Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (18)

Шестнадесета глава
Луди в ботуши

Двадесетото столетие, повече от всеки друг период, е време на диктатори, които предизвикват взрив от човешки трагедии и разрушителни войни, нямащи равни на себе си в аналите на историята, дори по времето на Атила или Чингиз хан. Подобно явление се нуждае не само от историческо обяснение.

Това не означава, че историческото развитие не е изиграло значителна роля за създаване на условия за появата на диктатори и за закрепването им във властта. Именно историческите обстоятелства им помагат да се доберат до властта. Смутното време на Руската революция дава възможност на Ленин да се издигне до лидерската позиция и става исторически контекст за бруталния диктаторски режим на Сталин. Вялото политическо развитие на Италия през 20-те години на XX в. подготвя пътя за налагането на фашистко управление от Мусолини. Зашеметяващите условия на мирния договор, които предизвикват страхотна икономическа криза и хиперинфлация в победена Германия след края на Първата световна война подготвят почвата за идването на Хитлер на власт. И все пак чисто историческото обяснение може би не е достатъчно да изясни как и защо диктаторите се добират до управлението и защо, след като постигат целта си, злоупотребяват по такъв начин с него.

Често цитираната максима на известния английски историк и преподавател по нова история в Кеймбриджкия университет, лорд Актън (1834–1902), че всяка власт корумпира, но само абсолютната покварява всецяло, може би не е неоспорима истина. В миналото са съществували пълновластни суверени като Луи XIV във Франция например или пък диктаторите през двадесети век като Саласар в Португалия и Франко в Испания, чието управление може и да не е било от полза за техните народи, но които поне не са проявявали признаци на ненормалност.

Големите диктатори, изглежда, спадат към една особена, отделна категория на обсебените от мания за власт, която засенчва всички останали черти от характерите им. Властовата психоза в подобни случаи развращава личността и разрушава нейните морални устои. „Болният мозък е като автомобил, чийто лост за скоростите е включен само на една предавка, докато нормалният мозък може да сменя скоростите“ — посочва Харолд Лосуел в своята, станалата вече класическа, книга „Психопатология и политика“. (Harold D. Lasswell, Psychopathology and Politics. Chicago, 1977, p. 16.) Диктаторът е именно такъв политик — с мозък, който работи само на една предавка, понеже е отровен от жаждата за власт и се стреми да наложи волята си и ценностната си система на всички свои подвластни, като унищожава всеки, който не е съгласен да ги приеме. Придобиването и удържането на властта се превръщат в единствена цел на неговото съществувание.

Какви са отличителните черти на подобна личност, които проправят пътя към такова развитие? Фройд търси причините за психичната дезинтеграция, като се връща към детството на индивида, за да открие следи от претърпени разочарования дори още в утробния период на развитие. От разгледаните дотук случаи вече се убедихме, че лишаването от нормално или тежкото детство може да бъде от решаващо значение за развитието на бъдещи неврози и психози. Детската и юношеската възраст следователно са периоди на формиране на бъдещия психопат или социопат, някои от характерните черти на който повечето диктатори притежават.

Отличителен белег на живота на диктаторите е, че като деца и юноши те са били ограбени, не само в материалния смисъл на думата, но и по отношение на нормална семейна среда. Хитлер, Мусолини и Сталин израстват в окаяни и нещастни семейства, в които майката е привързана предано към тях, а бащата е обект на ненавист. Те се бунтуват на младини и това им създава проблеми с властите, които те трайно намразват. Лишени от топли грижи и сигурност в детството, унижавани през юношеските си години и неспособни да установят хармонична връзка с другия пол, те търсят компенсации за нараненото си самочувствие в стремежа към придобиване на власт и злоупотребата с нея.

Разбира се, би било нелепо да смятаме, че всички деца, които растат при подобни обстоятелства, стават диктатори, малолетни престъпници или психопати. Но все пак в детството на всеки диктатор семето на неговите бъдещи изяви е вече посято и той несъзнателно очаква подходящия момент, който според природната си интелигентност и способности ще може да използва. Избуяването на плевелите, покълнали от това семе, става по-късно.

Може ли обаче формирането на един диктатор да се обясни от физическа и психологична гледна точка? Сталин прекарва сипаница и лицето му частично е обезобразено. Мусолини непрекъснато се стреми да се прави на мъжкар. Хитлер пък е с доста женствена физика. Предполага се, че Хитлер и Мусолини са страдали от сифилис, макар да няма доказателства за това. Лекарят на Хитлер споделя, че през 1942 г. във Виница (Украйна) той се разболява от енцефалит. В резултат на лекарските предписания, както може да се очаква, фюрерът става жертва на злоупотреба с амфетамини. Разклатеното здраве на Мусолини в по-късните му години може би засяга и душевното му равновесие. Както вече неведнъж установихме, физическите заболявания могат да бъдат съществен фактор и за увреждане на психичното здраве. Жестокостите на турския диктатор Кемал Ататюрк стават по-разбираеми, ако се има предвид фактът, че той страда от психоза на Корсаков (Корсаков синдром) — органично увреждане на мозъка, което се дължи на тиаминова недостатъчност, причинена от алкохолизма, и изразяващо се в загуба на паметта и в активизиране на въображението на пациента като компенсация за това. Примерът с Ататюрк ни напомня и за още един случай, при който ходът на историята е повлиян от умопомрачението на някой от ключовите участници в него. По време на Гръцко-турската война (1919–1922), преди едно решително сражение, гръцкият генерал прекарва целия ден в леглото си, защото е обзет от манията, че краката му са от стъкло и могат всеки момент да се счупят. Това улеснява, разбира, се победата на турските войски.

От време на време здравословните проблеми се превръщат в дразнител за съзнанието на диктаторите, но сами по себе си тези проблеми не са достатъчни да обяснят разстройството на личността им. Затова ключът към тяхната природа се намира най-напред във формирането на наклонностите на даден диктатор, а след това в обстоятелствата, които благоприятстват злоупотребите му с властта, докарали го до ръба на истинска лудост. Както вече стана дума, властта се превръща в мания за диктатора; за него тя е над всичко и му служи за отдушник на отдавна потисканите огорчения, удовлетворява личните му амбиции и освобождава подсъзнателните му импулси, като по този начин грижите на един човек се превръщат в обществени проблеми. Това, което до този момент е представлявало повод за личното му недоволство, се представя като политическа идеология, създадена за доброто на народа и пропагандирана с всички възможни средства, за да може ентусиазмът на хората бъде спечелен за неговата кауза. Една от пленителните особености на психологията на масите се състои в това, че милиони уж напълно нормални мъже и жени могат да бъдат подведени и омагьосани, така че да станат наистина съпричастни с една лична и дори маниакална цел. За да укрепи авторитета си, диктаторът се нуждае от възвеличаване на своята личност, което може да намери отявлен израз в безгранично преклонение, пищни церемонии или грандиозна архитектура. Вождът се нуждае също така от потъпкване на всяка съпротива — било то реална или въображаема. Но сред ласкателствата на приближените и безогледното низкопоклонничество диктаторите се превръщат в политически фигури, които губят представа за действителността, от която през целия си живот, впрочем, не са се интересували. Те са силно увредени като личности, които поради своите самозаблуждения могат да вземат решения, самоубийствени и разрушителни дори за самите тях. Така например Сталин умира в леглото си, но се носят слухове, че смъртта му може да е предизвикана преждевременно. Хитлер се самоубива в берлинския си бункер. Мусолини е обесен по най-унизителен начин от италианските партизани. Чаушеску и жена му бяха разстреляни след съд по бързата процедура. Споменатите диктатори може и да не са били клинично луди, но като личности проявяват опасни аномалии в своето поведение.

* * *

Ако за диктаторите от двадесетото столетие трябва да бъде избран прототип, италианският вожд Бенито Мусолини ще бъде сред водещите в класацията. Широкоплещест, мускулест, с навъсено лице, имитиращ Наполеон със стойките си, външният му вид напълно отразява ролята, която без съмнение е избрал за себе си, превръщайки се в символ на култа към вожда (на италиански „дуче“). Мусолини се перчи с външността си на мъжкар; той е мъжествен, силен, има атлетична фигура, често го виждат да кара бързи коли, да язди или да лети със самолет. За неудоволствие на Хитлер, той дори се фотографира полугол. Когато инспектира войнишки строй, Мусолини обича да ходи с бърза крачка. Затова и тези, които са извикани на разговор в кабинета му, трябва бързо да притичват при него и след като бъдат освободени, да излизат на бегом, поздравявайки го по обичая на древните римляни — жест, с който той заменя традиционното ръкостискане (понеже се бои до смърт от физически контакт).

