Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mein Urgrobvater und ich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Джеймс Крюс

Моят прадядо и аз

 

Превод на стиховете: Боряна Александрова

Редактор: Теодора Станкова

Илюстрации: Йохан Барч

 

ИК „Пан ’96“, София, 2003

История

  1. —Добавяне

Пети ден

Следващият ден пак беше ветровит, дори много. Затова разтоварването на въглищата от моторния ни катер трябваше да остане чак за другия ден, а Горен дядо и чичовците ми Хари и Яспер използваха свободния ден, за да поправят пробитата спасителна лодка на катера. За тази цел обаче им се наложи да трополят с часове из бараката, а това съвсем не ни харесваше на прадядо ми и на мен. Защото, когато постоянно те смущават с чукане, коване, пилене и стържене, не можеш нито да разказваш истории, нито да съчиняваш стихове.

— Знаеш ли какво — каза прадядо ми. — Ще слезем в долната част на града и на тавана на твоята Долна баба ще си разказваме истории. Там е спокойно.

— Ала Долна баба има нещо против стиховете, прадядо.

— Не е необходимо непременно да й разправяш, че искаме да съчиняваме стихове, Бой. Остави всичко на мен. Ела!

Омотахме си шаловете, нахлупихме и двамата сините си шапки и заслизахме надолу през вятъра. Предвидливо си бяхме взели и два дърводелски молива.

Долна баба седеше както обикновено с гергефа си в птичата стая и беше много изненадана от посещението ни рано заранта.

— На какво дължа тази чест, господа? — попита тя.

— Бягаме от вятъра, Анна — каза прадядо ми. — Той и днес фучи като луд. Но какви са тези хубави шарки, които бродираш там?

— Това са цветя, Бой — каза тя.

(Впрочем на прадядо ми също му викаха Бой, както и на мен.)

— Сама ли ги измисли тези цветя, Анна?

— Разбира се, аз бродирам само по собствени модели.

— Та това е въз-хи-ти-тел-но! Ти си художничка, Анна!

— Ами, я не дрънкай такива неща — каза поласкана Долна баба. — Да ви направя ли по една лимонада?

Естествено аз исках да отвърна „да“, но прадядо тайно ми махна с ръка да мълча и каза, че току-що сме изпили сутрешното си какао. После пак заговори за особено въз-хи-ти-тел-ни-те бродирани цветя.

— Като си седиш така в твоята птича стая и бродираш — каза той, — винаги ми напомняш за Генуа, Анна. Там в театъра гледах една прочута артистка в пиеса, където действието се развиваше в една стая с препарирани птици. Точно както при теб тук.

— Ами, какъв ласкател си само, Бой! — каза Долна баба.

Тогава прадядо ми сложи ръка на сърцето си и каза:

— Анна, заклевам се, говоря съвсем сериозно. Намирам, че при теб всичко е шик. И ти мислиш така, нали, Бой?

— Естествено — казах аз. — При теб всичко е шик, Долна бабо. И такива хубави книги имаш. Например албумът „Из немската история“, дето е на тавана.

— Какъв е пък тоя интересен албум? — извика прадядо ми привидно учуден.

— Целият е от истински цигарени етикети — каза Долна баба. — Якоб сам ги е лепил.

— Ами, какво говориш, Анна? Трябва да го разгледам.

— Тогава върви го донеси, Бой! — каза ми Долна баба.

— Ама не, Анна — извика прадядо ми. — Такива старинни предмети трябва да се разглеждат на тавана. Тъкмо това в твоята къща ми се струва особено въз-хи-ти-тел-но! В птичата стая се бродират цветя, а на тавана могат да се разглеждат старинни предмети. Това наричам аз шик! Ела, Бой, води ме горе!

Долната ми баба не възрази повече, а най-приятелски ни нарече „фантазьори“ и ни остави да се оттеглим.

Пред вратата на таванската стая се беше проснал и спеше Уракс, санбернарското куче, което — странно — не ни беше чуло да влизаме. Но това беше може би защото шумът на вятъра и тракането на капаците на прозорците и керемидите по покрива тук горе бяха особено силни. Той се прозина широко и се изтяга доста продължително, преди да ни пусне да влезем в таванската стая. Но после скочи срещу ни, близна ни по лицата и ръцете и изобщо не се остави да го прогоним. Тогава го взехме със себе си под покрива, заповядахме му „легни!“, а самите ние седнахме на стария дюшек под кръглото прозорче. Албумът „Из немската история“ сложихме върху дъските от едно разглобено легло.

