Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (15)

Тринадесета глава
Датска шарада

По ирония на съдбата съвременникът на английския крал Джордж III — Кристиан VII Датски, който при това е женен за сестра му Каролина Матилда, също става жертва на лудостта. Почти до края на продължителното му царуване умственото разстройство на Джордж III Английски, макар и тежко в своите проявления, оказва само спорадично влияние върху държавния живот. При Кристиан VII Датски обаче, въпреки че се наблюдават и периоди на просветление, може да се каже, че през по-голямата част от управлението си той е напълно луд. С това иронията на съдбата не се изчерпва, защото, ако приемем заключенията на историците на медицината Макалпайн и Хънтър, съпругата на датския крал, кралица Каролина Матилда, подобно на брат си Джордж III Английски страда от порфирия и умира от това заболяване на сравнително млада възраст. (Ida Macalpine and Richard Hunter, George III and the Mad-Business. London, 1969, pp. 223–228.)

Датската и Хановерската династия се намират в близко родство поради факта, че майката на Кристиан VII, Луиза, е дъщеря на Джордж II. Когато през 1768 г. крал Кристиан посещава Англия, хората обсъждат голямата му прилика с представителите на английското кралско семейство. „Той… е като член на кралското семейство — пише лейди Мери Кок, но най-много прилича на принц Фредерик“ (най-малкия брат на крал Джордж III, който умира на петнадесетгодишна възраст през 1765 г.). (Lady Mary Coke, Letters and Journals 1754–1774, vol. II, p. 335.) Хорас Уолпол пък отбелязва, че датският крал се перчи като врабец, точно както е правел и дядо му, Джордж II. (Horace Walpole, Correspondence, ed. W. S. Lewis, XXXV, p. 327.) Принцесата на Хесен твърди, че Кристиан ѝ напомня повече от всички за бащата на английския крал, Фредерик, принц на Уелс, „само дето толкова много си къдри косата“. С това приликите свършват, освен ако не приемем действието на известни наследствени фактори, защото в областта на политиката лудостта на Джордж предизвиква политическа криза, докато тази на неговия зет става причина не просто за извънредна политическа ситуация, а и за потресаваща лична трагедия.

За разлика от Великобритания, Датското кралство не е конституционна, а абсолютна монархия, чието устройство се определя от приетия през 1665 г. кралски закон (lex regia). Поради това управлението на Дания би могло да бъде засегнато твърде сериозно от личността на краля, какъвто е случаят с управлението на дядото на крал Кристиан VII — Кристиан VI. Този добронамерен човек е с ограничени способности и се намира под силното влияние на крайно набожната си и властна съпруга София Магдалена. Той се опитва да наложи на своя народ ужасно пуританско управление, като затваря театрите, изпраща в изгнание актьорите и въвежда стриктно спазване на начина на живот на съботяните. Неговият син и престолонаследник Фредерик V — едър, плещест мъж с червендалесто лице и посинял пъпчив нос, който става крал през 1746 г., не приема строгия режим на управление, въведен от баща му. Когато поема властта заедно с чаровната и обичана от народа кралица — англичанката Луиза, дворът се превръща от средоточие на мрака в център на веселие. Вторият им син и престолонаследник, Кристиан^[174], се ражда на 29 януари 1749 г. Две години по-късно смъртта на Луиза причинява безгранична скръб на съпруга ѝ. Независимо че шест месеца по-късно кралят си намира съпруга в лицето на Юлиана Мария от Брауншвайг, той става все по-ненаситен на пиене, зарязва държавните дела и започва да води все по-развратен живот. Чувствителен по природа, той никога не престава да се съобразява със своя народ, но заболява тежко и дори преди да умре, е със замъглено съзнание.

Детството на Кристиан преминава на фона на тази мрачна действителност и донякъде обяснява шизоидните черти на неговия характер. Майка му умира, когато той е само на две годинки, а отношенията му с мащехата никога не стават близки. Според някои новата кралица Юлиана Мария е коравосърдечна интригантка, а според други — скромна и всеотдайна. Но така или иначе, чувствата ѝ са насочени предимно към нейния син Фредерик, полубрат на Кристиан — слабо и уродливо дете, за бъдещето на което майка му, естествено, има големи амбиции. Всичко това достатъчно добре подсказва, че детството на Кристиан е било съсипано. Лишен от нежност, той зависи изцяло от снизхождението на своите учители и наставници, главният от които, Детлев Ревентлов, е голям грубиян и си позволява дори да тероризира своя малък възпитаник. Понякога бие детето, докато се строполи на земята с пяна на устата. Ревентлов го нарича своята „кукла“. „Да отидем да им покажем моята кукла“ — казва строго възпитателят и го сграбчва за ръка, за да го представи пред кралския двор. (E. Reverdil, Struensbe et la com de Copenhague, 1760–1772, Memoires de Reverdil, ed. A. Roger. Paris, 1858, p. 10.) В своята работа Ревентлов е подпомаган от мрачния лутерански пастор Георг Нилсен. Подложен на унижения и на телесни наказания, принц Кристиан живее с чувството, че се намира в затвор, а не в кралския дворец.

Положението му се подобрява едва през 1760 г., когато негов наставник става двадесет и осем годишният швейцарски валдензианец Ели-Саломон Франсоа Ревердил. Той пристига в Копенхаген две години по-рано в качеството си на професор по математика. Ревердил е умерен и състрадателен човек, който се опитва да обучи своя ученик в принципите на философията и великодушието. Неговият възпитаник е добре подготвен по езиците — говори датски, френски и немски — и притежава вродена интелигентност. Забелязва се обаче, че има труден характер и е изостанал с общата си подготовка, която до този момент е била твърде едностранчива и поради това не е готов за управление на държавата. Много по-късно (Ревердил умира през 1808 г. в Женева — в годината на смъртта на неговия някогашен височайши ученик) швейцарецът написва спомените си, които стават основен източник на сведения за младите години на датския принц.

Справедливо ще бъде да отбележим, че оценките на Ревердил може би са малко пресилени под влияние на неговото по-късно общуване с Кристиан, но въпреки това сведенията му дават основание да предполагаме, че още като малко момче принцът вече проявява признаци на лудост. Според неговите собствени слова Ревердил „става най-нещастният служител — пазач на един луд“. По онова време момчето изпитва силен страх и чувство за малоценност. Оттогава насетне уплахата е основна черта на неговия характер и дори когато пораства, отстъпва под натиска на тези с по-силен характер. Същевременно той от малък развива необичайно голям интерес към физическата сила. С крехко телосложение, нисък и слаб, той се опитва да компенсира тези недостатъци, като си създава образ на мъжкар. Слабата физика на принца може би е една от най-важните причини за ненормалното изграждане на неговата личност. Опитва се да живее според собствените си идеализирани представи за себе си. Иска да притежава „съвършено и силно тяло“ и често разглежда крайниците и гръдния си кош, за да види, дали напредва в постигането на своята цел. „Мъже, които по темперамент се различават твърде много от това, което би подхождало на тяхната физика, често стават жертва на психологически конфликт, тъй като постоянно са във война със собствените си емоционални дадености“ — отбелязва психологът У. Х. Шелдън. (W. H. Sheldon, The Varieties of Physique, New York, 1940.)

