Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (5)

Трета глава
Средновековна трилогия

Римските императори, за които говорихме в предишната глава, са владетели, разполагащи с абсолютна власт, а техните умове са помрачени от неограничеността на тази власт. За разлика от тях английските средновековни крале са хора, скроени по друг начин. Те са израсли и възпитани в християнските традиции, а властта им е ограничена както от обичаите на страната, така и от клетвата, която полагат при коронацията си. Освен това, независимо от индивидуалните си недостатъци и липса на качества, те общо взето са наясно със задълженията, с които са се нагърбили спрямо своя народ — да водят успешни войни и да раздават правосъдие. На практика повечето от английските крале, всеки в неговото си време, успяват да се справят повече или по-малко адекватно с проблемите, предизвикани от влиятелните феодали или от възникналите трудности — от политическо или икономическо естество.

Все пак има и четирима крале, които далеч не успяват да се справят така добре със задачите си и чието управление е белязано с граждански размирици, които водят до печален край. Това са кралете Джон, Едуард ІІ, Ричард II и Хенри VI. От тях последните трима са свалени от престола и след това са наказани със смърт. Джон пък вероятно избягва детронацията само защото преди това умира. От четиримата владетели Ричард II и Хенри VI идват на престола още малолетни и този фактор оказва влияние върху политиката, която водят, а вероятно допринася и за катастрофалния завършек на тяхното управление. Независимо че Джон и Едуард II са вече зрели мъже, макар и млади, когато идват на власт, детството и възпитанието им обясняват до голяма степен тежкия им характер.

Всеки от тези четирима крале има някакъв, да го наречем проблем на личността от психическо естество, което кара някои техни съвременници и някои днешни историци да говорят за тях като за ненормални или направо като за луди. Джон е представен от един свой съвременен хронист като „обзет от мания“ и „докаран до лудост с магии и заклинания“. Един съвременен френски историк, Шарл Пти-Дютайе, пише през 1936 г., че той вероятно става жертва на дълбоко психическо разстройство.

„Джон Лакланд, продължава авторът, страда от ментално заболяване, известно днес и описано от съвременната психиатрия като циклична психоза. Странно е, че днешните историци така погрешно възприемат неговия характер и пишат например, че той е злодей, чиято лошавина е хладнокръвна и умишлена, и който никога не оставя чувствата да го ръководят, поради което поведението и делата му трябва да бъдат смятани за категорично непростими… А всъщност всички симптоми, с които се сблъскваме при тези оценки, отговарят на диагнозата «циклична психоза» или «циклотимия». Филип Огюст (френският крал, противник на крал Джон) е имал за враг един луд.“ (C. Petit-Dutaillis, The Feudal Monarchy in France and England).

По свое време Едуард II пък е смятан по-скоро за перверзен, отколкото за луд. Едва в началото на двадесети век един американски учен установява, че фактически този владетел е бил умопобъркан. „Кралят — пише д-р Чалфънт Робинсън — страда от това, което медицинската наука познава под общото наименование изроденост, причинено от болестното състояние на мозъка му“. Английският историк А. Б. Стийл пък смята, че Ричард II е просто шизофреник (A. B. Steel, Richard II). Каквито и да са съмненията относно така поставените диагнози, между 1454 и 1456 г. Хенри VI без съмнение преживява голям невротичен срив, от който едва ли напълно възстановява разсъдъка си. В заключение можем да кажем, че всеки от изброените четирима английски владетели страда от някакъв личностен проблем от психическо естество, който може да ги е довел и до ментално разстройство.

Но можем да си зададем въпроса доколко сериозни са тези разстройства и какъв е техният характер; по какъв начин влияят те върху управлението на съответния крал? Днешните историци постигнаха известен напредък в частичното реабилитиране на крал Джон, смятан доскоро за най-лошия английски средновековен владетел — тираничен, безнравствен и несправедлив. Той наистина се сблъсква с трудни за решаване проблеми, които показват недостатъчните му способности и ресурси за управлението на държавата. Все пак неговото властване е изпълнено и с проблеми, за които той трудно би могъл да бъде обвиняван: нарастващо недоволство на бароните; враждебност от страна на великия френски крал Филип Огюст; разправии с папа Инокентий III; нарастваща инфлация в икономиката на страната. Не може да се каже, че кралят не проявява никакъв талант при опитите си да реши тези кризисни ситуации, но едно своеобразно натрупване на проблемите води до провал на неговите усилия и планове. Папата поставя Англия под църковна възбрана, забранявайки провеждането на църковни служби и церемонии в храмовете на нейна територия, докато накрая Джон не отстъпва и става васал на папата — акт, смятан от мнозина за непростимо унизителен. Грабителската фискална политика на краля довежда до нарастване на недоволството на бароните, което предизвиква избухването на всеобщо въстание, принудило Джон да се съгласи с издаването на така наречената Велика харта на свободите — Magna Charta, подпечатана с кралския печат през май 1215 г. Друг е въпросът дали кралят въобще има намерение да се съобразява с нейните клаузи, защото недоволните барони вече са повикали французите на помощ. При това критично стечение на обстоятелствата крал Джон изгубва целия си багаж, даже и кралските инсигнии, в повишаващите нивото си води в устието на река Уелстрийм. След това заболява тежко от силния вятър, бръснещ развълнуваното море, и на 18 октомври 1216 г. умира.

Но дали и до каква степен личностните проблеми на крал Джон изострят така описаните проблеми и могат ли да бъдат открити аспектите, в които евентуално да се търси такова усложнение? И най-накрая, може ли неговото поведение при онези събития да бъде характеризирано като предизвикано от умствено разстройство? Никой не оспорва, че характерът на Джон е доста сложен и дори загадъчен, но дали имаме право да смятаме, че той е бил луд? По този въпрос мненията се различават. Особеностите на личността му трябва да бъдат разбирани на фона на неговите предци и начина, по който е отгледан и възпитан. Джон води потеклото си от старинния род на способни, но неуравновесени благородници, графовете на Анжу — малко феодално владение в Централна Франция, територията на което те успяват чрез своите способности постепенно да разширят. Бащата на Джон — Хенри II, успява да стане крал на Англия, херцог на Нормандия и чрез изгодния, но нещастен брак с Алиенор Аквитанска — херцог и на Аквитания, присвоявайки по този начин голяма част от Югозападна Франция. През 1199 г. Джон наследява от брат си Ричард I тази огромна империя, включваща освен Англия и по-голямата част от Франция.

Анжуйската династия Плантажене^[49] е известна като „дяволското котило“. Мълвата ѝ приписва най-различни кръвосмесителни бракове и потомства. Легендата разказва за един от графовете на Анжу, който довежда в двореца си нова жена — непозната девойка с неземна красота, която обаче води много затворен живот. И нещо друго, което се смята за странно в онези времена на дълбока религиозност — тя не проявява особено желание да посещава неделните литургии. Когато все пак отива в църквата на служба, си тръгва още преди свещеникът да освети нафората. Съпругът ѝ, озадачен от това нейно поведение, нарежда на четирима от своите рицари да внимават по време на службата и да се опитат да задържат жената, за да си тръгне по-късно от църквата. При следващото ѝ посещение на литургията, когато тя става и понечва да си тръгне, един от рицарите стъпва върху края на нейния шлейф. А когато свещеникът издига нафората, за да я освети, жената изкрещява, отскубва се и излита през прозореца, отнасяйки със себе си и две от своите деца. Оказва се, че графинята всъщност е злата фея Мелюзин, дъщеря на Сатаната, и затова не може да понася освещаването на тялото Христово^[50] по време на литургия. Графовете на Анжу и бъдещите крале на Англия от Анжуйската династия произхождат от децата, които остават при баща си, твърди легендата. При онзи век на ширещо се суеверие и при онова лековерно общество тази легенда, изглежда, е достатъчна, за да обясни анормалните уклони в поведението на различни членове на фамилията Плантажене.

