Вал Макдърмид
Смърт в сенките (30)

Глава 26

Часовете, когато над Хампстед Хийт се спускаше здрач, никога не губеха очарованието си в очите на Фиона. В първите дни на октомври, след необичайно горещото лято, силната слънчева светлина осветяваше прекалено ярко прахта по сухите листа, избледнелите цветове на тревата, сивия цвят на спечената от суша земя. Но когато небето започнеше да тъмнее и по него плъзнеха червеникаво лилавите багри на залеза, цветовете на земята възвръщаха своята сила и плътност — в пълен контраст със силуетите на града, който се простираше в ниското.

За разлика от Хампстед Хийт, лондонските улици губеха всякаква индивидуалност в падащия мрак. Чезнещото слънце пращаше последни отблясъци към прозорците на по-високите административни сгради — като огънчета, блещукащи тук-там сред общата сива, безформена маса. И най-развихреното въображение не можеше да намери нещо общо между тази картина и дивия, постоянно променящ се пейзаж на хълмистите земи в Дърбишър — но сцената й напомняше по някакъв начин, че такива открити и диви земи съществуват наистина, че не са само плод на фантазията й, убежище в случай на нужда. Разходката тук й помагаше все пак да се освежи донякъде. През седмицата след смъртта на Джейн Елиъс, Фиона идваше дотук поне веднъж седмично. Сега седеше на една пейка на самия връх на Парламент Хил и не изпитваше нужда да прави каквото и да било, освен да наблюдава минувачите.

Някои от хората й бяха познати от предишните разходки из Хампстед Хийт; идваха тук редовно с кучетата си или да тичат; имаше една шумна групичка тийнейджъри със скейтбордове; минаха две възрастни жени, които живееха на тяхната улица и я поздравиха с кимване; видя и продавачката от близката книжарница, която тренираше състезателно ходене. Други й бяха напълно непознати. Някои явно живееха наоколо, разхождаха се, често потънали в разговор с децата, съпруга или съпругата, краката им налучкваха по навик всеки завой на пътеката. Други бяха очевидно туристи, държаха карти и се опитваха да разпознаят известни сгради в смътно очертаните силуети на града. Имаше и такива, които не се поддаваха на определение — те вървяха ту бавно и безцелно, ту се забързваха целенасочено нанякъде.

Фиона се чудеше в коя ли категория би могъл да се включи убиецът на Сюзън Бланчард.

Изведнъж трепна и застана нащрек. Запита се какво я бе навело на тази мисъл. В края на краищата, не бе преставала да се разхожда по Хампстед Хийт от убийството насам, макар да бе избягвала алеята, край която бе намерена убитата. Защо тази мисъл бе изникнала в главата й точно сега?

Фиона се озърна, огледа алеята нагоре и надолу, убедена, че е забелязала несъзнателно някого или нещо, и че това е отключило спомена за убийството. Не можеше да е двойката наблизо — двамата бяха около трийсетгодишни, мъжът носеше бебето, привързано към гърдите си. Не беше и онзи мъж на средна възраст, който разхождаше черния си лабрадор. Нито пък двете кискащи се момиченца на ролери. Озадачена, Фиона продължи да оглежда сцената около себе си.

Той стоеше приведен в една долчинка на десетина метра от нея, и на няколко метра встрани от алеята. На пръв поглед приличаше на всички, които идваха тук да тичат. Беше облечен в анцуг, с тениска и маратонки. Но не изглеждаше задъхан, както би бил всеки, който е тичал нагоре по хълма дотук. Нито пък съзерцаваше гледката. Нищо подобно. Беше се вторачил в момичетата, които правеха кръгове с ролерите си, крещяха, закачаха се и се присмиваха една на друга.

Когато момичетата продължиха по-нататък и фигурите им се скриха зад една редица храсти, той се изправи и хвърли поглед назад по пътеката, за да види кой идва насам. В продължение на няколко минути никой не прикова вниманието му. После се появи една двойка. Бяха съвсем млади, момичето беше отпуснало глава на гърдите на момчето. Човекът незабавно застана нащрек. Ръката му се плъзна в джоба и той отново приклекна.

Фиона изчака момчето и момичето да изчезнат от поглед, после стана и направи няколко крачки към мъжа. Вперила поглед в него, тя извади демонстративно мобилния си телефон. Щом забеляза какво прави тя, той се изправи и хукна надолу по хълма, по една пътечка сред най-гъстия храсталак.