Ако на един човек му се повтаря по сто пъти на ден, че е гениален, все някога ще повярва в своята безгрешност. Такъв е случаят и с Мусолини, както впрочем и с повечето от неговите колеги диктатори. Майки подават рожбите си, за да получат благословията на Дуче. Говори се дори, че той спрял спускащата се от планината Етна лава благодарение на силната си воля. Един новостроящ се град е кръстен на Мусолиния. Диктаторът се смята равен на Наполеон или дори на Исус Христос. Освен това е отличен актьор и успява години наред да прикрива големите си физически и психологически недостатъци.

Можем да се запитаме колко значими са тези недостатъци. Някои смятат, че подобно на тираните преди него Мусолини е болен от сифилис, с който се заразява още докато учи през 1905–1906 г. в Толмецо, на австрийско-италианската граница, тоест четири години преди Паул Ерлих да открие лекарство за сифилиса въз основа на органичните съставки на арсеника. Много по-късно външният министър на Италия, граф Чано, и шефът на полицията ще се питат дали централната нервна система на Дуче не е увредена от сифилиса, с което биха могли да бъдат обяснени некомпетентните му решения. Тестът Васерман обаче, на който Мусолини се подлага, е отрицателен. Въпреки това здравето на диктатора непрекъснато се влошава и без съмнение оказва влияние върху политическите му решения. Но ключът за разбирането на Мусолини е не толкова в особеностите на неговата физика, колкото на неговото съзнание.

Както посочва британският му биограф, Денис Мак Смит, Мусолини „не е луд, който просто се опитва да впечатлява околните като силен човек“. (Denis Mack Smith, Mussolini. London, 1981.) В този негов „силов“ комплекс има елементи, които го отвеждат в ничията земя на умствено увредените. Мегаломан или параноик, той страда от патологична форма на нарцисизъм и самолюбие. „Първата му грижа е Мусолини, втората — фашисткият режим, а на трето място идва Италия“ — коментира английският посланик в Италия по онова време. Липсата на съвест, скептичните му представи за човешката природа, неговата жестокост и вътрешната му самота показват най-малкото, че диктаторът притежава някои от чертите на типичен психопат.

Прекомерното му чувство за собствената му значимост се разраства все повече и очевидно представлява компенсаторен механизъм за дълбоко прикриваното чувство за малоценност и несигурност, останало от детската и юношеската му възраст. Той е роден на 29 юли 1883 г. в Предапио, селце в областта Романя. Баща му е местният ковач — мързелив човек, който работи само когато му се прииска; един от първите социалисти в страната, антиклерикално настроен, женкар и алкохолик. За разлика от него майката на Мусолини е ревностна католичка, която изкарва прехраната на семейството. По-късно тя ще се превърне в култова фигура за Италия и учениците ще пеят в нейна чест химна „Felix Mater“ („Щастлива майко“). Семейната среда несъмнено е безрадостна, макар Мусолини, подобно на Хитлер, да е склонен доста да преувеличава лишенията, от които страда в детството си. Така или иначе, в дома, в който израства, цари студенина и несигурност. Училището не предлага на малкия Бенито компенсации за това, което го очаква у дома, тъй като редът в школото, което посещава във Фаенца и което се ръководи от религиозен орден, е строг и суров. А Бенито е буен и недисциплиниран ученик. За съучениците си той е истински грубиян. „Спечелеше ли бас — спомня си един от неговите съвременници — той искаше повече от това, на което се беше обзаложил, а ако загубеше, се опитваше да се размине с плащането.“ Веднъж по време на вечеря той намушква свой съученик в пристъп на гняв и е изключен от училището.

С възмъжаването си Мусолини е малко по-обнадежден за бъдещето си. Домашното му възпитание го прави социалист и антиклерикал. Успява да си осигури диплома за завършено образование и временна работа като учител. След това се премества в Швейцария, вероятно за да избегне повиквателната за редовна военна служба. Прекарва там две години в оскъдица и попада в полицейските архиви на страната заради радикалните си социалистически идеи и като „импулсивен и много агресивен човек“. Понеже е женкар като баща си, той има малко истински приятели. За някои той не е напълно нормален.

Избухването на Първата световна война за Мусолини, както и за Хитлер, е път към спасението. Изоставяйки марксистките си убеждения, младият италианец става прекалено голям патриот и отново подобно на Хитлер се издига до ранга на ефрейтор, преди да бъде ранен и да остане инвалид през 1917 г. Войната изпълва неговото съзнание с патриотичен плам и с дълбоко презрение към италианските политици на власт. Следвоенното недоволство и несигурност поощряват политическите му амбиции и разрастването на патологичната му агресивност.

Възползвайки се от слабостта и бездействието на либералните демократични сили, Мусолини заграбва властта чрез политически машинации и терор. За цели двадесет години той се превръща в „il duce“^[213]. При това не могат да бъдат отречени неговите способности на водач, неговата интелигентност и енергичен характер, както и множеството му постижения. Но колкото повече време прекарва в позицията на неоспорим държавен глава, колкото повече расте преклонението, което той изисква и получава, толкова по-смътни стават представите му за действителността. И толкова повече се проявяват психопатичните страни на неговия характер — безмилостно изтребване на критиците на политиката му, нарастващо себелюбие, все по-голяма готовност да използва войната като средство и част от неговата философия за политиката и живота на обикновените хора. По онова време в Италия е в ход фашисткото обновление на страната, за което според Мусолини тя е предопределена още от времето на имперското си минало. На избухналата междувременно война в Етиопия се гледа само като на сбъдване на това предопределение. Следва съюз с Хитлер, който предхожда влизането на Италия във Втората световна война. Всички тези събития с нищо не подсказват, че под образа му на класически мачо психичните проблеми на неговата личност стават все по-сериозни. Две обстоятелства обаче започват да играят все по-важна роля в живота му: влошаващото се физическо здраве, което се отразява негативно върху душевното му равновесие и върху политическите му решения, както и нарастващата пропаст между идеалния образ, който гради за себе си и историческата действителност, в която е принуден да действа.

Мусолини непрестанно се опитва да прикрива влошеното си здравословно състояние, което би опетнило репутацията му. Макар да е малко вероятно, че той има увреждания на централната нервна система от сифилитична инфекция, здравето му без съмнение не е добро. Веднъж през 1925 г. повръща кръв и припада в колата си; открита е сериозна язва на стомаха и дванадесетопръстника. Четири години по-късно Мусолини се лекува след вътрешен кръвоизлив и е поставен на диета, състояща се само от течна храна и три литра мляко на ден. Здравните му проблеми, подобно на Хитлер, го принуждават да се храни умерено; въздържа се и от алкохола, и от пушенето. Когато през 1942 г. посещава Северна Африка, получава остри болки в стомашно-чревния тракт, които според лекарите са причинени от глисти и амебна дизентерия, но по-вероятно се дължат на пептична язва. В най-критичния момент от войната — през януари 1943 г. — Мусолини живее само на успокоителни и течности.

Неувереното му възприемане на действителността се изразява още по-категорично и говори за появата на проблеми в мозъка. При избухването на Втората световна война Мусолини се държи изненадващо нерешително и дори неадекватно, а страната му е крайно неподготвена за предстоящото тежко изпитание. През юли 1943 г., по време на срещата си във Фелтре с Хитлер, който го критикува за неуспешните военни операции на италианците, Дуче се опитва най-безочливо да отрича допуснатите слабости. Но поведението му е жалко, а по време на срещата на двамата диктатори съюзническите бомби се сипят над Рим. Въпреки всичко Дуче отказва да подаде оставка по молба на крал Виктор Емануил, който е разтревожен от влошеното му състояние.

След като е заменен като държавен ръководител от маршал Бадолио, Мусолини най-напред е затворен на остров Понца, а по-късно на Ла Маделена, където прекарва голяма част от времето си в четене на биографията на Христос, при което намира любопитна аналогия между положението си в момента и предателството на Юда Искариотски. Оттам е измъкнат след светкавична операция на германците, които го поставят начело на марионетно правителство под техен контрол. Но междувременно лидерските му способности са се изпарили заедно с разбитите надежди и все по-неадекватното възприемане на действителността. Здравето му временно се стабилизира и той прекарва времето си в Гарняно — курортен град на брега на езерото Гарда. Там усъвършенства немския си като превежда Вагнеровия „Пръстен на нибелунгите“; води си и записки върху Платоновата „Държава“. Чувства се безкрайно потиснат от приближаващата победа на съюзниците във войната, но не е в състояние да направи нищо за нейното предотвратяване. „Изправих се срещу света, но той се оказа твърде силен противник за мен. Презирах другите и те сега ми се отплащат със същото“ — пише Мусолини. Последният му безнадежден опит да направи нещо е присъединяването му към група германски части, които се опитват да си пробият път от Италия към Австрия. Тогава е заловен от италиански партизани в Донго край езерото Комо и набързо е екзекутиран заедно с любовницата си Клара Петачи. Мусолини не може да бъде наречен луд в клиничния смисъл на думата, но отношението му към живота го представя като психопат, подложен на все по-нарастващото влияние на един синдром, който неизбежно го отвежда в ничията земя на умопомрачените.