Така демоничната енергия и избухливият характер, с които принцовете от тази династия често могат да бъдат характеризирани, получават своето обяснение с „дяволския“ им произход. „Който произлиза от дявола, трябва непременно да се върне пак при него“ — казвал често със сарказъм Ричард I, братът на крал Джон, разказва средновековният писател Джералд от Уелс (Gerald of Wales, De principis Instructione). „Не ни лишавайте от нашето наследство, защото не бихме могли да не постъпваме като дяволи.“ — продължава своите цитати Джералд. А св. Бернар от Клерво пише в едно писмо до Арнулф от Лизьо: „De diabolo venit et ad diabolum ibit.“, което ще рече: „От дявола е дошъл и пак при дявола ще иде.“

Бащата на Джон, Хенри II, е много способен и решителен до крайност човек, който често изпада в пристъпи на гняв. Когато е ядосан, от очите му излизат пламъци. „Той е велик, може би най-великият монарх, защото няма никой над него, от когото да изпитва страхопочитание, нито пък някой от поданиците му смее да му се противопостави“ — пише същият този Арнулф от Лизьо до Томас Бекет, архиепископа на Кентърбъри, който скоро ще изпита върху себе си бруталните последствия от кралския гняв. Упрекнат от смелия английски архиепископ, че проявява гняв^[51], кралят отговаря грубо, че щом Бог може да се гневи, защо кралят да няма право да изразява открито подобни чувства. В друг случай един от съветниците на краля — Ричард от Хомет^[52], непредпазливо си позволява да спомене нещо в подкрепа на кралския враг — Уилям Лъва, краля на Шотландия. Хенри II „хвърля шапката си, разпасва си колана, запокитва на земята мантията и костюма си, грабва копринената завивка от канапето и, настанявайки се върху него, все едно е купчина с тор, започва да дъвче парченца слама“ — разказват негови съвременници.

Подобна наследствена обремененост може да обясни някои от странностите в характера на крал Джон, особено ако припомним, че майката на Джон — Алиенор Аквитанска, също е властна жена, склонна към бурни реакции. Джон е най-младата издънка на това „дяволско котило“, глезеното дете на фамилията — по-скоро конте, което предпочита дворцовия разкош пред бойните умения и чиято външност и поведение издават неговата незрялост. Отклоненията в поведението на Джон могат да бъдат обяснени и със средата, в която израства и се възпитава. Той се намира между постоянно враждуващите лагери на деспотичния си баща и властната си майка. Майката, изглежда, ненавижда Джон, баща му отначало го покровителства, а после го зарязва. Анжуйският двор, в който израства и се възпитава, е истинска школа по лицемерие и коварство. А Джон от своя страна се проявява като добър ученик. Избухлив и егоцентричен, той, изглежда, е и причина, и жертва на проблемите, които ще го връхлетят.

Тогава какво би могло по-специално да ни наведе на мисълта, че страда и от психическа нестабилност? Споменатият вече френски историк Пти-Дютайе го описва като жертва на маниакално депресивно състояние, което става причина животът му да се люшка между две крайности: периоди на голяма жизнена енергия и периоди на всепроникваща летаргия. Така неговата инертност става основна причина Нормандия да бъде загубена в полза на французите през 1204 г. „Кралят, споделя един от съвременните му хронисти, го удари на живот през нощта и на другата сутрин до късно се излежава с младата си съпруга Изабел. В същия този ден, когато той се грижеше за превозването на неговите коне, кучета и ловни соколи в Нормандия, за да са там със сигурност, когато пристигне, дойде вестта за падането в ръцете на врага на силната крепост Шато-Гаяр, която доминира над долината на Сена и която беше гвоздеят на английската отбрана в цяла Нормандия“, разказва Роджър от Уендовър — негов съвременник и хронист (Roger of Wendover, Flores Historiarum, vol. I, p. 316–317). Когато днес анализираме отново събитията от управлението на крал Джон, трябва да признаем, че рязкото преминаване от буйна енергичност към пълна пасивност не се проявява непрекъснато. Отношението на крал Джон към управлението на държавата понякога наистина изглежда повърхностно, но, общо взето, дори когато изпада в леност, той все пак работи усърдно и даже прави впечатление, че изпълнява съвестно кралските си задължения.

След като и това задочно обвинение към него отпада, какво тогава остава като доказателство за умствени отклонения? Често се споменава, че той побеснява от гняв и проявява такава нечувана жестокост, че хората наистина го смятат за луд. „Цялата му същност коренно се променя, така че е трудно да го познаеш. Веждите му потреперват от ярост, огненият му поглед хвърля искри, розовите му бузи стават на синкави петънца и не ми се мисли какво би останало от канцлера, ако в този момент на изстъпление попаднеше случайно като откъснала се от дърво ябълка в размахваните във въздуха ръце на Джон“ — спомня си Ричард от Дивайзес (Richard of Devizes, Chronicles of the Reigns of Stephen, Henry II and Richard I, pp. 111, 408) един сблъсък между Джон и канцлера на брат му крал Ричард I, Гийом Лонг-Епе^[53]. Такива тежки изблици на гняв, естествено, навеждат на мисълта, че кралят има някакви проблеми с психиката, макар че избухливостта е характерна черта на цялата Анжуйска фамилия.

При това не трябва да забравяме, че Джон живее във време на груби нрави, смекчавани само донякъде от молитвите и светостта, когато хората често си нанасят осакатяващи рани и се обливат в кръв. Но дори и за стандартите на неговото време Джон изглежда прекомерно жесток: „много лош човек, жесток към всички мъже, а към хубавите жени — просто ненаситен“, продължава коментара си хронистът Ричард от Дивайзес. Жестоката и направо садистична природа на краля се разкрива добре в отношението му към неговия френски племенник Артър от Бретан^[54], за когото се говори, че има повече права върху английската корона, отколкото самия Джон.

Майката на Артър, Катрин, страхувайки се, да не би да посегнат на живота на сина ѝ — по онова време момче на дванадесет години — го изпраща за по-сигурно в двора на френския крал Филип Огюст. Бретонците на драго сърце го признават за свой феодален господар, което разгневява съседите им — жителите на Нормандия, които са на страната на Джон. И от този момент нататък крал Джон не може да се отърве от постоянните си страхове от съперничеството на младия Артър.

Съдбата обаче помага на краля. Най-накрая, през 1202 г., младият принц е пленен от войските на Джон при Миребо и веднага изчезва от историческата сцена. Хронистът Ралф от Когсхол твърди, че Джон нарежда Артър да бъде ослепен и кастриран в замъка Фалез, но че пазачът му Юбер дьо Бург успява да осуети това пъклено дело — една история, заимствана от Шекспир в драмата „Крал Джон“.

