Барбара Ърскин
По-силна от времето (24)

22

По мълчаливо съгласие нито Гил, нито Бет споменаха за раните си от нож, когато от хеликоптера слезе лекар. Беше ясно, че не могат да вземат всички и също така беше ясно, че Лайза и Кен са онези, които трябва да тръгнат с Адам. Неустрашимият дух на Лайза не я беше напуснал, но бледото й лице и неувереността, с която най-накрая се изправи, бяха уплашили Бет.

Докато стояха и гледаха как машината излита и се отправя на юг, Гил обгърна раменете на Бет.

— Сигурна съм, че Брийд си е отишла — промърмори той. — Страхуваш ли се? — той й се усмихна.

— Не — отвърна тя, но знаеше, че не е вярно.

Без да се бавят, те потеглиха надолу обърнали гръб на камъка с неговите загадъчни фигури. Нервите им бяха обтегнати в очакване на рев откъм дърветата или проблясване на нож в мрака. Пред тях Мойра решително вървеше надолу, без да си позволява да мисли за бледия измъчен вид на съпруга си, когато докторът преслуша сърцето му или как хвана ръката й, когато го отнасяха с носилката.

— Добре ли си?

Гил я настигна, а после спря и изчака Бет, като се опитваше да си поеме дъх. Отново беше сложил ръката си в превръзката. Чувстваше остра болка под ребрата си, а лявото му рамо сякаш беше изтръпнало.

Бет избърса водата от очите си.

— Може ли да си починем малко? Сигурни ли сте, че това е правият път?

Зад тях не се долавяше никакво движение. Ако успееха да стигнат между дърветата, поне щяха да имат зад гърба си нещо по-различно от огромното пространство, изпълнено с пирен, камъни и мрак.

Най-накрая те стигнаха линията на дърветата, където пътеката стръмно слизаше надолу покрай листвениците и смърчовете, които изпълваха тясната клисура. Тук те успяха да намерят покрит с мъх ствол на повалено дърво, където седнаха, облегнати на една голяма скала, за да си починат.

Мойра несигурно им се усмихна.

— Идвала съм тук хиляди пъти. Не се притеснявайте. Лесно е, дори на тъмно. Да тръгна ли първа?

Косата й се беше измъкнала изпод шала и ограждаше лицето й с купчина блеснали от дъжда къдрици.

Гил освети пътя около тях с ръчния халогенен прожектор, който докторът им беше дал, и кимна.

— Щом веднъж стигнем потока, трябва просто да го следваме надолу. Тогава ще бъде лесно, нали? — той ободряващо им се усмихна. — Горе главите!

Те бавно заслизаха надолу, като често спираха, за да си починат. Веднъж Бет погледна към Гил и го докосна по ръката.

— Добре ли си?

— Разбира се — кимна той. Погледна към небето. Светкавиците все още проблясваха между облаците, въпреки че според него гръмотевиците бяха отслабнали. Бурята се насочваше на север.

— Добре съм. — Наум се молеше: Дай ни сили да се върнем. Те не могат да се справят сами. И, моля те, дръж тази вещица далече от нас. Стори му се, че различава пътеката сред пирена — тъмна ивица кал и камъни, по която през лятото към камъка на хълма се точеше безкраен поток туристи.

Не беше сигурен какво го накара внезапно да се обърне. Инстинктът, който дори не подозираше, че притежава, беше толкова силен, че когато се обърна, вече беше вдигнал фенера като палка в ръката си. За секунди видя Брийд толкова близко до себе си, че би трябвало да я чуе — ако изобщо беше издала някакъв звук — и изби ножа от ръката й.

Тя се спря и той видя как потрепери. Поклати леко глава, сякаш изненадана, после пред очите му започна да избледнява. След миг беше изчезнала.

— Гил! — извика Бет. — Добре ли си?

— В името на бога! — Мойра се върна при тях, като се хлъзгаше по калните скали. — Не ми казвай, че отново се е върнала. Исусе Христе! — тя освети с фенерчето си наоколо. — Къде е лампата? Какво се случи с лампата? — гласът й истерично се извиси.

