Вал Макдърмид
Смърт в сенките (36)

Глава 32

Стив протегна ръка, за да попречи на вратата на асансьора да се затвори, влезе вътре и се озова точно срещу следовател Джоан Гиб.

— Добро утро, Джоан — каза той.

— Добро утро, шефе. Позволено ли е да попитам помогнаха ли наколенките?

Стив направи гримаса.

— Да кажем, донякъде. Доктор Камерън ще ме свърже със свой дипломант, който ще направи анализа. Ако, разбира се, осигуря пари за хонорар.

— Но анализът може да ни помогне да напреднем значително — каза Джоан. — Не е възможно капитан Телфорд да не го съзнава.

Стив се усмихна.

— Надявам се да го убедя в правотата на нашите възгледи. — Асансьорът потрепери и спря. — Стискай ми палци. Елате с Нийл в кабинета ми след петнайсет минути.

Стив тръгна по коридора, подмина няколко врати без табели по тях и стигна до кабинета на непосредствения си началник. Почука и изчака, докато отвътре го поканиха да влезе. Капитан Дейвид Телфорд седеше зад бюро, което бе сигурно най-подреденото в цялата сграда. Нито едно хвърчащо листче не оскверняваше полираната му до блясък повърхност. Химикалките бяха подредени в метална чаша, до телефона бе поставен бележник — и това бе всичко. По стените нямаше нищо, с изключение на дипломите на Телфорд от полицейската школа и университета „Астън“, поставени в рамки.

— Седни, Стив — каза той със строго изражение. Беше твърдо решен да изтрие от паметта на всички служители в столичната полиция, че за фиаското на процеса срещу Френсиз Блейк имаше и друг виновник, освен Стив Престън. Стив го разбираше и напълно съзнаваше причините, поради които Телфорд — или „Тефлон“, както бе известен сред нисшите чинове — продължаваше да се държи с него като с прокажен.

— Благодаря, сър.

Понякога цялата тази игра му тежеше ужасно, но залавянето на престъпници имаше за него прекалено голямо значение, за да мисли сериозно за друга кариера.

— Никакъв напредък, нали? — тонът на Телфорд показваше недвусмислено, че иска да чуе утвърдителен отговор. Стив знаеше отлично, че той се интересува много повече от репутацията си, отколкото от въздаването на справедливост. Много слабо го вълнуваше намирането на убиеца на Сюзън Бланчард. За него бе далеч по-добре екипът да не открие истинския убиец, сред обществеността да се поддържа убеждението, че убиецът е Френсиз Блейк, който е на свобода по вина на съдията, и всички да забравят злощастната им операция.

— Напротив, сър, мисля, че открихме нова следа.

Стив се зае да описва старателно новите данни за колоездача, както и резултатите от проверката на Джоан.

— Сега имам нужда от вашето разрешение да бъде изплатен хонорар за съставянето на географски профил въз основа на групираните случаи. Това може да ни помогне да набележим заподозрени лица.

Телфорд се намръщи.

— Не ви ли се струва изсмукано от пръстите? Никакво неоспоримо доказателство, нали така?

— От самото начало проблемът с този случай е отсъствието на неоспорими доказателства, сър. Липсата на следи на местопрестъплението, относително малкото свидетелски показания, отсъствието на връзка между убиеца и жертвата. Очевидно е, че убиецът има известен опит в заличаването на следите си, което навежда на мисълта, че е извършител и на други престъпления със сексуален мотив. Това е най-обещаващото развитие от самото начало на разследването, сър.

— Хващате се за сламки — възрази Телфорд.

— Не мисля, че е така, сър — Стив се въздържа от традиционното „моите уважения, но…“. Достатъчно лъжи се налагаше да изрича и без тази. — Говорим за общопризната стратегия за водене на следствие. Ако не решим този случай, рано или късно обществеността ще си спомни за него. Когато това стане, бих предпочел да мога да докажа, че не сме пропуснали да проучим нито една възможност.