В друга хроника от онова време е разказана една по-вероятна история. Тя е писана в цистерцианското абатство в Маргам, в Глостършър, а негов покровител е Гийом дьо Бриуз, заловил Артър при Миребо. Ето какво гласи другата версия:

„След като крал Джон залови Артър жив и го държа в затвора за известно време в замъка Руан, най-накрая, след вечеря, в четвъртък преди Великден (3 април 1203 г.), когато кралят се беше напил и беше обладан от дявола («ebrius et daemonio plenus»), той го погуби със собствената си ръка и като върза тежък камък за трупа му, го хвърли в Сена. Тялото беше открито от някакъв рибар, оплетено в мрежата му, и беше извадено на брега, където го разпознаха. Понеже се страхуваха от тиранина, отнесоха тайно тленните останки на Артър в абатството на Бек, където ги погребаха.“ („Анали на Маргам“ в „Annales Monastici“).

По онова време семейство Бриуз са много близки на Джон и са богато надарени от него със земи и титли, но по-късно отношенията между краля и Гийом дьо Бриуз се обтягат и се развиват в познатата днес история на подозрения, терор и жестока смърт. Дьо Бриуз може би смята, че не е достатъчно щедро възнаграден. Кралят пък се страхува от способния си поданик, който при това крие негова, свързана със смърт, тайна — убийството на Артър. Когато Джон поставя въпроса пред съпругата на Гийом — Матилд, да предаде като заложници синовете им, тя доста недискретно отговаря на кралските пратеници, че и не мисли да предава децата си на човек, който е убил собствения си племенник. Тогава Джон започва да преследва семейство Бриуз с нестихваща отмъстителност.

Джон е наистина отмъстителен и жесток крал, но не само това; неговата жестокост — била тя импулсивна или умишлена — дотолкова граничи със садизъм, че само заради това, той заслужава да бъде смятан за луд. В това отношение той може спокойно да се сравнява с руските царе Иван Грозни и Петър Велики, чието садистично отношение към враговете им носи белега на ментална неуравновесеност.

Неуравновесеността на Джон си проличава най-ярко във вечното му чувство за несигурност, поради което преследва така жестоко и отмъстително враговете си, както и в постоянната му завист и подозрителност, с която се отнася както към приятели, така и към зложелатели. Затова с такава лекота изоставя хората, които са му служили вярно, каквито са Юбер дьо Бург или Уилям Маршал. Крал Джон разчита на един ставащ все по-тесен кръг от съветници, както и наемни войници от чужбина, какъвто е Жерар д’Атие. Макар че проявява известни способности и качества, кралят в крайна сметка се озовава в една ситуация, която излиза от неговия контрол: разочаровани от своя владетел барони, които стават раздразнителни от смазващите ги данъци, събирани от хазната; все по-малки държавни приходи, дължащи се както на повишаващите се цени, така и на понижаващите се доходи на населението; враждебно отношение от страна на двамата най-влиятелни политически мъже на онова време — френския крал Филип Огюст и папа Инокентий III. Но така излиза, че Джон е неудачник, а не луд. Ала все пак има и други страни от неговия характер, които озадачават и тревожат съвременниците му. Както твърди хронистът от Маргам, „той е обзет от дявола“, а Роджър от Уендовър добавя сурово, че кралят е „докаран до лудост с магии и заклинания“. И така, можем да се запитаме: ако не е луд, дали е с напълно здрав разсъдък? И дали тези пориви на невъздържаност, наследени от дедите му, не го отвеждат отвъд границата на нормалното поведение? Дори да признаем, че не сме сигурни в неговата лудост, все пак е трудно да си обясним начина, по който понякога се държи. Неговата пасивност в някои моменти, внезапните му избухвания и жестокост в други, както и натрапчивата му мнителност говорят, че той вероятно е страдал от някаква остра форма на психическо разстройство.

* * *

Правнукът на крал Джон — Едуард II, който става крал на Англия през 1307 г., не може да се смята за галеник на съдбата. Неговото управление е истинска лична трагедия, както се внушава в едноименната драма на Кристофър Марлоу. Тя е не по-малко разтърсваща от тази на крал Джон и е предизвикана от сходни причини. Ако недостатъците в характера на Джон изострят кризата, в която изпада, в не по-малка степен, а даже и повече, за пропадането на крал Едуард II допринасят именно особеностите в неговото поведение. Без съмнение личните вражди се преплитат във водената от него политика, но може ли все пак да се твърди, че личностните проблеми на Едуард II са равностойни на лудост, както пише преди близо сто години американският изследовател Чалфънт Робинсън? Все пак, макар в поведението на Едуард II да се забелязват анормални уклони и според много от своите съвременници да не е подходящ за кралската корона, той все пак не е луд.

Както и при повечето короновани особи, неговият характер се формира под влияние на средата, в която расте и се възпитава. Син на крал Едуард I, който го обявява за принц на Уелс^[55], детето възприема дворцовата среда като недружелюбна към него. Майка му, Елеонора Кастилска, умира, когато той е едва тринадесетгодишен. Баща му, Едуард I, е страховит воин — твърдоглав и енергичен, отличаващ се с характерната за Анжуйците избухливост. В счетоводните отчети за поддържане на кралския гардероб например е отбелязано едно плащане, направено през 1297 г. в полза на кралския златар Адам, за да поправи „коронката на графинята на Холандия, дъщеря на краля, като замести с нови липсващите голям рубин и голям изумруд“, изпаднали от местата си, понеже в изблик на гняв Едуард захвърлил коронката на дъщеря си в огъня.

Малкият син на сприхавия владетел реагира срещу тази напомняща за военни действия атмосфера в двора на суровия си и гневлив баща. При това Едуард II не е мамино детенце и израства като хубав и здрав млад мъж, който се увлича от езда. Освен това той е с по-висока култура от повечето високопоставени царедворци и притежава вкус към поезията и театралните представления. Говори се, че неговият канцлер — архиепископът на Кентърбъри, Уолтър Рейнълдс, е привлякъл вниманието на владетеля, защото, преди да се отдаде на църковна кариера, поставя драматични представления. Когато става крал, Едуард винаги държи един малък оркестър при двора си.

Колкото повече расте, толкова повече забавленията на Едуард изглеждат неподходящи за един рицар, да не говорим за един престолонаследник: плаване с лодка, плуване и дори такива низши занимания като издигане на огради и копаене на канавки. Сами по себе си това са все безобидни дейности, но изглеждат неестествени за един бъдещ крал. В този смисъл кралските счетоводни отчети дават например сведения за едно плащане, направено в полза на някой си Робърт, „негов шут“, когото той наранявал без да иска по време на веселба във водата през февруари — странно време на годината за плуване и във всеки случай занимание, с което хората през Средновековието не са се забавлявали. Но младият принц явно се наслаждава повече на развлечения в компанията на здрави млади работници, отколкото на богатите и високопоставени рицари в двора. „Пренебрегвайки обществото на бароните, той се сприятелявал с палячовци, певци, артисти, файтонджии, копачи, гребци, моряци и други такива, които се занимават с физическа работа“ — пише в хрониката на Ранулф от Хигдън (Ranulf of Higden, Polychronicon, vol. VIII). След унищожителното поражение, което войските му претърпяват от шотландците в битката при Банокбърн през 1314 г., един от кралските служители, Робер льо Месаже, споделя опасенията си със Сеър Кейм, помощник байлиф на Нюингтън в Кент, че докато се занимава с „подобно губене на време като копаене на канавки и други подобни неподходящи дейности“, кралят трудно може да очаква да започне да печели сражения. „Ако отделяше толкова време на военното изкуство, колкото на селскостопанските си занимания, добавя друг хронист от онази епоха, Англия щеше да процъфтява, а неговото име щеше да стане известно по целия свят.“

