Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (60)

Останахме още час на строителната площадка, докато приключат формалностите. Началникът каза, че искал веднага отчета ни за случая, затова се наложи да се върнем в сградата на управлението и да писателстваме.

Чак към четири успяхме да се измъкнем от службата и прескочихме до близкото кафене.

— Защо му е трябвало на Ишигура да убива девойчето?

— Това не е съвсем ясно — въздъхна Конър. — Аз виждам нещата така: Еди през цялото време е отстоявал интересите на бащината си кайша. Той от години е осигурявал момичета за видни личности, дошли на посещение в Лос Анджелис. Това не е било проблем за светски човек като него. Познавал е всички хубави мацки от този сорт, а конгресмените тъкмо такива са търсели. Еди пък е търсел контакти с конгресмените. Изведнъж покрай Черил му се е открила невероятна възможност да оказва влияние върху сенатора Мортън, председател на комисията по финансите. Мортън е хлътнал по девойчето, но навреме се е осъзнал и се е опитал да скъса с нея. Ала Еди е продължил да я изпраща по дирите му с частни самолети. Устройвал им е уж случайни срещи и всячески се е стремял да възроди връзката им. Еди също е харесвал Черил. Следобеда преди смъртта й той е правил любов с нея. Еди я е накарал да се появи на приема, защото е знаел, че Мортън ще бъде там. Нашият плейбой се е мъчел чрез сенатора да осуети продажбата на Майкро Кон. Между другото, когато гледахме заснетото от телевизионния екип, ни се счу, че той казва на Черил „не се смей“. А всъщност е произнесъл думата „ничибей“, която означава „японо-американски отношения“. Не вярвам Еди да е предполагал какво ще се разиграе на четирийсет и шестия етаж. Просто е искал да срещне двамата любовници. Не е очаквал, че Мортън и Черил ще се качат горе. Вероятно някой от Накамото е подхвърлил тази идея по време на партито. И то поради простата причина че на четирийсет и шестия има спалня, която шефовете понякога използват, за да си починат.

— Как разбра за нея? — учудих се аз.

— Ханада сан веднъж ми спомена, че била доста луксозно обзаведена — усмихна се Конър.

— Шапка ти свалям за връзките! — възхитих се аз.

— Е, познавам някои личности. Не вярвам хората от Накамото да са планирали да изнудват сенатора, защото, както разбрах, в спалнята е нямало камери. Филипс май беше прав. Камерите са били монтирани на етажа, за да въдворяват кайдзен сред служителите. Кой би могъл да предположи, че сексуалната сцена ще се разиграе на масата в заседателната зала? И така, Еди вижда, че Черил и сенаторът се измъкват от партито и отиват в друга част на сградата. Това силно го разтревожва. Той ги проследява и става свидетел на вероятно неволното убийство. После показва на своя приятел Мортън аварийния изход и слиза с него долу, на приема.

— А касетите?

— А, да. Нали помниш какво ти разправях за японците и подкупите? Еди е имал платен агент сред нисшите кадри на Накамото — служителя в отдела за охрана Танака. Вероятно не го е вербувал срещу пари, а му е доставял наркотици. Това всъщност няма значение. Важното е, че Танака от години е работел за Еди и когато Ишигура му е наредил да вземе касетите, той е изпял всичко на Сакамура.

— И Еди е взел касетите вместо него?

— Не. Слезли са в дежурната заедно с Танака.

— Но нали Филипс твърдеше, че бил заварил само Еди?

— Излъга ни, защото познава Танака. По същата причина не е вдигнал шум. Танака е имал пълномощия да се разпорежда в дежурната. Филипс ни каза истината, само пропусна да спомене, че двама японци са взели касетите, а не един.

— Какво е станало после?

— Ишигура е изпратил няколко души да прикрият следите в апартамента на Черил. Танака е занесъл някъде лентите и е направил копия. Еди пък отишъл на купон в Бевърли Хилс.

— Но задържал една от тях… — добавих аз.

— Точно така.

— Когато говорихме с Еди, той ни разказа съвсем друго — сбърчих чело аз.

— Излъга — кимна Конър.

— Теб, своя приятел!

