Вал Макдърмид
Смърт в сенките (55)

Глава 50

Единбърг може би действително не заспиваше по време на фестивала, но когато нещата опираха до наемане на кола, Фиона се убеди, че работното време се спазва стриктно. Дори на летището, което не се затваряше нощем, представителствата на фирмите, които даваха коли под наем, се затваряха, щом пристигнеше и последният полет за деня.

Като изчерпа всички професионални възможности, реши да мине към личните контакти. Вдигна уморено слушалката и набра нов номер. Изслуша десетина далечни прозвънявания. После някой измънка неясно:

— Да?

— Керълайн?

— Не, не е тя. Кой се обажда? — тонът бе подчертано раздразнен.

— О, Джулия, извинявай. На телефона е Фиона Камерън. Мога ли да говоря с Керълайн?

— Имаш ли представа колко е часът? — нивото на враждебност се повишаваше. Фиона знаеше, че това няма нищо общо с късния час.

— Да, и много съжалявам, но се налага да разговарям с Керълайн.

Чу се изтракването на слушалката. Чуваше се и ядосаното мърморене на Джулия, която не правеше никакъв опит да говори встрани от микрофона.

— Фиона Камерън. Два часа сутринта, да му се не види, изобщо не разбирам…

После чу гласа на Керълайн, сънлив, но тревожен:

— Фиона? Какво става?

— Съжалявам, че те събудих, но наистина е спешно.

— Разбира се, вярвам ти. Мога ли да ти помогна с нещо? Какъв е проблемът?

Фиона си пое дълбоко дъх. На фона се чу нервната въздишка на ядосаната Джулия — за разлика от Керълайн, тя нямаше слабост към изненадите. — В момента съм в Единбърг, а трябва незабавно да тръгна към Инвърнес. Ако чакам първия сутрешен влак, ще закъснея.

— Искаш да те закарам дотам, така ли?

— Не е необходимо, просто исках да те помоля да ми заемеш колата си.

Чу се шум от движение — явно Керълайн ставаше.

— Добре. Чакай да помисля — трябват ми пет минути да се облека. Общо взето, ще мине около час, докато дойда при теб. Къде точно се намираш?

— В един хотел, „Чанингс“. Работата е там, Керълайн, че е жизненоважно да потегля колкото е възможно по-бързо. Мога ли да те пресрещна на половин път? Да отида до някъде с такси?

Настана мълчание. Чуваше се как Керълайн се движи насам-натам, явно си събираше дрехите.

— Има една отбивка със закусвалня и бензиностанция по М-90 — каза Керълайн, — на няколко мили след моста. Май беше при Халбийт. Преди отклонението за Дънфермлин и Къркалди, след като минеш покрай завода на „Хюндай“. Ти отиди с такси. Мога да стигна дотам за… трийсет и пет, най-много четиридесет минути. Става ли?

— Благодаря ти, Керълайн. Вярвай ми, наистина много ти благодаря.

— Няма защо. Ще ми обясниш, като се видим — тя затвори телефона. Фиона се усмихна за първи път от няколко часа насам. Най-сетне намери човек, който й повярва, без дори да трябва да обяснява, който не реши, че тревогите й са преувеличени. Стив би постъпил така, но той бе изчезнал някъде. Не можеше да чака, за да се убеди в правотата на предположенията си.

Докато чакаше таксито, тя надраска набързо факс до Галоуей, в който обясняваше накъде тръгва и в колко часа потегля. Даде на нощния портиер инструкции да прати факса незабавно на личния номер на Галоуей в Сейнт Ленърдс. Поне, ако й потрябваше помощ, щяха да знаят къде да я търсят.

