Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (7)

Пета глава
Щастливи семейства

Дали Хенри VI Английски дължи своето слабоумие на дядо си Шарл VI Френски, или не, може да се спори. Няма съмнение обаче, че същият този Шарл VI в продължение на повече от тридесет години е жертва на тежки пристъпи на лудост, които имат ужасяващи последствия за неговите поданици. Данните за симптомите на заболяването му сочат, че той страда от шизофрения, която при по-силни пристъпи предизвиква халюцинации и дори изблици на насилие. Макар че времето между отделните пристъпи на болестта да става все по-кратко, има и периоди, в които кралят е напълно с ума си и е в състояние да ръководи държавното управление. Но има и различни по продължителност интервали, през които неговото заболяване не му дава възможност да управлява отговорно, та даже да следи проблемите на държавната власт. Няма съмнение също така, че дори през периодите, когато кралят изглежда напълно нормален, неговият мозък е все още под влиянието на травмите, нанесени му от психическото страдание.

Последствията от влошеното здравословно състояние на Шарл VI са повсеместни и продължителни. Те променят изцяло характера на владетеля, но още по-тежко се отразяват върху кралското семейство, което вече е безвъзвратно разделено от егоистичните амбиции и жестоката ревност, които терзаят неговите водещи членове. Франция, която по онова време се нуждае от здраво и силно управление, е поставена в безпомощно положение и е обезкървена от междуособните съперничества на височайшите принцове, а по същото време е подложена и на нови опустошения от английските войски, водени от Хенри V. Ако последиците от сравнително краткото боледуване на Хенри VI се отразяват толкова неблагоприятно върху политическата ситуация в Англия, сетнините от периодично повтарящите се пристъпи от болестта на Шарл VI са още по-катастрофални за неговата страна.

През 1380 г. този френски крал се качва на престола на една държава, която току-що е започнала да се възстановява от пълното опустошение, причинено от нахлулите английски войски и техните безмилостни съюзници. Селскостопанските райони са оплячкосани, френските градове — разграбени, а кралската съкровищница е празна. Бащата на Шарл VI — Шарл V, справедливо носещ прозвището Мъдри (le sage), се възползва от затишието във военните действия по времето на Ричард II и предприема политика на възстановяване и подновяване на отбранителните сили на страната. За някои негови поданици, особено за френската поетеса Кристин дьо Пизан, Шарл V е истинско олицетворение на християнските добродетели и мъдрост. И не само той, но и баща му — посредственият рицар Жан II, и дядо му — енергичният и интелигентен Филип VI, който не блести с успехи, все пак не показват никакви признаци на слабоумие. С изключение на съпругата на Филип — кралица Жана Бургундска, за която в историята са останали лоши отзиви като този на Робер д’Артоа, който я нарича „дяволица“ и „злата саката кралица… която се държи като крал и унищожава всички, които се противопоставят на волята ѝ“.

От своя страна съпругата на Шарл V — Жана Бурбонска, преживява през 1373 г. сериозен нервен срив и „загубва както здравия си разум, така и добрата си памет“, разказват историческите извори от онова време. Но тъй като малко преди това тя ражда седмото си дете, може просто да страда от следродилна депресия, но все пак да не забравяме, че сред Бурбоните има отделни случаи на слабоумие. Братът на Жана например — Луи II Бурбонски, страда от остра форма на депресия. Кралица Жана в такъв случай би могла да предаде по наследство психическия проблем или поне предразположението към него на сина си, бъдещия крал Шарл VI. Съпругът ѝ, който е силно привързан към нея, заминава на поклонение в желанието си да намери лек за жена си. И тя наистина се оправя от болестта, но пет години по-късно умира от следродилна инфекция.

Шарл VI има лошия късмет да наследи баща си, когато е едва на дванадесет години и да стане крал на твърде крехка възраст — подобно на Ричард II и Хенри VI в Англия. Без никакъв опит в управлението на държавните дела, чувствителното и мекушаво дете е на път да се превърне в оръдие в ръцете на своите роднини или поне на приближените си, вместо да стане истински господар. И отново като Ричард II, със своята неопитност и пасивност, той поверява твърде голяма власт в ръцете на безогледните си височайши чичовци — Луи, херцог на Анжу, Филип, херцог на Бургундия и Жан, херцог на Бери (голям покровител на артистите и любител на изящните неща), както и на един от братовчедите си — херцог на Бурбон. Макар че Шарл VI официално навършва пълнолетие през 1381 г., изброените височайши принцове продължават да контролират управлението на страната. Херцогът на Бери се задоволява с това да разорява Лангедок; херцогът на Анжу е изцяло погълнат от опитите си да завладее кралство Неапол; херцогът на Бургундия е хвърлил око на графство Фландрия и на възможността да си създаде там едно полунезависимо апанажно владение.

Що се отнася до крал Шарл VI, той расте като млад човек, който обича удоволствията, понякога енергичен до маниакалност, тъй като е страстно запален по лова и рицарските турнири. На един такъв празник, посветен на двойната сватба на сина и дъщерята на херцога на Бургундия, той участва в девет двубоя. По-късно е остро критикуван, че взема участие в подобен турнир, веднага след като е бил миропомазан по повод коронацията му за крал. От друга страна, младият крал се отличава с талант, щедрост и непринудена любезност. Поради тези си качества поданиците му го наричат с прозвището Многообичания (le bien-aime), звучащо твърде иронично с оглед на по-нататъшния му живот, но което той харесва до края на дните си.

Освен с енергичността си Шарл VI се слави и като похотлив млад мъж. Според един монах от манастира „Сен Дени“, той „е ненаситен към плътските удоволствия“. Чичовците му уреждат брак с една принцеса от Вителсбах, който смятат за много изгоден от политическа гледна точка, защото Изабо, дъщерята на Щефан III Суетния, херцог на Горна Бавария-Инголщат — смятана по онова време за една от най-силните германски държави — нейният дядо не е кой да е, а миланският херцог Бернабо Висконти. Представителят на баварския херцог никак не е доволен от искането на домакините девойката да бъде прегледана чисто гола, за да се установи, че със сигурност ще може да има деца, но, така или иначе, сватбената церемония се осъществява. Младият френски принц пък е толкова ентусиазиран, след като вижда момичето, че настоява формалностите около сключването на брака да бъдат уредени възможно най-бързо, както и става. Бракът е сключен съвсем скоро след това — на 17 юли 1385 г. в катедралата в Амиен. „И всички бяха сигурни, че те двамата са изпитали огромно удоволствие от първата си брачна нощ“ — допълва хронистът Фроасар (Chronique de Froissart, cap. XII).

