Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (14)

Дванадесета глава
Лудият Джордж

През своето шестдесетгодишно управление английският крал Джордж III има периоди, когато психичното му равновесие очевидно е нарушено, както между средата на октомври 1788 и март 1789 г., от февруари до май 1801 г., от февруари до юни 1804 г. и през октомври 1810 г. След това кралят изпада в състояние на привидна старческа деменция, причина за проявлението на която вероятно са предишните му психични проблеми, направили го уязвим за този вид заболяване. Но истинската същност на това, от което кралят е страдал, причините за него и неговото естество и до днес са дилема за изследователите. Според едни болестта на Джордж III е следствие от неговата „раздразнителна язвителност, взела в един момент връх над психиката му“; други са на мнение, че това е своеобразна форма на делириум или състояние, което се дължи просто на „своеобразието на неговия организъм“. Някои от действията на краля дори навеждат на мисълта, че той се разболява от шизофрения или, подобно на Хенри VI Английски и Фелипе V Испански — от маниакалната депресия, въпреки че симптомите на неговото заболяване не са напълно сходни с нито една от тези две диагнози. Каквато и да е била същността на боледуването му обаче, кралят без съмнение се държи като луд през периодите, когато болестта се задълбочава. По време на силния пристъп, който той получава през 1788 г., лекуващите го лекари са на мнение, че монархът страда от някаква форма на временно психично разстройство, а някои от тях изразяват опасение, че може никога да не се оправи. „Rex noster insanit“ („Нашият крал е полудял“) — отсича един от придворните му лекари, Ричард Уорън.

Предишните примери на лудостта, която обхваща някои крале, показват, че тя може да е последствие от някакво органично заболяване. Преди около двадесет години двама известни историци на медицината — Ида Макалпайн и Ричард Хънтър — стигнаха до заключението, че Джордж III никога не е бил луд в клиничния смисъл на думата, а само жертва на наследствен проблем с обмяната на веществата — разноцветна хематопорфирия, която се проявява с множество външно сходни с характерните за шизофренията или за маниакалната депресия симптоми. Това заболяване засяга повече или по-малко и неговите предци, както и някои от близките му роднини от неговото и от следващите поколения на рода. Психичното състояние на Джордж III е резултат от телесно страдание, а не истинска лудост. Задълбоченото и брилянтно поднесеното изследване на двамата учени трудно може да бъде оборено, макар че данните, с които разполагаме, не са достатъчни, за да бъде потвърдена поставената от тях диагноза.

Независимо че Джордж има по принцип невротичен темперамент, през първите двадесет и осем години от неговото царуване се проявяват малко признаци за умствената му слабост. През ранните си години той не страда от някакви основни физически или психически отклонения, макар че през 1758 г., две години преди да се възкачи на престола, лорд Уолдгрейв прави следния коментар за невротичния характер на бъдещия крал: „У него има своеобразна неудовлетвореност… Всеки път, когато не е доволен от нещо… става навъсен и мълчалив, оттегля се в кабинета си, да се успокои с четене или размишления, но най-вече да се наслаждава на меланхолията вследствие нарушеното равновесие на телесните течности в организма му. Дори когато лошото му настроение премине, тревожните симптоми могат скоро да се появят отново.“ (Waldegrave, Memoires, ed. Holland, 1829, p. 9.)

След като се възкачва на престола, Джордж III преживява няколко кратки периода на влошено здравословно състояние, които някои от по-късните изследователи на управлението му неоснователно смятат за симптоми на неговата невроза. През 1762 г. Хорас Уолпол казва на своя приятел Хорас Ман, че „кралят е прекарал една от онези странни епидемии на настинка, появили се напоследък, и които обикновено не завършват с фатален край; при него тя се е изразявала в силна кашлица и тежест в гръдната област, които той се опитвал да прикрива, както впрочем правех и аз… Слава Богу, той е вече извън опасност и така избегнахме един невиждан досега политически хаос… Не се наложи даже да прибегнем до закона за регентството.“ (Walpole, Correspondence, XXII, pp. 23, 32.)

Три години по-късно, през 1765, кралят има подобни оплаквания, съпроводени от силна кашлица, треска, ускорен пулс, пресипване, безсъние и бодежи в областта на гърдите. Хорас Уолпол се чуди дали кралят не е болен от туберкулоза и дори си позволява да изрази пред лорд Холанд предположението, че на Джордж „вероятно не му остава повече от година живот“. На 26 март 1765 г. Уолпол пише на Хорас Ман: „Кралят беше тежко болен; имаше треска, силна кашлица и натрупване на телесни течности в гръдната област. Пускаха му кръв четири пъти и той се възстанови достатъчно, за да може спокойно да си поема въздух, но и миналия петък се наложи да му поставят вентузи.“ (Walpole, Correspondence, XXII, p. 288.)

Минават цели двадесет и три години, преди Джордж да бъде повален на легло от друго сериозно заболяване, началото на което не се различава съществено от болестите, от които той страда през 1762 и 1765 г.: силна простуда, треска и пресипване на гласа. По време на своето управление обаче той се проявява като един от най-съзнателните и отговорни английски владетели. Налага му се да се справя с редица кризисни ситуации — политически и лични, които биха разстроили и един много по-устойчив организъм от неговия. В онези години Великобритания преживява две големи войни — Седемгодишната война срещу Франция и Войната за независимост на северноамериканските колонии, първата от които завършва с победа, а втората — с катастрофално поражение. Отношенията между монарха и парламента често са напрегнати, а проблемът с невъзможността да се намери достоен кандидат за министър-председател се решава чак когато през 1784 г. на този пост е назначен младият тогава Уилям Пит. В лицето на кралица Шарлот Джордж намира любезна и предана съпруга, но техните синове, и особено „Прини“ (престолонаследникът Джордж, принц на Уелс) непрекъснато създават проблеми със своята екстравагантност и разпуснат нрав. И въпреки че през 1788 г. не се случва нищо, което да го стресира прекомерно, натрупаното през годините психическо напрежение поради многобройните проблеми, с които той се сблъсква, както може да се очаква, с времето има сериозни последствия.

