Вал Макдърмид
Смърт в сенките (47)

Глава 42

Чарлз Кевъндиш Редфорд отказваше категорично услугите на адвокат. Твърдеше, че разбира от право повече от средностатистическия служебен защитник, и че е в състояние да се справи с всеки полицейски разпит, без да има нужда някой да му държи ръката.

Решението му устройваше Дювал. Тя знаеше, че всеки служебен защитник, дори най-зеленият новак, още от самото начало ще препоръча на Редфорд да не си отваря устата. Но след като арестуваният предпочиташе да се самообвинява, главен инспектор Дювал нямаше да му се противопоставя. Отсъствието на адвокат означаваше просто по-малко прекъсвания на естествения ход на разпита. А поне едно нещо й бе станало ясно междувременно — Редфорд беше човек, който много настоява да бъде изслушан. Налагаше й се да го прекъсва, докато сержантът му задаваше стандартните въпроси в предварителния арест — боеше се, че той ще изтърси всичко наведнъж и после, когато започнеше официалният разпит, няма да може да измъкне от него нищо.

Веднага след като формалностите по ареста бяха изпълнени, Дювал изпрати екип да претърси дома му. На друга група полицаи бе възложено да намерят абсолютно всичко, което би могло да се знае за житието на Чарлз Редфорд, самопровъзгласил се за непубликуван писател. После се скри в кабинета си за десет минути. Остави скъсаното си сако в шкафчето за дрехи и го смени с тънкото черно сако, което държеше тук за всеки случай. Пръсна малко от любимия си парфюм във въздуха и мина през облачето, наслаждавайки се на уханието и докосването на хладните пръски по кожата си. После взе молив и бележник и започна да записва основните точки, които я интересуваха.

Най-сетне, около час след бъркотията, избухнала в залата за пресконференции, тя се озова лице в лице с направилия самопризнание сериен убиец. Двамата седяха от двете страни на маса с пластмасово покритие. Помещението беше потискащо малко. Голямото огледало на едната стена като че ли намаляваше още повече пространството, вместо да го увеличава. Към стандартната гама от застояли миризми на пот, цигарен дим и страх се примесваше ароматът на „Версаче Ред Джийнс“. Редфорд дори не сбръчка нос — очевидно нямаше общи черти с Ханибал Лектър.

— Най-сетне — посрещна я той нетърпеливо. — Хайде, включете касетофона.

Сержантът включи два касетофона и изрецитира за протокола датата, часа и имената на присъстващите. Не спомена името на следователя от Дорсет, който наблюдаваше развитието зад събитията иззад огледалото и следеше разговора с помощта на слушалки.

Дювал се зае да оглежда Редфорд. Среден ръст, нито слаб, нито пълен. Косата и брадата му бяха спретнато подстригани, тенът му се отличаваше с болезнената бледност на човек, който рядко излиза на открито. Хлътналите му очи гледаха бдително. Бяха сиво-сини, но доста тъмни на цвят. Сакото от туид създаваше впечатлението, че е било доста скъпо, когато е било купено, но че е купено отдавна. Стоеше му толкова добре, сякаш бе шито за него, но това не означаваше нищо — можеше да е успял да намери нещо подходящо в някой от магазините за дрехи втора употреба, които никнеха на всяка крачка напоследък. Яката на карираната му риза беше малко излиняла. Той сплиташе и разплиташе постоянно дългите си пръсти. Общото впечатление, което създаваше, бе на изискана бедност, прикриваща дълбока емоционалност.

— Сигурно вече сте изпратили екип да претърси жилището ми — отбеляза той с присмехулна усмивка. — Чиста загуба на време. Няма да откриете нищо, освен купчини стари вестници. Но такова нещо можете да откриете в дома на всеки, който не намира време да прескочи до пункта за вторични суровини.

— Ще видим — отвърна Дювал.

— Нищо няма да видите, главен инспектор Дювал — каза той, прехвърляйки думите една по една през езика си. — Чудя се какво ли е първото име. Вероятно нещо кокетно и женствено, и затова го ненавиждате. Е, госпожо главен инспектор, аз съм най-лошият ви кошмар.