1388 г. е преломна за държавното управление на Франция, защото именно тогава Кралският съвет, недоволен от политиката, която водят чичовците на краля, постановява, че той е вече достатъчно отговорен, за да поеме юздите на властта в свои ръце. Височайшите кралски роднини, които искат компенсации за досегашната си служба на кралството, са изгонени незабавно от двореца. В реорганизирания по състав съвет влизат някои хора с честни намерения и безспорни управленски дарби — така наречената група на мармозетките^[74] — които искат да възродят държавното управление от времето на Шарл V и да избавят страната от корупцията, която се разраства при управлението на кралските чичовци. Но на практика нищо подобно не се случва и реалната власт просто преминава от едни ръце в други: в ръцете на амбициозната и себелюбива кралица Изабо — една жена, която си е поставила за задача да обогати себе си и своето семейство, както и в ръцете на по-малкия брат на краля — Луи, херцог на Турен (по-късно на Орлеан), който, според може би не съвсем достоверните разпространили се по-късно слухове, става любовник на кралицата.

Кралят изглежда доволен, че може да остави управлението на страната на своите съветници и да се отдаде на удоволствията. Но едно премеждие през 1392 г. завинаги променя неговия живот. Един от любимите съветници на краля по онова време е Оливие дьо Клисон, който има смъртен враг в лицето на Жан IV, херцог на Бретан. Едно от протежетата на бретанския херцог — Пиер дьо Краон, който неотдавна е уволнен от службата си на управител на кралския дворец, организира заговор срещу Клисон, за да бъде издебнат в засада и убит, докато се връща в парижката си резиденция след вечеря с краля в Отел Сен Пол. Клисон обаче успява да избегне фаталния край, готвен му от неговите нападатели, и макар и тежко ранен, олюлявайки се, успява да влезе в преддверието на една хлебопекарна, където се спасява.

Краон от своя страна, убеден, че заговорът е постигнал целта си, напуска града и заминава за Шартър, а оттам — за гостоприемните за него земи на херцога на Бретан. „Това е дяволска работа — казва той на херцога, когато става известно, че Клисон е останал жив. — Според мен всички дяволи на ада, на който принадлежи и самият конетабъл, са го запазили и са му помогнали да се изплъзне от ръцете ми, след като понесе повече от шестдесет удара с мечове и ножове, и бях напълно сигурен, че сме го убили.“

Кралят е силно разгневен, когато научава за това според него непровокирано с нищо нападение срещу един от най-верните му помощници, и е решен да търси отмъщение. А между другото Шарл VI току-що се е възстановил от прекараното през април същата година заболяване, което го поваля, докато преговаря за мир с англичаните в Амиен. От какво естество е това заболяване не е известно, но то без съмнение е тежко и може би се превръща в прелюдия към последвалия пристъп на лудост. Споменатият монах от манастира „Сен Дени“ изтъква, че „болестта на краля е странна и поради това напълно непозната до този момент“. Той е на легло с висока температура и по-късно косата и ноктите му съвсем окапват (Chronique du religieux de St. Denis, ed. 1839, vol. II, p. 18). Според днешните учени това може да са симптоми на тифус, церебрална малария, енцефалит и дори сифилитичен менингит. Но тъй като по онова време боледуват и „много други“ известни люде, сред които и херцогът на Бери, най-вероятно става дума за тифус или енцефалит.

Така Шарл VI, едва посъвзел се от болестта си, е принуден да се справя с кризата, предизвикана от опита за убийство на неговия конетабъл. След като е прекарал цял месец на легло в Бове, Шарл се завръща в Париж, твърдо решен да поведе войските си срещу херцога на Бретан, който е дал убежище на нападателя на Клисон — Пиер дьо Краон. Кралските лекари се противопоставят на планираната експедиция, като се обосновават с това, че кралят все още страда от спорадични пристъпи на треска, често му се вие свят и е прекалено тревожен, а понякога и говори несвързано. С други думи, последиците от пролетното му боледуване все още са налице, но той въпреки това напуска Париж и застава начело на подготвения военен поход към Бретан.

Силният гняв на краля към Краон сам по себе си вече може да се приеме като индикация за нестабилността на неговата психика. Защото последствията от този гняв са наистина впечатляващи: тежко са наказани не само този нещастник, но и всички, които са му помагали — неговият иконом, двама провинциални благородници и един паж са екзекутирани, а един каноник от Шартър, който му е дал подслон, е осъден на доживотен затвор и на лишаване от доходите му. А това, че кралските чичовци не одобряват военния му поход като неполитичен и неразумен, само укрепва решимостта на Шарл VI да го проведе.

Когато военната експедиция започва бавно да напредва на югозапад, лошото здравословно състояние на краля става очевидно. Според придружаващите го лекари той „е в трескаво състояние и е неспособен да се държи на седлото“. Неуморният хронист, споменатият вече монах от „Сен Дени“ — Мишел Пентоен, който пътува с войската, съобщава, че кралят просто не прилича на себе си (Chronique du religieux de St. Denis, ed. 1839, vol. II, p. 18). Точните думи, с които описва тази ситуация, са следните: „velut vir non sane mentis verbis fatuis utendo, gestis eciam majestatem regiam dedecentes exercuerat inter eos“, което ще рече, че Шарл VI говори глупости и прави неподобаващи на положението му жестикулации^[75]. Всичко това свидетелства, че като последствие от предишното си боледуване кралят изпада в състояние на нервно изтощение още преди инцидента, който предизвиква неговия срив.

Това се случва през един зноен летен ден — на 5 август, 1392 г., когато кралят и неговите приближени са вече близо до границите на Бретан. Шарл VI, пийнал вече доста вино, е облечен в черен кадифен жакет, носи ризница и шапка от червено кадифе, украсена с перли. Макар че брат му и техните чичовци, които по принцип са против похода, все пак вземат участие в него, в онзи момент кралят язди пред тях заради лошото състояние на пътищата и облаците прах, които конете оставят след себе си.