— Мислел е, че ще му се размине.

— А защо Ишигура е убил момичето?

— За да принуди Мортън да не пречи на продажбата на Майкро Кон. И трябва да призная, че почти успя.

— Значи Ишигура е извършил убийство заради някаква си сделка!

— Не, не смятам, че предварително е обмислил действията си. Бил е под голямо напрежение. Искал е непременно да се докаже пред началниците си. Залогът е бил твърде висок. И затова е реагирал по този начин. Повечето японци не биха постъпили като него в подобна ситуация. Освен това, както ти сам чу, той смяташе Черил за „никаквица“.

— Боже!

— Има и още нещо. Мортън наистина изпитваше силна ненавист към японците. Спомни си шегата за атомната бомба. А да правиш секс на заседателната маса е… меко казано, проява на неуважение към домакините, не мислиш ли? Това навярно е вбесило Ишигура.

— А кой е съобщил за убийството?

— Еди.

— Защо?

— За да злепостави Накамото. Успял е да изведе Мортън в безопасност и е позвънил в полицията, вероятно от някой телефон на етажа на партито. По това време още не е подозирал за съществуването на камерите. После е научил за тях от Танака и е започнал да се притеснява, че Ишигура ще използва случая да го натопи. Затова отново се е обадил в управлението.

— И е помолил да изпратят на местопрестъплението неговия приятел Джон Конър.

— Да.

— Значи Коичи Ниши е бил Еди?

Конър кимна.

— Пошегувал се е. Коичи Ниши е персонаж от популярен японски филм за корупцията сред бизнесмените.

Допихме кафето. Моят наставник остави чашката си на плота и се надигна.

— А защо шефовете на Ишигура се дистанцираха от него?

— Защото в онази злополучна вечер е действал прибързано и на своя глава. Те не обичат самодейности. Дори да не бяхме го разобличили, скоро щяха да го върнат в Япония. Остатъкът от живота си щеше да прекара на мадогива — бюро до прозорец. Това означава човек, когото държат встрани от важните дела на фирмата и по цял ден зяпа през прозореца. Нещо като доживотна присъда.

Замислих се и казах:

— Значи ти нарочно се обади в управлението и съобщи, че отиваме да задържим Ишигура? Кой е подслушвал радиотелефона?

— Не знам точно — повдигна рамене Конър. — Но не исках да допусна Ишигура спокойно да се върне у дома си. Еди ми беше приятел.

 

 

В службата ме чакаше възрастна жена в траур. Оказа се, че е баба на Черил Остин. Родителите на момичето загинали при автомобилна катастрофа, когато Черил била четиригодишна. Бабата отгледала детето. Женицата ми благодари за това, че съм допринесъл за разкриването на убиеца. После ми разказа каква била Черил като малка.

— Много беше сладка — припомни си бабата. — Момчетата бяха луди по нея. Пред къщата ни винаги висеше цяла сюрия младежи. С пръчка не можеш ги разгони.

Тя млъкна и след малко продължи:

— Е, открай време си знаех, че не е съвсем наред в главата… Беше й приятно, че е харесвана. Обичаше да гледа как се бият заради нея. Беше още на седем-осем години, а вече ръкопляскаше на боричкащите се в прахта влюбени хлапета. Когато се замоми, бе станала специалистка в дразненето на момчета. Ужасно ги тормозеше. Понякога ставаше страхотно зла. Имаше й нещо… Тананикаше все една песен. До полуда.

— На Джери Лий Луис ли?

— Да, същата. Любимата песен на татко й. Когато бе съвсем малка, той я слагаше на седалката до себе си, прегръщаше я през раменцата, пускаше радиото и под ужасните звуци на тези рокове отпрашваха в кабриолета към града. Черил бе толкова горда, че е с най-хубавата си рокличка и се вози с баща си. Ах, колко сладко дете беше! Същинско копие на майка си.

Женицата се разплака. Аз й подадох хартиена кърпичка и се опитах да проявя съчувствие.

Когато се поуспокои, ме попита как точно е умряла Черил.

Не знаех какво да й отговоря.