Кралят се разболява в началото на юни 1788 г., като има „жлъчна криза, съпътствана от силни спазми на стомаха и червата“, но състоянието му се подобрява и той отпътува за Челтнам — много известен по онова време балнеолечебен курорт — за да се възстановява и да пие от лековитите минерални води. Там кралят изглежда в отлично настроение. Той се наслаждава на играта на г-жа Джордан в ролята на Рокселана от „Султана“ в местния театър и присъства на Фестивала на трите хора в Уорчестър. По повод на почивката кралицата пише на принц Август: „Дори учениците не се радват толкова на ваканцията, колкото ние се възхищавахме на тази малка екскурзия.“ Но през август, само месец, след като кралят се завръща в Уиндзор, се появяват първите тревожни признаци за поредното сериозно влошаване на здравословното му състояние. Той се оплаква на личния си лекар, сър Джордж Бейкър, „от много силни болки под лъжичката, които преминават към гърба и встрани и правят дишането трудно и болезнено“, както и от мускулни спазми в долните крайници и от лек обрив по ръцете. Посочените симптоми сякаш изчезват от само себе си още преди д-р Бейкър да е подложил краля на по-обстоен преглед, тъй че Джордж отдава своето боледуване на настинка, защото е стоял с мокри чорапи.

Подобряването на състоянието му обаче е само временно и предшества пристъп на сериозно и неясно заболяване, което има ментални и физически симптоми. Д-р Бейкър отбелязва, че „очите му са пожълтели и урината му е с цвят на жлъчка“ (което ще рече, че е прекалено тъмна на цвят); оплаква се и от болки в стомаха. По-тревожни обаче изглеждат симптомите на приближаващия нервен срив. Кралят започва все по-трудно да се концентрира и дава израз на внезапните пориви на чувствата си. Поведението му е съвсем различно от обичайното. Д-р Бейкър съобщава: „На 22 октомври след обяд Негово величество ме прие по много странен начин, какъвто най-малко съм очаквал. Погледът му, тонът на неговия глас, всеки жест и цялостното му изражение и поведение представяха човек, който е обзет от ярост.“ (Ida Macalpine and Richard Hunter, George III and the Mad-Business. London, 1969, pp. 14–16.)

Когато Фани Бърни, придворна дама на кралицата по онова време, отива при краля сутринта на следващата събота (25 октомври), споделя следното: „Негово величество говори по необичаен за него начин и причина за това може да е само треската; той е припрян, бъбрив, с пресипнал глас — бях направо смаяна.“ (Diaries and Letters of Madame d’Arblay, ed. C. F. Barrett, 1904, vol. IV, p. 131.) „Той е изтъкан от нерви и емоции, макар и все още добронамерен и изпълнен с доброта“. Кралят винаги е бил приказлив човек, но сега „говори непрекъснато“ и понякога не си затваря устата с часове. „Вчера вечерта — пише лорд Шефилд — той говори в продължение на цели шестнадесет часа и за да го възпрат, придворните положиха всички усилия да го накарат да пише и накрая той започна да си прави бележки по «Дон Кихот». Никак не е чудно, че при това положение гласът му постоянно е пресипнал. Кралят спи малко и лошо, а понякога въобще не си ляга, като веднъж спи в продължение на седемдесет и два часа.

Заболяването, което тогава наричат делириум, се развива безмилостно. Независимо че Джордж III има и добри дни, през които е в състояние да изпълнява някои от своите служебни задължения, влошеното му здравословно състояние тревожи близките му, както и неговите министри. По онова време кралят страда от «пълно умствено разстройство», както се изразява неговият лекар, сър Джордж Бейкър, което все повече го затруднява да изпълнява задълженията си на държавен глава. «Според принца на Уелс пулсът му става все по-слаб — коментира капитан Пейн — и лекарите твърдят, че той няма да издържи дълго.» В края на ноември докторите смятат, че ще е по-добре кралят да бъде преместен от Уиндзор, където обича да живее, в двореца «Кю», който пък ненавижда, но който е по-усамотен и по-близо до Уестминстър — седалището на правителството. Джордж напуска любимия си дворец без желание, защото новото му местоживелище му прилича на истински затвор — сградата е неудобна и недобре отоплена.

Всъщност кралят навлиза в измислен от самия него свят и става жертва на своите халюцинации, макар че често осъзнава с болка в какво затруднено положение се намира. «Кралят си е втълпил, че Лондон е потопен и заповядва да откарат яхтата му натам» — съобщава лорд Шефилд на г-н Идън^[166]. (Cp. The Journals and Correspondence of William, Lord Auckland, ed. R. J. Eden, 1861, vol. II, p. 244.) Освен това кралят удостоява с титли своите пажове и слуги и съчинява чудновати писма до други държави по въображаеми поводи. Кралският адютант Гревил споделя, че веднъж Джордж III «поставил калъфка за възглавница на главата си и сложил на леглото възглавница, която наричал принц Октавий, за когото твърдял, че се е родил същия ден». (Diaries of Robert Fulke Greville, p. 133.) На моменти кралят се изразява твърде непристойно. Той става толкова раздразнителен, че се нахвърля със сила върху околните.

Монархът развива и особено странна фикс идея по отношение на графиня Пемброк, някогашната лейди Елизабет Спенсър, улегнала жена и придворна дама на кралицата, чийто съпруг през 1762 г., след шест години брачен живот, избягва с пощенски кораб, преоблечен като моряк, заедно с мис Кити Хънтър, дъщеря на един от лордовете на Адмиралтейството. «След това [той] има още няколко любовни връзки с дами от по-нисш произход». Кралят започва да си въобразява, че е женен за лейди Пемброк. Той дори заявява на кралицата — на немски, още едно от отклоненията, характерни за неговото поведение по онова време, — че в действителност не я харесва и предпочита друга жена и че тя^[167] е луда и е била такава в продължение на тридесет години. Изразява своята решимост «по причини, които тогава обяснява по непристоен начин», до 1793 г. да не я допуска до леглото си. Когато на 11 януари кралицата му изпраща като подарък чепка грозде, отгледано в парник, Джордж пита, коя кралица го е изпратила. «Дали това не е кралица Естер?» «Не — отговарят придворните — това бе дар от вашата съпруга.» (Diaries of Robert Fulke Greville, pp. 160–161.) Два дни по-късно кралят, играейки на пикет с един от своите лекари, написва върху една от картите:

«О, скъпа Елиза [лейди Пемброк], обичай винаги своя принц, който по-скоро би умрял, отколкото да те изостави.»

Той твърди, че тя е неговата дама купа и когато тази карта му се падне, той я целува. Кралят казва на д-р Уилис, че е създал ново учение за св. Троица, трите лица на която са Бог, д-р Уилис и Елиза. Освен това иска от Гревил да му донесе «Философията» на Палей от кралската библиотека, в която книга според него ще намери потвърждение, че «макар човек да трябва да има само една съпруга, природата му позволява да има повече от една». (Diaries of Robert Fulke Greville, p. 171.) Когато храни кучката Бадин, собственост на кралицата, казва, че харесва повече животното, което е по-любвеобилно към него от жена му, която всъщност никога не е обичал. «Каквото и да е било естеството на неговата треска, тя е била само симптом и в никакъв случай причина за сегашното му болестно състояние, което си е чиста форма на лудост. Нейните признаци постепенно се засилват, макар и бавно, в продължение на дълъг период от време» — пише на 26 ноември 1788 г. Уиндам^[168].

