Вал Макдърмид
Смърт в сенките (51)

Глава 46

Видеозалата разполагаше с най-съвременно оборудване, като че ли беше собственост на някоя филмова компания. Стив не беше наясно как колегите му от техническия отдел бяха успели да се сдобият с такава скъпа техника, но тъкмо сега бе напълно убеден, че си е струвало да се отделят толкова средства от финансирането на други дейности. Един от техниците му показваше всички видеозаписи от погребението на Сюзън Бланчард.

Денят на погребението беше ясен и слънчев — нещо, което сигурно е било в мъчителна дисхармония с чувствата на близките й, но поне бе улеснило работата на полицаите, заснемали присъстващите. Три видеокамери следяха погребението, на дискретно разстояние от гроба, прикрити зад високите тисове, които растяха край оградата на църковния двор. Бяха заснели опечалените, когато пристигаха в църквата и после, докато отиваха към гроба за полагането на ковчега. По-късно, когато тълпата се разотиде, остана само една камера, която следеше гроба до свечеряване.

Стив беше приковал поглед в екрана. Филмът се въртеше в забавен каданс. От време на време той молеше да спрат кадъра или да го увеличат, за да огледа по-внимателно лицето на някой от присъстващите. На първата лента не можа да види нищо особено — само на един-два кадъра забеляза гърба на мъж, който би могъл да бъде Койн.

Към средата на втория филм очите му почнаха да се уморяват и да сълзят.

— Трябва да си почина — каза той на техника, бутна стола си назад, стана и се протегна. — Само десет минути.

Излезе от залата и се качи два етажа по-горе, в собствения си кабинет. На бюрото го чакаше дебел кафяв плик, на който беше надраскано с черен маркер: „За главен инспектор Стив Престън, СПЕШНО!“. Той го отвори и отвътре изпаднаха пет-шест черно-бели снимки. След тях се изхлузи и бланка с името на един от редакторите на голям национален ежедневник, човек, с когото бяха разменили по някой виц на чашка, по време на отвратителния служебен коктейл, организиран от Телфорд миналата Коледа. Личните контакти бяха най-сигурният път към резултати в сивата зона на сътрудничеството между пресата и полицията.

Всички снимки бяха направени пред Олд Бейли в деня, когато Френсиз Блейк беше освободен. Стив намери лупа в едно от чекмеджетата и започна да ги оглежда методично. Когато стигна до третата снимка, въздъхна облекчено. Паметта не го лъжеше. В края на тълпата, заобиколила Блейк, се виждаше съвсем ясно лицето на Джерард Койн. Стив прехвърли останалите снимки и откри Койн на още две. На едната снимка гледаше право в обектива, на другите две беше в профил. Нямаше никакво съмнение, че е той.

Човекът, идентифициран от географския профил на Тери, бе присъствал в съда, когато се разглеждаше обвинението срещу предполагаемия убиец на Сюзън Бланчард.

Обзет от ентусиазъм, Стив затича надолу по стълбите и влезе във видеозалата.

— Давай — обърна се той към колегата си. — Той е тук някъде. Убеден съм, че ще го открием.

Търпението му бе възнаградено само след десет минути. На втория филм се виждаше как Койн се появява иззад тисовите дървета в единия край на гробището. Беше облечен подходящо за случая — в тъмен костюм, с вратовръзка. Стоеше зад близките на убитата, в самия край на тълпата, заобиколила гроба. Много от присъстващите бяха отстъпили назад от уважение пред скръбта на близките, когато близначетата на Сюзън Бланчард хвърлиха рози върху ковчега на майка си, преди той да бъде спуснат в гроба. След края на церемонията хората се бяха разотишли доста бързо. Само Койн просто се бе скрил отново зад тисовете и бе изчакал да си тръгне и последният от присъствалите на погребението. На филма се виждаше как се появява отново, прекосява гробището и тръгва по пътеката, която води към гроба на Сюзън Бланчард.

