Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rising Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 29гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Майкъл Крайтън

Изгряващо слънце

 

Американска

Първо издание

 

Редактор на издателството: Елена Константинова

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Коректор: Людмила Стефанова

Предпечатна подготовка: Екатерина Тодорова, Пламен Пеев

 

Формат 16/60/90

Печатни коли 23,5

 

ИК „Хемус“ ООД, София, 1993

ISBN 954-428-058-8

Печат ДФ „Полиграфически комбинат“, София

История

  1. —Добавяне

Черният линкълн бе спрял на моравата пред една къща в горния стръмен край на Сънсет Плаза Драйв. Две патрулни коли с въртящи се буркани бяха паркирали до тротоара. Десетина души се суетяха около автомобила. Някакъв мъж по хавлия наблюдаваше сцената, заел застрашителна поза със скръстени на гърдите ръце. До него стояха две момичета с къси, обсипани с лъщящи пайети рокли, красив рус мъж на около четиридесет години, облечен в смокинг, и младеж със син костюм, същият, който бе възпрял Роу да се качи в асансьора.

Полицаите бяха насочили видеокамера и снимачно осветление към сенатора, който се подпираше на предния калник на линкълна и закриваше с ръка лицето си, за да се предпази от ослепителния блясък на прожектора. Когато двамата с Конър се приближихме, чухме звучните псувни на политика.

Мъжът с хавлията ни пресрещна и каза:

— Държа да ми обясните кой ще плаща за всичко това!

— Един момент, господине — отвърнах аз и се отправих към групичката.

— Той ми унищожи моравата. Искам да ми плати.

— Бихте ли изчакали малко, господине?

— Освен това изкара акъла на жена ми. А тя е болна от рак.

— Господине, бъдете така любезен и ме оставете за минута, после ще разговарям с вас — рекох аз.

— Рак на ухото! — драматично завърши пледоарията си ощетеният.

— Да, да. Добре. Разбрах ви, господине.

Наближих линкълна и за миг примижах от ярката светлина на прожектора.

Придружителят на сенатора ме забеляза и се залепи за мен. Припкаше подире ми и нареждаше:

— Нека ви обясня ситуацията. Сигурен съм, че ще намерим решение на възникналия проблем.

Хвърлих му един поглед. Беше около тридесетгодишен. Безличен като повечето мижитурки от свитата на депутатите.

— Изчакайте! — отвърнах. — Първо да говоря със сенатора.

— Той не се чувства добре — зауверява ме младежът. — Много е уморен. — И се опита да ми препречи пътя.

Аз го заобиколих и той се втурна да ме настигне.

— Състоянието на сенатора се дължи на смяната в часовите пояси.

— Трябва да говоря с него — настоях и пристъпих в осветеното пространство.

Роу продължаваше да засенчва лицето си с длан.

— Господин сенатор? — казах аз.

— Спрете това проклето чудо! — изфъфли той.

Беше доста пиян. Така мотолевеше думите, че едва го разбирах.

— Сенатор Роу, длъжен съм да ви помоля…

— Ебал съм те и тебе, и коня, на който влезе в кръчмата!

— Господин сенатор… — повторих аз.

Спрете тая гадна камера!

Обърнах се и направих знак на полицая. Той престана да снима и угаси прожектора.

— Господи! — изпъшка Роу и най-сетне отпусна ръката си.

Изгледа ме с кървясали очи и попита:

— Какво, по дяволите, става тук?

Аз му се представих.

— Тогава защо не разгоните тая зоологическа градина, дето се е събрала около колата ми? — сопна се Роу. — Аз просто си карах към шибания хотел.

— Разбирам, господин сенатор.

— Не мога да проумея какъв е проблемът — добави Роу, махна с ръка и залитна.

— Господин сенатор, вие ли карахте тази кола?

— Еба ли му мамата? Карал ли съм я? — рече той и се обърна към своя спътник. — Джери, я им обясни случая!

Джери изникна светкавично пред мен.

— Съжалявам за случилото се — започна той мазно, — сенаторът не се чувства добре. Снощи се върнахме от Токио и разликата в часовите пояси му се е отразила. Много е изморен.

— Кой караше колата? — попитах.