Същевременно лекарите не могат да решат, как да се справят с неговото заболяване. Тогавашните медици са наясно, че психичните проблеми могат да бъдат предизвикани от болест на мозъка или да са породени от психологически отклонения, дължащи се на темперамента на болния, както и на различни наследствени или физически фактори, а понякога могат да бъдат причинени и от едното, и от другото. В своя «Трактат по медицина» Уилям Бати пише: «Лудостта, с оглед на причините за нейното проявление, бива два вида — вродена и придобита… Първият вид се дължи на първично увреждане на нервните тъкани, а вторият — на увреждане на тези тъкани под въздействието на външни фактори.» Според тогавашните схващания първият вид лудост се смята за нелечим, защото е вроден; вторият — макар че се характеризира с прояви на помрачение и делириум, все пак може да бъде лекуван.

От казаното дотук става ясно, че лекарите на крал Джордж III се намират в много затруднено положение. От една страна, те не притежават необходимия клиничен инструментариум, а от друга — етикетът ги възпрепятства систематично и отблизо да следят състоянието на техния пациент. Затова и медицинските им заключения не излизат извън традиционните за онова време рамки, както показва и съобщението на лорд Гренвил за поставената от тях диагноза:

«Причината [за състоянието на краля], с която всички те са съгласни, е натискът на телесните течности, който отначало се прояви в краката, а безразсъдството на краля допринесе то да се разпространи и върху стомашно-чревния тракт; лекарствата, които му даваха, за да запазят живота му, причиниха разпространението на болестта и до мозъка… Лекарите се борят… да я ограничат отново само до долните крайници, което поначало е най-добрият начин за излекуване [на пациента от болестта].» (Memoires of the Court and Cabinets of George III, ed. duke of Buckingham, 1853, vol. II, pp. 6–7.)

Тъй като кралските лекари не могат да определят кой е най-добрият начин за лечение на техния височайши пациент и тъй като болестта му очевидно е проникнала в мозъка, те решават, макар и неохотно, да поканят един от тогавашните специалисти по душевни болести, д-р Франсис Уилис, подпомаган от двамата си синове. Уилис учи в Охфорд, отначало в Линкълн, а след това в Брейзноуз Колидж; докторатът си по медицина получава в Оксфорд, но това само по себе си не представлява разрешително за лекарска практика и дори не гарантира добри знания по медицина. Уилис обаче, който междувременно е ръкоположен в духовен сан, проявява задълбочен интерес към медицината, работи като общопрактикуващ лекар, както и в Главната болница на Линкълн, а след това, през 1776 г., открива клиника за душевноболни край Грейтфорд. През това време той си създава завидна репутация на медик. Един посетител на здравното заведение по онова време описва неговите пациенти по следния начин: «В цялата околност почти всички орачи, градинари, работници на хармана и майстори на сламени покриви, както и всички, които се занимават с физически труд, бяха облечени в черни копринени бричове и чорапи, а главите им бяха напудрени, фризирани и нагласени. Това бяха пациентите на доктора, а облеклото, изрядният външен вид и физическото натоварване са сред основните елементи на неговата забележителна система за лечение. Така здравето и радостта от живота допринасят за оздравяването на всеки пациент, приет за лечение в това прочуто здравно заведение за душевноболни.» (Fred Reynolds, Life and Times, London, 1826, p. 164.) По препоръка на лейди Харкорт, чиято майка той успешно лекува, д-р Уилис става обект на внимание на кралското семейство.

Но лекарят и неговите синове се нагърбват с тежко бреме, защото още при запознанството си с тях — в петък, на 5 декември 1788 г., — кралят от пръв поглед ги намразва. Той се обръща към д-р Уилис с думите: «Сър, вашето облекло и външност издават принадлежността ви към Църквата, принадлежите ли наистина на нея?» «Преди да, изцяло, но по-късно се посветих главно на природните науки» — отвръща Уилис. «Жалко, защото сте зарязали една професия, която винаги съм обичал, и сте се захванали с друга, която искрено ненавиждам» — е коментарът на краля, който показва известно раздразнение. «Сър, нашият Спасител също се е занимавал с лечението на болни хора» — отвръща Уилис. «Да, така е — сопва се кралят, — но не го е правил за 700 лири годишно.» (Diaries of Robert Fulke Greville, pp. 118–119.) Впрочем, семейство Уилис са в добро финансово положение и без ангажимента им с болестта на краля. По-късно, през 1792 г., д-р Уилис получава хонорар от 10 000 английски лири за лечението — между другото безуспешно — на побърканата португалска кралица Мария I.

И така, подобрението в здравословното състояние на крал Джордж III вероятно се дължи по-скоро на Уилис и неговите синове, отколкото на кралските лекари, ако въобще може да се приеме, че е резултат от лекарски грижи. Впрочем, Франсис Уилис е страшен човек със смразяващ поглед, благодарение на който успява да държи пациентите си под контрол. Той се отнася по същия строг начин и към придворните на краля, все едно че се намира сред пациентите на своето заведение за душевноболни. Той си позволява дори да цензурира писмата, отправени лично до краля, и собственоръчно му представя документите, свързани с управлението на държавата.

Няма съмнение, че подлага владетеля на строг режим, който включва използването на усмирителна риза и специален стол за същата цел, който Джордж III патетично нарича свой «коронационен престол». Понякога Уилис нарежда пациентът му да бъде вързан и за леглото. Но в някои отношения Уилис проявява повече разбиране за методите на лечение на психичните заболявания в сравнение с редица негови съвременници. Той вярва например в лечебната сила на дисциплината, но тази дисциплина, която е съчетана с добронамереност към пациента. По-късно лекарят си спомня: «В началото, когато започнах да се грижа за Джордж III, моят метод на лечение се стори много унизителен на кралицата. Но според мен, както смъртта не прави разлика между хижата на бедняка и двореца на принца, така и лудостта не подбира жертвите си. Поради това никога не съм правил разлика в начина, по който лекувам пациентите, поверени на моите грижи. Когато милостивият ми господар започваше да буйства, смятах, че мой дълг е да го подложа на същата система за обуздаване, която бих приложил към някой от неговите градинари в Кю; с други думи, поставях му усмирителната риза.» Въпреки че изпитва неприязън към д-р Уилис, неговите лечебни методи, изглежда, понасят добре на крал Джордж. Гревил отбелязва, че «д-р Уилис остава непоколебим и му заявява с нервен и решителен тон, че трябва да се овладее, защото в противен случай ще го сложи в усмирителната риза. След това д-р Уилис излиза от стаята и се връща с такава риза… кралят внимателно я оглежда и обезпокоен от непреклонността на лекаря, започва да се подчинява на неговите указания. Направиха ми силно впечатление уместният език и авторитетният тон, с които д-р Уилис се справи в дадената ситуация.» (Diaries of Robert Fulke Greville, p. 120.)

