Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (12)

Десета глава
Омагьосаният крал и неговото наследство

За всеки опитен общопрактикуващ лекар не е трудно да диагностицира кое да е физическо заболяване, но понякога и за специалистите не е лесно да определят характера и причините за психическите страдания. Освен това болестите на тялото и на духа често пъти са толкова преплетени, че на практика е невъзможно да бъдат разделени една от друга и постоянно си взаимодействат. В случая с руските царе физическото страдание може би е станало причина за нарушаване на психическото равновесие. Докато в други случаи физическите заболявания не са причина за поява на сериозно психично отклонение и макар и да нямат сериозно отражение върху организма водят до изкривяване на представите и преценките на индивида.

Взаимното влияние между физическите проблеми и умствената непълноценност се илюстрира най-добре от примера с испанския крал от седемнадесетото столетие, Карлос II, чийто живот от рождение до смъртта протича под знака на хронична болнавост. Той не е луд в обичайния смисъл на думата, но физическата му немощ се допълва и от психическа нестабилност, независимо че от време на време се ориентира добре в политиката и дори проявява признаци на политическа мъдрост. Болестите близнаци, които атакуват тялото и духа на Карлос, превръщат неговото управление, доколкото въобще може да става дума за управление, в истинско нещастие за народа на Испания.

Личността на Карлос, върху формирането на която оказват влияние толкова много генетични фактори, е свидетелство за значението, което наследствеността играе в европейската политика. Браковете между близки роднини при благородническите фамилии имат съществено значение за определяне на съдбините на Европа. Казано по-просто, някои физически заболявания могат да се предават от поколение на поколение. Ако Джордж III е имал нарушена обмяна на веществата, известна под името порфирия, както твърдят Макалпайн и Хънтър, това заболяване според тях може да бъде проследено назад чак до шотландската кралица Мери и е било характерно за Стюартите и за владетелските родове на Прусия и Хановер. От самия Джордж III пък болестта вероятно се е предала на множество принцове и принцеси чак до двадесетото столетие. Придобиваната по рождение болест на кръвта — хемофилия, която се предава по наследство от родителите на мъжкото потомство, без те да страдат от нея, представлява друг пример за болест с пагубни последствия за кралските семейства на Европа през последните няколко века. Кралица Виктория сигурно е била носител на заболяването, защото един от нейните синове — Леополд, херцог на Олбъни, трима нейни внуци и шестима правнуци също са хемофилици. По пътя на династичните бракове болестта се разпространява и в династичните семейства на Испания и Русия. Царевичът Алексей, наследник на последния руски цар — Николай II, става жертва на хемофилията и майка му, която отчаяно търси лек, изпада под зловещото влияние на Распутин, което има ужасни последствия за Русия и за целия свят.

През шестнадесетото и седемнадесетото столетие браковете между близки роднини са нещо обичайно, преди всичко за австрийските и испанските Хабсбурзи. „Tu felix Austria, nube; alii gerant bella“ („Ти, щастлива Австрийо, сключвай бракове, а другите нека да водят войни!“), гласи един надпис от шестнадесети век. Хабсбургите обаче често водят войни, но в сключването на близкородствени бракове наистина стигат до крайност, застрашаваща тяхното потомство. Четвъртият и последен брак на Фелипе II, който най-накрая осигурява наследник на престола, е сключен с Ана, дъщерята на неговия братовчед — император Максимилиан ІІ. Синът на Фелипе II — Фелипе III, се жени за Маргарита, сестра на хабсбургския император Фердинанд II. Техният син, Фелипе IV, отначало се жени за една френска принцеса, а по-късно сключва брак отново с представителка на фамилията Хабсбург — за племенницата си Мариана. Резултатът от всички тези брачни усилия е последният хабсбургски крал на Испания — Карлос II, който е тежко и фатално обременен с наследствените недостатъци (физически и ментални) на близкородствените бракове. Макар че за някои негови съвременници той е направо идиот, всъщност кралят не е напълно луд — все пак е рожба на наследственост, в известен смисъл изродена и откъм физически, и откъм психически дадености.

Бащата на Карлос II — Фелипе IV, има не по-малко от петнадесет деца от двете си съпруги, но две от тях са мъртвородени, три доживяват само до своето кръщение^[139], а шест живеят само между две седмици и четири годинки. Кралят, който не без основание носи прякорът „El Rey Donjuanesco“^[140] има и множество незаконородени деца, които обаче, за разлика от законните му наследници, се радват на добро здраве. Най-известен от тях става галантният и способен Дон Хуан, макар че напоследък се твърди, че той не е рожба на краля от актрисата Инес де Калдерон, а дете от нейния следващ любовник Медина де Лас Торес.

И така, докато незаконородените деца на Фелипе пращят от здраве, законното му потомство линее и е застрашено от изчезване. Испанският историк на медицината Грегорио Мараньон твърди, че Фелипе страда от сифилис и през 1627 г. има тежък пристъп на тази болест, а и че в предсмъртното му боледуване също могат да бъдат открити сифилитичните симптоми. Ясно е, че „сексуалният авантюризъм“ на Фелипе не се е отразил сериозно на способността му да управлява, защото през по-голямата част от своето властване е изпълнен с енергия и неуморно се опитва да се справи с връхлитащите го проблеми. Това обаче не може да се каже за здравето му и този начин на живот има сериозни последствия за неговото поколение.

Личният проблем, който Фелипе се затруднява да реши, е за собствения му престолонаследник. Неговата първа съпруга, френската принцеса Изабел, прави спонтанни аборти. Успява да роди само две деца — Балтасар Карлос, обезсмъртен в блестящия портрет на Веласкес, и Мария Тереза, която по-късно ще се омъжи за братовчед си, френския крал Луи XIV. Балтасар Карлос е сгоден още като дете за една своя братовчедка — Мариана, дъщеря на императора и племенница на бащата на принца. Но през 1646 г., малко преди седемнадесетия си рожден ден, Балтасар умира от едра шарка; майка му умира три години преди него.

Лишен от законен син наследник, овдовелият испански крал, преждевременно остарял, се чувства задължен да се огледа наоколо за нова съпруга с надежда тя да му роди бъдещия престолонаследник. Изборът му пада върху неговата племенница, принцеса Мариана, която първоначално е била предопределена за годеница на собствения му покоен вече син. Когато кралят се оженва за нея през 1649 г., тя е само на петнадесет години и е с цели тридесет по-млада от своя съпруг, но се оказва плодовита. През 1649 г. от този брак се ражда Маргарита Мария, която по-късно ще стане императрица на Австрия, но това, което Фелипе иска, е не дъщери, а син. Затова новината за раждането на принц Фелипе Просперо през 1656 г. става повод за големи тържества в цяла Испания. Но блясъкът от фойерверките скоро е помрачен, защото Фелипе Просперо за съжаление се оказва болнаво дете с епилептични припадъци, което умира през ноември 1661 г. Но кралят получава още един последен шанс, което е огромно облекчение за него. Той все по-често изпада в депресия през последните години от управлението си, мислейки за западащата империя, смятайки, че и пропиленият му живот има нещо общо с нейните беди. И точно тогава — на 6 ноември 1661 г., му се ражда втори син, бъдещият крал Карлос II.

Но когато четири години по-късно, през 1665 г., Карлос се възкачва на трона, нищо добро не го очаква — нито в политически, нито в личен план. Фелипе IV умира на 17 септември 1665 г., сбогувайки се с жена си Мариана два дни преди това и издавайки заповед малкият му син и негов наследник на престола да бъде удостоен с Ордена на Златното руно. „Дано Господ, обръща се Фелипе прочувствено към детето, бъде милостив да ти даде повече щастие, отколкото на мен!“ Когато обаче незаконороденият му син Дон Хуан, когото той приживе признава, иска да види краля, той му отказва. „Кой го е викал пък него — промърморва Фелипе — имам време само да умра.“

Някои негови съвременници имат чувството, че умира не само Фелипе, но и самата Испанска империя губи последните си жизнени сили. В началото на управлението на Карлос II се забелязват признаци на икономическо възстановяване — нараства обемът на селскостопанската продукция и търговския стокообмен по Кантабрийското и Средиземноморското крайбрежие на страната. Икономиката на Кастилия обаче, изтощена от постоянните войни, водени от испанските крале, е съсипана; финансите са в пълен хаос, а индустриалното развитие е изключително слабо; голяма част от презморската търговия е под контрола на чуждестранни търговци. Международният престиж на Испания е унищожен от факта, че страната е принудена да признае независимостта на Нидерландия, губи властта си над Португалия и е засенчена от нарастващата мощ на Франция по времето на Луи XIV. Всички международни наблюдатели от онова време с тъга отбелязват незавидното положение на испанската държава. „Всеки, който анализира управлението на страната по време на настоящия монарх… ще констатира нарастващ безпорядък“ — отбелязва френският посланик в Испания през 1689 г. Само един опитен кормчия би могъл да спаси скърцащия кораб от потъване. Макар че личното влияние на испанския крал върху управлението на страната не би трябвало да бъде надценявано, все пак продължителното властване на един физически болен и умствено нестабилен монарх не може да не се отрази върху упадъка на Испания, смятат специалистите (Henry Camen, Spain in the Later Seventeenth Century, 1665–1700. London, 1980).

