Вал Макдърмид
Смърт в сенките (63)

Глава 58

Градът блещукаше като евтина имитация на галактика, светлинните му приличаха на циркони в сравнение с диамантения блясък на звездите, помътен от мръсния въздух. Фиона си каза, че и това й е много. Беше дошла на любимото си място, на Хампстед Хийт, въпреки вечерния студ, защото това бе мястото, на което можеше да се почувства истински сама в сърцето на големия град.

Извади писмото от джоба си, и го разтвори неумело, защото беше с ръкавици. Беше толкова мрачно, че можа да види само главата на бланката, но на нея й беше нужно само да се убеди в съществуванието му. Прокуратурата бе на мнение, че срещу нея не може да бъде повдигнато обвинение в предумишлено убийство. Нямаше да бъде преследвана от закона заради онази ужасна минута, когато пушката гръмна и отнесе по-голямата част от главата на Френсиз Блейк. Най-сетне бяха приели, че в постъпката й не бе имало умисъл — само няколко секунди по-рано или по-късно изходът би бил съвсем различен. Ако бе скочила малко по-рано, Фиона нямаше да успее да се пребори за пушката. Ако бе закъсняла, Блейк щеше да убие Кит. По някакво чудо тя бе скочила точно когато трябваше. Пушката отскочи назад, точно когато пръстът на Блейк бе на спусъка, и всичко свърши.

Фиона и Кит също бяха в рани — и може би това убеди полицията в искреността й, когато твърдеше, че е нямала намерение да убива Блейк, когато скочи върху него. Ако бяха напълно невредими, може би нямаше да им повярват.

Не можеше да вини полицаите за съмненията им. Сигурно бе изглеждала много странно, залитаща по склона, мокра до кости, покрита с кал и спечена кръв. Смразена от шок поради преживяното, тя прояви достатъчно хладнокръвие, за да свали дебелото яке от трупа на Блейк и да увие Кит с него. После го остави и измина последните мили до пътя, замаяна от страх и болка. При всяка стъпка простреляното й рамо я болеше така, че й се гадеше.

Само адреналинът я крепеше, докато се добра до пътя. Когато най-сетне излезе пред последната редица дървета и видя телефонната кабина, край която се бяха разделили с Керълайн, тя й се стори като мираж, защото всичко се размиваше пред очите й от изтощение. Стигна по някакъв начин дотам и се обади на полицията. Когато чу глас на полицейски служител, изпита такова облекчение, че едва не падна.

Полицейската кола пристигна след минути. По някакъв начин Фиона успя да разкаже набързо какво се бе случило. Тъй като Керълайн бе успяла да ги накара да се обадят на Стив, приеха сериозно думите й. Но продължаваха да се съмняват.

Поне успяха да повикат хеликоптер, който откара Кит до най-близката болница. Фиона нямаше време да се наслаждава на облекчението си; докато вадеха сачмите от рамото й, полицаите чакаха отвън, за да се опитат да оспорят достоверността на разказа й.

Но най-сетне й повярваха. Всички, като започнем със Стив и свършим със Санди Галоуей, я успокояваха, че процес няма да има, но изминаха няколко тревожни седмици, докато пристигна официалното писмо, което я уведомяваше, че я считат за невинна.

Сама не знаеше какво изпитва. Част от нея вярваше, че е редно да бъде наказана, защото бе отнела живота на човешко същество. Но трезвомислещата част на съзнанието й напомняше, че това чувство за вина не би могло да бъде прогонено с някакво служебно наказание. Освен това бе благодарна, задето нямаше да й се наложи да преживява отново и отново тези секунди, когато трябваше да избира между живота и смъртта и се оказа, че изборът изобщо не е труден.

Поредната ирония на съдбата бе, че единственото лице, което изобщо щеше да се яви в съдебната зала, за да отговаря за престъпления, свързани с извършените от Френсиз Блейк убийства, бе Чарлз Редфорд. Той бе все още в затвора и очакваше процеса срещу него, тъй като бе обвинен във възпрепятстване на правозащитните органи, в отправяне на заплахи и нарушение на неприкосновеността на личния живот на гражданите. В същата част на затвора лежеше и Джерард Патрик Койн, който щеше да бъде съден за убийството на Сюзън Бланчард. Фиона съзираше някаква удовлетворителна намеса на съдбата в близостта на тези двама души, по някакъв начин свързани с престъпленията на Френсиз Блейк.

Звукът от стъпки по пътеката прекъсна мислите й. Тя се извърна и видя познат силует. После отново се загледа в светлините на града. Точно сега не изпитваше нужда от събеседник.

Стив се покашля.

— Предположих, че ще те намеря тук. Кит каза, че си излязла да се поразходиш.

Той се изправи до пейката и по лицето му се изписа несигурност.

— Каза ли, че исках да съм сама?

Стив се смути.