* * *

Между жизнения път на Мусолини и този на германския диктатор Хитлер съществува поразителна прилика. И двамата страдат от ограбеното си детство и униженията, понесени през юношеските години. И двамата превръщат в цел и намират философски смисъл във воденето на войни. Възползвайки се от благодатната почва на икономическия хаос и политическата безпомощност, те хвърлят семената на нов обществен ред за своите народи. И Хитлер, и Мусолини са в лошо здравословно състояние, ставайки все по-опасни с поведението си.

Английският историк А. Дж. Тейлър пише по повод на Хитлер, че „неговите действия са напълно смислени“, а министър-председателят Невил Чембърлейн, който се среща с Хитлер на 7 септември 1938 г., споделя: „Хитлер не показва никакви признаци на лудост, но е много възбуден.“ Не такова впечатление обаче оставя Хитлер у други хора, които са го познавали. Още през 1930 г. сър Робърт Ванситард го описва като „полулуд и опасен демагог“. Осем години по-късно английският посланик, сър Невил Хендерсън, го нарича „мистик, психопат или луд; може би едно от тези три неща, може би две от тях, а може би и трите заедно“. През лятото на 1942 г. Албърт Спиър казва, че Хитлер „често прави впечатление на умствено увреден човек“.

Ясно е, че подобно на Мусолини — само че в неговия случай това е много по-добре изразено — Хитлер има нерадостно детство, расте в неподходяща среда и юношеските му години не са леки, с което може да се обясни това, което впоследствие води до неговите психични проблеми. Баща му Алоис работи като старши митнически инспектор, държи строго на дисциплината и е заклет пушач. Може би на това се дължи ненавистта на Хитлер към пушенето през целия му живот. Между бащата и сина така и не възникват близки отношения. Независимо че се слави като женкар, през 1885 г. Алоис се жени за Клара Пьолцъл, която е с двадесет и три години по-млада от него. Четири години по-късно, през април 1889, синът им Адолф идва на бял свят. Като не среща топли чувства у своя съпруг, Клара намира утеха в своята католическа вяра. Животът ѝ е нещастен и тя намира известна компенсация само в силната любов на сина ѝ към нея. Смъртта на Клара през 1907 г. от рак на гърдата — четири години след кончината на нейния съпруг — е тежък удар за младия Адолф. Той си остава самотник през целия си живот и въпреки любовната връзка с една негова племенница — завършила с нейното самоубийство — и по-късно с Ева Браун, в обкръжението му липсват много близки жени.

В детството си Адолф е доста саможив и поради това на практика няма истински приятели, нещо, което компенсира с образите, породени в съзнанието му. Службите, които посещава в църквата на майка му и където пее като хорист, оставят у него незаличим спомен не толкова със съдържанието си, колкото с магията на церемониите по време на Светата литургия. „Обичах да се опивам от величието на църковните служби“ — споменава по-късно той. Може би тогава в душата му са посети семената на известната негова страст към пищност и церемониалност, която придава на нюрнбергските партийни сборища^[214] такъв дълбок религиозен (макар и езически) символизъм. В училище Хитлер се проявява като заядлив и своенравен. Може да се спори по въпроса дали желанието му да получи реабилитация за лишенията в детството отчасти са го тласнали към ролята, която изиграва за един свят, така жесток към него в ранните му години.

Така или иначе, Хитлер си остава незрял и някак с детинско поведение дори в зрелите си години. Повече умее да общува с деца и с животни, отколкото със свои връстници, сред които понякога се чувства неловко. В предпочитанията си също се проявява като дете: обича сладки и шоколадови бонбони (пие чая със седем лъжички захар), обича да ходи на цирк и на кино, като любимите му филми са „Снежанка и седемте джуджета“ и „Кинг Конг“. Хитлер обича да чете книги за американските каубои и индианци, особено приключенските романи на Карл Май — германеца, писал за земите на Америка, които никога не е виждал. Други навици, които придобива още от детинство, не се променят през целия му живот. Фантазиите на детската възраст вълнуват неговия ум и когато пораства.

Като юноша Адолф вижда света около себе си като тъжно и враждебно място. След смъртта на майка му се премества да живее във Виена, където си докарва някакви, макар и нередовни, доходи като продава картините, които рисува. Макар че в творбите му се забелязват известни художествени дарби, те не са достатъчни да му осигурят достъп до местното рисувално училище, което е поредното унижение за младия човек. В един период той изпада в немотия и стига дотам, че започва да живее в общежитие за бездомни сред отрепките на обществото.

Поради невъзможността да си намери удовлетворително място в обществото той постепенно развива антисемитски чувства и става все по-голям почитател на музиката на Вагнер, както и на идеите, заложени в нея. Направо не е на себе си, след като през ноември 1906 г. гледа в Линц постановката на Вагнеровата опера „Риенци“. Приятелят му Аугуст Кубичек си спомня, че „онази вечер с Хитлер се случи нещо необикновено; сякаш някой друг се беше настанил в неговото тяло и говореше и действаше от негово име, което силно ме порази… той беше в състояние на пълен екстаз и неописуем възторг.“ От всички фактори, които оказват емоционално и интелектуално влияние върху съзнанието на Хитлер в ранните му години, Вагнеровата музика с нейната романтика, вдъхновена от немската народна митология и неопаганизма, има може би най-силно и най-трайно въздействие през целия му живот. През 1939 г. Адолф заявява на госпожа Вагнер, че денят, в който е гледал „Риенци“, поставя началото на политическата му кариера; неслучайно на всяко по-важно нацистко събрание Хитлер нарежда да звучи увертюрата на тази творба на Вагнер. Не е случайно и това, че една от най-скъпите му придобивки е едно писмо, написано от Вагнеровия покровител, крал Лудвиг II Баварски.

Подобно на Мусолини, бъдещият фюрер е спасен от живота на трайна деградация от избухването на Първата световна война. По онова време той се намира в Мюнхен и веднага постъпва в редовете на армията. Войната му предоставя възможност да служи — функция и цел, която мирното време не успява да му предложи. „За мен това време представляваше избавление от тягостните чувства, които ме съпътстваха през младите ми години“ — пише Хитлер. Другарите му го смятат за твърде сериозен и лишен от чувство за хумор, но при все това той проявява смелост и съвсем сам залавя четирима французи. Макар че не получава офицерско звание и в края на войната е — пак като Мусолини — само най-обикновен ефрейтор, той два пъти е награден с Железния кръст за храброст. След обявяване на примирието през ноември 1918 г., с живота, който има смисъл и цел, е свършено и Хитлер е много потиснат. „Не бях плакал от деня, в който стоях пред гроба на майка си“ — спомня си бъдещият фюрер.

Годините непосредствено след края на войната в една страна, претърпяла поражение и понасяща несправедливо тежките условия на Версайския мирен договор, години на трагична икономическа криза, безработица и галопираща инфлация, предоставят на Хитлер възможността да влезе в политиката. Той отдава поражението на Германия — този „нож в гърба“, както той го нарича — не толкова на генералите, колкото на политиците и на егоистичните групови интереси на хора, според него предимно от еврейски произход. През ноември 1923 г. националсоциалистите правят неуспешен опит да завземат властта със сила. Въпреки че така нареченият „Бирен пуч“ се проваля, той дава на Хитлер ореола на мъченик, макар да излежава само девет месеца от петте години затвор, на които е осъден^[215], както и възможност да направи своите цели публично достояние. Десет години по-късно той вече е безспорният лидер на Националсоциалистическата партия, унищожавайки всичките си политически противници било с честни, било с непочтени средства. Най-накрая е назначен от престарелия и оглупял германски президент Фон Хинденбург за канцлер и фюрер на Германия.

Стремителното му издигане във властта може да се обясни само на фона на политическата и икономическата криза, която довежда страната до безнадеждно състояние. Хитлер връща на нацията загубеното ѝ самоуважение и надеждата за просперитет. Злините, които представляват антисемитизмът и появилите се по-късно ужасни концентрационни лагери, са прикривани от погледа на благодарното общество или отиват в забвение. Дори избухването на Втората световна война е представено от най-ревностните му привърженици като натрапено със сила на германския народ. В ранните му години във властта Хитлер е по-отзивчив към политическите и социалните искания на нацията, но дори и от пръв поглед неговата хипнотизираща власт над хората изглежда смущаваща, ако не и трудно обяснима. Отговорът на загадката, свързана с неговия успех, се намира преди всичко в основните психологически нагласи на Хитлер и в евангелските послания, съдържащи се в тях. Освен това той е отличен артист, който режисира театралните си политически изяви пред масите с опитна ръка, експлоатирайки впечатляващата помпозност на церемонии, близки до религиозните, с помощта на които хипнотизира своята публика. Ролята си на своеобразен месия той изтъква посредством блясъка и ефектите, знамената, музиката и униформите, характерни за един обаятелен езически водач. Хитлер добре умее да преценява настроенията на присъстващите и да ги подтиква към възторжен отклик на това, което им представя.