Тъй като при възкачването си на престола Карлос е все още четиригодишно дете, Фелипе се погрижва да създаде комитет, или хунта от съветници на кралицата майка Мариана, която е определена за главен регент на малолетния си син и за глава на изпълнителната власт. Благочестива, но тесногръда жена, облечена обикновено в тъмните вдовишки одежди, Мариана няма нито опит, нито възможности да управлява ефективно страната. Макар да се е посветила изцяло на своя син, тя няма реална представа за дълбоките и нерешими проблеми, пред които се е изправила нейната втора родина. Кралицата майка се доверява безусловно на своя изповедник — един интригантстващ австрийски йезуит, отец Еверардо Нитард. Тъй като според завещанието на Фелипе IV чужденци нямат право да служат в Държавния съвет, кралицата успява да издейства Нитард да бъде натурализиран, след което той е издигнат за велик инквизитор.

Но още от началото на регентството пътят на Мариана не се оказва гладък — тя трябва да се изправи срещу амбициозния, способен и привлекателен дон Хуан, полубрат на краля и незаконороден син на покойния Фелипе. Дон Хуан успява да отстрани първия министър на кралицата майка — отец Нитард, но не е достатъчно настоятелен и позволява на кралицата да упражнява влияние върху друг от нейните фаворити, Фернандо Валенсуела. Така младият крал расте и се възпитава в изкуствено поддържаната атмосфера на тесногръди хора, спазващи строго етикета; в същото време кралският двор е разкъсван от интриги, недоверие и всевъзможни политически машинации.

Още от най-ранното си детство Карлос е болнаво и изоставащо в развитието си дете. Грижите, които полагат за него, с нищо не спомагат за решаване на психологическите и физически проблеми, които унаследява, а и с оглед на тяхната сериозност едва ли би могло да се направи много в тази насока. Налага се да го кърмят в продължение на почти четири години от четиринадесет дойки. Детето страда от рахит и не може да ходи нормално, защото краката му не го държат. На деветгодишна възраст все още не може да чете и пише, а и по-късно познанията му си остават твърде ограничени. За пръв път отива на лов на осем години и половина, и то пеша; на кон се качва чак през 1671 г., въпреки че през останалата част от живота му ловуването става основно развлечение за него. Внимателно подготвената хайка за дивеч му доставя определено удоволствие, както и далеч по-нежното музикално изкуство, което незабавно облекчава всичките му болежки, които го мъчат от най-ранни години. Когато през май 1671 г. кралят получава възпаление на стомаха, смъртта му се очаква едва ли не до дни. Здравословното му състояние периодично се влошава. Хабсбургската му челюст е толкова издадена напред, че му пречи да дъвче нормално.

Няколко години по-късно, през 1686, папският нунций пише за Карлос II:

„Той е по-скоро нисък, отколкото висок; с крехко, но не лошо телосложение; лицето му е отблъскващо; има дълга шия, широко лице и брадичка, както и типичната за Хабсбургите долна устна, немного големи очи с тюркоазеносин цвят и доста деликатна и фина фигура. Видът му е меланхоличен, а погледът — леко учуден. Косите му са дълги и светли, сресани назад, за да открият ушите. Не може да ходи напълно изправен, освен ако не се опира на стена, маса или на някого, който го придружава. Слаб е както телесно, така и умствено. От време на време проявява признаци на интелигентност, добра памет и известна живост, но не и в настоящия момент. Обикновено е муден и апатичен, индиферентен и безчувствен, сякаш изпаднал в унес. Всеки може да прави с него каквото си поиска, защото той е лишен от собствена воля.“ (L. Pfandl, Carlos II, Madrid, 1947, p. 386.)

„От петимата хабсбургски крале^[141] Карл V излъчва ентусиазъм, Фелипе II — респект, Фелипе III — безразличие, Фелипе IV — симпатия, а Карлос II — тъга“ — отбелязва проницателно изследователят Мараньон.

Но когато на 6 ноември 1675 г. Карлос става пълнолетен, той изведнъж показва прилив на енергия, дори признаци на собствена воля, което показва, че ако е бил по-правилно възпитаван и отгледан, е можел да развие у себе си съобразителност и напълно здрав разум. Неудовлетворен от доминиращата личност на майка си — както може да се очаква — той пише тайно на своя полубрат дон Хуан (когото кралицата майка и Държавният съвет решават по онова време да изпратят като вицекрал в Сицилия) с молба да дойде в Мадрид, за да му помага в управлението на държавата. „На шести (ноември) — пише кралят — аз влязох в пълноправно владение на управлението на моите кралства. Нуждая се от теб да бъдеш до мен, за да ми помагаш и да ме отървеш от майка ми кралицата. В сряда, на 6-ти, в 10 часа и 45 минути трябва да се явиш във вестибюла на моите покои.“ Когато два дни преди 6 ноември поднасят на краля декрет, с който се удължават регентските правомощия на майка му и на управляващата заедно с нея хунта поради неспособността му да изпълнява функциите си на владетел, той отказва да го подпише. Когато дон Хуан пристига в двореца на уречения ден, тълпата го приветства, а той придружава краля по време на литургията и благодарственото богослужение. Дали тази дворцова революция не е предвестник на това, че младият монарх наистина ще се превърне в крал?

Съвсем не — защото това е най-краткият ден на измамни надежди в историята. След църковната служба Карлос посещава майка си, при която остава в продължение на два часа. Излизайки от нейните покои, той очевидно е под голямо напрежение — сълзите се стичат по бузите му; с бунта на Карлос е свършено веднъж и завинаги. Сър Уилям Годолфин съобщава: „Дон Фернандо Валенсуела ми пошепна на ухо, че цялото това раздвижване няма да доведе до нищо“ (Sir William Godolphin, Historia Illustrata or The Maxims of the Spanish Court, 1667–1668. London, 1703, p. 148.)

Усилията на краля да се откъсне от полите на майка си пропадат и той отново става изцяло зависим от нейната воля. И не е в състояние да понесе тежестите, с които тя го натоварва. Така Карлос се превръща в отрицателен фактор на своето собствено управление. Той рядко присъства на заседанията на Държавния съвет или издава самостоятелни заповеди. На практика основите на управлението на кралицата майка са бетонирани, независимо че дон Валенсуела отново е на власт, приемайки назначението за главен капитан на Гранада и на практика „първи министър“ на правителството. Макар на пръв поглед всички карти да са в ръцете на дон Валенсуела, жокерът в тестето отново е полубратът на краля, дон Хуан. Група испански грандове настояват за неговото завръщане в страната (личният му подпис под петицията е всъщност единадесетият) и за отстраняването на Валенсуела от власт. На Коледа през 1676 г. непопулярният първи министър търси спасение в кралските апартаменти на Ескориал, но по-късно е арестуван и осъден на смърт.

Завръщането на дон Хуан във властта е посрещнато топло от неговия полубрат, кралят, както и от по-голяма част от грандовете. Изглежда напълно възможно дон Хуан да предприеме реформи в управлението на държавата и дори да започне да обучава своя по-млад полубрат в изпълнение на кралските му задължения. На кралицата майка е наредено да напусне Мадрид и да се установи в замъка на Толедо, Алкасар, а дон Хуан се нагърбва с трудната, ако не и невъзможна, мисия да накара своя полубрат да се заеме по-сериозно с кралските дела. Опитва се да го научи да пише по-грамотно и го кара да се показва пред своите поданици, както и да присъства на заседанията на Кортесите. Дотогава кралят рядко се отдалечава извън близките околности на Мадрид^[142]. Дон Хуан урежда той да замине за Сарагоса — най-дългото от единствените три големи пътешествия, които кралят предприема до края на живота си.

Дон Хуан е добронамерен, съзнателен и в никакъв случай не е лишен от способности. Той е призван да съживи управлението на страната, но звездите сякаш се обръщат срещу него. Народното недоволство избива в яростни нападки, в които на преден план се изтъква недоволството от забавянето на реформите. През 1677 г. жътвата е слаба и настъпва масов глад, хлябът поскъпва и дон Хуан става крайно непопулярен; много райони на Испания са поразени от чумна епидемия; инфлацията достига невиждани размери; войната с французите приключва, но с цената на унизителен за испанците мирен договор, подписан в Нимвеген през 1678 г.