Когато кавалкадата приближава гората на Льо Ман, близо до една колония за прокажени, някакъв мъж, облечен в груби дрехи, изскача зад едно дърво, хваща оглавника на кралския кон и крещи: „Не продължавай нататък, благородни кралю! Върни се обратно, защото скоро ще бъдеш предаден!“ (или по думите на монаха от „Сен Дени“: „Non progrediaris ulterius, insigne rex, quia cito prodendus es.“) Кроасар, който научава за случилото се от един очевидец — господаря на Куси, пише почти същото, но на френски: „mais retournant, car tu es trahy“^[76]; (Chronique de Froissart, cap. XV, p. 37). Прислужниците на краля принуждават странника да пусне поводите на коня, но е учудващо, че той не е арестуван, вероятно защото го вземат за луд. Ала меланхоличният му пророчески глас, предвещаващ измяна, отеква в горите. Този инцидент силно притеснява Шарл.

Но най-лошото предстои да се случи. Когато кавалкадата излиза от гората и навлиза в напечената от лятното слънце равнина, един от пажовете на краля, полузаспал на седлото от жегата, изпуска от ръцете си кралското копие, което издрънчава по стоманения шлем на яздещия наблизо негов другар. Това стряска крал Шарл; той веднага вади меча си и с викове „Напред срещу изменниците, които искат да ме предадат в ръцете на врага!“, започва да ръга всички около себе си, които успява да достигне. Така загиват четирима или петима от неговите рицари, между които е и един много известен гасконец, рицарят Дьо Полиняк.

„Господи — възкликва херцогът на Бургундия, — кралят е обезумял! Нека някой да го хване!“ Най-накрая Гийом Мартел успява да хване Шарл изотзад, а други му вземат меча, вече строшен на две в разразилото се меле. Свален от коня си, кралят лежи на земята онемял и с обезумели очи, които ще изхвръкнат от орбитите си. По-късно слугите му го качват на една волска каруца, която го връща обратно в Льо Ман.

Две денонощия кралят е в кома. Когато отново идва в съзнание, той говори несвързано и не познава никого от приближените си. Всички са на мнение, че той е жертва на някаква магия, но има и такива, които смятат болестта му за Божие наказание за неспособността на неговото правителство да прекрати схизмата, която разделя Църквата, и заради наложените от него непосилни данъци на народа. Описвайки настъпилия в страната хаос след психичния срив на краля, монахът от „Сен Дени“ свидетелства, че „през двата дни, когато кралят беше в безсъзнание и не можеше да движи крайниците си, температурата му се понижи и в тялото му остана малко топлина единствено в областта на гърдите, където сърцето му биеше твърде слабо“.

Но постепенно, под грижите на лекаря Дьо Арсини, здравословното състояние на Шарл VI постепенно се подобрява. Гийом дьо Арсини — човек с огромен опит и здрав разум въпреки деветдесет и две годишната си възраст, веднага забелязва, че кралят страда от болест, твърде подобна на тази, от която е боледувала и майка му, Жана Бурбонска. „Ceste maladie est venue au roy de tourble. Il tient trop de la moistur de la mere“ — твърди специалистът, цитиран от хрониста Фроасар^[77]. Според полезните съвети на Арсини кралят трябва да се храни и пие достатъчно и да си почива и спи до насита. Само за месец състоянието му вече е достатъчно добро, за да се смята, че е оздравял. През есента на 1392 г. Шарл VI отива в църквата на Лиеската св. Богородица в Лан, за да поднесе своята благодарност за излекуването си, и взема участие в церемониите по случай патронния празник на манастира „Сен Дени“.

Какво е било естеството на заболяването, което поваля френския крал? Фроасар го определя като „топла болест“ („une chaude maladie“), която, според тогавашната теория за здравето като равновесие на четирите основни телесни течности в организма, е предизвикала повишаване на температурата на течностите, намиращи се в мозъка на Шарл. Напълно приемливо е, че от горещото време през лятото, когато се случва ужасното премеждие, кралят да е получил топлинен удар или пристъп на хипертермия, в резултат на което мозъкът му да е бил увреден. Така или иначе, от каквото и да е пострадал Шарл, то, изглежда, не е имало напълно необратими последствия, защото поне видимо кралят се е излекувал. Той без съмнение е предразположен към психически заболявания, за което съдим от боледуването на майка му, както и от естеството на предишната му болест, която го сполетява малко преди началото на военния поход в Бретан. С оглед на по-нататъшното му здравословно състояние можем определено да твърдим, че описаните по-горе събития са отражение на първоначалното проявление на шизофрения у Шарл. Тази болест ще се появява отново и отново в по-силна или по-слаба форма през останалите тридесет години от живота му.

Психическият срив на краля има незабавни политически последици. Чичовците на Шарл виждат в създалата се ситуация добра възможност да възстановят властта си като се отърват от кралските съветници, така наречените „мармозетки“, чиито лидери Ривиер и Мерсие са отстранени от управлението на страната и пратени в затвора. Доктор Арсини изразява разумното становище, че за да възстанови доброто си здраве, кралят трябва да бъде освободен от задължения, които биха го тревожили или ядосвали. Вземайки присърце изпълнението на този съвет, братът на краля, Луи, и техните чичовци остават напълно доволни, както впрочем и самият Шарл VI.

Той по принцип нехае за управлението на страната и предпочита да следва пътя на своите увлечения и интереси, което истински го забавлява. Но през следващата 1393 г. се случва голямо нещастие, което не вещае нищо добро за бъдещето. На 28 януари кралицата организира маскен бал в чест на третия брак на една от придворните си дами. Докато трае празненството, се развихря и една доста фриволна шарада, „противно на всяко благоприличие“, както пишат съвременници. В тази игра на отгатване се появяват шестима млади мъже, облечени като първобитни хора в дрехи от ленен плат, напоен с растителна смола или катран, „за да изглеждат рунтави и космати от главата до петите“.