Стив почувства как пулсът му се ускорява, докато Койн се движеше бавно по пътеката. Той подмина гроба, без дори да хвърли поглед към него, продължи по пътеката и спря, след като подмина още два гроба. После се обърна така, че стоеше с лице към един надгробен камък.

— Да му се не види — изруга тихо Стив. — Не виждаме лицето му. Готов съм да се обзаложа, че гледа към нейния гроб.

Койн стоеше с леко приведена глава. Остана така една-две минути, после се обърна и се върна по пътя, по който бе дошъл. В поведението му нямаше нищо съмнително. Ако го подложеха на разпит, можеше да каже, че е изчакал да свърши погребението на Сюзън Бланчард, за да може да отиде спокойно до гроба, който се намираше близо до нейния. Но присъствието му на гробищата този ден, съпоставено с присъствието му в Олд Бейли в деня, когато освободиха Френсиз Блейк, както и с географския профил, изграждаха стабилна аргументация, макар основана на косвени доказателства, която може би щеше да бъде достатъчна за арестуването му.

— Искам разпечатка на поредиците кадри, на които присъства заподозреният — каза Стив. — Особено на кадрите, където е с лице към камерата. Увеличете ги колкото е възможно, стига лицето да се вижда ясно. Не искам да има и най-малко съмнение в достоверността на снимките.

— Няма проблем — каза техническият работник. — Сигурно ви трябват спешно?

— Много спешно — Стив вече вървеше към вратата. Погледна часовника си. Тефлон обикновено си намираше извинения, за да изчезва рано от кабинета си в петък следобед, но ако имаше късмет, може би щеше да успее да го спипа.

Капитан Телфорд чакаше асансьора, от който слезе Стив.

— Радвам се, че ви срещам, сър. Трябва да разговарям спешно с вас във връзка със случая Сюзън Бланчард — каза той категорично.

— Не може ли да отложим разговора, Престън? Имам важна среща.

„С един голям джин с тоник“, каза си иронично Стив.

— Съжалявам, но работата е неотложна, сър. Бихте могли да се обадите и да предупредите, че ще се наложи да закъснеете.

Телфорд се нацупи и изпуфтя.

— Добре де, добре. Но карай накратко.

Завъртя се на пети и тръгна обратно към кабинета си.

Стив едва бе затворил вратата, когато Телфорд попита:

— Какво толкова неотложно има?

— Имаме сериозни улики срещу нов заподозрян по случая Бланчард, сър. Имам намерение да го повикам за разпит и да претърся жилището му. Мислех, че е редно да ви държа в течение.

Той седна на стола за посетители, без да обръща внимание на това, че Телфорд още стоеше прав.

— И откъде се появиха тези улики? — попита Телфорд с неприкрит скептицизъм.

— Ако си спомняте, сър, вие позволихте да поръчаме статистически подбор на сродни престъпления и географски профил въз основа на тези данни. Хора от екипа ми провериха досиетата на криминално проявени лица в зоната, определена в географския профил, и намерихме човек, който отговаря на показателите.

— Това ли е всичко? — прекъсна го Телфорд. — Мислите ли, че в магистратурата ще приемат това като достатъчен повод да го приберете и да обърнете дома му с главата надолу?

— Има още, сър — Стив едва успяваше да потисне раздразнението си. — Заподозряният е член на колоездачен клуб, а двама от свидетелите твърдят, че са видели колоездач, който се е отдалечавал много бързо от местопрестъплението. Нещо повече, когато видях снимката на заподозряния, аз лично го разпознах. Виждал съм го преди, сър. Той беше в Олд Бейли, когато се гледаше обвинението срещу Блейк. Това се потвърждава от снимки, направени в същия ден. Впоследствие прегледах и видеозаписа от погребението на Сюзън Бланчард. Той е бил и там. След погребението минава покрай гроба й. Според мен разполагаме с достатъчно косвени улики, за да го арестуваме по подозрение в убийство. А също и да претърсим жилището му в съгласие с параграф осемнайсети от наказателния кодекс. — Той не откъсваше поглед от лицето на Телфорд, опитвайки се да се наложи със силата на волята си. Знаеше, че може да надделее над безхарактерния си началник, но никога досега не се бе опитвал да изпробва на практика това свое убеждение. Може би трябваше да направи това още преди месеци, когато Телфорд го принуди да се откаже от услугите на Фиона и да работи с Хорсфорт. Тогава бе отстъпил и бе платил прекалено висока цена, за да приеме да я плати повторно.