Дон Хуан се стреми от все сърце към провеждането на реформи, но времето не е на негова страна. На всичкото отгоре, когато е в компанията на краля, трябва постоянно да бъде нащрек, за да не би Карлос да реши да се хване отново за полите на майка си. Той иска кралят да посещава заседанията на Кортесите в различните части на кралството — в Арагон, Кастилия, Валенсия и Навара, но освен за пътешествието до Сарагоса, Карлос не желае да напуска двореца. Резиденцията на кралицата майка в Толедо, откъдето тя бомбардира впечатлителния си син с плачевни послания, описващи ужасното отношение към нея, което е принудена да търпи, се превръща постепенно в средище на все повече и повече недоволни от положението в страната грандове. Тогава дон Хуан се разболява — вероятно от остър холецистит, понеже по време на аутопсията след смъртта му откриват два камъка в жлъчния му мехур, единият с размери на орех, другият — на лешник. След двумесечна агония, на 17 септември 1679 г. дон Хуан умира на петдесетгодишна възраст.

Смъртта на дон Хуан слага край на надеждите за ефективни реформи дотогава и на възможността, колкото и далечна да изглежда тя, Карлос да поеме юздите на държавното управление. Затова не е чудно, че само четири дни след смъртта на дон Хуан кралят се присъединява към майка си в Толедо и управлението на държавата се връща в предишното си състояние на пълна некомпетентност. Всичко отново тръгва по спиралата на дезорганизираността. Във финансово отношение страната отново е на ръба на фалита, а кралската хазна не се изпразва напълно само благодарение на контрола на банкерите върху движението на паричните средства. Никой не е в състояние да предприеме нещо, което да изведе страната от финансовата криза. Така през периода 1693–1699 г. правителството не е в състояние да извършва плащания по държавните заеми. „Нуждата, в която е изпаднала понастоящем монархията, е невъобразима. Повечето от полиците, които се изпращат във Фландриите, по-късно се връщат… Аз съм сигурен, че независимо от спешната необходимост, от никой банков клон не може да бъде осигурен кредит дори и за 100 000 дуката“ — пише по онова време английският посланик в Испания, Александър Станхоуп (части от кореспонденцията му е издадена от лорд Маон: Lord Mahon, Spain under Charles II, extracts from the Correspondence of Alexander Stanhope, 1690–1699. London, 1846, p. 42). Впрочем нищо не може и да се очаква от болнавия и слабоумен крал, който е кръгла нула в своето кралство.

В така създалата се ситуация обаче има един аспект, който пряко засяга краля и бъдещето на неговата родина, и това е въпросът за неговото задомяване. Според лекарите определени промени, настъпили във физиката на краля, показват, че е дошло времето той да встъпи в брак. Но коя булка би се съгласила да се подложи на страданията от съмнителните му прегръдки? Дали това да бъде някоя принцеса от Астурия, или нова представителка на династията на Хабсбургите, както иска майка му, или пък принцеса от Франция, както дон Хуан предлага по времето, когато е на власт? Тъй като кандидатката на кралицата майка е все още само на пет годинки, френската принцеса Мари-Луиз, дъщеря на орлеанския херцог и племенница на Луи XIV, се оказва като по-подходяща за момента. Самият крал Луи, независимо че получава шифровано известие за отблъскващата физика на Карлос, държи на политическия съюз с испанците, защото той би бил много полезен за Франция.

Така болнавият испански крал извършва второто си дълго пътешествие извън дома, за да се срещне с бъдещата си годеница в Бургос. Гласената за испанска кралица Мари-Луиз е ослепително седемнадесетгодишно момиче, което трудно се примирява с положението да остане в една страна, езика на която не знае и обичаите на която смята за твърде груби. Като символ на френското влияние, тя никога няма да стане популярна сред испанците. Тя се опитва да изпълнява задълженията си на кралска съпруга, но без особен успех. Защото, изглежда, въпреки опитите на краля да осъществи полово сношение с нея, той страда от преждевременна еякулация и не е в състояние да стигне до вагинално проникване. Френският крал, загрижен за бъдещето, настоява да бъде държан в течение на нещата дори и за най-интимните подробности относно личния живот на испанския монарх. Френският посланик Ребенек съобщава на височайшия си господар на 23 декември 1688 г.: „Най-сетне, сир, кралицата ми заяви, че се притеснява да сподели пред мен… че всъщност вече не е девствена, но доколкото може да прецени как стоят нещата, едва ли някога ще има деца.“ Ребенек успява тайно да се сдобие с чифт кралско бельо и съобщава, че „кралят носи дълги до кръста ризи“; те са изследвани от лекари за следи от сперма, но специалистите не са единодушни по отношение на това, което са открили.

Положението на кралицата е незавидно, защото, от една страна, се разпространяват непотвърдени слухове за нейната бременност, а от друга, тя си остава изключително непопулярна сред испанците. Освен това в резултат от прекалената консумация на сладкиши — вероятно като^[143] компенсация за невъзможността да роди наследник на престола, кралицата напълнява и става все по-непривлекателна за крехкия си съпруг. Тя пише на чичо си, френския крал, че се страхува да не бъде отровена. Междувременно страда от стомашни заболявания — веднъж през август 1687 г. и след това през ноември 1688 г. На 8 февруари 1689 г. по време на езда кралицата пострадва и макар че не се наранява сериозно, остава на легло. Тогава тя пак се оплаква, че е отровена, и няколко дни по-късно, на 12 февруари, умира.

Тъй като от този брак не се ражда престолонаследник, въпросът за повторната сватба на Карлос става много наложителен — както от гледна точка на Испания, така и на останалите велики европейски държави. Кралицата майка още веднъж поглежда с надежда към евентуална австрийска връзка. Братът на кралица Мариана, император Леополд I, има дъщеря, но тя е твърде малка и не е подходяща кандидатура — по онова време е само на девет години. Съпругата на Леополд обаче, императрицата, има три сестри и към една от тях — Мария Ана от Нойбург, испанският крал изразява предпочитание, без съмнение под давление на майка си. Бащата на Мария Ана, палатинският електор Филип Вилхелм, далеч не е от богатите принцове, но едната ти дъщеря да е императрица на Свещената Римска империя, а другата — кралица на Испания, никак не е лошо постижение. Особено след като Мария Ана скоро проявява готовност да ограби всичко по-ценно в новата си родина, в това число и произведения на изкуството, които може да докопа, и по този начин да увеличи богатствата на собственото си семейство в Германия. Така на Карлос му се налага да направи третото и последно дълго пътешествие през своя живот, за да поздрави новата си годеница във Валядолид и да се ожени за нея на 4 май.

Това обаче, което Мария Ана също като Мари-Луиз не може да даде на съпруга си, е дете. Постоянно се разпространяват слухове, че тя е бременна, но те без съмнение се пускат от хората от нейното обкръжение, а резултат така и няма. Независимо че не успява да дари с наследник страната, Мария Ана е жена с характер и силна воля, решена да оказва влияние върху управлението и да отстоява интересите на австрийските Хабсбурги. Тя не се разбира със своята сънародничка кралицата майка, но Мариана умира от рак на гърдата на 16 май 1696 г. с „незаслужената слава на светица“. Тази промяна в главното влияние върху краля го превръща през останалата част от краткия му живот в жертва на борбите между различните интереси в кралския двор.

От време на време Карлос има периоди на по-добро здраве и просветление на съзнанието, но, общо взето, както клетият човек добре разбира, състоянието му бавно, но необратимо се влошава. Писмата, които чуждестранните посланици в Испания изпращат до родните си страни, приличат на диаграма за температурата на болния. През май 1693 г. Станхоуп пише на лорд Нотингам: „Негово католическо величество сега е добре и излиза навън. Радостта от неговото оздравяване беше отбелязана на 18 този месец с нощен маскарад на коне и фойерверки пред двореца.“ Три години по-късно, на 16 септември 1696 г., същият посланик пише: „Негово католическо величество през последните седем дни беше изключително зле, но, слава Богу, сега се пооправи, като взимаше хинин; все пак още не е толкова здрав, колкото поданиците му биха искали да бъде.“ Три дни по-късно Станхоуп съобщава на херцог Шрюсбъри, че животът на краля е вън от опасност, и все пак:

„Неговият организъм е толкова слаб и преждевременно увреден, че тук постоянно се страхуват от поредната атака на болестите. По време на тези му боледувания лекарите подстригват косите му, които от влошаващото се състояние съвсем са оредели, така че цялото му теме е голо. Същевременно има вълчи апетит и поглъща всичко, което му дадат за ядене, без да го дъвче, отчасти и заради това, че долната му челюст е доста издадена напред и има лоша захапка. В замяна гърлото му е огромно, така че може да погълне цяла воденичката или дробчето на кокошка, но тъй като слабият му стомах не може да се справи с храносмилането, той се освобождава от погълнатата храна в цялостния ѝ вид.“ (Mahon, Spain under Charles II, pp. 50, 59)

Само две седмици по-късно обаче посланикът съобщава, че здравословното състояние на края значително се е подобрило. Това подобрение не трае дълго, защото месец по-късно Карлос отново е болен „и ежедневно получава припадъци, а в промеждутъците също не е съвсем на себе си“ — пише Станхоуп на 14 ноември 1696 г. Поради това празненствата, организирани по повод на неговото оздравяване, са прекратени.