Макар че д-р Уилис така и не спечелва доверието на краля, дълбоко в себе си той си остава един хуманно настроен човек, който споделя мнението, че лудостта не може да се лекува само с очистителни средства или като върху пациентите се прилага сила. Веднага щом кралят покаже признаци на по-добро здраве, лекарят му дава повече свобода, като му позволява например сам да подреже ноктите си с джобното си ножче и да държи в ръце бръснача, с който г-н Папендик го бръсне — все неща, които изглеждат недопустими за придворните лекари. Всичките те, и особено Ричард Уорън, са песимисти по отношение на възможността кралят да се възстанови от болестта си, докато Уилис и синовете му изразяват надежда, че той ще оздравее. Когато кралят отново се разболява през декември 1810 г., Робърт Уилис заявява пред съответната парламентарна комисия, че болестта му е лечима:

«Смятам, че умопомрачението на краля е доста близко до делириума… При делириум мозъкът е напълно ангажиран с осмислянето на предишни впечатления… Налице е и съществено нарушение на общото състояние на пациента: силно безпокойство, желание за сън и пълна неадекватност по отношение на заобикалящата го действителност. При лудостта обикновено не се наблюдават почти никакви нарушения, особено в общото състояние на болния; умът е обсебен от някаква фикс идея… Имайки предвид лудостта и делириума като две възможни заболявания на краля, аз бих поставил неговото умопомрачение някъде между двете. Симптомите са по-скоро на делириум, отколкото на лудост.» (Macalpine and Hunter, George ІІI and the Mad-Business, p. 150.)

През 1788 г. лекарите имат въпиеща нужда от оптимизъм, защото болестта на крал Джордж предизвиква политическа криза. Тъй като той не е в състояние да носи отговорността за държавното управление, синът му, принцът на Уелс, трябва да встъпи в правата си. «С влошаване на здравословното състояние на горкия ни крал започнахме да губим надежда и принцът на Уелс трябваше да поеме управлението на династията» — пише английската романистка Фани Бърни, мадам д’Арблей (Diaries and Letters of Madame d’Arblay, IV, 2, February 1789.) Насърчавани от кралския лекар Ричард Уорън, привърженик на вигите, принцът на Уелс, а и брат му — херцогът на Йорк, са склонни да използват създалата се ситуация в свой интерес. Между впрочем за партията на вигите боледуването на краля е отлична възможност да се избави от подкрепяното от торите правителство на Уилям Пит и да вземе властта в свои ръце.

Принцът на Уелс, чиято разпуснатост и екстравагантен начин на живот вече са обтегнали отношенията му с неговия баща, отдава своите политически предпочитания на вигите и на техния водач Чарлс Джеймс Фокс. След като кралят очевидно трябва да бъде обявен в несъстоятелност да управлява за известно време, а вероятно и до края на живота си, на негово място трябва да бъде избран регент, който да поеме управлението. За вигите този пост несъмнено трябва да бъде поет от Джордж, принцът на Уелс.

Всичко, което Уилям Пит и торите могат да направят, освен да се молят за оздравяването на краля, е да протакат нещата и да ограничат правомощията на регента при евентуалното внасяне на съответния закон в Камарата на общините. Освен това торите са донякъде облагодетелствани от разединението на вигите. Самият уелски принц е капризен и ненадежден съюзник, без който обаче не може, защото, ако стане регент, той ще е човекът, който ще определя основните приоритети и протекции. Вигите пък по онова време са разделени на фракции, а Чарлс Джеймс Фокс не е лидер, на когото може да се разчита.

Все пак за момента, изглежда, нещата са в полза на вигите. Те са убедени, че кралят няма да се възстанови. «Струва ми се, че не бива да храним никакви надежди за пълно и бързо оздравяване» — казва лорд Лъфбъро на лидера на вигите. Лордът е на мнение, че принцът на Уелс е в законното си право да стане регент, с което Фокс е напълно съгласен. Вигите обаче изобщо не са наясно какви трябва да бъдат правомощията на регента, а торите пък искат да са сигурни, че регентството няма да продължи дълго. Поради смъртта на Корнуол на 2 януари 1789 г., председател на Камарата на общините^[169], въпросът става още по-належащ, защото изборът на нов председател трябва да бъде потвърден от краля или от упълномощен от него представител. На 12 февруари същата година Законът за регентството, внесен от министър-председателя Пит, е приет от Камарата на общините, но към онзи момент политическата криза, изглежда, вече отминава, защото здравословното състояние на краля започва бавно да се подобрява.

Светлите лъчи на надеждата постепенно стават по-осезаеми. На 2 февруари 1789 г. Фани Бърни се разхожда в градините на Кю, когато за своя изненада вижда крал Джордж да се задава насреща ѝ, придружаван от двама от неговите лекари. «Какъв ужас изпитах — пише тя в дневника си, — когато чух краля да вика подире ми със силен и дрезгав глас: „Мис Бърни, мис Бърни!“ — Господи, как съм тичала! Краката ми сякаш не докосваха земята.» Накрая д-р Уилис моли Фани да спре. Кралят се приближава и я поздравява много сърдечно, а приказките му са напълно разумни.“ „Защо избягахте от мен?“ — пита я той, а след това я осведомява, че възнамерява да направи някои промени в състава на Министерския съвет. (Diaries and Letters of Madame d’Arblay, IV, 2, February 1789.)

