Вивиан Грийн
Лудостта на владетелите (10)

Осма глава
Шведска сага

Независимо, че лудостта на Хуана Кастилска и на дон Карлос са били заплаха за стабилното развитие на техния народ, на практика никой от тях не е упражнявал пряко държавната власт. Всъщност само двама от така наречените „душевно разстроени“ средновековни европейски монарси са управлявали реално своите страни и са оставили трайна следа в историческото им развитие: Шарл VI Френски и Хенри VI Английски. Макар че, както видяхме, пристъпите на лудост на Шарл са периодични, те обхващат дълги периоди от време, дестабилизират управлението на държавата и допринасят за бедственото и хаотично положение на народа по време на война с англичаните. За разлика от Шарл периодите на умопомрачение, в които изпада Хенри VI, са сравнително кратки, но се случват в моменти на остра политическа криза и затова имат изключително тежки последствия за Англия. Такава е и лудостта на шведския крал Ерик XIV. Неговото управление трае само осем години и завършва със свалянето му от престола през 1568 г., но ефектът, който менталният му срив — очевидно дължащ се на шизофрения в края на царуването му, има катастрофални и дълготрайни последици за шведското кралство и шведските поданици.

Народът, на който Ерик става крал през 1560 г., има сравнително дълга история, но много по-късно се консолидира в съвременна за тогавашните критерии държава. От времето на Калмарския съюз през 1397 г. в продължение на столетие и половина Швеция е обединена с Норвегия и Дания в общо кралство, управлявано от датския крал. След това, през 1520 г., като следствие от клането на шведски първенци в Стокхолм — около осемдесет от тях са екзекутирани само за един ден, 8 ноември 1520 г. — извършено по заповед на душевноболния датски крал Кристиян II, сам жертва на лудостта, шведите въстават срещу датските си господари, водени от благородния мъж Густав Ваза, който загубва най-близките си по време на „кървавата баня“.

Густав Ваза дава облика на една нова Швеция. Той насърчава развитието на икономиката, ограничава останалото от стари времена влияние на Римокатолическата църква и отдава предпочитанията си на Протестантската реформация, като по този начин Шведската църква, подобно на Английската, става до голяма степен зависима от короната. Ваза се справя и с разединената шведска аристокрация, като сплашва едни, а други подкупва, най-вече като ги възнаграждава с конфискувани от Църквата имения. Така страната се превръща в силна и добре функционираща монархия, която става първостепенна сила в района на Балтийско море.

Първият крал на новоосвободената шведска държава^[124] е човек с невероятни способности и опит, но неговият характер има и някои тъмни страни, показващи склонност към душевна нестабилност. Противниците му го наричат „тиранин и ловджийско куче“. Когато се ядоса, става опасен. Веднъж дъщеря му Цецилия го довежда до гняв, той я хваща и ѝ отскубва косите от корен. Някакъв златар, който си е взел почивен ден без разрешение, е така пребит от краля, че умира от раните си. Друг път един секретар си позволява да го ядоса и кралят го гони дълго време из двора около замъка с нож в ръка. По характер Густав е много избухлив и в гнева си действа направо като луд. Единият му син — херцог Магнус от Остерготланд, също полудява. Другият — Йохан III, наследил Ерик на престола, макар и да се владее по-добре, все пак не може да се смята за напълно нормален. Той например винаги държи подръка железен чук, който не се колебае да използва срещу тези, които го ядосват.

В началото на своето царуване най-големият син и престолонаследник на Густав — Ерик XIV не дава признаци за нещо обезпокоително. Точно обратното — в много отношения той е образец на всички добродетели и пример за истински ренесансов владетел. Владее латински и знае френски, испански, немски, италиански и фински, в библиотеката му се срещат и книги на гръцки и на еврейски език. Чете много и се интересува от география, история и политически науки; познава трудовете на Макиавели, когото смята за свой учител в политиката и военното дело. Проявява интерес и към съвременните изобретения и архитектура; умее да рисува и да гравира; във военното дело се проявява като голям откривател, но по-скоро на теория, отколкото на практика. Кралят свири на лютня; занимава се с пчеларство и е запален по астрологията, като на моменти се оставя да бъде ръководен от звездите, което има фатални последствия за него. Така в подготовката му са налице всички необходими дадености, за да стане велик владетел, а освен това го смятат и за подходяща партия за брак с Елизабет Английска.