 

 

На излизане от управлението, при фонтаните пред входа ме спря японец в костюм. Представи се официално и ми връчи визитка. В първия миг не го познах. Беше господин Ширай, главният финансист на Накамото.

— Сумису сан, искам да ви уверя, че фирмата ни искрено съжалява за поведението на господин Ишигура. Действията му са непростими. Извършил ги е без наше знание. Накамото е почтена компания, ние спазваме законите. Нямаме нищо общо с постъпката на господин Ишигура. Тя е в разрез с принципите, които отстояваме в бизнеса. Работата на господин Ишигура тук, в Америка, изискваше от него да контактува с редица банкери и търговци, които се занимават с нечестни сделки. Според мен той бе прекалено дълго време в Щатите и придоби някои лоши навици.

„Така значи — помислих си, — извинение и обида едновременно.“ Не знаех какво да му отговоря.

Най-сетне казах:

— Господин Ширай, имаше едно предложение за малка къща…

— Да-а…

— Вероятно не сте чували за него.

— Всъщност май съм чувал…

— Питам се, дали все още го поддържате?

Настъпи продължителна пауза.

Фонтаните весело плискаха игриви струи до нас.

Ширай ме гледаше с присвити очи и се чудеше кой вариант да избере.

— Сумису сан, предложението беше некоректно. Считайте го за оттеглено.

— Благодаря ви, господин Ширай.

 

 

Подкарах към къщи. И двамата с Конър мълчахме. Колата се движеше по магистралата Санта Моника. Всички указателни табели бяха изрисувани със спрейове от хулигани. Платното беше осеяно с дупки и неравности. Вдясно от нас сред смога се издигаха небостъргачите. Унила гледка, излъчваща беднотия и разруха.

— В края на краищата всичко се свежда до конкуренцията между Накамото и някаква друга японска фирма. Сборичкали са се за Майкро Кон, така ли?

— Причините за убийството са много — рече Конър. — Но действително за японците Америка не е нищо повече от арена за тяхното взаимно конкуриране. А ние — само фигуранти в тази корида.

Стигнахме до моята улица. Навремето тя ми се струваше приятна със своите стройни редици дървета по тротоарите, с детската площадка. Сега въздухът бе ужасно замърсен, а улицата — сива и неприветлива.

Паркирах колата. Конър слезе и ми подаде ръка за довиждане.

— Не се отчайвай.

— Лесно е да се каже — отвърнах аз.

— Проблемите са сериозни, но ще се оправим. И преди се е случвало да затънем, ала сме успявали да изплуваме.

— Дано излезеш прав.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Не знам — вдигнах рамене аз. — Искам да се махна, но няма къде да отида.

Конър кимна.

— Ще напуснеш управлението?…

— Навярно. Отдела при всички случаи. Тази работа за мен е доста… неясна.

— Благодаря ти за помощта. Желая ти всичко хубаво, кохай.

— И на теб, семпай.

Бях изморен. Качих се по стълбите. Без Мишел апартаментът ми се стори много тих. Взех от хладилника кутия кола и седнах на един фотьойл в хола. Гърбът ме болеше. Станах и пуснах телевизора. Но не можех да се съсредоточа върху предаването. Спомних си думите на Конър за това, че ние, американците, се вторачваме в несъщественото, а не забелязваме важното. Нещата всъщност са прости. Ако продадем страната си на японците, те ще си правят с нея каквото поискат. Така би постъпил всеки собственик.

Отидох в спалнята и се преоблякох. На нощното шкафче бяха пръснати снимките от рождения ден на дъщеря ми. Когато всичко това започна, тъкмо се бях наканил да ги подредя. Те вече бяха остарели — не отговаряха на действителността. Оттогава Мишел доста се бе променила. От телевизора в хола се разнесе смях.

Преди си мислех, че, общо взето, всичко около мен е устроено правилно. Оказа се, че съм се лъгал.

Влязох в стаята на детето. Погледнах креватчето му, завивките на слончета. Представих си Мишел, заспала по гръб, с доверчиво вдигнати над главата ръце. В момента нейният малък свят зависеше изцяло от мен. Помислих си, какъв ли ще е светът, когато тя порасне? Започнах да й оправям легълцето и усетих как сърцето ми се свива.