Вал Макдърмид
Смърт в сенките (48)

Глава 43

Въздухът в стаята бе натежал от силния аромат на иланг-иланг, санталово дърво и рози. Трептящите пламъчета на свещи смекчаваха клиничната строгост на белите стени и превръщаха спалнята на Стив от монашеска килия в убежище на романтиката. Тери беше донесла ароматите и масажното масло. След първата нощ, която мина под знака на непреодолимото желание й се искаше, когато се любят отново, атмосферата да бъде по-чувствена.

Лежаха, преплели ръце и крака. Близо до тях имаше две високи чаши, пълни с шампанско, но тъкмо сега те не посягаха към тях, защото се бяха заели да обменят подробности от миналото си. Заслушан в разказите на Тери за детството й, Стив бе обзет от ликуващото съзнание, че се бе изтръгнал от сивото си ежедневие.

Острият звук на мобилния му телефон прекъсна веселия й разказ и го върна към действителността.

— Да му се не види — изруга той и се измъкна от прегръдката й.

Тя се засмя.

— Не вдигай телефона. Нали си в почивка.

— Не мога — отвърна той гневно, прекоси с няколко крачки стаята и взе телефона от малката масичка.

— Престън на телефона.

— Стив? Обажда се Сара Дювал.

Стив потисна раздразнението си, върна се и седна на ръба на леглото.

— С какво мога да ти бъда полезен, Сара?

— Да не прекъсвам нещо?

— Не, не се безпокой.

Дювал долови остротата в тона му и разбра, че наистина го е смутила, но не се отказа. Имаше определена цел и ако за постигането й трябваше да наруши спокойствието на Стив Престън, това не я вълнуваше особено.

— Исках да те попитам дали според теб доктор Камерън би приела официална покана от наша страна да ни сътрудничи във връзка със случая Лестър.

Стив погледна притеснено към Тери. Изпитваше смътно неудобство да говори пред нея за Фиона, като че ли се провиняваше в кръвосмешение.

— Не виждам защо да има проблем. Тя отказа да работи за нас, а не за полицията изобщо. А какво всъщност ви трябва?

— Както знаеш, арестувахме човек, който направи самопризнания. Но ми е практически невъзможно да докажа автентичността на признанието му, защото повечето подробности около убийството фигурират в книгата на Джорджия Лестър. От друга страна съм почти убедена, че той е авторът на писмата. Планът ми е първо да докажа връзката му с писмата, а впоследствие да докажем връзка на писмата с убийствата — това може да стане, особено ако установим, че Шанд и Елиъс е също са получавали анонимни заплахи. Казах си, че доктор Камерън би могла да направи професионална оценка на писмата и на листовката, която той раздаваше на пресконференцията, а после да прегледа документацията по другите два случая, за да види може ли да се докаже наличието на връзка. Ако работим едновременно върху трите случая, се увеличават шансовете ни да открием свидетели — или някакво друго доказателство, което или ще ни помогне да уличим човека, когото арестувахме, или ще го оневини окончателно.

— Според мен си струва да опитате — каза предпазливо Стив. — А няма и по-подходящ човек за такава задача.

— Не ми се иска да чакам до утре сутринта — продължи Дювал. — Имаш ли домашния й телефон?

— Струва ми се, че имаш по-добри шансове да получиш съгласието й, ако поговориш с нея лично, а не по телефона.

Нямаше как да обясни на Сара Дювал, че маниерите й по телефона надали щяха да вдигнат акциите й пред жена, вече склонна да изпитва неприязън към нея поради отказа й да осигури защита на Кит.

— Дай ми тогава адреса й.

Стив хвърли поглед към Тери, която лежеше, свита на кълбо, и го гледаше усмихнато. За миг изпита желание да отиде в другата стая, за да не може Тери да чуе адреса на научната си ръководителка. Съзнанието за поверителност бе му станало втора природа, но все пак прецени, че ако иска да изгради постоянна връзка с нея, трябва да я допусне в живота си. Пое си дъх и изрецитира познатия адрес. Тери повдигна вежди и на лицето й се изписа любопитство. Стив приключи разговора и постави слушалката на мястото й.

— Няма да любопитствам, ако не ти е приятно, но знам адреса на Фиона — каза тя.

Стив легна до нея, протегна ръка и я придърпа близо до себе си.

— Нали знаеш, че някакъв тип си е признал, че е убил Джорджия Лестър на вчерашната пресконференция?

— Да, гледах новините.

— Е, полицията на централен Лондон иска да ползва услугите на Фиона като консултант. Считат, че имат основание да вярват на признанието му.

— И искат някой да докаже връзката на последното убийство с предишните две, така ли? — Тери беше явно заинтригувана, завъртя се на една страна и се подпря с лакът на възглавницата.

