Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (53)

Карах към къщи.

— Почини си тази нощ — рече Конър.

— Ще дойда с теб.

— Не, трябва сам да свърша тази работа, кохай. По-добре ще е да не се забъркваш в нея.

— Какво смяташ да правиш?

Известно време водихме това безплодно пререкание. Конър така и не ми каза какви са намеренията му.

— Снощи Танака е отишъл у Еди, за да вземе касетата с оригиналния запис — най-сетне реши да ми се довери моят семпай.

— Така…

— Мислех си, че тя е изгоряла при катастрофата.

— Аз също.

— Ала явно не сме разсъждавали правилно. Еди не би си позволил да се държи така нагло с Ишигура, ако не разполагаше с касетата. Той е знаел, че има важен коз в ръцете си, но е подценил Ишигура. По-точно не е очаквал, че юристът на Накамото ще действа така безмилостно.

— Значи са измъчвали Еди, за да им каже къде е касетата?

— Да, но той явно ги е изненадал — не е проронил нито дума.

— Откъде знаеш?

— Щяха ли иначе петимата японски граждани да искат посред нощ да оглеждат ферарито?

— Те продължават да я търсят, така ли?

— Или поне остатъците от нея.

Замислих се над всичко чуто.

— И какво възнамеряваш да правиш? — попитах Конър.

— Ще намеря лентата. Тя е от голямо значение. Толкова хора умряха заради нея! Ако я открия, ще съсипя Ишигура. Той друго не заслужава.

Спрях пред жилищния блок. Както ме бе уверила по телефона Илейн, журналистите се бяха разотишли. Улицата бе тъмна и тиха.

— Настоявам да те придружа — продължих да упорствам аз.

Конър поклати глава.

— Аз съм си навъртял необходимия стаж, а ти трябва да мислиш за пенсията си. Затова няма да ти кажа какво точно ще предприема.

— Досещам се. Ще тръгнеш по следите на Еди от момента, в който се е измъкнал от къщата си и е отишъл у червенокосата. Може би е ходил и другаде…

— Да не губим повече време, кохай — прекъсна ме Конър. — Трябва да задействам някои връзки. Не се бъркай в тази история. Ако ти потрябвам, позвъни ми в колата, ала само в краен случай, защото ще имам много работа.

— Но…

— Хайде, кохай. Слизай! Прекарай една спокойна нощ с детенцето си. Свърши доста неща. Заслужил си почивката си.

Послушах го.

— Сайонара — весело ми махна с ръка Конър и отпраши в нощта.

 

 

— Татко! Татко! — завтече се към мен Шели с протегнати ръце. — Гушни ме!

Вдигнах я в прегръдките си.

— Здравей, пиленце.

— Може ли да гледам „Спящата красавица“?

— Не знам. Вечеряла ли си вече?

— Изяде два хотдога и една фунийка сладолед — доложи Илейн, която миеше чинии в кухнята.

— Нали се разбрахме да не се тъпче с такива неща!

— Не ще друго — отсече нервно Илейн.

Не е лесно цял ден да гледаш двегодишно дете.

— Тате, може ли да гледам „Спящата красавица“?

— Почакай, Шели. Сега говоря с Илейн.

— Опитах се да я прилъжа да хапне малко супичка, но като каза „не“… Хотдог, та хотдог!

— Може ли да гледам анимационни филмчета?

— Мишел, моля те!

— Реших, че все пак е по-добре да сложи нещо в стомаха си — продължи да ми обяснява Илейн. — Детето може да се е разстроило от журналистите и цялата тази лудница. Стори ми се превъзбудено.

— Тате, само „Спящата красавица“! — не мирясваше Мишел и ме пляскаше по бузата, за да привлече вниманието ми.

— Добре, Шели.

— Може ли веднага?

— Да, да — капитулирах аз и я свалих на пода.

Тя се втурна в хола и с обигран жест включи телевизора.

— Имам чувството, че гледа прекалено много телевизия — измърморих аз.

— Всички днешни деца го правят — махна с ръка Илейн.

— Татко!

Отидох в хола и заредих касетата във видеото. Превъртях я назад и я пуснах.

— Не, тук не е интересно. Давай нататък — нетърпеливо ме изкомандва дъщеря ми.

Пуснах картината на бърз ход.

— Ето, тук! — викна Мишел.

Натиснах съответния клавиш и детето щастливо засмука палец. После потупа мястото до себе си, извади пръста от устата и ме покани:

— Сядай, татко.

Въздъхнах. Огледах стаята. Всичко беше нагоре с краката. По пода бяха пръснати боички и книжки за оцветяване. В средата стърчеше вятърната мелница.

— Само да поразтребя и ще ти правя компания — обещах аз.

Детето натика палеца обратно и се вторачи в екрана.

Прибрах боичките. Сгънах книжките и ги поставих на полицата. Изведнъж ме налегна умора. Седнах на пода до Шели. На екрана три феи, червена, зелена и синя, влетяха в някаква тронна зала.

— Синята е най-добрата — рече Мишел и я посочи с пръстче.

— Искате ли да ви направя сандвич, лейтенант? — обади се от кухнята Илейн.

— Да, благодаря.

Копнеех да забравя всичко поне за минута и просто да поседя с дъщеря си. Добре че Конър ме накара да се прибера вкъщи.

Зяпах тъпо в телевизора.

Илейн ми донесе сандвич със салам, маруля и горчица. Открих, че съм гладен. Тя погледна екрана, поклати глава неодобрително и се върна в кухнята. Хапвах си сандвича, като от време на време и Мишел ми помагаше с по някой залък. Тя много обича салам. Мина ми през ум, че това не е най-подходящата храна за невръстно дете, но да не би хотдогът да е по-полезен?

Със сандвич в корема се почувствах малко по-добре. Станах, за да доразтребя играчките. Започнах да разглобявам вятърната мелница.

— Не, не! — провикна се жално Мишел.

Помислих си, че не иска да развалям мелницата, но се оказа, че е закрила очи с ръце, за да не вижда лошата вещица. Превъртях откъса с вещицата и детето се успокои.

Прибрах частите от строителя в кутията и понечих да я прибера на мястото й — на най-ниския рафт на полицата. Държах повечето играчки там, за да може Мишел сама да си ги взема.

Строителят изпадна на пода. Вдигнах го и се опитах да го пъхна обратно. Не влизаше докрай. Нещо му пречеше. Малка сива кутийка. Веднага я познах.

Осеммилиметрова видеокасета с нещо написано на японски върху етикета й.