За да привлича вниманието към себе си, принцът се отдава на школски лудории. Веднъж боядисва лицето си в черно и се скрива под масата, на която обядва леля му, принцеса Шарлота Амалия, след което я изплашва, като изскача оттам с крясъци. Друг път посипва пудра захар върху главата на достолепната си баба, кралица София Магдалена, или пък замеря с кифличка един лутерански пастор.

Когато пораства, Кристиан замества наставниците с по-приятната компания на свои връстници, състояща се първоначално от неговия паж Сперлинг и от камериера Кирхоф, които го въвеждат в света на чувствените удоволствия на юношеството. Ревердил отбелязва морализаторски: „Ще премълчим безобразията, към които Сперлинг може да го е тласнал“, но допълва, че те без съмнение са допринесли за началото на лудостта на принца. Датският психиатър В. Кристиансен, който през 1906 г. публикува класическото изследване за лудостта на крал Кристиан VII (V. Christiansen. Christian Den VII’s Sindssygdom, Copenhagen, 1906.), отдава отчасти началото на заболяването на нещо, което днес изглежда смешно — на прекаленото му пристрастяване към мастурбирането. Отдушник за агресивните си инстинкти принцът намира в броденето по улиците на Копенхаген нощем, перчейки се със „зорницата“ на някакъв нощен пазач — кълбо с железни шипове, което задига по време на свада из тъмните улици на столичния град.

Когато навършва шестнадесет години, започват преговори за женитба с неговата тринадесетгодишна братовчедка, сестрата на английския крал Джордж III, Каролина Матилда. В усложнената дипломатическа обстановка в Европа по онова време, когато на континента все още се усещат неблагоприятните повеи на острите противоречия, предизвикани от Седемгодишната война^[175], англичаните виждат в брака с бъдещия крал на Дания полезна преграда срещу френското влияние и средство за укрепване на английската мощ в Северна Германия и в района на Балтийско море. Английският посланик в Дания, Титли, съобщава ентусиазирано в родината си, че Кристиан е „много симпатичен и изискан… добре запознат с основите на природните закони и общите богословски въпроси… [и който притежава] мъжествени черти на лицето, елегантна и забележителна фигура“. Това, което прави силно впечатление не само на посланика, но и на други хора, е невероятната прилика между принца и английския крал на младини. Макар че официално годежът е обявен в британския парламент на 10 януари 1765 г., сключването на брака не се предвижда през следващите две години — план, който обаче се налага да бъде променен заради внезапната смърт на датския крал Фредерик V през 1766 г. и възкачването на престола на сина му Кристиан.

Младоженката Каролина Матилда е най-малкото дете в семейството, родена четири месеца след смъртта на баща си Фредерик, принца на Уелс, и отгледана от неговата вдовица, принцеса Аугуста. Тя е простодушно, но симпатично момиче със специфичната крехка хубост на порцеланова фигурка. Нейният съпруг, който също е русокос и има светлосини очи, изглежда не по-малко привлекателен. На пръв поглед двамата не са толкова неподходящи един за друг, колкото се оказва по-късно.

Младата принцеса изпада в дълбока депресия от новината, че сватбата трябва да се състои по-скоро, отколкото е очаквала. Датските обичаи не ѝ разрешават да вземе със себе си английски придворни дами и това за нея означава на практика да замине в изгнание. Церемонията е предвидена за 7 часа вечерта на 2 октомври 1766 г., сряда, в залата за гости на двореца „Сейнт Джеймс“, а херцогът на Йорк е упълномощен да представлява младоженеца. Нищо не се случва обаче преди 8 часа същата вечер, защото „бедната малка кралица е така сломена, че трябва да остане в официалната спалня на двореца, докато се съвземе“ — съобщава лейди Мери Кок. (Lady Mary Coke, Letters and Journals, vol. I, p. 65.) По-късно кралицата рони горчиви сълзи на път за новата си родина.

Когато пристига там, е посрещната „с всеобщи овации и възхищение“, а английските пратеници в Копенхаген се отзовават с блестящи фрази за нея и нейния съпруг. Г-н Тили заявява, че Кристиан показва „възможно най-пълно разбиране“, а г-н Козби високо оценява „височайшата лекота и достойнство, с която кралят изразява чувствата си“. В действителност обаче Кристиан изненадващо скоро започва да се отегчава от своята съпруга. Според принц Карл Хесенски „той твърди, че тя е много симпатична, но тъй като Негово величество често променя мнението си, в деня на своето бракосъчетание, което се състоя пет дни след нейното пристигане в страната, той изобщо не беше в настроение“. Френският посланик Ожие докладва на своето правителство, че „принцесата едва ли е развълнувала сърцето на краля, но дори и да беше още по-красива, пак щеше да има същата участ. Защото как би могла да се понрави на един мъж, който смята за старомодно («n’est pas du bon air») мъжът да обича своята съпруга“. (Sir C. F. L. Wraxall, Life and Times of Caroline Matilda. London, 1864, I, p. 87.) Каквито и да са били чувствата му, Кристиан все пак изпълнява съпружеските си задължения и лейди Мери Кок със задоволство съобщава през август 1767 г., че Каролина Матилда не само „е много харесвана“, но е „на път да става майка за огромна радост на цялата страна“. Бъдещият крал Фредерик VI се ражда на 28 януари 1768 г. По това време баща му Кристиан VII вече е навлязъл в началната фаза на своето заболяване от шизофрения.

Получил абсолютна власт след смъртта на баща си и злопаметен за униженията, на които е подлаган като дете, Кристиан решава да се превърне, по думите на английския посланик, в „пълен господар на положението“. Министрите от времето на баща му са отстранени, макар че способният граф Беренсторф временно запазва поста си, а граф Молтке е заменен от граф Данескьолд. Скоро обаче способността на Кристиан да изпълнява кралските си задължения е поставена под съмнение.

На практика интересът на краля към управлението на страната не е особено голям. Освободил се от настойничеството, той повече от всичко желае да се забавлява с неща, които му доставят най-голяма наслада — сексуална и чувствена. Опитен наставник и другар в това намира в лицето на жизнерадостния граф Конрад Холке — „млад празноглавец“, както го определя Уолпол, който с готовност изпълнява желанията на краля, превръщайки се в злия гений на младите му години. Именно Холке довежда на Кристиан Ана Катерина Бентаген, наричана Словет Катрине, за любовница и тя му става по-приятна от сдържаната английска съпруга.