Това обаче, което надминава всичко по своята неестественост и шокира всички, е увлечението на Едуард по един млад скуайър в двора на баща му — Пиърс Гавестън, чийто баща е беарнският рицар Арнул дьо Габастон, получил кралското покровителство, след като се премества да живее в Англия през 1296 г. Пиърс е красив, духовит и винаги пищно облечен млад мъж, чиято дружба с Едуард освобождава принца от леденостудената изолация, с която е обграден в кралския двор, и му вдъхва малко самоувереност, от която той толкова се нуждае. Макар че Пиърс, както и баща му преди това, да са приближени на английския кралски двор, кръвта и потеклото им се смятат за недостатъчно знатни, за да може младежът да бъде близък приятел на английския престолонаследник, и това прави особено неприятно впечатление, когато Едуард и Гавестън парадират открито с близостта си. „Едуард беше твърде фамилиарен в отношенията си със своите най-близки приятели, стеснителен с непознатите и много горещо обичаше една определена особа“ — съобщава сър Томас Грей (Sir Thomas Gray, Scalacronica, vol. XL). Друг съвременник на онези събития пише: „А когато синът на краля^[56] го видя^[57], той така го обикна, че влезе с него в здрава и неразрушима чувствена връзка, при това пред очите на всичките му поданици.“

Близките отношения между сина му и младия придворен рицар озадачават и тревожат крал Едуард I. Наистина, силната привързаност между мъже през Средновековието не е изключение. Един съвременник сравнява дружбата на Едуард с Гавестън с тази между Давид и Йонатан, която представлява неподлежащо на съмнение оправдание на близките отношения между мъже, взето от самата Библия. Но такава интимна близост, както открито се заявява в англосаксонската поема „Амис и Амилън“, може дори да надмине верността на мъжете към жените, но трябва непременно да се основава на взаимност и в никакъв случай не бива да има нещо общо с физическата близост. Защото ако има физическа близост, при която единият партньор е активен, а другият пасивен, това поведение е неестествено и несъмнено се излиза извън границите на морала и закона. Но каквото и да са подозирали неговите съвременници, те едва ли са смеели да го кажат на глас приживе на краля. Едва след смъртта му Хрониката на Мелса открито заявява, че Едуард II „изпитвал необикновено удоволствие от греха на содомията («delectabat invitio sodomitico nimium») и, изглежда, е бил лишен както от щастие, така и от благоприличие през целия си живот.“

Каквито и да са били подозренията на Едуард I по отношение на младия Гавестън, той очевидно иска да се отърве от него, особено докато урежда брак за сина си с една френска принцеса. Когато през пролетта на 1307 г. Едуард се осмелява да ходатайства пред баща си за графството на Понтийо, което да бъде предоставено на приятеля му Гавестън, кралят отговаря вбесен: „“Кучи сине, копеле майчино, ти ли, дето не си придобил нищо, ще раздаваш земите ни? Бог ми е свидетел, че ако не беше опасността от разпадане на кралството, ти никога нямаше да получиш наследство от мен." А след това хвана сина си за косите и отскубна част от тях от корен", разказва Ранулф от Хигдън (Polychronicon, vol. VIII). На 26 февруари той издава заповед за изгонването на Гавестън от кралството и нарежда на сина си да не е посмял повече да се вижда с любимия си приятел. Но само няколко месеца по-късно, на 7 юли 1307 г. избухливият и войнствен Едуард I умира по време на последния си поход срещу разбунтувалите се шотландци.

Синът му Едуард II веднага анулира неотдавнашната заповед на баща си и „statim revocavit amasium suum Petrum de Gaveston“^[58], дава му титлата граф на Корнуол (още на 6 август 1307 г.) и му дарява големи имения, включително и земи, притежавани дотогава от един от бащините му министри — епископа на Ковънтри Уолтър Лангтън, който веднъж си е позволил да направи остра забележка на младия Едуард за непристойния му начин на живот.

За да улеснят своята близост, двамата млади мъже влизат в роднински връзки по сватовство. Гавестън се жени за кралската племенница Маргарет де Клеър, сестра на младия граф на Глостър, която също е много богата наследница и има от нея една дъщеря. Едуард е вече женен, според плановете на баща му, за дванадесетгодишната дъщеря на френския крал, Изабел. На практика излиза, че Едуард е бисексуален, защото неговата съпруга му ражда двама сина и две дъщери, а освен това има и един незаконен син, Адам. Неговите чувства са обаче щедро насочени само към Гавестън, и то до такава степен, че някои негови съвременници подозират, че младият крал е жертва на черна магия („Vita Eduardi Secundi“). Гавестън пък, както винаги с блестяща външност и не обръщащ особено внимание на ненавистта, с която се отнасят към него благородниците, тържествува от новото си положение.

По принцип по-голямата част от бароните не са толкова загрижени за силното влияние, което Гавестън упражнява върху краля, макар че са твърдо несъгласни с начина, по който той контролира системата на кралските протекции. Основната причина за тяхната силна омраза се състои в това, че в него виждат изкупителната жертва за отнетите си от бащата на Едуард II политически права, които сега желаят да си възвърнат. Затова насочват срещу Гавестън цялата си ненавист. Поради тази причина успяват да си издействат включването на една нова клауза в кралската клетва, която Едуард II полага при своята коронация: Кралят да спазва „справедливите закони и обичаи, които общността на поданиците на кралството е създала“ и които според тях задължават владетеля да направи отстъпки на „общността на поданиците на кралството“, тоест да уважи интересите на елита, с който без съмнение трябва да се идентифицира тази „общност“. Като прелюдия към постигането на тази цел — извиването на ръцете на краля, идва настояването на неговия съвет за отстраняването на Гавестън от власт, депозирано на 28 април 1309 г.

Така Едуард е изправен пред дилема. Ако отхвърли искането на бароните, в кралството може да избухне гражданска война, която кралят да не е в състояние да спечели. От друга страна, той е емоционално свързан с Гавестън, но се надява, че ако се съгласи доброволно да го отстрани от власт, ще се намери някакъв начин по-късно той да бъде реабилитиран. Така на 18 май кралският фаворит е изгонен от двора, но на 28 юни е назначен за кралски наместник в Ирландия — служба, на която той се урежда много добре. Но в отчаянието си, че е загубил близостта на своя приятел, Едуард го съпровожда чак до Бристол, откъдето кралският наместник трябва да отплава за Ирландия, а по-късно се решава даже да поиска помощ от френския крал, за да го върне отново до себе си в двореца. Така се стига до намесата на папа Климент V, който освобождава Гавестън от заплахата да бъде отлъчен от Църквата, ако се върне в двореца, и Пиърс прави това безпрепятствено.

Но нито Гавестън, нито Едуард умеят да спазват политическа дискретност. Кралският фаворит започва отново да се държи безочливо и арогантно както преди. Той направо вбесява бароните, като им измисля обидни прякори. „Ето, идва черното куче от Ардън“, ще каже той при вида на приближаващия се влиятелен граф на Уорик; графът на Линкълн е наричан „биреното шкембе“; графът на Ланкастър пък — „мошеникът“ или „артистът“; графът на Глостър — „кучият син“; графът на Пембрук — „новият Йосиф“. „Нека ме нарича хрътка, оплаква се веднъж Уорик; но някой ден хрътката ще го захапе.“ И наистина, случва се така, че тази „хрътка“ има последната дума или по-скоро последното ухапване, което решава съдбата на краля.