„Грандовете и чуждестранните пълномощни министри бяха поканени в спалнята на краля на неговия рожден ден. Негово величество беше на легло. Церемонията се състоеше от един дълбок поклон, без нито дума от наша страна… От време на време го вдигаха от постелята, против волята му и без това да е по силите му, но така само потвърждаваха неговото състояние пред чуждестранните представители. Кралят не само е изключително слаб физически, но е обхванат от дълбока меланхолия и неудовлетвореност, отдавани до голяма степен на настойчивите опити на кралицата да го накара да постъпва против волята му.“ (Mahon, Spain under Charles II, pp. 102–103)

И въпреки това през април следващата година става известно, че Карлос е убил седем вълка по време на лов. През октомври 1697 г. той и кралицата са на посещение в светилището на Сан Диего в Алкала (чиито тленни останки са използвани — както по-рано в случая с дон Карлос — за възстановяване на здравето на краля), за да предадат своите благодарствени дарове, определени и за бъдещо избягване на смъртната опасност.

Колебанията в здравословното състояние на краля без съмнение са обект на засилен интерес от страна на европейските кралски дворове и особено на тези, които имат лични залози върху наследяването на испанския престол. Докато кралят действително едва се люшка от изпълнението на една церемониална функция към участието си в друга, започват да се разпространяват слухове, че здравните му проблеми, и в частност неговата полова немощ, може би са предизвикани от свръхестествени сили, с други думи, че е „обзет от демони“.

Още през декември 1688 г. френският посланик Ребенек съобщава на Луи XIV, че един доминикански монах, приятел на кралския изповедник, е имал откровение, според което кралят и кралицата са омагьосани. „Между другото, сир, забелязах, че кралят на Испания отдавна си е втълпил, че е омагьосан.“ Богословите в страната наистина отдавна забелязват признаци на омагьосване, защото според доктрината на доминиканците например импотентността е сигурен белег на вселяване на демони в душата на човека. Карлос лично повдига този въпрос в разговор с великия инквизитор Валадарес през 1696 г., но Висшият съвет на Инквизицията тогава решава да не предприема по-нататъшни разследвания по този случай. През януари 1698 г. въпросът обаче пак е поставен, пред новия велик инквизитор — строгия аскет Хуан Томас де Рокаберти.

Висшата политика вече започва да оказва влияние върху случая. Мнозина от високопоставените люде в страната започват да изразяват несъгласие с огромното въздействие, което кралицата упражнява върху държавното управление, и с водената от нея проавстрийска политика. Тези от велможите, които предпочитат Франция пред Австрийската империя, намират способен изразител на своята позиция в лицето на кардинал Портокареро — енергичен и амбициозен, макар и не много добре образован, проповедник на каузата на справедливостта. Между другото личната библиотека на кардинала е наречена с насмешка „една от трите девственици в Мадрид“ — другите две са кралицата и мечът на известния страхливец, херцог Медина Сидония. Портокареро е настроен много критично към кралицата и силно желае да ограничи нейното политическо влияние в страната. Предполага се, че един от начините това да се осъществи, е да бъде сменен кралският изповедник, отец Педро Матиля — човек, на когото кралят има голямо доверие, но който всички смятат за протеже на кралицата и за част от „тази армия от паразити или по-скоро рояк от дяволи“, както дон Себастиан де Корес определя обкръжението на Мария Ана.

Така отец Матиля е принуден да се оттегли в усамотението на манастира си, където умира месец по-късно, и е сменен на поста си на кралски изповедник от Фройлан Диас — уважаван учен и бивш професор в Университета на Алкала. Неговото назначение има важни последствия както за краля, така и за цялата страна. Диас, който проявява голям интерес към подозренията, че кралят е омагьосан и че това обяснява неговата импотентност, се свързва със своя приятел Антонио де Аргуельес, известен с успешното изгонване на демони, вселили се в душите и тормозили няколко монахини от манастира на Кангас в Астуриас по времето, когато той е капелан в него. С помощта на великия инквизитор Томас де Рокаберти, но без разрешението на местния епископ Томас Релус, Диас се обръща за помощ към Аргуельес, като го моли да открие какви демонични сили са омагьосали краля, за което вече се носят слухове. Аргуельес откликва на молбата. Неговите съвети се съдържат в едно шифровано писмо, в което великият инквизитор е наречен amo^[144], а Диас — amigo^[145]. На 14 март 1698 г. Станхоуп пише на графа на Портланд в Париж, като намеква, че се носят слухове за омагьосването на крал Карлос:

„Кралят е толкова слаб физически, че едва има сили да вдигне глава, за да се храни; той е изпаднал в толкова дълбока меланхолия, че нито палячовците, нито джуджетата, нито куклените представления… не са в състояние дори за малко да го извадят от състоянието, което го кара да си въобразява, че всяко нещо, което се каже или направи, е дяволско попълзновение спрямо него. Поради това прекарва времето си със своя изповедник и двама братя монаси, които дори спят в стаята му през нощта.“

На 11 юни същият посланик пише, че „кралят не е в състояние да говори с някого по каквато и да било служебна работа“; освен това съобщава, че Карлос е в твърде обтегнати отношения с кралицата и според него той е убеден, че тя наистина подготвя убийството му. (Mahon, Spain under Charles II, pp. 126, 134)

Една седмица по-късно, на 18 юни 1698 г., на отец Аргуельес му нареждат да напише на къс хартия имената на краля и на кралицата, който трябва да носи скрит на гърдите си по време на изгонване на демоните от засегнатите монахини. Ако му се отдаде възможност, той трябва да попита Сатаната кое от двете лица, чиито имена са написани на хартията, е омагьосано. Дяволът се оказва сговорчив и така се установява, че кралят наистина е омагьосан „и поради това неговите полови органи са увредени, а освен това той е неспособен да управлява кралството“.

Магията била направена на краля, когато бил на четиринадесетгодишна възраст, на лунна светлина — защото магиите действат особено силно при пълнолуние — и той я погълнал заедно с някаква напитка. Отец Аргуельес уведомява началника си за своите открития, препоръчвайки следното. Кралят да се храни по-бавно и да дъвче по-старателно, освен това всичко, което яде и пие, да бъде освещавано предварително, а и всеки ден да изпива по четвърт литър зехтин — препоръка, която наистина звучи разумно и днес. Изповедникът и великият инквизитор не спират дотук и продължават усилията си за разкриване докрай на източника на омагьосването — вещицата Касилда, която се оказва, че е приготвила магическото средство. Но Аргуельес затъва все повече в проблеми, които не е в състояние да реши. Затова отговаря на своите кореспонденти, че споменатите монахини вече изпадат в голямо затруднение, а дяволът — неслучайно, носещ името Велзевул — е споделил с него, че много от това, което му е казал, е било чиста лъжа. Старателният отец препоръчал внимателно да се следи спазването на вече посочените лечебни методи и средства — тоест да се сменят завивките, мебелите и дрехите на краля и да бъдат уволнени всички негови лекари — все съвети, които поне не биха му навредили. Не би било зле кралят да смени и мястото на постоянното си пребиваване, добавя Аргуельес. Веднага са назначени нови кралски лекари, а Карлос отива в светилището на Сан Диего в Алкала.

През лятото на 1698 г. английският посланик Станхоуп, който постоянно коментира здравословното състояние на испанския крал, потвърждава слуха, че Карлос ще умре в най-скоро време. Вестниците — пише той на 25 юни на сина си Джеймс — се опитват да създадат впечатлението, че кралят е в идеално здраве, но това е с цел да бъде заблудено общественото мнение.

„Вярно е, че кралят излиза всеки ден от двореца, но haeret lateri lethalis arundo^[146]; глезените и коленете му са добре, очите му са изпъкнали, клепачите — аленочервени, а останалата част от лицето му е зеленикавожълта на цвят. Езикът му едва се движи… Поради това речта му е толкова неясна, че и тези, които са в непосредствена близост до него, понякога не могат да го разбират, а той пък се сърди и пита всички ли са оглушали.“ (Mahon, Spain under Charles II, p. 135)

Осемнадесет дни по-късно, на 29 юни, Снатхоуп съобщава, че лекарите са диагностицирали заболяването на краля като „alfereza insensata“, което би могло да се преведе като „видиотяваща епилепсия“. Вечерта на същия този ден, по време на разходка с кралицата в градината на двореца, кралят усеща, че главата му сякаш плува в пространството. Когато се усамотява, за да прочете молитвите си, той извиква на своя придворен — херцога на Уседа, че пада, и рухва в ръцете на благородника „в пълно безсъзнание“. Следват още два припадъка. На 9 юли Станхоуп пише на ирландския канцлер Метуин, че „за възстановяването на този крал няма и най-малка надежда, поради което ние всяка вечер си лягаме с предчувствието, че на другата сутрин ще научим за неговата кончина, независимо че кралицата всеки ден го мъкне навън, за да накара народа да вярва, че всичко е наред, поне докато тя осъществи докрай плановете си.“ (Mahon, Spain under Charles II, pp. 136–137)

Тези тревожни събития трябва да бъдат разглеждани в контекста на международната обстановка по онова време и не бива да се забравя, че през 1698 г. европейските велики държави се опитват да стигнат до споразумение — без да се допитват до дявола — относно бъдещето на Испанската империя след смъртта на Карлос II. Първият от поредицата договори, който Великите сили сключват във Виена през 1668 г., предвижда след смъртта на Карлос императорът на Свещената Римска империя^[147] да получи Испания, Индиите и испанските владения в Северна Италия, а за Франция да остане Нидерландия, Франш-Конте, Филипините, Навара и Неапол. След промяната, която настъпва в равновесието на силите в Европа, особено след възкачването на английския престол на холандския „щатхолдер“ Вилхелм^[148], враг на Луи XIV, този вариант за разпределение на „испанското наследство“ изглежда — особено за Франция — твърде неприемлив.

С влошаването на здравословното състояние на Карлос започват преговори за ново споразумение за разделяне на испанските владения, макар и без участието на краля на Испания. Според новия договор принцът електор на Бавария, Йозеф Фердинанд, който е внук на Маргарита, сестра на испанския крал, ще наследи испанските владения извън Европа; ерцхерцог Карл, вторият син на императора на Свещената Римска империя, ще получи Милано, а дофинът на Франция, престолонаследник на Луи XIV — Двете Сицилии, част от територията на Италия и баската област Гипускоа^[149]. Евентуалното възкачване на Йозеф Фердинанд на испанския престол би сложило край на заплахата от присъединяване на Испанската империя към владенията било на френския крал, било на австрийския император. Този договор обаче не се съобразява само с едно — с желанията на самия испански крал Карлос II. Испанският двор по онова време се превръща в бойно поле на съперничещи си интереси — тези на проавстрийски настроените благородници, начело с посланика на тази страна, граф Харах, но подпомагани и насърчавани и от кралицата; и тези на профренски настроените начело с кардинал Портокареро. И двата лагера се опитват да спечелят благоволението на изнемощелия крал.

Докато Великите европейски държави се боричкат помежду си, кралските изповедници продължават да се стараят да освободят Карлос от обсебилите го зли сили. Кралицата, която през декември 1698 г. сама е подложена на очистителен ритуал, за да се засили нейната плодовитост, е бясна от слуховете, че тя е лично отговорна за омагьосването на краля. Смъртта на великия инквизитор през юни 1699 г. ѝ дава възможност да се отърве от своите врагове в двора. Тя осигурява избора за велик инквизитор на един кротък свещенослужител — Балтасар де Мендоса, епископ на Сеговия, а след това и отец Диас е освободен от поста кралски изповедник. Следва продължително разследване на неговите деяния, което завършва с оправдателна присъда чак четири години след смъртта на самия Карлос. Положението допълнително се усложнява от изпратения от савойския херцог капуцински монах, отец Мауро Тенда, който се слави като специалист по изгонването на зли духове, обладали хората, и който трябва да продължи разследването на предполагаемото омагьосване на краля. Той пристига в Мадрид и скоро се замесва в поредица от любопитни случки, които разкриват суеверието на краля и на неговата съпруга. Става ясно, че те тайно държат под възглавниците си магически торбички, съдържащи амулети от сорта на коси, изрезки от нокти и други подобни. Отец Тенда, който очевидно е уверен във възможностите си свещенослужител, успява да спечели доверието на Карлос, а и здравето на краля временно се подобрява. През 1699 г. Станхоуп докладва, че кралят на Испания изглежда добре и зареден с енергия. Когато той посещава гробниците в Ескориял заедно с кралицата, тя проявява изненадваща привързаност към тленните останки на своята свекърва — майката на Карлос. „Говори се — добавя английският посланик, — че от Германия пристигнал известен екзорсист^[150], който освободил краля от няколко магии, направени му още като дете; все още не всички вярват, но има голяма надежда, че злите сили ще бъдат ликвидирани, и тогава той не само че ще се радва на отлично здраве, но и на потомство.“ (Mahon, Spain under Charles II, p. 191) „Много хора ми казват — споделя кралят пред кардинала на Кордова, — че съм омагьосан; и може би трябва да им повярвам, защото страдам от толкова необикновени неща.“

Но доверието на краля към екзорсистите скоро се изчерпва, когато някаква луда жена успява да проникне без разрешение в двореца и се приближава до Карлос. Кралят, обезпокоен от нейната неочаквана поява, изважда муска с парченце от Честния кръст, която винаги носи със себе си за защита от злите сили. На един от кралските чиновници, дон Хосе де Олмо, е наредено да открие къде живее въпросната жена. Той установява, че тя е под един покрив с две други жени, не по-малко луди от нея, след като му прошепват, че държат краля заключен в малка кутийка в стаята им. Тогава се обръщат за помощ към отец Тенда и двамата с отец Диас са натоварени да разпитат и, ако е необходимо, да изгонят злите духове, обзели нещастните жени.

Много преди тези събития здравето на краля започва бързо да се влошава. Скоро след неговото раждане за него казват, че притежава „някои от най-красивите човешки черти — голяма глава, кожа с тъмен тен и приятна закръгленост“. Сега обаче, на прага на неговата тридесет и девета годишнина и страдащ от болест в крайния ѝ стадий, той е съвсем измършавял. От рождение Карлос на практика е инвалид, вероятно засегнат от заболяване на опорно-двигателната система, наречена акромегалия, в резултат на наследствено нарушение във функционирането на жлезите с вътрешна секреция, предизвикано от тумор на хипофизата. Тази болест може да обясни странната външност на монарха — прекалено голямата му глава, изявената му хабсбургска брадичка, вида на крайниците му, както и половата му немощ. Развитието на болестта води до припадъци и гърчове, характерни за епилепсията.

Макар че от време на време се наблюдават и периоди на ремисия в това по същество дегенеративно заболяване, кралят не притежава нито интелигентност, нито воля да управлява своята империя, за географските очертания на която е крайно зле осведомен. Начинът, по който е отгледан, и неадекватното образование, което получава, строго спазваният етикет на испанския кралски двор, зависимостта на владетеля от неговата майка и психологическите особености на религиозните му убеждения допринасят за превръщането му в един умствено изостанал и свръхчувствителен монарх, който си остава фигурант в една необятна държава, на която е владетел само формално. Затова единственият проблем, който силно го вълнува, е запазването на нейната цялост след смъртта му. Описвайки впечатлението, което кралят оставя по време на участието си в процесията по случай празника Тяло Господне^[151], английският посланик Станхоуп отбелязва:

„Всички, които го видяха, казваха, че не е бил в състояние да направи и една сигурна стъпка, клатушкайки се през цялото време; но и друго не би могло да се очаква, при положение че ден или два преди това два пъти паднал, разхождайки се в покоите си, тъй като краката му се подкосили от физическа слабост. При едно от тези падания той си ударил окото, което бе твърде подуто, посиняло и даже почерняло по време на процесията; другото му око пък беше доста хлътнало в очната кухина, защото — според твърдението на някои — нервните му окончания са се свили поради паралитичното му заболяване.“

Хаосът в държавното управление на Испания е по-голям, откогато и да било. То е отслабено от процеса на децентрализация, за която допринася огромният брой, издигнати от краля нови благородници, както и от некомпетентността на чиновничеството. Един чуждестранен дипломат отбелязва, че „търговията е мъртва; 40 000 занаятчии са без работа; просяците умират от глад, а недоимъкът води до ежедневни улични престъпления“.

Зад тази разпадаща се фасада кралският двор става арена на борба за власт между кралицата и нейните австрийски поддръжници, от една страна, и профренски настроените благородници, ръководени от кардинал Портокареро. Крехкото равновесие на силите е нарушено от смъртта на принца електор на Бавария (само на седем годинки) през февруари 1699 г. от едра шарка. След неговата кончина Луи XIV и английският крал Уилям III се споразумяват (на 11 юни 1699 г.) за нов принцип за разпределение на „испанското наследство“. Вторият син на австрийския император^[152] Леополд ІІ, Карл, ще получи най-голямата част от Испанската империя, а за дофина на Франция — престолонаследник на Луи XIV, остава това, което му е било определено според предишния договор между Великите държави, заедно с херцогство Лотарингия. Споразумението е нестабилно и не задоволява интересите на никого от договорилите се, защото и двете основни страни по него изпитват взаимно недоверие, а императорът, който не го подписва, го нарича несправедливо, защото не е било поискано мнението на испанския крал.

Нещастният Карлос обаче се намира в крайния стадий на своето заболяване. На 28 септември 1700 г. получава последно причастие и пет дни по-късно, в присъствието на кардинал Портокареро, който му помага, той диктува своето завещание. В него кралят завещава империята си в нейната цялост, „без да се допуска и най-малкото разделение на нейната териториална цялост, създадена с толкова труд от моите предшественици“ на анжуйския херцог Филип, внук на Луи XIV. Това е най-решителната и без съмнение най-важна стъпка в целия му живот. Малко преди 3 часа след пладне, в Деня на вси светии^[153], 1700 г. Карлос II умира. Само няколко дни по-късно Филип Анжуйски е провъзгласен за крал на Испания под името Фелипе V; договорът за разделянето на Испанската империя е унищожен, а Европа преминава през един тринадесетгодишен кървав и скъпоструващ конфликт, преди напълно да признае тази титла.

Може да се спори по въпроса дали Карлос II е имал само периферно и повърхностно влияние върху историческото развитие на Испания. През първите четиринадесет години от неговото управление той е малолетен, а през последните две десетилетия — само фигурант. Дори да беше в по-добро здравословно състояние, той вероятно нямаше да може да се справи с икономическите и политическите проблеми на кралството, които получава по наследство. Но ако беше малко по-здрав физически и с повече психически сили, а и по-независим от майка си, той вероятно щеше да се справи с безконтролната власт на аристократичната олигархия в страната, както и евентуално да предприеме необходимите административни реформи. Неговият полубрат, дон Хуан, също вдъхва известни надежди в тази посока през кратковременното си управление. Но тази задача изисква херкулесовски подвиг и би обезкуражила и много по-надарени владетели от Карлос II. Но поради влошеното си физическо и ментално здраве той се превръща в нещастие не само за своята империя, но донякъде и за цяла Европа.

* * *

По-нататъшната история на испанската кралска династия ще покаже, че що се отнася до меланхолията, забавеното умствено развитие и разклатеното здраве, наследството на Карлос II се оказва колкото патологичен и психичен, толкова и териториален проблем. Защото по ирония на съдбата след тридесет и пет години управление на грохналия Карлос II в Испания на власт за четиридесет и шест години идва Фелипе V, внук на сестрата на Карлос II, Мария Тереза, съпруга на френския крал Луи XIV, и следователно правнук на испанския крал Фелипе IV. Във вените му тече кръв, попила „отровните“ гени и хромозоми на Хабсбургската и на Бурбонската династия. Това обяснява защо Фелипе V изпада от време на време в маниакална депресия, което не му позволява да управлява ефективно (а понякога и изобщо) държавата си. Ако нямаше толкова способна съпруга като Елизабета Фарнезе и редица талантливи министри на разположение, Фелипе също би представлявал истинско нещастие за своята велика империя. И нещата не завършват със смъртта му през 1746 г., защото неговият син и наследник на престола, Фернандо VI, страда от една също отслабваща умствените способности болест. Така Испания за цяло едно столетие е лишена от владетел, чиито физически и психически дадености не съответстват на огромните задължения в управлението на държавата.

И така, за да се изпълни завещанието на Карлос II, е необходимо да минат тринадесет години на кървави войни; хиляди хора намират смъртта си или остават инвалиди на бойното поле по време на големите сражения, водени на европейския континент — при Бленхайм, Рамийе, Уденарде и Малплаке; Гибралтар е анексиран от англичаните; хазните на цели държави са изчерпани, а дълговете им нарастват неимоверно, преди Великите сили да приемат внука на Луи XIV за крал на Испания чрез Утрехтския договор от 1713 г.

Фелипе V е мрачен, сериозен и отдаден на своето поприще мъж. За него Сен-Симон^[154] пише, че „е лишен по рождение от проницателен ум, че у него няма и следа от въображение. По характер е затворен, мълчалив, тъжен и трезвомислещ, и не признава никакви удоволствия, освен лова; страхува се от обществото, страхува се дори от себе си; рядко изпъква пред другите, рядко се харесва на някого; живее усамотен и стои настрани — по навик и по собствено желание. Но е необикновено суетен и не може да търпи някой да му противоречи.“ (Historical Memoirs of the Due Saint-Simon. London, 1972, vol. ІІІ, p. 357.) Притежава обаче силен полов нагон, така че му се налага постоянно да притичва от изповедалнята на своя духовен наставник до леглото на съпругата си. Първата му жена, жизнерадостната и млада Мари Луиз Савойска, лесно го измъква от сериозността и скуката на обичайното му ежедневие, увличайки го в игри на „криеница“ и „кукувица“, но тя умира много млада, само на двадесет и шест годишна възраст през февруари 1714 г. „Кралят на Испания — споделя Сен-Симон — е много разстроен, но някак си по царски. Придворните му го увещават да отиде на лов и да подиша чист въздух. По време на един подобен излет той вижда процесията, която пренася тленните останки на кралицата в Ескориал. Кралят дълго се взира след нея, докато се скрива от погледа му, а след това отново се връща към ловните си занимания. Принадлежат ли принцовете към човешкия род?“ (Historical Memoirs of the Due Saint-Simon, vol. II, p. 319.)

Фелипе V е за кратко вдовец и през 1715 г. се оженва за Елизабета Фарнезе, дъщеря на пармския херцог — вдъхваща уважение високоинтелигентна жена, която на практика замества своя губещ съзнание съпруг на владетелския пост на Испания. При това тя никога не става популярна сред своите нови поданици, защото променя испанската външна политика в защита на интересите на собствения си род Фарнезе, и по-специално в полза на децата, които ражда на Фелипе V. Но тя е неразделна от съпруга си и двамата рядко могат да бъдат видени отделно един от друг; вечер споделят „малкото легло“ в кралската спалня. Изглежда, Елизабета успява да влияе на съпруга си чрез своеобразно сексуално изнудване. „Природата на краля се превръща в най-силното оръжие на жена му, което тя понякога използва срещу него. Случва се нощем да му откаже, което предизвиква истинска буря; кралят крещи, заплашва, а понякога става още по-лошо. Тя обаче не отстъпва, плаче и в някои случаи се защитава.“ (Historical Memoirs of the Due Saint-Simon. London, vol. IІІ, p. 353.)

Предците на краля обаче предизвикват опасенията му, имайки предвид психичните им отклонения. Дядо му Луи XIV веднъж му казва:

„Никой няма да ти каже това, което мога да ти кажа аз. Ти сам си свидетел на нервните разстройства на кралете, твои предшественици на престола, когато са се отдавали на леност. Затова нека техният пример ти бъде за урок и да заличиш с коренно различното си поведение разрушителния ефект върху испанската монархия от тяхното управление. Но искам да споделя с теб и опасението, че докато ти с лека ръка се излагаш на опасностите на войната, от теб се изисква много повече кураж да се пребориш със своя недостатък, който е по-силен от теб и ти пречи да се отдаваш на всекидневните си кралски задължения.“

Бъдещето ще покаже, че опасенията на Луи XIV не са били безпочвени.

Фелипе V изпада в дълбока меланхолия, от която наистина е трудно да бъде изваден. Първият сериозен пристъп на болестта се появява през есента на 1717 г., когато той се оплаква, че сякаш е обхванат от някакъв силен вътрешен огън — като че ли слънцето пронизва раменете му и неговите лъчи стигат до най-вътрешните части на неговото тяло. След като го преглеждат, придворните лекари не откриват нищо обезпокоително и решават, че той има халюцинации. Кралят обаче става още по-невъздържан и заявява, че само смъртта ще покаже кой е бил прав — той или неговите лекари. Започва да си внушава, че умира поради сторен смъртен грях. Френският посланик в Испания определя по по-реалистичен начин проблемите на краля, като ги отдава на прекалено честите му полови контакти с кралицата. „Кралят — съобщава той — видимо се похабява, като прекалено често използва своята съпруга кралицата. Той направо изглежда изтощен.“ Хипохондричните самовнушения, от които Фелипе V страда, както и убеждението, че тези нещастия му се случват като Божие наказание за неправедния му начин на живот, са симптоматични за обхваналата го маниакална депресия. „През последните осем месеца той показва признаци на невменяемост, а болното му въображение го кара да вярва, че е обречен на неизбежна смърт, тъй като са го сполетели всевъзможни болести“ — пише първият министър на Испания, Алберони.

Фелипе е така дълбоко убеден, че е на път да се раздели с живота, че вика своя изповедник по всяко време на денонощието. Министрите му предлагат да си напише завещанието, с което да определи своята съпруга Елизабета Фарнезе за регентка на кралството. Слуховете за разстроеното му здраве достигат и до чуждестранните кралски дворове, което кара Великите европейски държави да се погрижат да защитят интересите си, в случай че той умре или жена му поеме управлението на Испанското кралство. „Трима хитри и изкусни французи“ са внедрени като негови медицински помощници, докато кралицата, която иска да ограничи френското влияние в двора, убеждава баща си, пармския херцог, да изпрати своя личен лекар, д-р Черви, да се грижи за Фелипе. Единствено войната, която избухва между Испания, от една страна, и Франция и Англия, необичайно действащи в съюз, от друга, изважда Фелипе от обхваналата го летаргия.

Но интроспективната меланхолия на краля отново се завръща, което довежда до истинска вътрешнополитическа криза, отразила се пагубно върху личните финанси на кралицата. Религиозната добросъвестност на краля за пореден път подхранва убеждението му, че нещастията, които спохождат Испания, са Божия отплата за неговите грехове. В най-потайните кътчета на съзнанието му се ражда мнението, че негов неотменен дълг е да се откаже от престола, защото е негоден да управлява своята страна — нещо, за което едва ли е бил необходим подтик свише, за да се разбере, че е вярно.

Още преди края на 1723 г. из Париж се носят слухове, че Фелипе V страда от маниакална религиозност и се готви да се откаже от престола. По-скептично настроените наблюдатели се чудят дали за това решение не съществуват и други причини. Предполага се, че дълбоко в сърцето си Фелипе жадува да се завърне в родната Франция, а и деликатното здраве на младия крал Луи XV продължава да подхранва неговите надежди, че един ден може да седне на френския трон. Но очевидно не може да бъде едновременно крал и на Испания, и на Франция. И ако вече не е испански монарх, шансовете му да наследи Луи XV стават още по-големи.

На 10 януари 1724 г. Фелипе V обявява своето решение да абдикира в полза на своя син, Луис. „Реших да се откажа от тежкото бреме да управлявам това кралство, за да мога да съсредоточа вниманието си върху смъртта през времето, което ми остава, и да се моля за спасението на моята душа в отвъдното вечно царство“ — четем в официалния документ, издаден по този повод. „Благодаря на Бога — продължава Фелипе — че ми позволи вече да не съм крал и през остатъка от дните ми да се посветя на служение на Бога в усамотение.“

В оттеглянето на Фелипе от властта има по-скоро нещо театрално. Макар че желае да приеме обета на францисканските монаси и нарежда разходите по поддръжка на неговото домакинство да бъдат съкратени, той се усамотява в разкошния новопостроен дворец „Ла Гранха“ в Сан Илдефонсо, чието строителство е опразнило сериозно испанската хазна и до онзи момент вече е струвало 24 милиона песос. Така Илдефонсо на практика се превръща в седалище на испанската висша държавна власт, защото нито Фелипе, нито амбициозната му жена престават да следят развитието на държавните дела.

При всяко положение новият крал и новата кралица са без всякакъв държавнически опит. Луис обаче е много обичан от испанските си поданици („el bien amado“) и се слави с качествата си на спортист и танцьор, но иначе е един млад негодник, доста слабо образован, груб по отношение на жените, скита нощем из улиците и се забавлява, ограбвайки собствените си градини. Има навика да нахълтва, без да е поканен, в домовете на придворните дами на жена си. Уменията му са насочени повече към спорта, отколкото към изкуството на държавното управление. Съпругата му е с не по-малко фриволен вкус и вулгарно поведение, та се налага понякога Луис да я поставя под „домашен арест“.

Можем да си представим какво негодувание се надига в Сан Илдефонсо към поведението на новия крал и неговата кралица. Става така, че Фелипе, който не престава да страда от своите религиозни терзания, започва да се съмнява, че като се е отказал от короната в полза на един неподходящ престолонаследник, в известен смисъл е нанесъл обида на Бога. Той не одобрява инфантилното поведение на сина си и още повече това на снаха си; интересува се дали, при положение че техният брак още не е консумиран, може да бъде анулиран. По щастлива случайност обаче е избавен от трудното решение на тази дилема, защото синът му умира от едра шарка в края на август 1724 г.

Фелипе обаче се сблъсква с нов и не по-малко сложен проблем. Според собствения му акт на отказване от властта, престолът при настъпилите обстоятелства трябва да премине във владение на по-малкия брат на Луис, Фернандо — мнение, което се споделя дори от личния изповедник на Фелипе. Но това е изход от ситуацията, който е напълно неприемлив, още по-малко за Елизабета Фарнезе, която и преди не е била съгласна с предаването на властта в резултат на абдикацията на съпруга ѝ. С нейната мощна подкрепа и с насърчението на папския нунций Алдобрандини Фелипе обявява, че отново ще приеме испанската корона.

Всъщност на него му предстоят повече от двадесет години на кралския престол, но Елизабета Фарнезе ще е тази, която през този период ще провежда външната политика на страната, основаваща се главно на интересите на кралицата в Италия, и по-специално в полза на нейния син — бъдещия испански крал Карлос III. През това време икономиката на Испания остава в застой. От време на време кралят отново получава пристъпи на маниакална депресия, която в крайния си стадий може лесно да го доведе до лудост. Фелипе V преживява поредния период на тежко боледуване през пролетта на 1727 г. — на моменти той изпада в летаргия, а след това е силно възбуден и раздразнителен, извършва насилия над своите лекари и над личния си изповедник. Когато кралицата се опитва да обуздае неговата прекалена религиозност, смятайки я за крайна, той я подлага на физическо насилие. Същевременно крещи, пее и се опитва да се самонарани. Страда, освен това и, от упорито безсъние, липса на апетит и поддържа физическите си сили само със сладкиши. Някога с наднормено тегло, кралят отслабва чувствително. Започва да получава халюцинации и си въобразява, че не може да ходи, защото стъпалата му са с различна големина; не се подстригва и затруднява носенето на перука; не се и бръсне. Елизабета успява да убеди двора да се премести от Мадрид в Андалусия и така между 1728 и 1733 г. кралят и неговите приближени прекарват в замъка „Алкасар“ в Севиля.

По онова време Фелипе е обзет от убеждението, че не е в състояние да изпълнява своите кралски задължения и продължава да обмисля идеята за повторна абдикация от престола — перспектива, която сериозно тревожи кралицата. Фелипе изпраща писмо до председателя на Съвета на Кастилия, без да се посъветва предварително с жена си, и обявява, че желае да се откаже от властта в полза на сина си Фернандо. Съветът отбягва вземането на определено решение. Фелипе, смятайки, че Съветът е приел неговото решение, съобщава за стореното на Елизабета по време на лов. Обезпокоена, Елизабета Фарнезе го кара да изтегли своето послание, обяснявайки, че по нейно мнение клаузите, отнасящи се до нея и до децата им, трябва да бъдат коригирани. След като заявлението за абдикация най-сетне попада в ръцете ѝ, тя го накъсва на парченца и заявява на съпруга си, че въобще не е съгласна с неговата абдикация, която без нейното съгласие е нелегитимна.

Но опасността той да вземе някакво импулсивно решение остава реална и затова приближените му крият писалките и хартията на места, където кралят да не може да ги намери. След време Фелипе започва да се държи по-нормално, като позволява за първи път след осем месеца да бъде избръснат и дори се нагърбва с кралските си задължения. Дали това е от полза за страната му, е друг въпрос. За неговите министри и за дворцовите куриери обаче това предизвиква огромни неудобства, за които свидетелства английският посланик в Испания, сър Бенджамин Кийн, който пише на 6 април 1731 г. на лорд Уолдгрейв: „Негово католическо величество, изглежда, се опитва да живее, без изобщо да спи.“ Той вечеря в 3 часа сутринта, ляга си в 5; става за литургията в 3 часа след обяд. По-късно променя и този режим и започва да си ляга в 10 часа сутринта, а да става в 5 след обяд.

През 1730 г. в испанския двор пристига новината, че кралят на Сардиния има намерение да абдикира от престола. Кралицата и нейните съветници са много разтревожени да не би Фелипе да реши да последва неговия пример (макар че всъщност сардинският крал слиза от трона, за да се ожени за своята любовница). Случаят е представен на Фелипе така, че абдикацията на сардинския владетел е проява на един напълно полудял човек. Но през август същата година Фелипе отново се оттегля в постелите си и не става дори да се храни; говори само с най-близките си прислужници и отказва да бъде подстригван или да му подрязват ноктите. На 17 октомври Кийн пише на херцога на Нюкасъл: „Сега сме на практика без държавно управление и даже, без каквато и да е форма на управление, защото той^[155] не се е срещал с министрите си и дори с личния си изповедник през последните двадесет дни и, естествено, оттогава няма никакви официални съобщения.“

Около Великден на 1733 г. се появяват симптоми за завръщането на краля към нормален живот. Синът му Фернандо успява да убеди баща си да се обръсне, да разреши да му сменят спалното бельо и да вземе очистително. През лятото на същата година английският посланик вече може да съобщи в родината си, че „кралят пое отново изпълнението на своите задължения и управлението на страната навлезе в нормалното си русло, а що се отнася до неговото лично здраве, никога не съм го виждал толкова щастлив и общителен.“ За съжаление това е само временно. Самият кралски двор е разкъсван от интриги, защото кралицата е недоволна от влиянието, което нейният заварен син Фернандо придобива върху баща си. По този повод неуморният английски посланик дава следния коментар:

„Смятам, че кралицата с удоволствие би избегнала контакта си с принца^[156], но Фелипе вероятно вече е привикнал със сълзите на кралицата и едва ли би се трогнал от тях, докато сълзите, пролети от принца, са нещо ново и вероятно няма как да не са му направили впечатление. Освен с мерките, които тя е взела никой да няма достъп до кралските покои, без съмнение тя е имала план да принуди краля да направи това, с което той сега е съгласен, но преди да се реши да пристъпи към такава крайна стъпка, ѝ се е сторило разумно да опита всички останали средства, включително да убеди принца, че е необходимо да внуши на баща си да се погрижи за здравето си.“ (Писмо на Кийн до Нюкасъл, цитирано в: Edward Armstrong, Elizabeth Farneze, London, 1892, p. 288.)