Като повечето религиозни пророци той формулира едно просто и разбираемо послание, което прави обществено достояние в книгата си „Mein Kampf“^[216], от която между другото се забелязва, че фюрерът е по-опитен в говоренето, отколкото в писането. „Вярвам, че такава е била волята Божия — едно [австрийско] момче да се премести да живее в Райха^[217] и да израсне достойно за лидер на нацията — казва Хитлер през 1938 г. Подобно на Христос и аз имам дълг към своя народ.“

Корените на това послание трябва да се търсят в своеобразната каша от безкритично заимствани от философията и от историята факти, от личния му опит, натрупан през ранните му години, както и от специфичното състояние на неговия ум, което е принципно нестабилно. В основите на неговата философия лежи дълбоката му вяра в историческото предопределение на арийската раса, защото, както пише той, „кръвта е циментът на всяка цивилизация“. „Целият живот се крепи на три основни неща: — казва Хитлер на 2 април 1928 г. в Хемниц — борбата е баща на всички постижения, доблестта е заложена по рождение в кръвта, а водачеството е най-важната и най-сигурната защита.“

Изводът от тази доктрина, която завладява Хитлер до маниакалност, е, че основната пречка пред постигането на великите му проекти е зловредният заговор на еврейството, на пълното унищожаване на което той посвещава всичките си сили. „Евреинът е въплъщение на дявола и носи в себе си всяко зло.“ „Смесването на различните раси е първородният грях на човечеството.“ Той дори се тревожи, да не би да има нещо еврейско в рода си. Тези притеснения се основават на слуховете, че баща му вероятно е незаконороден син на Мария Ана Шикелгрубер — слугинчето, което може да е било прелъстено от някой член на семейство Франкенбергер, у което работи.

Възможно ли е да обясним от психологическа гледна точка състоянието на този човек, което го води до такива опасни заключения и в крайна сметка — до най-големите нещастия, които историята познава? Дали умът му не е бил засегнат от някакво органическо заболяване, което да е нарушило душевното му равновесие? Както в случая с Мусолини, съществуват предположения, подкрепени от масажиста на Хитлер — Феликс Керстен, че той страда от сифилис на нервната система, но тестът Васерман, на който фюрерът се подлага на 15 юни 1940 г., е отрицателен. Макар че проявява болезнено сексуално влечение, Хитлер, изглежда, е бил импотентен. Племенницата му, Гели, за връзката му с която се намеква, твърди, че той се възбужда от „мазохистични копрофилски перверзии“, тоест получава сексуална наслада, когато неговата партньорка дефекира или уринира върху главата му. Но тези неща, както и слуховете за сифилитичната му инфекция, не могат да бъдат потвърдени от независим източник. Не е сигурно и предположението на личния му лекар, д-р Теодор Морел, че Хитлер страда от маниакално депресивна лудост вследствие от прекарания енцефалит.

Но в случая с д-р Морел нещата стоят по друг начин. Независимо че спомените му често не са надежден източник на информация, в своите дневници лекарят отбелязва, че години наред Хитлер има стомашно-чревни оплаквания — вероятно от хроничен холицистит или от някакво заболяване на жлъчката, които предизвикват силни болки в дясната горна част на коремната кухина. (David Irving, The Secret Diaries of Hitler’s Doctor. New York, 1983.) В резултат на това фюрерът се подлага на почти вегетарианска диета и е принуден да взема таблетките, които д-р Морел му предписва. Този медик е избран за личен лекар на фюрера през 1936 г. и има репутацията на специалист по кожни и венерически болести, но в книгата си Тревор-Ропър го нарича „знахар“ и „шарлатанин“ (H. R. Trevor-Roper, The Last Days of Hitler. London, 1978). За оплакванията на Хитлер Морел му предписва лекарства, които — както в случая с президента Джон Кенеди — в крайна сметка влияят зле на цялостното му здравословно състояние. По съвет на Морел за облекчаване на стомашните газове Хитлер взема до шестнадесет от хапчетата на д-р Кьостлер, които съдържат стрихнин и атропин. Освен това Морел предписва на фюрера метамфетамини — приемани през устата и венозно, от които болките на пациента временно се облекчават и настроението му се подобрява. Предписват му и два вида много популярни по онова време таблетки с витамини, които съдържат кофеин и первитин, поръчвани в огромни количества, за да може Хитлер редовно да ги приема. Макар повечето подобни хапчета да са безвредни и да не влошават състоянието на пациентите, ефектът от натрупването на многото лекарства, които лекарят предписва на Хитлер, води при него до амфетаминово отравяне. То вероятно уврежда сериозно и нервната му система, предизвиквайки превъзбуденост и раздразнителност, безпокойство, безсъние, напрегнатост, словоохотливост, неспособност да взима правилни решения и параноя — все симптоми, които са характерни за личността и поведението на фюрера.

Освен това съществуват достатъчно данни, въз основа на които може да се заключи, че през последните години на Втората световна война здравето на Хитлер системно се влошава в други аспекти от физическо естество. В последните години от живота си той проявява някои признаци на Паркинсон, което вероятно се отразява неблагоприятно и на способността му да преценява нещата. В края на войната Хитлер взема импулсивни и понякога твърде неочаквани решения, които имат катастрофални последици за военните усилия на германците. Направените електрокардиограми показват, че той може би е страдал и от „бързо прогресираща форма на коронарна атеросклероза“, както и че запушени кръвоносни съдове в областта на врата вероятно са причинявали объркване на съзнанието поради ограничения достъп на кислород до мозъка.

Сами по себе си тези симптоми, които се проявяват главно през последните години от живота му, не могат да обяснят крайностите в поведението на Хитлер — неговата параноя и мегаломания, недоверието му към мнението на другите, неговата строгост и суровост към всички извън тесния му семеен кръг и маниакалната му убеденост, че е привилегирован от съдбата да постигне целите си. Оставаме с впечатлението, че характерът на Хитлер, обуславящ и водената от него политика, се дължат най-вече на неговите личностни проблеми. В добре аргументираната си студия д-р Парк предполага, че Хитлер вероятно е бил жертва на психомоторна епилепсия, произтичаща от темпоралния лоб (слепоочния дял) на мозъка. „Личностният му профил — пише ученият — съвпада с този на страдащите от този вид психомоторни пристъпи“ и е причина за появата на безпричинен страх, на съноподобни налудничави идеи, на речеви автоматизъм, на агресивно и параноично поведение. За подобно заболяване обаче не разполагаме с данни от електроенцефалограма, а голяма част от горепосочените симптоми са типични и при други психични увреждания. (В. Е. Park, The Impact of Illness on World Leaders. Philadelphia, 1986, pp. 149–219, 343–353.)

Без съмнение униженията, на които фюрерът е подлаган като дете и в младежките си години, го карат да търси компенсации, създавайки особен свят на грандиозните фантазии. Хитлер си остава много самотен човек, който трудно намира близки приятели. Разделя се с единствения си приятел от младежките години, Аугуст Кубичек. Друг свой близък, Ернст Ром, осъжда на смърт^[218]. Подчинените му са обикновено хора под средното — било физическо, интелектуално или морално ниво: Херман Гьоринг, командващият Военновъздушните сили на Райха, е пристрастен морфинист; Щрайхер — гаулайтер и издател на нацисткия седмичен вестник, „Der Sturmer“ („Щурмовак“) е сексуално перверзен човек; а Гьобелс е с протеза на единия крак. Ева Браун, неговата близка приятелка, за която се оженва в навечерието на своето самоубийство, се оказва като гъба, която е в състояние да попие и успокои лошите му настроения (както става и когато слуша музиката на Вагнер). Тя почти не се интересува от политика и ролята ѝ се свежда до тази на любящото и вярно куче.