Възстановяването на здравето на краля е повод за големи празненства в цялата страна. Макар че той все още лесно се уморява, все пак успява да издържи изпитанието на благодарствената литургия в катедралата „Сейнт Пол“ по случай деня на св. Георги през 1789 г., продължила цели три часа. Там той заявява пламенно пред архиепископа на Кентърбъри: „Господи, два пъти прочетох от край до край диагнозата, поставена от моите лекари, и след като съм бил в състояние да издържа всичко това, смятам, че няма нещо, което не бих могъл да превъзмогна.“

Службата в „Сейнт Пол“ се състои само няколко месеца преди превземането на Бастилията в Париж — събитие, което символизира началото на период на революции и войни, който се отразява върху вътрешната и външната политика на не една държава. Здравето на краля, изглежда, остава добро въпреки напрежението от тези бурни събития. Трябва да минат още цели дванадесет години, преди болестта му да се появи отново. Това става вероятно поради неочакваната промяна в Министерския съвет, извършена през 1801 г., както и поради внесеното предложение да се гласува закон за освобождаване на римокатолиците в страната от действието на законите срещу углавни престъпления. Според краля одобряването на подобен закон би представлявало нарушение на дадената от него клетва по време на коронацията.

Познатите болестни симптоми се появяват отново през февруари 1801 г.: болки в стомаха, мускулна слабост, пресипване, ускорен пулс, обилно изпотяване, безсъние и изпадане в делириум; урината му отново е необичайно тъмна. По време на езда с генерал Гарт кралят споделя: „Цяла нощ не съм спал; чувствам се раздразнен и въобще не съм добре.“ Кралските лекари отново предполагат, че той може просто да е настинал, понеже е седял дълго в някаква студена църква. Скоро обаче се появяват и признаци, че събитията от 1788 г., изглежда, че ще се повторят. Кралят става емоционално нестабилен, често проявява гняв и силно безпокойство. „Когато седне да играе на дама, той съвсем несъзнателно, но постоянно обръща дъската; ако масата е застлана е покривка, той също несъзнателно започва да я обръща наопаки, тъй като не е в състояние да държи ръцете си в покой… По същия начин опънатите му нерви го карат постоянно да мачка на топка носните си кърпички… поради което понякога му се налага да използва по 40–50 на ден.“ (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 119.)

За ужас на краля баща и синове Уилис са повикани отново. „Джордж III е изпълнен с предубеждение към нас“ — възкликва наивно Томас Уилис. Както и през 1788 г., известните лекари са оптимистично настроени по отношение на неговите шансове да се оправи. И действително, след сравнително кратък период кралят става по-спокоен, спи по-добре и приказките му са по-смислени. Кралят се страхува, че е бил болен прекалено дълго, но не знае точно колко. На 14 март 1801 г. той е вече достатъчно добре, за да приеме министър-председателя Пит, а три дни по-късно — да председателства заседанието на Кралския съвет.

Тъй като здравето му се възстановява относително бавно, Джордж все още се чувства потиснат, така че, когато синът му, принцът на Уелс, го вижда в неделя на 19 април — за първи път след четири седмици, — кралят „постоянно му говори едни и същи неща, оставяйки впечатление за умиращ човек, осъден да си замине от този свят… и да предаде управлението на държавата в ръцете на принца… Той отвежда престолонаследника в стаята, където по-късно прекарва затворен остатъка от живота си, и му се оплаква по най-затрогващ начин от лечението, което е принуден да понася“. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 125.)

Лекарите Уилис по предварителен разчет трябва да си заминат до края на март същата година, но по настояване на кралската дъщеря, принцеса Елизабет, която все още се тревожи от здравословното състояние на баща си, въпреки неговата яростна съпротива, те остават още известно време. Лекарите „отвличат“ своя царствен пациент и го държат практически напълно изолиран до средата на май. „Веднъж говорих с краля за положението, в което се намира, и за необходимостта веднага да бъде поставен отново под лекарски грижи. Негово величество седна и силно пребледнял… ме погледна строго, казвайки: — Няма да ви простя това, докато сте жив, сър!“ — спомня си Томас Уилис. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, pp. 126–127.)

В началото на юни обаче кралят е вече достатъчно здрав, за да отиде в Уеймът да се възстановява. „Както обикновено, морските бани ми помогнаха, но никога не са ми били толкова необходими, колкото сега, защото тежката треска, която прекарах през изтеклата зима, имаше редица неблагоприятни последствия за мен… Сега те са почти отшумели. Въпреки това съм принуден много да внимавам и да избягвам всичко, което би ме преуморило…“ — разказва кралят на 20 октомври 1801 г. на своя приятел Хърд, епископа на Уорчестър. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 130.)

Три години по-късно, през февруари 1804 г., Джордж III претърпява нов кратък пристъп на болестта си, който пак се дължи на настинка от мокри дрехи. Когато министър-председателят Хенри Адингтън предлага отново да извикат доктор Уилис и синовете му, кралските синове, херцозите на Кент и Къмбърленд, отказват, смятайки, че ако кралят види тези лекари, това ще доведе до „раздразнение на ума, от което могат да се очакват само най-лоши последствия“. Вместо Уилис е поканен друг „доктор на луди“ — Самюъл Саймънс, практикуващ лекар от психиатричната клиника „Сейнт Люк“, — който трябва да се грижи за лечението на краля. Неговият терапевтичен метод обаче наподобява този на семейство Уилис, така че и той не става по-симпатичен на Джордж. Поредният пристъп на краля обаче е сравнително краткотраен и до края на март се появява официално съобщение — може би малко преждевременно — в което се твърди, че „Негово величество се чувства много по-добре и според нас за кратко време ще бъде напълно възстановен.“

А в действителност монархът продължава да бъде в крайно нестабилно състояние на духа, понеже „този ужасен доктор“ Саймънс много му досажда. Вигите още веднъж подхващат темата за регентство, атакувайки министър-председателя от партията на торите, Пит, за когото твърдят, че прикрива действителното здравословно състояние на краля. В края на юли 1804 г. обаче кралят отново се чувства достатъчно добре, за да прекрати поредната сесия на парламента и да замине за възстановяване в Уеймът. Неговият личен лекар, сър Франсис Милман, обаче смята за по-разумно владетелят да не се къпе в морето. По време на почивката отношенията в кралското семейство значително се обтягат и кралят и кралицата заживяват разделени. Става така, че кралица Шарлот отказва да поднови съпружеските си отношения с Джордж, което кара краля — може би един от най-целомъдрените членове на Хановерската династия — да заяви на шега, че, изглежда, трябва да си намери любовница.

Подобни премеждия без съмнение се отразяват на здравословното състояние на владетеля, както в ментално, така и във физическо отношение, защото не трябва да забравяме, че към онзи момент той наближава своя седемдесети рожден ден. Освен това каквото и да е било естеството на неговото заболяване, то вече е оставило незаличими следи върху общото му състояние, които личат дори след явното му подобрение. Кралските му задължения, свързани с продължаващата кръвопролитна война с Франция, предизвикала твърде неблагоприятни политически и икономически последствия за народа, се превръщат в непоносимо бреме за него. При това зрението му отслабва, а способността му да се концентрира върху даден проблем все повече намалява. През 1810 г. любимата му дъщеря Амелия заболява тежко и скоро след това умира.