Дювал си позволи снизходителна усмивка.

— Позволете ми да не се съглася с вас, господин Редфорд.

— Но е точно така. Разбирате ли, аз извърших тези убийства. Признавам го доброволно. Ще ви разкажа също и как ги извърших, и какво точно правих. Но разказите ми ще спират до една точка. Няма да ви осигуря никакви веществени доказателства. Няма да ви уведомявам къде да търсите свидетели. Имате ли някаква представа от средната цифра на туристите, които преспиват в Единбърг? Колегите ви от граничния регион и полицията на Лодиан има да се забавляват доста време с тази задача. Не, госпожо главен инспектор, вие никога няма да откриете нищо повече от това, което аз реша да призная. — Той се усмихна широко и показа дребните си равни зъби. — Голяма радост ще настане, когато се опитате да убедите някой прокурор да води обвинението. Никакъв доказателствен материал, само едно доброволно самопризнание. О, божичко!

Дювал доби отегчен вид.

— Така да бъде. А сега може ли да пристъпим към самопризнанието?

За миг Редфорд сякаш се обиди. Но после настроението му отново се подобри.

— Разбрах намеренията ви — каза той доволно. — Искате да ме раздразните с демонстративно пренебрежение. Позволете ми да отбележа, че съм чел и видял предостатъчно, за да се хвана на триковете ви, госпожо главен инспектор. Няма да успеете да ми скроите номер. И така, тъй като се считам за умел разказвач, нека започнем от самото начало.

— Не — прекъсна го Дювал решително. — Нека възприемем по-радикален подход към повествованието. Да се направим на Мартин Еймис или на Маргарет Атууд. Да започнем от края — от Джорджия Лестър.

— Брей! — проточи възторжено Редфорд. — Ченге с литературни интереси! Ще трябва да внимавам как подреждам разказа си. А не се ли интересувате да узнаете защо съм намразил толкова авторите на трилъри?

Дювал извади листовката от семплата си черна чанта.

— Показвам на господин Редфорд една от листовките, които той разпространи на пресконференцията днес следобед — поясни тя за протокола. — Предполагам, че съображенията ви са изложени тук? Вие сте им изпращали ваши романи с надеждата, че ще ви помогнат. Но те не само не са ви обърнали никакво внимание, но според вас са откраднали и сюжетите ви и са публикували плагиати на вашето творчество. Точно ли е обобщението?

Говореше с делови тон. Той беше толкова самоуверен, че единствената й надежда бе да го извади от равновесие и тя се стремеше точно към това. Чувстваше прилив на адреналин, умственото напрежение я караше да се чувства като обтегната тетива на лък. Толкова рядко се случваше един разпит да бъде истинско предизвикателство, че тя се наслаждаваше на открилата се възможност.

— Е, да — отвърна той недоволно. — Но се надявах да проявите малко по-голям интерес. Затова се заех с цялата работа. Редно би било да сте по-заинтригувана.

Тя сви рамене.

— В криминалната литература се отделя прекалено голямо внимание на мотивите, господин Редфорд. Спомняте ли си онзи лекар от Манчестър, Харълд Шипман, който бе осъден за убийството на петнайсет възрастни пациенти със свръхдози морфин? Така и никой не разбра защо всъщност го е направил, но това не попречи на съдебните заседатели да го обявят за виновен. Мотивите са занимание за юристите. Аз искам да разбера какво точно сте извършили и как сте го извършили. Та да се върнем на Джорджия Лестър, ако нямате нищо против. Ще имате предостатъчно възможности да си поговорите за другите си предполагаеми престъпления с полицаите, в чиито участъци сте ги извършили. Ако, разбира се, успеете да ме убедите, че наистина имате нещо общо с убийството на Джорджия Лестър.

Редфорд се облегна на стола си и опря върховете на пръстите си един в друг с маниера на снизходително настроен учен.

— Знаех, че тя има вила в Дорсет — поде той със замах.

— Как разбрахте? — парира веднага Дювал. Нямаше намерение да го остави да се наслаждава на разказа си.