Всички дадености — но само на пръв поглед! Ерик изглежда много по-подготвен в абстрактните политически идеи, отколкото в практическите действия. Като се осведомява, че родът Ваза не може да се похвали с по-знатни предци от останалите шведски аристократични родове, той разработва грандиозна концепция за правото му да заема кралския престол в страната. Най-напред фактът, че приема кралското име Ерик XIV (Ерик XIII е починал още през 1440 г.), има символично значение; той изразява желанието на краля да подчертае приемствеността на шведската монархия и да насочи вниманието на останалите към царуването на предишните шведски владетели. Ерик се възхищава на славното „готско“ минало на страната и по-късно лично превежда на шведски пълната с измислици история на готите от Йоханес Магнус^[125].

Издигането на монархията в култ е характерно за всички държави по света през шестнадесетото столетие, но в желанието да възвеличи своето положение и да се издигне над по-първите благородници в страната, към политическите аспирации на които се отнася с подозрение, Ерик изпада в мегаломания. По принцип вероятно той е бил неуверен в себе си човек, страхуващ се от всяко реално или имагинерно предизвикателство към кралската му власт. Между другото Ерик е първият шведски крал, който настоява да се обръщат към него с „Ваше Величество“. Недоверието му става маниакално; темпераментът му е много непостоянен и навсякъде съзира заговори срещу себе си в кралския двор. Така това, което в началото изглежда е само дребен недостатък на неговия характер, с течение на времето се превръща в мания. Според думите на изследователя Майкъл Робъртс „скъпоценният камък е бил пукнат от самото начало и при всеки по-силен удар е съществувала опасност от разпадането му на части“. (M. Roberts, The Early Vasas, p. 201)

Още преди смъртта на баща му Густав, започват преговори за уреждане на брака на Ерик. Изборът на принца пада върху младата английска принцеса Елизабет — по онова време полусестра и наследница на кралица Мери Тюдор. На пръв поглед тя не изглежда много изгодна партия, защото като протестантка отношенията ѝ с нейната сестра католичка са твърде обтегнати (а според католическите догми тя е незаконородена), а и никой още не знае, че бременността на Мери ще се окаже неуспешна. Бащата на Ерик — Густав Ваза, е по-малко ентусиазиран от този брак, отколкото сина му, но, от друга страна, ако Елизабет стане кралица, сватбата ѝ с Ерик би се превърнала в много престижно начинание и би помогнала за консолидирането на шведската власт в Северна Европа. Във всеки случай по онова време браковете с шведски благороднически фамилии не са на особена почит и по такъв начин кръгът на свободните протестантски принцеси доста се стеснява. На този фон Елизабет наистина би била чудесен избор.

Наставникът на Ерик, Дионисиус Бойреус, е изпратен в Лондон да проучи как стоят нещата и ако е необходимо, да започне преговори за този брак. В качеството си на legatus perpetuus^[126] той изтъква пред своите домакини, че евентуалната сватба на Ерик с Елизабет ще засили английската търговия с балтийските държави. Обръща внимание и на кралското потекло на Ерик, който не е просто някаква издънка от рода на „прости хора, откъснали шведския трон от датската корона“. Но кралица Мери Тюдор като истинска католичка няма намерение да си губи времето с един протестантски принц от Севера и изразява своето негодувание, че шведският пратеник се е обърнал е предложение първо към сестра ѝ, която недолюбва, така че в крайна сметка тя отхвърля предложенията на Бойреус по отношение на Елизабет.

За една година обаче след пристигането на Дионисиус в Лондон обстановката там се променя съвсем неочаквано и Елизабет наследява сестра си на английския трон. Тогава тя изпраща послание до бащата на Ерик — Густав Ваза, в което заявява, че приятелството, което той ѝ засвидетелства, и особено през мрачното време на управлението на нейната сестра, е нещо, което тя високо цени. Въпреки това „тя не е въодушевена от мисълта за брак [с Ерик], защото Бог така е обсебил съзнанието ѝ с желание за безбрачен живот, че тя не ще се откаже от него.“ Затова тя се чувства задължена да отклони „красивия и любезен подарък“ на Ерик, но ще направи всичко възможно, за да улесни желанието на Ерик да се ожени за която и да било друга принцеса. Освен това Елизабет заявява, че „приема да бъде негова длъжница във всичко друго само не и в областта на брачните въпроси“^[127].