На лицата си тези любители актьори носят маски, за да скрият своята самоличност, а един от тях е самият крал Шарл VI. Тъй като материалът, от който са направени дивашките костюми е леснозапалим, в залата е забранено да бъдат внасяни горящи факли. Така „диваците“ започват своите весели и фриволни подскоци, придружени от доста нецензурни жестове и движения. Докато кралят разговаря с младата херцогиня на Бери, неговият по-млад брат Луи идва на тържеството, придружен от своите слуги, които носят запалени факли. Искри от тях запалват костюма на един от актьорите. Избухналият огън се разпростира застрашително бързо от човек на човек. Кралицата, която знае, че височайшият ѝ съпруг е сред участниците в този маскарад, изпищява и припада. Самият крал обаче е спасен благодарение на съобразителността и бързите действия на херцогинята на Бери, която хвърля роклята си върху него и така изгасва пламналия му костюм. В залата настъпва голяма паника, сред която присъстващите се мъчат да разкъсат и махнат горящите костюми от телата на гърчещите се и крещящи от болка жертви. Като последствие от това е обгорен и умира на място граф Дьо Жоани, а Ивен дьо Фоа и Емери Поатие умират от раните си два дни по-късно. Юге дьо Гизе, който измисля това представление и се слави като човек, „който развращава и учи на лоши нрави младежта“, умира на следващия ден.

Може и да нямаме основания да предполагаме, че този трагичен инцидент се е отразил върху психиката на краля, но той твърде вероятно е бил болезнено изживяване, което има скрити последствия по-късно. Всички, станали свидетели на тази случка, търсят начини за опрощение на греховете си и поднасят благодарствени дарове на Бога за своето спасение. Шарл VI обаче получава нов пристъп само шест месеца по-късно. През юни 1393 г., докато се намира в Абевил, той е „обзет от толкова тежко помрачение“, че за всички става ясно, че е обхванат от ново сериозно проявление на лудост. Кралят не само че не е в състояние да разпознава хора или места, но понякога има и прояви на насилие или прави ненормални движения и жестове. Освен това страда от объркване на съзнанието и заявява, че „не е женен и никога не е имал деца; по същите причини не помни как се казва и че е крал на Франция, настоявайки при това, че името му не е Шарл и че в герба му не се съдържат цветовете на лилията. Затова, когато вижда своя герб или този на съпругата му, гравирани на някоя златна чиния или другаде, той гневно ги заличава“ — съобщава хронистът от манастира „Сен Дени“ (гл. II, стр. 86–88). Макар че има временни проблясъци на съзнание, трябва да минат цели шест месеца, преди кралят да е в състояние да извърши поклонническо посещение до „Мон Сен Мишел“, за да поднесе благодарствени дарове за своето оздравяване и да основе там малка църква и да ѝ въздаде необходимите привилегии.

Осемнадесет месеца по-късно, през ноември 1395 г., Шарл VI получава нов пристъп на своето заболяване. Странно, но това се случва малко след като кралят е уволнил придворния си лекар Рено Фрерон. Днес не знаем причините за напускането на Фрерон или пък с какво той е предизвикал височайшето недоволство. По онова време Шарл вероятно страда от невроза, предизвикваща объркване на съзнанието и мания за преследване, което е симптом на шизофренното му състояние. Често виждат краля да тича из Отел Сен Пол, крещейки, че бяга от преследвачите си, докато припадне от умора и изтощение. За да бъде предотвратен скандалът, прислугата се принуждава да зазида вратите. Доктор Фрерон вероятно става жертва именно на кралското умопомрачение.

На него сигурно се дължи и проблемът за самосъзнанието на Шарл VI. Той заявява, че не е крал и че името му не е Шарл, а че всъщност се казва Жорж, и нито е женен, нито има деца. Всеки път, когато види своя герб или този на жена му, изписани върху нещо, веднага се опитва да ги заличи. При това действията му винаги са съпроводени от „непристойни движения“ — „inhoneste et displicenter salutando“, както твърдят очевидците. На истинския му герб, по неговите думи, е изобразен лъв със забит в него меч. Така, притиснат от агонията на своето боледуване, той вероятно се стреми да се идентифицира с лъв, което по някакъв необясним начин се свързва с факта, че се нарича Жорж, което вероятно трябва да означава св. Георги. Всичко това е „добър пример за този вид логика на речта, която се среща при шизофрениците“, твърди Р. К. Фамилиети — един от специалистите, занимавали се с тези проблеми (R. C. Famiglietti, Royal Intrigue: Crisis at the Court of Charles VI, pp. 12–13). В началото на 1396 г. този пристъп вече е отшумял, защото на 6 февруари 1396 г. кралят посещава „Парижката Света Богородица“, за да поднесе благодарствените си дарове по случай своето оздравяване. Същевременно той започва съвсем сериозно да преговаря за брак на малката си дъщеря Изабел с овдовелия английски крал Ричард II.

Но не след дълго Шарл VI получава нов пристъп на лудост и с течение на времето интервалите между периодите, когато кралят е с напълно здрав разум и тези на неговото умопомрачение, стават все по-кратки и хроничната шизофрения, от която той страда, затяга своята примка около гърлото на нещастния монарх. На моменти той е трескав и възбуден, бясно тича насам-натам и се държи гротескно; в други се просва на леглото и изпада в пълна апатия. Запазени са категорични доказателства за неговото безумно поведение. В кралските анали са съхранени списъци на безброй предмети, които той счупва, както и на други щети, които причинява. Той хвърля в огъня дрехи и други вещи. Изпикава се върху едно наметало (houppelande), което впоследствие трябва да бъде почистено.

Бъдещият папа Пий II съобщава, че крал Шарл VI „понякога си мисли, че е от стъкло и никой не трябва да го докосва. Освен това си слага железни пръти в дрехите и се предпазва по множество други начини, за да не се потроши ако падне.“ (Commentaries of Pins II, ed. 1984) Този коментар на бъдещия римски първосвещеник е потвърден от Жювенал де-з-Юрсен, който споменава, че през 1405 г. откриват малко парче метал, прикрепено за кожата на френския крал (Juvenal des Ursins, Histoire de Charle VI, p. 220). Отбелязва се също така, че месеци наред същата година кралят отказва да сменя бельото си, не се къпе и дори не желае да се бръсне, в резултат на което развива кожно заболяване и въшлясва. Отчаяни от неуспешното му лечение, придворните лекари решават, че кралят може да оздравее само ако се подложи на шокова терапия. За тази цел през ноември група от десетима мъже с намазани с черна боя лица тайно са вкарани в кралските апартаменти на двореца, за да го изплашат. Приложената хитрост успява. Шарл най-после се съгласява да бъде изкъпан, избръснат и преоблечен. До Коледа той вече се е възстановил достатъчно, за да посети дъщеря си Мари, с цел да я откаже от нейното решение да постъпи в манастир и да се омъжи за херцога на Бар.