— Изпуснах я — Гил дишаше тежко. — Трябва да е угаснала — ръцете му трепереха. — О, боже, надявам се, че не е счупена.

Беше видял Брийд достатъчно отблизо, за да забележи ръбестата рана на челото й и онези странни невиждащи очи, втренчени не в него, а в Бет. Той смъкна раницата на Кен от раменете си. Скрил страха си, я претърси със студените си трескави пръсти за друго фенерче. На дъното откри стар швейцарски нож. Пусна го в джоба си и продължи да търси фенерчето. Пръстите му напипаха нещо четириъгълно и тежко. Беше сигнален комплект. Защо Кен не се беше сетил за него, когато си мислеха, че не са успели да се свържат с полицията по телефона?

— Гил! — задъханият вик на Мойра го накара рязко да скочи на крака. Сърцето му щеше да се пръсне от ужас.

Брийд беше отново там, само на няколко метра пред тях.

Гласът на Мойра прекъсна писъка на Бет. Силната й вяра я правеше самоуверена. Беше много спокойна.

— В името на Исус, махни се, жено! Остави ни на мира. Махни се!

Тя пристъпи напред и насочи ръката си към Брийд.

— Мойра, внимавай!

Без да обърне внимание на Гил, Мойра отново пристъпи напред.

Внезапно Брийд прикова вниманието си върху нея. Присви очи. Не беше докоснала свещеника. Несъмнено силата му беше толкова голяма, колкото и на Броихан. Но това беше съпругата на свещеника. Тя не беше от значение. Тя нямаше сила, а й препречваше пътя. Брийд извади сребърния нож, вдигна го с лека усмивка и удари.

Пронизителният писък на Мойра заглъхна, когато кръвта бликна от гърлото й.

Прилив на сила заля Брийд и с окървавения нож в ръка тя отново се насочи към Бет.

Парализиран от ужас, Гил стоеше между тялото на Мойра и Бет. Сигналният пистолет беше все още в ръката му. Някак беше успял да извади ръката си от превръзката. С бавноподвижните си пръсти той извади детонатора и го завинти към една от ракетите, без да сваля очи от лицето на Брийд. Тя беше направила стъпка към тях и Гил виждаше дивия възторг в очите й. Той освободи ракетата от скобата и задърпа пружината.

— Гил, помогни ми — Бет беше вдигнала един плосък камък и го държеше пред себе си. Беше обезумяла от страх.

Брийд се усмихна, без да откъсва поглед от нея. Вдигна ръка и двамата видяха как ножът проблясва, все още облян с кръвта на Мойра.

Пружината беше твърде стегната. Гил отчаяно я забута назад с палец. Ръцете му бяха хлъзгави от пот, чувстваше се безсилен. Това беше единственият им шанс. С последно усилие, той успя да я издърпа, насочи ракетата право към Брийд и отпусна.

Пламтящата топка магнезий я удари в гърдите. За момент те видяха как дрехите й пламнаха, а лицето й се сгърчи от страх и болка. После тя изчезна.

Настъпи пълен мрак.

— Тя щеше да ме убие — Бет затвори очи. Имаше чувство, че ще повърне. — Ти ми спаси живота. О, божичко! Мойра!

Тя се огледа с ужас. Не я виждаше. Обзета от паника, опипа земята за фенерчето. Когато най-после го откри, изтича към мястото, където Мойра лежеше сгърчена на пътеката.

— Мойра, добре ли си?

Светлината на фенерчето падна върху нея и Бет видя как кръвта се просмуква през дрехите й, стича се по мокрия камък и попива в тревата. Нямаше съмнение, че е мъртва.

— Гил! — викът на Бет прозвуча като шепот. Тя внезапно се разплака.

— Исусе! Какво ще правим сега — Гил стоеше и гледаше надолу. — О, Бет. — Той коленичи до Мойра, хвана ледената й ръка и напразно потърси пулса й. Не усети нищо. Взря се в дъжда. — Горката Мойра — пое си дълбоко дъх и отново се огледа. — По-добре да ида и да видя какво е станало с Брийд.

Насили се да стане и да направи една крачка. После — още една. Краката му така трепереха, че едва се движеше.