— Именно. Тя вероятно ще приеме. Като изключим останалите съображения, сигурно има нужда да се убеди, че са арестували истинския виновник, и че може да престане да трепери, че Кит е следващият в списъка на убиеца.

— Разбира се! Как не се сетих досега защо е толкова отнесена от няколко дни насам!

— Не ти ли мина през ума, че Кит може да е следващата жертва?

— Какво да ти кажа? Като че ли бях забравила за него. Виждала съм го само веднъж, а и Фиона никога не разговаря за личния си живот. Пък и досега никъде не е ставало дума за сериен убиец. Във всички вестници пишеше, че между убийствата на Дрю Шанд и онази Джейн — как й беше името, нямало връзка. — Тя тръсна ядосано глава. — Боже мили, как съм могла да бъда толкова тъпа? Тя трябва да е полупобъркана от страх!

Стив въздъхна.

— Доколкото Фиона може изобщо да изпадне в паника, вече го е постигнала. Дори вчера се скарахме. Тя ми се разсърди, защото полицията не можеше да поеме ангажимент да охранява само Кит, въпреки че наистина Фиона бе човекът, който даде идеята да се претърси пазара в Смитфийлд.

Тери се намръщи.

— Божичко, Стив, това наистина е много неприятно. Имам предвид конфликтът между личните и професионалните интереси. Предполагам, че и двамата с Фиона сте се чувствали отвратително. Били сте притеснени до смърт за Кит и в резултат сте се изпокарали помежду си.

— Е, не е лесно — призна Стив. — Сега поне като че ли има шансове Кит да е в безопасност, за което съм безкрайно благодарен. Той е най-добрият ми приятел, и ако нещо се беше случило с него, не знам как бих живял с тази мисъл. Само си мисля, че отношенията ми с Фиона са необратимо съсипани. Тя не прощава лесно.

— Ще й мине — каза Тери с жизнерадостна увереност. — Особено ако се повлачиш малко на колене. Ако съдя по опита си, Фиона винаги оценява искреното покаяние.

Стив поклати глава.

— Този път няма да е толкова лесно.

Тери се сгуши в него.

— Като си помисля колко труд вложих, за да те накарам да се почувстваш добре, а сега пак си натегнат като пружина. — Тя се пресегна за шишето с масажно масло. — Приеми нещата такива, каквито са. Ще се наложи да престанеш да мислиш за Кит и Фиона, да легнеш и да приемеш мъжествено предписаното лечение.

Стив се усмихна и се обърна по корем, за да седне тя на гърба му.

— Както кажете, докторе.

— Още не съм доктор — отбеляза тя. — Я си представи колко по-добра ще бъда, като се дипломирам.

Той простена, докато пръстите й, хлъзгави от масажно масло, започнаха да мачкат мускулите на раменете му.

— Може и да не издържа на качеството.

— Ще ви подготвяме постепенно, господине — пръстите й продължаваха да се плъзгат по силните мускули на гърба му и да изтриват всякакви мисли за Сара Дювал и Фиона Камерън от ума му.

 

 

Фиона правеше кафе в кухнята, когато чу звънеца на входната врата. Раздразнена от неочакваното прекъсване, тя отиде в антрето и надникна през шпионката. Опасяваше се, че може да е някой журналист, който се надява да изтръгне от Кит интересен цитат за утрешния брой на вестника. Ако подозрението й се окажеше основателно, имаше намерение да си достави удоволствието да го наругае и изхвърли. Едно беше сигурно — нито един от приятелите им не би си позволил да дойде точно тази вечер, без да им се е обадил преди това по телефона.

Тя разпозна с учудване жената на прага, но не бе в състояние да предположи какво търси тук главен инспектор Сара Дювал.

Ругаейки под нос, Фиона отвори вратата и каза:

— Добър вечер, госпожо главен инспектор.

— Съжалявам, че се натрапвам по това време — каза сухо Дювал. Фиона остана с впечатлението, че много рядко й се случва да се извинява. — Надявах се, че ще можете да ми отделите малко време.

Фиона отстъпи назад и я покани с жест.

— Заповядайте. Ще ви поканя в кухнята — втората врата вляво. Там можем да поговорим.

Дювал тръгна към кухнята, оценявайки набързо обстановката. Скъп паркет, няколко хубави ориенталски килима, два забележителни пейзажа с маслени бои на стените. На стълбите се появи някакъв мъж и я погледна любопитно. Тя разпозна Кит Мартин.

— По работа, Кит — подвикна Фиона. — Трябва да поговоря с главен инспектор Дювал.

— Щом е неотложно, няма проблем — отвърна той и се върна нагоре по стълбите.