 

 

Двайсет и пет минути по-късно тя слезе от таксито при отбивката до Халбийт, преди отклонението на М-90 на север. Ситният дъждец, който бе придавал мрачна атмосфера на Единбърг през деня, се бе превърнал в порой. Водата плющеше и се носеше от пристъпите на вятъра по паркинга. Фиона се скри от дъжда под козирката на входа на ресторанта и се загледа в яркия неонов надпис на бензиностанцията, докато обмисляше какво трябва да предприеме по-нататък.

Десет минути по-късно фарове прорязаха мрака и Фиона пристъпи нетърпеливо напред. Светлините от бензиностанцията и ресторанта осветиха една хонда, която разплиска локвите и се закова на около метър от нея. Вратата се отвори и от колата изскочи Керълайн, притича до нея, прегърна я и заяви:

— Пристига кавалерията!

— Никога не съм била по-щастлива да те видя.

— Какво става? Защо е тази паника? — Керълайн я пусна и пристъпи напред, за да се скрие и тя под козирката.

— Гледа ли новините по телевизията? — попита Фиона.

— Това да няма нещо общо с убитата писателка? — Керълайн си беше съобразителна открай време. — Доколкото си спомням, вече арестуваха някого за убийството.

— Да, но не е изключено арестуваният да е направил фалшиви самопризнания. Възможно е да е луд, който се опитва да привлече по този начин внимание към себе си. Ако е така, серийният убиец е още на свобода. И се страхувам, че е заловил Кит.

— Господи! И са тръгнали към Инвърнес, така ли? — сега Керълайн като че ли наистина се уплаши.

— Кит има една къщичка в Съдърланд. Мисля, че убиецът има намерение да го отведе там. Кит държи лендроувъра си в един гараж в Инвърнес. Трябва да стигна дотам, да взема лендроувъра и да се опитам да ги пресрещна, преди да са стигнали до къщата.

Керълайн се намръщи.

— Извини ме, ако въпросът ми прозвучи наивно, но това не е ли работа на полицията?

— Да, но те са убедени, че са арестували убиеца. Дори не искат да ми повярват, че Кит наистина е изчезнал. Мислят, че се напива някъде с приятели, за да удави скръбта си по Джорджия.

— А ти си убедена, че не е така?

Фиона разпери ръце.

— Познавам Кит.

Керълайн кимна. Това явно й бе достатъчно.

— Скачай в колата. Аз ще карам.

— Наистина няма нужда. Мога да карам сама. Просто ми трябваше кола.

Керълайн стисна леко китката й.

— Казах, че ще те закарам. Освен това как смяташ, че бих се върнала посред нощ до „Сейнт Андрюс“?

— С такси. Аз ще платя сметката. Това не е твой проблем, Керълайн. Дай ми ключовете от колата, моля те.

Керълайн поклати глава.

— Не става. Ти винаги си ми помагала, когато съм имала нужда от теб. Няма да те изоставя точно сега.

Тя й обърна гръб, отиде до колата, отвори я и седна зад волана. Запали двигателя и свали прозореца.

— Доколкото си спомням, ти бързаше?

 

 

Когато потеглиха по магистралата към Пърт, Керълайн наруши мълчанието.

— Кажи сега какво точно е станало с Кит.

Фиона разказа накратко цялата история — от убийството на Дрю Шанд до последните събития.

— Може и да съм станала параноичка — каза тя. — Но предпочитам да поема риска да се изложа като последна глупачка на брега на Лох Шин. Всъщност това е най-добрият изход от тази нощ, който бих могла да си представя.

— Но дълбоко в себе си знаеш, че не е така — каза мрачно Керълайн.

Фиона кимна.

— Изключено е толкова дълго време да не се свърже с мен. Много е разстроен заради Джорджия, и аз съм единственият човек, с когото може да сподели скръбта си. Точно сега е най-малко вероятно да не иска да поддържа постоянно връзка с мен.