С фенерчето на Мойра в ръце, Гил тръгна бавно обратно по пътя, докато стигна мястото, където изгорелите клонки и изпепелената трева показваха, къде е паднала ракетата. Претърси наоколо с помощта на фенера — между скалите, във водата, между обвитите с лишеи смърчове. Нямаше и следа от Брийд.

— Няма я. Отишла си е там, откъдето е дошла — той се върна при Бет. — Добре ли си, скъпа?

Тя беше се облегнала на скалата и в светлината на фенерчето лицето й беше бяло. По бузите й се стичаха сълзи. Отвори бавно очи и си пое дълбоко въздух.

— Сигурен ли си, че си е отишла? — Бет цялата се тресеше.

Гил кимна.

— Няма никакви следи. Нито дрехи. Нищичко. Ако беше изгорена от ракетата, щеше да е в безсъзнание или да пищи. Повярвай ми, отишла си е — той сложи ръце на раменете й и силно ги стисна. — Поне засега.

 

 

Малко остана Адам да направи отново същата грешка.

Всеки път, когато се озоваваше вън от тялото си, изненадата, че методът е проработил, а после въодушевлението и триумфът бяха толкова силни, че той отново се връщаше обратно и лежеше с разтуптяно сърце, като се чудеше дали няма да получи сърдечен удар.

Отначало беше смятал Брийд за дух, за призрак, който може да бъде призован от мъртвите и беше изгубил много месеци в упражнения върху древни текстове по некромантство^[1]. После беше проумял. Та тя беше жрица, посветена в едни от най-могъщите магически традиции, които познаваше западният свят. Тя не беше мъртва. Нито беше безсмъртна като вампир. Тя пътуваше във времето и беше напълно жива.

Отне му дълго време да усъвършенства техниката си. В различните книги имаше различни инструкции, но в нито една не бяха достатъчни. Адам подозираше, че много от тях бяха написани от хора, които изобщо не ги бяха опитвали. Но той беше упорит. Щом Брийд можеше да го направи, и той можеше. Използването на модерна терминология, техника и самохипноза беше ключът към съзнателното напускане на тялото — творческа визуализация и малко магия. Но той беше изучавал и трудовете на Джон Дий^[2], на Кроули^[3] и Кастанеда. Най-накрая успя. Беше се намерил някъде близо до тавана на спалнята си и за първи път видя отгоре тялото си, което изглеждаше заспало на леглото. Предпазливо се беше научил да се движи — всъщност да се носи във въздуха, а после да обикаля къщата стая по стая. Най-накрая набра смелост да излезе навън и да се разходи в градината. Имаше нещо, което все още го ужасяваше. Във всички книги — във фактите и предположенията, имаше сребърна нишка, която свързваше тялото и душата, линията на живота, по която пътникът можеше да намери обратния път към тялото си. Той сякаш нямаше такава, или не можеше да я види.

Разбира се, имаше още много да учи. Трябваше да се научи да изминава огромни разстояния, както и да пътува във времето. Пък и още не разбираше как Брийд успява да пренесе истинското си тяло.

Той подозираше, че тук важна роля играе камъкът с огледалния знак. Той беше проход във времето, място, където завесата изтъняваше. Навярно всички подобни камъни отбелязваха такива проходи. Извън града беше пълно с такива светилища. Извори, бродове, кръстопътища, странни вековни дървета, необикновени скали, хълмове. Бяха безброй и добре описани. Спомняше си как като студент Лайза го беше завела на мястото, където според легендата Томас от Еркилдун преминал в страната на елфите и останал загубен там седем години. Колкото и да се мъчеха, не успяха да намерят точното място.

Първия път, когато се опита да го направи до камъка със знаците, той излезе от тялото си, но го обзе старата паника. Втория път се понесе като на шега около китката шотландски борове и слезе към потока. За да се върне в тялото си, трябваше само да го пожелае. Изглеждаше просто. Твърде просто.

