Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (9)

Седма глава
Великият Хари

Крал Хенри VIII хвърля мощна сянка върху Англия от шестнадесетото столетие подобно на колос. Той кара сърцата на много от поданиците си да се свиват от страх, но същевременно печели и тяхното уважение, а — колкото и да изглежда невероятно на пръв поглед — и тяхната любов. С пищната показност на своя живот, с бляскавия разкош на кралския двор, с впечатляващата си ученост, която му позволява да пише прозорливо по богословски въпроси, с любовта си към музиката, която обича както да изпълнява, така и да композира, с величието на построените по негово време сгради като Уайтхол, Хамптън Корт и Нонсъч^[106], с умението му на танцьор, участник в рицарските турнири и ловните походи, Хенри е един истински ренесансов принц. Направеното от него е толкова значимо и разностранно, че малцина английски крале могат да се сравняват с него по онова, което оставят след себе си в историята на своята родина. Защото той играе водеща, макар и невинаги успешна роля в европейската политика, намирайки с вещина средния път между конфликтите на вечните съперничества на династиите Валоа и Хабсбург. Заставайки в началото на страната на католическата църква като Defensor Fidei^[107], по-късно той става неин противник, скъсвайки с папата и създавайки английска национална църква, намираща се изцяло под негов контрол, като по този начин проправя пътя за превеждане на Светото писание на народен език, изменение на литургията в протестантски дух и разпускане на монашеските общности. С помощта на Томас Кромуел административната машина става по-ефективна, а парламентът — инициатор за създаването на огромен брой законови актове, дали живот на реформираната църква на Англия. В някакъв смисъл Хенри е основател и на английското военноморско могъщество; дори наименованията на неговите кораби — „Великият Хари“ и „Имперският Хари“ изразяват претенциите и имперските амбиции на техния господар. Дори да отчетем факта, че Хенри дължи детайлите на провежданата от него политика и осъществяваното държавно управление на такива превъзходни съветници като Томас Улзи и Томас Кромуел, той си остава велик владетел или поне оставя впечатлението, че наистина е бил такъв. „Той управлява също така добре, както царува — пише за него сър Джефри Елтън — и винаги запазва последната дума за себе си.“ (G. R. Elton, Henry VIII. Historical Association pamphlet, 1962). Посредством изкуствата и дворцовия церемониал той сякаш оркестрира своята теория за кралската власт.

Ако приемем, че Хенри представлява една конструкция, надминаваща мащабите на живота по негово време, то тази конструкция има своите слаби места и е белязана от всепоглъщащо и ненаситно самолюбие, от импулсивност и подозрителност, обхващащи всички аспекти на неговия живот и преминаващи като електрическо напрежение през ежедневието на неговия кралски двор, което оказва огромно въздействие върху цялостното управление на страната. Макар че остава в историята като велик крал, той не е лишен от тираничност, както и от черти на характера, които граничат с ненормалното поведение. Очите, които ни гледат от неговите портрети, са студени, лукави и безчувствени. На един от тях, направен през последните му години от Корнелис Масейс, той наистина прилича на чудовището, в което постепенно се превръща.

Хенри е праправнук на шизофреничния френски крал Шарл VI. Прабаба му Катрин дьо Валоа, съпругата на Хенри V, се омъжва втори път за Оуейн Тюдор и става баба на Хенри VII. Да се мисли, че Хенри VIII е унаследил обърканите гени на лудия френски крал, е пълен абсурд, и все пак характерът на английския монарх показва явни белези на психическа и емоционална неуравновесеност. Майка му, Елизабет от Йорк, умира по време на раждане, когато той е едва дванадесетгодишен. Неговите отношения с баща му, Хенри VII, са хладни, понеже той е втори син на краля и според по-късни и непотвърдени слухове, е трябвало да се насочи към църковна кариера. По-големият му брат — престолонаследникът Артър, го засенчва през целия му живот. Според един американски психолог, който посвещава специално есе на своята хипотеза по този въпрос, по-късните проблеми, които Хенри има със своите бракове, се дължат на Едипов комплекс (J. C. Flugel, „On the Character and Married Life of Henry VIII“ — in: Psychoanalysis and History, ed. Bruce Mazlish, 1963, pp. 124–149). Аргументите на учения, безспорно много интересни, макар че не могат да служат като исторически доказателства, поставят категорично въпроса за влиянието, което бащата и братът на Хенри оказват върху неговото съзнание през детските му години.

Баща му, Хенри VII, налага един модел на монархично управление, на който той ревностно подражава и се опитва да надмине. Колкото до брат му, той не само го наследява на трона, но и се оженва за неговата бивша съпруга. Петнадесетгодишният уелски принц Артър умира през април 1502 г. от туберкулоза. Веднага след това Хенри е сгоден за братовата му вдовица — Катерина Арагонска. Седем години по-късно, малко след смъртта на баща му на 11 юни 1509 г., Хенри се оженва за Катерина. Тя е дъщеря на испанските владетели Фернандо и Изабела и сестра на „лудата“ кралица Хуана. Впрочем, бащата на Хенри по различно време планира да се ожени за всяка от двете сестри. Независимо че сватбата на Хенри VIII с Катерина се отлага чак за 1509 г. и по някое време е на път дори да бъде отменена, след като Хенри VII се разделя с илюзиите си за външната политика на испанските суверени, все пак през април 1506 г. той пише, наричайки Катерина Арагонска „моята най-мила и обична годеница и съпруга принцесата“. Но тъй като Катерина е била женена за брат му Артър, за повторното ѝ омъжване е необходимо разрешение от папата, тъй като за този брак съществува пречка, дължаща се на родство от първа степен по съребрена линия. Разрешението е получено през 1505 г. Между другото приживе Артър похотливо се хвали, че „е прекарал цяла нощ в Испания“, но Катерина винаги твърдо настоява, че първият ѝ брак никога не е бил консумиран.

През първите си години като крал Хенри VIII е обаятелна фигура, изумително красив, невероятно енергичен, възхваляван от хуманистите като тяхната голяма надежда, брилянтен спортист и надарен музикант, който е много доволен от това, че може да преотстъпи ръководенето на политическите дела на обществото на своя способен и предан служител, кардинал Уолзи. Въпреки това още през 1513 г. Томас Мор забелязва тиранични черти в неговия маниер на управление. До него Катерина, по-възрастна с пет години от своя съпруг, прилича на старомодна, глуповата жена, набожна и хуманна, но не на висотата да му бъде в помощ, което особено се проявява с честите ѝ неуспешни бременности. Роденият от нея през 1511 г. Хенри, принц на Уелс, живее само седем седмици. Оцелява само една дъщеря — Мери, родена през 1516 г. Четири други техни деца са мъртвородени. Едно от тези преждевременни раждания според видния протестантски богослов от XVI в. Петер Мартир се дължи на шока, в който тя изпада от влошените отношения между съпруга ѝ и нейния баща Фернандо Арагонски. Хенри упреква невинната кралица за предателството на баща ѝ „и излива гнева си върху нея“ („et conquestus suos in earn expectorabat“ — Peter Martyr, Opus Epistolarum Petris Martyris. На тази колекция принадлежат и всички останали писма, които се цитират по-долу в настоящата глава.).