Малко след вяло протеклите тържества по случай петдесетгодишнината от възшествието на Джордж III на престола, проведени на 25 октомври 1810 г., болестта му отново се появява. Политическата ситуация в кралството става толкова критична, а шансовете на краля да се възстанови толкова неясни, че събитията от 1788–1789 г. като че ли се повтарят, поне по преценката на лорд Гренвил, изразена в писмото му до лорд Грей:

„Сегашният пристъп започна към 22 октомври, а тогавашният — на 25-и. Парламентът по онова време беше във ваканция до 20 ноември, а сега — до 23-ти… При двата пристъпа от 1801 и 1804 г. парламентът заседаваше и проблемът донякъде беше държан настрани от вниманието на общественото мнение, докато сега, както през 1788 г., той трябва… да бъде изведен на преден план.“ (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 144.)

Като се има предвид възрастта на краля, който вече е на седемдесет и две години, отслабващото му зрение и влошеното му общо здравословно състояние, шансовете да оздравее са минимални. Макар и неохотно, кралският лекар сър Хенри Халфорд решава да покани отново доктор Саймънс, който пристига в Уиндзор заедно с четирима свои помощници и изисква „всички грижи за краля“ да бъдат предоставени единствено на него — желание, което първоначално е отхвърлено. Но кралят започва така да буйства, че отново се налага да му слагат усмирителна риза. Има обаче и спокойни периоди, през които той свири на клавесин, принадлежал някога на Хендел. Въпреки това продължава понякога да говори несвързано и отново е обзет от маниакалната си привързаност към лейди Пемброк — самата тя по онова време дама на седемдесет и пет, която доживява до деветдесет и три годишна възраст. Кралят се оплаква, че „му отказват да го допуснат до лейди Пемброк, въпреки че всеки знае, че аз съм женен за нея; и което е още по-лошо, онзи негодник Халфорд [неговият лекар] присъстваше на нашата сватба, а сега има наглостта да го отрича в мое присъствие.“ Джордж III пет пъти се кълне в Библията, че „и той ще бъде верен на своята скъпа Елиза, която му е останала вярна в продължение на петдесет и пет години“. „Лейди Пемброк казва, че кралят я преследва с любовните си писма и че тя трябва да му отговаря много сериозно, за да го убеди да престане — elle l’a furieusement attendu^[170] — но като комплимент за неговия вкус трябва да се каже, че тя без съмнение е най-красивата жена на 70 години, която съм виждала.“ Това пише през септември 1804 г. друга благородна дама, съвременничка на тези събития — лейди Хенриета Бесборо. Кралят междувременно лансира идеята за създаването на женски монашески орден, вероятно по образеца на Ордена на жартиерата — идея, която съвременниците му намират за крайно отблъскваща.

Така постепенно за всички става ясно, че регентството е станало политическа необходимост на деня. Министър-председателят Спенсър Пърсивал се опитва да убеди краля, че „сега трябва да се действа по същия начин, както Ваше Величество благоволи да нареди, след вашето боледуване през 1789 г., за да остане всичко непроменено след оздравяването ви.“ Макар че трудно успява да се съсредоточи върху проблема, кралят заявява, че това предложение му изглежда разумно. По съвета на лекаря, сър Хенри Халфорд, който предупреждава принца на Уелс, че една промяна в правителството би се отразила неблагоприятно върху здравословното състояние на краля, престолонаследникът^[171] не прави никакви промени в съвета на министрите. Постепенно Джордж III престава да изпълнява каквито и да било кралски функции.

Нямаше да е зле приближените да се бяха отнесли по-мило към стария човек, опитвайки се да удовлетворят прищевките му и да не го отделят от семейната му среда, но поради очевидното влошаване на умственото му състояние, което стига до старческа деменция, той е напълно изолиран и държан под строг контрол, прекарвайки живота си в измисления от болното му въображение свят. Както пише лорд Оукланд:

„У краля няма и следа от здравия му разум и паметта, която досега запазваше въпреки периодите на боледуване. Тормозят го диви и екстравагантни фантазии. Внушил си е не само че ще живее вечно, но и че може да извиква от света на мъртвите когато си поиска и да го превръща на каквато възраст си поиска… Казано накратко, той сякаш… живее в друг свят и е загубил всякакъв интерес към проблемите на нашия.“ (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, pp. 160–161.)

През останалото време до края на живота си крал Джордж III остава самотен в този негов свят. Регентството става постоянно. Съпругата му, кралица Шарлот, почива през ноември 1818 г., но нейната смърт не стига до неговото съзнание. Сега той е не само сляп, но и глух. От време на време изпада в кризи, като не престава да говори; веднъж това продължава към шестдесет часа без прекъсване. Все пак през последните години на живота му той е спокоен и единственото му развлечение са „неизчерпаемите ресурси на собственото му развинтено въображение“. Когато синът му, херцогът на Йорк, идва да го посети през ноември 1819 г., го заварва „да се забавлява, като свири на клавесина и пее с такъв силен глас, какъвто никога не бях чувал… но трябва да признаем, че през последните дванадесет месеца Негово величество много е отслабнал… тялото му е толкова крехко, че не можем повече да се надяваме да живее още дълго.“ (The Letters of George IK 1812–1830. Cambridge, 1938, vol. II, pp. 298–299.) На Коледа 1819 г. настъпва поредната криза и в 8 часа и 32 минути вечерта на 29 януари 1820 г. Джордж III умира.

Дали е възможно от дистанцията на времето да стигнем до някакво заключение относно болестта, която измъчва Джордж III, преди да бъде окончателно оплетен в мрежите на старческата деменция? Очевидно неговите съвременници не са наясно по въпроса. Според някои от тях причината е химичният състав на минералните води на балнеоложкия център Челтнам, които той пие малко преди да се разболее сериозно през 1788 г. „Последното заболяване на краля — се съобщава във в. «Лондон Кроникъл» — се дължи изключително на факта, че той е пиел водата в Челтнам“, която според Хорас Уолпол е „силно действащо лекарство и е по-активна дори от мадейрата и шампанското“, поради което може да „обърка“ човешките възприятия за месеци. (Walpole, Correspondence, XXXIV, p. 47.)