Вси Светии беше времето, когато обикновено завесата изтъняваше. Притесняваше се, че времето е толкова лошо, но нуждата надделя. Не можеше да чака още една година. Внимателно се подготви, научи думите си и тръгна към камъка. Така се беше съсредоточил върху предстоящото пътуване, че не забеляза, че не затвори добре вратата зад себе си. Нито забеляза дебнещата котка, която все още чакаше на алеята — властна, заслепена от желание за мъст и омраза; уловена в капана на неговото време така, както и жертвата, която очакваше. Затова и тя не видя човека, за когото копнееше и толкова упорито търсеше.

Всички крайници го боляха, когато стигна при камъка. Трепереше от студ, но възбудата му нарастваше. Една част от него — висококвалифицираният доктор и човекът от двадесети век — отбеляза, че навярно ще умре от измръзване и че несъмнено е полудял. Другата част беше решена да продължи. Той седна, облегна се на камъка и концентрира ума си върху времето на Брийд. Върху Гартнет, Джема и Броихан. И преди всичко върху Брийд, такава, каквато беше когато се запознаха — млада, безгрижна и дива. Трябваше да стане лесно. В края на краищата той и друг път го беше правил.

 

 

— Той е в кома.

Лайза вдигна глава, когато Бет и Гил си проправиха път в интензивното отделение и застанаха, вперили очи в неподвижното тяло на леглото. Електронното бибипкане на животоподдържащата техника беше единственият звук в стаята. Адам беше прехвърлен в Единбърг в ранните утринни часове.

— Ще се оправи ли? — попита тихичко Бет.

Тя пристъпи и сложи ръка върху тънките побелели пръсти на стареца.

Лайза сви рамене.

— Никой не знае. Не могат да разберат какво му е сега, когато температурата му се стабилизира. Той просто не е тук.

— А ти не можеш да им кажеш къде е? — Бет погледна унило към Гил.

Лайза поклати глава.

— Едва ли! Но ги помолих да се свържат с Айвър Фърнес. Той се е грижил за Брийд преди много години, когато я затворили в психиатрична болница някъде в Северен Лондон. Спомням си, че според Адам той е единственият човек, който може би е разбрал какво става. Всъщност той наблюдавал как Брийд изпада в кома и излиза от тялото си, а после се връща. Тя убила една от неговите сестри.

Бет потрепери.

— Изглежда убива, без да се замисли.

Тя и Гил бяха прекарали часове в полицията, след като олюлявайки се, бяха слезли от планината и бяха насочили спасителната група към мястото, където лежеше тялото на Мойра, покрито с якето на Гил. По мълчаливо съгласие оставиха полицията да мисли, че са били нападнати от някой, който ги е причакал сред дърветата. Единственото нещо, което полицаите не можеха да повярват, беше, че убиецът на Мойра е жена. Те решиха, че тя е избягала, прикрита от експлозията на ракетата. Все още чакаха до леглото на Кен, за да му кажат за смъртта на съпругата му, когато се възстанови достатъчно от пристъпа на гръдна жаба.

Лайза уморено се изправи и се протегна.

— Не смятам, че сме я убили.

Бет поклати главата си.

— Не знам. Тя просто изчезна. Напълно и без следа.

Лайза погледна отново към Адам.

— Може би вече го е намерила — тя нежно докосна челото му.

Зад тях вратата на отделението тихичко се отвори и затвори. Никой не се обърна. Очите им бяха приковани върху лицето на Адам.

Фигурата зад тях беше неясна, почти прозрачна и се движеше към леглото. Дрехите й бяха скъсани и почернели, ножът — препасан в пояса. Погледът й беше прикован върху Адам, който лежеше неподвижен върху белите чаршафи.

А-дам.

Лайза се намръщи. Шепотът прозвуча съвсем тихичко в главата й. В горещата стая с неуморното бръмчене на климатика и електрониката, Лайза почувства слаб полъх по кожата си и вдигна поглед.

— Бет! — страхът в гласа й накара внучката й да подскочи. — Тя е тук!

— Не може да бъде — Бет отстъпи от леглото и се огледа.

Гил я прегърна със здравата си ръка и я притисна към себе си.

— Не трябваше да идваме. Довели сме я със себе си.

— Не е възможно! — Бет поклати глава. — Господи, как мразя всичко това. Дядо — тя безпомощно го погледна, — моля те, върни се!

— Той не може да те чуе, Бет — Гил гледаше към едно място на няколко метра от леглото, близо до Лайза. Усети как косата му настръхва. — Ето я там. Погледнете!

Двете жени се взряха нататък и отначало едната, а после и другата я видя — не беше повече от бледа сянка. Лайза се изправи и отстъпи. Опитваше се да създаде защитна преграда от светлина, но не се получаваше.

А-дам, върни се при Брийд. Обичам те, А-дам…

— Значи не я е намерил — гласът на Бет беше много тъжен.

При звука му Брийд вдигна очи. Обърна се и пред очите им сянката й стана по-плътна. Погледна право към Бет, ръката й посегна към пояса и извади ножа от кожената му капия.

— Не! — Бет отстъпи, вкопчена в ръката на Гил.

— Стига вече! — той я бутна зад себе си. — Защо кучката не те остави на мира?

— Тръгвай си, Бет! — каза Лайза тихо.

— Ами ти?

— Не се тревожи за мене. Просто тръгвай. Отведи я, Гил. Аз ще ви последвам. Тя няма да нарани Адам. И не викайте сестра. Тя не обича сестрите.

Остави А-дам, дете на детето на А-дам!

Гласът сякаш отекна в главите им, когато Брийд се хвърли през малката стая с вдигнат нож.

Една стойка с бутилка кръвна плазма политна към мивката и падна настрани. Един от столовете за посетители се удари в нощното шкафче и изведнъж запищя аларма. Вратата се отвори, появи се сестра, а зад нея — лекар. Докато те озадачени се оглеждаха, се чу злобно ръмжене.

— Това е котка — извика изненадан докторът, когато с гневен писък притиснатото животно се шмугна покрай него през вратата.

— Остави я, погрижи се за пациента! — извика отново той, когато друга аларма се чу в коридора. Отделението сякаш се изпълни с шума на тичащи крака.

В леглото си Адам спеше, безразличен към всичко. Там, където се намираше, беше студено и валеше, но беше видял блясъка на огъня край потока, пред къщата на Джема.

 

 

Чайната беше малка и претъпкана. Миришеше на топъл хляб и торта и беше много уютно. Седнали на малката кръгла маса Лайза, Бет и Гил оглеждаха останалите клиенти — предимно дами, които свършили с покупките, внимателно подреждаха скъпоценните пликове, пълни с трофеите от усърдното следобедно харчене. Имаше един-двама мъже — изтощени и потиснати — но всички бяха приятно отпуснати. От време на време вратата се отваряше и те виждаха тъмнината на ранната вечер, мокрия тротоар с отражението на уличните лампи и чуваха свистенето на автомобилни гуми по улицата.

Лайза вдигна чашата си и с облекчение отпи.

— Не можах да повярвам, когато ни обвиниха, че сме вмъкнали тайно котка в болницата.

— Че как иначе би могла да влезе там?

Гил мажеше сметана и сладко на голяма хрупкава домашна кифла. Имаше чувството, че току-що е спрял да трепери. Хвърли поглед на двете жени и разбра, че и те се чувстват така.

Лайза потри лицето си с ръце. Току-що се беше обадила отново вкъщи. Искаше Микеле да дойде при нея в Единбърг. Само че той не идваше. Телефонните й обаждания до него оставаха без отговор, а икономката й каза, че не знае кога той възнамерява да се върне от Рим.

— Ще ми се да знаех как да се свържа с Мерин — продължи тя, разочаровано поклащайки глава. — Той щеше да знае какво да правим. Слушайте, искам вие двамата да се върнете в къщата на Адам — Лайза се протегна и си наля още една чаша чай, като мрачно забеляза, че ръцете й все още треперят. — По две причини. Искам да бъдете там, в случай… — тя се поколеба. — В случай, че Адам е там горе, до камъка. Съвсем самичък — погледна ги. — Разбирате, нали? Ако е успял да излезе от тялото си и е уловен някъде — тя вдигна рамене. — Не мога да понеса мисълта, че е някъде съвсем сам. Не зная кой е той, мъжът в болничното легло или онзи, който броди някъде между звездите. Другата причина е, че ако Брийд ще стои при Адам тук в болницата, ще бъдеш в безопасност там, далеч от нея. Там, където не може да те стигне.