— Не е достатъчно — възрази Телфорд. — Освен това ти вече веднъж издъни случая. Не ми трябва втора беля.

— Не е необходимо да огласяваме нищо, сър. Не е нужно да съобщаваме официално каквото и да било, преди да сме готови да повдигнем обвинение срещу него. Никой външен човек няма да научи за ареста и претърсването. От мен и малкото хора, които работят по случая, няма да излезе нищо.

Телфорд поклати глава.

— Така, както ми ги описваш, нещата звучат убедително. Но аз искам да представя аргументите пред заместник-началника на криминалния отдел, преди да предприемем нещо повече.

— Но заместник-началникът е в отпуск — възрази Стив. Виждаше как случаят отново се изплъзва от ръцете му и беше безсилен да промени нещата.

— Ще се върне в понеделник. Предлагам ти да се срещнем с него още сутринта. Дотогава не правете нищо, за да не подплашите заподозряния. — Телфорд се усмихна добродушно. Беше успял да намери начин да се измъкне от отговорност и явно ликуваше. — Достатъчно дълго сме чакали. Още два дни няма да объркат нищо.

— Това не ми върши работа — Стив почувства, че се изчервява от гняв. Усмивката на Телфорд избледня и той се намръщи. — Хората ми работят двайсет и четири часа в денонощието, за да постигнат резултати и аз не искам да губя набраната инерция. Смятам да оставя съобщение на домашния телефон на заместник-началника, за да се свърже с мен колкото е възможно по-бързо.

— Как смеете да ме прескачате? Не си знаете мястото, Престън! — Телфорд се развика като човек, който съзнава, че е безсилен да се справи по друг начин.

Стив се изправи.

— Може и така да е, сър. Но този случай е мой и аз няма да рискувам повече. Готов съм да поема цялата отговорност за постъпките си.

Изправен пред такава непреклонност, Телфорд незабавно започна да отстъпва.

— Правете, каквото искате, щом смятате, че е необходимо. Дано наистина имате основание да нарушавате почивката на заместник-началника.

— Благодаря ви, сър — тонът на Стив беше почти оскърбителен. Излезе бързо от кабинета, защото се опасяваше да не избухне, и дори успя да не затвори вратата с трясък. Не беше постигнал точно този резултат, на който се бе надявал, но поне нямаше да се занимава с Тефлон. Заместник-началникът на криминалния отдел надали щеше да изпадне във възторг, когато установеше веднага след завръщането си от чужбина, че го издирват спешно по работа. Но макар че и той се занимаваше предимно с политика като всеки ръководен кадър, навремето заместник-началникът беше далеч по-предприемчив следовател, отколкото Телфорд би могъл да бъде някога. Той щеше да разбере припряността на Стив. И сигурно щеше да му разреши да действа. Дотогава трябваше да наблюдават заподозряния колкото бе възможно по-дискретно.

Докато вървеше обратно към кабинета си, Стив мислеше, че нищо не става точно така, както си го представяше предварително.