Отношението на Шарл VI към кралицата — Изабо Баварска, е двойствено, както може да се очаква при един шизофреник. Той видимо проявява силно полово влечение и много обича жена си. За двадесет и една години тя му ражда дванадесет деца, последното от които е момче и умира веднага след раждането си през 1407 г. Но отношението му към неговата съпруга рязко се променя и тя се превръща в основната мишена на неговото озлобление. „Коя е тази жена — казва той за нея, — чийто образ непрестанно ме измъчва? Разберете какво иска от мен и ме отървете от нея, ако можете, за да престане да върви подире ми.“ Негативното му отношение към Изабо е толкова настойчиво, че тя с готовност напуска брачното ложе, за да пусне и да понася на своето място „една много красива, мила и приятна млада жена“, дъщеря на някакъв търговец на коне — Одет дьо Шандивер, станала известна като „малката кралица“. Одет ражда на краля дъщеря — Маргьорит дьо Валоа, която по-късно се омъжва за Жан дьо Арпедан и която синът на Шарл VI, Шарл VII, обявява за законна кралска дъщеря през 1427 г.

Ако разсъжденията за отношенията между краля и кралицата, за които няма достатъчно сведения, може да ни се струват несправедливи и спекулативни, те то без съмнение играят известна роля за задълбочаване на неговото заболяване. Жювенал де-з-Юрсен съобщава, че „на 9 март 1408 г. кралят си ляга заедно с кралицата и се говори, че след това състоянието му става по-лошо, отколкото през последните десет години.“ (Juvenal des Ursins, Histoire de Charle VI, p. 237). Ако омразата на Шарл към съпругата му и нейното пълно отхвърляне е симптоматична за неговото заболяване, напълно естествено е Изабо да намира общуването си с полунормалния крал за истинско изпитание и да търси компенсации за това на друго място. Носят се слухове, че Луи Орлеански става неин любовник, но тази хипотеза дължим на по-късни инсинуации и тя не почива на доказателства от онова време. По-късните твърдения, че престолонаследникът Шарл е незаконородено дете, също се дължат по-скоро на факта, че през последните години от живота си болният му баща го лишава от престола, отколкото на някакви по-рано възникнали съмнения за законността на неговия произход. Няма съмнение обаче, че обкръжението на кралицата в личния ѝ дворец „Отел Барбет“ се ползва с безспорна слава заради разгулния си живот, разюздаността и безразборните сексуални връзки. Така възможността поведението на кралицата да обижда краля и да влошава състоянието на психическото му заболяване вече не изглежда толкова невероятна.

Истинският разрив в техните отношения обаче настъпва през един от периодите, когато кралят е в относително по-добро здраве, през 1417 г., когато той заповядва на кралицата да освободи придворните си, лишава я от общуване с дъщеря им Катрин и я праща в изгнание. Официалният мотив за тези наказания е разпуснатото поведение на придворните дами на кралицата, но е по-вероятно кралица Изабо да е истинската мишена на кралския гняв. Главен потърпевш на това избухване на Шарл VI се оказва главният иконом (метр д’Отел) на кралицата, Луи дьо Босредон, който преди това е служил като управител на двореца на орлеанския херцог, с когото се сражава в битката при Аженкур^[78]. За него се носят слухове, че е любовник на кралицата. По заповед на краля Босредон е арестуван и хвърлен във вериги в затвора в Монлери, след което една нощ тайно е удавен в Сена. Коженият чувал, в който е намерено тялото на нещастника, носи следния надпис: „Laissez passer la justice du roy“^[79]. Дали Луи Босредон наистина е бил любовник на кралица Изабо, или не, ще си остане в сферата на догадките, а книгата на печално известния маркиз Дьо Сад (Histoire d’Isabelle de Baviere, reine de France, написана през 1813 и публикувана едва през 1953 г.), в която се твърди, че преди Френската революция уж съществувал документ за самопризнанията на Босредон, си остава един твърде ненадежден източник на информация. Но ако тази изневяра е била истина, трябва да приемем, че без съмнение това е предизвикало драстичните мерки, взети от Шарл VI срещу Луи Босредон.

След смъртта на кралския лекар Арсини неговите колеги изпадат в безизходица, чудейки се, какви лечебни методи и средства биха помогнали най-добре на техния труден за лечение пациент. Отначало те опитват всички стандартни процедури, използвани по онова време за лечение на душевноболни, но без успех. През 1393 г. по предложение на херцога на Бурбон, един хирург от Лион извършва „purgacion par le teste“^[80] — без съмнение става дума за трепанация на черепа с цел облекчаване на вътрешното налягане, оказващо вредно въздействие върху мозъка на пациента. След операцията кралят наистина се чувства по-добре, но за кратко, след което болестта му отново се възвръща.

В отчаянието си лекарите решават да използват уменията на представителите на нетрадиционната медицина. За тази цел в двореца е повикан един заклинател на име Арно Гийом, който твърди, че притежава книгата, която Господ дал на Адам и в която били описани средствата за лечение на първородния грях. Но независимо от „квалификацията“ му, опитът на този знахар да излекува краля се оказва също толкова неуспешен, колкото и усилията на кралските лекари. Той е изгонен най-безславно от двореца, независимо че до края твърди, че болестта на краля се дължи на това, че в него се е вселил дяволът (Chronique du religieux de St. Denis, vol. II, p. 88–90).

Въпреки това много духовници и преподаватели по медицина от френските университети стигат до убеждението, че Шарл VI е омагьосан и е жертва на зловредни заклинания. Затова никак не трябва да ни изненадва фактът, че през 1397–1399 г. са направени опити да бъдат изгонени злите духове от тялото на краля. Двама монаси августинци се опитват чрез магически песнопения и отвара от стрити на прах перли да прекратят демоничните въздействия върху владетеля. След като не успяват да сторят това, те обвиняват брата на краля — Луи Орлеански, че самият той причинява на краля „malefica extrinseca“^[81]. За тази обида те са измъчвани и обезглавени. В една гора близо до Дижон пък двама заклинатели, Понсе дю Солие и Жан Фландрен, се опитват дори да призоват дявола да се яви в приготвения от тях магически кръг, но не успяват и са изгорени на клада. През 1408 г. един ломбардски монах, наричан магистър Ели, твърди, че Шарл VI е омагьосан от сребърно изображение, приготвено по заповед на херцога на Милано.