— Доколкото си спомням, доктор Камерън заяви официално, че няма повече да сътрудничи на полицията? — Телфорд мина на друга вълна, смутен от прикритата заплаха в думите на Стив, че може и да не се е отървал от натиска на общественото мнение.

— Доктор Камерън няма да се заеме с анализа, сър. Ще се обърнем към друг член на катедрата.

Телфорд се поусмихна.

— Едно на нула за нея, а?

Стив премълча. Където липсваше здрав разум, можеше да помогне обикновеното злорадство.

Телфорд се завъртя на стола си и като че ли започна да проучва дипломата си.

— Добре де, правете си анализите — той се обърна рязко към Стив. — Внимавайте да не оплескате повторно нещата, главен инспектор Престън.

Докато вървеше обратно към кабинета си, ръцете на Стив бяха свити в юмруци. Колко прекрасно би било да открият убиеца на Сюзън Бланчард! Разбира се, Телфорд щеше да обере лаврите, но всички в полицията щяха да знаят истината. Така щеше да се въздаде справедливост във всяко отношение.

Когато отвори вратата на кабинета си, видя Джоан и следовател Нийл Маккартни, които го чакаха. Нийл беше едър, раздърпан двайсет и няколкогодишен мъж. Стив не помнеше да го е виждал спретнат. Дори стойката му, когато седеше, бе винаги отпусната. Нерядко си бе задавал въпроса как ли е изглеждало това момче в униформа. Нищо чудно пословичната му неспретнатост да бе подтикнала ръководството да го прехвърли колкото е възможно по-скоро към цивилната полиция. Този ход бе само от полза за криминално-следствения отдел — Нийл беше добър полицай, проницателен, разсъдлив и упорит до крайност.

— Така. Имаме разрешение да поръчаме географски профил — съобщи Стив, докато заобикаляше изпружените крака на Нийл. — Аз лично ще отнеса материалите в университета веднага, щом приключим тук. И така, Нийл, какво прави Блейк?

— Доколкото мога да преценя, нищо интересно. Спи до късно, излиза да си купи вестник и мляко, и да вземе няколко касети от видеотеката. После се прибира у дома. Понякога прескача по обяд до букмейкърите да заложи на някое надбягване, пие по две бири в местната кръчма и се разхожда из парка. Прибира се пак в апартамента си и доколкото мога да преценя, стои до късно и гледа телевизия. Съдя по светлината на телевизионния екран. Нищо необичайно, никакви опити да се крие. И слава богу, като се има предвид колко малко хора се занимават със следенето. Кой го знае какво прави в промеждутъка между нашите смени. Понякога пък, когато някой от нас го следи, той не си подава носа от къщи по цял ден. Може да има и харем — няма начин да разберем.

Стив кимна.

— Знам, че това не е задоволително. Но засега просто трябва да следим нашия приятел господин Блейк толкова отблизо, колкото ни е възможно. Докато не попаднем на реална следа, той е всичко, с което разполагаме. Може да поразпитате дискретно съседите от долния етаж — дали не са забелязвали, че някой го посещава. Но първо трябва да сте абсолютно сигурни, че не са в приятелски отношения с него. Не искам Блейк да се досети, че все още ни интересува. Какво ще кажеш, Нийл?

Нийл сбръчка нос. Беше работил с шефове, които мразеха да се подлагат на съмнение решенията им. Но познаваше достатъчно добре Стив Престън, за да прецени, че няма да го упрекне, задето казва откровено мнението си. Особено сега, когато бяха само тримата.

— Не мисля, че е препоръчително, шефе — поде той. — Те са млада двойка, по на двайсет и няколко години, очевидно от хората, за които полицаите по принцип са лоши хора, нали разбирате? Според мен ще счетат за свой дълг да уведомят Блейк, че онези мръсници от полицията се навъртат наоколо.

Стив беше разочарован, но се довери на преценката на Нийл.

— Джон ли е на смяна днес? — попита той.

— Аха — Нийл се прозя.

— Добре. Иди да си починеш, Нийл. Гледай да се наспиш.

— Сигурен ли сте, че няма нищо за мен, шефе?

