Барбара Ърскин
По-силна от времето (3)

1

— По-добре вземи ножа и ме убий, Томас! Ще бъде хем по-бързо, хем по-честно!

Сюзън Крейг вече крещеше с дрезгав от отчаяние глас.

— Мили боже, ти наистина ще ме накараш да го направя! Ти и твоята лицемерна набожност!

Тя стоеше до прозореца и сълзите се стичаха по лицето й.

Четиринадесетгодишният Адам, слаб и висок за възрастта си, стоеше под прозореца на бащиния си кабинет. Притиснал здраво ръце към тялото си и отчаяно стиснал устни, той се бореше с желанието да защити майка си. Кавгата сякаш траеше вече часове, все по-яростна и шумна, а той стоеше там и просто слушаше. Не можеше да разбере какво беше направила — какво би могла да направи майка му, че така да вбеси баща му?

— Не споменавай напразно Божието име! Докога ще богохулстваш, проклета глупачке? — гласът на Томас вече пресекваше.

— Не богохулствам, Томас! Аз съм само едно човешко същество! Толкова ли е грешно това? Защо не искаш да ме изслушаш? Защото не ти пука, нали? И никога не ти е пукало, дявол да те вземе!

Гласът на майка му беше пронизителен и невъздържан, а този на баща му приличаше на боботещ порой, който помита и унищожава всичко пред себе си.

Заслепено от сълзи, момчето сложи длани върху ушите си, за да заглуши гласовете, но и това не помогна. Те изпълваха кънтящите стаи на огромния каменен дом, процеждаха се през прозорците и вратите и изпълваха градината, селото Питънрос, горите и дори небето.

Обърна се и затича към градинската порта, като се препъваше, заслепен от сълзи.

Къщата се намираше в края на тиха селска уличка. Високата стена, която я опасваше заедно с градината, прекъсваше само на едно място — до зеленчуковата леха, където лъкатушеше долното течение на река Тей. Вляво от къщата се намираше старата църква, заобиколена от дървета. Моравата и алеите изглеждаха изоставени зад високата натруфена ограда и помпозната входна врата. Вдясно, очертаната от сивите каменни къщи улица, беше пуста и тиха.

Адам затича по нея, сви по малка алея, сгушена между високи слепи стени и заобиколи неравното парче земя, неохотно обработвано от жената на един от бащините му енориаши. Прекоси реката, като стъпваше по лъскавите черни камъни, прескочи една телена ограда и затича през гъстата гора, която растеше в подножието на хълма. Тича, докато имаше сили, за да бъде сигурен, че шумът от кавгата на родителите му е останал далече зад него.

През последните няколко седмици те се караха все по-често. Той нямаше братя или сестри, които да споделят мъката му; нито приятели, на които би могъл да се довери. В цялото село нямаше нито един човек, с когото да може да поговори — защото Адам усещаше, че става дума за нещо интимно, което никой никога не бива да узнае. Чувстваше се съвсем объркан и не знаеше какво да прави.

Красивата му, млада и весела майка — весела поне, когато бяха само двамата, — която той обожаваше, се беше превърнала в бледа, избухлива сянка на самата себе си. Баща му пък — едър, плещест и червендалест мъж — беше станал още по-едър и по-червендалест. Адам потръпваше, когато погледнеше ръцете му — огромни и силни, по-скоро ръце на работник, отколкото на свещенослужител; знаеше колко добре могат да си служат с каиша.

Баща му смяташе, че като го налага и при най-малкото провинение, ще спаси душата му. Адам не се боеше за себе си. Беше свикнал с боя. Е, почти. Но изпитваше сляп ужас, че свещеникът може да използва каиша върху майка му.

Не можеше да разбере защо се карат. Понякога нощем, докато лежеше в тъмната си спалня, дочуваше през стената отделни думи, но те нищо не му говореха. Майка му обожаваше планините и реката, селото и живота си като жена на свещеник. Защо тогава тя, която според него имаше десетки, стотици приятели, се оплакваше от самота? Защо казваше, че е много, много нещастна?

Без да мисли къде отива, Адам беше поел по любимата си пътека между дърветата, която се виеше по склона на възвишението, успоредно на стремителния лъкатушен поток. Докато се изкачваше между брези, офики и зеленика, край лиственици и смърчове, към онази част от хълма, където гората оредяваше и започваше истинската планина, той виждаше отдясно водопади от бяла пяна, които се сгромолясваха в скалистите вирове.

Сега вървеше по-бавно и дишаше трудно, но продължи да се изкачва по пътеката, утъпкана от овцете в наболия пирен, като заобикаляше оголените скали, изхвърлени преди хилядолетия от гнева на някой вулкан.

Отиваше при гравираната каменна плоча, издигната според легендата от предшествениците на скотите — пиктите. Тя се издигаше като безмълвен страж върху възвишението, високо над селото и реката, и Адам винаги ходеше там, когато се чувстваше нещастен. Мястото се намираше близо до малка горичка от стари шотландски борове — остатък от древната каледонска^[1] гора, опасвала тези планини преди столетия — и беше неговото тайно скривалище.

Заобиколен от огромни дървета, каменният монумент стоеше върху плоското било повече от 1400 години и леко се беше наклонил на една страна. При ясно време оттук се виждаше на тридесет мили на юг, а на север — само на две-три, защото високите планини скриваха гледката. На страната, с която плочата гледаше към слънцето, беше издълбан голям кръст, вписан в кръг по келтски обичай. Този символ на вечния живот се състоеше от множество сложни фигури, преплетени като дантела… На гърба на камъка бяха издълбани непознати, езически символи — змия, зигзаговидна светкавица, огледало и полумесец.

Хората от селото, особено баща му, не одобряваха камъка. Томас Крейг беше казал на Адам, че поклонниците на дявола са го поставили на високия самотен хълм като знак за последователите си. Понякога Адам си мислеше, че е цяло чудо, дето не са го свалили, начупили и напълно унищожили. Навярно го беше спасило голямото разстояние, усилието, което се изискваше или просто хората тайно се страхуваха да го докоснат. Той не се боеше, но усещаше, че в него се крие някаква странна, могъща магия.

Като стигна до камъка, Адам се просна в подножието й и уверен, че никой, освен кръжащият в далечината ястреб, не го вижда, се предаде на мъката си.

 

 

Момичето обаче го забеляза. Беше го виждала често и преди — момче на нейната възраст, което се катереше през пирена. Обикновено тя се скриваше зад камъка, между дърветата или във влажните, носени от вятъра мъгли, които често се спускаха на това място.

Последните три пъти го беше чула да плаче. Това я караше да се чувства неудобно. Искаше да разбере защо е толкова нещастен; да го види да се смее и скача, както онзи път, когато беше донесъл със себе си пъстрото овчарско кученце. Тя нито веднъж не се бе осмелила да го приближи. Никой не знаеше, че е тук. Брат й щеше да побеснее, ако разбереше, че я няма, но й беше омръзнало да го гледа как дълбае камъка. Длетата, малкото чукче, замбите, всичките му работни инструменти лежаха подредени върху пергаментовия шаблон, който той прикрепяше върху камъка, за да очертае фигурите.

Онзи път кучето я видя и излая, а космите по гърба му настръхнаха. Тя се беше учудила. Обикновено кучетата я обичаха. Остана да ги наблюдава отдалече, защото не искаше момчето да я види.

 

 

Не можеше да плаче повече. Той се изправи, подсмръкна, изтри лицето си с ръкава на пуловера и се огледа. Високо в небето се носеше самотният крясък на орел. Вгледа се в синевата, но блясъкът зад облаците беше толкова силен, че поклати глава и затвори очи. Когато отново погледна, за част от секундата видя едно момиче, което се взираше към него откъм дърветата. Стреснат, той скочи на крака.

— Хей! Здравей! — вятърът отнесе вика му. — Къде си?

От нея нямаше и следа. Той затича към дърветата.

— Хайде, видях те! Покажи се!

Надяваше се, че не го е видяла как плаче. Изчервен от тази мисъл, той се вгледа между влажните обелени дънери на дърветата. Но тя беше изчезнала.

Здрачаваше се, когато Адам бавно се върна по същия път към къщи. Още докато слизаше по пътеката между гъстите дървета по стръмния бряг на поточето, той видя, че прозорецът на бащиния му кабинет свети. Обикновено по това време от кухненския комин се извиваха сини кълба дим, но сега не можеше да ги различи на фона на тъмнеещото небе. Притеснено се чудеше дали госпожа Барън е останала да сготви вечерята, както правеше често, или майка му, завързала престилка над роклята си, дрънка с големите железни тенджери.

Приближи на пръсти към задната врата. В кухнята нямаше никого, а на огнището — никакви тенджери. Всъщност огнището беше студено. С разтуптяно сърце той се промъкна в коридора и се ослуша, уплашен, че кавгата още продължава. Но навсякъде беше тихо. С въздишка на облекчение стигна на пръсти до предната част на къщата, постоя за миг пред кабинета на баща си и хукна нагоре по стълбите.

Спалнята на родителите му гледаше към църквата. Желязното легло беше покрито с бледокафява покривка. По тежките дървени мебели нямаше никаква украса. На тоалетката на майка му, върху която нямаше гримове, парфюми или пудра, лежаха спретнато подредени четка за коса, четка за дрехи и гребен от слонова кост. Нямаше нищо друго. Томас Крейг не би позволил на съпругата си да се гримира.

Адам нервно погледна вътре, макар да усещаше, че няма никого. Мразеше тази студена северна стая, в която се беше родил.

Най-много харесваше кухнята. Топлината от огнището, кухненските миризми и веселото бъбрене на майка му и Джийни Барън, я правеха най-хубавото и весело място на света, когато баща му го нямаше. Когато баща му се прибереше, мрачното му, неодобрително присъствие изпълваше цялата къща. Майката на Адам замлъкваше и на момчето се струваше, че дори птиците в градината се страхуваха да запеят.

Канеше се да излезе, но изведнъж спря и се намръщи. С инстинкта на подплашено малко животинче усещаше, че нещо не е наред. Огледа стаята по-внимателно, но нищо от спартанското й обзавеждане не липсваше.

Самият той имаше две спални. Официалната, гола и изрядна като тази на родителите му, се намираше до тяхната. Но другата му стая, която се намираше на тавана, беше известна само на майка му и госпожа Барън. Беше почти сигурен, че баща му, който никога не се качваше горе, не знае за нея. Там имаше светлочервен килим и няколко стари шкафа за съкровищата и образците от музея му, там бяха книгите и картите му. Когато всички мислеха, че подготвя уроците си в официалната спалня, той усилено се занимаваше тук. Водеше си бележки; чертаеше диаграми; изучаваше старите прашни учебници, купени от антикварните книжарници в Пърт, защото искаше да стане лекар. Тук рисуваше птиците, които беше наблюдавал по хълмовете, а веднъж дори се беше опитал да направи дисекция и да препарира тялото на умрялата лисица, която намери в една примка. Джийни Барън набързо беше сложила край на това начинание — иначе двете жени го бяха оставили малко или много да прави каквото иска. Но днес тайната стая не му предложи убежището, което търсеше. Чувстваше се неспокоен и нещастен. Усещаше, че нещо не е наред.

След като няколко минути разсеяно прелиства една книга за паяците, той я захвърли на масата и излезе на площадката. Ослуша се за миг и затича надолу. Надзърна отново в кухнята. Беше пуста и тъжна като преди малко.

Измина доста бреме, преди да се реши да почука на вратата на кабинета.

Томас Крейг седеше на бюрото си, опрял сплетените си ръце върху попивателната. Беше висок, дългокрак мъж, с прошарена тъмна коса и големи втренчени бледосини очи. Обикновено руменото му лице днес беше необичайно пребледняло.

— Татко? — гласът на Адам беше плах.

Отговор не последва.

— Татко, къде е мама?

Най-после баща му вдигна очи. Две червени петна пламтяха над скулите му — там, където лицето му се беше опирало на ръцете. Той уморено се подпря на лакти и прочисти гърлото си, сякаш за момент му беше трудно да проговори.

— Отиде си — каза най-накрая с безжизнен глас.

— Отиде си? — повтори Адам неразбиращо.

— Да.

И Томас отново скри лице в ръцете си.

Синът му пристъпваше нерешително от крак на крак. Коремът му се присви в непоносима болка. Не се осмеляваше да погледне отново баща си в лицето. Вместо това очите му бяха впити в собствените му скъсани гуменки.

Томас тежко въздъхна. Вдигна поглед отново.

— Госпожа Барън също реши да ни напусне — каза той най-накрая, — така че, изглежда останахме само двамата с теб.

Адам преглътна. Когато проговори, гласът му беше съвсем тих:

— Къде отиде мама?

— Не знам. И не искам да знам!

Томас рязко се изправи. Блъсна стола си назад, отиде до прозореца и загледа градината.

— Майка ти, Адам, извърши тежък грях. В очите на Бога и за мен тя не е вече част от нашето семейство. Не искам да чувам повече името й да се споменава в тази къща. Иди си в стаята и се моли греховните й постъпки да не са покварили и теб. Няма да ти навреди, ако една нощ си легнеш без вечеря.

Той не погледна към сина си нито веднъж.

Адам го гледаше втренчено, без да разбира какво му казват.

— Но татко, къде е тя?

Вълна от страх и болка се разля в гърдите му. Какво щеше да прави без майка си?

— Отивай си в стаята!

Гласът на Томас, натежал от собствената му мъка, гняв и неразбиране, само за миг издаде дълбочината на чувствата му.

Адам не се опита да го разпитва отново. Обърна се и изтича през кухненската врата в градината. Мръкваше се, но той не се поколеба. Тичешком заобиколи къщата и се насочи към реката. Докато се хлъзгаше по камъните в тъмнината, почувства как краката му нагазват в ледената вода, но без колебание навлезе в гората и най-накрая изкачи хълма.

По пътя спря и погледна назад. Къщата беше тъмна, с изключение на лампата в бащиния му кабинет. От мястото си можеше да види черквата и тъмните дървета около нея. В селото една по една изгряваха светлини и вечерният въздух постепенно се замъгли от ароматния син дим, който излизаше от комините на къщите. Селцето изглеждаше гостоприемно, оживено, топло. Той познаваше всички, които живееха там. Ходеше на училище с децата на повечето от тях; беше в един клас с още пет момчета, с които бяха отраснали заедно.

Няколко минути стоя, загледан надолу. Студеният вятър го прониза и той потрепери. Под пуловера тънките му ръце бяха настръхнали. Чувстваше се нещастен. Къде беше отишла майка му? Какво се беше случило с нея? Защо не му беше казала къде отива? Защо не го беше взела със себе си? Защо поне не му беше оставила бележка?

По-добре беше да се движи. За да се изкачи в почти пълна тъмнина между дърветата, като се ориентира само по бялата пяна на потока вдясно, трябва да се съсредоточи. Докато вървеше, нямаше да може да мисли. Не искаше да мисли.

Обърна се и отново тръгна нагоре. Мокрите му гуменки се хлъзгаха по пътеката и той се вкопчи в жилавите клони на лиственицата, за да не падне.

Когато най-после стигна плочата, беше се стъмнило съвсем. Наведе се задъхан, макар че знаеше — щом спре да се движи леденият вятър отново ще го обгърне и ще отнеме цялата му топлина. Не го беше грижа. В мига, когато изкачването престана да владее ума му, не можеше повече да сдържа отчаяните ридания, които го изпълваха. Майка му, неговата обожавана, красива майка, си беше отишла и беше сторила грях. Той потрепери при спомена за гласа на баща си. Какво ли бе направила? Адам се прегърби и обгърна тялото си с ръце. Никога не се беше чувствал толкова самотен и уплашен.

 

 

Тя никога по-рано не беше виждала момчето да идва тук по тъмно. На изток зад хълмовете, бледо сияние показваше откъде сребристият полумесец ще се издигне над черните скали и ще облее местността със светлина. Тогава щеше да го вижда по-добре. Зачака безшумно.

Зад нея брат й Гартнет, пет години по-голям, прибираше инструментите си. Той протегна ръце над главата си така, че ставите му изпукаха. За миг сякаш някаква сянка пробяга между краката му. Светлината на изгряващата луна падна върху едно длето на земята и той се наведе да го прибере.

Брийд се промъкна малко по-напред. Момчето имаше все още по детски слабо, приятно лице, но раменете и коленете му вече загатваха за онази тромавост, през която щеше да премине, преди да стане мъж. Тя се взря в дрехите му, безцветни на бледата светлина и приближи още. Той никога не правеше каквото и да било, когато идваше на хълма. Обгърнал краката си и подпрял брадичка на коленете, понякога с часове се взираше в пространството. На няколко пъти се беше доближавал до камъка на Гартнет, докосваше издълбаното с пръст и проследяваше фигурите. Два пъти през горещите месеци се беше проснал върху топлата земя и заспал. В един от тези случаи тя се осмели да го доближи толкова, че леката й сянка падна върху лицето му. Той се намръщи, сбръчка нос, сложи ръка на челото си, но не отвори очи.

Брийд можеше да почувства колко е нещастен. Мъката го обвиваше като мантия от черни вълни, които се откъсваха в тъмнината и се стремяха към нейната енергия. Усещаше ги върху себе си като студен лъх.

Може би състраданието й беше толкова голямо, че той я усети. Каквато и да беше причината, момчето изведнъж вдигна очи, сякаш беше дочуло някакъв шум и погледна към нея. Тя видя как очите му се разшириха. Ръката му инстинктивно изтри сълзите и той изправи рамене, за да скрие мъката си. Моментната му уплаха при вида на фигурата в сенките се смени с облекчение, когато разбра, че това е момичето, което беше видял по-рано. Усмихна се насила.

— Здравей!

Тя се намръщи. Не разбираше думата, но усмивката му беше дружелюбна. Пристъпи напред.

Заговори му на родния си език, езикът на древните пикти^[2].

Сърцето му малко се беше успокоило. Изтощението от стръмното изкачване за втори път през този ден и изненадата от появата на момичето изпод сянката на дърветата, го бяха накарали да се задъха. Повече учуден, отколкото уплашен, Адам не сваляше поглед от нея. Не разбираше думите й. Предположи, че бяха на уелски — език, който според баща му, беше варварски. Вдигна рамене.

— Не разбирам.

Дори на тази слаба светлина можеше да види сияещите й очи, изящния й профил. Беше облечена в груба дреха, сякаш направена от кожа.

Тя повтори движението му и се засмя.

Без да иска, той отвърна на смеха й. Окуражена, тя пристъпи и докосна с пръст бузата му, сякаш изтриваше въображаема сълза. Жестът беше ясен. Защо си тъжен? Хайде, засмей се! После ръцете й докоснаха неговите и тя театрално потрепери. Беше права. Той умираше от студ.

Адам не разбра как стана така, че я последва. Мъката, студът и гладът бяха убедителни аргументи. Когато тя хвана ръката му и го дръпна силно, като имитираше с уста дъвчене, той рязко кимна и тръгна с нея.

Последва я към камъка и проследи с пръсти добре познатите вдълбани фигури, когато мина покрай него. Над пътеката беше паднала мъгла и той се поколеба, но продължи, когато тя отново го дръпна. Спря се, едва когато видя брат й. Високият млад мъж изглеждаше не по-малко изненадан от него. Той каза нещо тихо и настойчиво на момичето, а то му отговори с явно дръзки думи. Точно тогава тя му каза името си. Посочи към гърдите си и произнесе твърдо:

— Брийд. Гартнет.

При втората дума потупа по рамото младия мъж.

Адам се усмихна и посочи стомаха си.

— Адам — каза той.

— А-дам.

Тя произнесе думата на срички и отново се разсмя.

Около двадесет минути те следваха тясна еленова пътека по билото, преди Адам да види далече под тях блещукането на огън. Докато се спускаха към него, подуши миризмата на печено месо. „Еленово месо“ — помисли си той и устата му се изпълни със слюнка. Не беше ял от обяд. Не искаше да мисли за празната студена кухня у дома, затова се съсредоточи върху новите си приятели.

Когато наближиха, той леко се намръщи. Видя кръгла колиба от еленова кожа, покрита с тръстика; скрита в една извивка на възвишението, близо до бързия поток. Една жена, която явно беше майката на Брийд и Гартнет, поддържаше огъня. Висока, слаба и много изправена, когато не разбъркваше пъновете в огъня, тя имаше тъмна коса като дъщеря си и същите ясни сиви очи. Когато го видя, остави импровизирания ръжен и го поздрави малко стеснително. После го покани да седне върху едно кожено одеяло, разстлано на земята, близо до огъня. Брийд му каза, че името й е Джема. Гартнет отиде да измие ръцете си в потока, а момичето се мушна в палатката. След малко се върна с четири чинии и самун хляб, който разчупи и сложи в чиниите близо до огъня.

Вечерята се стори на Адам най-хубавата в живота му. Мажеха вкусния домашен хляб с гъсто като сметана масло и си взимаха с ръце тънки парчета еленово месо, нарязани с острия като бръснач нож на Гартнет. Имаше и планинска пъстърва, опечена на тънки клончета над огъня, и дебели резени ронливо бяло сирене. Когато изядоха месото, отопиха с още хляб вкусния сос. Пиха нещо, което според Адам, който през живота си не беше пил алкохол, беше бира от пирен. Омаян от огъня, храната и своите усмихнати, макар и мълчаливи другари, той пи много и след минути заспа, облегнат на един пън.

Събуди го ръката на Брийд върху коляното му. За миг не можа да се сети къде се намира, после осъзна, че все още е навън. За свое учудване разбра, че е плътно увит в дебело вълнено одеяло. Когато седна и се отви, усети, че от външната страна то беше подгизнало от роса, но отвътре беше топло и сухо.

— А-дам.

Харесваше му как произнася името му — звучно и игриво, сякаш беше някаква френска дума. Тя посочи към небето и той с ужас видя първите лъчи на зората над хълма. Не беше се прибирал цяла нощ. Баща му щеше да го убие, ако разбереше. Изплашен, той се изправи.

Майката на Брийд се беше привела над разпаления огън и бъркаше тенджерата, в която къкреше нещо. Той подуши въздуха и Брийд плесна с ръце. После кимна, взе една глинена купа от майка си и сипа в нея някаква рядка каша. Адам я взе, подуши я и опита, като в бързината изгори езика си. Закуската беше доста безвкусна и по нищо не приличаше на вечерята, но го засити и когато Брийд го поведе по обратния път, той се чувстваше сравнително добре.

Камъкът беше отново обвит в мъгла, когато преминаха край него. Адам излезе на открито и се загледа към своята долина, над която все още не се беше съмнало. Брийд му я посочи с лека усмивка и той пристъпи напред.

— Довиждане — каза той. — И благодаря.

— Довиждане и благодаря — повтори тя звучно, махна му с ръка и изчезна в мъглата.

 

 

В студената утринна светлина къщата изглеждаше пуста. От комините все още не излизаше дим и предната врата беше заключена. Адам безшумно заобиколи отстрани, като се молеше наум вратата на кухнята да е отворена. Не беше. За момент той спря нерешително, вперил поглед в пустите прозорци на задната стена. Отново се чувстваше ужасно тъжен. Преглътна, обърна се и пое по улицата. Селото вече се раздвижваше. Приятната миризма на дим от горящи дърва изпълваше въздуха, когато зави по „Бридж Стрийт“, мина през портата на Джийни Барън и внимателно почука на вратата. Отговори му бесен лай.

След няколко секунди Кен, високият съпруг на Джийни, му отвори. Хубавото овчарско куче, което тичаше по петите му, очевидно беше очаровано да види Адам и той го погали. Някога кучето беше негово. Но по причини, които никога не успя да разбере, баща му не се беше съгласил синът му да гледа животинче вкъщи, затова дадоха кученцето на Джийни. Кен погледна изненадано Адам, после се обърна и извика през рамо:

— Джийни, момчето на свещеника е.

Милото розовобузо лице на Джийни се показа зад него. Тя носеше престилка, както и в къщата на свещеника.

— Здравейте, госпожо Барън.

Адам я погледна и за негов ужас сълзи изпълниха очите му.

— Адам! — тя се промъкна покрай съпруга си и взе момчето в пухкавите си обятия. — Бедното ми малко момченце!

Той беше висок почти колкото нея, но за момент отново се почувства като дете и потърси топлина, утеха и обич в прегръдките й.

Тя го вкара в кухнята и избута Кен навън. Накара Адам да седне на масата, сложи пред него чаша чай с мляко и дебела порязаница хляб със сладко и загледа как яде. Бледото му лице си беше възвърнало цвета и сълзите бяха пресъхнали, но мъката не беше изчезнала от очите му. Кучето седеше, притиснато в краката му.

— Е, разбра ли какво стана?

Тя седна срещу него и посегна към големия кафяв чайник.

Той сви рамене.

— Татко каза, че мама си е отишла — сълзите напираха в очите му. — Каза, че е прегрешила пред Бога.

— Не е прегрешила! — силният й глас му помогна да овладее риданията, които свиваха гърлото му. — Майка ти е почтена, красива и добра жена. Този човек я докара дотам!

Адам се намръщи. Той не можа да схване метафората и си представи кола, карана от някакъв непознат.

Джийни Барън се навъси. Русата коса падаше на стегнати масури около лицето й, докато се суетеше около чайника и пълнеше отново чашите.

— Никога няма да разбера как успя да издържи с него толкова дълго време. Надявам се, че ще бъде щастлива, където и да е отишла.

— Но къде отиде? — той я погледна отчаяно.

Тя поклати глава.

— Наистина не знам, Адам.

— Тя не ти ли каза? — момчето трескаво хапеше устните си.

Джийни отново поклати глава.

— Доколкото зная, не е казала на никого.

— Но защо ме остави? — беше объркан вик на малко дете. — Защо не ме взе със себе си?

Джийни стисна устни.

— Не знам — тя въздъхна нещастно. — Но не е, защото не те обича. Можеш да бъдеш сигурен в това. Навярно самата тя не е знаела къде отива. Сигурно ще изпрати да те вземат малко по-късно.

— Наистина ли мислиш така? — очите му я гледаха умолително.

Тя не искаше да го лъже и всичко, което успя да каже беше:

— Надявам се, Адам, надявам се.

Сюзън Крейг й беше приятелка, но не й се доверяваше. Не беше в природата й да се доверява, но знаеше, че Джийни ще се грижи за Адам.

Едва когато стана да си върви, той си спомни защо се намираха в нейната къща, а не у тях.

— Наистина ли няма да работиш повече у нас?

Тя поклати глава:

— Съжалявам, Адам. Баща ти не иска повече да идвам у вас.

Никога нямаше да повтори пред никого, особено пред момчето, отвратителните, гневни думи, с които обезумелият мъж я беше засипал, когато се беше опитала да оправдае решението на съпругата му да го напусне. Изпълнена с любов и състрадание към Адам, Джийни сложи ръце на раменете му. Тъй като нейните собствени деца отдавна се бяха разпилели из Шотландия, а едно от тях дори беше в Канада, тя винаги го беше смятала за свой син.

— Слушай, Адам, искам да знаеш, че винаги можеш да ме потърсиш, ако имаш нужда. Можеш да дойдеш при мен по всяко време — тя го погледна в очите продължително. — По всяко време, Адам.

Беше й ясно какво очаква момчето занапред и не му завиждаше. Но той беше смел и тя винаги му се беше възхищавала за това.

 

 

Този път, когато влезе през портата и наближи къщата, видя, че предната врата е отворена. В коридора се поколеба. Вратата към кабинета на баща му беше затворена и той хвърли поглед към стълбите, като се чудеше дали не би могъл тихичко да ги изкачи с безшумните си гумени подметки. Почти беше стигнал до тях, когато вратата зад него се отвори. Ужас сви гърлото му. Докато се обръщаше към баща си, за миг му се стори, че ще повърне.

Томас Крейг отстъпи навътре и с рязко кимване покани момчето в кабинета си. Лицето му беше небръснато и сиво. Като затвори вратата зад сина си, той посегна към куката от вътрешната й страна и откачи широкия кожен ремък, който висеше там.

Адам изскимтя и страхът се разля по раменете и гърба му като ледена вода. Кожата му настръхна от ужас при мисълта за предстоящия бой.

— Татко…

— Къде беше нощес?

— На хълма, татко. Съжалявам. Изгубих се в мъглата.

— Ти не ме послуша. Казах ти да си идеш в стаята. Търсих те. Обиколих цялото село, ходих по брега на реката. Безпокоях се за тебе.

— Съжалявам, татко — срамуваше се, че толкова се страхува, но не можеше да го преодолее. — Бях разстроен — думите му прозвучаха съвсем тихо.

— Разстроен? — повтори баща му. Той опъна кожения ремък и го уви около юмрука си. — Смяташ ли, че това оправдава непослушанието ти?

— Не, татко — Адам стисна ръцете си, за да не треперят.

— Приемаш ли, че Бог иска да бъдеш наказан?

Не, крещеше той вътрешно. Не! Мама казва, че Бог е любов. Бог прощава. Той не иска да ме биеш.

— Е?

Гласът на Томас изплющя като удар с камшик.

— Да, татко — прошепна Адам.

За момент баща му мълчаливо се втренчи в него, после издърпа един дървен стол, сложи го пред бюрото си и посочи към него.

Адам трепереше:

— Моля те, татко…

— Не искам да слушам!

— Татко…

— Бог чака, Адам! — гласът на свещеника се извиси и заглуши тихата молба на сина му.

Адам се предаде. Краката му трепереха така силно, че едва пристъпваше. Приближи до стола, наведе се и захапа отчаяно един от юмруците си.

Като искрен поклонник на суровата религия, която проповядваше, Томас Крейг беше по свой начин справедлив. Дълбоко в себе си той знаеше, че момчето страда от загубата на майка си може би повече дори от самия него, но когато започна да удря с каиша беззащитния детски гръб, нещо в него сякаш се пречупи. Той удряше отново и отново, сякаш това не бяха тънките бедра на четиринадесетгодишния му син, а тялото на красивата му, предизвикателна и непокорна съпруга. Едва когато момчето се свлече в безсъзнание в краката му, той спря ужасен и невярващо го погледна.

— Адам!

Томас изпусна ремъка, коленичи до сина си и с ужас се взря в червените ивици по задната част на бедрата му и огромните кървави петна, които се просмукваха през шортите му.

— Адам?

Той посегна към главата му, която беше отпусната под странен ъгъл и рязко отдръпна ръката си, сякаш не смееше да го докосне.

— Какво направих!

Като преглъщаше с мъка, той отстъпи с невиждащи очи към бюрото си, седна и взе библията. Притисна я към гърдите си и дълго време стоя неподвижно. Върху попивателната пред него, накъсана на малки парченца, лежеше бележката, която Сюзън Крейг беше оставила за своя син и която Адам никога нямаше да види.

Отвън в коридора големият стенен часовник отмерваше времето. Измина половин час, после цял и когато многобройните му удари отекнаха в тишината, Томас най-после се раздвижи.

Той вдигна припадналото момче, занесе го на горния етаж и го сложи нежно в леглото му. Едва тогава за първи път, откакто Сюзън го беше напуснала, намери сили да влезе в собствената си спалня. На вратата спря и се огледа. На масата под прозореца лежаха четките и гребенът й. Освен тях в стаята нямаше и следа от нея. Никога не беше имало. Той не одобряваше украшенията и дрънкулките. Не позволяваше в къщата да се внасят цветя.

Поколеба се за миг, после отиде до огромния стар гардероб от махагон. Отдясно бяха подредени малобройните му черни костюми, а отдясно — нейните дрехи. Бяха повече от неговите, но не много. Два костюма — морскосин и черен — и две черни шапки на поставката над тях. Три памучни рокли в убити есенни цветове, овехтели от пране и гладене, с високи якички и дълги ръкави, които той смяташе подходящи за лятото. Имаше и два чифта черни обувки с връзки.

Отвори вратата, като се надяваше, че ги няма, но те си бяха там. Всичките. Не беше подготвен за вида им, нито за собствената си реакция. Вълна от любов и мъка го заля. Неспособен да се въздържи, той издърпа една от роклите от дървената й закачалка, прегърна я, зарови лице в нея и заплака.

Измина много време, преди да се опомни.

Погледна дрехата в ръцете си с отвращение. Миришеше на нея. Миришеше на жена, на пот, на похот. Не разбираше, че похотта е в неговите мисли. Хвърли роклята на пода и натрупа останалите върху нея; после свали от леглото един от тежките ленени чаршафи и завърза в него всички дрехи и обувки, дори двете шапки. Отвори чекмеджетата, в които се намираше износеното й бельо, пъхна го в бохчата и я изнесе от стаята.

Плетеницата от ръждясали струни и желязната рамка, останали от любимото пиано на Сюзан Крейг все още бяха в градината зад спретнатите редове със зеленчуци. Томас хвърли там и дрехите й, заля ги с парафин и ги запали. Изчака докато и последният дебел памучен чорап се превърна в пепел и чак тогава влезе отново в къщата.

Не се качи да види как е Адам, а влезе в кабинета си и застана втренчен в стола, на който беше бил момчето. Беше изпълнен с отвращение от себе си. Гневът, отчаянието, любовта (която бъркаше с похот), бяха порочни. Това беше грях. Най-ужасният грях. Как би могъл да се грижи за хората от паството си и да ги порицава за прегрешенията им, когато не можеше да се справи със своите? Слепешком отиде до бюрото, вдигна ремъка, който беше захвърлил там след боя и дълго го гледа. Знаеше какво трябва да направи.

Заключи вратата на старата църква зад себе си и влезе в мрачния неф, като оглеждаше сивата каменна сграда с подредените редици столове и празната маса в източния край. Църквата беше издигната на това място преди повече от хиляда години, или поне така се смяташе, и когато останеше сам в нея, както сега, той усещаше светостта на мястото. Срамуваше се от суеверието си, но не можеше да го преодолее. През прозорците влизаше достатъчно светлина, за да вижда ясно, докато върви по пътеката между редовете. Седна на един стол. В дясната си ръка носеше ремъка, с който беше наказал сина си.

Седя дълго време така с изправен гръб, напрегнат, с притиснати ръце и затворени очи, отдаден в молитва към Бога. Но знаеше, че Бог иска повече от това. Той искаше наказание за слабостта на Томас. Когато последните лъчи светлина угаснаха в небето отвън и бледите им отблясъци паднаха през прозорците върху древния камък на стените и пода, той се изправи. Отиде до първата редица столове и бавно съблече сакото, връзката и ризата си. Сгъна ги изрядно, като потреперваше от допира на студения въздух върху бледите си рамене. Поколеба се за минута, после продължи — чорапите, обувките и панталоните педантично бяха подредени върху купчината. За минута се почуди дали трябва да свали и дългите си вълнени долни гащи, но Бог се отвращаваше от голото мъжко тяло така, както и от женското.

После взе кожения ремък.

Болката от първия удар спря дъха му. Той се поколеба, но само за миг. Продължи да се бичува и да усеща как безмилостният каиш се впива в ребрата му, докато загуби представа за броя на ударите. Той приветстваше болката и усещаше как тя го пречиства, как изтрива всяка следа от ужасния му грях.

Постепенно ударите отслабнаха. Томас се свлече на колене върху каменния под и ремъкът падна от ръката му. Чу звук от ридание и осъзна, че излиза от собствената му уста. Отчаяно се плъзна в цял ръст на пода и обгърна глава с ръцете си.

 

 

Когато Адам се събуди, лежеше по корем в собственото си легло. Опита се да помръдне, изкрещя от болка и се вкопчи в чаршафа под лицето си.

— Мамо!

Беше забравил. По-рано, когато баща му го биеше, тя се промъкваше тайно по стълбите, слагаше йод на раните и му даваше сладкиш, за да го успокои. Но сега нея я нямаше, а болката беше по-силна от всякога. Той се опита да стане, но се отказа и заплака, заровил лице във възглавницата.

Къщата беше необичайно тиха. Адам лежа неподвижно дълго време, докато кръвта се съсири и дрехите залепнаха за гърба му. След това заспа. Веднъж се събуди, стреснат от тръшната врата на долния етаж. Затаи дъх, уплашен, че баща му ще се появи отново и когато това не стана, бавно се отпусна и сънят още веднъж притъпи болката му.

Най-накрая нуждата да се облекчи го изкара от леглото. Като пристъпваше вдървено и хапеше устни, за да не изкрещи от болка, той успя да стигне до тоалетната. Заключи и разкопча шортите си. Беше твърде схванат, за да се обърне и разгледа раните си, но можеше да види ожулените ивици по бедрата и кръвта по памучното си бельо. Гледката го уплаши. Не знаеше какво да направи.

Промъкна се в стаята си и отново легна. Събуди се чак по здрач. Стана, добра се до стълбищната площадка и погледна надолу. Нито една лампа не светеше. Сковано заслиза по стълбите. Вратата на бащиния му кабинет беше отворена. В него нямаше никого и за миг той остана вперил поглед вътре.

Взе стария си шлифер от закачалката в покрития с плочки вестибюл и го наметна — уплашен да не срещне някого, че някой може да види какво е направил баща му с него, че всички ще разберат колко лош е бил.

Дълго време не се решаваше отново да почука на вратата на Джийни, но не знаеше какво друго да направи. Докато се препъваше по пътеката пред къщата му се зави свят. Едва усещаше краката си. Вдигна ръка към чукалото и без да го достигне падна напред, а пръстите му дращеха по дъските.

Кучето го чу.

 

 

— Този тип трябва да бъде затворен! — Кен Барън пълнеше с вода от тенджерите на огнището седящата вана пред огъня. — Някой трябва да съобщи за това в полицията.

Джийни поклати глава със стиснати устни.

— Не, Кен. Остави го на мене. Аз ще се справя с него.

При вида на момчето тя едва беше сдържала сълзите си.

Ваната беше единственото средство да го съблече. Той не можеше да седне, но тя го накара да коленичи вътре, докато поливаше с кана слабичките му рамене и бавно размекваше засъхналата кръв първо от ризата, а после и от шортите му.

Когато най-накрая почисти раните и ги намаза с мехлем, тя му облече една от чистите ризи на съпруга си, като се притесняваше, че грубото ленено платно му причинява болка. После му даде малко бульон и го сложи да легне на сгъваемото легло в ъгъла на стаята.

Това, което щеше да каже на свещеника, можеше да почака до сутринта. Този път нямаше да го остави да се измъкне безнаказано.

 

 

— Не прави глупости, Джийни!

На сутринта Кен се опитваше с половин уста да разубеди съпругата си от посещението в свещеническия дом. Той добре познаваше унищожителния й гняв.

Сините й очи засвяткаха:

— Само се опитай да ме спреш!

Тя сложи ръце на бедрата си и тръгна към него. Кен бързо отстъпи и дълго гледа от вратата как съпругата му се носи по улицата, стиснала ръката на Адам.

Вратата на свещеническия дом беше отворена. Тя вмъкна Адам след себе си и застана в коридора, като се оглеждаше. В къщата витаеше мирис на нещастие. Въздухът беше застоял, не се усещаше дъх на цветя, и тя потрепери като си помисли за живота на красивата млада англичанка, която Томас Крейг беше успял да спечели, докато учеше за свещеник и беше довел тук преди петнадесет години.

Жизнерадостната Сюзън със светлите коси и хубавите дрехи. Известно време смехът й, песните и звуците на пианото, на което тя свиреше така добре, огласяха просторните стаи на свещеническия дом. Но лека-полека той я беше унищожил. Забрани песните, мръщеше се на смеха. Един ден, когато тя беше отишла в Пърт с автобуса, той изнесе пианото в градината и го изгори. Било обида за Бога, защото музиката, освен онази, която се свири в черква, била леконравна и неприлична. Онази вечер Сюзън плака в кухнята като дете, а Джийни — тогава също млада — галеше светлите й коси, вече прибрани в стегнат безвкусен кок, и напразно се опитваше да я утеши.

Адам се роди десет месеца, след като Томас Крейг доведе Сюзън у дома си. Нямаха други деца.

Малкото момче беше единствената светлинка в живота й, но Томас имаше собствени разбирания и за възпитанието на сина си — децата трябва да се виждат, но да не се чуват; ако не биеш детето, ще го разглезиш.

Джийни въздъхна. Адам беше умно дете. Отначало посещаваше местното училище, а сега учеше в Академията в Пърт. Лесно се сприятеляваше, но тъй като се боеше и срамуваше да покани някого вкъщи, все повече се затваряше сам с книгите и любимите си занимания. Единствената любов и щастие, които беше почувствал у дома, бяха зад затворената врата на кухнята, където майка му и добросърдечната икономка по мълчаливо споразумение се опитваха да направят живота му приятен, далеч от очите на баща му.

За интимния живот на свещеника и неговата съпруга, Джийни можеше само да гадае. Тя се намръщи при тази мисъл. Човекът, който заповяда да застрелят едно куче, защото се сношаваше на ливадата край църквата в неделя и който задължаваше селските момичета да носят дълги ръкави дори през лятото, едва ли имаше представа от желанията на тялото.

През прозореца на студената и празна трапезария Томас ги видя да влизат. Дрехите му бяха безупречни, ризата — бяла и колосана. Когато застана на вратата и прегради пътя им, на лицето му нямаше и следа от болката, която изпитваше. От войнственото, но овладяно изражение на Джийни погледът му се прехвърли на изплашеното и изтощено лице на сина му. Той не се поколеба нито за миг.

— Адам, можеш да си отидеш в стаята. Искам да говоря с госпожа Барън насаме.

Томас вдървено влезе в кабинета си и се обърна към нея, преди да е успяла дори да си отвори устата.

— Искам да се върнете отново на работа. Някой трябва да се грижи за момчето.

Думите му я завариха неподготвена. Беше се подготвила за съпротива. Тя сви юмруци и каза през зъби:

— За малко да повикам доктора миналата нощ.

Видя челюстта му да се стяга, нищо друго не пролича на лицето му.

— Това няма да се повтори, госпожо Барън.

Известно време те мълчаха, после тя леко вдигна рамене.

— Разбирам. Значи госпожа Крейг няма да се върне?

— Не, госпожа Крейг няма да се върне.

Кокалчетата на ръцете му върху бюрото побеляха, когато се наведе напред, за да облекчи болката си. Парченцата от бележката на Сюзън Крейг бяха изчезнали.

Джийни мрачно кимна в знак на съгласие.

— Много добре, отче. Ще се върна на работа тук. Разбирате, че го правя само заради момчето. Но това не бива да се повтаря никога повече.

Погледите им се срещнаха, той наведе глава и тихо каза:

— Благодаря ви.

Тя дълго и мълчаливо го гледа, после тръгна към вратата.

— Най-добре да отида и да запаля огнището.