След завръщането на Гавестън в двореца положението на кралството рязко се влошава. Едуард има такива финансови затруднения, предизвикани според някои от алчността на Гавестън, че е принуден да се съгласи на нова схема за ограничаване на властта му — избирането на двадесет и един барони разпоредници, които да изработят нова система за реформиране на държавното управление, включващо подновено искане за изгонването на Гавестън, което не изненадва никого.

За втори път Едуард се изправя пред трудния избор между своя фаворит и бароните, без подкрепата на които неговото управление е просто невъзможно. Изплашен за личната си сигурност, Едуард изпраща любимия си в силната крепост Бамбърг край бреговете на Северно море и след това с неохота му разрешава да потърси политическо убежище в Брюж (Фландрия). Но въпреки това кралят не може да живее дълго без своя фаворит и скоро Гавестън се завръща отново и във властта, и в трупането на нови богатства.

За бароните този човек олицетворява отказа, който кралят обявява по отношение на техните искания. Затова архиепископът на Кентърбъри го отлъчва от Църквата — него^[59] и неговите привърженици. Тъй като не разполага с достатъчни военни сили, Едуард отначало забягва заедно с Гавестън в Тайнмаут и оттам в Скарбъро, където фаворитът остава да чака краля, който заминава за Йорк. Графовете на Уорън и Пембрук са по петите им и се готвят да обсадят Скарбъро. Тогава Гавестън, надявайки се на невъзможното, погрешно си въобразява, че може би ще му разрешат да замине свободно оттам, и се предава. Но е осъден на смърт след един скалъпен процес и е екзекутиран на Блаклоу Хил на 19 юни 1312 г. Неговата гибел, естествено, води до ужасяващи последствия за Едуард, който така и не успява да се съвземе от този удар до края на живота си. „Не съм чувал никога един мъж толкова да е обичал друг мъж“ — споделя един съвременник на онези събития. Монасите доминиканци прибират тялото на покойния кралски фаворит и по-късно то е погребано по заповед на Едуард с пищна церемония в капелата на Кингс Лангли, която впоследствие се превръща в истинска мемориална гробница на светец. Едуард никога не забравя, нито прощава на графовете, задето са преследвали като хрътки неговия любимец, докато го убият. Защото неговите чувства към Гавестън се оказват единственото трайно нещо в живота му и, естествено, предопределят всичко, което се случва през оставащите му петнадесет години. Следователно, както пишат съвременниците му, започва една „непрестанна вражда… между краля и графовете“.

Смъртта на Гавестън представлява вододел в живота на Едуард II. Дали може да се приеме, че тя предизвиква и влошаване на неговите ментални способности и владетелски качества? На пръв поглед не са много данните в подкрепа на такова предположение, но въпреки това все повече и повече негови поданици започват просто да си мислят, че Едуард е по природа толкова непригоден за кралската власт, че даже вероятно не е от кралско потекло. Така, поради негодността на Едуард, много мъже и жени вече не копнеят да се възползват от традиционното кралско докосване, смятано за лек за болните от скрофулоза^[60] — туберкулоза на лимфните възли. Докато от бащата понякога удостоява с тази чест по 1700 души на година, синът никога не докосва повече от 214, сочат историческите статистики. Плъзват слухове, записани в Хрониката на Мелса, че Едуард е бил сменен с друг от някаква дойка още като бебе, защото истинският кралски потомък бил смъртоносно ранен от глиган. „Някакъв писател на име Джон, който почиташе котката като домашен дух покровител“, се появява в Оксфорд и претендира, че той е истинският крал Едуард. „Този слух се разнесе из цялата страна и ужасно много обезпокои кралицата“ — продължава споменатата средновековна хроника. След период на известно помирение отношенията на Едуард с неговата кралица отново стигат до най-ниската си точка. Разказва се, че Едуард ходел из двореца въоръжен с нож, „за да убие кралица Изабел, и че казал, че ако се случи да няма друго оръжие подръка, ще я разкъса със зъби.“ Това ни дава известно основание да смятаме, че в онзи момент решението му е плод на душевна нестабилност и че разсъдъкът му вероятно е замъглен.

И въпреки това управлението му през последните години от неговата власт е по-силно и добре организирано в сравнение с по-ранните му години. След един период на полунезависимо управление на бароните, Едуард си възвръща властта на монарх, отчасти с помощта на двама от неговите барони — Хю Диспенсър и сина му. Не е изключено по това време младият Диспенсър да е заел мястото на Гавестън в интимния живот на владетеля. Но ролята на двамата магнати е все пак чисто политическа. В резултат на техните усилия през 1322 г. кралската армия побеждава в битката при Боробридж в Йоркшър водача на силите на непокорните барони, графа на Ланкастър, братовчед на краля. След кратък процес Ланкастър е осъден на смърт. Неговата екзекуция по любопитен начин очевидно напомня за изпълнената десет години по-рано смъртна присъда над Гавестън и носи на краля голямо лично удовлетворение.

Макар че след това е направен опит за въвеждане на административни реформи за повишаване на ефикасността на кралското управление, властта на Едуард си остава безмилостна и дори тиранична. Той се опитва да спечели на своя страна група лоялни привърженици, но не успява да стори това, независимо че притежава необходимите за купуване на подкрепа пари и система от протекции. Кралят решава да укрепи позициите си, като създаде отделна кралска съкровищница, която да напълни с приходите от извънредно тежките данъци и от конфискуваните имения на барони, чиято лоялност към него се оказва съмнителна. Тези средства, надява се той, ще го направят независим от контрола на висшите благородници. Но Едуард не постъпва много разумно, като гласува прекалено голямо доверие на двамата Диспенсър. По-ненаситни в своята алчност и от Гавестън, те успяват да се сдобият с огромно имение в Южен Уелс и с крупна сума, част от която изнасят в чужбина с помощта на италиански банкери. Едуард пък, независимо че успява да напълни кралската хазна, все повече губи своето влияние в политиката на страната.

Във всички обществени слоеве тлее недоволство. Така през 1323 г. някои от жителите на Ковънтри, разгневени на приора на града, който е протеже на бароните Диспенсър, наемат местния магьосник Джон от Нотингам със задачата да убие краля, двамата Диспенсър и местния приор. Опасният експеримент се проваля, но той е много показателен за общото състояние на отчаяние, в което е изпаднало английското общество.

Недоволството обаче продължава да се разраства. Несъгласието с управлението на краля се изразява особено открито в Лондон, където ковчежникът Уолтър Степълдън — епископ на Ексетър, е свален от коня си край катедралата „Сейнт Пол“ и главата му е отрязана с касапски нож. През септември 1326 г. съпругата на Едуард, Изабел, която преди това заминава със специална мисия във Франция^[61], придружавана от любовника си Роджър Мортимър (който малко преди това успява да се измъкне от затвора на Тауър, като упоява пазачите си), слиза на английска земя в Съфолк. А местните барони и наборната войска, изпратени да ѝ се противопоставят, вместо това се стичат под знамената ѝ. Толкова непопулярен е станал вече крал Едуард II.

Отчаян и разделил се с последните си илюзии, кралят бяга с двамата Диспенсър в Уелс, но Диспенсър баща е заловен в Бристол и е екзекутиран по бързата процедура. Едуард и Диспенсър син се качват на кораб в Чепстоу, но насрещните ветрове ги изхвърлят отново на английска земя при Гламорган, където стават пленници на брата на граф Ланкастър, Хенри. Скоро Едуард трябва за последен път да види своя любимец. По ирония на съдбата едно от последните му нареждания е да предадат на Хю собствения му екземпляр от романа за Тристан и Изолда — „най-известната от всички истории за пленителната, но обречена любов“, както се изразява той.