Тези доводи обаче не обезкуражават Ерик и той продължава да настоява на предложението си за брак. Веднъж обладан от някаква идея, той не се отказва лесно от нея. Пише на кралицата в изблик на егоцентричната си любов, че „omnino confidam et amare ne prosequi“^[128]. Казва ѝ, че е привързан към нея от една вечна любов, че и до този момент я обича вярно и неизменно и че е окуражаван от нейните „велики жестове на благоразположение и привързаност каквото и да са означавали те“.

Елизабет обаче е пределно ясна, макар че никой не иска да я разбере. „Научавайки, че принцът очаква да се ожени за мен, изразих моето съжаление, че не мога да сключа подобно споразумение“ — напомня тя на шведския посланик на 6 май 1559 г. Въпреки това една помпозна шведска делегация начело с брата на Ерик — херцог Йохан, пристига в Англия да настоява за кандидатурата на принца за брак с кралицата. Елизабет се извинява за недостатъчно добрия прием, който им е оказан, но на 23 юли 1559 г. повтаря, че не би желала „да променя сегашния си самотен начин на живот… Затова не бива да бъде убеждавана да избира свой брачен партньор или да изслушва нечии ходатайства по този въпрос.“

Тогава Ерик решава, че единственият начин да убеди кралицата да промени своето мнение е лично да се яви пред нея. Баща му дава своето съгласие, а шведският Риксдаг^[129] гласува средства за пътуването. Преди обаче да потегли на път, баща му Густав умира (на 29 септември 1560 г.) и Ерик става крал. Сега Елизабет няма как да отхвърли предложенията за брак на един могъщ владетел. Малко след като е коронясан, без съгласието на английската кралица, Ерик отплава, но и природата се оказва срещу него. В пролива Скагерак се разразява такава силна буря, че корабът на шведския крал отчаяно търси спасение. Един от другите кораби на кралската флотилия се разбива, а трети, в който пътуват двамата по-малки братя на Ерик — Карл и Магнус, временно се смята за изчезнал. Тогава кралят пише на Елизабет за провала на своето пътуване, но все пак смята, че не всичко е загубено, защото то доказва сериозността на неговите намерения. „Въобще не бих се оплаквал от тези трудности и опасности, ако те ви накарат да промените мнението си относно моето предложение за брак… Обичам ви повече от себе си. Никой обаче не е толкова глупав да продължава да обича, ако самият той не е обичан… Съдбата оттук нататък стана за мен по-коравосърдечна от стомана и по-жестока от Марс.“

С други думи, няма отърваване от този упорит влюбен, който обещава да отплава за Англия още следващата пролет. Ерик получава от своя пратеник в Лондон — Нилс Гиленстирна, високопарни описания на красотата и интелигентността на Елизабет, както и уверения за големия ентусиазъм, с който тя очаква пристигането му — нещо, на което сме по-малко склонни да вярваме. В отговор Ерик изпраща романтични писма, написани на изискан латински, които подписва „VM frater et consanguineus amantissimus, Ericus“^[130]. В „Историята на Нюкасъл и Гейтсхед“ четем:

„Кралят беше убеден от хитрия английски агент в Стокхолм да купи диаманти, които да подари на кралицата. Очаквайки пристигането на краля, лондонските амбулантни търговци продаваха на наивните минувачи дървени гравюри, изобразяващи Елизабет и Ерик един до друг на отделни тронове. Гражданите на Нюкасъл се съгласиха да предоставят дома на кралицата на разположение на Ерик и изработиха специални гоблени, с които да я украсят. Бяха похарчени 10 шилинга за да белосат голямата зала в двореца на Нейно величество в града преди пристигането на шведския крал, а на Робърт Хорсброк бяха платени 2 лири за един тон бира, с която да забавляват височайшия гост.“ (R. Welford, History of Newcastle and Gateshead, 1884–1887, II, p. 370)

Независимо че Елизабет отрича да има каквито и да било планове за женитба, европейските кралски дворове продължават да гледат сериозно на такава възможност, както личи от думите на Спелт, отправени към сър Уилям Сесил на 22 април 1560 г.

Трудно е да разберем дали целият този театър е имал нещо общо с действителността, но поне като театър си го бива. Докато някои членове на Английския кралски съвет, какъвто е Сесил, не биха възразили срещу подобен династичен брак, в Англия липсва ентусиазъм по въпроса. Самият Ерик е доста обезпокоен, както се чувстват и някои от най-приближените на кралицата, от факта, че тя проявява прекалено голямо благоразположение към Робърт Дъдли, граф на Лестър; дотолкова, че някои го подозират, че е неин любовник. В своята тревога шведският крал дори разглежда възможността да отстрани Дъдли, като организира неговото убийство, но се колебае дали все пак да не го извика на дуел. Тази възможност силно разтревожва шведският пратеник в Лондон — Гиленстирна, който изпълнява функциите на кралски пълномощник в Англия, но дипломатът успява да убеди Ерик, че би било доста неуместно такава свята особа, какъвто е кралят, да се принизява до равнището на един обикновен английски благородник. Фактът, че Ерик гледа по този начин на нещата, е доказателство за известна психическа неуравновесеност.

Кралят стига дотам, че изисква да му подготвят писмен брачен договор, в който внимателно да бъдат защитени независимостта на Швеция и неговите собствени владетелски права. Същевременно продължава да настоява за посещение в английския кралски двор, където да предложи на Елизабет своята ръка. „Последните новини от Лондон показват, че десет от корабите на кралицата са готови да посрещнат шведския крал“ — пише през май 1562 г. Джон Къртън на сър Томас Чаланър.

Съобщава се също, че самата Елизабет е казала: „Ако този крал е такъв, за какъвто го представят, никоя жена не би трябвало да му откаже.“

Преговорите наистина достигат своята кулминация. Макар да не се е отказал от плановете си за брак с Елизабет, Ерик вече е стъпил по-здраво на земята. Неговият пратеник Гиленстирна, затънал в дългове, си заминава за родината, докато кралят започва преговори за сключване на брак с братовчедката на Елизабет — кралицата на шотландците Мери, което едва ли е най-добрият начин да получи съгласието на английската кралица. Новият му проект за династичен брак е продиктуван повече от политическите интереси на Швеция, отколкото от чувствата, които вълнуват неговото сърце, независимо какво пише по същото време на Елизабет на изискания си латински. Така излиза, че след Англия той се обръща към Шотландия, а след повторния си неуспех — към германския принц Филип фон Хесен, от когото иска ръката на дъщеря му Кристина, за да стане негова съпруга.

Същевременно обаче кралят се притеснява от реакцията на Елизабет, ако излезе, че той я отхвърля, и за да оправи нещата с бившата си „годеница“, той ѝ пише писмо (през октомври 1562 г.), за да обясни настоящата си позиция. В него той я уверява отново, че „никога не се е домогвал до ръката на шотландската кралица за себе си, а от името на своя брат“, херцог Йохан. А що се отнася до опита му да ухажва Кристина фон Хесен, това е било просто за да изпита постоянството на кралица Елизабет, а и заради ревността му към Дъдли, признава си Ерик, и продължава — „Никога не бих си помислил, че някоя жена би живяла толкова дълго време в безбрачие заради мен, особено когато е толкова силно притискана да се омъжи, какъвто е вашият случай.“ Изглежда, кралят продължава да храни големи надежди, че Елизабет ще се съгласи да се омъжи за него. За съжаление това писмо в много отношения не постига своята цел, защото неговият приносител е заловен от враговете на шведския крал — датчаните, които веднага го изпращат по саксонския електор на Филип фон Хесен. Обзет от възмущение, той бързо омъжва дъщеря си Кристина за Адолф фон Холщайн, като се заканва „да натрие носовете на шведите“.

Междувременно чувствата на Елизабет към Ерик все повече охладняват. Той ѝ пише за пореден път, че любовта му към нея си остава неотслабваща и че е готов да сложи в краката ѝ и своето богатство, и кралството си, и своя живот, но не забравя да предложи, че би било добре шведските търговци да получат в Англия същите привилегии като тези, които са дадени на техните колеги от ханзейските градове. Каквото и да си е мислила Елизабет за ласкателните писма на шведския крал, в един момент тя започва да смята Ерик за капризен и досаден човек. Тя протестира пред него за жестокото му отношение към брат му, херцога Йохан, за когото при посещението му в Лондон си е създала впечатление за верен служител на краля. Когато Ерик иска помощ от Англия за борбата си срещу датчаните, кралицата с половин уста предлага да посредничи между двете страни за помирение.

А междувременно на плещите на Ерик се стоварват много по-важни и тежки за решаване проблеми — както от международен, така и от вътрешнополитически характер. Решен да укрепи своя авторитет в страната, с помощта на шведския Риксдаг той се опитва да ограничи полунезависимото положение на своите братя, херцозите Йохан, Магнус и Карл. Те от своя страна съвсем естествено се чувстват обидени от това. Йохан предизвиква брат си краля като се оженва за Катаржина, сестрата на полския крал, когото Ерик смята за враг на Швеция. Шведският монарх заявява, че Йохан е изгубил конституционните си права за наследяване на престола и го хвърля в затвора на замъка „Грипсхолм“.

Така Ерик се оказва заобиколен от врагове, сред които са датчаните, богатите търговци на град Любек, поляците и русите, управлявани по онова време от амбициозния цар Иван Грозни. Ако го бяха победили, шведското господство в района на Балтийско море би било изгубено. Но кралят на шведите проявява политическо умение и решителност и като завладява пристанището Ревал^[131], Швеция придобива важен плацдарм и от другата страна на Финския залив; по същото време се извършва и успешно нахлуване в Норвегия. Това, че Швеция до края на неговото управление не претърпява съществени загуби, се дължи единствено на енергията и прозорливостта му.

Положението в страната обаче се оказва също толкова опасно, както и международното. Още от стъпването си на престола Ерик гледа с голямо подозрение на аспирациите на висшата аристокрация. За да успее да спечели подкрепата на по-дребните благородници, той заменя старата местна аристокрация с хора от по-ниско потекло, на които обаче може да се има по-пълно доверие.

Дясна ръка на краля става Йоран Персон — високоинтелигентен, но твърде амбициозен и алчен човек, който е издигнат на поста държавен секретар. Под негово ръководство наскоро създаденият Върховен съд раздава по бързата процедура жестоки наказания на тези благородници, които са обвинени за критика по отношение на монарха. Тези провинения са многобройни, а някои от тях съвсем тривиални. Така например един човек е обвинен в това, че е нарисувал кралския герб с главата надолу. Всичко това показва колко подозрителен е започнал да става кралят към своите поданици, както и неговия постоянен страх, че по-издигнатите люде кроят конспирации против него. Ерик живее с чувството, превърнало се с времето в мания, че аристокрацията има за цел да възстанови старинните си привилегии и така да отслаби влиянието на кралската власт.

Подозренията и страховете му са насочени особено към могъщия род Стуре. Кралят е убеден, че плановете му да сключи брак са проваляни от заговори на аристокрацията, имащи за крайна цел той да остане без законен наследник на престола (защото любовници и незаконородени деца има немалко). Но неговата политика в тази посока не е нито последователна, нито разбираема. Той подлага Нилс Стуре на позорни унижения, защото астролози му казват, че шведската корона може да премине у „един русокос човек“, което му се струва, че отговаря на външния вид на Нилс (макар че косата му е по-скоро червеникавокафява, а не ленено руса). След това кралят обещава на Нилс ръката на незаконородената си дъщеря Виргиния, за да встъпи с него в брак, и го изпраща като посланик с мисията да уреди поредния план за кралски брак — с Кристин от Лотарингия. Проектът е на практика неосъществим и неуспехът на Стуре в преговорите става повод за разгаряне на кралските подозрения, че за пореден път е станал жертва на заговор на аристокрацията.