Освен че става любовница на краля, Словет Катрине ходи на театър с него и седи в кралската ложа. Когато Ревердил протестира пред краля по този повод, той му отговаря да си върви обратно в Швейцария. Катрине придружава Кристиан по време на неговите демонстративни военноморски експедиции, предрешена като морски офицер. През ноември 1767 г. на един бал с маски в двореца „Кристианборг“ всички говорят за това, че „цялата вечер кралят танцува само с нея“. Освен това Кристиан я обсипва с подаръци и я прави баронеса.

Холке го подпомага и насърчава и в още по-непочтени занимания. Кралят проявява садомазохистични наклонности, които вероятно се дължат на прогресиращото му душевно заболяване. Изпитва наслада да наблюдава публични екзекуции и отива инкогнито в компанията на Сперлинг да гледа изпълнението на смъртната присъда на един саксонски крадец на име Мерл. Понякога Кристиан си въобразява, че Мерл се е превъплътил в самия него. В други случаи кралят разиграва пародийни екзекуции, а освен това притежава специално приспособление за изтезание, с което заповядва на Холке да го бие, докато го разкървави. (Reverdil, Memoires, pp. 129–132.)

Странното поведение на владетеля и страстното му увлечение по Катрине водят до все по-голямото му безразличие към съпругата му, намерила вярна привърженичка в лицето на смелата придворна дама мадам фон Плесен. Тя има остър език, нарича Кристиан „Султана“ и има смелостта да каже пред неговия секретар, че „поведението на краля към кралицата може да бъде толерирано само от жени с низко потекло и в домове с лоша слава“. Кристиан изпраща мадам фон Плесен в изгнание, защото смята, че тя създава пречки между него и съпругата му. Това много натъжава кралицата, която се лишава от една от малкото приятелски настроени към нея персони в двора, на които може наистина да се довери.

За две години кралят успява да направи достатъчно, за да пропилее добрата воля, с която поданиците му посрещат неговото възкачване на престола. Общественото недоволство расте заради нощните набези на монарха, при един от които той, придружаван от Катрине, разрушава един публичен дом. Съветниците му незабавно го уведомяват, че ако не се отърве от Катрине, може да избухне въстание. По душа страхливец, който винаги е готов да изостави приятел при опасност за самия него, Кристиан прогонва Катрине в изгнание в Хамбург, където по-късно тя е изпратена в затвора.

Отчужден от жена си и намразен от своите поданици, кралят решава да направи обиколка из Европа, включително и Англия, но не възнамерява да вземе кралицата със себе си. Зет му, английският крал Джордж III, който вече е дочул слуховете за безобразното поведение на своя шурей, никак не е въодушевен от евентуалното му посещение. Английският посланик Гънинг съобщава: „Днес [крал Кристиан] е против всичко, което обеща в началото на своето управление, но част от обществото не одобрява това. Страхувам се от последствията на планираното посещение, макар че, може би, противно на очакванията, от него може да има и някаква полза.“

И така, младият датски крал, придружаван от петдесет и четирима души, в това число граф Холке и премиер-министърът Беренсторф, заминава за Англия през май 1768 г., като пътува инкогнито като граф Травендал. На 6 юни към тази група в Хамбург се присъединява и Йохан Фридрих Щруензее в качеството си на пътуващ лекар. Висок, широкоплещест и високообразован, Щруензее е в много отношения особен човек — скептично настроен либерал, но и егоцентрик. Има навика да чете в леглото на светлината на две свещи, закрепени в ръцете на скелет. Срещата му с Кристиан заплашва както бъдещето на краля, така и това на Дания.

Кралската свита достига Кале и се качва на борда на английската яхта „Мери“, която Джордж III е изпратил за преплаването на Ламанша, но когато пристигат в Дувър, с изненада установяват, че няма изпратени специални карети за тях и трябва сами да си наемат превоз за пътуването. (Walpole, Correspondence, XXXV, pp. 325–326.) Кристиан, естествено, не е в настроение, когато градските и църковни власти в Кентърбъри го удостояват с официални приветствия, тъй като по принцип не обича подобен род церемонии. Той споделя пред Беренсторф, че „последният датски крал, който е посещавал Кентърбъри, го е превърнал в пепелище и е изклал жителите му“.

Когато пристига в отредените за свитата му апартаменти на Стейбъл Ярд в двореца „Сейнт Джеймс“, Кристиан установява, че височайшият му зет не е в Лондон. Членовете на датската делегация са доста недоволни от предложените им квартири. Граф Холке възкликва: „Това не подхожда за подслон на един Кристиан!“ Джордж III, който по това време се намира в Ричмънд, се появява малко след пристигането на зет си. Тяхната среща обаче продължава не повече от двадесет минути. Макар че определя сумата от 84 лири дневно за покриване на разходите по пребиваването на зет си и нарежда да бъде донесен за него златният сервиз от Тауър, английският крал е доста сдържан към развлеченията на госта, които включват семейна вечеря, бал в Куинс Хаус^[176] и „празненство по случай заминаването му“ в Ричмънд Лодж на 26 септември.

Липсата на ентусиазъм у Джордж III е компенсирана от топлия прием, оказан на Кристиан от английската аристокрация и от одобрителните възгласи на тълпата. Принцеса Амелия^[177] организира грандиозен вечерен прием в Гънърсбъри Хаус, на който са поканени сто гости. Те се разхождат по терасите в приятната топла августовска вечер и наблюдават великолепните фойерверки, последвани от тържествена вечеря и бал, открит лично от краля, който танцува с херцогинята на Манчестър. Той е облечен в изискан костюм от сребриста коприна, извезана със сребърни нишки, и неговите обноски, с които не би блестял на някоя провинциална вечеринка, все пак са на достатъчно високо ниво, за да „ме убеди, че той е достатъчно разсъдлив и може да се държи адекватно, когато пожелае“, отбелязва лейди Мери Кок. (Lady Mary Coke, Letters and Journals, vol. II, p. 341.) По същото време обаче се ширят подмолни критики, насочени срещу височайшия гост, и лейди Талбът находчиво му лепва прякора „Северния разбойник“.

Споменатото вечерно тържество доста изморява госта, така че на следващия ден той е неразположен — според лейди Мери Кок, защото прекалил с плодовете — и отказва да обядва с посланика на Австрийската империя. Въпреки това той поканва придворните дами на приказки в резиденцията си и се явява пред тях пребледнял и облечен само в синя и бяла коприна. Така вихърът от празненства, приеми и балове с ласки продължава.