При своето безгранично себелюбие Хитлер, естествено, не понася някой да му противоречи. В противен случай избухва в гняв, наподобяващ яростта на полудял човек. Когато един негов гост от Швеция, Биргер Далемс, му казва, че Англия вероятно ще се обяви в защита на Полша, „говорът му започна да става все по-изопачен и цялото му поведение бе като на човек, който сякаш не е на себе си“. Генерал Гудериан, началник на германския Генерален щаб, разказва как през февруари 1945 г. видял намиращия се до него Хитлер „с бузи, зачервени от гняв, и целия треперещ… от ярост, напълно неспособен да се владее. След поредния изблик на гняв, Хитлер започна да се разхожда по килима, след това внезапно спря точно пред мен и хвърли поредното си обвинение в лицето ми. Гласът му почти достигна до крясък, очите му сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите, а вените на слепоочията му бяха видимо изпъкнали.“ Ойген Долман, доверено лице на Химлер, си спомня как само при споменаването на заговора на Ром от 1934 г. Хитлер „подскочи като ужилен, с пяна на устата… се разкрещя, че ще налага най-страшни наказания… Гневът му продължи цели тридесет минути; хората, които бяха при него, помислиха, че е полудял.“

Хитлер, както и Мусолини, започва да възприема действителността все по-неадекватно. Така той заживява все по-често в собствения си нереален свят на илюзии и това е израз на нарушеното му душевно равновесие. Подобно на римските императори, Хитлер си присвоява статута на полубожество — „върховно олицетворение на динамичния и многолик народ“, „мистична и магнетична сила, която обединява Народ и Държава“, „въплъщение на Народния дух; и единствено чрез тази интерпретация народът може да бъде доведен до пълната си реализация“. Подобни мисли са по-скоро плод на болен мозък, на увредено съзнание, отколкото на логично мислене. Последните си дни Хитлер прекарва в отдалечения и подобен на крепост военен комплекс „Волфсшанце“^[219] — или в берлинския си бункер, където, докато неговият илюзорен свят се сгромолясва върху главата му, той крои планове да построи наново родния си град Линц.

Макар че и Хитлер не може да бъде наречен луд в клиничния смисъл на думата, той дори в по-голяма степен от Мусолини се намира на ръба на умопомрачението. Психиката му, изглежда, е затормозена от стечение на различни неблагоприятни обстоятелства — нерадостно детство и млади години, интоксикация на организма вследствие от приемане на големи дози медикаменти, начален стадий на Паркинсон. Изследователят Робърт Уайт предполага, че от съвременна гледна точка много от симптомите, проявили се при Хитлер, показват гранично състояние между нормална психика и личностни отклонения. (Robert Waite, The Psychpatic Code: Adolf Hitler. New York, 1977, p. 378.) С други думи, трябва да признаем, че ключът към разгадаването на личността на Адолф Хитлер лежи в дълбоките кладенци на неговото подсъзнание.

* * *

Наред с Хитлер и Мусолини третият велик диктатор на двадесетото столетие, Йосиф Сталин, изглежда загадъчен и потаен, обгърнат в мистериозност, който много рядко се показва пред народа или се изявява в реторичното поприще. Сталин създава, „и то не само у мен — спомня си видния руски революционен деец и учен Николай Суханов, по-късно станал жертва на Сталиновите репресии^[220] — впечатлението за нещо сиво и неясно, което от време на време едва се мержелее и после пак изчезва, като не оставя никакви следи след себе си.“ Въпреки това той се превръща в обект на култ в не по-малка степен от Мусолини или Хитлер и в това му проявление образът, който си изгражда, е на вежлив, бащински настроен човек, който пуши лулата си, силно е привързан към децата и проявява скромност във всичко. „При мисълта, че живеем в дните на най-славния, единствения и неповторим Сталин, бих искал да викам с цяло гърло, да крещя и гръмогласно да нареждам в захлас. Ти си въздухът, който дишаме, нашата кръв, нашият живот! Затова ето, вземи ги, те са твои, велики Сталин!“ — пише руският писател Алексей Толстой. (Alex de Jonge, Stalin and the Shaping of the Soviet Union. London, 1986, p. 304.)

В училище децата пеят:

„Зад стените на Кремъл има един човек,

който познава и обича страната ни;

Щастливи и блажени сме благодарение на него;

Той се казва Сталин и велико е неговото име!“

(Robert H. McNeal, Stalin Man and Ruler. London, 1988, p. 227.)

Статуята на този човек, висока 16,5 метра, поставена на пиедестал от около 33 метра, е издигнат в столицата на Съветска Армения.

Подобно на Мусолини и Хитлер, Сталин умее да омагьосва и заблуждава своя народ. Като тиранин той има още по-зловеща слава, имайки предвид терорът, който налага, произволните убийства и жестоките наказания в трудовите лагери на ГУЛАГ, на които се крепи режимът му. Безкрайната върволица от неговите жертви наброява най-малко пет милиона души, ликвидирани по негова заповед. Само за един ден през декември 1938 г. той подписва 3182 смъртни присъди. Масово разпространяваният му образ се намира на светлинни години от действителността. И въпреки това претенциите му за гениалност в известен смисъл не могат да бъдат оспорени. Сталин е талантлив организатор и гениален манипулатор на масите, макар методите му да са безмилостни и брутални. На един по-ранен етап от развитието му той е истински запленен от някои идеалистични схващания в марксизма, но този идеализъм бързо е подчинен на стремежа му към властта, към потушаването на всяка критика и към налагане на всяка цена на политиката, която води.

В политическо отношение Сталин е пряк наследник на управленските методи на Иван Грозни и Петър Велики, които той много цени. В разговор с режисьора на филма за Иван Грозни — Сергей Айзенщайн, и с актьора, изпълняващ ролята на царя, Сталин хвали цар Иван като „велик и мъдър владетел, който предпазва страната от чужди влияния и се опитва да доведе докрай процеса на обединение на Русия“. (Robert H. McNeal, Stalin Man and Ruler, p. 298.) Подобно на Петър I руският диктатор гледа на себе си като на създател на нов ред в обществото, олицетворение на който е самият той. Дори и гощавките, които организира, напомнят понякога Царпетровите „заседания на пияния синод“ — пиянство и груби шеги. Сталин обича детинските елементарни шегички като например поставянето на гнили домати на столовете, на които ще седнат гостите му. Милослав Джилас си спомня как по време на един банкет на гостите е наредено да познаят каква е температурата навън под заплахата, че ще трябва да изпият по чаша водка за всеки сгрешен градус. (Robert H. McNeal, Stalin Man and Rider, p. 265.)

Както вече видяхме, в характерите на Иван Грозни и Петър Велики има елементи на психотична невроза, ако не и на нещо по-лошо, предизвикани от прекараните заболявания. Какво може да се каже по този въпрос за Сталин? На външен вид той създава впечатление на напълно нормален, макар и непривлекателен човек, който далеч не е такъв позьор като Мусолини и Хитлер, а за сметка на това се отличава с хладна пресметливост на политик, който се стреми към властта на всяка цена. Въпреки това се предполага, че той също е имал здравословни проблеми — нарушена функция на щитовидната жлеза — хипотиреоиден оток, който може би е предизвикал и известни отклонения в мисленето. (H. L’Etang, The Pathology of Leadership. London, 1969, p. 194.) Има и някои малки физически деформации: срастване на втория и третия пръст на левия му крак, а вследствие на отравяне на кръвта левият му крак е постоянно подут (поради което през 1916 г. е определен като негоден за военна служба), но почти до края на живота си не проявява признаци на умствена или физическа деградация.

Съвременниците му не се съмняват, че той е напълно нормален. Дъщеря му Светлана твърдо заявява, че „никой при никакви обстоятелства не бива да смята баща ѝ за невротик“. Чак след смъртта на диктатора Никита Хрушчов казва, че разсъдъкът на Сталин е „нездрав“ и „болен“ и твърди, че през последните години от живота си е бил умствено неуравновесен: „Още по време на войната Сталин вече не е съвсем добре с главата.“ (Robert H. McNeal, Stalin Man and Ruler, p. 182.) По този повод Шостакович коментира, че Сталин е умствено неуравновесен човек, добавяйки, че „в това няма нищо странно — има толкова много луди владетели; ние в Русия също си имаме няколко“. Според един от биографите му някои доказателства за такова умопомрачение се основават на сведения от Британското посолство. В тях се твърди, че когато на личния му лекар било наредено да го подложи на медицински преглед, довели няколко души, които външно приличали на диктатора, така че докторът да не познае сред тях истинския Сталин. (Alex de Jonge, Stalin and the Shaping of the Soviet Union, p. 378.) И все пак едва ли Сталин е бил луд в истинския смисъл на думата. Историята на неговия живот обаче, стремежът към властта и злоупотребите с нея оставят впечатление за анормалност, която граничи с психично увреждане. Затова не можем да не направим заключението, че случаят на Йосиф Сталин много прилича на това, което днес наричаме психопатия или социопатия.