Сведенията, с които разполагаме обаче, са крайно недостатъчни, особено що се отнася до детайлите, за да можем да определим каквато и да било диагноза за страданието на краля. Затова не ни остава нищо друго, освен да потърсим баланс между различните възможности. Дори причините за менталните проблеми на Джордж III да са били от органичен характер, не трябва да се отрича и ролята на психологическите фактори. Под видимо флегматичната му външност винаги се е крил невротичен и много напрегнат човек. Впечатлението, което създават за него карикатуристите от „Фармар Джордж“^[172], противоречи на неговия интерес и меценатство по отношение на изкуствата. Кралят е много чувствителен човек, чиято душа може лесно да бъде наранена, въпреки че никога не показва това. За неговия психологически срив може и да не е имало конкретен повод, освен вероятно тревогите, които му причинява въпросът за юридическата еманципация на римокатолиците, повдигнат през 1801 г. И все пак натрупващият се през годините стрес, изглежда, се проявява, когато най-малко се очаква. Докато през 1788 г. няма по-ярко събитие, което да обясни сериозното заболяване, споходило тогава Джордж III, то предходните две десетилетия на неговото управление са изпълнени с политически проблеми от най-различен характер, без да броим Американската война за независимост. Както видяхме и по-горе, между телесното и умственото здраве съществува неуловима, но неразривна връзка. Затова не би било неоправдано от историческа гледна точка, ако търсим и дълбоки психологически причини за болестта на крал Джордж.

Напоследък се твърди, че този английски крал е страдал от маниакално депресивно заболяване, някои негови постъпки и отношения напомнят на човек, болен от шизофрения. През 1967 г. към дотогавашните опити за обяснение на болестта на Джордж III беше отправено сериозно предизвикателство в едно изчерпателно изследване, дело на двама историци на медицината, Ида Макалпайн и нейния син Ричард Хънтър. В статията си, публикувана за първи път в „Бритиш Медикъл Джърнъл“ под заглавие „Кралската болест хематопорфирия“ („Porphyria, A Royal Malady“), двамата учени изказват предположение, че кралят е страдал от рядко заболяване на обмяната на веществата — остра форма на хронична порфирия; заключение, което те коригират в излязлата по-късно тяхна книга „Джордж III и лудостта“ (Ida Macalpine and Richard Hunter, George III and the Mad — Business. London, 1969), като поставят като диагноза друга, още по-тежка форма на същото заболяване — така наречената „разноцветна хематопорфирия.“

Порфирията е малко известна болест, ширеща се сред туземното население в Южна Африка, пренесена там от един холандски заселник през 1688 г., която след това се проявява при около осем хиляди от неговите потомци и е открита и в Швеция. Симптомите, характерни за тази болест треска, пресипване на гласа, болки в коремната област, ускорен пулс, липса на апетит, увреждане на мускулите, безсъние и най-вече промяна в цвета на урината (която при запазване за анализ придобива червен, червеникавокафяв и дори пурпурен цвят) — може и да са се променили със смяната на поколенията, както се случва и с други болести. При дебатите, които предизвика появата на книгата на Макалпайн и Хънтър, някои специалисти в областта на порфирията заявиха, че някога това заболяване е било сравнително безопасно и е предизвиквало само известно повишаване на чувствителността на кожата, но не се е отразявало съществено нито на жизнеността, нито на умствените способности. По-тежката форма на болестта се отдава отчасти на използването на тогавашните лекарства за лечението ѝ, и по-специално на тези от групата на сулфонамидите, което без съмнение води до появата на по-видими и опасни симптоми, в това число на ступор, халюцинации, маниакални пристъпи и парализа на крайниците. Един от днешните експерти по проблемите на порфирията е съгласен със заключението, че психическите проблеми на Джордж III вероятно се дължат на това, че той е страдал от порфирия; други са скептично настроени по отношение на предположението, че през миналите столетия лудостта е била сред характерните симптоми на това заболяване.

В подкрепа на своите заключения Макалпайн и Хънтър привеждат серия от исторически доказателства, проследявайки проявите на болестта назад във времето чак до кралицата на шотландците Мери, когато порфирията се е разпространила сред населението на Шотландия. Въз основа на подробните сведения, предоставени от личния лекар на крал Джеймс I, сър Теодор дьо Майерн, двамата учени стигат до заключението, че подобно на майка си Джеймс също е станал жертва на болестта. По-нататък следите на порфирията се откриват в боледуванията и сред причините за смъртта на редица от потомците на Джеймс I като например при неговия син и престолонаследник Хенри, принц на Уелс, през 1612 г., при сестрата на Чарлс II, Хенриета, херцогиня на Орлеан, когато през 1670 г. е на двадесет и шест години, и може би при дъщеря ѝ Мари-Луиз, първата съпруга на Карлос II Испански. Последният английски монарх от династията на Стюартите, кралица Ан, също страда от порфирия, докато единственият ѝ син, Уилям, херцог на Глостър, умира от едра шарка. Посредством дъщерята на Джеймс I, Елизабет, така наречената Зимна кралица на Бохемия^[173] и нейната дъщеря София, съпруга на електора на Хановер, болестта (пропускайки първите двама крале от Хановерската династия) засяга правнука на Елизабет — Джордж III Английски и сестра му Карълайн Матилда, кралица на Дания известна под името Каролина Матилда. Посредством другата дъщеря на София — София Шарлот, известна под името София Шарлота, кралица на Прусия, или пък чрез дъщерята на Джордж I — София Доротея, съпруга на Фридрих Вилхелм I Пруски, порфирията е пренесена у сина на Фридрих Вилхелм — Фридрих Велики Пруски.

Генетичното заболяване е предадено от Джордж III Английски поне на четирима от неговите синове — на Джордж IV (и вероятно на дъщеря му принцеса Шарлот, която умира през 1817 г. само на двадесет и една годишна възраст по време на раждане), на Фредерик, херцог на Йорк, на Оугъстъс, херцог на Съсекс и на Едуард, херцог на Кент — бащата на кралица Виктория. Въпреки че проявява симптомите на страдаща от хемофилия жена, Виктория изглежда не предава по наследство порфирията на своите многобройни потомци или може би само на един от тях, защото в своята книга Макалпайн и Хънтър твърдят, че двама от живите при публикуването на изследването членове на Хановерската династия страдат от порфирия, но това остава само предположение. При това двамата учени не съобщават никакви имена или подробни доказателства. Все пак без съмнение британските изследователи имат предвид някоя от германските принцеси, както и един от чичовците на днешната английска кралица Елизабет II, които вече са покойници.