 

 

Фиона сигурно би се съгласила с тази негова мисъл. Беше преровила цялото досие на случая Дрю Шанд, но тази работа се оказа крайно непродуктивна. Не можа да открие абсолютно нищо, което би могло да послужи за връзка с някое от другите убийства. Едно от малкото неща, които можеше да прецени засега бе, че въпреки внимателната инсценировка нямаше никакво доказателство за сексуална мотивация, подобна на тази, която съществуваше за убиеца в романа. Този факт сам по себе си беше наистина значителен, защото даваше възможност да се свържат убийствата на Джорджия и Дрю. И двамата са били следени, и двамата са били отвлечени, нито един от тях не е бил убит в собствения си дом, а на място, което досега не е открито, двамата бяха награждавани автори на романи за серийни убийци, романите им бяха филмирани с голям успех. Но всички тези подробности оставаха в сферата на психологическия анализ. Нямаше почти нищо конкретно, въз основа на което да се търсят по-нататъшни доказателства.

Това, което направи впечатление на Фиона, бе склонността на убиеца да се отклонява донякъде от образеца, на който подражаваше. При двете убийства имаше по едно сериозно разминаване между описанията в романа и истинския план на убиеца. При убийството на Дрю Шанд трупът бе оставен на друго място. Макар доста места наоколо да отговаряха по-точно на описаната в романа сцена, убиецът бе избрал тъкмо това, вероятно защото беше малко по-скрито и дотам можеше да се стигне с кола. В. романа на Джейн Елиъс жертвата бе измъчвана, докато е още жива, а истинският убиец бе нанесъл описаните от нея рани след настъпване на смъртта. Възможно бе убиецът да не е преценил първия си удар и да я е убил, вместо само да я зашемети. Но бе възможно и да не издържа психически на такива садистични експерименти. Фиона бе по-склонна да приеме втория вариант, защото отговаряше на проявената по-рано склонност на убиеца да постъпва практично.

В случая с Джорджия отклонението от оригинала се изразяваше в това, че убиецът бе оставил главата при трупа. Нещо повече, според Дювал нямаше доказателства той да се е придържал буквално към оригиналното описание — нямаше никакви признаци за сексуално задоволяване с тленните останки. Още една проява на практичност и нетърпимост към по-отблъскващата част на описанията. За убиеца беше важно действията му да бъдат разбрани правилно, затова жертвата трябваше да бъде идентифицирана — и той бе оставил главата при трупа, независимо от това, че променяше сценария.

Това не можеше да се приеме за подпис, но създаваше някакъв модел на действията му. Като имаше предвид тези свои наблюдения, Фиона влезе в апартамента на Дрю Шанд, обзета от известен оптимизъм. Може би наистина щеше да открие нещо показателно.

В късния следобед Мъри се появи отново, за да я прекара през натовареното движение в края на работния ден до апартамента на Дрю Шанд в Новия град. Той й отвори и я остави сама, като преди това я помоли да заключи, като си свърши работата, и да донесе ключовете в Сейнт Ленърдс на другата сутрин.

Първото, което си помисли Фиона, беше че апартаментът е прекрасен. Стаите бяха просторни и елегантно обзаведени, с гипсови корнизи в дневната и голямата спалня. Прозорците на спалнята гледаха към голяма обществена градина с много дървета и желязна ограда. Улицата я отделяше от заобикалящите я къщи. Обзавеждането на апартамента беше скъпо, завесите на прозорците бяха от тежки тъкани, мебелите — удобни. По стените имаше плакати от филмови трилъри, вкусът на собственика личеше и по подбора на видеокасетите, с които бе препълнен един от големите шкафове в дневната. Но въпреки това и въпреки книгите в прекалено подредения кабинет, жилището приличаше по-скоро на модел за снимки в списание за вътрешно обзавеждане, отколкото на дом. Дори банята беше неестествено спретната, всички обичайни туби и шишенца бяха прибрани в огледалните шкафове. Нямаше дори някоя наполовина изстискана паста за зъби, която да наруши порядъка.