Детството му показва как става формирането на бъдещия психопат. Той е роден през 1879 г. в жалък коптор в малкото грузинско градче Гори и получава името Йосиф Висарионович Джугашвили. По-късно неговият доверен човек Берия преобразява родната му къща в мраморно светилище. Подобно на Хитлер и Мусолини, Сталин има тежко детство; мрази баща си Висарион, обущар, който едва свързва двата края, но обожава майка си, Екатерина Геладзе. Според една често повтаряна легенда бащинството се приписва на известния руски пътешественик Николай Пржевалски, който наистина има кратка връзка с майката, но освен известна физическа прилика между Сталин и Пржевалски други доказателства за тази хипотеза няма. Що се отнася до Висарион, той е пияница, който бие жена си и сина си, и тъй като не е в състояние да упражнява занаята си, се принуждава да стане наемен работник в кожарската фабрика на Аделханов в Тифлис^[221]. Малко по-късно е убит с нож по време на пиянска свада. Това се случва през 1890 г., когато Сталин е само на единадесет години. Макар че бие детето, майка му има амбициозни планове за неговото бъдеще. Тя е пестелива и прави всевъзможни икономии; работи като шивачка и перачка, за да събере пари и да изпрати Йосиф в църковното училище в Гори. Екатерина до края на живота си остава дълбоко вярваща християнка. Създадената по-късно сталинистка легенда разказва за топлата обич между майка и син, но доказателствата за това са неясни. Когато майка му умира, Сталин нито присъства на нейното погребение, нито позволява на гроба ѝ да бъде поставен кръст. Но без съмнение той е интелигентно момче, което благодарение на усилията на майка си (защото баща му иска да го направи фабричен работник) завършва първо църковното училище в Гори, а след това, вече петнадесетгодишен, става семинарист в Тифлис с перспективата да бъде ръкоположен за свещеник. „Колко жалко, че не стана свещеник“ — казва майка му малко преди да почине през 1936 г.

Сталин ненавижда баща си. „Ужасяващият и с нищо незаслужен бой превърна момчето в не по-малко твърд и безсърдечен човек от баща му. И понеже хората, дължащи своя авторитет на властта или на възрастта си, му напомняха за баща му, скоро у него се породи чувство за мъст спрямо всички, които стояха над него. Така още от детинство той започна да крои планове за осъществяването на намерението си за мъст и това се превърна в цел, на която беше подчинено всичко останало“ — спомня си по-късно неговият съвременник и съученик Йосиф Иремашвили. „Враждебните сили, олицетворявани от баща му, по някакъв начин се внедряват в самия него“ — пише Робърт Тъкър в книгата си, посветена на Сталин. (Robert Tucker, Stalin as Revolutionary 1879–1929. A Study in History and Personality. New York, 1973, p. 74.)

Отношението му към неговата майка е двойствено. Иримашвили пише: „Той е отдаден само на една личност — майка му.“ Сведенията за дълбоки чувства към нея обаче са твърде ограничени. Екатерина без съмнение е робски отдадена на сина си и нежните ѝ чувства към него са безгранични, но не се знае доколко той наистина ѝ отвръща със същото. От друга страна, може да се предположи, че Сталин е знаел за вярата, която майка му храни към него и това му помага да придобие самочувствие, довело до неговата твърда увереност в собствените си възможности.

Малкото, което знаем за училищните му години, ни го представя като саможив и побойник. По думите на Иремашвили Сталин е „неуравновесен човек без задръжки, когато е решил да постигне нещо. Обича природата, но не и живите същества. Не изпитва съчувствие нито към хората, нито към животните. Дори още като дете се отнася с презрение към радостите и скърбите на съучениците си. Никога не съм го виждал да се усмихва.“ „Като дете и юноша — добавя същият автор — той беше добър приятел на тези, които се подчиняваха на нетърпящата му възражение воля.“ Още от младини Сталин започва да се самоидеализира и да се идентифицира с безстрашни герои от художествената литература, за които много обича да чете — например за храбрия бунтовник Коба, който за собствените си грешки отмъщава на враговете си, както го описва в романтичната си повест известният грузински писател Александър Казбеги, „Отцеубийца“. За известно време Йосиф Висарионович използва прякора Коба.

В семинарията младежът се слави с хубавия си глас и редовното посещаване на църковните служби. Въпреки това престоят му там не оказва никакво съществено въздействие върху по-нататъшния му живот. Строгият режим в учебното заведение само засилва растящия му антиклерикализъм. В доклада на един училищен инспектор се казва: „Той няколко пъти възразява на инспекторите. Ученикът Джугашвили е груб и непочтителен към хората с авторитет и власт и упорито не се покланя на един от учителите.“ Постепенно Йосиф губи интерес към заниманията в семинарията и нехае за ученическите си задължения, все по-силно привлечен от радикалната политическа пропаганда. По късно той твърди, че затова е изгонен от семинарията през 1899 г., но по-вероятната причина е, че не се явява на някакъв изпит. Въпреки това, изглежда, формата на семинаристкото обучение, основаващо се на строго индоктриниране на учениците, задължени механично да зазубрят материала, оказва силно влияние върху Сталин, който по същия начин усвоява и по-късно интерпретира марксизма.

От детството у него остава едно дълбоко негодувание не само срещу всеки авторитет, но и въобще към средата, в която е принуден да расте. Той е грузинец по рождение и така и не загубва напълно грузинския си акцент, когато говори руски. Въпреки това вероятно заради някакво подсъзнателно желание за мъст към родната страна, която го е лишила от топлина и грижи, Сталин не изпитва симпатия към Грузия и брутално потушава през 1921 г. избухналото там националистическо въстание. Комплексът му за малоценност може би се подсилва и от собствената му непривлекателност — той е нисък (ръстът му не надминава 1,62 м.), а лицето му е набраздено от сипаница. Според един от днешните изследователи на Сталин:

„Неговото поведение по-късно отразява някакво подсъзнателно и ирационално желание да потиска тревогите си заради болезнения си нарцисизъм, породен от крещящото несходство в отношенията с бруталния му баща и фанатично преданата му майка, което прави вътрешния конфликт на личността му неизбежен… Той обожава себе си и същевременно се ненавижда. Първото намира израз в нарцистичния култ към неговата личност. Второто се проявява в установения от него режим на терор, при който омразата към себе си се обръща навън, особено към лица, които напомнят с нещо за собствената му латентна хомосексуалност.“ (Daniel Rancour-Lafferiere, The Mind of Stalin. A Psychoanalystic Study. Ann Arbor, 1988, pp. 118–119.)

Цитираният по-горе учен, както става ясно, предполага, че Сталин е изпитвал хомосексуално влечение към Хитлер — неговият „любим“ агресор. Освен това е възможно диктаторът да е имал сексуална връзка и с един от телохранителите си, но това са само предположения, които засега не могат да бъдат доказани. Но колкото и спекулативни и пресилени да изглеждат подобни обяснения, все пак отношението, което вождът по-късно има към своите колеги във властта, със сигурност се дължи не толкова на неговото преминаване на марксистки позиции, колкото на преживяното в детските и младежките му години.

Издигането на Сталин от обикновен радикален агитатор и политически затворник до секретар на партията и така в негласен държавен глава в навечерието на Лениновата смърт, е въпрос, с който се занимават историците. Веднъж взел властта в свои ръце — тази власт, на която той вероятно е гледал като на компенсация за лишенията в ранните му години, Сталин се проявява като безчувствен, самовлюбен, жесток и самодоволен политик, който грубо смазва противниците си. По този повод видният деец на партията Бухарин коментира:

„Той е нещастен от факта, че не може да убеди никого, включително себе си, че е по-велик от всички други, и тази неудовлетвореност е може би единственото човешко чувство у него. Но това, което не е известно и е твърде дяволска работа, е, че поради своето нещастие той не може да не отмъщава на хората и особено на тези, които в някакво отношение го превъзхождат или са по-добри от него… той е тесногръд, зловреден човек — по-скоро не човек, а дявол.“ (Robert Tucker, Stalin as Revolutionary 1879–1929. A Study in History and Personality, pp. 424–425.)

Сравнявайки Сталин с Ленин, бившият личен секретар на Йосиф Висарионович, Борис Базанов^[222], заявява: „и двамата притежаваха маниакална жажда за власт, но Сталин, изглежда, се е стремял към нея, за да я използва подобно на Чингиз хан, без да се терзае от съмнения от сорта «За какво би послужила подобна неограничена власт?» (Alex de Jonge, Stalin and the Shaping of the Soviet Union, p. 104.)