Връщането на Фелипе към нормален начин на живот е само за кратко. В началото на 1738 г. за него вече се споменава, че е „с объркана глава“. Отново става намръщен и мълчалив, макар че от време на време крясъците, които се чуват от стаята му, показват, че той изпада в делириум. „Всичко това ще доведе неминуемо до абдикация“ — споделя малко по-рано посланикът Кийн пред английския премиер, херцога на Нюкасъл. Но Фелипе остава непоколебимо на престола, подвластен все повече на волята на своята съпруга. По този повод Кийн пише отново на херцог Нюкасъл (на 2 август 1738 г.):

„Когато се оттегля на обяд, кралят надава страшен вой, който в началото озадачаваше всички, и се наложи близките му да напускат двореца, преди той да седне на масата. Но тъй като кралицата не е сигурна в неговото поведение, тя не го пуска навън, поради което двамата трябваше да се откажат от любимите си разходки в градините на Сан Илдефонсо, както правеха преди. Вечерното забавление на краля се състои в слушане на Фаринели (италианския певец Карло Броски), който изпълнява все същите пет италиански арии, които е пял, когато за първи път се е представил пред краля, и продължава да ги изпълнява всяка вечер в продължение на близо дванадесет месеца. Ваша милост сигурно ще се усмихне, като разбере, че кралят се опитва да имитира Фаринели, понякога по време на всяка ария, а друг път след края на музикалните изпълнения. Тогава той издава такива крясъци и така вие, че прислугата прави всичко възможно никой да не присъства на неговите щуротии. През изминалата седмица получи един от онези припадъци, който продължи от дванадесет часа вечерта до след два часа на другата сутрин. Придворните предложиха да го изкъпят, но се страхуваха, че няма да го убедят да опита този метод на лечение.“ (Писмо на Кийн до Нюкасъл, цитирано в: Armstrong, Elizabeth Farneze, p. 344)

По-късно Фаринели разказва на д-р Бърни, че е бил задължен да пее едни и същи четири песни, две от които били на немския композитор Йохан Адолф Хасе (1699–1783) — „Pallido il sole“ („Бледо слънце“) и „Per questo dolce amplesso“ („С всяка сладка прегръдка“) — чак до смъртта на краля. Ако направим сметка, певецът трябва да е изпълнявал тези произведения около 3600 вечери поред.

И така, годините се редят, а кралят си остава бездеен, крайно набожен и потиснат, но все още безрезервно верен на жената, която определя политиката на неговата империя. Тази трагикомедия само се подсилва от пристъпите на маниакална депресия, от която кралят периодично страда. Краят идва след един масиран удар, който той получава на 9 юли 1746 г. По този повод маркизът на Аржансон пише:

„Фелипе почина от раздразнение и от наднорменото си тегло, защото си угаждаше безмерно, а апетитът му беше по-скоро голям, отколкото умерен. Той все беше зает, макар че не вършеше нищо полезно. Няма мъж, който да е давал такъв пример за злоупотреба с брака като него — той се остави да бъде управляван от жена си, която обаче го управляваше зле. Кралицата го принуди да пожертва честта и богатствата на Испания за завладяването на земи в Италия, но Господ отсъди тя никога да не може да им се порадва.“ (Писмо на маркиз д’Аржансон, цитирано в: Armstrong, Elizabeth Farneze, p. 387.)

Смъртта на съпруга ѝ и възкачването на престола на нейния доведен син Фернандо слагат край на властта на Елизабета Фарнезе.

Но възцаряването на Фернандо не променя испанската монархия. Новият крал — четвъртият и единствен останал жив син на покойния монарх от първия му брак — има нездрав цвят на безизразното си лице, ниска и набита фигура и „е толкова здрав и як на вид, колкото биха желали да бъде тези, които го обичат“, казва английският посланик Кийн. Новият владетел се проявява като разумен държавник и се съгласява с министрите си, че на Испания е нужно време, през което в страната да цари мир и разбирателство. За съжаление обаче е наследил темперамента на баща си: мързелив по природа, той търси облекчение от своята депресия в оперни представления (кралят и съпругата му са меценати на Скарлати и Фаринели) и други забавления. Освен това Фернандо се проявява и като човек на настроенията, подозрителен и колеблив, и който подобно на своя баща по време на депресия всеки ден очаква да го сполети внезапна и насилствена смърт.

Също като баща си той е напълно зависим от жена си Барбара, дъщеря на португалския крал Жоао V. За нея архидякон Кокс пише: „Тя е с доста обикновена външност и е загубила хубавата си фигура след напълняването.“ (W. Coxe, Memoires of the Kings of Spain of the House of Bourbon, London, 1815.) Към това може да се добави, че кожата ѝ е набраздена от белези от шарка, устните ѝ са дебели и страда от хронична астма. В психическо отношения характерът ѝ не се различава много от този на царствения ѝ съпруг, защото и в нейния род — Браганса, има случаи на умствени увреждания. Подобно на краля, кралицата всеки ден живее със страх от внезапна смърт, който се подсилва от астматичното ѝ заболяване. Барбара се страхува също, че ако съпругът ѝ умре преди нея, тя ще изпадне в мизерия. За да избегне тази катастрофа, тя става изключително алчна и след смъртта си на 27 август 1758 г. остава значително състояние на брат си Педро Португалски.

Нейната смърт сякаш задълбочава маниакалната депресия, в която е изпаднал мъжът ѝ. Той се затваря в пълно уединение в двореца „Вилявисиоза де Одон“, страни от каквато и да било компания, не се храни (приема само супа, за да поддържа организма си) и дори не спи. Налита на бой на нещастните си слуги. Английският посланик, лорд Бристол, пише:

„Кралят е в такава меланхолия, която никой не може да излечи; около него цари пълно мълчание и не се издават никакви заповеди нито нареждания… Той не позволява да го бръснат, ходи без връхна дреха — само по риза, която кой знае от кога не е сменяна, и по нощница. Не си е лягал от десет денонощия и се предполага, че от втори този месец досега не е мигнал повече от пет часа, и то само за по тридесет минути. Отказва да легне, защото си е втълпил, че ако легне, ще умре.“

Фернандо не живее много след съпругата си. Опитва се да се самоубие с ножица, моли да му дадат отрова и накрая умира вероятно от естествена смърт на 10 август 1759 г., когато е само на четиридесет и седем години.

В испанската история няма по-болнав монарх от Карлос II и по-големи жертви на маниакалната депресия от Фелипе V и Фернандо VI. Едва наследникът на престола на Фернандо — Карлос III, син на Фелипе V от Елизабета Фарнезе, който първоначално е престолонаследник на Великото херцогство Тоскана, а след това става крал на Двете Сицилии, се проявява като способен и просветен монарх^[157]. Но сякаш по ирония на съдбата гените са решили да лишат испанското разклонение на Бурбонската династия от способен владетел. От по-късните представители на тази фамилия, които се качват на испанския престол, Карлос IV е добронамерен, но слаб крал, тероризиран от своята съпруга Мария Луиза Пармска, любовница на първия министър Годой. „Какво правиха днес моите поданици“ — има навика да пита своя първи министър кралят. „Той никога няма да порасне и ще си остане инфантилен и в познанията си, и в решенията, които взима, неспособен да различи истинските си поддръжници от мошениците“ — пише за него Джон Линч, един от последните изследователи, които са се занимавали с управлението на този монарх (John Lynch, Bourbon Spain, Oxford, 1989, p. 376.) Прекрасният портрет на Гоя на кралското семейство е безпогрешно свидетелство за пълната неспособност и глуповато безсилие на това разклонение на Бурбонската династия. Синът на Карлос IV, Фернандо VII, е последователен реакционер, докато дъщерята на Фернандо — кралица Изабела II, която се възкачва на престола едва на тригодишна възраст, става консервативно мислеща политичка, сантиментална и набожна жена с „грубо и обсипано с петна лице“. В резултат на дипломатически ходове, тя е омъжена нещастно, когато е само на шестнадесет години, за своя братовчед — изнежения бурбонски принц Франсиско де Асис. Той е един незрял женчо, който продължава да играе на кукли дори и като възрастен и който е такъв хипохондрик, че не желае да приеме никого, за когото се съмнява, че е настинал. Привързана до маниакалност към една монахиня — Сор Патросинио, за която се твърди, че е претърпяла раните Христови, кралицата търси компенсации другаде за нещастния си брак. „Кралицата, пише царственият ѝ съпруг, си има любовници. Дори нейната майка Кристина се опитваше да ѝ наложи един любовник по свое усмотрение.“

И така, няма никакво съмнение, че в продължение на много столетия, наред със съмнителните последствия от браковете между близки роднини, в испанската кралска фамилия се забелязва една трайна характерна черта — неврастенията, която има тежки политически последствия за страната, над която властва тя.