— Миналата година в списание „Хелоу!“ излезе голям материал за вилата. Имаше външни и вътрешни снимки. В статията пишеше, че вилата се намира на седем мили от Лайм Риджис. Не беше толкова трудно за намиране. Успях да открия вилата и започнах да съставям план. Проверих точно каква е програмата й…

— Как успяхте? — попита Дювал.

— Публикувана е в уебсайта й. Цитирани са всички нейни публични изяви. Знаех, че обикновено отива в Дорсет за уикенда, и тъй като бях прочел програмата й в Лондон, можех да преценя кога горе-долу би трябвало да се върне. Трябва ли постоянно да ме прекъсвате? — попита той капризно.

— Предполагах, че въпросите ми ще ви зарадват — отвърна спокойно Дювал. — Твърдите, че искате да ви повярвам. Трябва да сте ми благодарен, че се опитвам да потвърдя вашата версия с всички тези подробности.

Очите му проблеснаха гневно.

— Имате се за много умна, така ли? Но няма да се справите с мен. Аз ги убих и ще ви се наложи да повдигнете срещу мен обвинение в убийството на Джорджия Лестър.

— Или във възпрепятстване на правосъдието, господин Редфорд. И, така, вие започнахте да следите Джорджия. Ама че жалко занимание е това. Как успяхте да я отвлечете?

 

 

Един час по-късно Сара Дювал излезе от стаята за разпити. Чувстваше се уморена и ядосана. Въпреки че непрекъснато го обсипваше с въпроси, не успя да изтръгне от него нито един факт, който да не е бил публикуван някъде или да не може да е бил измъкнат при внимателен прочит на съответния текст в романа на Джорджия Лестър. Тя влезе в съседното помещение, където седеше следователят от Дорсет с бележник на коленете.

— Какво ще кажете? — попита тя.

Той вдигна очи от бележника и направи гримаса.

— Мисля, че ви трябва малко по-конкретна основа на търсенето — факти, които никога не са били обществено достояние. Нищо от това, което Редфорд каза дотук, не може да затрудни един опитен адвокат. Той иска да се погрее на славата си в съда, но не иска да бъде осъден — така поне мисля аз. И е убеден, че е по-умен от вас.

Тя се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си.

— И точно това може да се окаже слабото му място. Когато прочетох онази листовка, ми направи впечатление приликата в стила между нея и онези анонимни писма, които са получавали някои от писателите. Струва ми се, че ако намеря достатъчно добър експерт, мога да докажа, че той е авторът на писмата — независимо от това дали ще открием оригиналите в компютъра му или не. Ако пък успеем да свържем писмата с убийствата, това би било нашият шанс. Но ще ни е много трудно да закрепим обвинението.

— Наистина ли мислите, че той е убиецът?

Дювал се отблъсна от стената и пристъпи към огледалото. Редфорд гледаше към тях, като че ли можеше да ги види. На лицето му бе изписана самодоволна усмивка.

— Постоянно си задавам този въпрос.

Колегата й почука с химикалката върху бележника си.

— Знаете ли, като прочетох тази листовка, си казах, че той сигурно е готов на всичко, само и само някой да издаде книгите му.

Дювал въздъхна. Същото предположение тормозеше и нея.

— Мислите ли, че би стигнал до убийство?

— Мисля, че със сигурност би признал, че е извършил убийство. — Той поклати глава. — Едно ще ви кажа, госпожо главен инспектор. Няма да се натискам да ви отнема този случай.

 

 

Фиона откри Кит в дневната, легнал на дивана. На пода до него имаше бутилка червено вино, от което бе останало много малко. Още малко вино имаше и на дъното на чашата, която крепеше на гърдите си. По телевизията се въртеше австралийски сапунен сериал. Очите му бяха насочени към екрана, но Фиона бе убедена, че той не следи действието.

— Ще донеса още една бутилка — каза тя.

— Чудесна идея — съгласи се той. По говора му изобщо не личеше, че е пил.

Фиона се върна, седна с кръстосани крака на пода до него и изля остатъка от бутилката в своята чаша.

— Не мога да ти опиша колко ми е тежко заради Джорджия.

— И на мен — каза Кит и се премести малко, за да подпре гръб на страничната облегалка. — Освен това ме е страх. Наистина съществува човек, който убива хора като мен, и не мога да престана да мисля, че може аз да съм следващия в списъка.