Още в самото начало на Руската революция болшевишките лидери Ленин и Троцки превръщат терора в средство за водене на политика, насочена както към овладяването, така и към запазването на властта. В този аспект управлението на Сталин се различава от тяхното само в степента на наложения терор по време на безмилостните чистки на предполагаемите му противници, на кулаците, на Църквата, както и на най-близките му съратници. «Като си спомням приятелите си, всичко, което виждам, са трупове — планини от безжизнени тела» — пише Шостакович. Такива патологични мащаби придобива разправата на Сталин с всички, които застават или се предполага, че биха застанали на пътя му. Те са изпращани в трудови лагери, управлявани от зловещия ГУЛАГ^[223], или просто са изтезавани и разстрелвани. Така че още през 30-те години на XX в. се появяват съмнения дали Сталин е напълно нормален. Професор Макнийл твърди, че «при наличните данни е трудно да се докаже, че Сталин е умопомрачен още в края на 30-те години, но е трудно и да се приеме, че психичното му състояние през 1937 г. например е напълно нормално.» (Robert H. McNeal, Stalin Man and Ruler, p. 183.)

Връщайки Русия към самоизолация, Сталин на практика съсипва нейната икономика и допринася за развитието на болшевишкия империализъм, проявил се в заграбването на балтийските държави например, както и в задушаването на всяка демократична мисъл, което продължава чак до перестройката през 90-те години на XX в. По ирония на съдбата и поради фаталната грешка на Хитлер, Руско-германският съюз^[224] се разпада и Сталин става съюзник на Рузвелт и Чърчил, които непрестанно заблуждава и надхитря. Дори безспорните лидерски качества, които Йосиф Висарионович показва по време на Втората световна война, както и жертвите, които руският народ е готов да даде, за да спре германското нашествие, не могат да заличат смъртоносната болест, с която Сталин заразява своята страна.

Тесногръд и жесток, той е маниакално подозрителен и постоянно се страхува от заговори за убийството му Храната, която яде, първо се опитва от прислугата му; чаят, който пие, се взема преди варенето от запечатани пакетчета, достъп до които има само един, специално определен за целта прислужник. Дори въздухът на кремълското му жилище се изследва за отровни съставки.

Сталин си остава човек без истински приятели, неспособен да полага грижи за другите; човек, който никога не е бил обект на истинска любов, но който също е лишен от нежни чувства. Говори се, че изпитвал някаква привързаност към първата си жена Екатерина Сванидзе, за която се жени през 1902 г. и която умира при раждането на техния син, но се знае със сигурност, че той я бие. Чуват го да казва на нейното погребение: «Това същество беше единственото, което размекваше твърдото ми сърце. С нейната смърт умряха и всичките ми топли чувства, които съм изпитвал към хората.» Според един от английските биографи на Сталин — Алекс де Джонг, «той е душевно осакатен човек извън света на чувствата поради своя недъг — което отваря широко вратите за неговите способности да върши зло и да изпитва омраза.» (Alex de Jonge, Stalin and the Shaping of the Soviet Union, p. 74.)

Йосиф Висарионович се жени втори път — за секретарката си Надежда Алилуева, предана комунистка, която си тегли куршума в пристъп на тежка депресия (сестра ѝ и брат ѝ страдат от шизофрения) през 1932 г., когато е само на тридесет и една години. Сталин не остава самотен вдовец, но няма и постоянна любовница. Отношенията, които поддържа с децата си, не са близки и дори понякога са враждебни. Синът му Яков, отчаян от отношението на баща му към него, прави несполучлив опит за самоубийство, а след това вбесява баща си, като се жени за еврейка. Пленен от германците — нещо, което Сталин смята за позорно, — той е застрелян от охраната на затворническия лагер, защото отказва да се прибере в бараката след вечерния час. По ирония на съдбата лагерът, в който се случва това — Заксенхаузен, по-късно руснаците превръщат в лагер на смъртта за германски военнопленници. Любовчията Василий — голямото разочарование на баща си — умира от алкохолизъм. Дъщерята Светлана, към която все пак проявява известна нежност, докато му се подчинява, най-накрая въстава срещу суровия режим, на който той я подлага, и се омъжва за евреин — неин първи съпруг. Сталин почти не проявява интерес и към осемте си внуци.

Основните черти на класическия психопат идеално съвпадат с характера на руския диктатор. Той е отхвърлен от баща си и преживява унизително детство. От друга страна, е безспорно интелигентен и способен човек, който не страда от самозаблуди или халюцинации и се държи напълно разумно. Но същевременно е изцяло влюбен в себе си, никога не поема вината и не изпитва никакви угризения. Така манипулира хората, че да обслужват личните му интереси, и умее да ги убеди в смисъла на своята политика, карайки ги да повярват, че тя защитава и техните интереси. Не е способен обаче да съчувства и да се грижи за другите и с лекота изпраща на смърт всички, които му опонират. Този самотен човек наистина е притежавал инстинктите на откачен американски масов убиец. Прекъсва връзките си с най-близките си хора; сексуалният му живот се състои от случайни връзки и е напълно безсъдържателен; притежава патологична неспособност да прояви приятелство и съчувствие. Неговият живот, отдаден на стремежа към властта, завършва след влошаване на състоянието му в края на 1952 г. от високо кръвно налягане и съпътстващите го проблеми, довели до смъртоносен инсулт^[225].

* * *

Кариерата на румънския диктатор Николае Чаушеску, който заедно със съпругата си Елена беше екзекутиран по време на Румънската революция през декември 1989 г., донякъде напомня за живота и делото на Сталин, само че в умален мащаб. Селската среда, в която израства, го превръща в радикално настроен социалист. Обущар по професия, той достига до върховната власт, като отстранява всички съперници по пътя си. След това управлява Румъния в продължение на двадесет и четири години като тиранин и деспот, но в името на марксистките идеали, които — независимо дали са означавали нещо за него на младини — по-късно му служат единствено за параван, зад който се прикриват излизащите наяве лични амбиции. Все повече и повече Чаушеску става пленник на създадената от самия него легенда, че всичко, което е постигнал, се дължи на неговите способности и упорития му труд. Заобиколен от армия от ласкатели, които с готовност ръкопляскат на своя вожд подобно на армия от роботи, «кондукаторът»^[226], както обича да го наричат, се превръща в «земен бог, чието име ще остане завинаги в историята».

Нехаещи за мизерията на народа, Чаушеску и съпругата му живеят в лукс. За да отбележат своите успехи, те, без въобще да се замислят, събарят шестнадесет църкви, три манастира и множество жилищни сгради в Букурещ и построяват булевард на социалистическата победа и дворец, който по своите размери и разкош надминава дори Версайския. За семейство Чаушеску румънският народ е пряк потомък на древните даки, а себе си народният вожд смята за приемник на император Траян — лош избор, защото по своя характер и действия той напомня повече за предшественика на Траян — Домициан. Мегаломан като Сталин, Чаушеску непрестанно се бои от възможен заговор. Храната му се опитва предварително и често сменя костюмите си, за да не би да са напоени с отрова. Критиците на неговия режим са бързо ликвидирани. На практика, колкото по-дълго се радва на неограничената си власт, толкова повече той затъва в един измислен свят на илюзии. Все още обаче не разполагаме с достатъчно доказателства дали е страдал от някакво психическо разстройство. За този полулуд диктатор казват, че «подобно на доктор Фауст, дяволът, когото призовава да му служи, става негов покорен слуга и му доставя цялото величие на всевластието — но само докато се стреми към това, което дяволът желае, защото щом започне да съжалява за Гретхените в дългогодишната си политическа кариера, собственият му покорен слуга се превръща в негов страховит господар, който напълно го съсипва.» (R. E. Money-Kyrle, Psychanalysis and Politics. London, 1951, p. 75.) Румънският драматург Йожен Йонеско заявява по този повод: «Чаушеску е луд човек. Жадната му за власт съпруга също е луда, а синът им е идиот; и на тримата е позволено свободно да издевателстват над 23 милиона души.»

* * *

Биологичният вид на диктаторите, на който Мусолини, Хитлер и Сталин са прототип, а Чаушеску е един от най-скорошните примери в Европа, не е изолирано политическо явление, характерно само за нашата съвременност или само за Европа. Угандийският лидер Иди Амин, за когото има съмнения, че е болен от сифилис, има редица прояви на душевна неуравновесеност, дори и да приемем, че племенните му чувства са основна причина за неговото жестоко и насилническо управление. Либийският ръководител полковник Муамар Кадафи, за когото има сведения, че е преживял не едно нервно разстройство, неведнъж е показвал липса на умствено равновесие — както в публичните си изяви, така и в речите си, което говори за признаци на лудост. Централноафриканският водач, император Бокаса I, беше без съмнение на ръба на лудостта и се смяташе за въплъщение на Наполеон.