— Абсолютно. Джон ще се справи сам. Ако имаме нужда от теб, ще викаме.

Нийл разгъна полека едрото си тяло и се протегна с наслада.

— Няма да възразя. Да не повярваш — ще ми се съберат повече от осем часа сън! Току-виж организмът ми изпаднал в шок.

Той се потътри навън.

— Значи да държа фронта, така ли, шефе? — попита Джоан.

— Да. Аз ще прескоча до университета да се видя с някакъв тип на име Тери Фаулър. Доктор Камерън изпрати съобщение, че е уговорила всичко. Не знам колко време ще се бавя — зависи колко дълго трябва да описвам случая на Фаулър. Мисля после да се обадя и на Фиона. Така че, ако не се видим, ще си пишем.

 

 

Стори му се странно, че влиза в сградата на катедра „Психология“ и не се отправя веднага към кабинета на Фиона. Портиерът го упъти към стаичката на третия етаж, където работеше Тери Фаулър заедно с още един дипломант. Стив почука на вратата и за негово учудване отвътре се разнесе женски глас.

Той отвори вратата и надникна вътре. Имаше две компютърни бюра. Едното беше празно, зад другото седеше млада жена с късо подстригана, изрусена коса, която стърчеше на фитили, яркочервено червило и очила с плътни черни рамки. Целите й уши блещукаха, пробити на по три места с халки, плюс обици с клипс на всяко. Стив се усмихна.

— Извинете, че ви безпокоя. Търся Тери Фаулър.

Изрусеното момиче подбели демонстративно очи, после се ухили и посочи към себе си.

— Току-що я открихте. Тереза Фаулър на вашите услуги. Фиона ли ви извъртя този номер с неуточнения пол?

Ядосан на Фиона, че го представи като тъп полицай с предразсъдъци, Стив пристъпи напред и сви рамене. „Прекрасно започва“, помисли той кисело.

— Какво се очаква да кажа? Хванах се на номера и моля за извинение. Нямам никакви предубеждения по отношение на жените — той протегна ръка. — Стив Престън.

— Радвам се да се запознаем, господин главен инспектор. — Ръкостискането й бе здраво като неговото, без превземки и без опити за себедоказване. — Не се притеснявайте. Глупавите игрички са слабост на всички психолози. Върви си със занаята. Сядайте и се разполагайте удобно. Доколкото е възможно да се разположи удобно човек на този инструмент на инквизицията.

Усмивката й беше заразителна и той установи, че й се усмихва в отговор.

— Ако нямате нищо против, нека си говорим на „ти“ — той придърпа един пластмасов стол и седна. — Надявам се, че Фиона те е подготвила по-добре, отколкото мен?

Тя поклати глава.

— Описа ми само най-общо за какво става дума. Каза, че искате да въведа данни за определен брой случаи в програмата за статистическо групиране. После, ако се очертае статистически значима зависимост, трябвало да направя географски профил. И че сте щели да ми платите, което никак не е за пренебрегване, държа да подчертая. — Тери се облегна назад, изтъквайки несъзнателно достойнствата на стройната си фигура в черни джинси и тениска.

— Има и още нещо — каза Стив, докато отваряше куфарчето си, за да извади папката със справката на Джоан. Беше прибавил досиетата на четири други случая, за да се убеди в достоверността на резултатите, но нямаше намерение да съобщава това на Тери. — Като начало трябва да подчертая, че всички тези данни са строго поверителни.

— Гроб съм — Тери сви устни и ги изду напред.

— Не се и съмнявам — каза той сухо в опит да съхрани известна официалност. — Но очевидно работиш тук с още някого. Така че винаги, когато излизаш, трябва да вземаш със себе си и папката, освен ако няма място, където можеш да я заключиш и да си убедена, че никой не може да я извади.

— Добре.

— Дори да отиваш само до тоалетната или за кафе.

— Ясно — тя се усмихна и вдигна примирително ръце с дланите напред. — Няма проблем, Стив. Разбирам.

— Не че искам да те поучавам.

Тери поклати глава.