— Чух по новините, че сте арестували някого — каза Фиона, докато влизаше след Дювал в кухнята. — Заповядайте.

Дювал дръпна стол, седна и кръстоса крака.

— Тъкмо правех кафе. Да ви сипя ли?

— Да, благодаря.

— Черно, нали?

Фиона не изчака отговора й, взе втора чаша и сипа кафе. Сложи мляко в своята чаша и постави двете на масата, после седна срещу Дювал. Лицето й беше също толкова безизразно като това на посетителката, когато попита:

— И тъй, с какво мога да ви помогна?

— Както казахте, арестувахме един човек. Нямахме възможност да постъпим иначе, като се вземе предвид публичния характер на признанието — каза Дювал с лека ирония. — Но положението е доста неясно. Името на арестувания е Чарлз Редфорд. Той признава, че е извършил убийствата, но не казва нищо повече от това, което би могъл да разкаже всеки, който е чел вестниците и книгата на Джорджия Лестър, където фигурира подобно убийство. Претърсихме жилището му, но не успяхме да открием нищо интересно. На бюрото му имаше екземпляри от книгите на Шанд, Елиъс и Лестър, в които се описват съответните убийства. Намерихме и купчина вестници, в които има статии за убийствата, но никаква друга следа, от която лаборантите ни биха могли да измъкнат нещо полезно.

Попаднахме само на една дребна улика — при проверка на обажданията от неговия телефон бе установено, че през последните три месеца са избирани номерата на тримата убити писатели. Намерихме и една литературна агентка, която заяви, че Редфорд я е заплашвал. Дори мислела да съобщи за заплахите му в полицията, но после се отказала. Когато получил писмото, в което тя отказвала да го представлява, той нахлул в офиса й и започнал да крещи оскърбления, после взел от бюрото един нож за отваряне на писма, размахал го под носа й и я предупредил да внимава кого обижда. После хвърлил ножа към стената и си тръгнал.

Фиона отпи малко от кафето си. Продължаваше да мълчи, само повдигна леко вежди. Предишният й разговор с Дювал не я изпълваше с желание да я улеснява.

Дювал се покашля и продължи.

— Агентката решила да не се обажда на полицията, защото на другия ден заминавала за Ню Йорк, и нямала време за „усложнения“, както каза тя. — Лицето й изразяваше мрачно неодобрение. — Прегледахме и компютъра му, но не открихме никакви заплашителни писма. Надявам се, че когато специалистите прегледат по-внимателно харддиска, може да открият нещо, но не разчитам особено на това. — Тя взе чантата си и я отвори. — Донесох копия на писмата и копие на листовката, която той разхвърля на пресконференцията. — Тя извади няколко прозрачни плика с ксерокопия в тях. — Струва ми се, че стилът е доста характерен и може да се твърди, че авторът на всички тези текстове е един и същ. Смятам да ги предоставя на експерт-лингвист, с надеждата, че предположението ми може да се докаже. — Дювал срещна безизразния поглед на Фиона. Не личеше тя да има желание да й помогне. Въпреки това криминалистката продължи. — Надявах се, че вие можете да ни дадете професионалното си заключение на психолог.

— Заключение за какво?

Дювал изду устни. Не беше очаквала разговорът да мине лесно. Умееше да се справя с открита враждебност. Но упоритата неподатливост на Фиона приличаше прекалено много на собственото й поведение, за да успее да се справи с нея.

— Дали всички тези текстове са написани от едно и също лице. Дали лицето, написало писмата, е в състояние да премине от писмени заплахи към действия. Дали текстовете съдържат улики, които го свързват по някакъв начин с убийствата. Каквото и да откриете, то представлява интерес за мен.

Фиона взе чашата си с две ръце и погледна спокойно Дювал.

— Вие мислите ли, че той е убиецът?

Дювал нагласи с пръст очилата на носа си.

— Това има ли някакво значение?

— Любопитна съм. Ако си спомняте, интересът ми към случая не е чисто академичен — отвърна студено Фиона.

Дювал се намести на стола си.

— Не съм човек, който действа по инстинкт. Работя само въз основа на доказателства и разчитам на професионалния си опит. И именно на тази основа считам, че е много вероятно той да е убиецът. Той е арогантен и прекалено самоуверен. Освен това е крайно самовлюбен. Убеден е, че е скроил безукорен план. Лично аз мисля, че е подготвил всичко много внимателно, с цел да бъде обвинен, съден и оправдан. След това най-сетне ще има възможността да се перчи по медиите, колкото му душа иска. Мисля, че приятелят ви е в безопасност, доктор Камерън.

Това беше достатъчно за Фиона.

— Ще се заема със случая — каза тя.