Фиона прибра телефона си. Нямаше намерение да се обажда на полицията, достатъчно беше, че той си е помислил така. Какво би могла да каже всъщност на полицаите? Видяла някакъв човек, който като че ли проявявал подчертан интерес към непълнолетни момичета. Действията му не представляваха заплаха; така погледнато, не бе и направил нищо особено, нищо, което би се затруднил да обясни с възмутен тон. Дори внезапното му бягство можеше да се обясни — бе си почивал след тичането и после бе продължил.

Описанието на поведението му можеше и да звучи безобидно, но той бе привлякъл вниманието на Фиона. Тя не подозираше непознатия в нещо по-различно от плахо воайорство. Но случката й напомни, че убиецът на Сюзън Бланчард сигурно е проучил подробно топографията на парка, преди да нанесе удар. Сигурно е обикалял често тук — но не с колело, оглеждал е всички подробности на пейзажа, преценявал е възможностите за бягство, подбирал е жертва. Може да е бил толкова предпазлив, че да е съумял да прикрие изцяло интересите си, но Фиона не бе убедена в това.

Зачуди се къде ли е той тази вечер. Желанието да убие отново сигурно го измъчваше много. Къде ли обикаляше? Какви планове имаше и кое бе мястото, което оглеждаше? Как щеше да подбере сцената на следващото си престъпление? Щеше ли да се върне пак на Хампстед Хийт? Или щеше да си опита късмета някъде наблизо, но не точно тук? Гробището Хайгейт? Градините на Александра Палас? Или познаваше достатъчно добре целия град и щеше да се пренесе на съвсем различно място? Какви бяха границите на картата, която рисуваше съзнанието му? Престъплението му й говореше ясно за ограниченията, налагани от психиката му — но не можеше да знае какви са географските ограничения на действията му.

Въпроси без отговор нахлуваха един през друг в мислите й и смущаваха покоя, заради който бе дошла дотук след уморителния работен ден. Време бе да потегля обратно към къщи, да тръгне по улиците, сред плътните силуети на къщите със замърсени от градския въздух гипсови корнизи и типичната за Лондон зидария от жълтеникави тухли, осветени от мътната, мръсно оранжева светлина на уличните лампи. Време беше да си достави своето воайорско удоволствие — да се позабавлява с откъслечните сцени от живота на други хора, видени за миг в осветените прозорци, край които минаваше. И, разбира се, да се наслади на чувството на превъзходство, което я обземаше при вида на нечие особено безвкусно обзавеждане.

— Защо не си гледаш своята работа, гъско? — измърмори тя, след като току-що бе регистрирала някаква покъртителна дневна с три различни вида тапети — явно избрани умишлено, защото стаята бе ремонтирана току-що. Каза си, че не бива да забравя да опише гледката на Кит.

В момента, в който отвори вратата, телефонът започна да звъни. Фиона изтича в кухнята, вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Доктор Камерън? — гласът имаше метално ехо, каквото предизвикват понякога мобилните телефони.

— Майор Берокал, вие ли сте? — попита неуверено Фиона.

— Si. Съжалявам, че ви безпокоя у дома, но при нас има развитие и реших, че може би ще искате да го знаете.

— Ни най-малко не ме безпокоите. Да не сте открили Делгадо? — попита Фиона, свали сакото си и взе бележника и химикалката, които държеше до телефона.

— Не точно, но мисля, че открихме мястото, където се крие.

— Това вече е напредък.

— И то благодарение на вашата идея.

— В някаква гробница ли живее? — Фиона почувства приятния гъдел на гордост и удовлетворение.

— Не съвсем. На север от Толедо има голямо гробище, което отговаря на вашето предположение, затова убедихме колегите от местната полиция да организират претърсване. Нямаше никакви признаци да са били отваряни гробници, затова полицаите решиха, че сме се побъркали съвсем, и че Делгадо не може да бъде открит там. Но един от моите следователи — жена ми казва, че бил упорит като булдог — отишъл днес отново в гробището.

— Открил ли е нещо?