През всичките тези години постоянно се организират религиозни шествия и общи молебени с надежда излекуването на краля да стане свише. През 1399 г. Шарл VI прекарва цяла седмица в молитви пред „sudarium“^[82], докаран в Париж от монаси цистерианци, но новината за случилото се със зет му — английския крал Ричард II^[83], му се отразява толкова тежко, че той отново получава пристъп на безумие. Макар че съзнанието му често е помрачено, Шарл VI в общи линии съзнава тежкото си здравословно състояние. Поради това през 1397 г., когато усеща поредния пристъп на своята болест, той предава кинжала си за съхранение на недостъпно за него място и казва на херцога на Бургундия да отнеме ножовете на всички придворни. „В името на Иисус Христос — простенва нещастният монарх към приближените си, — ако някой от вас има нещо общо със злото, което ме измъчва, моля го да престане с тази инквизиция и да ме остави да умра!“

Вярно е, че между отделните пристъпи на лудост кралят има и периоди на просветление — понякога по-дълги, друг път по-кратки — по време на които той е в състояние да поеме върху себе си тежестта на държавното управление, председателствайки Кралския съвет и водейки преговори с чуждестранни пратеничества. През 1398 г. например той отива в Реймс, където обсъжда с императора на Свещената Римска империя Вацлав възможностите за евентуално прекратяване на Великата схизма, която разделя християнската църква. По характер този монарх доста прилича на невротичния френски крал, защото Вацлав е по-често пиян, отколкото трезвен, и освен това също е склонен към насилие и психически нестабилно поведение. За него се разказва, че когато веднъж готвачът му не успял да приготви по подходящ начин една от поръчаните гозби, бил нанизан и опечен на шиш. Друг път императорът по време на лов застрелял някакъв монах, отбелязвайки само, че работата на монасите не е да скитат из горите, а да насочват мислите си към по-възвишени неща. През 1400 г. германските принцове, вбесени от некадърността на императора, от неговото пиянство и жестокост, го свалят от престола. Шарл VI избягва подобна съдба, но неговият съвременник Пиер Салмон си задава въпроса дали френският крал няма един ден да загуби трона си подобно на своя зет Ричард II Английски (Les Demandes faites par le roi Charles VI avec les responses de Pierre Salmon, ed. 1833, pp. 97–100). През периодите, когато е с ясно съзнание, Шарл стига дотам, че смята себе си за „глава на всички християнски крале“, който възнамерява да поведе кръстоносен поход срещу турците „в защита на Унгария и на константинополския император“.

Но всеки следващ пристъп на умопомрачение изчерпва психическите сили на френския монарх. Той губи способността си да се концентрира и често преценката му за нещата е твърде далеч от действителността. Боричкащите се помежду си политици често най-безскрупулно злоупотребяват с неговата нестабилна и слаба памет. Дори в моменти на просветление кралят не е нищо повече от един фигурант в държавното управление. „Има още много да се направи, за да се сложи край на тежкото облагане с данъци, защото кралят не е с всичкия си, а господин орлеанският херцог е млад и обича играта на зарове и разврата“ — пише през 1398 г. един от кралските поданици.

Франция е принудена да пожъне бурите, породени от продължителното психическо разстройство и слабото управление на Шарл VI в условията на граждански размирици, разединени съветници и чуждо нашествие. В политическия вакуум, предизвикан от болестта на владетеля, в кралската фамилия започва съперничество между различни кандидати за властта и най-вече между брата на краля — Луи Орлеански и неговия чичо — Филип, херцогът на Бургундия. Кралицата очевидно малко се интересува от политика, защото основната ѝ цел е разграбването на кралската съкровищница, за да обогати себе си и своите баварски роднини (веднъж изпраща в Бавария шест коня, натоварени със скъпоценности), вместо да се опита да помогне на новото си отечество да се излекува от раните си. Кралският брат Луи Орлеански, който е женен за италианката Валентина Висконти, е от малкото високопоставени личности, способни да успокоят краля по време на най-големите му изстъпления, но той има политически амбиции преди всичко в Италия и за да реализира плановете си, също пилее средства от кралската съкровищница. Както по отношение на външната политика, така и във вътрешните дела на Франция Луи Орлеански и чичо му Филип Бургундски стоят на коренно различни позиции. Така още от 1401 г., ако не и от по-рано, развитието на нещата в страната зависят все повече от нарастващия конфликт между орлеанския и бургундския херцог и техните привърженици.

Развръзката на този конфликт е наситена с насилие. Бургундският херцог Филип умира през 1404 г., но неговият син и наследник Жан Безстрашни е амбициозен и безскрупулен човек. Той успява да постави Париж под свой контрол и ограничава влиянието на орлеанския херцог в Кралския съвет. Но и без това дните на брата на краля са преброени. Когато вечерта на 23 ноември 1407 г. той напуска резиденцията на кралицата — Отел Барбет, върху него се нахвърлят въоръжени мъже, които го убиват на улицата („Вией Рю дю Тампле“).

Хората не се съмняват, че херцог Жан Бургундски е отговорен за смъртта на Луи Орлеански, и това води до още по-ожесточени сблъсъци между двете враждуващи фамилии. Когато бургундският херцог се завръща в Париж през 1408 г., един негов сънародник, богословът Жан Пти, оправдава извършеното покушение чрез средствата на схоластиката, използвани по време на публичен диспут. Слабият и объркан френски крал просто не знае каква позиция да заеме в този спор. В деня, когато е предвидено да приеме на аудиенция бургундския херцог, той е много болен и трябва да бъде заместен от сина си, херцога на Гиен. Убеден от Жан Бургундски, че орлеанският херцог е убит, защото е заговорничел против краля, Шарл VI първоначално се съгласява да даде прошка на Жан, но по-късно, когато се намира в Мелен, оттегля опрощението. Помирението между двете заинтересовани партии е постигнато едва по-късно, когато те се срещат в Шартр на 9 март 1409 г. Представителят на бургундския херцог, Жан дьо Ниел, иска прошка за извършеното убийство, но въпреки това подчертава, че то е извършено за доброто на кралството. Шарл VI се съгласява да удовлетвори неговата молба и настоява пред потъналите в сълзи синове на покойния орлеански херцог да отговорят със същото, което те обещават да сторят. Така сключеният мир, според писмото на краля, трябва да бъде вечен.