— Не си работил досега с мен, откъде да знаеш дали не съм някоя малоумна блондинка? — тя ококори очи, а изразителното й лице се изкриви във въпросителна гримаса.

Стив не можа да не се засмее.

— Фиона не ме мрази чак толкова. И така, ето какво съм ти приготвил. Шест изнасилвания и четири опита за изнасилване. Както ти е казала Фиона, искам да разбера има ли основания да приемаме, че съществува връзка между някои от тях. Ако се получи статистическо групиране, искам да видя какво ще покаже географския профил. Стигнем ли дотам, ще те помоля да въведеш данни за още едно местопрестъпление, и ще видим какво ще излезе.

Тери повдигна едната си вежда, но по някакъв начин съумя да не изглежда превзето.

— Данните за последното местопрестъпление в папката ли са?

Стив поклати глава.

— Не искам да въздействам по никакъв начин на съжденията ти. Когато видим резултатите, ще ти дам последните данни.

— Съгласна съм. За кога ти трябва?

Стив разпери ръце.

— За вчера.

— За вчера ще ти излезе по-скъпо. Но мога да те уредя за утре на редовна цена. При едно условие.

Стив наклони леко глава и я изгледа подозрително.

— Какво условие?

— Да вечеряме утре заедно — усмихна се като жена, която е твърдо решена да постигне своето.

Стив почувства, че се изчервява.

— Да вечерям с теб?

— Толкова странно ли ти се струва?

Той се вкопчи отчаяно в професионалната си въздържаност.

— Не мисля, че е много добра идея.

— Защо? Не си женен, нали?

— Не, но…

— Тогава какъв е проблемът?

— Избягвам да смесвам работата с удоволствията — още докато говореше, осъзна, че говори като сухар, какъвто се надяваше да не стане никога.

— Че къде другаде хора като нас могат да срещнат някого, когото да поканят на вечеря? Ако искаш, може изобщо да не говорим за работа — каза Тери. — Няма да те разпитвам за десетте ти най-велики случая, ако обещаеш да не искаш от мен дефиниция на теорията на Жан Пиаже^[1]. Хайде де, няма какво толкова да загубиш. Дори да ти е тъпо, става дума само за няколко часа. Ако пък се забавляваш, няма да те предам.

Приятно развълнуван, но все още предпазлив, Стив зарови пръсти в тъмната си коса.

— Много е внезапно.

Тя сви рамене.

— Животът е прекалено кратък. Трябва да умееш да се възползваш от всеки момент.

— Защо искаш да излезеш точно с мен?

— Боже мили, бива те да разпитваш, а? — Тери се засмя, а белите й зъби лъснаха и му напомниха на големия лош вълк. — Защото мисля, че си умен и имаш чувство за хумор, защото изглеждаш добре, и защото не си изкукуригал психолог. Четири основателни причини. И така, ще вечеряме ли заедно или не? Ако откажеш, няма да се обидя. Голямо момиче съм. Ще направя и анализа, не се безпокой.

Стив поклати глава, напълно объркан. Срещата се развиваше изцяло в разрез с предварителните му представи.

— Добре, хайде да вечеряме заедно — той сам се учуди на решението си, но веднага установи, че перспективата му се струва приятна.

— Браво, Стив. Ще ти се обадя утре, веднага щом приключа. Може ли? — тя вече посягаше към папката.

Съзнавайки, че го отпращат, Стив стана.

— Ами… исках да попитам за вечерята… Къде да запазя маса? Каква храна предпочиташ?

Тя сви рамене.

— Където искаш. Месо не ям, но обичам риба. Не мога да се сетя за национална кухня, която не харесвам.

— Защо ли не съм учуден? До скоро, Тери.

Стив тръгна по коридора към кабинета на Фиона, ухилен до уши. Не можеше да повярва, че се беше случило. Беше застрелян на място от чара на едно напълно непознато момиче. Наруши най-твърдите си принципи и не помнеше да се е чувствал толкова добре от месеци насам. Може би най-сетне късметът му се обръщаше.