Това бяха впечатленията й от първата обиколка на апартамента. Но тя не се занимаваше с поведенческа психология, целта й не бе да разбере престъплението, като анализира психиката на жертвата. Най-важното беше да открие нещо от живота на Дрю Шанд, което би могло да го свързва с Чарлз Кевъндиш Редфорд. Беше убедена, че полицията е претърсила съвестно апартамента, но тогава те бяха търсили доказателства за връзки с хомосексуалисти и садомазохисти, а не писма от някакъв неуспял писател.

Тя издърпа въртящия се стол до шкафа, в който имаше много папки, и започна да се рови из тях. В най-долното чекмедже имаше лична документация — ипотеки, сметки, квитанции, застраховка на колата, цялата купчина хартии, която е неразделна част от живота на съвременния човек. В следващото чекмедже имаше папки с бележки, свързани с издадения роман на Дрю и книгите, върху които беше работил. Тя прехвърли набързо папките, за да се убеди, че няма доказателства Дрю да е откраднал все пак някоя идея от Редфорд. Доколкото можа да прецени, всички нахвърляни теми бяха изцяло плод на неговото въображение.

В най-горното чекмедже беше подредена кореспонденцията. В една папка бяха подредени писмата от литературния му агент, в друга — от издателството, в трета — договорите, а на четвъртата имаше надпис — „Писма от читатели“. Фиона си каза, че папката е учудващо голяма. Достатъчно дълго живееше с Кит, за да си създаде представа за количеството писма от почитатели, които получаваше един популярен автор, но натрупаната от Дрю поща надхвърли очакванията й. Първите писма бяха точно такива, каквито би могла да очаква — възторжени отзиви за първия му роман, запитвания кога може да се очаква следващия, молби за автографи, тук-там леко притеснено изтъкване на някоя дребна грешка. Имаше и няколко писма, изразяващи отвращение към насилието в „Подражател“, но нищо, което би могло да смути особено автора.

Но най-много бяха писмата и разпечатаните мейлове от мъже, които проявяваха желание да се срещнат лично с автора на „Подражател“, защото го намираха за много привлекателен, и се интересуваха дали в романа са отразени действителните му сексуални наклонности. Всички тези писма бяха защипани с кламер, а върху най-горното бе залепено листче, на което пишеше „Садо-файл“.

Докато ги прелистваше, едно писмо се измъкна и изпадна от долната част на купчината, защото не беше захванато от кламера. Беше сгънат на четири лист с формат А4.

Фиона го разгъна и въздъхна доволно.

„Дрю Шанд — зачете тя, — твоята кариера едва започва, но вече стъпваш на несигурната почва на литературната кражба. Ти крадеш от мен. Знаеш, че взе моя труд и сега го представяш за свой. Твоите лъжи ме лишават от това, което ми принадлежи по право.

Работата ти е бледо отражение на чужда светлина. Ти отнемаш и унищожаваш, ти си паразит, който живее от жизнената сила на хората, на чийто талант завижда. Знаеш, че е така. Погледни в жалката си, долнопробна душа и няма да намериш сили да отречеш, че си ме лишил от много неща.

Дойде време за разплата. Не заслужаваш нищо друго, освен моето презрение и омразата ми. Ако се налага да те убия, за да получа това, което по право е мое, така и ще стане. Така ще платиш, задето открадна душата ми.

Аз имам право да избера деня и часа. Вярвам, че занапред няма да спиш спокойно — не го и заслужаваш. Ще се забавлявам добре на твоето погребение. А после ще се издигна като феникс от твоята пепел.“

Между това писмо и предишните имаше малки разлики, но приликите бяха преобладаващи. За Фиона нямаше съмнение, че и това писмо е дело на човека, който бе пратил анонимни заплахи на Кит и Джорджия. Той бе и авторът на листовката, разпространена на прословутата пресконференция, на която бе се самообявил за убиец.

Вече бе почти невъзможно да се намери аргумент против реалното положение на нещата. Съвпаденията бяха прекалено много. Който и да бе убиецът на Джорджия, той бе убил и Дрю. И по всичко личеше, че това лице е именно Чарлз Кевъндиш Редфорд.