Няма съмнение, че кралят започва да се побърква. Той дебне неуморно по коридорите на кралския дворец, с цел да открива престъпления, най-често там, където такива не съществуват. Ако му се стори, че кралските пажове са прекалено елегантно облечени, той си внушава, че това е заради тяхното желание да съблазняват придворните дами. Управителят на кралския дворец е изправен пред Върховния съд, защото кралският скиптър е открит повреден в стаята му. Става опасно човек да прошепне нещо на съседа си или да се окашля, за да си прочисти гърлото, защото това може да бъде сметнато за заговор срещу краля. Двама стражи са осъдени на смърт, защото поставили в кралската тоалетна кана, наметало и животински оглавник, „за да дразнят краля“. Ако види купи сено, покрити с елови клони, се вбесява, защото му напомнят за триумфалната арка, издигната в чест на Нилс Стуре.

Отгоре на всичко и личният живот на Ерик е в криза, причинена от неговото решение да се ожени за любовницата си Карин Мансдотер — момиче от ниско потекло — дъщеря на тъмничар, работила като сервитьорка в кръчма. Изглежда, кралят наистина е влюбен в нея и едно дете от тази връзка би осигурило наследник на престола. Но с тази сватба Ерик би си навлякъл цялата омраза на шведската аристокрация, сред чиито редици той не е благоволил да потърсил брачна партньорка и която планираният неравностоен брак би засегнал дълбоко.

Тревогите от личен и от политически характер му идват твърде много и в един момент Ерик става жертва на шизофрения. Кралят, който продължава да вярва, че е в ход заговор на аристокрацията срещу него, нарежда да бъдат арестувани няколко благородници, изправя ги пред Върховния съд и те получават смъртни присъди. Нилс Стуре, който току-що се е завърнал от неуспешната си мисия в двора на Лотарингия, е изпратен в затвора, където се намира и баща му. Съзнанието на Ерик вече навлиза във фазата на умопомрачение. Той смята, че е жертва на предателство и на държавна измяна и няма доверие на никого от служителите си. Кралят свиква Събранието на шведските съсловия^[132] в Упсала, но загубва бележките си за речта, която възнамерява да произнесе. За това обвинява злоумишлените си слуги, които са му откраднали записките, за да го дискредитират пред събранието.

Поведението му става все по-параноично. Същевременно не може да реши дали да потърси помирение с партията на Стуре, или да ги изтръгне от корен. На 24 май 1566 г. Ерик посещава бащата на Нилс — Сванте Стуре, в замъка на Упсала. Отначало нещата сякаш вървят към постигане на помирение, но мислите на краля се въртят като подгонен от вятъра отронен лист. Само няколко часа след уж постигнатото споразумение кралят поема обратно към замъка, обезумял от гняв, с нахлупена шапка и с такава бърза крачка, че стражите едвам успяват да го следват. Щом стига там, кралят веднага, без никакви обяснения, пробожда смъртоносно Нилс Стуре.

След това изхвърча от замъка, давайки мимоходом нареждане всички намиращи се там затворници, с изключение на „господин Стен“, да бъдат незабавно избити. Кого има предвид никой не може да се сети, но налудничавото му нареждане става причина да бъде запазен животът на Стен Лейонхуфвуд и на Стен Банер. В това време Ерик вече се е метнал на коня си и напуска града, без да е ясно накъде отива. Явно бърза да се избави от своите преследвачи, които вижда в болното си въображение. Някогашният негов наставник, Дионисиус Бойреус, го следва с напразната надежда да го успокои; Ерик убива и него. С настъпването на нощта обезумелият монарх продължава да се скита из гората без ясно съзнание и цел.

Очевидно Ерик е страдал от параноидна шизофрения. Изненадващо е по-скоро това, че още тогава не е направен опит да бъде свален от престола, което само по себе си доказва, че страховете на краля от заговор на аристокрацията срещу неговата власт са били чиста самозаблуда. Йоран Персон обаче е удобната изкупителна жертва в случая и той е задържан, съден и осъден на смърт. Кралят вече е напълно объркан. По едно време си въобразява, че са го свалили от власт и че е затворник на своя брат, херцог Йохан, когото самият той е вкарал в тъмницата на замъка „Грипсхолм“. Когато по-късно Йохан е пуснат на свобода, между двамата мъже се разиграва донякъде и комична сцена. Братята коленичат един пред друг — Ерик, защото е все още с обърканото съзнание, че е затворник на брат си, а Йохан — естествено, защото Ерик е негов крал и господар. Ерик обаче си дава ясна сметка за положението, в което е попаднал след брака си с Карин Мансдотер.