— Знам — Фиона допи чашата си и се зае с втората бутилка. — И нищо, което мога да кажа или направя, няма да промени това. Господи, колко мразя тази безпомощност — тя протегна ръка и стисна здраво неговата.

Двамата мълчаха, а от телевизора се носеше идиотското дърдорене на влюбените тийнейджъри от сапунения сериал. Фиона мечтаеше да има вълшебна пръчица, за да пропъди чувството за надвиснала заплаха, което лепнеше като паяжина по тях, така че вече не бяха в състояние да възприемат нищо друго извън присъствието му.

— Било е много мило от страна на Стив да дойде, за да ти съобщи лично — поде тя. — Особено като знам как се разделихме.

— Той те обича прекалено много, за да става дребнав.

Фиона изненадано го погледна. Винаги бе мислила, че бремето на любовта, която Стив изпитваше към нея, си е останало нейна лична тайна. Никога досега не бяха говорили за това. Фиона считаше, че Кит е приел нейната версия — утвърдено от времето опровержение на теорията, че приятелство между хетеросексуални мъже и жени е напълно невъзможно.

Кит поклати глава. По лицето му плъзна уморена усмивка.

— Мислеше, че не съм забелязал, така ли?

— Нещо такова. Предполагах, че щом не се дразниш от присъствието му, приемаш нещата така, както съм ти ги описала.

Кит посегна към бутилката и доля чашата си.

— Трябваше ли да се дразня? Никога не съм го приемал като заплаха за връзката ни. От самото начало ми беше ясно, че ти не го обичаш. Е, разбира се, обичаш го, но само като приятел. А и той никога не се опитва да коментира отношенията ни. Затова не виждам какъв може да е проблемът.

Фиона отпусна глава на бедрото му.

— Никога няма да престанеш да ме изненадваш.

— Чудесно. Нямаше да ми е приятно, ако мислех, че си ме разкрила докрай. — Той я погали по косата. — Знаеш ли, ти си чудесен повод да искам да остана жив. Възнамерявам да не поемам и най-малък риск.

Тя незабавно се възползва от възникналата възможност.

— Именно затова още утре сутринта ще се обадим в някоя фирма за охрана и ще ти наемем телохранител.

— Ти сериозно ли говориш? — в тона му се смесваха яд и недоверие.

— Никога не съм говорила по-сериозно. Не можеш да живееш като отшелник, Кит. Сам знаеш, че ще побеснееш за няколко дни. Ще станеш раздразнителен и нервен, няма да можеш да работиш, и някой път няма да издържиш и ще направиш нещо, за което ще си убеден, че е напълно безопасно — например ще излезеш да се разхождаш из Хампстед Хийт. И ще се превърнеш в лесна мишена. — Той отвори уста, за да възрази, но Фиона вдигна категорично ръка. — Нямам намерение да споря с теб, Кит. Най-важна от всичко е твоята безопасност, но все пак се налага да продължиш да живееш нормално.

— Съгласен съм. Но все пак — телохранител? Ще се чувствам като пълен идиот.

— По-добре от другия вариант.

Преди Кит да отговори, финалните надписи на сапунения сериал избледняха от екрана и се понесе познатата натрапчива мелодия на „Новините в шест“. Фиона се обърна към екрана и каза:

— Хайде да видим какво ще кажат за Джорджия.

Говорителят ги дари със строгата усмивка, която имаше за своя запазена марка, и започна да чете новините.

— Добър вечер, дами и господа. Останките на изчезналата писателка на криминални романи Джорджия Лестър бяха открити във фризер на пазара в Смитфийлд. При последвалото драматично развитие на организираната пресконференция един мъж призна, че е извършил убийството.

Фиона и Кит не чуха нищо за останалите новини от деня.

— Какво, по дяволите…? — прошепна Кит.

Не се наложи да чакат дълго.

Джорджия беше първа точка от бюлетина.