Те замълчаха отново, всяка потънала в собствените си мисли. Чистачките бършеха равномерно водните струи от предното стъкло, а те се насочваха все по на север, планините ставаха все по-високи и гигантските им силуети надвисваха над тях, докато Керълайн натискаше педала на газта по пътя към Инвърнес. По това време на нощта почти нямаше други коли по безкрайната лента на А-9, която се развиваше постепенно пред тях.

Когато вече наближаваха Кингъси, Фиона затвори очи и се облегна назад. Не беше необходимо да спират, за да зареждат (а и май нямаше къде да спрат, дори и да искаха) и тя потъна в неспокойна дрямка. Навлязоха в покрайнините на Инвърнес малко след шест и половина.

Ако бе искала да навлезе в пустите земи около езерото преди убиеца, Фиона вече бе закъсняла с два часа и половина.

 

 

Джоан Гиб караше внимателно колата си по улицата, на която живееше Джерард Койн. За щастие като че ли всички още спяха. Но и не можеше да се очаква нещо друго в този квартал на Северен Лондон толкова рано в събота сутринта. Надяваше се всичко да остане спокойно още известно време. Трябваше да открие адреса, да намери наблизо подходящо място за паркиране, откъдето да наблюдава къщата. Не биваше да го изпусне само защото не е съумяла да намери място, откъдето да го следи незабелязано. Точно сега черният Фолксваген Голф с тъмни стъкла й вършеше чудесна работа. Минувачите не можеха да видят има ли някой в колата, а местните гамени щяха да я оставят на мира, преценявайки, че ще е по-добре да си нямат неприятности с човека, който кара такава кола.

Откри къщата още при първото преминаване по улицата. Не намери веднага място за паркиране, затова отиде до ъгъла, обърна и пое обратно. Тогава една кола, паркирана на няколко метра след къщата на Койн, примигна насреща й с фаровете си. Първата й мисъл бе, че шофьорът се кани да излезе и сигнализира, защото е забелязал, че тя търси място за паркиране. Но тогава забеляза, че това е фордът на Нийл, опърпан почти колкото собственика си. Изравни се с него и свали прозореца си, докато той сваляше своя. Джоан набръчка неволно нос, доловила застоялата миризма на немит от доста време мъж.

— Какво правиш тук? — попита тя. — Трябваше да се махнеш още в полунощ и да оставиш нашето приятелче на произвола на съдбата.

— Не можех — прозя се Нийл. — Опитах се да се свържа с шефа, но той е неоткриваем. Не мога да го намеря и на мобилния, на домашния му телефон се включва секретар, не отговаря и на пейджъра. Просто не мога да повярвам. Никога не се е случвало да не успея да се свържа с него. А пък точно за снощи знаеше, че започваме новото наблюдение. Не разбирам какво се е случило. Затова предпочетох да те изчакам — за всеки случай.

Джоан се усмихна лукаво.

— Мисля, че знам къде е шефът.

— Къде?

— Забърсал е ново гадже.

— Глупости — присмя й се Нийл. — Че той вече е забравил как става тази работа.

— То не се забравя — възрази Джоан. — Онзи ден, след като беше в университета да се види със специалистката по профилиране, се върна съмнително оживен, а после ме помоли да му препоръчам някой хубав ресторант.

— Е, тогава положението наистина трябва да е било отчаяно.

— Благодаря ти, Нийл. Та според мен шефът е при мадамата и е решил като никога да забрави една нощ за работата и да го удари на живот.

Нийл поклати глава.

— Никога не би изключил и пейджъра.

— Така си мислиш ти. И какво ще правим сега?

Нийл запали двигателя.

— Отивам да дремна няколко часа, докато той се появи. Не е възможно да не дойде сутринта, за да разбере какво става. Готов съм да се хвана на бас.

— Сигурно ще дойде. Почакай да обърна, за да заема мястото ти.

Джоан потегли. Когато се върна, Нийл вече изваждаше полека колата си. Тя паркира и зае поста си. Дано само Джерард Койн нямаше намерение да кара колело тази сутрин.