За новата 1568 година кралят, изглежда, е възвърнал психическото си равновесие. Колкото и тежък да е пристъпът на шизофренията, той вече е отминал. Ерик отново поема в ръцете си юздите на държавното управление, не веднага, разбира се, и проявява завидна енергия при отблъскването на датчаните, които се възползват от на практика останалата без владетел Швеция, за да я нападнат. На 28 януари 1568 г. кралицата ражда син и Ерик написва специален химн по повод официалното си бракосъчетание, което се състои на 4 юли същата година. На следващия ден Карин е коронясана за кралица на Швеция. Йоран Персон, който преди известно време е осъден на смърт, е опростен и дори е възстановен на предишното си положение във властта. Арогантен по природа, кралят се стреми да оправдае своите действия по адрес на така наречените „конспиратори от Упсала“.

Благородниците обаче са дори по-сърдити на краля за неговите действия, когато е в ясно съзнание, отколкото за безумията му, на които стават свидетели. Братята му, херцозите Йохан и Карл, събират войските си, завладяват Стокхолм, екзекутират Персон и обявяват брата на краля — Йохан, за новия шведски владетел под името Йохан III. Ерик заедно с младата си съпруга и бебето са изпратени в затвора. Обвиненията, които са му отправени, са многобройни и отчасти измислени. Подчертава се, че неговата лудост е само опит да бъдат прикрити злодеянията му. Изказват се и съмнения, че бившият крал е бил омагьосан и обзет от зъл демон на име Копоф.

Докато се намира в затвора, Ерик продължава да се оправдава за това, което е сторил, твърдейки, че е защитавал правата на короната и е действал съобразно законите. Твърдо застава срещу обвинението, че е бил тираничен владетел, настоявайки, че винаги е мислил доброто на народа. Накрая моли поне да му бъде разрешено да замине в изгнание. „Светът е достатъчно широк, за да отслаби дори и братската омраза“ — пише той.

Но докато е между живите, Ерик става център на всевъзможни конспирации срещу неговия престолонаследник и по най-различни причини заговорите срещу новия крал са обикновено многопланови, често с участието и на датчаните. Най-опасният от тях е оглавен от бившия военен командир на Ерик — френският благородник Шарл дьо Морне, подпомогнат от шотландски наемници, но заговорниците са предадени и водачите им са екзекутирани. Ясно е обаче, че не само лоялността към Ерик или омразата към новия крал Йохан подбуждат участниците в тези конспирации. По онова време открито се говори, че преди да бъде свален от власт, Ерик е заровил с помощта на своя градинар — Йохан Алард, тогава бежанец зад граница — огромно съкровище. Дори кралят по едно време е склонен да подложи Ерик на мъчения, за да го накара да разкрие местоположението на това съкровище. Но от страх пред бившия монарх и за да е сигурен, че няма да бъдат предявени претенции към короната от името на децата му, Йохан нарежда бившият крал да бъде отделен от семейството си и постоянно да бъде местен от замък в замък.

Егоцентричен, болен и държан в условията на засилваща се жестокост, Ерик, изглежда, отново става жертва на своята лудост. От 1569 г. насетне неговият наследник на престола започва да обмисля екзекуцията му и през юни 1575 г. натоварва с тази задача тъмничаря му, на когото заръчва да извърши умъртвяването по необикновено жесток начин. Най-накрая, на 24 февруари 1577 г., Ерик XIV умира, най-вероятно — както сочат днешните изследвания — отровен с арсеник.

Изследователят Майкъл Робъртс пише: „Ерик завещава две неща на Швеция и двете пагубни за държавата. Едното е стремежът към имперска експанзия, от който никой от шведските владетели в течение на следващите сто и петдесет години не успява да се освободи. Другото се отнася до страха и взаимните подозрения, обхванали кралската институция и аристокрацията в продължение на още половин столетие. От болното въображение на Ерик извира отрова, която се оказва фатална не само за самия него, но трови и кръвта на шведските политици поколения наред.“ (M. Roberts, The Early Vasas, p. 241)