Вал Макдърмид
Смърт в сенките (25)

Глава 22

Джорджия Лестър седеше край кухненската маса. Държеше с две ръце чашата със слаб чай и се взираше невиждащо в опустошените от есента лехи, в голите клони на ябълковите дървета край оградата на градината. Не мислеше, че е време да се орежат многогодишните растения, че розите също трябва да се подкастрят и заровят, когато дойде градинарят. Това не беше нейна работа, а и не я интересуваше. Джорджия забелязваше градината само когато тя беше красива. Грозотата бе нещо, поето предпочиташе да загърбва. Достатъчно грозни сцени се въртяха в главата й, за да ги допълва и с външни впечатления.

Това, което най-много я привличаше към вилата, бе спокойствието. Да поддържаш образа на Джорджия Лестър бе уморителна работа. Необходими бяха постоянни усилия, за да остане ненарушена представата за красота и изискана елегантност, която хората бяха свикнали да свързват с нея. Разбира се, тя сама бе изградила у тях тази представа, бе създала личността и стила, с които искаше да се отличава от стадото. Но това не облекчаваше работата й, а напоследък всеки ден, когато се погледнеше в огледалото, трудът по поддръжката й се струваше все по-непосилен. Може би бе време за ново посещение при онзи очарователен хирург от „Харли Стрийт“, който свърши прекрасна работа с отпуснатата кожа под брадичката й.

Но тук, във вилата, се чувстваше свободна от задължението да поддържа фасадата. Поне когато беше сама, допълни тя на ум и ъгълчетата на устата й се присвиха в хитра усмивка. Човек има нужда от малко разнообразие, и макар милият Антъни да бе толкова всеотдаен, съвсем различен бе жизненият стимул, който можеше да й осигури едно стегнато младо тяло и съответният излишък от сексуална енергия. Тя не допускаше нито една история да надхвърли границите на кратковременен флирт. А и те действително не означаваха за нея нещо повече от обикновено кръвопреливане — нещо необходимо, но някак безлично.

Но за този уикенд програмата й бе по-различна. Нямаше да се гласи за никакви любовници, а да редактира. За разлика от повечето писатели, които познаваше, Джорджия обичаше да се връща към написания текст и да го преглежда. Това й даваше възможност да излезе от техническата работа по първоначалното съставяне на сюжета и да се съсредоточи върху качеството на текста. Беше си изградила репутацията на автор, който държи на стила, и винаги бе твърдяла, че това се дължи на този процес на преработка, когато изглаждаше книгата изречение по изречение. Предстояха й три дни, изпълнени с любимата й работа, и вече я обземаше нетърпение.

Мислите й избързваха и прехвърляха тази част от книгата, върху която искаше да работи днес. Ръкописът беше на масата, до него бе поставена писалката „Монблан“ — с нея винаги нанасяше корекциите, които секретарката й въвеждаше по-късно в компютъра. Нямаше намерение дори да се преоблича. Смяташе да се помотае в пухкавия халат, с коса, увита в копринен тюрбан, поне до обяд. После щеше да напълни ваната и да се накисне хубаво, докато слуша обедните новини по телевизията. Щеше да хапне нещо, а после се налагаше да прескочи до Дорчестър. Във фризера имаше предостатъчно храна, но по необясними причини беше свършило бялото вино, а вечеря без чаша изстудено шабли беше просто немислима. Беше твърдо убедена, че стриктно спазваният дневен режим е от голяма полза за творческата работа. Това, разбира се, включваше освен интелектуалните привички и дребните житейски наслади — съчетанието им й помагаше да публикува по един роман годишно.

Джорджия допи чая и си сипа нова чаша. Искаше да се наслади докрай на предстоящите дни. Върнеше ли се в Лондон, й предстоеше изтощителна рекламна обиколка за представяне на новата й книга. Тази мисъл я подсети, че още не бе успяла да убеди издателя си да поеме заплащането на красивия млад бодигард, когото бе наела, преди да напусне Лондон. Дълбоко в себе си бе убедена, че никой не я преследва — въпреки настояванията й пред милия Кит, че трябва да отнесат онези отвратителни писма в полицията. Но нямаше нищо против да се възползва от възможностите, които положението създаваше. Нямаше вреда от това, името ти непрестанно да се споменава в медиите. Самата мисъл, че произведенията й са достатъчно въздействащи, за да привлекат вниманието на някакъв маниак към нея, неминуемо щеше да й спечели нови читатели, тласкани от естествено любопитство. А Джорджия бе убедена, че всеки, който прочете един от романите й, със сигурност ще изгълта и всички останали.

Беше се изкачила на върха именно благодарение на блестящото си умение да планира. Отлично знаеше, че някои колеги не гледат с добро око на стратегията й. Но това ни най-малко не я вълнуваше. Те можеха да се преструват, колкото си искат, че ходове като нейните са под достойнството им. Всъщност завиждаха за всеки ред, който се публикуваше за нея във вестниците.

Без да подозира, че й предстои да предизвика най-голямата медийна сензация в писателската си кариера, Джорджия продължи да отпива доволно от чая си.