След като е арестуван, Хю отказва храна и вода. Изведен от Херефорд, той е свален от коня си и облеклото му е сменено със съответните военни церемонии. На главата му полагат трънен венец, а тялото му е изписано с библейски текстове, отричащи арогантността и злината. Под звуците на тръби и насмешките на тълпата той е влачен от четири коня и е качен на бесило, високо петнадесет метра. Още диша, когато неговите гениталии са отрязани и изгорени пред очите му — зловещо напомняне за противоестествените му според общественото мнение връзки с краля. По-късно главата му е отрязана, за да бъде окачена на Лондонския мост, а четирите части на разчекнатото му тяло са отнесени в други четири града на страната.

Самият Едуард пък е изпратен в замъка Кенилуърт. При всичките катастрофи, които е преживял в своите планове и любовните си увлечения, той изглежда като напълно объркан и съкрушен човек. Казват му, че „ако не се откаже от трона, хората ще анулират клетвата си за вярност към него“, но това са само думи, защото на дело вече всички са го направили. Когато го изправят пред епископа на Херефорд, той припада от изтощение. Откарват го в замъка Бъркли и там по всяка вероятност е брутално убит. Според някои сведения му завират нагорещено до червено желязо в ануса, с което символизират действие, за което се предполага, че е било част от противоестествените му връзки с мъже. Съществува и един много по-подробен вариант на тази история, който е дело на генуезкия свещеник Мануеле Фиески и който завършва с по-щастлив край. Според него кралят успява да се измъкне от замъка затвор и намира убежище първо в Ирландия, а след това във Франция, но това е малко вероятно.

Едуард II е погребан в абатството „Св. Петър“ в Глостър и гробът му, както се случва по-рано и с този на върлия му противник граф Глостър в абатството „Сейнт Пол“, се превръща в обект на местен култ. Сърцето на краля е извадено от тялото и, съхранено в сребърна урна, е положено в гроба на неговата кралица, починала двадесет години по-късно, през 1358 г., и погребана в църквата на Нюгейт в Лондон. По ирония на съдбата я погребват с роклята, с която се е венчала за Едуард.

Едуард II със сигурност не е нито луд, нито изрод, но странностите на личния му живот намират широк обществен отзвук. Ако търсим личен мотив за опитите му да затегне режима на управление и да укрепи кралската си власт, ще открием корените на този мотив в неговото нещастно детство и в стремежа му да отмъсти на враговете си за убийството на близкия му приятел^[62]. Жаден за нежни чувства, в общи линии той се оказва неспособен както да бъде обичан, така и да дари другите с обич. Затворен и несигурен в себе си, когато е под силен стрес, той е способен да загуби душевното си равновесие. Съдбата му се оказва трагична, а личността му — повече от интересна, защото в нея се забелязва някакъв нюанс на анормалност и въпреки това би било твърде голямо опростенчество за странностите на неговото поведение, колкото и енигматични да са те, да търсим причина в някакво негово психическо заболяване.

* * *

Ричард II наследява на престола дядо си Едуард III като крал на Англия през 1377 г. Подобно на прадядо си Едуард II, от когото той се възхищава и когото напразно се опитва да канонизира за светец, неговото управление също е белязано от периоди на ожесточена гражданска война, завършила със свалянето му от престола и неговото убийство. Няма съмнение, че през последните години от неговото управление решенията на Ричард често са продиктувани от капризи и неуравновесеност, както и че неговият характер търпи определена промяна. Той става все по-затворен в себе си и чувството му за реалност сякаш все повече отслабва. Един от днешните му биографи, А. Б. Стийл, смята, че Ричард става жертва на ментално страдание — шизофрения, и че това обяснява неговите енигматични решения и провалената му политика, която следва от тях, за да доведе до неговия фатален край. Същият автор пише, че „в последните стадии на болестта си Ричард до такава степен се вманиачава в своята кралска особа, че това обсебва цялото му внимание, и когато се огледа наоколо, той не вижда нищо друго, освен огледален образ на собствената си величествена персона и в този измислен свят — само някакви мъждукащи сенки, които могат да бъдат направлявани дори и с поглед.“ Накрая, според Стийл кралят се превръща в един „мънкащ невротик, изпадащ бързо в състояние на дълбока меланхолия“ (A. B. Steel, Richard II, p. 279).

Можем обаче да се запитаме на какво основание е произнесена тази сурова присъда и вярна ли е поставената диагноза? Ако пък тя се окаже неприемлива, има ли друго обяснение на този случай? Без съмнение, както и в случаите с други короновани особи, ранните години и възпитанието оказват своето въздействие върху формирането на неговия характер. Трябва да отбележим, че когато става крал, е едва на единадесет години. Дядо му Едуард III е прочут и войнствен владетел и дори щуротиите, които върши на старини през последните години от своето управление, не помрачават славата му. Бащата на Ричард, Черният принц, който умира в годината, преди той да седне на трона, също притежава изключителна слава на рицар и воин. Той сигурно е бил даван често, дори досадно често, за пример на малкия му син. Но Ричард, изглежда, няма амбициите да върви по стъпките на баща си. Макар че на думи се възхищава от рицарските подвизи, подобно на Едуард II той се възпротивява на войнствената атмосфера в кралския двор, където военното дело, рицарските турнири и други военни игри имат предимство пред всичко останало. Без съмнение обаче той е преди всичко син на майка си, защото е много силно привързан към красивата вдовстваща принцеса на Уелс.

При тези обстоятелства Ричард е далеч от идеята да следва общоприетите очаквания да се превърне в млад войнствен владетел и подобно на Едуард, но в един по-ранен етап от своя живот, той просто е един млад човек по-скоро с естетически, отколкото с войнствени наклонности. Младият крал симпатизира на своя учител и наставник, сър Саймън Барли, на когото вероятно дължи представите си за кралската власт, които играят такава важна роля през целия му по-нататъшен живот и формират отношението му към неговите барони. Така Ричард никога не подлага на съмнение правата, които има като крал. В съзнанието му очевидно се формира полумистична представа за божественото право, което притежава и към което плътно се придържа до края на живота си.

Ричард е самовлюбен до нарцисизъм. Облечен изискано и с вкус, той много държи на външния си вид и прическа. На запазените портрети младият крал изглежда симпатичен и елегантен, не много по-нисък от метър и осемдесет, с гъста тъмноруса коса. Редовно се къпе — нещо рядко срещано по онова време — и е автор на едно забележително изобретение: носенето на носна кърпичка.

Ричард е може би най-културният монарх от неговата династия. Съдържанието на библиотеката му подсказва, че той обича както сам да чете книги, така и да му четат. Покровителства художници, артисти и писатели. Забавлява се с екзотични и изискани готварски рецепти, както може да се види от дворцовата готварска книга — „Форми на готвената храна“, съдържаща данни за сложни рецепти, подправки и богат асортимент от съставки.