— Добре мина, прадядо — казах аз.

— Да, Бой, искаш ли да постигнеш нещо при жените, трябва да им правиш комплименти. Но честно да ти кажа, у твоята Долна баба наистина има шик. Тая таванска стая е половин роман. Само какви неща висят, стоят и лежат тук! Има я даже и мраморната глава на английската кралица Виктория.

— През лятото тя обикновено стои сред цветята, прадядо. Беше изхвърлена от един разбит английски кораб. Портретът на турския султан, който виси в гостната, също е от този кораб.

— Добре че спомена за султана, Бой — каза прадядо ми. — Това ме подсеща за историята, която исках да ти разкажа днес.

Прадядо ми издаде долната си устна напред и присви очи, но тъкмо в този момент Уракс, санбернарското куче, което лежеше в краката му, изведнъж стана неспокойно и бавно се надигна.

— Куш, Уракс, лежи! — извиках аз. — Прадядо има хрумване!

Но това не направи никакво впечатление на кучето. То буйно замаха опашка, излая веднъж кратко и задраска по вратата на таванската стая. В този момент чухме стъпки по стълбата.

— Това е Долна баба — извиках аз, бързо взех албума „Из немската история“ от дъските на разглобеното легло и го сложих на коленете си.

Долна баба вече влизаше със сребърен поднос, на който имаше две чаши с лимонада и чиния с меденки.

Прадядо ми се надигна, изпъшка леко и каза:

— Каква очарователна втора закуска, Анна! Сложи табличката там, върху шейната! Бихме ли могли да те помолим да се настаниш на този въз-хи-ти-те-лен корабен сандък и да ни направиш малко компания? Стани, Бой, така е редно, когато в салона влизат дами!

Аз скочих послушно.

— Не, не! — викна Долна баба. — Стойте си, деца. Имам работа в кухнята. Якоб е донесъл треска. Не искате ли да обядвате с нас? Имаме половин кофа риба. Едната част ще сваря, а другата ще я изпържа. Останалите можем да ги мариноваме.

Долна баба внимателно постави таблата върху шейната, а прадядо ми се поклони и каза:

— Благодарим ви, благородна госпожо, приемаме поканата ви за пиршеството.

— Ама и ти си един шмекер! — изхихика Долна баба и подръпна дантелената си якичка. После направи истински реверанс и изчезна, а Уракс, който явно не се интересуваше от разкази, я последва.

— Какво ли ще каже Горна баба, като не се върнем за обяд? — накарах прадядо ми да се позамисли.

— Тя си има достатъчно грижи с нейните моряци, Бой! Едва ли ще й липсваме особено. А сега яж и пий, понеже следващата история е вече в главата ми!

Ядохме меденки, пихме лимонада и продължихме да разговаряме как трябва да се пише една хубава история.

— Нищо не е така важно за една история, както началото — каза прадядо ми. — Това трябва да ти докаже и моят нов разказ. Наяде ли се?

— Бих си взел още една меденка, прадядо.

— Леле, Бой, апетитът ти е застрашителен. Яж колкото щеш, но историята ще ти разкажа чак когато се наядеш. Не обичам да разказвам пред дъвчещи хора.

Натъпках в устата си цялата меденка и я преглътнах колкото се може по-бързо. Прадядо ми се извърна ужасен към стената, но не каза нищо. Чак когато обявих, че съм сит, той отново се обърна и въздъхна:

— Винаги съм си мислел, че човек се различава от вълка по добрите си маниери. Но в твоя случай забелязвам, че не съм бил прав.

— Та аз се натъпках така само за да мога да чуя по-бързо историята, прадядо. Ти разказваш толкова хубаво!

— Ех, Бой, Бой, добре си усвоил от мен ласкателствата, няма що. Какъв лош пример ти давам! Но сядай. Историята е на върха на езика ми и напира, ще изхвръкне.

Седнах на дюшека, а прадядо ми се отпусна на корабния сандък и разказа: