Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (50)

Джон Мортън седеше пред огледалото в гримьорната на телевизионното студио. Под яката на ризата му бе напъхана хартиена кърпа, подобна на лигавник. Едно девойче пудреше челото на политика. До него стоеше помощникът Удсън.

— Препоръчват ти да отговаряш в този дух — рече той и подаде на Мортън някакъв факс. — Чуждите инвестиции съживяват американската икономика. Притокът на капитали отвън е добре дошъл за нас. Има още много да се учим от Япония…

— Обаче не сме особено схватливи — мрачно се обади сенаторът.

— Позицията, която Марджи те съветва да заемеш, е доста повратлива — не се смути от забележката му Удсън. — Всъщност излиза, че не променяш възгледите си, а само ги прецизираш. Мисля, че няма да възникнат проблеми, Джон.

— Ще ми зададат ли изобщо въпроса?

— Предполагам, че да. Съобщих на журналистите, че си готов да говориш за промяната в отношението си към сделката с Майкро Кон.

— Кой ще го зададе?

— Вероятно Франк Пиърс от „Таймс“.

— С него ще се справя — кимна Мортън.

— Не се съмнявам. Извърти темата към бизнеса. Приказвай за открития пазар, за свободната търговия и така нататък.

Гримьорката си свърши работата и сенаторът се надигна от стола.

— Господин сенатор — каза девойчето, — бихте ли ми дали автограф?

— Разбира се.

— За сина ми е.

— Добре, добре.

— Джон, вече разполагаме със суровия вариант на предизборния клип — продължи Удсън. — Още не е доизпипан, но искам да чуя мнението ти за него. Поръчал съм видео в съседната стая.

— Колко ми остава до ефир?

— Девет минути.

— Тогава да вървим.

Той тръгна към вратата и ни видя.

— Добър вечер, господа. Мен ли търсите?

— Да. Искаме да разменим няколко думи с вас, господин сенатор — отвърна Конър.

— Трябва да изгледам един запис — обясни Мортън. — След това съм на ваше разположение. Но мога да ви отделя само няколко минути.

— Предостатъчно — увери го Конър.

Последвахме политика в съседното помещение. Оттам се виждаше студиото на долния етаж, където бяха аранжирани бежови маси, на фона имаше надпис „АКТУАЛНА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ“. Седнали зад тях, трима журналисти си преглеждаха записките, докато асистент-режисьорите им закачаха микрофони. Мортън се настани пред монитора и Удсън включи видеото.

Започна клипът, на чието заснемане бяхме присъствали. В долния край на екрана брояч отчиташе времетраенето.

С решителен вид сенаторът Мортън закрачи по игрището за голф.

Лайтмотивът на изявлението му беше, че Америка е загубила конкурентоспособност на световния пазар.

— Време е всички да се обединим — проповядваше Мортън. — От политиците във Вашингтон до последния работник. Учителите, бизнесмените — всички! Само с общи усилия можем да намалим бюджетния дефицит. Длъжни сме да увеличим спестяванията, да подобрим състоянието на пътната ни мрежа и на образованието, да съхраним енергоизточниците и околната среда, да мислим за дробовете на нашите деца и за способността да се налагаме на световните пазари.

Камерата се приближи до лицето на сенатора и той, вече в едър план, изрече заключителните си разсъждения:

— Някои твърдят, че е дошло времето на транснационалния бизнес. Нямало значение къде се строят заводи и кой произвежда стоките. На тези хора аз ще отговоря по следния начин: в Япония и в Германия не смятат така! Двете най-преуспяващи страни в света провеждат политика на съхранение на националните енергоизточници, на ограничаване на вноса и насърчаване на износа. Полагат грижи за собствената си промишленост и я защитават от нелоялна чужда конкуренция. Частният бизнес и правителствените институции работят съвместно за благото на народа и за увеличаване на работните места. Тези държави са по-напред от Америка, защото следват икономическа политика, която отразява реалния свят. А той все още не е идеален. И докато стане такъв, най-добре ще е да насаждаме наш собствен икономически национализъм и да се погрижим за американците. Трябва да разчитаме единствено на себе си. Няма кой друг да ни помогне. Индустриалните гиганти Япония и Германия не са причина за нашите проблеми. Те просто се съобразяват с новите реалности и по този начин ни отправят предизвикателство. Ако го приемем, за великата ни страна ще настъпи ера на небивал просперитет. Но продължим ли да повтаряме изтърканите приказки за свободна пазарна икономика, ни очаква катастрофа. Сами трябва да направим избора. Аз ви предлагам заедно да се обърнем с лице към новите реалности и да сътворим по-добро бъдеще за американския народ.