— Аз — отговори младежът. — Уверявам ви, аз карах.

Едно от момичетата се изкикоти.

— Лъже! — развика се мъжът с хавлията. — Другият беше зад волана. И като отвори вратата да излезе, се строполи.

— Същинска зоологическа градина! — изръмжа сенаторът и започна нервно да си разтрива лицето.

— Лейтенант — рече придружителят, — аз карах колата. Имам свидетели. Тези две жени ще го потвърдят.

Той посочи девойките и ги изгледа многозначително.

— Лъжец! — изсъска мъжът с хавлията.

— Момчето казва истината — обади се красавецът със смокинга.

Той имаше лек загар и говореше спокойно и самоуверено, като човек, свикнал да изпълняват заповедите му. Не счете за нужно да се представи. Вероятно беше от Уолстрийт.

— Аз карах колата — продължи да повтаря младежът.

— Лайнян живот! — промърмори Роу. — Искам да си ходя в хотела.

— Има ли пострадали? — попитах аз.

— Не — отвърна придружителят. — Всички са здрави и читави.

— Имате ли формуляр образец десет? — обърнах се към полицая, който стоеше зад мен.

— За какво ви е? — последва въпрос вместо отговор. — Няма блъсната кола. Щетите са незначителни. Протоколираме ги само ако надвишават двеста долара. Единственото, което установихме, е пет нула едно. Ако искате, да го приберем.

Не исках. Пет нула едно означава „шофиране под силно въздействие на алкохол“. В Отдела за специално обслужване изискваха от нас „да реагираме адекватно на ситуацията“. Тоест в подобни случаи си затваряш очите, освен ако някой не заплаши със съд. На практика не арестувахме знаменитости, висши държавни служители и депутати, стига да не се касае за углавни престъпления.

— Запишете си името и адреса на собственика на имението, за да му възстановите щетите — казах аз на младежа.

— Вече си ги записа — обади се човекът с хавлията. — Но искам да знам какво ще предприеме полицията по въпроса!

— Уверих го, че ще му платим обезщетение — заобяснява придружителят. — Но той…

— По дяволите! Съсипахте цялата й градинка! А тя има рак на ухото!

— Един момент! — прекъснах го аз. — Сега кой ще кара колата?

— Аз, аз — настоя Джери.

— Той ще я кара — потвърди сенаторът и кимна. — Джери, сядай на волана!

— Преди това искам да духнете в онзи прибор…

— Да, да, разбира се.

— … и да видя шофьорската ви книжка.

— Ето, заповядайте.

Младежът наду индикатора и ми подаде книжката си. Тя бе издадена в Тексас. На името на Джералд Д. Хардин, тридесет и четири годишен. Записах си номера на документа и адреса на Джери в град Остин, Тексас.

— Добре, господин Хардин. Оставям сенатора под ваша опека.

— Благодаря ви, лейтенант. Много ви благодаря.

Ще го пуснете да си иде ли? — възмути се собственикът на моравата.

— Дайте на този човек своята визитна картичка и още утре му се обадете. Настоявам да възстановите всички щети — казах аз на Джери.

— Разбира се, разбира се.

Хардин бръкна в джоба си за картичка. Извади оттам нещо бяло, което приличаше на носна кърпа. Бързо го натъпка обратно, изрови отнейде визитка и я подаде на мъжа с хавлията.

— Искам да засадите нови бегонии на мястото на сгазените!

— Добре, господине — угодливо отговори Хардин.

— И да са от същия вид!

— Няма проблеми, господине.

Сенаторът се отблъсна от калника и се изправи, като се олюляваше.

— Шибани бегонии! — смънка той. — Боже, каква шибана вечер! Женен ли сте?

— Не съм — поклатих глава аз.

— А аз съм — рече Роу. — Да ги еба в шибаните бегонии!

— Насам, господин сенатор — подкани го Джери Хардин и му помогна да се настани на седалката до шофьора.

Момичетата се качиха отзад и се разположиха от двете страни на красавеца от Уолстрийт. Хардин седна зад волана и помоли сенатора да му даде ключовете. Аз се обърнах и проследих с поглед патрулните коли, които се отлепиха от тротоара и изчезнаха в нощта. Когато пак застанах с лице към линкълна, Хардин спусна стъклото на прозореца и каза:

— Благодаря, няма да забравя вашия жест.