Последното попълнение в тази опасна котерия е бившият иракски президент Саддам Хюсеин, който в безмилостния си стремеж към властта и във фанатичната защита на арабската кауза погази всички човешки права и свободи. Той е роден през 1937 г. в обикновено семейство. Още като съвсем малък баща му умира, а чичо му — армейски офицер, се отнася сурово към него и не проявява особена загриженост. След като се проваля в училище Саддам скоро намира сходство между собствените си стремежи и целите на Арабската социалистическа партия БААС и с нейна помощ впоследствие здравата си отмъщава за преживените в детството и в младежките години несгоди и изпитания. Подобно на Сталин, иракският диктатор става специалист по политическите убийства и се стреми да получи признание чрез убийството, нескопосано, както ще се окаже, на подкрепяния от комунистите военен лидер Абдел Карим Касем. Като професионален политически агитатор Саддам преследва успешно целта на своя живот, създавайки си образ на антиционистки и антиамерикански настроен политик, който се нрави на повечето араби. Макар че никога не успява да стане професионален военен, защото не е приет във Военната академия, той се представя като човек на пагона, призван да създаде единна арабска нация под негова власт. И тъй като е опитен пропагандатор, не пропуска да заблуди своите слушатели, че това ще бъде само от полза за тях. Самият Саддам е сунит по вероизповедание, но си измисля потекло, отвеждащо назад във времето до мъченически загиналия основател на шиитската секта имам Али. Освен това той гледа на Ирак през двадесетото столетие като на законен наследник на древните месопотамски империи на асирийци и вавилонци, чиито руини все още са пръснати из иракската пустиня. Като всички диктатори Саддам също се стреми да даде своя принос в строителство, което ще запази спомена за него за идните поколения. Той нарежда да бъде издигнат грандиозен паметник на победата в Багдад, представляващ две голи ръце, стискащи ятаганите на войната, кръстосани в зловеща арка за ознаменуването на осемгодишната кървава война с Иран.

Всички оценки за живите диктатори не трябва да излизат от сферата на хипотезите, защото не разполагаме с достатъчно данни за тяхното телесно и душевно здраве, за да направим по-точни заключения. Лесно е да предположим, че всеки диктатор или тиранин е бил или луд, или поне душевно неуравновесен човек. Но може да се възрази, че тези хора са по-широко скроени от нас, по-амбициозни, търсещи самоутвърждаването си като политици, способни да убедят не само себе си, но и своите народи, че по някакъв начин представляват въплъщение на изконните интереси на дадената нация. И все пак не можем да бъдем равнодушни, дори да няма достатъчно сведения, че това са умствено неуравновесени хора. Защото техните действия определено издават психопатично поведение.

Представата на диктатора за действителността е опростена, но твърде изкривена и с елементи на параноя. За него светът е пълен с добри хора и идеи, чието въплъщение е самият той, както и с лоши хора и идеи, които заплашват неговото съществуване, и затова трябва да бъдат унищожени. Всъщност поради своята недоверчивост — израз на присъщото му чувство за малоценност и несигурност, на диктатора му се струва, че всеки «добър човек» лесно може да се превърне в «лош човек» и следователно трябва да бъде ликвидиран. Диктаторът се стреми преди всичко да възстанови накърненото си самочувствие с някакво грандиозно постижение — материализация на желанието му за самовъзвеличаване посредством пищни церемонии и издигане на величествени сгради, предназначени за бъдещите поколения. Хитлер например постоянно ползва услугите на архитекта Шпеер, за да преустрои Берлин. Диктаторът придава смисъл на личните си стремежи, наблягайки на целите на обществото и на патриотизма. И понеже не може да понася унижения, критика или неподчинение, и приятелите, и враговете му са застрашени да станат жертва на неговите капризи. За да удовлетвори личните си потребности — както по време на своя поход към властта, така и след нейното овладяване, диктаторът използва терора и заплахите, за да ликвидира своите съперници и да победи враговете си. Той налага волята си със сила и пропаганда, но и по пътя на убеждението. Създава митове за себе си, с цел да утвърди героичните си качества, които нямат почти нищо общо с действителността. Диктаторът става жертва на самозаблудата, която твърде вероятно води не само до неговия провал, но и предизвика неописуеми страдания на много други хора. По думите на Мъни-Кърл диктаторът живее «в нещо като собствена джунгла, населена с лъжливи приятели и коварни врагове, винаги готови да го вкарат в капан, от които той постоянно трябва да се защитава чрез изключителните си способности. В основата на неговото заболяване е изкривената представа за истината за света.» (R. E. Money-Kyrle, Psychanalysis and Politics, p. 76.)

Биографиите на диктаторите през двадесетото столетие бяха използвани като обобщение — в най-общия смисъл на думата — на темата на тази книга: как психически неуравновесените личности, натоварени с върховна власт, могат да вземат решения и да провеждат политика, която да се отрази (често твърде пагубно) върху живота на милиони техни сънародници. Последствията от действията на Хитлер или на Сталин — да оставим настрана другите злодеи на нашето време като Мао Дзедун или аятолах Хомейни например — са наистина неизмерими.

Въпреки че стана модно историческото развитие да се обяснява единствено от гледна точка на социалните движения и имперсоналните сили, историкът поема голям риск, ако не отчете ролята на личността в историята. Дори водачът да е само изразител на стремежите на едно социално движение, което го е издигнало на власт, силата, с която той или тя разполага във всеки момент, може до голяма степен решително да повлияе, а даже и да промени хода на историята. Вече доказахме как подобни решения понякога са резултат не толкова от осъществени политически идеи, колкото от лични предпочитания и стремежи, които в отделни случаи могат да бъдат моделирани от физическо заболяване или умствена неуравновесеност.

Може би още по-смущаваща, както вече посочихме, е лекотата, с която обикновените хора могат да бъдат измамени и манипулирани, за да дадат своята екзалтирана подкрепа на много опасни каузи, скрити зад някакъв патриотичен, религиозен или друг идеологически параван. За съжаление няма никакви гаранции, че в един момент от бъдещото ни историческо развитие тълпите няма отново истерично да приветстват поредния откачен диктатор или политик с помрачено съзнание, обявил се за спасител на своята нация от сполетелите я злини.

«Луд свят! Луди крале! Лудо творение!» — както казва незаконороденият син^[227] от Шекспировата драма «Крал Джон». Нима няма да се поучим от досегашната история на човечеството? Макар лудите крале и кралици вече да са се превърнали в бледи призраци, оттеглили се в отдавна забравени времена, проблемите, преследвали техните неуравновесени личности и отчасти допринесли за психическата им нестабилност, още не са изчезнали напълно.

Все още около нас се носи миризмата на барут, а и на доста по-неприятни неща от нажежената атмосфера в международните отношения; все още немалко луди политици парадират със своите мании и амбиции, прикрити с алтруизъм и патриотизъм; все още има диктатори, които упражняват огромна власт и се крепят на постовете си поради страха, който внушават, и по волята на хората, които омагьосват с демагогията си. Неприкритият и брутален поради тоталното си безсмислие тероризъм браздеше земята на Северна Ирландия и процъфтяващите някога градове на Ливан, Босна и безброй други места. Ако неуместният религиозен ентусиазъм, макар и все още зловредно активен в някои краища на ислямския свят, се е превърнал вече в умираща кауза, други цели — социални и политически, могат да провокират ирационални обществени реакции. Във време, в което би следвало да проявяваме толерантност, продължава почти винаги неоправданото преследване на малцинствата, независимо дали става дума за цветнокожи, хомосексуалисти, евреи, или за всеки, който се различава от общоприетите норми на поведение. Хората все още говорят за война сякаш са полудели или са забравили миналото, което неведнъж показва пълното безсмислие на човешките жертви, които взима войната.

Кога най-сетне ще проумеем всичко това? «Да можеха хората да се учат от историята, какви уроци щяха да открият в нея!» — възкликва още през 1831 г. големият английски поет-романтик Самюъл Колридж. — Но амбициите и партийните пристрастия заслепяват и светлината, която ни дава натрупаният опит, е като фенер на кърмата, хвърлящ отблясъци по вълните зад нас!“ Стряскащо е наистина, че през 1993 г. хората бяха готови да приемат и да приветстват лесните обещания на своите лидери със същата доверчивост, както в ранните години на Римската империя. Може би защото често пъти не могат да разберат истинските си интереси или ако пък ги знаят, са безпомощни да ги осъществят на практика. „Светът е полудял, господа!“ — това е красноречивото заглавие на една от най-известните комедии на английския драматург Томас Мидълтън^[228].

Но нека не завършваме с песимистичен тон. Изглежда, хората често са увлечени от хода на историята, който не могат да контролират, и стават жертва не толкова на божествено предопределение, колкото на земната си орис. Настоящото изследване обаче показва, че отделната личност на практика може да играе важна роля във формирането и насочването на историческите процеси. Днес всеки буден и образован човек има поне възможността да подложи на съмнение измамния идеализъм на самовлюбените политици, които независимо от ораторския си талант са негодни да носят политическа отговорност.