Особено изненадващо е въодушевлението на обикновения народ, но напълно разбираемо, имайки предвид щедрите подаръци, които кралят пръска с пълни шепи за сметка на датската хазна, разбира се. Без съмнение Кристиан е всецяло отдаден на своята популярност и отново според лейди Мери Кок „изпитва наслада от радостта, която неговият лик доставя на хората“. Затова така организира нещата, че обедите му в банкетната зала на двореца „Сейнт Джеймс“ да придобият публичност. Сутрин се облича на отворени прозорци, за да го гледат минувачите.

По план посещението на датския крал трябва да има познавателен характер. За тази цел са организирани пътувания и извън Лондон и се оказва, че той е популярен из цялата страна; даже такива известни университети като Оксфордския и Кеймбриджкия му присъждат титлата доктор хонорис кауза.

Общо взето, като се има предвид и неговата младост, поведението на госта се оценява като добро, въпреки че оставя след себе си противоречиви впечатления. Така например, когато посещава операта, за да гледа „Доброто момиче“^[178], си тръгва още преди края на първото действие. При това, както отбелязва с укор лейди Мери Кок, „той се беше облегнал на лакти и подпрял главата си върху парапета на ложата… чоплеше си носа, което, както знаете, не е приятна гледка, а и не подобава на един крал. Към края на престоя си изглеждаше много изморен и постоянно се прозяваше.“ (Lady Mary Coke, Letters and Journals, vol. II, p. 336.) Уолпол пък коментира със сарказъм пред приятеля си Хорас Ман, че по време на пиесата „Провокираната съпруга“^[179] „кралят ръкопляскаше на всяка реплика, насочена против съпружеския живот — много уместно поведение от страна на човек, чиято съпруга е английска принцеса“. (Walpole, Correspondence, VII, p. 57.)

Посещението на Кристиан оставя, разбира се, и по-негативно впечатление. След смрачаване кралят и неговата весела компания напускат двореца „Сейнт Джеймс“, преоблечени обикновено като моряци, за да скитат из долнопробните свърталища в града. Уолпол пише на лорд Уилям Страфорд, за да му съобщи поредната клюка, нещо, което той много обича да прави, че Кристиан „е голям любовчия, но прекарва при жените кратко и настоява да се разсъбличат и да не се пазарят за цената, а да вършат работата си с бързите стъпки на алемандата, преди той да е офейкал“. (Walpole, Correspondence, VII, pp. 35, 323.) За известно време в двореца „Сейнт Джеймс“ пребивава една актриса или „стриптийзьорка, което определение повече би ѝ подхождало, пише лейди Мери Кок, онова странно момиче, което, ако си спомняте, беше накарано да се яви на сцената почти голо“. (Lady Mary Coke, Letters and Journals, vol. II, p. 349.) Кралят и неговите придружители се държат като вандали в двореца „Сейнт Джеймс“, трошат мебелите и нанасят множество други щети.

Въпреки това всички са единодушни, че посещението на датския крал в Англия е успешно. Устройват му грандиозно изпращане. Ескортиран от официалните лица на Лондон, той плава на борда на почетната градска баржа със свитата си по течението на Темза от Уестминстър до Темпъл^[180]. След като проявява прекомерна си щедрост и към високопоставените и към обикновените хора, Кристиан напуска Лондон на 12 октомври, „следван от искрените благопожелания на огромна тълпа, която тича след каретата му няколко километра извън стените на града“. Виковете ще отекват в съзнанието на краля през годините на самота и празно съществувание, които следват в неговия живот.

Пътуването му обаче още не е приключило, защото от Англия той се отправя към Франция, където посрещането му се превръща в екстаз. „Ние направо изстискахме жизнените сили на този нещастен малък датчанин — пише мадам Дю Дефан на Уолпол. — Той беше засипан от приеми, забавления и тържествени церемонии, устроени от Академията на науките и от Френската академия, на които абат Воазнон рецитира поема, написана в негова чест.“ Въпреки целия този блясък, по време на пътуването Кристиан проявява и някои смущаващи, макар и бързо изчезващи, признаци за нестабилна психика. Така например, когато Луи XV — безспорен познавач в тази област — изпраща на датския владетел група млади актриси, за да го забавляват, Кристиан е изненадващо безучастен, дори враждебен към тях, може би защото вече е заразен от някаква венерическа болест. Още по-обезпокоително звучи известието, че кралят често говори несвързано, а на моменти и неадекватно. Зад безупречната фасада като че ли се крие умствена неуравновесеност.

Когато през януари 1769 г. се завръща в Дания, съпругата му го посреща в Роскилде и техните отношения за известно време, изглежда, се нормализират. Каролина Матилда обича да се облича в мъжки костюми за езда — аленочервено сако и велурени бричове. Въпреки острите критики на по-консервативно настроените, облеклото на кралицата допада на мъжкарския вкус на нейния съпруг. Ревердил твърди, че „кралят много обича всичко, което е в разрез с дворцовия етикет, и е особено доволен от новите дрехи на кралицата, но — добавя швейцарецът — с мъжките дрехи тя изглежда много дребна.“ (Reverdil, Memoires, p. 154.)

През октомври същата година кралицата изненадващо се разболява. Според някои от воднянка, според други по-безмилостни люде — става дума за венерическа болест, с която се е заразила от своя съпруг. А твърде вероятно състоянието ѝ да се е дължало на лек нервен срив, за който да е допринесло и безотговорното поведение на краля. На 4 ноември английският посланик Гънинг съобщава доста неясно:

„Кралицата проявява някои неблагоприятни симптоми… Макар че не съществува пряка опасност за живота ѝ, все пак състоянието, в което се намира, е доста критично и е крайно необходимо най-тежките симптоми да бъдат отстранени. И тъй като това до голяма степен зависи от намесата на Негово величество^[181], според мен само пламенните увещания на краля биха повдигнали настроението ѝ, което би било от огромно значение за нейния живот.“

Едва успяват да я убедят да се консултира с Щруензее, който тогава е личен лекар на Кристиан и негов ординарец. Тя обаче подозира неговото съучастничество в намирането на поредната любовница на своя съпруг — мадам Бирсет фон Габел: нещастна млада жена, която умира съвсем скоро, през август 1769 г., заедно с мъртвороденото си дете. Щруензее обаче не само възстановява здравето на кралицата, но ѝ вдъхва самочувствие и интерес към живота. Освен това успешно ваксинира сина ѝ, престолонаследника Фредерик, срещу едра шарка — манипулация, която остро критикуват по онова време консервативно настроените лекари и духовници. Щруензее е с десет години по-възрастен от кралицата, но тя изпада под въздействието на силното му обаяние и скоро двамата стават много близки.