Пламенен и чувствителен, кралят понякога е неискрен и пресметлив и подобно на толкова много други представители на династията, е предразположен към изблици на гняв и насилие, но пък за сметка на това е много щедър към приятелите си. Той обича майка си и става все по-отдаден на своята съпруга Ана Бохемска. Затова нейната смърт е жесток удар за него, от който, изглежда, до края на живота си така и не успява да се съвземе напълно. По този повод нарежда да бъде разрушен до основи двореца „Шийн“, където умира Ана. Но в неговото поведение се забелязват и хомосексуални наклонности. Има интимен приятел в лицето на претенциозния Робърт де Веър, когото издига до високо положение, давайки му голяма власт и влияние, и когото никой не замества след смъртта му. Когато тленните останки на Робърт са върнати в Англия след тригодишно изгнание, за да бъдат погребани в Кингс Колн, Ричард заповядва капакът на ковчега да бъде отворен, за да може още веднъж да погледа лицето и да докосне ръката на човека, когото е обичал.

Това представлява младото момче, върху плещите на което на такава крехка възраст се стоварва бремето на кралската власт. Силно привързан към майка си и изпитващ благоговение към паметта на баща си, но несклонен към войнски подвизи по природа, той расте и се възпитава в нездравата, да не кажем кипяща от пороци атмосфера на един кралски двор, в който господстват разкол и подозрения. Тон на тази атмосфера дават чичовците на краля, братята на неговия баща — богати, могъщи, политически амбициозни и властни мъже, имащи зад гърба си цели отряди от облечени в ливреи рицари. Това са Джон Гант, херцог на Ланкастър, който на практика изпълнява функциите на регент на малолетния крал; Едмънд от Лангли, граф на Кеймбридж и по-късно херцог на Йорк, и Томас от Удсток, граф на Бъкингам, по-късно херцог на Глостър. Ричард скоро намразва цялото това котило. За това малко и безсилно дете на престола кралската фамилия понякога трябва да е изглеждала като клетка, в която е затворено и в която висшите благородници се подозират един друг, като същевременно се стремят да осигурят колкото може повече изгоди и привилегии за собствените си домове. Една впечатлителна душа като неговата трудно може да понесе двойствеността и интригите на кралския двор. Стремежът да се освободи от тези ограничения отрано става характерна черта на неговото поведение.

Но своя истински характер Ричард проявява още в детската си възраст. По време на селското въстание, предизвикано от несправедливо наложения поголовен данък, срещу който населението реагира с остро недоволство, Ричард настоява лично да се срещне и да поговори с въстаниците. Неговата смелост е възнаградена и народните вълнения са овладени и дори потушени. При срещата Ричард казва на бунтовника Кенгишмън, че след смъртта на техния водач Уот Тайлър лично той ще ги поведе. Това, разбира се, е един безсъдържателен жест, но влиянието на кралската власт по онова време е толкова силна, че селяните вярват във всичко, което техният крал им казва, и скоро се разпръсват. Отплатата, която получават, е жестока, а редът и законността са възстановени.

За Ричард това трябва да е било голямо преживяване. Не че се тревожи за съдбата на селяните, пък и обещанията, които им дава за облекчаване на тяхното положение, бързо са забравени. Четиринадесетгодишното момче се вълнува повече от факта, че в случая със селското въстание то за първи път застава в центъра на събитията. Показва на всички, че като своя баща е истински рицар. Не спечелва тази слава на някое бойно поле в далечна Франция, а в собствения си столичен град. И по какъв начин? С помощта на кралската си воля той не само на думи, но и на дело, става крал, поне за един ден.

Но твърде скоро е поставен отново в позицията на кукла на конци, оплетен от зависимостта си от бароните. Но докато могъщият му чичо Джон Гант се опитва да се домогне до кралската корона на далечна Кастилия, Ричард започва да гради своя „партия“ в двореца. Намерил си е и близък приятел, на когото може да се довери — Робърт де Веър, деветия граф на Оксфорд; човек, чието лично състояние обаче не е толкова голямо, колкото древния му произход. Ричард е спечелен от блестящия му, но доста евтин чар, обсипва го с щедрост и дори за кратко вероятно става негов любовник. Дава му титлата маркиз — първият маркиз в английската история — херцог на Ирландия. Но за съжаление Де Веър се оказва не само некомпетентен, но и арогантен човек. Бароните са обидени от неравния брак, който той сключва с една от придворните дами на кралицата — Агнес Ланскрон. Непокорните барони, наричащи себе си „лордове надзорници“, мобилизират войските си и побеждават при Радкот Бридж на Темза силите на краля.

Ричард претърпява страхотно унижение. Де Веър е изпратен в изгнание; другите му министри или стават обект на съдебни убийства, или забягват в чужбина. Младият крал остава напълно изолиран и с твърде ограничени сили, на които може да разчита. Това незавидно положение вероятно го травмира психически. Опитът му да защити кралските си правомощия се проваля катастрофално, но това премеждие само засилва неговата решимост да отмъсти на враговете си. Става така, че управлението на бароните се оказва още по-некомпетентно и от това на краля. Ричард се възползва от кръвопролитните междуособици, в които се вплитат различните фракции на управляващите. Използвайки манипулации и привилегиите, с които разполага, той постепенно изгражда своя „партия“, разполагаща с въоръжени мъже, лоялни към короната. Символ на тяхната вярност към краля е знакът на бялото сърце — личната емблема на Ричард, който носят.

Така сякаш колелото на съдбата се завърта в полза на краля, но все още не е ясно дали той ще може да се възползва от придобитото надмощие. Защото вниманието му става все по-ангажирано с мисълта за по-нататъшно засилване на кралската власт и за светостта на кралската персона. Противниците на тези негови стремежи или изпадат в немилост, или са екзекутирани, или попадат в затвора, или са изпратени в изгнание. Подобно на Едуард II, Ричард си дава сметка, че силният крал е богатият и платежоспособен крал. Затова и той започва да използва всякакви незаконни и необичайни начини за попълване на кралската хазна, но го прави, без да го е грижа за собствената си популярност, а същевременно още повече отчуждава бароните от себе си. При едно странно отсъждане на спор, възникнал по време на рицарския турнир в Ковънтри, Ричард наказва братовчед си Хенри Болинбрук — син и наследник на Гант, както и неговия противник — някогашния приятел на краля, Томас Моубрей, граф на Норфолк.

Потискано от изживените унижения, съзнанието му все повече се деформира. Това намира израз в една противоестествена екзалтация от величието, която го тласка доста лесно в сферата на фантазиите. Кралят започва да говори за законите, които таи в сърцето си. В могъщия образ, който създава на този английски владетел, Шекспир не без основание му приписва репликата:

„Дори и всичката вода на страшното бушуващо море

не може да отмие мирото, с което е помазан кралят.“

Ричард понякога сяда на трона си с корона на глава, а всички придворни стоят прави около него. Настъпилата тишина е смущавана само от поздравите, които кралят отправя чрез кимане с глава към своите подчинени, докато те шумолят с тогите си, коленичейки пред него. Това, изглежда, не се различава особено от ритуала, спазван от всички крале по онова време, но от церемонията на Ричард получаваме мистериозно усещане за игра на ужким. Той заиграва с внушението, че е застанал начело на Свещената Римска империя, но е трудно да се определи доколко реалистично изглежда това. След смъртта на съпругата си Ана Бохемска, на която е толкова предан, той изпада в дълбока меланхолия. „След нейната смърт — коментира английският историк А. Б. Стийл — пристъпите на неговата невроза стават все по-силни и заобикалящата го действителност се превръща единствено в продължение на любимата му фантазия… — свещеното тайнство на кралската власт в най-чистия ѝ вид.“ Или с други думи, неговата склонност към невротични пристъпи показва, че той става заложник на съдбата.