На пръв поглед не е лесно да бъдат отхвърлени твърдения, основаващи се на такова внушително количество доказателства, но някои от съмненията, подхвърлени още навремето от критиците на научното изследване, остават в сила. Специалистите по проблемите на порфирията например не са съгласни с хипотезата, че в миналото лудостта е била сред характерните симптоми на болестта, както и дали диарията или запекът също са били сред проявленията на заболяването. Освен това е известно, че Джордж III е бил с постоянно разхлабен стомах, което се дължи на прекалената употреба на слабителни средства, смятани по онова време за неразделна част от лечението на болести като неговата. Но това само по себе си може да е допринесло за промяната на цвета на урината на краля. Особеният цвят на урината е най-важното доказателство, което Макалпайн и Хънтър изтъкват, за да докажат своето твърдение. Те добавят, че според очевидците урината на Джордж има цвят на червеното вино на Аликанте или на портвайна. Но, от друга страна, може да се възрази, че това не е достатъчно, за да се докаже, че Джордж III е страдал от порфирия, защото и други болести водят до сходни промени в цвета на урината на пациента като например бъбречните, а се знае, че английският крал е страдал от камъни в бъбреците. Освен това не се знае със сигурност дали урината на краля е имала този специфичен цвят при самото уриниране, или по-късно — след като престои няколко часа — се е променяла, което е характерно за болните от порфирия. Всичко това не обезсилва твърдението, че крал Джордж III е страдал от разноцветна хематопорфирия, но все пак не трябва да приемаме това като безспорно доказан факт.

Многобройните сведения за разпространение на болестта сред потомците на шотландската кралица Мери подлежат още повече на критика, защото и до днес се спори по въпроса дали всъщност Мери и синът ѝ Джеймс VI (Шотландски) и I (Английски) са страдали именно от порфирия. Въпреки че много от симптомите на болестта на Джеймс I дават сериозни основания за предположението, че той е страдал от нарушаване на обменните процеси в организма, възможно е той да е имал някакво бъбречно заболяване, довело до оцветяване на урината му, както и от хематурия, допълнително усложнена от тежка форма на артрит, както впрочем предполага и споменатият негов лекар д-р Майерн. Съществуват и немалко съмнения за това дали сестрата на Джордж III — Каролина Матилда Датска, е починала от порфирия; същото е положението и с причините за смъртта и на други членове на кралската фамилия.

Освен всичко, казано дотук, ако порфирията е била наследствената болест, засегнала Джордж III, все пак е странно как тя е преминала през цели тринадесет поколения и се е проявила само в няколко случая, разделени от столетия. Ако вземем за сравнение примера с част от населението на Южна Африка, страдащо от порфирия, болестта и при разглежданите европейски благороднически фамилии би трябвало да се среща много по-често. Вероятността един доминантен ген да е оцелял в продължение на толкова века, без да мутира, е от математическа гледна точка много малка. Освен това, ако Джордж III е боледувал от някаква остра форма на разноцветна хематопорфирия, неговият случай ще да е бил нетипичен за болестта и особено тежък. Трябва да отбележим, че другите членове на кралски фамилии, попаднали в изследването на Макалпайн и Хънтър, дори не могат да послужат за далечно сравнение с психическите страдания, през които преминава английският крал.

Засега не може да се каже дали спорът по тези въпроси ще продължи. Ясно е обаче, че по проявените симптоми порфирията наподобява редица други заболявания и въпреки това хипотезата на Макалпайн и Хънтър — макар и притежаваща някои слаби пунктове — не може напълно да се отхвърли. Наред с това е възможно болестта на Джордж III поне отчасти да се дължи на психологически отклонения и да е страдал от шизофрения или от маниакална депресия.

Изясняването на въпроса за истинската същност на заболяването на Джордж III би било от голямо значение не само за историците на медицината, защото практическите последствия от него не биха били различни, ако тази болест беше разноцветна хематопорфирия или някаква форма на маниакална депресия. Поведението на монарха, неговата логорея, халюцинациите, които има, насилието, към което е склонен, показват само едно: че според критериите за нормалност той е просто луд и следователно в периодите, когато е болен, не само че не е в състояние да управлява държавата, но и трябва да бъде държан в изолация.

В известен смисъл обаче болестта му е повлияла върху начина, по който историците се опитват да интерпретират неговото управление. Тези, които приемат, че през целия си живот монархът е страдал от нервно и психично разстройство, водещо от време на време до лудост, стигат до заключението, че подобно заболяване е оказвало влияние върху вземането на политически решения и се е отразило отрицателно на цялото му управление. От друга страна обаче, ако приемем, че кралят е получавал пристъпи на порфирия само от време на време, тогава няма основание да се предполага, че политическите му решения са били неправилни, освен през периодите на здравословни проблеми, и че като цяло управлението му е било нормално. Някои от по-старите изследователи на неговото царуване откриват причините за невротичните му проблеми в това, че според тях той прави отчаяни опити да възстанови загубения авторитет на короната и трябва да се бори срещу министрите си, които не харесва, като например Гренвил и Чатам. Други историци прибавят към причините за състоянието на краля и отговорността, която носи за избухването на Американската война за независимост, за нейното проточване и за катастрофалния ѝ край. Такива мнения обаче вече никой не споделя — не защото в ума на Джордж III не са били заложени кълновете на лудостта, а защото подобни интерпретации на водената от него политика са просто неверни.

Напълно основателно крал Джордж трябва да бъде освободен от клеймото на луд крал, държал толкова дълго властта в свои ръце, както правилно посочва неговият биограф и изследовател Джон Брук. (John Brooke, King George III. London, 1972.) През по-голямата част от управлението си кралят е отговорен и изпълняващ задълженията си монарх. При все това не може да се отрече, че в отделни кратки периоди от царуването си Джордж III е с помрачен ум дотолкова, че да не е в състояние да управлява страната си, независимо дали причините за неговата лудост са от органичен или от психологически характер. Ако той не се бе възстановил от най-сериозната криза, разразила се през 1788–1789 г., неговият син и престолонаследник, принцът на Уелс, щеше да стане регент, да свали от власт правителството на торите начело с Уилям Пит и да натовари вигите с управлението на страната, а министър-председател може би щеше да стане Чарлс Джеймс Фокс. Разбира се, че трудно може да се предвиди какво отражение биха имали тези промени върху Европа, която по онова време е отслабена от революции и е разкъсвана от войни. На Англия обаче това със сигурност би се отразило твърде сериозно. Но в края на краищата тези събития не се случват, а по-късните пристъпи на болестта на краля, макар и да предизвикват у министрите му тревога, не са от жизненоважно значение за страната. В крайна сметка лудостта на крал Джордж III може да се смята за трагедия по-скоро в индивидуален, отколкото в политически план.