Самият кралски лекар и ординарец е твърде противоречива личност. Той е политически амбициозен и същевременно е изпълнен с просветителски рационализъм. Постепенно Щруензее установява контрол върху впечатлителния крал на Дания, чиято склонност към шизофренни прояви с всеки изминал ден става все по-видима. Веднъж лекарят споделя пред Каролина Матилда: „Кралят ще се нуждае от някого, който да го направлява, и в мой интерес е това да бъде Ваше Величество.“ Отначало изглежда, че Кристиан е напълно подвластен на Щруензее. По негово настояване кралят освобождава дотогавашните си съветници и поставя Щруензее начело на личния си кабинет, а за негов помощник определя Еневолд Брант. Тогава Щруензее осъществява многобройни реформи, които напълно преобразяват всички аспекти на живота в страната — премахват цензурата и засягат корпоративните интереси на чиновниците, хазната и Църквата. На практика той провежда политика на пестеливост, ограничава разходите за издръжка на двора и отменя близо петдесет религиозни празници. При това положение няма как срещу този министър, който се перчи с току-що спечеления от него пост и живее в разкош с прислуга в бяло-червени ливреи, да не се надигне враждебна реакция.

Възможността Щруензее да въведе несъмнено далновидни, макар и непопулярни реформи в социалния, икономическия и религиозния живот в Дания, се основава изцяло на абсолютизма на датската корона. Докато е подкрепян от Кристиан, неговият министър е практически неуязвим и той наистина се мисли за такъв. Настанява се на партерния етаж на двореца „Кристианборг“ и е назначен за „Директор за молбите“ — пост, който му дава върховна власт над всички министерства в държавата, чиито титуляри имат право да влизат в общение с краля само с писмени молби. На 15 юли 1771 г. Кристиан подписва декрет, с който определя Щруензее за „министър на личния кабинет на краля“ и придава на неговите заповеди „същата законова стойност като на собственоръчно подписаните от него, поради което те трябва незабавно да бъдат съблюдавани“. Сама по себе си зависимостта на Кристиан от Щруензее може да се смята за признак на неговото слабоумие.

Но при тази ситуация влошаващото се психично здраве на монарха се превръща в основен препъникамък. Той става жертва на халюцинации. Понякога се съмнява в собственото си потекло, смятайки, че е плод на любовната връзка на майка му с лорд Станхоуп. Друг път твърди, че е син на краля на Сардиния или на един от съветниците във френския парламент, с когото се е запознал в Париж. Не по-малко налудничаво звучат предположенията му, че негова майка е императрицата на Русия или че даже собствената му съпруга е негов родител. Понякога кралят се мисли за сменено дете, поставено на мястото на истинския принц след раждането му. Фредерик V всъщност не му бил истински баща и макар Щруензее да се опитва да го убеди в противното, посочвайки неговата очевидна прилика с дядо му Кристиан VI, той въпреки всичко настоява, че не е законният владетел на страната. Веднъж стига дотам, че започва да фантазира как Кралският съвет един ден ще обяви неговата нелегитимност, което решение вероятно ще бъде предшествано от гръмотевица или даже от земетресение. Макар че е дълбоко загрижен и страстно защитава кралската си власт, Кристиан заявява, че няма никакво желание да бъде крал, че кралските задължения му тежат, и по време на своята обиколка в Европа, когато се намира в Антверпен, предлага на Щруензее да избяга заедно с него.

По онова време кралят все още е обзет от манията за перфектна физика и използва всички методи, за които се сети, за да заякне: мачка и удря тялото си, като го подлага на всевъзможни въздействия, за да го направи твърдо като мрамор и неуязвимо за удари с меч или за огнестрелно оръжие. Според него истинският мъж трябва с готовност да излага тялото си на физически мъчения, а даже и на изтезания. Затова кралят се упражнява в скок на височина и в бягане из градините на двореца по всяко време на денонощието; блъска ръцете и дори главата си в стените, докато се облее в кръв. Понякога разтрива корема си със сняг, лед или барут, а друг път допира горящи съчки до кожата си.

Развинтеното въображение на Кристиан взема опасни размери и той започва да търси наслада в един своеобразен калейдоскоп от фантасмагории, поставяйки акценти чрез прояви на реално или въображаемо насилие. Отдушник за агресивните си наклонности кралят намира в чупене на прозорците на собствения му дворец и в трошене на мебелите в официалните зали. На 20 юни 1771 г. граф Ранцау пише на Галер: „Тази сутрин кралят се разхождаше с младите си приятели. Тъй като в покоите му вече няма никакви мебели, той е принуден да посещава съседните стаи, които са все още обзаведени. Днес той обиколи всички стаи, в които бяхме настанени ние, като отваряше вратите и надникваше вътре. Всичко това завърши с откачането на два прозореца от пантите и хвърлянето им на двора. Да се чуди човек да плаче ли, или да се смее. Във всеки случай атмосферата по време на обяда беше заплашителна.“ Обстановката допълнително се усложнява от навика на краля да отлага началото на обяда с няколко часа и често внезапно да става от масата, преди той да е завършил. Прислугата е инструктирана да се опитва да удържа краля на стола. Във вандалските буйства на Кристиан му помага чернокожият паж Моранти — родом от датската колония в Голд Коуст, и неговата приятелка, с които един неделен ден той изхвърля мебелировката на една от стаите на двореца „Хиршолм“ от балкона. Едвам го удържат да не се нахвърли върху Моранти и върху кучето си Гурман, към което наистина е привързан, за да не ги метне и тях на двора. Младият монарх много обича да се бие с Моранти, да се търкаля с него по земята, да го удря и дере, защото самия той рядко яде бой, освен когато не пожелае това.

Тези мазохистични наклонности на монарха обясняват един странен случай с колегата на Щруензее, Брант, който обикновено се старае да угоди на краля с каквото може. Една вечер Брант седи на кралската трапеза и Кристиан внезапно се провиква заплашително: „Ще те пребия, графе, чу ли?“ Брант нищо не му отговаря, но след вечеря Щруензее и кралицата протестират остро пред краля, че обижда Брант, без да го е предизвикал. „Той е жалък страхливец — крещи Кристиан — и ще го накарам да се подчини на волята ми.“

По-късно вечерта Брант отива в кралските покои и извиква краля на дуел. Кристиан приема предизвикателството, но отхвърля предложенията за дуел с шпаги или пистолети, като избира боя с юмруци. Въпреки заканите му за наказание този път той получава повече, отколкото е очаквал. Брант така здраво го набива, че той се озовава на пода, превивайки се от болка и молейки за пощада. Придворният го „бие безмилостно, обижда го и го заплашва по най-груб начин; псува го, бори се с него и го накарва да се признае за победен. Накрая го оставя целия в рани и страшно уплашен“. (Reverdil, Memoires, p. 301.)