— Да, една барачка, в която работниците, които поддържат гробищата, складирали инструментите си. Барачката е празна от няколко години, но моят колега забелязал, че дъските, с които са запречени прозорците, са разковани. Влязъл вътре и открил къде лагерува Делгадо. Имало храна, вода, спален чувал и дрехи. Сравнихме пръстовите отпечатъци с образците, които взехме от вещите на Делгадо в апартамента и те съвпаднаха.

— Значи наистина е живял там.

— Да. Моите хора наблюдават постоянно гробището, но се опасявам, че той няма да се върне там. Плодовете в барачката бяха започнали да загниват. Трябва да е видял местната полиция да претърсва гробището и надали ще рискува да се появи наоколо.

— Такова разочарование — отбеляза Фиона. — Били сте толкова наблизо, а пак го изпуснахте.

— Близо до средата на мишената, но недостатъчно за награда. Мислите ли, че сега, когато знае, че е преследван, ще стане още по-опасен?

Фиона се замисли.

— Не мисля, че ще изпадне в паника. Досега винаги е успявал да се овладее. Познава много добре града и околностите. Сигурно вече си е наумил къде да се пренесе.

Берокал изръмжа нещо неясно.

— Боя се само, че ако се почувства притиснат до стената, ще реши да загине славно. Ще се опита да измисли нещо сензационно. Няма какво да губи. Разбрал е, че ние знаем всичко. Може да реши, че най-доброто, което му остава да направи, е да подчертае идеята на престъпленията си по възможно най-внушителен начин.

— От масово убийство ли се опасявате? От клане? — попита Фиона.

— Именно — призна Берокал.

Фиона въздъхна.

— В момента не мога да се сетя за случай, в който сериен убиец е преминал към масови убийства. Но както знаем, повечето серийни убийци извършват престъпленията си по сексуални подбуди, а от самото начало ми беше ясно, че мотивът за тези убийства е съвсем различен. Наистина, и аз не знам какво да кажа, майоре. Признавам, че вашето тълкувание на положението звучи убедително.

Настъпи доста дълго мълчание. После Берокал каза:

— Ще направя всичко по силите си да вдигна на крак цялата полиция. Градът не е толкова голям. Би трябвало да успеем да го хванем.

Опитва се да си повярва, помисли Фиона. Рано или късно всички, които преследват серийни убийци, започват да го правят.

— Намерете човек с подробни познания за историята на Толедо — каза тя. — Разпитайте за други места в града, свързани в паметта на местното население с насилствена смърт. Ако реши да удари отново — независимо от това дали предвижда само едно убийство или нещо повече, той ще се ориентира отново към такова място. Там можете да го заловите.

— Благодаря за съвета.

— Няма защо. Предполагам, че и вие сте стигнали до подобен извод. Моля ви, дръжте ме в течение.

— Разбира се. Лека нощ, доктор Камерън.

— Лека нощ, майор Берокал. Желая ви късмет.

Фиона поставяше слушалката на мястото й, когато чу как изщрака ключалката на външната врата.

— Кит? — подвикна тя учудено.

Вратата се затвори и познатият глас отвърна.

— Здравей, скъпа, прибрах се.

Той влезе в кухнята и я притисна в мечешката си прегръдка, която й действаше толкова успокояващо. Фиона наклони назад глава, за да го целуне. Лешниковите й очи грееха радостно.

— Не те очаквах толкова рано. Нали щяхте да вечеряте с Джорджия след нейната лекция?

Кит я пусна и се отправи към хладилника.

— Такива бяха намеренията ни, но не стана в отсъствие на главното действащо лице.

— Хайде де. Искаш да кажеш, че Джорджия е предпочела да си легне рано, за да съхрани красотата си, вместо да се отдаде на пиянски изстъпления с банда пропаднали писатели на криминални романи? — подразни го Фиона и извади чаши за виното, което той отваряше.

— Откъде да знам? Тя изобщо не се появи.

— Искаш да кажеш, че е отказала? — попита Фиона с подчертано недоверие. Мисълта, че пристрастената към всякакъв вид реклама Джорджия ще пропусне възможността да изнесе лекция в Британския филмов институт граничеше с абсурда.

— Не. Искам да кажа, че просто не дойде. Не беше предупредила никого — нито хората от Филмовия институт, нито собствения си рекламен агент. Не отговаря нито на домашния си телефон, нито на мобилния — по думите на споменатия рекламен агент.

Кит отпуши бутилката и наля виното.

— И какво стана?