През 1524 г. Хенри престава да спи редовно с жена си, макар че те дълго продължават да се правят, че живеят заедно. На петата или шестата година от брака си кралят, любвеобилен по природа, взима за любовница една от придворните дами на своята съпруга — Елизабет Блънт, от която има син, станал по-късно херцог на Ричмънд. Тя е последвана от Мери Болейн, а след това от сестра ѝ Ан — изискана и начетена млада дама, „която излъчва сексапил“. Кралят настоява Ан Болейн да му стане любовница, но тя не е съгласна по-скоро поради пресметливата си амбициозност, отколкото по морални съображения, защото иначе силно желае да замести кралица Катерина — вече извън фертилна възраст — като кралска съпруга. „Решена съм да го притежавам независимо какво би могло да се случи с мен като негова жена“ — я чуват да казва веднъж по този повод.

За да разберем правилно създалата се ситуация, трябва да вземем под внимание и сложният характер на Хенри VIII. През епохата на Тюдорите в Англия е широко разпространено схващането, че кралската власт е израз на Божията воля и че всеки е длъжен безусловно да се подчинява на краля независимо колко крайни или тенденциозни изглеждат неговите желания. При Хенри VIII това се превръща в мания за величие, сравнима само с тази на византийските василевси и може би това е своеобразна подсъзнателна реакция срещу усещането му за личностна неадекватност. Хенри усвоява доктрината за кралската власт още от най-ранна възраст и тя се сраства с него. По-късно неговото убеждение се усилва от множеството политически памфлети на тази тема. Умеейки лесно да заблуждава себе си, Хенри VIII никога не поставя под съмнение справедливостта на своите действия или преследваните цели независимо какви са последствията от тях. Той преследва изпълнението на своите желания с оправданието, че такава е неговата кралска воля. Нежеланието на папата да разтрогне брака му с Катерина Арагонска е възприето като предизвикателство към кралския му суверенитет. Желанието му непременно да се ожени за Ан Болейн не е продиктувано толкова от любов към нея, колкото от нарастващото му желание да подхранва самочувствието си и като потвърждение за дадената му от Бога монархическа власт. „Влечението му да се ожени за Ан е продиктувано не само от желанието да задоволи своите емоции и похот, то е своеобразен начин за потвърждение на кралската му власт“ — смята изследователят Ерик Айвс (Eric Ives, Anne Boleyn, ed. 1988). Така кралят решава на всяка цена да се отърве от съпругата си Катерина, дори с цената на това дъщеря му Мери да бъде обявена за незаконородена, и да се ожени за Ан, преодолявайки всички прегради, за да може волята му в края на краищата да възтържествува.

Съществува обаче и друг аспект на това, което по онова време започват да наричат „големия проблем на краля“. Хенри VIII сериозно и искрено се тревожи от факта, че от брака му няма да има наследници, което го навежда на мисълта, че причината за това се крие в закононарушението, извършено при сключването на този брачен съюз, при което са престъпени библейските норми, както показват често цитираните текстове от книгата „Левит“ — норми, от спазването на които няма право да го освободи дори папата. Така за пореден път личността на брат му Артър хвърля своята зловеща сянка върху живота му, в който се появява призракът на кръвосмешението. За един аматьор, какъвто е всъщност, Хенри VIII показва завидно познаване на богословските въпроси, за което вече е загатнал в своя трактат, посветен на отхвърлянето на Лутеровото учение, за който трактат папата го удостоява с почетната титла защитник на вярата. При такива обстоятелства нещата за краля изглеждат пределно ясни. Папата е длъжен да го освободи от незаконния му съюз с Катерина и той да бъде в правото си да се ожени за Ан, от която да има законен син и наследник на английския престол.

На практика Ан и Хенри се сгодяват, тъй като се очаква папата да се съгласи да анулира брака на краля с Катерина Арагонска. Но в действителност трябва да минат пет или шест години, преди очакваната развръзка да стане факт. През това време Ан засилва решимостта на Хенри, когато проявява колебания, а след като кардинал Улзи не успява да доведе нещата до желания край, тя се погрижва той да загуби кралското благоразположение.

Това, което следва, е отлична илюстрация на тезата, че понякога обществената дейност може да бъде чисто и просто външно проявление на интимни проблеми и на лични амбиции. Защото през следващите десетина години, в преследването на своите интереси и желания, станали непостижими поради сложното преплитане на политиката на папството и на Свещената Римска империя, той без много да му мисли унижава собствената си съпруга, унищожава един от най-способните си министри, потъпква правата и свободите на Църквата и отхвърля върховенството на папата и на Римокатолическата църква. Макар че да се твърди, че Английската реформация е незаконно дете на кралските прищевки на Хенри, е недопустимо опростенчество, все пак без неговите лични апетити тя би поела по съвсем друг път. Дори кралят да е оправдавал насоката на своята политика с това, че в крайна сметка тя е за благото на цялото кралство и в личен план на неговата собствена душа, все пак на практика постъпките му са израз на една изключително егоистична цел.

Погледнат от този ъгъл целият живот на Хенри VIII е проявление на безогледно себелюбие, подплатено с личното убеждение, че притежава дадена му от Бога власт. Прекратяването на брака му с Катерина Арагонска и скъсването на отношенията с папата откриват нови перспективи за изява на някои от най-лошите черти в характера на краля, които с напредването на възрастта се задълбочават. Върху тях също хвърля известна светлина и бракът му с Ан Болейн.

Години наред младата жена устоява на интимните му задиряния и не ляга с него, преди да е убедена, че разводът му с Катерина Арагонска със сигурност ще се осъществи. Кентърбърийският архиепископ Уоръм умира през август 1532 г. През октомври Ан, наскоро получила благородническата титла маркиза на Пембрук, придружава Хенри в пътуването му във Франция. До края на същата година тя вече е бременна. Кралят, научавайки добрата новина за бъдещата поява на бебето, не без съдействието на изгряващите в политиката звезди на Томас Кранмър и Томас Кромуел, ускорява процедурата на своя развод, който трябва да се състои със или без одобрението на папата. На 25 януари 1533 г. Ан се омъжва тайно за краля, а Кранмър, издигнат на катедрата в Кентърбъри и с подкрепата на семейство Болейн, обявява на 23 май същата година брака на Хенри VIII с Катерина Арагонска за анулиран.