— Карайте внимателно, господин Хардин.

Той даде на заден ход и смачка още една цветна леха.

— И ирисите! — викна след тях мъжът с хавлията.

Колата на сенатора излезе на улицата. Собственикът на цветята ме изгледа и рече:

— Казвам ви, че караше другият мъж и беше много пиян.

— Ето ви моята визитна картичка — отвърнах аз. — Позвънете ми, ако не се разберете с тях или ако не ви се обадят.

Той разгледа визитката, поклати глава и закрачи към къщата. Ние с Конър се качихме в колата. Подкарах надолу към центъра.

— Взе ли данните на придружителя? — попита Конър.

— Да.

— Какво беше онова в джоба му?

— Заприлича ми на чифт дамски гащи.

— И на мен — рече Конър.

 

 

Естествено, не бяхме в състояние да направим нищо. С удоволствие бих проснал това мазно копеле върху капака на колата и бих го претърсил. Но и двамата с Конър знаехме, че ръцете ни са вързани. Формално нямахме основание да обискираме Хардин, нито да го арестуваме. Той просто беше един млад мъж, возещ пиян сенатор и две весели девойки, всяка от които можеше в момента да е без гащички. Най-разумно беше да ги пуснем.

Явно тази вечер всички заподозрени щяха да останат на свобода.

Телефонът иззвъня. Натиснах копчето на високоговорителя.

— Лейтенант Смит слуша.

— Здрасти, приятел! — Беше Греъм. — Обаждам ти се от моргата. Някакъв японец ми досажда. Искал да присъства на аутопсията. Представяш ли си каква наглост? Направо побесня, когато я започнахме без него. Вече излязоха някои резултати от лабораторните изследвания. Нещата не изглеждат добре за жълтурчетата. Извършителят май ще излезе японец. Ще минеш ли насам?

Погледнах Конър. Той кимна.

— Идвам. — И затворих телефона.

 

 

До моргата на Централната окръжна болница най-лесно се стига през отделението за спешни случаи. Докато крачехме по коридора, някакъв облян в кръв негър се надигаше от носилката и крещеше:

— Убийте папата! Убийте папата! Убийте тоя мръсник!

Явно беше в наркотично опиянение. Десетина санитари и сестри се опитваха да го заставят да легне. Негърът бе прострелян с ловна пушка в рамото и в ръката. Стените на отделението бяха изпръскани с кръв. Един санитар търкаше с парцал тъмночервените петна. В коридора беше пълно с негри и с пациенти от латиноамерикански произход. Някои от тях държаха в скута си невръстни деца. Всички бяха извърнали глави, за да не гледат кървавия парцал. Някъде далеч се разнесоха още по-истерични писъци.

Качихме се в асансьора. Възцари се тишина.

— На всеки двайсет минути — убийство. На всеки седем — изнасилване. На всеки четири часа — убийство на дете. Няма друга страна, която да търпи такава престъпност! — възмущаваше се Конър.

Вратата се отвори. В сравнение с отделението за спешни случаи коридорите на моргата бяха смайващо спокойни. Усещаше се силен мирис на формалин.

Приближихме се до бюрото, на което седеше кокалестият байчо с ъгловато лице, Хари Ландън. Той се бе навел над някакъв вестник и ядеше сандвич с шунка.

— Здравейте, момчета — поздрави ни свойски Ландън, без да вдига поглед от четивото си.

— Здрасти, Хари.

— Какво ви води насам? Убийството на Остин ли?

— Да.

— Започнаха аутопсията преди половин час. Голяма тупурдия се вдигна около този случай.

— Какво е станало?

— Началникът на полицията измъкнал доктор Тим от леглото заради тая аутопсия. Докторът е бесен. Нали го знаете, че и бездруго си е малко особен.

Хари се ухили и продължи:

— Освен това събраха сума ти лабораторни специалисти. Досега не бях виждал да свикват пълен екип посред нощ. Представяте ли си колко ще струва този извънреден труд?

— Къде е Греъм? — попитах аз.