Дювал постави ръка на пликовете и отвърна:

— Има и още нещо.

Фиона много се дразнеше от начина, по който действаше Дювал. Във всяка нейна дума и постъпка имаше такава студена пресметливост, че Фиона неминуемо започваше да се чувства използвана. Ако не беше личният й интерес случаят да бъде разрешен колкото е възможно по-скоро, никога не би приела предложението й. Сега се подразни от убеждението на Дювал, че след като е успяла да я убеди да стигне дотук, може да я накара да свърши и още нещо.

— Вече е късно, госпожо Дювал — каза тя хладно. — Нека се ограничим с това.

Сара Дювал примигна.

— Не съм дошла тук, за да си губя времето, докторе, нито пък да губя вашето. Много добре познавам работата ви по установяването на статистически връзки между различни престъпления. Ако искаме този случай да стигне до съда, според мен ще е много важно да докажем наличието на връзка между трите убийства. Вече разговарях с колегите от Единбърг и Ирландия, и те се съгласиха да ви предоставят всички материали по техните случаи. Надявам се въз основа на всичко това да успеете да изградите убедителна хипотеза, че трите убийства са извършени от едно и също лице, за да я представим на съда.

Фиона я изгледа недоверчиво.

— И бяхте напълно убедена, че аз ще приема?

Дювал тръсна нетърпеливо глава.

— Надявах се, че ще приемете. Ако откажете, ще търся друг специалист. Но имам сведения, че вие сте най-добрата. При това, както току-що подчертахте, интересът ви към този случай не е чисто академичен.

Фиона продължи да се взира в събеседницата си. В душата й се бореха противоречиви усещания. Беше възмутена от самоувереността на тази жена, ядосана, че е била надхитрена, поласкана въпреки волята си, а и заинтригувана — както винаги, когато се изправеше пред професионално предизвикателство. Не би искала точно този случай да бъде обработван от някой друг, длъжна бе да го признае пред себе си. Но я тормозеше представата, че съгласието й би било своеобразна победа на Дювал.

— Обстоятелствата, при които е извършено всяко от трите убийства, са съвсем различни — поде тя, решена да повърти още малко Дювал. — Струва ми се крайно невероятно да успея да открия такива връзки, каквито биха се сторили приемливи на съдебните заседатели.

Дювал я удостои с едва забележимата си усмивка.

— И двете сме убедени, че Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър са жертви на едно и също лице. И двете знаем, че ако това е наистина така, серийният убиец е оставил подписа си при извършването на всяко престъпление. Вие сте човекът, който ще го открие, дори да е изписан със симпатично мастило. Аз от своя страна ще съумея да го подкрепя с доказателства. Приемате ли или не?

Двете жени се загледаха през кухненската маса. Фиона знаеше, че не може повече да увърта. Случаят беше прекалено важен за нея, за да го остави в чужди ръце. Тя посегна към пликовете и каза:

— Приемам.

 

 

Чарлз Кевъндиш Редфорд се беше облегнал на студената стена в килията си. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да заспи. Дебнеха го през шпионката и заспеше ли, веднага щяха да го събудят и да го помъкнат обратно към стаята за разпити. Надяваха се да го хванат в момент, когато е още замаян от съня и да го накарат да спомене нещо, което само убиецът би могъл да знае. Нямаше намерение да се хваща на тази въдица. Беше чел толкова много криминални романи и описания на действителни случаи, че познаваше всички номера на занаята. Щеше да бъде буден и нащрек, поддържан от прилива на адреналин. Имаше строго ограничен срок, до който можеха да го държат в ареста, ако срещу него няма повдигнато обвинение. Каквото и да направеха след изтичането на този срок, то го устройваше идеално. Обвинен или освободен, той щеше да може да действа по по-нататъшното изпълнение на плана си.

Всичко вървеше като по ноти. Тази жена, инспекторката, беше дар божи. Можеше да я дразни, колкото си иска, а колкото по-голяма непоносимост развиеше тя към него, толкова по-сериозни ставаха шансовете да го обвини в убийството на Джорджия Лестър. И за него щеше да настъпи дългоочакваният час на славата.

Не се страхуваше, че могат да го осъдят. Беше прекалено умен, за да допусне такова нещо. По един или друг начин щеше да съхрани свободата си. А после издателите щяха да се избиват за романите му.

Той се размърда и се постара да намери по-неудобно място върху тънкия дюшек. После се усмихна на себе си. Мина времето, когато Чарлз Кевъндиш Редфорд се оставяше да бъде оскърбяван, обиран и мамен. Скоро всичко това щеше да бъде далечно минало. Скоро всички щяха да знаят името му. Както знаеха имената на Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър.