Барбара Ърскин
По-силна от времето (4)

2

Животът на Адам се промени. Баща му рядко говореше с него, а когато го правеше беше сдържан, сякаш бяха просто двама възпитани непознати. Момчето закусваше и обядваше в кухнята с госпожа Барън. Вечерята беше винаги студена. Понякога мълчаливо вечеряше с баща си, а когато Томас го нямаше, Адам слагаше храната в раницата си и се измъкваше на хълма.

Наближаваше краят на ваканцията. Адам се радваше, че след няколко дни училището отново ще започне. С приятелите му се беше случило нещо, което той не разбираше. Държаха се сдържано, сякаш се притесняваха от него. Той не знаеше, че в областта се носи слух, че съпругата на свещеника е избягала в Единбърг с някакъв мъж. Самоличността на мъжа не беше уточнена — той беше ту пътуващ търговец; ту университетският лектор, отседнал през лятото за две седмици в хотел „Бридж“; ту вносителят на френски вина, прекарал известно време в хотел „Форест Роуд“ на реката и заминал два дни преди госпожа Крейг да изчезне. Никой не каза нищо на Адам, но когато веднъж забеляза как Юан и малкият Мики, които си шушукаха и се кискаха зад магазина, млъкнаха щом го видяха, той се изчерви и побягна. Те го бяха предали. Навярно най-добрият му приятел Роби щеше да го разбере (Роби беше един от малкото приятели, у когото му беше позволено да ходи на гости), но Роби не се прибра през цялото лято. Откакто майка му почина преди една година, учеше в пансион. Така че вместо да играе с приятелите си през последните скъпоценни дни от ваканцията, Адам се забавляваше сам и се подготвяше за училище.

Той обичаше да ходи на училище и да учи. Още не беше казал на баща си за амбицията си да стане лекар, но не смяташе, че свещеникът ще се противопостави. Всъщност навярно дори щеше да се зарадва. Медицинската професия се радваше на уважение. В едно нещо обаче Адам беше сигурен. Не искаше да стане свещеник. Той мразеше църквата, неделите, библията и ужасното чувство за вина, което изпитваше, задето толкова ги мрази. Едно-единствено задължение като син на свещеника му беше присърце — да посещава бедните и болните от паството заедно с майка си. Тя се справяше прекрасно с това и въпреки че беше англичанка, те я харесваха. Не се държеше снизходително, нито покровителствено. Беше весела, готова да помогне и не се боеше от работа. Хората я уважаваха и Адам бързо беше разбрал, че половин час в нейната компания определено помага повече на болните жени или наранените мъже, отколкото дългите молитви на баща му. Понякога по време на обиколките си те срещаха д-р Гроугън и с негово позволение, или свит незабелязано в ъгъла, Адам го наблюдаваше как работи. Затова още на десет години той реши да стане лекар.

 

 

Седмица след като животът му така драматично се промени, Адам сложи обяда и вечерята си в раницата и тръгна към хълма с древния камък. Беше денят от седмицата, когато госпожа Барън ходеше с автобуса до Пърт да навести сестра си.

Често беше мислил за Брийд и нейното семейство, но не беше разказал на никого за тях. Естествената му откритост, ентусиазмът, любовта му към живота бяха изчезнали. Боят и заминаването на майка му го бяха променили. Джийни Барън беше забелязала това и сърцето й се обливаше в кръв заради него. Тя се опитваше да замести майка му, доколкото може, но той лекичко се отдръпваше, когато посегнеше да го погали. Приемаше вежливо обичта й, но нищо повече. Сякаш беше скрил част от себе си зад някаква черупка. Новият Адам имаше свои тайни. На майка си той би разказал за своите приятели, но тъй като нея я нямаше, не сподели с никого за тях.

Този ден във вятъра се усещаше свежият дъх на есента. Освен храната и бинокъла, който висеше на врата му, Адам носеше няколко кутии, в които да събира интересни образци за музея си, книгата за птиците, тетрадка и молив. От килера беше откраднал и четири парчета шоколадова торта. Три от тях бяха за Брийд и семейството й. Той знаеше, че госпожа Барън ще забележи липсата, но беше сигурен, че нямаше да го издаде. Баща му изобщо не знаеше, че има торта, иначе със сигурност би се възпротивил.

Стигна до камъка задъхан. Вече имаше три птици за отбелязване в тетрадката. Яребица, чучулига и кадънка. Извади овехтелия том и тънките му загорели пръсти откопчаха катарамата на външния джоб на зелената брезентова раница, за да вземе молива. Като наплюнчи върха му, той започна да пише.

Беше решил да обядва, да наблюдава птиците и следобед да се спусне от другата страна на хълма към колибата на Брийд.

Първата част от плана му мина без произшествия. Той седна на една плоска скала с гръб към каменната плоча и се загледа надолу, към обраслия с пирен склон. На места ярколилавите цветове вече бяха потъмнели и скоро щяха да увехнат. Чу самотен вик на орел, остави резена пай със свинско, вдигна бинокъла и го насочи към далечния облак, който скриваше върховете на планините зад хълма.

Едва когато се нахрани, изпи половин джинджифилова бира и прибра остатъците в пергаментовата хартия в раницата при останалите парчета торта, той стана и реши да потърси Брийд.

Слънцето се беше показало и огряваше пирена от безоблачното небе. Той подуши въздуха. Беше живял тук през целия си живот и познаваше времето. Вятърът беше паднал. Щеше да измине час, може би два, преди мъглата да започне отново да се събира в гънките на хълмовете и да надвисне над далечните върхове и постепенно да ги скрие.

Той се огледа за миг, после вдигна бинокъла и започна систематично да търси зад китката стари шотландски борове пътеката, която водеше до потока и колибата на Брийд.

Когато най-после я намери, уверено се спусна по северната част на билото, като остави каменната плоча зад гърба си. Когато стигна до дърветата, спря. Това, което беше взел за пътека, беше просто сянка, хвърляна от леко промененото очертание на хълма. Намръщи се, ядосан, че не беше внимавал повече накъде отиват, когато го беше повела надолу.

Сви ръце пред устата си и извика:

— Брийд!

Звукът разкъса следобедната тишина. Някъде наблизо се чу предупредителния вик на яребица. Той не помръдваше. На хоризонта мъглата постепенно скриваше планините.

Опита още веднъж:

— Брийд!

Гласът му слабо отекна в долината. Обзе го разочарование. Досега не беше осъзнал колко много иска да види нея и брат й.

Тръгна надолу по хълма, направо през орловата папрат. Извивката на скалата му изглеждаше позната. Ако добре си спомняше, оттук минаваше потокът със стръмните брегове. Клончетата на пирена и орловата папрат изподраскаха краката му. Най-после, останал без дъх, той спря на една плоска скала. Беше сигурен, че под нея потокът се спуска стръмно към вира, където Гартнет беше уловил пъстървата. Но наоколо нямаше и помен от малката примитивна колиба, където беше прекарал онази съдбовна нощ. С мъка се спусна по хлъзгавите камъни — беше сигурен, че мястото е същото. Огледа се объркан. Върху високата трева, избуяла от влагата на мъглите, не се виждаха следи от огън.

Явно беше сгрешил. Ако тръгнеше надолу по потока, щеше да намери колибата. Той се лута, докато притъмня, като все повече се ядосваше на себе си, защото търсенето непрекъснато го отвеждаше на едно и също място.

Накрая реши да се откаже. Седна и сам изяде тортата. Беше му ясно, че не може да направи нищо повече и той тръгна обратно към свещеническия дом, уморен, разочарован и потиснат.

В градината се поколеба. В кабинета на баща му светеше, но щорите бяха спуснати и не можеше да види какво става вътре. Заобиколи къщата на пръсти и внимателно натисна дръжката на кухненската врата. За негово огромно облекчение тя се отвори и той се промъкна вътре.

Изкачи се по стълбите, колкото можеше по-бързо и безшумно, шмугна се покрай официалната си спалня, в която не беше спал от деня, когато майка му ги напусна и се качи на тавана. Там си направи легло от стари възглавници, покрити с чаршафи. Както си беше облечен и обут, той се хвърли в леглото, зави се презглава с одеялото и плака, докато заспа.

Два часа по-късно чу стъпки на долния етаж. Стреснат, за миг не знаеше къде е и защо е облечен. После си спомни.

Напрегна се, когато отново чу шума от тежките стъпки на баща си. Тихо се измъкна от леглото и отиде до вратата. Сърцето му биеше шумно. Стъпките се чуваха все по-силно и за миг си помисли, че се изкачват към тавана, но малко по-късно заглъхнаха отново и Адам разбра, че баща му се разхожда напред-назад из спалнята под него. Той дълго време се ослушва, после тихичко си легна и скри глава под възглавницата.

 

 

Не успя да спи дълго. Песента на коса го пробуди на зазоряване. Изпълзя от леглото и погледна през прозореца. Зад живия плет църковният двор беше посивял. Слънчевите лъчи все още не се бяха показали над източните склонове. Тихичко отиде до прозореца на противоположната страна. Оттам можеше да види хълма, на който се намираше древният камък.

Внезапно Адам взе решение, нахлузи дебел пуловер върху измачканите си дрехи и излезе от стаята.

На площадката пред спалнята на родителите си, той се спря и затаи дъх. Зад вратата се чуваха дрезгави накъсани ридания. Ужасен, той се ослуша за миг, после се обърна и побягна.

Взе от кухнята остатъка от тортата, кутия с маслени сладкиши и още една бутилка джинджифилова бира от студения под на килера. Натъпка ги в раницата, после откъсна едно листче от тефтерчето, където госпожа Барън записваше покупките си и надраска: „Отивам да наблюдавам птиците. Не се тревожи!“ Подпря го на чайника, отключи вратата и излезе в градината.

Беше много студено. Обувките му веднага подгизнаха от росата и краката му замръзнаха. Той пъхна ръце в джобовете си и забърза към улицата. Вече беше прекосил реката и тъкмо тръгваше нагоре по хълма, когато първите лъчи на слънцето се промъкнаха между далечните планински върхове и обляха Тай с ярка студена светлина.

Този път не беше нужно да търси къщата на Брийд. Докато си седеше, облегнат на камъка и ядеше последното парче торта за закуска, тя дойде при него.

— А-дам?

Макар че гласът зад гърба му беше тих, той подскочи от уплаха.

— Брийд!

И двамата искаха да кажат още нещо, но знаеха, че няма смисъл. Докато не откриеха начин да се разбират, бяха безпомощни. Най-накрая, озарен от хрумване, Адам бръкна в раницата и ядосан, че сам е изял тортата, извади маслените сладкиши. Отчупи едно парче и срамежливо й го подаде. Тя го взе, подуши го внимателно, после отхапа.

— Сладкиш — каза отчетливо Адам.

Тя го погледна с леко наклонена настрани глава и светнали очи, после кимна ентусиазирано:

— Сладкиш.

— Хубаво? — попита той и направи доволна физиономия.

Тя се изкикоти и повтори:

— Хубаво?

— Гартнет? — попита Адам.

Имаше сладкиш и за брат й.

Тя посочи към камъка и повтори:

— Гартнет.

Звучеше утвърдително.

Брийд скочи и го дръпна за ръката. Когато я последва, Адам забеляза, че мъглата се издига между дърветата нагоре по хълма и вече беше стигнала до плочата. Той потрепери като от удар, когато навлязоха в мъглата. Брийд го погледна през рамо и за миг в очите й проблесна съмнение. После мъглата се стопи в топлината на слънцето.

Гартнет седеше до камъка и държеше в една ръка чук, а в другата — длето.

— Хей, не прави това!

Адам беше потресен.

Гартнет вдигна ръка и се усмихна.

— Кажи му да не го разваля! Този кръст е специален. Той е на стотици, на хиляди години. Не трябва да го докосва! Това е част от историята — помоли я той, но Брийд не му обърна внимание.

Подаваше парче маслен сладкиш на брат си.

— Сладкиш — каза тя съвсем правилно.

Адам погледна опаката страна на плочата. Вместо плетеницата от заличени от времето форми, които беше свикнал да вижда — гравираните кръгове, светкавицата във формата на Z, змията, огледалото и полумесеца — там нямаше нищо. Беше гладка и само малка част от едната рисунка беше започната в ъгъла. Следите от длетото бяха пресни и дълбоки.

Адам опипа високите гладки ръбове и чу как Брийд рязко си пое дъх. Тя поклати глава и дръпна ръката му. Движението говореше ясно — не пипай! Тя погледна през рамо, като че ли се боеше от нещо.

Адам бързо се окопити. Навярно истинската плоча беше отзад в мъглата, а Гартнет й правеше копие. Той погледна отново работата на младия човек и не можа да сдържи възхищението си.

Седяха заедно, докато изядоха масления сладкиш, после Гартнет отново се зае с работата си. Докато гравираше извитата част на полумесеца, Брийд го наблюдаваше и се кикотеше, а Адам я учеше на имената на тревите и дърветата наоколо. Изведнъж Гартнет спря да чука и се ослуша. Брийд също млъкна и се огледа уплашена.

— Какво става? — Адам гледаше ту единия, ту другия.

Тя сложи пръст на устните си, като не сваляше поглед от лицето на брат си.

Адам наостри уши. Не чуваше нищо, освен слабия шепот на вятъра, когато преминаваше през сухите стъбла на пирена.

Гартнет рязко нареди нещо на Брийд и тя веднага скочи. Сграбчи Адам за китката:

— Ела! Бързо!

Вече я беше научил на тези думи.

— Защо? Какво става?

Беше объркан.

— Ела!

Тя го дърпаше надалече от брат си по посока към дърветата.

— Брийд! — извика Гартнет след нея.

Той избърбори набързо още някакви нареждания и тя кимна, като все още стискаше ръката на Адам. Мъглата се беше спуснала отново върху хълма и когато навлизаха в нея, Адам забеляза две фигури, които приближаваха. Явно Брийд не искаше той да се срещне с тях. След миг мъглата ги скри от очите му.

Тя го водеше уверено, като се ориентираше по невидими за него знаци и съвсем скоро стигнаха до мястото, където я беше видял за първи път.

Адам се огледа нервно. Навярно Гартнет и двамата непознати бяха само на няколко крачки зад камъка. Обърна се и видя как очертанията му изплуват от тъмнината, докоснати от лъчите на ранното утринно слънце. Гартнет и нечаканите му гости не се виждаха никъде.

— Кои са те? — попита Адам със знаци.

Брийд сви рамене. Явно беше твърде сложно за обяснение, а и тя още се страхуваше. Дръпна го отново за ръката и с пръст на устните, го поведе надолу по хълма. От Гартнет нямаше и следа.

Денят беше провален. Тя явно се страхуваше и въпреки че седна до него на една скала, откъдето можеха да виждат все още обляната в слънце долина, само след няколко минути скочи на крака.

— Довиждане, А-дам — каза тя и лекичко стисна ръката му.

— Мога ли да дойда пак утре? — в гласа му пролича силното желание да я види отново.

Тя се усмихна и вдигна рамене:

— Утре?

Как да й обясни утре с жестове? Безпомощен, той също вдигна рамене.

Тя поклати глава, махна му с ръка и безшумно побягна нагоре по хълма. Разочарован, Адам се облегна на камъка.

Брийд не дойде нито на другия ден, нито през следващите дни. Той на два пъти се изкачи на хълма и търси по цял ден колибата им или камъка на Гартнет, но нямаше следи нито от едното, нито от другото. И двата пъти се върна в къщи разочарован и озадачен.

 

 

— Къде беше цял ден? — баща му седеше срещу него в студената трапезария.

— Разхождах се, татко.

Ръцете на момчето нервно стиснаха ножа и вилицата, затова внимателно ги остави в чинията си.

— Срещнах госпожа Гилеспи в пощата. Каза, че не си бил да играеш с момчетата.

— Не, татко.

Как би могъл да му разкаже за любопитните погледи и кисканията?

Адам изучаваше шарките върху чинията си с яростно съсредоточение, сякаш се опитваше да запечата изящния рисунък на бръшлянови листа в съзнанието си.

— Радваш ли се, че училището започва?

Свещеникът полагаше всички усилия да поддържа разговора. Очите му бяха зачервени и обградени с кръгове, а ръцете му леко трепереха. Когато чинията му беше все още наполовина пълна, той я бутна настрани. Адам не можеше да свали очи от нея. Ако той самият оставеше храна, обикновено слушаше лекции за прахосничеството и му нареждаха да изяде всичко. Възмущението му беше толкова силно, че му се прииска да каже нещо, но премълча. Атмосферата в стаята беше напрегната. Мразеше я. А за първи път осъзна, че мрази и баща си.

Измъчено поклати глава, когато Томас му предложи да си вземе от студените дреболии, оставени на бюфета и седя с наведена глава, докато свещеникът, явно облекчен от края на вечерята, прочете кратка благодарствена молитва и стана.

— Трябва да си напиша проповедта — каза той с почти извинителен тон.

Адам го погледна. За миг го заля вълна от неочаквано съчувствие, когато срещна очите на баща си. После студено извърна очи. В крайна сметка той беше виновен за цялото им нещастие.

 

 

— А-дам!

Докато си лежеше на тревата с ръка на очите, за да ги предпази от слънчевия блясък, Брийд се беше промъкнала до него.

Той свали ръката си и се усмихна, без да става.

— Къде беше?

— Здравей, А-дам!

Тя коленичи до него и пусна шепа семена върху лицето му.

— А-дам, сладкиш?

Посочи към раницата, която лежеше до него.

Той се засмя.

— Ти си една много лакома госпожица!

Разкопча джоба и извади кутията с масления сладкиш. Беше му приятно, че е запомнила думата. Огледа се:

— Гартнет?

Тя поклати отрицателно глава.

Докато се взираше към плочата, за да види дали брат й е там, тя размаха пръст пред лицето му.

— Не, А-дам. Не отива там.

— Но защо? Ти къде се изгуби? Защо не можах да те намеря?

Невъзможността да общува с нея пълноценно все повече го дразнеше.

Брийд седна до него и отвори кутията със сладкишите. Изглежда не й се говореше повече. Облегна се на лакти и засмука меката маслена бисквита, облизвайки устни. Слънцето се показа иззад облак. Един слънчев лъч падна върху лицето й и тя затвори очи.

Адам внимателно я огледа. Имаше тъмна коса и ясни правилни черти. Когато полегатите й сиви очи бяха затворени като сега, лицето й беше спокойно и изпълнено със сила; но когато ги отвореше, изражението й ставаше живо, подвижно и любопитно. Сребристи искри играеха в очите й, а голямата дяволита уста се разтваряше в усмивка. Доловила критичния му поглед, тя го наблюдаваше през дългите си ресници с инстинктивно кокетство. Изведнъж рязко седна.

— А-дам!

Сега произнасяше името му по-добре, но със същата интонация, която така го забавляваше.

Той рязко отмести поглед и усети, че се изчервява.

— Време е да научим езиците, на които говорим — каза й твърдо, — за да можем да разговаряме.

С грациозно движение на бедрата тя застана на колене и посочи към долината, откъдето идваше той.

— А-дам, голям сладкиш? — попита тя ласкаво.

Той избухна в смях.

— Добре, ще ти донеса още сладкиши, когато дойда следващия път.

Нямаше намерение да я последва, но не успя да се въздържи. Беше прекарал целия следобед да я учи на различни думи, изненадан от феноменалната й памет, която попиваше безупречно всичко, което й казваше. Научи имената на още дървета, цветя и птици; на дрехите, с които бяха облечени; на откритите части от телата им и всички предмети в раницата му. Научи я думите вървя, сядам и тичам; небе, слънце и вятър; смея се и плача. Така те говориха и се кискаха, изядоха целия сладкиш и тогава тя погледна към слънцето. Намръщи се, сякаш едва сега разбираше колко късно е станало, и скочи на крака.

— Довиждане, А-дам.

Той се изненада.

— Има още много време до мръкнало. Трябва ли да тръгваш?

Нямаше смисъл. Тя сви рамене, махна му с ръка и се шмугна зад каменната плоча.

Той скочи след нея.

— Брийд, почакай! Кога ще те видя? Кога да дойда пак?

Отговор нямаше. Адам изтича няколко стъпки и объркан спря. Сякаш се беше стопила във въздуха. Върна се по стъпките си до мястото, където беше стоял и тръгна, по следите й.

Следобедът внезапно се изпълни с мъгла. Той стоеше с ръка на камъка и се взираше напред. Изведнъж я видя да тича по склона в бледата слънчева светлина. Спусна се след нея, този път без да вика, като я следваше от разстояние и внимателно запомняше пътя, по който минаваха.

Тя вървеше по утъпкана пътека, която той не си спомняше да е виждал преди. Погледна гората, която се издигаше вдясно под него. Там трябваше да бъдат шотландските борове. Имаше борове, но те бяха твърде много — много повече, отколкото ги помнеше, освен ако незабелязано не бяха минали в друга долина. Това беше напълно възможно. В планината долчинките и хребетите често пъти изникват пред погледа, едва когато стигнеш до тях. Той видя, че Брийд всеки момент ще изчезне от погледа му и забърза. Изведнъж усети силния мирис на пирен, на напечена пръст и скали. Над главата му се обади ястреб. Дивият крясък постепенно заглъхваше, докато птицата се издигаше все по-високо и накрая се превърна в едва различима черна точица сред синевата.

Първото, което видя от селото, беше тънката спирала синкав дим, почти невидим на фона на небето. Той забави крачка, за да успокои дишането си и предпазливо продължи. Брийд подскачаше стотина метра по-напред, без да подозира за присъствието му. Адам се сви зад ниските храсти прещип. Тя се спря, откъсна няколко цветя, после продължи по-бавно, с китката в ръце. Видя я тайно да изтупва праха от полата си и да приглажда косите си.

Поколеба се малко, после изскочи от скривалището си и притича няколко крачки напред, където се хвърли зад един голям камък. Видя как две фигури се появиха на прашния път.

Оттук селото се виждаше по-ясно. Състоеше се от няколко скупчени кръгли къщички, разположени около една по-голяма в средата. Той присви очи, за да разгледа фигурите по-добре и разпозна в по-високата от тях Гартнет. Щом видя Брийд, младият мъж спря и зачака. От начина, по който стоеше и движеше ръцете си, както и от внезапното униние на Брийд, беше ясно, че е ядосан.

Адам, който се канеше да скочи на крака и да оповести присъствието си, внезапно промени намерението си. Остана на мястото си с подпряна на ръцете брадичка. От мястото си видя как трите фигури, едната, от които непозната, се отдалечиха по пътя към селото. Щом стигнаха там, те спряха и оживено разговаряха няколко минути, преди най-накрая да изчезнат от погледа му в една от къщите.

Той остана на мястото си още дълго време, като се надяваше, че ще се появят отново. Когато разбра, че е безсмислено, бавно запълзя напред между туфите от дълги изсъхнали треви, които бяха единственото му прикритие. Внезапно чу кучешки лай. Замръзна на място, притиснал нос в сухата земя, която ухаеше сладко-лютиво. Няколко секунди по-късно лаят престана в отговор на рязка команда на непознат език.

Адам зачака, затаил дъх. Когато всичко заглъхна, вдигна глава и видя пред себе си крака, обути в сандали от мека кожа. Изплашено скочи на крака и се озова увиснал във въздуха, лице в лице с висок белокос мъж, който го държеше за яката. Тъмните му очи горяха, тънките устни на хубавото му лице с орлов нос бяха гневно стиснати. Той рязко го попита нещо и Адам безпомощно потръпна, еднакво ядосан и уплашен.

— Пусни ме! Нищо не съм направил! Пусни ме! Аз съм приятел на Брийд!

Той безуспешно размаха юмруци и мъжът пусна яката му, като вместо това го стисна с железните си пръсти за китката. После се обърна към селото и повлече момчето със себе си. Адам яростно се задърпа, сериозно изплашен. Беше прочел съдбата си в безпощадния поглед на мъжа.

Докато вървяха по прашния път, който минаваше през селото, хората наизлизаха от къщите си. Един по един обитателите се събраха около тях. Мургави, с буйни коси, облечени в странни ярки вълнени или кожени бричове, мъжете го гледаха свирепо. Зад тях можеше да види жените, загърнати в шалове, полускрити в тъмните къщи, и изведнъж разбра кои бяха тези хора. Това сигурно беше лагер на цигани калайджии. Той беше ги виждал в Питънрос. Два или три пъти в годината те идваха и строяха лагера си на брега на реката. Поправяха тенджери и тигани, остреха ножове и едва когато управителят на имението сметнеше, че твърде много сьомга е изчезнала от реката, те поемаха на път с шарените си каруци и понита. Беше чувал, че зимуват някъде зад хълмовете и това сигурно беше едно от техните селища. Тази мисъл го успокои. Тайно се беше страхувал от произхода на Брийд. Беше неопределимо усещане, което го караше да настръхва. Успокои се като разбра, че е циганка. Калайджиите бяха винаги дружелюбни. Те добре се погаждаха със селските деца и с възрастните. Освен разбира се, с управителя.

Той се огледа за Брийд и Гартнет и накрая ги видя най-отзад в тълпата. Почувства прилив на облекчение.

— Брийд! Накарай го да ме пусне!

Адам се заизвива, опита се да захапе ръката, която го държеше и получи удар с юмрук по ухото. Високият мъж беше проследил погледа му и също гледаше към момичето. Посочи я и изрева някаква заповед. Мъжете и жените около нея отстъпиха назад. Брийд изглеждаше ужасена. Тя бавно тръгна напред през мълчаливата, ококорена тълпа и застана пред тях.

— Брийд, кажи му! Кажи, че съм ти приятел — помоли Адам.

Мъжът не беше отпуснал ръката му. За първи път Адам забеляза, че главата му е обръсната наполовина и на челото му, под буйните бели кичури, има татуировки.

Брийд поклати глава, покри лице с ръцете си и падна на колене. Смутен, Адам видя, че по пръстите й се стичат сълзи.

— Брийд?

Той спря да се съпротивлява, потресен от явния й ужас.

В този момент Гартнет застана зад нея. Той сложи нежно ръце на раменете на сестра си и със спокоен и ясен глас заговори на високия мъж.

Адам гледаше от единия към другия. Забеляза, че и двамата носеха сребърни гривни на ръцете си. Гартнет имаше огърлица, а изпод късите ръкави на туниката му се виждаха сложни цветни татуировки. Над лакътя си носеше златна гривна. Украшенията го караха да изглежда екзотичен и чужд. И запленяващ. Адам усети, че погледът му непрекъснато шари между двамата мъже. Баща му не одобряваше бижутата. Според него те бяха отвратителни, както всички красиви, забавни и приятни неща. Майка му не носеше никакви украшения, освен венчалната си халка. Досега той не беше виждал мъж да носи бижута, освен калайджиите в селото, които имаха обици, и лорд Питънрос. Собственикът на имението носеше златен пръстен с герб на малкия пръст на лявата си ръка. Независимо от уплахата си, Адам беше впечатлен.

Докато слушаше Гартнет, високият мъж леко беше отпуснал хватката и момчето успя да измъкне ръката си. Разтри я предизвикателно и изправи рамене, почувствал прилив на смелост. Усмихна се на Брийд, но тя все още стоеше на колене, закрила очите си.

Сега беше ред на високия мъж да говори. Той посочи към Адам и плъзна смразяващ поглед върху отворената на врата му риза, късите панталони, голите му загорели крака и прашните сандали. После извади ножа си.

Адам ахна. Наблизо една от жените изстена. Гартнет продължи да говори спокойно, като че нищо не се беше случило, но пръстите му така стискаха слабичките рамене на сестра му, че кокалчетата бяха побелели.

Брийд свали ръце от очите си. Лицето й беше пребледняло.

— Бягай, А-дам! — изведнъж викна тя. — Бягай!

Той се изплъзна като змиорка изпод ръката на мъжа и хукна през тълпата с всички сили. Внезапното му действие ги изненада и изминаха няколко секунди преди високият мъж да затича след него. Но бързо се отказа, защото никой друг не го последва.

Адам не изчака да види какво ще стане. Той изтрополи нагоре по пътя, като прескачаше камъните и пирена; прекоси потока от скала на скала и се плъзна в едно дере, където селото изчезна от погледа му. Лежеше неподвижно на дъното на дерето и дишаше тежко. Сърцето му все още биеше в гърлото, а краката му трепереха от изтощение.

Когато накрая вдигна глава и се огледа, почти очакваше да види надвесен над себе си високия мъж. Но нямаше никого. Дерето беше пусто. Наблизо се обаждаше ливадарче и металическият звук на гласа, му беше като далечен ек от чука на Гартнет. Някъде се свличаше сипей, пробуден от стъпките му. Не се чуваше нищо друго. Той се изправи и внимателно се огледа, преди бавно да се изкатери на скалата и да хвърли поглед назад. От селото нямаше и следа. То беше скрито зад хребета на хълма, а по скалите и из пирена нямаше и следа от преследвачи. Липсваха и познати ориентири. Все пак знаеше, че за да намери пътя за вкъщи, трябва да върви на югоизток.

Едва когато слънцето се скри зад хребета на планината Бен Деарг, той си призна, че се е загубил. Чувстваше как страхът присвива стомаха му. Склонът на хълма изглеждаше познат, но плочата не се виждаше. Всичко наоколо му изглеждаше чуждо. Като опипваше с крак колкото се може по-тихо пътя си сред боровинките и сипеите, той се изкачи до ръба на дерето и надникна. Очертанията на далечните хълмове бяха същите както винаги, както и долчинката отдолу, но древният камък не се виждаше. Внезапно в далечината забеляза ивица дим, която идваше от селото на Брийд, и с мъка запази спокойствие. Все пак от малък скиташе из тези хълмове с приятелите си. Какво биха направили любимите му герои при тези обстоятелства? Мъже като Ричард Ханай^[1] или Алън Брек^[2]? Нямаше компас, но можеше да използва ръчния си часовник и слънцето. Изпълнен с решителност, той пое натам, където смяташе, че е правилната посока, с гръб към селото на Брийд. Надяваше се, че тя няма да пострада заради него.

Кълба от мъгла се гушеха из дърветата, когато най-накрая достигна каменния кръст. Беше копието, върху което работеше Гартнет. Докосна с пръсти грубите бразди на сложните фигури. Гартнет беше издълбал само наполовина светкавицата.

На изток тъмнолилавият здрач се спускаше над долината. Постепенно той скри далечните хълмове и обви цялата местност в тъмнина.

Адам отстъпи от камъка и се огледа за оригинала, който стоеше на хълма от четиринадесет столетия. Нямаше го.

Въздухът не трепваше.

Намръщи се и пристъпи няколко крачки напред, внезапно обхванат от странно замайване. Главата му се въртеше. Беше тичал твърде бързо. Препъна се и разтърси глава, за да спре бученето в ушите си. После всичко отмина и съзнанието му се проясни. Под него мъглата се беше отдръпнала и в далечината се виждаха сивите каменни покриви на ковачницата и пощата, светлините от главната улица и разклонението на хълма над водопадите, което скриваше дома на свещеника от очите му. Последните лъчи на слънцето просветнаха по древния кръст зад него и изчезнаха зад хоризонта.