Насилието обаче по-често е източник за вдъхновение на кралското въображение. Кристиан разказва как тичал в амок из двореца с намерение да убие първия срещнат; обиждал хората около себе си като плюел по тях, удрял им шамари и дори ги замерял с чинии и ножове. Фантазира си също, че тича по улиците на града, чупи прозорци, убива случайни минувачи, обикаля публичните домове, сражава се със стражарите и се сдружава с най-големите непрокопсаници за извършване на какви ли не злодеяния. Понякога се събужда сутрин и заявява, че през нощта е убил шест-седем души. Вероятно спомняйки си за своята връзка с Катерина Гайтерс, кралят си измисля нова любовница, която нарича Де ла Роке. Според Кристиан тя е висока, добре сложена и силна, прилича повече на мъж, отколкото на жена, има големи ръце и обича разврата и пиенето. Кралят си въобразява как обикаля с нея из улиците на града, бие случайно срещнатите по пътя, на свой ред яде бой от тях и накрая се напива. Тъй като нощите му обикновено са безсънни, Кристиан може с часове да разказва за своите фантазии на тези, които имат желание да го слушат. Освен това се опитва да намери и други хора, които са на неговия акъл — „Comme-ca“, както се изразява той: артисти, войници, моряци и всякакви отрепки.

Швейцарският му наставник Ревердил, който се завръща отново в двора, отначало го заварва с ясно съзнание и разсъдък, но след по-внимателно вглеждане установява, че умът му е много объркан. „Той ми каза, че аз съм Брант; след това се отплесна в някакво бързо и неадекватно бърборене, при което повтаряше няколко стиха от «Заир»^[182], която бяхме чели заедно преди четири години. После ми каза, че съм Дениз, а след това, че съм Латур; това бяха имената на френски артисти, които са били на служба при него. Най-накрая разбра кой съм всъщност.“

Ревердил споменава, че настроението на краля често и рязко се променя — от състояние на диво въодушевление до дълбока депресия. В един от моментите на превъзбуда Кристиан казва, че англичаните са го боготворели; той наистина си мисли, че като крал стои по-високо от всички останали монарси. След това настроението му се сменя и той започва да нарича себе си „der kleine Mann“^[183] и дори замисля да се самоубие. Веднъж, когато се разхожда с наставника си покрай езерото при двореца, кралят възкликва: „Но как да свърша със себе си, без това да предизвика скандал? И ако го направя, дали няма да се чувствам още по-нещастен? Дали да се удавя, или да си разбия главата в стената?“ Ревердил решава, че ще е най-добре да се опита да развесели монарха и му казва: „Направете, както мислите, че ще е най-добре.“ На следващия ден Кристиан предлага да се повозят с лодка из езерото. „Бих искал да се хвърля във водата — отбелязва той с тъга, — но след това бързо да ме извадят навън“ добавя на немски (защото обикновено разговаря на френски с наставника си). „Ich bin confus“ („Объркан съм“); „Es rappelt bei mir“ („Главата ми бучи“); „Er ist ganz übergeschnappt“ („Чувствам се не на себе си“). Когато Ревердил по негова молба започва да му чете, кралят не е в състояние да се съсредоточи и стои срещу него, гледа го втренчено и мърмори: „Дали Щруензее е cicisbeo^[184] на кралицата? Дали кралят на Прусия спи с Матилда? Или пък с Щруензее?“ (Reverdil, Memoires, pp. 255–259.)

Подобни фантазии, изглежда, са част от проблема със самоличността, който го преследва. Щом не е син на баща си — разсъждава Кристиан, не е ли той едно от шестте необикновени същества, родени без чувство за морал, чиито цели могат да бъдат постигнати само по пътя на забавленията — разврат и мазохизъм; не защото подобни занимания му доставят удоволствие, а защото представляват една от истинските му цели в живота. Обикновените неща в заобикалящата го действителност, подобно на хората, с които е обграден, са всъщност илюзорни. Той пита Щруензее дали след смъртта няма друга форма на съществувание, за която говорят учителите по религия и философия.

Макар че по принцип кралят е страхлив, за компенсация той се опитва да се представи пред света като голям мъжкар, твърдо убеден, че истински смелият мъж не се спира пред нищо. На моменти той изглежда напълно нормален, но внезапно променя настроението си, изливайки гнева си върху околните. Става толкова недоверчив и подозрителен и толкова обидчив, че непрекъснато уволнява и най-близките си прислужници. Кралят не понася някой да му възразява и изпада в ярост, когато близките му се опитват да го убедят, че фантазиите нямат нищо общо с действителността. Подобни увещания са в състояние да го накарат веднага да изпадне в меланхолия и даже да се разплаче, но това не трае дълго. Защото той не слуша нито жена си, нито Шруензее, нито дори Брант, камо ли управителя на двореца Варенщалт. Всъщност той дори задължава Варенщалт да го придружава по време на едно от посещенията си в града, когато кръстосва улиците и троши прозорци, включително и тези на бившия си наставник граф Ревентлов.

Беренсторф изразява пред Щруензее предположението, че ексцесиите на краля се дължат на неговата младежка възраст и с времето ще престанат, но Щруензее е по-добре запознат с нещата. Той съветва краля да се къпе със студена вода, но без успех. Изглежда, от време на време му е предписвал и опиум като успокоително средство. Щруензее придобива толкова голяма власт над съзнанието на своя господар, че Кристиан възлага именно на него да претърси спалнята му, за да не би в нея да се крие убиец. Но кръгът на враговете на Щруензее расте — не само сред придворните, но и сред тези, които просто му завиждат за властта, с която разполага, и които не са съгласни с проведените от него реформи в управлението на Дания.

Властта на Щруензее се крепи единствено на добрата воля на един все по-откачен принц, чието благоразумие и разюзданост кралицата и министрите се мъчат по обясними причини да прикриват. Поради екстравагантното поведение на краля те се опитват по всякакъв възможен начин да ограничат достъпа до него на хора, които биха се досетили за състоянието на неговата психика. С тези си действия обаче те дават козове в ръцете на своите критици, които са убедени, че най-близките до краля на практика са го поробили и са го превърнали в своя играчка. Носят се слухове, че Кристиан е дрогиран. Но ако Щруензее успява да запази истинското състояние на нещата в двора недостъпно за очите на външни хора, той не е в състояние да прикрие собствените си простъпки, за които скоро започва да се говори из всички владетелски дворове на Европа. Макар че Щруензее си има и втора любовница — мадам фон Галер, съпруга на генерал Петер фон Галер, с двадесет и седем години по-млада от него, кралицата е така обзета от страстта си към своя възлюбен, че предвид умственото състояние на своя съпруг, съвсем престава да спазва благоприличие.