Скъсването на отношенията с Рим, осъществено до голяма степен от Томас Кромуел, се основава на твърдението, че исканията на папата сами по себе си също противоречат на Светото писание. Това има важни последствия както за Англия, така и за Английската църква, за които допринася лично и Ан Болейн, предлагайки на краля кандидатури за епископските катедри, а от друга страна, внушавайки му реформационни идеи. Но основните грижи на краля си остават от личен характер. Защото на 7 септември 1533 г. отново му се ражда дъщеря — Елизабет.

В създалото се положение може да се открие още един елемент, който също хвърля светлина върху личността на Хенри VIII. След като става съпруга и майка, Ан фактически загубва дотогавашния си висок статут, защото преди да се омъжи за краля, той нетърпеливо очаква нейните ласки, докато след сватбата, според общоприетата по онова време традиция, тя става просто негово послушно и подвластно притежание. Хенри без съмнение продължава да смята за напълно в реда на нещата да се забавлява, както го е правил и по време на брака си с Катерина, флиртувайки с придворните дами. Скоро той изневерява и на Ан. Тя обаче, със своето свободомислие и упоритост, съвсем естествено се възпротивява на поведението на съпруга си, защото то застрашава нейната позиция като съпруга и кралица. Тя не може да гледа спокойно на изневерите на краля, които той вероятно приема като част от своите кралски прерогативи. За Хенри, както показват и следващите му бракове, брачният съюз също трябва да бъде подчинен на кралската воля. И той не понася нищо, което би поставило под съмнение това му право. За известно време надеждата да се роди наследник от мъжки пол прикрива разломите в техните отношения, които с отслабването на страстта на Хенри към Ан се задълбочават още повече.

В края на 1535 г. Ан отново е бременна. Ако тя беше родила син на Хенри, това вероятно би сложило край на новото увлечение на монарха към Джейн Сиймор, независимо че за краля ловуването е по-интригуващо от самата плячка. Защото самото преследване на целта най-добре задоволява неговото его. Така в последните месеци на 1535 г. съдбата на Ан е поставена на карта.

В този критичен момент кралят преживява сериозно премеждие. На 17 януари 1536 г., когато „качват краля на един едър кон, за да участва в турнира [в Гринуич], той пада така лошо заедно с коня си“, че имперският посланик в Англия, Шапюи, пише на 29 януари същата година на Гранвел^[108] „Всички си помислиха, че е цяло чудо, дето той остана жив и изобщо не се нарани“. Д-р Ортис пише на императрицата от Рим на 6 март и споменава предпазливо: „Френският крал каза, че кралят на Англия паднал от коня си и в продължение на два часа не можел да говори. «Ла Ана»^[109] толкова се притеснила, че пометнала момченцето, с което била бременна… При положение че кралят не се е оправил от падането, голямо снизхождение е, че любовницата му е загубила бебето.“

Това е вторият инцидент, който Хенри преживява на рицарски турнир, защото на 10 март 1524 г. той се спуска към противника си, без да свали предпазителя за очи на шлема. Макар че избягва смъртта на косъм, кралят, изглежда, не е много разтревожен от случилото се и продължава участието си в състезанието. Справедливо ще бъде все пак да припомним, че в края на 20-те години на XVI в. Хенри страда от хронично главоболие. Един благородник от свитата на кардинал Улзи — Джон Хенидж, пише на 21 юли 1528 г. по този повод на своя сеньор: „Кралят не може да ви пише заради своето главоболие. И тъй като в Графтън върлува чума, той, естествено, няма да отиде там.“ „Главоболието още не е минало“ — посочва Хенидж на следващия ден. През август същата година самият крал обяснява краткостта на писмото си до Ан с „болки в главата“. „Но бих желал да прекарам вечерта в прегръдките на моята любима, чиито сладки ръчички надявам се скоро ще целувам.“

По принцип Хенри може да се похвали с желязно здраве. Той се отървава от туберкулозата, която отнема живота на баща му и брат му, както и на потомците му — сина му, който става херцог на Ричмънд, и другия, който става крал на Англия под името Едуард VI. Все пак и той от време на време е повалян от различни болести — вариола или морбили през ранната пролет на 1514 г. и малария и треска през 1521 и следващите години. Сериозно се разболява от върлуващата по онова време в Англия „болест на изпотяването“, но успява да избегне смъртоносния ѝ край. През 1528 г. Хенри за пръв път се оплаква от проблеми в краката и Томас Викари, който през 1530 г. става главен кралски хирург, е повикан да „лекува краля от подути крака“.

Падането на Хенри на турнира през 1536 г., изглежда, става повратен момент в неговия живот. Според общоприетите стандарти на неговото време през онази година той е мъж на средна възраст — четиридесет и четири годишен, и с прекалено наднормено тегло. Има набита фигура и е голям лакомник; висок е около метър и осемдесет и изглежда много едър. През 1514 г., когато е само двадесет и три годишен, обиколката на кръста му е около деветдесет сантиметра, а гръдната му обиколка — сто и седем. Двадесет и две години по-късно, през 1536, мерките му съответно се увеличават на деветдесет и четири и на сто и четиринадесет сантиметра. През 1541 г. талията му вече е достигнала сто тридесет и шест сантиметра, а гръдната обиколка — сто четиридесет и пет. През януари 1536 г. кралят пада на земята в тежката си ризница, а едрият му кон — върху него. В продължение на два часа Хенри е в безсъзнание или поне така казват чуждестранните посланици в Англия. Макар че повече не взема участие в рицарски турнири, той все пак се възстановява достатъчно бързо. На 4 февруари същата година Томас Кромуел уведомява епископ Стивън Гардинър, че кралят е весел и в добро здраве. Не можем обаче да не предполагаме, че освен сътресението и натъртванията това падане не е имало и скрити неблагоприятни последици за неговото общо здравословно състояние и поведение, които се проявяват по-късно през неговия живот. Освен че контузията при падането може да се е отразила на проблемите с краката, които кралят има, този инцидент вероятно е предизвикал и някакво мозъчно увреждане, което се потвърждава и от последвалите странни постъпки на Хенри, и по-специално безмилостното и внезапно арестуване и екзекутиране на Ан Болейн на 19 май 1536 г.