Но за това няма и най-малка надежда и през следващите двадесет и пет години Франция е разкъсвана от междуособни борби, които безсилният крал не може да спре. Каузата на убития орлеански херцог е защитавана от сина му Шарл и от неговия тъст Бернар VII, граф на Арманяк, който по-късно става конетабъл на Франция. Неговото име приема и така наречената „арманяшка партия“ от привърженици на орлеанския херцог. Въоръжените конфликти избухват през 1411 г. и положението остава задълго нестабилно, като нещата се променят всеки ден с редуване на сблъсъците с безкрайна поредица от краткотрайни примирия. Политическата власт минава от едни ръце в други, следвайки привилегированото положение, което едната или другата група съумява да си осигури в двореца. Отначало бургундският херцог успява да постави Париж под своя власт, но по-късно губи това предимство, след като неговите противници от „орлеанистката партия“ и арманяците го обявяват за бунтовник.

По време на тези раздори и битки на хоризонта се появява нова опасност за Франция — претенциите на Англия към френския престол са подновени. Амбициозният млад владетел Хенри V обявява, че иска да получи обещаните на кралството територии и да наследи френската корона, основавайки се на подписания през 1369 г. от прадядо му Едуард III договор от Бретини.

Английските войски стъпват на френска земя на 14 август 1415 г. и завладяват Арфльор, но след като численият им състав сериозно намалява след избухването на епидемия от дизентерия, Хенри V решава за по-благоразумно да се върне у дома, проправяйки си пътя през Бургундия, за да се качи на корабите в Кале. На 24 октомври същата година изморените английски войници са изправени пред далеч по-многобройни френски сили на прогизналото от дъждовете поле край селището Аженкур. Разединените френски рицари са недисциплинирани и не са в състояние да се противопоставят на английските стрелци с големи лъкове. При сравнително малката загуба на жива сила англичаните успяват да унищожат 7000 французи и да вземат в плен много от техните предводители благородници, в това число и младия херцог на Орлеан.

Победата на англичаните при Аженкур оставя Франция както без водачи, така и без така необходимото вътрешно единство. Събитията за страната стават все по-объркани и трагични. Здравословното състояние на краля е нестабилно; бургундският херцог преследва личните си интереси; престолонаследникът на Франция — херцогът на Гиен, който показва известни данни да стане пълноценен владетел, внезапно умира и скоро е последван от брат си Жан, херцог на Турен, при което дофин на Франция^[84] остава третият син на Шарл VI — четиринадесетгодишният Шарл. Майка му, кралица Изабо, отчуждила се напълно от своя височайши съпруг, се споразумява с херцога на Бургундия. Така поне за известно време английската заплаха обединява всички френски благородници. Дофинът и бургундският херцог се договарят да се срещнат в Монтро-сюр-Йон на 10 септември 1419 г., но в момента, в който Жан Бургундски приближава до моста, където е уговорено да се състои срещата, е нападнат и убит. По всеобщото мнение на съвременници убийството е извършено, за да избави дофина (който, изглежда, е знаел за заговора) и арманяците от опасния им съперник, а и да бъде отмъстено за покушението срещу Луи Орлеански. Въпреки това под заплахата от чуждо нашествие френските принцове са принудени поне временно да се помирят.

Но смъртта на бургундския херцог не се оказва от особена полза за неговите противници. Преди всичко тя е огромно улеснение за англичаните, които помитат всичко пред себе си и вече са завладели нормандския град Жизор. Кралица Изабо лично пише на английския крал, като осъжда убийството на бургундския херцог и изразява добрата си воля към англичаните. Нещастният крал Шарл VI, за пореден път в конфликт със сина си, въвежда във власт новия херцог на Бургундия Филип, който се оженва за неговата дъщеря Мишел и е определен за генерален пълномощник на краля в предстоящите преговори с Англия, като по този начин дофинът е изместен от първото място, което му се полага.

Войските на Хенри V постигат пълна победа над безнадеждно разделената Франция. Постигнатите договорености са подписани и утвърдени под формата на договор в катедралата в Троа на 21 май 1420 г. Според този договор Хенри V става регент на френския крал до смъртта му, след което ще го наследи на трона. Тази клауза е потвърдена и от сключения брак между английския крал и дъщерята на Шарл VI, Катрин, който се осъществява на 2 юни същата година; техните деца трябва да бъдат крале както на Франция, така и на Англия, какъвто скоро ще стане нещастният английски крал Хенри VI. Съгласявайки се с тези условия, френският крал Шарл VI лишава собствения си син от престолонаследие с аргумента, че „е недостоен за това“.

Времето, което му остава обаче е твърде кратко, за да се докаже дали договорът от Троа е стъпил на здрави основи и дали това се е отразило на психическото състояние на болнавия владетел, който между впрочем е в един от периодите на относително просветление — играе тенис с английския крал, излиза с него на военни експедиции и на ловни походи. Малко по-късно, през пролетта на 1422 г., Хенри V заболява и на 31 август умира, оставяйки за наследник десетмесечния си син Хенри VI. Шарл VI също се разболява от треска през юли 1421 г., но е захранен с огромни количества плодове — към 200–300 портокала (толкова богати на витамин С), както и с нарове, в резултат на което се възстановява. През есента на 1422 г. обаче той отново е на легло с маларийна треска, от която умира на 21 октомври. По време на погребалната церемония в църквата „Сен Дени“ главният английски хералд извиква: „Да даде Господ дълъг живот на Хенри, по Божията милост крал на Франция и на Англия, нашият суверенен господар!“ Но унаследеното от Хенри VI и като психика, и като земи, в крайна сметка се оказва гибелно за него.

* * *

Няма никакво съмнение, че шизофренията, която толкова дълго измъчва френския крал Шарл VI, се оказва важен фактор, даже може би най-важният, за безредиците, разделението и лошото управление на страната, характерни за тридесет години от неговото царстване. Трябва да минат много поколения, преди коварните последствия от лудостта на Шарл да бъдат преодолени. По ирония на съдбата, докато Франция се възстановява по време на управлението на двамата непосредствени наследници на престола на Шарл VI — синът му Шарл VII и внукът му Луи XI, Англия при Хенри VI на свой ред изпада в междуособните борби на благородническите фракции, които английският крал няма сили да прекрати и за продължителността на които допринася и собственият му психически срив.