„Кралицата въобще не сваля очи от него, настоява той да присъства на всички приеми и публично му позволява своеволия, които биха накърнили репутацията на всяка обикновена жена, като например да се вози в нейната карета и да се разхожда насаме с нея в градините и горите.“ (Reverdil, Memoires, p. 153.)

Щруензее от своя страна я обсипва с подаръци като например комплект ароматизирани жартиери и медальон с неговия образ, който тя носи на шията си през деня, а нощем поставя в книгата, която стои под възглавницата ѝ. Той успява да убеди краля да издаде заповед за създаването на специален рицарски орден с името на кралицата.

Но по онова време навсякъде има шпиони, които са враждебно настроени както към първия министър, така и към кралицата. Когато на 7 юли 1771 г. Каролина ражда дъщеря си, принцеса Луиза, памфлетистите и сатириците в Копенхаген поставят въпроса кой е нейният баща. В писмо от Виена лейди Мери Кок отбелязва, че скандалното поведение на тяхната кралица е довело датските ѝ поданици до бунт в полза на принц Фредерик^[185]. (Lady Mary Coke, Letters and Journals, III, p. 478.)

От своя страна Ревердил пише: „Нямаше нито един датчанин, който да не смята това за лична обида — да бъде подвластен на управление, което се основава единствено на скандала в кралското семейство.“ Пресата, която, както стана дума, е освободена от цензура, се забавлява със сатирични нападки срещу министъра, който на практика я е дарил с тази свобода. Така Щруензее си създава врагове във всички сфери на обществото, а неговата арогантност го лишава от поддръжници дори в средите на собствените му приятели. Сър Робърт Мъри Кийт пише на 6 октомври 1771 г. следното:

„Народът обичаше краля и се отнася крайно негативно към делегирането на неговата власт в ръцете на човек, чието издигане е непристойно… Той [Щруензее] вече е толкова уязвим, че тези, които преди не смееха дори да го погледнат в лицето, сега му отказват робското си подчинение и страхопочитание, което беше така необходимо за поддържане на неограничената му власт.“ (Memoirs and Correspondences of Sir Robert Murray Keith, vol. I, pp. 234–236.)

Малко са превратите като този, предизвестени толкова ясно, та дори главните им жертви да имат време да обсъждат какво биха правили, като паднат от власт. Каролина Матилда например се пита дали има бъдеще като певица. Но когато събитието наистина става факт, тя се оказва подготвена от малка групичка ученици в конспирацията. Слуховете, че Щруензее планира да предизвика абдикацията и дори смъртта на краля, за да се ожени за кралицата и да узурпира властта в страната, достигат и до двореца „Фредериксборг“, където вдовицата на предишния крал, Юлиана Мария, живее с недъгавия си син, принц Фредерик. Тогава наставникът на Фредерик, Ове Гулдберг, помага да бъде организиран заговор за свалянето на омразния министър.

За този случай е избран поредния бал с маски, състоял се на 17 януари 1772 г. В четири часа на другата сутрин главните заговорници се събират в покоите на вдовстващата кралица. Невъоръжени, те са заведени от някой си Йенсен до спалнята на краля, където събуждат кралския прислужник Бригел. Понеже вратата на кралската спалня е заключена, той ги насочва към един таен вход, който за техен ужас отначало не могат да отключат. При създалото се положение конспираторите изпадат в паника: Гулдберг изпуска една от свещите, които носи; вдовстващата кралица почти губи съзнание, а синът ѝ се сгромолясва в едно кресло. Ранцау, който не губи самообладание, обяснява на прислужника, че тяхната цел е да спасят краля от неговите врагове и след като гарантират сигурността на Кристиан, са допуснати до неговите покои.

Когато ги вижда, владетелят избухва в ридания и започва да крещи: „За Бога, господа, какво съм ви направил; какво искате от мен?“ Неговата мащеха го уверява, че няма да му се случи нищо лошо, ако подпише документите, които те са приготвили. Качват се по стълбите на горния етаж до стаята на принца престолонаследник, където без повече шум и без да разбира какво точно става, кралят подписва съответните заповеди за арестуване и вкарване в затвора на Щруензее, на Брант и на собствената му съпруга, кралицата.

Няма съмнение, че това, което се случва, ще бъде посрещнато с одобрение от народа. Историкът Петер Фридрих Зум се обръща в отворено писмо към краля с думите: „Славна и съдбовна нощ! Бъдещите Омировци и Вергилиевци ще ви възпяват за това; славата на Юлиана и Фредерик ще трае вечно, но няма да бъде надмината, защото това просто е невъзможно.“ Макар да знае за изневерите на жена си, кралят, изглежда, се е примирил с тях, тъй като изцяло е загубил поглед върху действителността. За да вдъхне увереност на народа, на другия ден Кристиан, който изглежда мрачен и с блуждаещ поглед, преминава по улиците на Копенхаген в окичената с кралския герб колесница. На двадесет и третия си рожден ден, 29 януари, той посещава театъра, за да гледа две френски пиеси — „Амбициозния“ и „Недискретния“, съдържащи неприкрити намеци за връзките на неговата съпруга с министъра. Там обаче има такава навалица, че кралят се втурва навън, а вдовстващата кралица припада.

С нещастните жертви на държавния преврат се отнасят жестоко. Кралицата и дъщеря ѝ са затворени без всякакви удобства в Кронборг. Щруензее и Брант са затворени при още по-тежки условия, като сваленият първи министър така е прикован към стената, че през нощта не може дори да се надигне от леглото си. Новото правителство назначава комисия за разследване на данните, според които между другите престъпления към Щруензее е отправено обвинение, че е имал „незаконна интимна близост с кралицата, която стига дотам, докъдето обикновено стигат отношенията между различните полове“. Освен това, като застрашава суверенната власт на краля и като издава закони без неговия подпис, Щруензее нарушава така наречения „конгелов“, основния закон на страната. Докато се намира в затвора настроението на бившия първи министър често се променя, но той изпитва голямо облекчение от новата вяра, с която го запознава лутеранския пастор д-р Мунтер. Кристиан от своя страна не изпитва никакви угризения, когато подписва смъртната присъда на своя някогашен фаворит и любовник на жена му, и вечерта преди деня на екзекуцията на Щруензее и Брант отива на италианска опера.