— Тук някъде. Един японец непрекъснато го преследваше. Вървеше по петите му като куче. През половин час ме молеше да му позволя да използва телефона и все звънеше някому. Излае нещо на японски и пак се върне да досажда на Греъм. Искал да присъства на аутопсията! Каква наглост, брей? Преди около десетина минути пак се обади и изведнъж изражението на лицето му се промени. Аз си седях тук, на бюрото, и го видях. Извади физиономия, сякаш не можеше да повярва на ушите си, и изхвръкна като тапа. Такова търчане му хвърли!

— Къде се прави аутопсията?

— Във втора зала.

— Благодаря, Хари.

 

 

— Затворете вратата!

— Здрасти, Тим — казах аз.

Тим Холър, известен на всички като „доктор Тим“, се беше надвесил над масата от неръждаема стомана. Въпреки че бе два без двадесет през нощта, косата му бе идеално сресана, възелът на вратовръзката — съвършен, а от джобчето на колосаната му престилка се подаваха няколко подострени молива. Доктор Тим беше безупречен както винаги.

— Чу ли какво казах?

— Ей сега ще я затворя, Тим.

Вратата беше снабдена с пневматичен механизъм за автоматично затваряне, но явно той не действаше достатъчно бързо, за да угоди на доктора.

— Не искам онзи японец да наднича.

— Той си е отишъл, Тим.

— Така ли? Дано не се върне. Страшен досадник! — възкликна доктор Тим и вдигна глава. — Кого си довел? Джон Конър! Не може да бъде! Откога не съм те виждал, Джон!

— Здравей, Тим.

Двамата с Конър се приближихме до масата. Видях, че дисекцията е напреднала. Тим вече бе направил основния разрез във формата на емблемата на мерцедес и някои от органите бяха извадени и подредени педантично в тави от неръждаема стомана.

Някой ще ми обясни ли най-сетне какво му е особеното на този случай? — попита Тим. — Греъм е толкова ядосан, че нищо не продумва. Отиде в лабораторията да види резултатите. Не мога да разбера защо трябваше мен да будят заради тая аутопсия. Марк е дежурен, но явно са решили, че им трябва някой по-старши. Главният съдебен лекар е на конференция в Сан Франсиско. Откак си хвана ново гадже, все гледа да се запилее нанякъде. Очевидно затова са се обадили на мен. Не мога да си спомня кога за последен път ме вдигнаха посред нощ.

— Наистина ли? — почудих се аз.

Доктор Тим беше прецизен във всяко отношение. Паметта му също бе безупречна.

— А, сетих се. Беше преди три години, през януари. Но тогава нямаше кой да работи. Половината колеги се бяха натръшкали от някакъв грип, а случаите се трупаха. Една нощ се оказа, че всички хладилници са пълни. Труповете лежаха на камари по пода. Страшна смрад се носеше! Но това беше друго. Не си спомням да са ме измъквали от кревата само защото случаят бил политически деликатен!

— Ние също не знаем какво му е деликатното — вметна Конър.

— Няма да е зле да разберете. Явно тук играят сериозни интереси, упражнява се натиск отнейде. Главният съдебен лекар ми телефонира от Сан Франсиско. „Направи тази аутопсия! Направи я още тази нощ!“ — все това повтаряше. А аз му викам: „Добре, Бил“. И тогава той ми каза: „Слушай, Тим, работи прецизно. Бавно и внимателно. Снимай всеки детайл. Води си подробни записки. Използвай два фотоапарата. Имам чувството, че всички, които имат отношение към този случай, може здраво да загазят“. Така ми рече. Затова е естествено да се питам какво му е чак толкова важното на това убийство?

— Кога ти позвъни главният? — попита Конър.

— Към десет и половина — единайсет.

— А спомена ли ти кой му се е обадил?

— Не. Но обикновено го уведомява или началникът на полицията, или кметът.

Тим огледа черния дроб и го постави в метална тава. Асистентът снимаше по няколко пъти всеки орган.

— И така, откри ли нещо?