— Ако искаш да знаеш, точните му думи бяха „Излагаш се на сериозна опасност, приятелче. Тъкмо сега е решила да се прави на Грета Гарбо“.

Тя въздъхна.

— След като така или иначе си дошъл, по-добре седни.

През изминалите седмици бяха успели до голяма степен да възстановят отношенията си, но дълбоко в сърцето си Фиона продължаваше да се чувства предадена от Стив. Това бе още нещо, което би искала да пропъди от мислите си, както и спомена за това как бе убила Блейк.

Стив седна, но по-надалеч от нея.

— Кит ми съобщи и новините.

— Ти не знаеше ли? Мислех, че затова си дошъл до вкъщи.

— Не. Дойдох, защото най-сетне успях да принудя Сара Дювал да ми даде копие от дневника на Блейк. Започнал е да го пише в предварителния арест, а датата на последната записка е два дни преди смъртта му. Писал го е в шифрован текст, но шифърът е много прост и Сара беше наредила да го препишат в разшифрования вариант. Мислех, че ще искаш да го видиш.

Фиона кимна.

— Благодаря.

— В него са обяснени всички подробности — как е подготвял и изпълнявал плановете си. Как успял да се измъкне от наблюдението на испанската полиция, докато всички мислехме, че си е във Фуенгирола. Излиза, че някакъв негов братовчед живеел в Испания. Той му дал колата си и стоял на негово място във вилата, докато Блейк се връщал тук, за да убие Дрю Шанд и Джейн Елиъс. Горе-долу си приличали на външен вид, а испанските ченгета се задоволявали да минават по веднъж край вилата, и видели ли там да се навърта човек, който приличал отдалеч на Блейк, през ум не им минавало, че може и да не е той.

Фиона кимна безразлично.

— Разбирам.

— Връщал се с ферибот без всякакви проблеми, разбира се, защото никой не го бе обявил за издирване. Събрал необходимата информация от Интернет и от всевъзможните публикации за бъдещите му жертви. Открил къщата на Кит, като проверил в поземления регистър. Явно е бил умен, мръсникът. Предвидил е всичко, с изключение на камерите за наблюдение в Смитфийлд.

— Всичко това е много интересно, Стив. А успя ли да откриеш в дневника най-важното?

— Мотивът ли?

— Разбира се.

Бе лежала будна много нощи, докато се опитваше да разбере какво бе подтикнало Блейк към убийствата. Знаеше, че бе редно да има някаква вътрешна логика в постъпките му, но така и не успя да разбере защо е трябвало да си отмъщава на писатели на криминални романи.

— Много е извратено, но има някакъв смисъл — каза Стив.

— Обикновено е така — отвърна Фиона. — Е, какво е обяснението?

— Блейк е искал да си отмъсти за несправедливото обвинение. Но съзнавал, че ако започне да си отмъщава директно, ще го заловят. Колкото повече мислел, толкова повече се убеждавал, че има хора, по-виновни от полицията за това, което му се е случило.

— Писателите на криминални романи? — попита недоверчиво Фиона. — Продължавам да не разбирам.

— Стигнал до извода, че животът му нямало да бъде съсипан, ако полицията не била прибегнала до услугите на специалист по профилиране. А според него единствената причина, поради която хората приемали сериозно профайлърите, били романите, в които те биват представяни като непогрешими. И кой ги е превърнал в герои?

Фиона въздъхна.

— В романите на всички негови жертви профайлъри залавят серийния убиец. Нещо повече, тези романи бяха превърнати във филми с милионна аудитория. Да, явно те са били виновни.

— Горе-долу така излиза — кимна Стив.

— А когато видял убийството на Сюзън Бланчард, решил, че нарушаването на моралното табу не е чак толкова трудно — допълни Фиона почти на себе си и погледна към Стив. — Споменава ли нещо за нея?

— Непрекъснато. Пише колко го развълнувало убийството. Как разбрал, че убийството е върховната проява на власт на едно живо същество над друго.

— В крайна сметка всичко опира до власт — каза тя тихо. После стана. — Благодаря ти, Стив. Трябваше да разбера това.

— Така си и мислех.

— Искаш ли да дойдеш с мен у дома и да вечеряме заедно. Кит сигурно се надява да се върнеш с мен.

Стив също стана.

— С удоволствие, но не мога. — Наведе глава, после отново я вдигна и срещна въпросителния й поглед. — Обещах да изляза с Тери.

Усмивката на Фиона беше съвсем искрена.

— Крайно време беше — тя пристъпи към него и го прегърна. — Омръзна ми да обяснявам на всеки от вас поотделно до каква степен не сте успели да се разберете един друг.

— Е, не знам. Не съм убеден, че мога да й простя, но решихме поне да се изслушаме, след като нещата си дойдоха на място.

Фиона погледна пред себе си.

— Мислиш ли, че е така?

— Мисля, че винаги става така, след като светът ти се обърне надолу с главата — отвърна Стив. — Накрая нещата си идват отново на обичайните места.