Кралицата, чийто брак с краля е разтрогнат, е осъдена на доживотен затвор в замъка на Алборг. Подобно на много други англичани, лейди Мери Кок проклина Каролина Матилда за нейното „безчестно“ поведение, но английският крал Джордж III, нейният брат, не може да пренебрегне жестокия начин, по който датчаните се отнасят към сестра му. Под заплахата от употреба на сила бившата кралица е освободена и ѝ позволяват да замине в изгнание в Целе, в Хановерското княжество, след като Джордж III не е склонен да ѝ позволи да се завърне в Англия. Макар че получава от английското правителство издръжка от 5000 лири годишно, бившата кралица смята изгнанието си за отегчително и депресиращо. Все пак тя и там не остава без привърженици, сред които най-големият е един двадесет и три годишен англичанин — писателят Натаниел Раксол. Един негов съвременник го описва като „най-големият орангутан в Англия“, който се опитва да организира заговор за сваляне на правителството на вдовстващата кралица и да възстанови на престола свалената Каролина Матилда. Това е напразен, макар и галантен жест, на който крал Джордж III не гледа с въодушевление, и който завършва със смъртта на бившата кралица на 11 май 1775 г. малко преди да е навършила двадесет и четири години, причинена вероятно от тифус или скарлатина. Макалпайн и Хънтър обаче смятат, че в нейното заболяване могат да бъдат открити симптоми на порфирия и че тя на няколко пъти преди това е страдала от тази болест, която е довела и до смъртта ѝ. Данните за това обаче не са достатъчни.

Смъртта на Каролина Матилда поне намалява вероятността от една неприятна политическа ситуация, в която биха могли да изпаднат Дания и Англия. След преврата датските политици отново се връщат към предишното си апатично състояние. Уолпол е доста прав като отбелязва, че нито вдовстващата „кралица Юлиана Мария, нито нейният син надминават по умствени способности своя крал“. (Walpole, Correspondence, VII, p. 374.) Първото нещо, което те правят, е да изпразнят държавната хазна, за да възнаградят своите привърженици. След това слагат край на реформите, въведени от Щруензее. Дания се връща към стария си начин на живот с цензурата върху печата и с останалите рестриктивни практики. Сред тях например са насилствената трудова повинност за селяните и прилагането на мъчения при правораздаването.

След събитията Кристиан на практика няма реална власт. Той живее в почти пълна изолация, като се поява само по символични поводи пред народа. Отстъпва под натиска на вдовстващата кралица и нейния син, но не е доволен от това, което те са извършили. Малко по-късно той сътворява няколко неумели наивистични портрета, сред които на Щруензее и на Брант, които малко чудновато определя като „eine feiner wilder Mann“ („един изтънчен дивак“), и твърди, че отговорността за тяхната смърт е изцяло на кралица Юлиана и принц Фредерик, а не по негова или на Кралския съвет воля. Той щял да ги спаси, стига да можел. („Ich hatte sie gerne beide gerettet“.) Той рисува и два малко двусмислени и сурови портрета на жена си, като нейният пол се познава само по обеците, а датата на смъртта ѝ е написана грешно. Кристиан, изглежда, не осъзнава напълно нито затворничеството, нито смъртта на своята съпруга. Веднъж той заповядва да приготвят конете, за да отиде да я посрещне. Между другото го извеждат на обществени места само когато е в период на частично просветление, когато държавните дела изискват да се появи в качеството си на легитимен суверен или когато трябва да узакони с подписа си правителствените решения.

Такъв повод възниква през 1784 г., когато неговият син и престолонаследник принц Фредерик проявява недоволство от реакционното и непопулярно управление на вдовстващата кралица и нейния отблъскващ син. Момчето успява да убеди баща си да присъства на заседанието на Кралския съвет, за да подпише документ, с който да бъде свалено правителството. След като прави това, Кристиан се втурва навън, последван светкавично от своя полубрат Фредерик, който е задължен да отстъпи властта.

На Кристиан всъщност му остават още двадесет години живот, но той продължава да живее в изолация и публичните му появи са много редки. „Бях поразен от достопочтената външност на монарха, както и от почитта и уважението, с които се отнасяха към него… Възобновяването на болестта му се прояви само веднъж. Насред един изключително приятен разговор и въпреки че изглеждаше напълно спокоен, той внезапно изтича до другия край на покоите си и зашлеви първия човек, на когото попадна“ — пише един от присъствалите на сутрешен прием при краля. (Memoirs and Correspondences of Sir Robert Murray Keith, vol. I, p. 216.)

Един известен английски философ и икономист, преподобният Т. Р. Малтус, наблюдава краля по време на войскови преглед през 1799 г. и споделя следното:

„Към края на прегледа се приближих до кралската палатка и го видях съвсем отблизо… С него се отнасят направо като с луд. Офицерите от двора имат заповед да не отговарят на никакви негови въпроси. Някои го бяха видели да говори много бързо и да прави гримаси на един от офицерите, поставени за охрана на кралската палатка, а той запазил пълно самообладание и не му отвърнал нито думичка. Малко преди кралската свита да напусне палатката, престолонаследникът мина с коня си в галоп, а неговият баща му направи дълбок поклон.“

По-късно същият автор отбелязва, че „кралят много се гордее и парадира с височайшето си положение и изпитва крайно неудовлетворение, когато към него проявяват недостатъчно уважение. Трябва да му се отговаря само с поклон и това правило се спазва с изключителна строгост.“ (The Travel Diaries of Thomas Robert Malthas. Cambridge, 1966, pp. 62, 99.)

Независимо от лудостта на краля Дания преживява един продължителен период на либерално управление начело с министър-председателя Андреас Беренсторф. Това време на нарастващо благосъстояние и мир продължава до избухването на Наполеоновите войни, които са заплаха за Лигата на въоръжения неутралитет, създадена от датчаните в съюз с останалите балтийски държави. Заради опита на датчаните да запазят неутралитет и от страх, че могат да се огънат пред натиска на Наполеон, английската флота два пъти тежко бомбардира Копенхаген (втория път през септември 1808 г.), взимайки многобройни жертви и причинявайки огромни разрушения.

Кристиан междувременно е починал на 15 март 1808 г., с което се слага край на неговото призрачно съществувание, преминало през последните месеци в Холстен, където монархът изпада в панически страх при вида на пристигащите там испански помощни войски. По време на тази странна и сложна шарада, продължила четиридесет години, той остава начело на държавното управление, защото кралските му правомощия се основават на датския кралски закон (lex regia). Въпреки че престолонаследникът и бъдещ крал Фредерик VI държи в ръцете си реалната власт в страната и това продължава цели двадесет и пет години, той никога не е обявен официално за регент. Като се имат предвид изтеклите години от живота му, истинска ирония на съдбата е фактът, че Кристиан умира в годината, когато Дания обявява война на Великобритания — страната, която му дава съпруга и където четири десетилетия по-рано, преди съзнанието му да бъде разстроено от хроничната шизофрения, той преживява — поне според собствените си представи — истински триумф. Същата тази Великобритания, която малко след смъртта му ще стане причина датският народ да преживее едно от най-големите унижения в своята история.