Барбара Ърскин
По-силна от времето (26)

24

Слънцето залязваше. Застудя. Адам с въздишка седна и се протегна. Сянката на големия келтски кръст падаше косо към него. Потри ръце и се огледа. Стомахът му стържеше и можеше да каже, без да гледа часовника си, че е време да се прибира.

Изправи се с мъка. Чувстваше се странно объркан. Бавно започна да си спомня съня.

Беше ли наистина сън?

Или беше сънувал целия си живот?

Погледна надолу по хълма, като се опитваше да се овладее и да си спомни. Баща му и майка му отново се бяха скарали. Той беше избягал на хълма при камъка си и беше заспал. Навярно беше станало така.

Беше момче, облечено в къси панталони и гуменки. На врата му висеше бинокъл.

Или може би все пак беше старец. Глупак, върнал се при камъка, за да търси Брийд, красивата отмъстителка от съня му. Старец, чийто живот почти беше свършил.

Предпазливо се погледна.

Какъв беше сега — старец или момче, чийто живот е пред него? Можеше ли да вярва на очите си или времето отново го беше изиграло?

Как би могъл някога да разбере?