— Представители на полицията на Централен Лондон свикаха пресконференция днес следобед, за да съобщят, че останките на Джорджия Лестър са били открити в резултат на претърсване на пазара Смитфийлд. Натъкнали се на ужасяващата находка малко след полунощ. От сутринта полицията започна разследване на убийството. Госпожа Лестър изчезна преди десет дни по пътя от вилата си в Дорсет към лондонския си апартамент. Оттогава съществуваха опасения за нейната безопасност. Но съобщението на полицията бе засенчено от случилото се на самата пресконференция. Свързваме се с нашия репортер от мястото на събитието — Габриел Гершон.

На екрана се появи сериозното лице на трийсетинагодишна жена с очила с елегантни рамки.

— Представителите на полицията не съобщиха много факти на пресконференцията. Признаха само, че нарязаният на парчета труп на Джорджия Лестър е бил открит във фризер на пазара в Смитфийлд, но не пожелаха да отговорят на въпроса дали съществува връзка между убийството на писателката и скорошните убийства на двама други известни автори на криминални романи — Дрю Шанд и Джейн Елиъс.

Непосредствено преди края на пресконференцията един човек си проправи път между присъстващите и обяви, че е извършил и трите убийства. След това непознатият започна да разхвърля листовки, на които бе напечатал обяснение за мотивите си. В листовките се твърди, че тримата убити писатели са крали негови сюжети и че той ги е убил, за да си отмъсти за тяхното плагиатство.

Ограниченията на закона не ни дават право да покажем снимки от това драматично събитие. Но споменатото лице бе задържано незабавно и служителите на полицията признаха, че го арестуват по подозрение в убийство.

Прекъсна я гласът на говорителя от студиото.

— Габриел, остана ли с впечатление, че самите представители на полицията са изненадани от тази странна намеса?

— Да, бяха напълно объркани. До появата на непознатия не бяха споменавали, че има някакви заподозрени лица във връзка с убийството на Джорджия Лестър.

— Това наистина е бил забележителен обрат в събитията. Ако не ме лъже паметта, такова нещо не се е случвало досега — заяви говорителят, когато на екрана се появи отново картина от студиото. — Благодаря, Габриел, ще се свържем отново с теб, ако има нови развития. — Той погледна сериозно в обектива. — По-късно вечерта ще представим филм за живота и творчеството на Джорджия Лестър. А сега — другите новини на деня.

Фиона взе дистанционното управление и спря звука.

— Невероятно — промърмори тя замислено. — Признал си е пред цяла зала, пълна с журналисти?

— Този човек няма нужда от рекламен агент.

— Подай ми телефона — каза тя.

Кит се пресегна и взе слушалката.

— На кого искаш да се обадиш?

— В централата на Ууд Стрийт. Искам да разбера дали става дума за нещо сериозно, или се е появил местният луд.

— Вярваш ли, че ще ти кажат истината?

Фиона го удостои с поглед на недоволен преподавател.

— А ти вярваш ли, че ще ме излъжат?

Десет минути по-късно тя остави телефона.

Разбира се, оказа се невъзможно да се свърже със Сара Дювал. Но веднага след като Фиона поясни на някакъв колебаещ се сержант каква е връзката й със случая, незабавно бе уведомена, че в криминалния отдел приемат арестувания съвсем сериозно. Сержантът дори допълни, че според неофициални данни още утре срещу него ще бъде повдигнато обвинение. Може би все още не в убийство. Но щяло да бъде нещо сериозно.

Фиона си каза, че е изпитвала подобно усещане, когато зъболекарската упойка постепенно престане да действа. Чувстваше как напрежението изтича през раменните й мускули. Първоначалният й скептицизъм бе пропъден от увереното твърдение на дежурния сержант, че опитен човек като Сара Дювал приема съвсем сериозно арестувания. Ако човекът бе някой от познатите маниаци, които почти винаги се появяват, когато някое сериозно престъпление заеме първите страници на вестниците, в полицията щяха да преценят, че е така. Тя срещна усмихнато тревожния поглед на Кит.

— Доколкото разбирам, считат признанието за истина — каза тя и въздъхна дълбоко от облекчение. После се изправи бързо, легна до него на дивана и го прегърна.

— Надявам се да са прави — прошепна тя. — Господи, дано да са прави.