На 29 януари 1536 г., дванадесет дни след злополучното падане на краля, Ан загубва своята неродена мъжка рожба. Предполагат, че плодът е бил деформиран, и Хенри стига до убеждението, че е бил съблазнен с магия да се ожени за Ан. Самата кралица обаче отдава своето помятане на шока, в който изпада, когато научава от херцога на Норфолк за падането на Хенри по време на турнира. Шапюи твърди, че според някои несполучливата бременност на Ан Болейн се дължи на това, че тя има дефекти в устройството на тялото си и поради „абсолютната си неспособност да ражда момчета“. Според други причината е страхът на кралицата от това, че Джейн Сиймор ще я измести от сърцето на краля. Но ако трябва да обобщим, предположението, че вестта за инцидента с Хенри е допринесла за помятането, не е за пренебрегване. Да не забравяме, че падането застрашава живота на краля, а самата Ан е заобиколена по онова време от врагове и следователно също би изпаднала в много трудно положение. Загубата на бебето обаче ѝ донася още по-големи неприятности.

„Разбирам, че Бог никога няма да ме дари със синове“ — отбелязва кралят, и само няколко месеца по-късно е разработен план, в който се провижда и ръката на Томас Кромуел и който ще доведе до осъждането и гибелта на Ан Болейн. Цели шест години са ѝ необходими да се добере до леглото на Хенри, три години живее с него като негова съпруга и кралица, а са достатъчни само четири месеца за нейната гибел. Тя е обвинена в прелюбодеяние с различни мъже, някои от които с лоша репутация. Един от заподозрените е собственият ѝ брат, лорд Рошфор, което отново събужда в съзнанието на краля идеята за кръвосмешението. На 23 май 1536 г. д-р Ортис осведомява кралицата, „че в желанието си да роди син на краля, тя е прелюбодействала с някакъв музикант, който я обучавал да свири на различни инструменти“. Въпреки страстната си натура обаче, Ан вероятно не е била замесена в нещо повече от дребни случаи на недискретност. Но тя и тези, които са екзекутирани заедно с нея, стават жертва на един очевидно скалъпен процес. И ако това е било дело на Кромуел, то волята без съмнение е на краля.

Макар че — характерно за него — пролива крокодилски сълзи, Хенри си остава твърд и безсърдечен и се оженва за Джейн Сиймор само няколко дни след екзекуцията на Ан Болейн. Можем ли обаче въз основа на този факт да смятаме, че поведението му е повлияно от евентуалното мозъчно увреждане вследствие от инцидента на турнира през януари същата година? Категоричен отговор на този въпрос, разбира се, не можем да дадем, но остават косвените аргументи, дължащи се на странните му постъпки. Имало е време, когато той е истински влюбен в Ан, но тази любов се превръща в омраза. Той пожелава да я замени с Джейн Сиймор — лансирана от алчната фамилия Сиймор, но Джейн е отстъпчива и раболепна, докато Ан е амбициозна и самоуверена. По-късно Хенри ще заяви, че след сватбата си с Джейн се е издигнал от ада чак до небесата. Но може ли това дълбоко удовлетворение да обясни безапелационното решение на краля да се замеси в един юридически фарс, който при по-внимателно разглеждане на свидетелските показания сам разкрива своята несъстоятелност? Без капка състрадание той пожертва жената, която някога е обичал страстно, и няколко мъже, които са служили предано на неговото прекомерно самолюбие. Погледнато по този начин, поведението на краля изглежда не само жестоко, но и лишено от здрав смисъл. По едно и също време той на практика превръща в незаконородени двете си деца — принцесите Мери и Елизабет, без при това да съществува някаква гаранция, че Джейн Сиймор ще му роди син.

Дори да е вярвал в обвиненията срещу Ан Болейн, то е, защото Хенри е искал да повярва в тях. Така или иначе, не е лесно да проследим хода на неговите мисли. Според появили се по онова време слухове Ан участва и в отравянето на Катерина Арагонска, която умира от рак в замъка „Кимбълтън“ на 7 януари 1536 г. Вестта за това печално събитие кара Хенри да се отдаде на безчувствено, но пак типично за него тържествуване. Облечен в жълта коприна, той прекарва нощта след вестта за смъртта на бившата кралица в танци. Тъй като по ирония на съдбата погребението на Катерина в абатството на Питърбъро и помятането на Ан се случват в един и същи ден, Хенри сякаш губи наведнъж две свои съпруги. На 19 май 1536 г. Шапюи отбелязва, че „когато херцогът на Ричмънд отишъл да каже лека нощ на баща си и да го помоли за неговата благословия, каквато е английската традиция, кралят заплакал и му казал, че той и сестра му принцесата (Мери) трябва да са много близко до Бога, за да се изплъзнат от ръцете на онази блудница, която е замисляла да ги отрови.“ Освен това Хенри се оплаква горчиво, че е станал жертва на магьосничество и че „вещицата“ Ан е била сексуално ненаситна. Монархът може би е успял да убеди себе си, че Ан Болейн е вещица. Той между другото проявява един отвратителен и патологичен интерес към подробностите около екзекуцията на бившата му съпруга, за извършването на която нарежда от Кале да бъде извикан специален палач. „Кралят смята, че повече от сто души са имали престъпни връзки с Ан Болейн. Новите епископи… я убедиха, че според правилата на основаната от тях секта^[110]… тя има право да търси задоволяване на своите нужди, включително с нови връзки, след като съпругът ѝ е неспособен да я задоволява“ — пише същият Шапюи на Гранвел на 19 май 1536 г.

Коментариите на Шапюи са инсинуация за един важен аспект от живота на Хенри, който става още по-важен при осмислянето на неговия характер. Изглежда, че независимо от шестте му съпруги и най-малко две любовници, Хенри не може да се осъществи докрай сексуално. По негово време, а и по-късно, кралят се ползва с репутацията на Дон Жуан. Херцогът на Норфолк твърди, че той „е постоянно настроен за любовни приключения“. Портиерът в двореца „Сайън Хаус“ — Каунсъл, заявява на Джон Хейл, викарий на Айзълуърт: „Когато беше на гости на стария лорд на Уинчестър, нашият господар кралят разполагаше с малък запас от млади момичета в своите покои във Фарнам.“

Съществуват обаче косвени доказателства, че Хенри е по-добър в любовната игра, отколкото в самия полов акт. Неговата сексуална потентност вероятно е била ограничена, както може би намеква в едно свое изказване братът на Ан Болейн, лорд Рошфор, по време на съдебния процес срещу него. Според данните, с които разполагаме, той казва: „Le Roy nestoit habile en cas de soy copular avec femme, et quil navoit ne vertue ne puissance“^[111] (Letters and Papers, VІІІ (1885), pp. 214–215). На 18 май 1536 г. Шапюи споделя, че в леглото „кралят не притежава нито сила, нито опит, както твърди неговата наложница“^[112]. Когато през април 1533 г. Шапюи изказва съмнения пред монарха, че заместването на Катерина с нова съпруга непременно ще доведе до раждането на желаните деца, Хенри отговаря раздразнен: „Не съм ли аз мъж като всички останали? Не съм ли? Не съм ли?“ И добавя: „Не съм длъжен да ви давам доказателства за това, нито да ви посвещавам в тайните си.“ (Calendar of State Papers, Spanish, IV, part II. Ed. 1882, p. 638).

Джейн Сиймор наистина сбъдва неговите мечти като му ражда син — бъдещият крал Едуард VI, но умира от родилна треска дванадесет дни по-късно. Никой не може да каже какво би се случило с Джейн, ако беше останала жива, като имаме предвид импулсивната и променлива натура на нейния съпруг краля. Шапюи хвърля известно съмнение дори върху личните качества на Джейн, отбелязвайки за бъдещата кралица на Англия в писмото си до младия тогава Антоан Пероне^[113] от 18 май — деня преди екзекуцията на Ан Болейн, следното: „Оставям на вас да прецените дали тя, бидейки англичанка и от дълго време в кралския двор, може да запълни празнината и дали изобщо знае какво всъщност означава бракът.“ („si elle ne tiendroit pas a conscience de navoir pourveu et prevenu de savoir que c’est de faire nopces“). „Когато той реши да се разведе с нея, ще намери достатъчно свидетели^[114].“

Хенри спи с четвъртата си жена, Ана от Клеве, за която се жени през януари 1539 г., но споделя, че поради нейната физическа непривлекателност няма „нито желание, нито сили да консумира брака си“. Според неговия лекар — д-р Чембърс, кралят „е в състояние да осъществи полов акт с други жени, но не и с нея^[115]. Монархът се хвали пред другия си лекар — д-р Бате, че все още има мокри сънища^[116]. Въпреки всичко е странно, че кралят смята за толкова необходимо да изтъква своята полова потентност. Така или иначе, той се развежда с Ана от Клеве на 10 юли 1540 г.

Дали се опитва да осъществи полов контакт с младата Катерин Хауърд, за която се оженва на 28 юли 1540 г. Не би трябвало да се съмняваме в това, защото той възлага на нея надежди да му роди деца. Макар да е обявена за кралица на Англия, Катерин никога не е коронясана. През април 1541 г. френският посланик казва, че «Катерин вероятно е бременна, което много би зарадвало краля, който, както изглежда, вярва в това и настоява, ако кралицата наистина е бременна, да организира нейната коронация в Уитсънтайд.» Едно от главните обвинения обаче, повдигнати по-късно срещу тази жена, се основава на «твърденията на лекарите, че тя не може да зачене».

Бракът на Хенри с Катерин Хауърд се превръща в истинско нещастие. Вятърничава и глупава, тази жена се превръща в удобен инструмент в ръцете на фамилията Хауърд, а между впрочем има любовни връзки и преди брака си с краля. Нейният любовник Хари Мадокс е обвинен, че «имал навика да опипва най-интимните и други части от тялото на кралицата». Самата Катерин признава, че Франсис Дирам «е лежал много пъти на леглото ми по жакет и панталон и след това се е пъхал в постелята ми чисто гол и се е възползвал от мен по начина, по който мъжете се отнасят със своите съпруги». При тези срещи двамата «се целували по най-чудновати начини, притискайки коремите си като две влюбени врабчета». Едно запазено писмо от Катерин до Дирам завършва с думите: «Твоя до края на живота си.» Но за нея този край настъпва твърде скоро. С учудваща липса на дискретност, тя скоро след сватбата си с краля си намира нов любовник — Томас Кълпепър, който «умишлено и съзнателно се държи неприлично към кралицата, а и тя му отговаря със същото.»

Когато Хенри VIII е уведомен за изневерите на жена си от архиепископ Кранмър — защото макар целият двор да знае за случващото се, само Кранмър е човекът, който би уведомил краля, — монархът отначало отказва да повярва, докато не му представят доказателства, които са много по-убедителни, отколкото в случая с Ан Болейн. Едва тогава той приема, че са му казали истината. Убеден в измяната на Катерин, Хенри наистина изпада в шок, а любовната връзка на жена му показва, че той не е вече онзи, който е бил преди десет години и е загубил много от своята мъжественост, превръщайки се в един посивял и измъчен човек, физически непривлекателен и емоционално нестабилен. Отдръпването на Катерин никак не е трудно да се обясни. За краля обаче това е предателски акт, равносилен според закона на държавна измяна — удар върху неговото самочувствие и нож, забит в най-чувствителната част на неговото тяло. На 7 декември 1541 г. френският посланик Шарл дьо Марияк съобщава на крал Франсоа I:

«Кралят^[117] е превърнал обичта си към кралицата в омраза и така страда от нейната измяна, че напоследък го смятат за луд, защото веднъж поискал меч, за да убие тази, която някога е обичал. По време на заседание на Кралския съвет той внезапно поискал да приготвят конете, без да спомене закъде е решил да пътува. Друг път казвал без никаква връзка [hors de propose] с темата на разговора, че тази никаквица никога не е получавала такова удовлетворение от невъздържанието си, каквито мъчения ще изпита в смъртта си. И накрая той често избухвал в сълзи, оплаквайки нещастието си да случи с такива неподходящи съпруги, като обвинявал съвета за тази последна своя несполука.»

Катерин Хауърд е обезглавена на 13 февруари 1542 г. На 3 март 1541 г. Марияк осведомява своя крал, Франсоа I: «Той^[118] каза, че управлява един нещастен народ, който скоро ще направи толкова беден, че няма да има сили да му се противопостави». Посланикът добавя: «Той е побелял и изглежда много остарял, откакто го сполетя нещастието (malheur) с неговата последна кралица, и не би искал и да чуе да си взима друга, макар че непрекъснато е в дамска компания, а министрите му го умоляват и настояват да се ожени отново.» Осем месеца по-късно Шапюи изпраща сведение, че Хенри VIII все още е «тъжен и не му е до тържества и жени».

Монархът излиза от това състояние и на 12 юли 1543 г. прави последния си брачен експеримент, като взима за съпруга два пъти овдовялата Катерин Пар. Първият ѝ съпруг е сър Едуард Бърг, внук на втория лорд Бърг, и полудява, когато тя е още шестнадесет или седемнадесетгодишна. След като овдовява, Катерин става трета съпруга на Джон Невил, лорд Латимър, който е около двадесет години по-възрастен от нея. Лордът донякъде се компрометира, като взима участие в бунтовническото Поклонническо движение на Божията милост, но успява да излезе от това положение, без да пострада. Нито този инцидент обаче, нито твърдите протестантски убеждения на неговата съпруга не попречват на Хенри VIII да направи предложение за брак на Катерин, когато тя остава вдовица след смъртта на Латимър през март 1543 г. Катерин Пар не е по-красива от Ана от Клеве, но е добра по душа и доказва, че може да бъде любяща и грижовна съпруга, която се грижи за Хенри по време на неговите боледувания и се отнася с нежност към децата му. Тя безспорно има предпочитание към болнави и застаряващи съпрузи, но може би е живяла с мисълта, че е получила компенсация за това, като скоро след смъртта на Хенри се омъжва за четвърти път за разпуснатия Томас Сиймор — лорд Сиймор от Съдли, чичото на Едуард VI. Собствената ѝ смърт обаче също наближава и тя умира през 1548 г. по време на раждането на своята дъщеричка Маргарет. Това поне я избавя от необходимостта да стане свидетелка на екзекуцията на нейния съпруг, осъден за държавна измяна, състояла се на 20 март 1549 г.

Макар че Катерин Пар е във фертилна възраст, няма сведения да е забременявала от Хенри VIII. Това обстоятелство може да е чиста случайност и да не може да служи за доказателство, но съществуват достатъчно причини да се съмняваме, че по онова време кралят вече е импотентен. С това може да се обяснят някои от неговите жестоки и нечовешки постъпки, които може би извършва като реакция, осъзнавайки неспособността си да изпълнява пълноценно, както би му се искало, задълженията си на любовник и съпруг, както и като крал да осигури престола с наследници от мъжки пол.

Много по-достоверно е сведението за влошаващото се здравословно състояние на краля, което от 1536 г. нататък оставя видим отпечатък и върху неговия характер. По-малко от година след споменатия инцидент на рицарския турнир кракът на Хенри VIII започва да се покрива с язви. «Мечтаех да видя краля мъртъв, но той скоро ще умре — кракът му ще го погуби» — казва Хенри Поул, лорд Монтагю, на своите съдии на 24 март 1537 г. Един месец по-късно Хъси пише на своя господар лорд Лайл, че «кралят малко излиза, защото кракът му е подут» (The Lisle Letters, ed. Byrne, 1981, vol. IV, p. 288). На 12 юни същата година самият крал се оплаква на херцога на Норфолк, че не е в състояние да пътува до Йорк («което ти трябва да запазиш в тайна»), защото краката ни се напълниха с телесна течност и нашите лекари ни съветват да не пътуваме на дълги разстояния през горещия сезон.“ С течение на времето и двата му крака се инфектират и това го довежда до сериозна криза през май 1538 г. Френският посланик Гаспар дьо Колини, сир на Кастийон, докладва на конетабъла на Франция, херцог Анри дьо Монморанси, че „кралят е затворил една от фистулите на краката си и в продължение на десет-дванадесет дни телесните течности, които не са могли да изтичат, така са го задушили, че понякога не може да говори, лицето му е почерняло и изобщо се намира в голяма опасност.“

Макар че тези кризи са спорадични, заболяването става хронично. Братът на лорд Монтагю, сър Джефри Поул, който също е осъден на смърт, но по-късно изпълнението на присъдата е отменено, коментира през ноември 1538 г., че Хенри VIII страда от „отеклия си крак, което не би било приятно на никого“ и добавя сякаш в мечтите си, че монархът едва ли ще живее още дълго. През март 1541 г. краката на краля отново му причиняват сериозни неприятности. Както пише Марияк на френския крал, „фистулите на краката на Хенри VIII, които досега поддържаха здравето му, изведнъж са се затворили за негов ужас, защото преди пет-шест години при подобен случай той е мислел, че ще умре. Но сега му е приложено спешно лечение и вече е добре, а треската му е преминала.“ Имперският посланик пък пише на кралицата на Унгария през май 1544 г., че „кралят^[119] едва се държи на краката си и едва стои прав“. А на императора на Свещената Римска империя същият посланик съобщава на 18 май 1544 г.: „Той^[120] има най-ужасните крака на света и тези, които са ги виждали, се чудят, че не е постоянно на легло, и смятат, че той не би понесъл и най-лекото физическо усилие без опасност за живота.“ По-късно наистина се налага монархът да бъде качван по стълбите със специално механично приспособление, напомнящо носилка. Госпожа Елизабет Холанд признава „че кралят много е наддал на тегло и не е в състояние да се движи по стълбите, а го пренасят със специално устройство.“

Освен че постоянната неприятна болка има психологически ефект върху съзнанието на Хенри VIII, страданието му представлява и сериозен медицински проблем. Някои днешни учени смятат, че боледуването на Хенри VIII е в резултат от зараза със сифилис, която обяснява честите неуспешни бременности на неговите съпруги. Освен прогресиращата инфекция по краката му, което е един от възможните симптоми на сифилитично заболяване, носът на Хенри също е обект на малформация, което е видно от по-късните му портрети, и може да означава, че той е имал болестни изменения на тъканите^[121]. Но от друга страна, нито той, нито децата му проявяват явни симптоми на сифилитичната инфекция, нито пък има сведения за това в документите от онова време. Защото в противен случай със сигурност щеше да има информация за прилагане на някои от известните тогава терапии на тази болест, като например приемането на малки количества живак. Така че изглежда малко вероятно Хенри VIII да е страдал от сифилис.

Други учени лансират идеята, че здравословните проблеми на Хенри VIII трябва да бъдат свързани с лошия му начин на хранене, който води до появата на скорбут. Кралят консумира твърде много месо — обилно подправяно и консервирано през зимните месеци, за сметка на малко плодове и пресни зеленчуци, и поради това организмът му изпитва остър недостиг на витамин С. И наистина, описаните симптоми на неговото заболяване съвпадат точно с характерните проявления при остра атака на скорбутно заболяване: покриване на долните крайници с язви и впоследствие с гъбични образувания, възпаления и болки, лош дъх, отпадналост, затруднения при движение, недостиг на въздух, едематозни отоци, зачервяване, раздразнителност и депресия. Но Хенри едва ли е бил единственият, който е страдал по онова време от начина си на хранене. Това иначе интересно предположение, подобно на много други теории по въпроса като тази, че Хенри VIII е страдал от свръхпропускливи стени на тънките черва, остава в сферата на хипотезите.

В случая по-важен е фактът, че независимо от споменаването в документите на „отеклия крак“ на краля още през 1528 г., истинските му здравословни проблеми настъпват едва след злополучния рицарски турнир през 1536 г. Доста е вероятно, получената тогава травма да допринася за появата на варикозни язви, причинили по-късно поради неправилното им лечение тромбоза в единия крак и хронично обязвяване на бедрото. Същевременно кралят може да е имал и остеомиелит — хронична септична инфекция на бедрената кост, причинена вероятно също от инцидента през 1536 г.

Така вследствие от хроничните болки и чувството за дискомфорт, съпътстващо Хенри VIII в годините след 1536, допринасят за неговата раздразнителност, импулсивни решения и в крайна сметка за цялостното влошаване на неговия характер. Известният биограф на краля — професор Скарсбрик обаче не открива голяма разлика в поведението на Хенри VIII преди и след 1536 г. По този повод той пише: „Хенри не става много по-жесток, отколкото е бил преди, нито по-агресивен или по-лаком“ (J. J. Scarisbrick, Henry VIII). Друг английски изследовател — Дж. Р. Елтън, се съгласява донякъде с тази преценка, но добавя, че „без съмнение неговата^[122] физическа недодяланост, подозрителност, арогантност и политическа ловкост стават толкова по-отявлени, колкото повече изпълняването на капризите му и раболепието на околните влияят върху този може би най-егоцентричен характер в историята.“ (G. R. Elton, Henry VIII). Ранните години на владетеля наистина издават и неговия капризен характер, и коравосърдечността му, проявили се в свалянето на Улзи, когото е използвал като оръдие за решаване на своя „голям проблем“ в безсърдечното отношение към първата му жена и дъщеря и в екзекуцията на сър Томас Мор, с когото без съмнение е в най-близки приятелски отношения. След 1536 г. обаче в кралския двор се усеща по-голямо напрежение, тъй като самият крал става особено подозрителен и капризен. Той изпитва сатанинско удоволствие от това да си играе със своите жертви като котка с мишка и в един момент ги осъжда на смърт, а в друг — спира изпълнението на присъдата, но ги оставя да живеят в неизвестност до последния момент. Когато през 1543 г. е почти сигурно, че архиепископ Кранмър ще изгуби кралското благоволение, Хенри VIII, който решава да го пощади, го оставя известно време да стои на тръни в очакване на най-лошото и едва тогава му съобщава, че го е помилвал.

През по-голямата част от управлението необикновено силното себелюбие на краля остава доминираща черта на неговия характер и колкото повече се влошава физическото му здраве, толкова по-изявено и по-подвластно на моментното му настроение става то. Това е нещо повече от каприз и по-скоро прилича на непълноценност, изразяваща се както в личните му отношения, така и в ролята му на владетел. Той постоянно се нуждае от нови потвърждения на неговото самочувствие на крал и любовник. В емоционално отношение кралят прилича на малко момче, което се държи като гамен и се нахвърля на всяко нещо, което пожелае, независимо от последствията. Не успее ли да постигне своето, той дава израз на своето диво раздразнение. „Два пъти в седмицата кралят го ругае — разказват за всесилния му министър Томас Кромуел — и понякога яко го пердаши по главата, но въпреки това дори когато е бил наплескан по врата и сдрусан като куче, той се появява в голямата зала с непроменено и толкова весело изражение на лицето, сякаш нищо не се е случило.“ „Всичко трябва да става според желанията на краля“ — отбелязва Шапюи. „Такива принцове не търпят никакви ограничения или противопоставяне на желанията им“ — заключава Ралф Морис, личен секретар на архиепископ Кранмър (Ralph Morice, Anecdotes of Archbishop Cranmer, p. 266).

И наистина, Хенри VIII не търпи да се противопоставят на волята му. „Не бива да се изненадвате, ако видите някой обесен, разкъсан на четири или обезглавен, и то понякога за съвсем незначителни изказвания, които са били разтълкувани като насочени срещу краля“ — отбелязва през 1541 г. един посетител на Лондон. „Не си спомням — твърди френският посланик Марияк, като описва настроенията на придворните на английския крал през същата онази година — да съм виждал по-намръщени хора, защото те просто не знаят на кого да имат доверие, а кралят, който лично е обидил повечето от тях, не вярва на абсолютно никого.“ Същият дипломат съобщава на 29 май 1541 г. на своя крал Франсоа I: „Мога да добавя, че вчера всички отрязани глави, които бяха накачени по моста [на Лондон], бяха свалени оттам, така че хората да забравят тези, чиито отсечени глави им припомнят за тях, или пък, за да накачат на тяхно място нови… защото преди празника на св. Йоан Кръстител смятат да се заемат с Тауър и със затворниците там.“

Терорът се превръща в инструмент на английската политика. Посланикът Кастийон пише на френския крал: „Мисля, че малцина от висшите благородници в тази страна са в безопасност“. Съдебните процеси, водени за противодържавни действия, са с предизвестен край. Семейство Поул, за което се смята, че може да предяви някакви претенции към короната, дава най-много жертви.

През периода 1539–1540 г. на смърт са осъдени не по-малко от петдесет и трима души, повечето от които след това са екзекутирани. Ако вината за това е отчасти на кралските съветници, кралят лично контролира хода на тези дела. Смъртта шества по земята след сянката на Хенри VIII. Кастийон казва на 26 януари 1538 г., че Хенри се е превърнал в „най-опасния и жесток човек на света“. „Той е побеснял и не са му останали нито разум, нито съчувствие“ — добавя френският посланик. В една от днешните биографии на Хенри VIII се твърди, че кралят по онова време е „болен и уплашен и поради това се превръща в един от най-опасните тирани — потаен, невротичен и непредсказуем“ (Lacey Baldwin Smith, The Mask of Royalty, p. 234).

Това е постепенен процес. Ако инцидентът, който Хенри VIII преживява през 1536 г., и по-сетнешното страдание от остеомиелит и язви по краката са само спирки по един път към разкриването на неговия вече изграден характер, последвалите брачни приключения — ако не се брои последното, с Катерин Пар — имат травмиращ ефект върху монарха. Ако може да се вярва на Фокс (Foxe, Acts and Monuments, vol. V, pp. 553 ff.), дори Катерин Пар веднъж е на косъм да изпадне в немилост. Тя открито не се съгласява с краля по някакъв богословски въпрос. Хенри е толкова обиден от нейната дързост, че по съвет на Стивън Гардинър прави извлечения от закона и като я обвинява в ерес, издава заповед за нейното арестуване. „Хубава работа — коментира раздразнено кралят, — жените да стават богослови; и голяма утеха за мен — да остарея, за да ме поучава съпругата ми.“ По една щастлива случайност Катерин научава какво се готви срещу нея и казва на краля, че е било твърде погрешно от нейна страна да изразява становища по религиозни въпроси, различни от тези на съпруга ѝ. Хенри се успокоява. „Наистина ли мислиш така, скъпа, и наистина ли твоето възражение нямаше да доведе до лош край? В такъв случай ние отново сме най-добри приятели, каквито бяхме.“ Себелюбието на краля е толкова голямо, че някои днешни изследователи^[123] определят състоянието му като „умопомрачение, мегаломания, причинена от едно общество, което гледа на своя суверен като на единствената възможна гаранция срещу подновяването на гражданската война и което е решено да го издигне в култ и като образец на човек, и като символ на обществения мир и сигурност.“

Дали тази мегаломания не е параван за прикриване на едно дълбоко чувство за малоценност? Да твърдим, че Хенри VIII е страдал от комплекс за малоценност, пренесен от личния му живот в обществената му дейност, означава да застанем срещу всички тогавашни оценки на неговата личност и срещу мнението на повечето днешни историци. Защото неговите съвременници го смятат за един от най-надарените мъже на онова време, а днешните изследователи, макар че имат различия помежду си по въпроса за историческата отговорност, която краля носи, все пак плащат дан на неговото умело държавно управление. И въпреки това, независимо от всички заблуди и възражения срещу изразеното тук мнение, зад всичко казано за Хенри VIII може да се види онова малко гаменче, на което той често прилича с постъпките си. Защото непрекъснато е обхванат от страхове и тревоги за възможни заговори срещу него и всякакви конспирации, насочени към свалянето му от престола. Страхува се също така от болестите и смъртта, поради което прави списък от мехлеми и лекарства и изпада в голяма зависимост от своите лекари, особено от д-р Чембърс и сър Уилям Бате. Кралят се проявява като истински хипохондрик, който хуква да се спасява в случаите на така наречената „болест на изпотяването“ — едно сравнително ново и често завършващо със смърт заболяване, от което, изглежда, страдат главно хората с благородно потекло. „Самото споменаване на изпотяването е така страшно и ужасяващо за слуха на Негово величество, че той смята за по-благоразумно въобще да не приближава местата, където болестта се е появявала“ — отбелязва неговият съветник, епископ Гардинър. Когато през 1528 г. в Англия избухва епидемия от тази смъртоносна болест, която поваля на легло както кралицата Ан Болейн, така и брат ѝ Джордж, Хенри се оттегля в стаята си и се изолира колкото може от общуване с други хора. „Кралят е най-страхливият човек по отношение на тези неща, когото съм виждал“ — споделя френският посланик. Както е известно, в документите от онази епоха са отбелязани пет големи епидемии от английската болест на изпотяването (Sudor Anglicus), която не е идентична с чумата и се разпространява най-напред през 1485 г., а след това и през 1508 г., 1517, 1528 и за последен път през 1551 г. Вероятно става дума за някаква разновидност на инфлуенцата. Що се отнася до епидемията от 1528 г., графинята на Норфолк пише през септември същата година на архиепископ Улзи, като му разказва как лекува хората, страдащи от новата болест. „Ако те са дълбоко засегнати от болестта, им давам меласа с големи количества вода, а за подутите им стомаси им давам да ядат валерианови корени.“ Освен това тя съветва Улзи да не допуска в продължение на една седмица до себе си хора, които страдат от тази болест. „Оцет, пелин, розова вода и трохи от черен хляб се смесват и увиват в ленена кърпа и се поднасят към носа, за да се вдишват изпаренията, но не трябва да се допират до очите“ — продължава своите съвети херцогинята. Оказва се, че херцогът на Норфолк и някои от неговите прислужници се разболяват. По този повод херцогинята пише: „Господарю мой, никога не съм виждала хора да са толкова зле, колкото при боледуването от тази болест; между 12 и 16 часа те са много голяма опасност. Някои от тях се потят обилно, други — много малко… но за всеки случай най-разумно е болният да е на легло поне 24 часа.“

Бащата на Хенри VIII, макар и загубил своята популярност през последните години от управлението си, остава докрай един отговорен и успешен монарх, който поддържа бюджета на кралството в равновесие и се въздържа от скъпоструващите военни експедиции зад граница. Хенри остава много далеч от своя преждевременно остарял баща и не продължава водената от него политика. Той харчи купища пари и възобновява станалата традиционна вражда с Франция. Кралят харчи като луд за строителство, прахосвайки парите, които събира от конфискуваните манастирски владения, и слагайки начало на „Голямата девалвация“ на английската икономика. През годините на неговото управление той се ползва от услугите на лоялни и способни министри, които придават форма и съдържание на политиката, която той иска да води. Но Хенри VIII е много податлив на психологически натиск и в някои насоки е просто интелектуално безотговорен, водейки политиката, която е заимствал от други, въобразявайки си, че е лично негово творение. Освен това той е капризен, променя водената от него политика, която преди това е подкрепял ентусиазирано; унищожава тези, от съветите на които някога се е възползвал. Безпринципен и вятърничав, кралят, според историка Скарсбрик, е „постоянен само в налагането на своята височайша и импулсивна воля“. Оставен на собствените си възможности, монархът се движи сякаш слепешката, както най-добре показват годините на неговото управление, последвали отстраняването от власт на Томас Кромуел. Макар че притежава (по думите на Ерик Айвс) „необикновена устойчивост при постигането на поставените цели, което си остава най-активизиращата черта на характера му“, тези цели често се променят според неговото настроение. Твърденията, че е велик владетел, изглежда, се основават на поредица от исторически случайности, отколкото на реални постижения.

„Великият Хари“ най-вероятно е страдал от тежко психическо разстройство, което се проявява напълно в обстоятелствата, съпътствали живота му. Между неговите изявления и делата му съществува огромна пропаст. Ако наистина не се е самозаблуждавал — което е твърде вероятно, като имаме предвид какво говори, когато фактите сочат съвсем друго, — той трябва да е бил невероятен лицемер. За Хенри VIII е много характерно това, което се случва на смъртното му легло: в завещанието си той изразява желание на гроба му в Уиндзор да бъде издигнат олтар, пред който „ежедневно да бъдат отслужвани литургии, докато свят светува“. Така кралят определя за себе си хиляди меси, а посредством Закона за даренията на литургии лишава своите поданици от това право. Пак в своето завещание Хенри пише, че предава душата си на „светата небесна общност“, припомняйки „своите добри дела и милосърдни трудове“, които е извършил в „чест и за да достави радост на Господ“. Това е ярко доказателство за смутеното му самосъзнание. Постоянните му и резки промени на настроението, неговата крайна мнителност, продиктуваните от капризите му решения се коренят в безбрежното му себелюбие, подбуждано от свирепите пристъпи на здравословните му проблеми. Защото, както отбелязва сър Томас Мор, „след като душата и тялото са толкова близки и свързани помежду си, че заедно съставят отделната личност, увреждането на всяко едно от тях засяга и двете“. Затова може да се каже, че всички онези, които са застигнати от смъртта или от затворническата килия по заповед на Хенри VIII, със сигурност не биха станали жертви на една разумно провеждана политика, а не на политика, направлявана от нюансите на обърканото съзнание на владетеля.