— Честно казано, най-интересни са външните белези. Намазала си беше врата с много фон дьо тен, за да прикрие стари кръвоизливи от душене. Дори и преди да съм направил спектроскопски анализ на разпадането на молекулите на хемоглобина по местата на кръвоизливите, мога да ти кажа, че момичето е душено на няколко пъти, като най-старите белези са отпреди две седмици, а може и повече. Хронични травми на шията. Смятам, че без съмнение можем да заключим: това е типичен случай на сексуална асфиксия.

— Значи е от ония, дето се оставят да ги душат за кеф, така ли?

— Да.

Веднъж и Кели да излезе прав.

— По-често това се среща при мъжете — поясни доктор Тим, — но и при жените не е изключение. Хората, които страдат от тази девиация, се възбуждат от душене. Те карат сексуалните си партньори да ги душат с ръце или да им нахлузват найлонови торби на главата. Когато са сами, често си връзват примка на шията и почти се обесват, докато онанират. Изпитват най-голямо удоволствие, когато са на границата на припадъка. Затова много от тях губят мярката и умират.

— Този случай такъв ли е?

Тим повдигна рамене.

— Има всички данни за наличие на синдрома на сексуална асфиксия. Във влагалището й има сперма, а големите й срамни устни са охлузени, което говори за насилствено съвкупление, извършено същата вечер.

— Сигурен ли си, че протриването е станало, преди да умре? — попита Конър.

— Да, напълно. Охлузванията са получени антемортем. Безспорно се е съвкупявала насилствено, преди да издъхне.

— Искате да кажете, че е била изнасилена?

— Не, не бих си позволил да твърдя това. Протриването е незначително и липсват съпровождащи белези по останалите части на тялото. Всъщност няма следи от физическа съпротива. Охлузванията по срамните устни говорят за преждевременно проникване. Преддверието на влагалището още не е било овлажнено.

— Значи не се е възбудила достатъчно и е била суха, така ли? — попитах аз.

Думите ми очевидно отвратиха Тим.

— Казано грубо… да — отговори той.

— Колко време преди настъпването на смъртта е станало протриването?

— Най-много час-два. Но не непосредствено преди смъртта. Това личи по размера на кръвоизливите и отоците на засегнатите места. Ако фаталният изход настъпи скоро след получаването на нараняванията, кръвообращението спира и не се образуват подутини. А тук, както сами виждате, те са ясно изразени.

— А спермата?

— Изпратих проби в лабораторията. Както и от всичко останало — отвърна доктор Тим и вдигна рамене. — Ще трябва да изчакаме резултатите. А сега ще ми разясните ли случая? Според мен момичето рано или късно е щяло да свърши по този начин. Много е сладка, но това душене… И така, кажете ми, каква е голямата тайна? Защо ме изкараха от леглото посред нощ? Защо искат от мен подробно да документирам аутопсията на някаква си мазохистка?

— Нямам представа — уверих го аз.

— Не е честно! — рече доктор Тим. — Аз ви показах моя, а вие не искате да свалите гащите!

— Не мога да повярвам на ушите си! — обади се Конър. — Тим, ти се пошегува!

— Хайде, хайде, изплюйте камъчето! Заради вас ме събудиха.

— Питър ти каза истината — потвърди Конър. — Знаем само, че убийството е било извършено по време на голям японски прием и че шефовете искат час по-скоро да приключим разследването.

— Не се учудвам — подсмихна се Тим. — Последния път, когато тук се вдигна голяма гюрултия, беше пак заради японците. Спомняте ли си за отвличането на детето на онзи от генералното консулство, Такашима? Може и да не сте чували за случая. Вестниците нищо не писаха. Японците успяха да потулят нещата. Един от охраната им беше убит при твърде странни обстоятелства. По този повод оказаха доста силен натиск върху нашата служба. Учудих се на връзките им. Лично сенаторът Роу ни се обади по телефона да ни учи как да си вършим работата. Губернаторът също позвъни. И още един куп хора. Ще речеш, че е било отвлечено детето на президента. Страхотно влияние имат тия японци!

— Как няма да имат, като плащат добре — каза Греъм, който тъкмо беше влязъл.

— Затвори вратата! — нареди му Тим.

— Но този път връзките и влиянието няма да им помогнат! — продължи дебелият детектив. — Пипнахме ги! Лабораторните резултати сочат, че убиецът без съмнение е бил японец.