Може ли обаче да се твърди, че Шарл VII и Луи XI са генетично предразположени към лудостта, от която страда техният баща и дядо? Защото, що се отнася до отмененото право на Шарл VII да наследи баща си на френския престол, юристите без никакви затруднения доказват, че покойният крал не е имал право да стори това. На първо място трябва да се има предвид, че новият френски владетел наследява едно разделено и окупирано от англичаните кралство и на първо време не показва особени умения и настойчивост в опитите си да реши тези проблеми. Благодарение на няколко ловки политически хода и на силната вълна на родолюбив ентусиазъм, свързана с полумистичната и полупатриотично настроената Жана д’Арк — едно странно и енигматично младо момиче, а може би дори травестит, както и не на последно място благодарение на измяната на бургундския херцог, който напуска английския лагер, властта на англичаните на френска територия постепенно отслабва, което позволява на Шарл VII да възстанови своя авторитет и да реорганизира управлението на страната.

Макар че новият френски владетел е общо взето успешен крал, има някои особености на неговия характер, които дават известни основания да се предполага, че той наследява нестабилната нервна система на баща си. Френският изследовател Етиен Паские пише през 1621 г., че кралят трябва да е бил луд. Биографът на Шарл VI от деветнадесетото столетие, Френ дьо Бокур, казва, че кралят сякаш „събира няколко души в една личност“. „Неговите малки, вдълбани в лицето като на гризач очи, големият му, подобен на патладжан, нос, плътните чувствени устни и нездравият му тен — коментира портрета му в Лувъра Малкълм Вейл — изключва прототипа от кралските особи с по-фин външен вид.“ Неговият характер като че ли вярно отразява портрета му. Той е несимпатичен, непоследователен, капризен, безотговорен, мнителен, злопаметен и сластолюбив. Казват, че неговата похотливост е толкова изявена, че граничи с приапизъм. Дворът също не се слави с добра репутация. Хронистът Шастлен твърди, че любовницата на Шарл VII, Аниес Сорел, лично измисля „всички онези неща в костюмите, които подтикват към разврат и разпуснатост на нравите“. Тези обвинения е принуден да повтори и разшири и Жан Жювенал де-з-Юрсен, когато през 1445 г. прави следния коментар: „Можеха да се видят женски гърди и техните зърна и дълги кожени шлейфове, и колани за жартиери, и какво ли още не.“

Но това, което без съмнение свидетелства за не напълно уравновесената психика на краля е неговата мания за опасност. Подобно на Джеймс I Английски, той се страхува да не бъде извършено покушение срещу него — опасения, които не са напълно лишени от основание в условията на коварства и насилия, характерни за френския кралски двор, в който той е отгледан и възпитан. Той със сигурност не може лесно да забрави за бруталното убийство на бургундския херцог на моста в Монтро, за плана на което сигурно е знаел. Така Шарл VII развива фобия от мостове. „Той не смееше да се качи на платформа или да мине по дървен мост, освен ако не е напълно безопасно“ — твърди Шатлен. През октомври 1422 г. една платформа наистина се срутва, когато кралят е с двора си в Ла Рошел. По-късно той поръчва да се отслужи специална благодарствена меса в църквата „Сент-Шапел“ в Бурж, за да бъде отбелязан случаят, „когато Господ ни запази от опасността, на която бяхме изложени в Ла Рошел, където паднахме от горния етаж на залата на долния.“ Някои от прислугата наистина загиват, както и господарят на Прео, а самият крал е сериозно наранен.

Ако Шарл VII страда от наследствено увреждане на нервната система, неговото общо здравословно състояние все пак е добро до последното десетилетие на управлението му, независимо от развитата невротична антропофобия. От края на 50-те години на петнадесети век обаче кралят започва да боледува, краката му подпухват и го болят, а от тях източват гной; устата и челюстите му са засегнати от особен вид инфекция, от кожни язвички, абсцеси, вероятно и от остеомиелит. Всичко това може да бъде разглеждано като съвкупност от вторични симптоми на някакво венерическо заболяване, може би сифилис.

Шарл VII е лишен от престолонаследие от баща си през 1421 г. Самият той е в доста обтегнати отношения със собствения си син и наследник, Луи XI. Наистина трудно могат да бъдат открити кралски фамилии, които да са по-нещастни от тази на Валоа във Франция. За това, че и Луи XI наследява някои от невротичните проблеми на баща си, също могат да бъдат приведени доказателства. Независимо че е способен владетел, който твърде успешно върви по стъпките на баща си при възстановяване на авторитета на кралската корона, Луи също е невротик и също страда от фобии, които донякъде се обясняват с атмосферата във френския кралски двор по негово време, напомняща тази в съветския Кремъл, но може би и с неговата наследствена обремененост към този вид неразположения. Луи се проявява като интелигентен, хитър и опитен мъж, но е прекалено суеверен. Има слаба физика и страда от някаква кожна болест, което го кара да се страхува, да не би да е прокажен. Съществуват догадки, че вероятно е получавал и епилептични припадъци. Според известния френски историк Шарл Пти-Дютайи, кралят е:

„Невропат, чието нервно разстройство намира израз в лекомислените му приказки, които не щадят никого и за които той понякога е принуден скъпо да плаща. В други случаи това негово страдание се проявява в неудържимо желание за движение, което го тласка към продължителни ловни експедиции, твърде изтощителни за антуража му и превръщащи се в пътуване през цялата страна с прекалено голяма скорост. Той е винаги превъзбуден, подозрителен, винаги иска лично да се погрижи за всичко и си вре носа и в най-незначителните работи.“ (C. Petit-Dutaillis — in: The Cambridge Medieval History, vol. VIII, pp. 274–275).

Подобно на своя баща, Луи XI съчетава „много хора в една личност“, защото представлява истинска сплав от противоречия: мрази формалностите, но се държи на разстояние; жесток, но способен на истинско приятелство; страхлив, но същевременно и много смел. Особеностите на неговия характер, склонността му към измама, заради която си спечелва славата на ненадминат паяк, нежеланието му да се облича като крал и да се наслаждава на капаните, които е способна да залага кралската власт, и най-сетне честата промяна на настроението дават основание да се предполага, че той може би страда от лека невроза, която вероятно е наследил от баща си и дядо си. Това твърдение не бива да се приема безусловно, въпреки че е възможно някои особености в характера на сина и внука на Шарл VI да се дължат на неговите гени.