— Нищо особено. Хората се повъртяха около половин час в залата с вкиснати физиономии, после човекът, който трябваше да я представи, стана и съобщи, че госпожа Лестър е неразположена и че могат да получат обратно парите за билетите на касата. Всички отидохме да пийнем по нещо и после аз си тръгнах.

— Ето ти същинска загадка — каза подчертано весело Фиона. — Каква е теорията ти, Шерлок?

— В пиянската компания се обособиха теориите на две философски школи — Кит се разположи на един стол и започна да разказва. — По-добронамерената теория гласи така. Джорджия има вила в Дорсет, където отива, когато уж има намерение да пише на спокойствие, но по една случайност ми е известно, че обичайната цел на такива излети е да се чука до припадък с поредния италиански келнер, когото е оплела в мрежите си. Достатъчно далеч от Антъни — предания, но скучен съпруг, нали така? Та според първата теория Джорджия, потънала в заниманията си със Супер Марио, е изгубила представа за времето, тръгнала е много късно и е свършила горивото някъде из дебрите на Дорсет, а и батерията на мобилния й телефон се е изтощила.

— Това, казваш, е добронамерената теория?

— Хайде, Фиона, познаваш Джорджия много добре. Повечето хора, дори ако познават само фасадата, не могат да устоят на изкушението да се заяждат, когато говорят за нея.

— Умирам от нетърпение да науча недобронамерения вариант — измърмори Фиона.

— И той е следният. След убийството на Дрю Джорджия хленчеше наляво и надясно, че държи издателство „Карнеги Хауз“ да й осигури лична охрана. Подчертаваше, че е една от най-именитите писателки в жанра и затова трябва да бъде опазена от всякакви налудничави типове, и че това е задължение на издателя й. Разбира се, доста хора в бранша бяха на мнение, че това е просто начин да принуди издателство „Карнеги“ да й сводничи…

— Какви злобари.

— Но не е изключено да са прави. Тъй или иначе, тя заплашваше публично, че няма да тръгне на обиколката за представяне на новата си книга, ако не попълнеха свитата й с някое по-мускулесто момче от служителя на търговския отдел и рекламния агент. А така погледнато, тази лекция бе всъщност първото мероприятие от предстоящата обиколка. Затова някои колеги решиха, че Джорджия е постъпила така умишлено, за да подплаши издателите. В края на краищата Британският филмов институт не е книжарница. Може да си позволи да не се появи на такова място, без да провали продажбите — завърши той цинично.

— Искаш да кажеш, че целта й е утре издателите да й се обадят и да й кажат, че са й осигурили двойка биячи, с които да обхожда книжарниците на Великобритания? — Фиона се стараеше да не й проличи, че е много смутена.

— Именно. След някой и друг час ще изпълни по телефона сценария: „Горката аз, бях толкова уплашена, че когато трябваше да изляза, не можах да събера сили“. И разбира се, ще стане дума и за терзанията, които е преживяла при мисълта, че ще разочарова толкова свои верни почитатели. Така че, ако „Карнеги Хауз“ държат на най-продаваемия си автор, като нищо ще се бръкнат за бронирана лимузина и отбор охранители…

— Което автоматично ще й осигури още повече рекламен шум.

— Нещо, което и през ум не й е минало — засмя се добродушно Кит.

— От доста време не съм чувала по-отвратително цинична теория. Би трябвало да се срамувате от себе си.

Усмивката на Кит беше мрачна.

— Дано да са прави. Защото никой от тях не знае, че Джорджия получи анонимно писмо със заплаха, че ще бъде убита. И че се опасяваше, че името й е в списъка на бъдещите жертви на предполагаемия убиец.

— Нищо ли не им каза?

— Защо? Някой неминуемо щеше да се раздрънка. Когато разпитвах дали някой друг е получавал анонимни писма, не цитирах конкретно името на Джорджия. Разбереше ли се, че тя е замесена в тази история, някой неминуемо би продал клюката на вестниците. И така, тази вечер всички се позабавляваха добре за сметка на Джорджия.

— А ти? Като вземем предвид това, което знаеш, какво мислиш ти?

Кит прокара длани по лицето и главата си.

— Има много и най-различни неприятности, които може да са й се случили. Но искрено се надявам, че днешните теории отговарят на истината и че тя разиграва всички. Защото ако не е така, излиза, че е крайно време да се изплашим сериозно.