Екранът угасна.

Мортън отпусна гръб върху облегалката и попита:

— Кога ще се излъчи?

— След два месеца. Първо ще го покажем пробно в Чикаго, в Минеаполис и в Сейнт Пол на представителни групи от аудиторията. Ще нанесем необходимите поправки и през юли го пускаме в цялата страна.

— Дотогава случаят Майкро Кон отдавна ще е…

— Точно така.

— Добре, действайте!

Удсън взе касетата и излезе от стаята.

— С какво мога да ви бъда полезен? — обърна се Мортън към нас.

Конър почака вратата да се затвори и отвърна:

— Господин сенатор, бихте ли ни разказали за Черил Остин?

Настъпи мълчание. Мортън местеше поглед от мен върху колегата ми и обратно. Изражението му стана непроницаемо.

— За Черил Остин ли?

— Да, господин сенатор.

— Не мисля, че я…

— Познавате я, познавате я — кротко рече Конър и му подаде часовник. Златен дамски „Ролекс“.

— Откъде имате това? — Гласът на Мортън стана гърлен. Тонът му — смразяващ.

На вратата се показа някаква жена.

— Шест минути до ефир, господин сенатор. — И изчезна.

— Откъде го имате? — повтори политикът.

— Не знаете ли? Дори не сте погледнали надписа отзад.

— Откъде го имате?

— Сенаторе, искаме да поговорим с вас за момичето — продължи Конър, сякаш не бе чул думите му.

После извади от джоба си найлоново пликче и го остави на масичката пред Мортън. Вътре имаше чифт дамски черни гащички.

— Нямам какво да ви кажа, господа — промълви той.

Конър пак бръкна в джоба си и сложи до пликчето видеокасета.

— Тук е записан инцидентът на четирийсет и шестия етаж. Опитали са се да замажат някои неща, други да променят, но си личи кой е бил в действителност с Черил Остин.

— Нямам какво да кажа — упорстваше сенаторът. — Такива записи могат да бъдат ретуширани, променяни. Те нищо не означават. Това са безпочвени нападки! Чисти лъжи!

— Съжалявам, сенаторе, но не мисля така — тихо каза Конър.

Мортън стана и закръстосва помещението.

— Господа, осъзнавате ли колко сериозни обвинения отправяте към мен? Видеозаписите могат да се коригират. А тези касети, преди да стигнат до вас, са били в ръцете на японска фирма, която, би могло да се каже, е донякъде зависима от мен или най-малкото не би имала нищо против да окаже влияние върху ми. Сигурен съм, че каквото и да е записано тук, то няма да устои на щателна проверка. Обществеността ще стане свидетел само на пореден опит да бъде опетнено името на един от малцината американци, които говорят открито против японската заплаха. За мен вие двамата сте просто пионки в ръцете на отвъдокеански сили. Дори не разбирате какви последици може да имат действията ви. Хвърляте необмислени обвинения, без да разполагате с доказателства. Нямате свидетели и…

— Господин сенатор — кротко, но настоятелно го прекъсна Конър, — преди да сте казали нещо, за което после може да съжалявате, бихте ли погледнали надолу към студиото? Искам да видите един човек.

— Защо?

— Просто погледнете натам, моля ви.

Сумтейки гневно, Мортън отиде до стъклената преграда и се взря отвъд нея. Аз последвах примера му и също надникнах долу. Журналистите се бяха настанили удобно на столовете си, шегуваха се помежду си, докато чакаха началото на предаването. Водещият си оправи възела на вратовръзката и си закачи микрофона. Един сценичен работник избърса с парцал надписа „АКТУАЛНА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ“. В ъгъла, точно там, където му бяхме наредили, бръкнал в джобовете си, стоеше познат мъж и гледаше към нас.

Еди Сакамура.