От момента, когато в началото на юли 1399 г. синът на Гант, Хенри Болинбрук, слиза на английска земя при Рейвънспър, каузата на Ричард става губеща. Историята се повтаря, както седемдесет и две години преди това мобилизираната армия и бароните преминават на страната на кралица Изабела. Болинбрук претендира, че просто идва да си върне бащините владения, от които кралят неправомерно го е лишил, но реалната му цел е короната на Англия. От своя страна Ричард, когото тази новина заварва на връщане от поредната му експедиция в Ирландия, се озовава без приятели и в дълбока меланхолия.

Духовната неотменимост на неговото кралско служение не може да му бъде от полза в безнадеждното положение, в което се намира, защото не може да го подкрепи нито да го защити срещу стените на Лийдс в Кент или срещу Понтърфракт в Йоркшър. Ала той не може лесно да се освободи от магията на властта, в чийто плен е бил толкова дълго. Затова ще каже на председателя на Върховния съд, сър Уилям Търнинг, че няма земна сила, която да го лиши от духовната власт, с която е бил облечен при коронацията си.

Адам от Ъск пише в своята хроника, че когато го вижда на 21 септември 1399 г., той му се струва „много меланхолично настроен“ (Adam of Usk, Chronicon). Ричард споделя с него колко неблагодарни са хората на тази страна и на колко много крале са изменили. В Хрониката на абатството Диолейкърс се разказва, че Ричард свалил короната си, положил я на земята и се отказал от властта си в полза на Господа. В деня на св. Архангел Михаил^[63] той отстъпва пред исканията, отправени към него — доколко доброволно, не се знае, защото според едно от разпространилите се по-късно истории в пристъп на гняв той заплашва, че „жив ще одере някой от онези мъже“^[64]. Така или иначе, Ричард предава кралския си пръстен печат на Хенри и на 30 септември 1399 г. парламентът, или по-скоро едно парламентарно събрание, приема неговата абдикация, потвърждавайки претенциите на Хенри^[65] към престола.

Ричард пък изчезва от полезрението на историята и най-накрая попада в замъка Понтифракт, където според хрониста Адам от Ъск пазачът му сър Томас Суинфорд го оставя да умре от глад. Според хрониката на абатството „Сейн Олбън“ обаче Ричард се е самоубил чрез гладуване, което не звучи толкова невероятно, като се има предвид в какво дълбоко отчаяние се е намирал. Когато по-късно тялото му е ексхумирано, по него не са открити никакви следи от смъртоносни удари, каквито сър Пиърс Екстън му нанася в Шекспировата трагедия. Бившият крал умира преди февруари 1400 г. и тленните му останки са пренесени за почетно погребение в Уестминстърското абатство. Смъртната му маска е запазила тъжното му изражение на преждевременно състарен човек, като имаме предвид, че Ричард умира само на тридесет и четири години.

И така, дали Ричард II е бил душевно неуравновесен и дали психическото му разстройство е допринесло за падането му от власт? В действителност съществуват много малко сведения, с които можем да подкрепим твърденията на историка Стийл, че кралят е страдал от шизофрения. Ако сравним живота и поведението на Ричард II с тези на неговия съвременник Шарл VI Френски, който без съмнение е бил болен от шизофрения, ще видим, че двата случая коренно се различават. Защото дори чувството на Ричард за политическите реалности понякога да не е много трезво, той не проявява признаци на умопомраченост и психично разстройство на личността. Затова са изказани предположения, че той става жертва на силен комплекс за малоценност, породил се още в ранното му детство, който се изостря в по-късните му години вследствие от преживените унижения. Затова неговите мании по отношение на естеството на кралската власт не трябва да бъдат приемани просто за прояви на невротично душевно състояние.

Струва ни се по-приемливо да заключим, че Ричард страда от умерена, а може би и остра форма на депресия, която на моменти граничи с така наречените „маниакално депресивни състояния на лудост“. Всички хронисти отбелязват дълбоката меланхолия, която го обхваща в края на живота. Тя прави преценките му нетрезви и се отразява негативно на личните му отношения, поради което кръгът на верните му хора се стеснява още повече. Стига се дотам, че той е в състояние да възстановява себеуважението си, затваряйки се все повече и повече в себе си. За по-малко от три десетилетия той понася поредица от тежки лични удари: изострените отношения с чичо му Джон от Гант и с другите херцози на кралството, екзекуцията или изгонването от страната на множество негови приятели и поддръжници, смъртта на кралицата Ана Бохемска, растящата изолация, в която изпада, и в крайна сметка изоставянето му от всички, с изключение на малка група верни привърженици. Така през последната година от живота си той изпада в дълбока депресия, която се засилва от струпалите се на главата му събития. Въпреки това Ричард не полудява, но преценките му за действителността стават налудничави и всякакви фантазии все по-често играят съществена роля в живота му.

* * *

Това, което може да се определи като наченки на лудост в поведението на английските крале Джон Едуард II и Ричард ІІ, е всъщност проявление на различни отклонения в психическото им равновесие. Отчасти отклоненията се дължат на наследственост, отчасти — на начина, по който тези владетели са отгледани и възпитани. Немаловажна роля играе и преживяният стрес по време на тяхното управление — от личен характер или от политическо естество. Отношенията на крал Джон с баща му са обтегнати, като първоначалната привързаност на родителя се превръща в омраза. Едуард II се страхува и не харесва баща си. Ричард II никога не може да се отърве от мисълта, че сравнението между него и войнствения му баща — Черния принц, не е в негова полза. Особеностите на техните характери, както и провежданата от тях политика засилват ненавистта на бароните към властта им и водят до свалянето им от трона и смърт, каквито са случаите с Едуард II и Ричард II, но и крал Джон не би избегнал същата участ, ако не беше умрял преждевременно от естествена смърт.

Освен това политиката на тези крале в определена степен е повлияна от техните характери и от личните им и понякога импулсивни предпочитания. Гневливостта и мнителността на крал Джон са основен фактор за влошаващите се отношения с бароните на кралството; враждебността на Едуард II към висшите благородници донякъде е предизвикана от тяхното безмилостно отношение към неговия любовник Гавестън; темпераментът на Ричард II по същия начин постепенно, но сигурно го довежда до сблъсък с поданиците му.

Но драмите, които сполетяват тези английски владетели, не могат да бъдат смятани единствено за лични трагедии. По определен начин те дават насока на по-нататъшния ход на английската история. Паметникът, който крал Джон си издига — Великата харта, която той приема с толкова голямо нежелание, независимо от оценките, които ѝ дават по онова време, се превръща в крайъгълен камък на английските граждански права и свободи. Кризите, които довеждат до свалянето от власт на Едуард II и Ричард II, пък се оказват важни жалони по пътя към утвърждаване на английския парламент. Така личностната неуравновесеност на тримата владетели има последствия, които съществено променят бъдещето на английското общество.

От друга страна, нито един от тримата — Джон, Едуард II или Ричард II, не може в истинския смисъл на думата да бъде наречен луд, макар понякога, когато са под стрес, душевното им равновесие да е съмнително. И въпреки че личностните им психически проблеми се отразяват и на хода на английската история, те, изглежда, по-вероятно са жертва на невротични, отколкото на психически състояния. Но докато тезата за лудостта на кралете Джон, Едуард II и Ричард II трудно може да бъде доказана, то техният съвременник от петнадесети век, английският крал Хенри VI, е без съмнение луд.