 

 

Вън на улицата Брийд приближи до прозореца. Виждаше ги през изпотените стъкла. Спомняше си Единбърг, тази улица, дори и това кафене от времето, когато Адам беше студент, а тя се беше сприятелила с една старица на име Маги.

Около нея хората бързаха в дъжда, за да хванат автобуса за вкъщи и не забелязваха тъмната сянка в края на пътеката от светлина, която се разпиляваше от прозореца. Без да знаят защо, те се разделяха и я заобикаляха в неподвижния мрак, после продължаваха в шума и оживлението на ранната вечер.

Брийд се усмихна. Жената Бет се беше скрила в кафенето, но скоро трябваше да излезе. Трябваше да си тръгне сама и да остави този едър мъж, който изглежда я следваше навсякъде. Тогава ще я убие. После ще направи кръвна жертва и кръвта на детето на детето на Адам, богата и пълна с енергия, ще спаси живота на Адам.

 

 

Вятърът свиреше край Шилинг Хауз и разтърсваше прозорците. Под вратите ставаше течение и Бет, свита пред печката, силно трепереше. Мястото беше влажно и студено и във въздуха се носеха страх и гняв.

— Била е тук — Бет се огледа из стаята, след като запалиха печката. — Чувствам я. Тя е като отрова.

Гил също се огледа. Не усещаше нищо друго, освен застоялия въздух както във всяка къща, в която не е живяно няколко дни.

— Не мисля така — той й се усмихна. — Хайде да не се тревожим за Брийд. Тя е в Единбърг с Адам.

Бет го погледна със съмнение. Защо не можеше да бъде така сигурна като него? Все пак промени темата.

— Гил, кога ще се върнеш в Лондон, за да се разбереш с Идина? — тя не гледаше към него. — Не можеш просто да се престориш, че тя вече не съществува.

— Защо не? Тя често се е преструвала, че аз не съществувам — той прелистваше една от книгите на Адам върху масата. В светлината на настолната лампа рисунките на символите изглеждаха безжизнени. Вдигна очи, когато някъде наблизо се чу шум от плъзгане, последвано от трясък. — Всичко е наред. Това е просто някоя плоча от покрива — каза той успокоително. Беше видял внезапния ужас, изписан на лицето й.

Когато телефонът иззвъня, те и двамата изчакаха малко, после Гил го вдигна. Бет тревожно го наблюдаваше.

— Разбра ли за какво става дума? — Гил се приближи до нея и сложи ръка на рамото й, след като затвори. — Беше Кен. У дома си е и иска да поговорим за Мойра.

Бет прехапа устни.

— Горкият човек. Гил, не съм сигурна, че съм готова за това. Ще се разплача и ще влоша нещата.

Гил кимна.

— Слушай, мисля да сляза и да го видя. Имаш ли нещо против. Ще се оправиш ли сама тук за час-два?

Искаше й се да каже: Да, имам нещо против, да изкрещи: Моля те, не ме оставяй!, но вместо това сви рамене и насила се усмихна.

— Не, разбира се. Горкичкият Кен. Сигурно се чувства ужасно. Отивай, но се върни, преди да се мръкне. Моля те!

Гил тръгна към вратата и посегна към палтото си.

— Заключи след мен. Обещавам, че няма да се бавя. Ще ти оставя телефона.

Когато той излезе, Бет се втренчи във вратата. Вятърът сякаш се усили, запищя около къщата и изрева като влак по нанадолнище. Разтреперана, тя хвърли още няколко цепеници в огъня и отиде да разгледа книгата, която Гил беше прелиствал. В нея имаше серия от стилизирани келтски символи и животни. Погледна към един от тях — гребен и огледало. Адам беше оградил огледалото и написал с молив: Отбелязва мястото, където е погребана жена или е тотем на клана. До тази бележка имаше и друга: Огледалото се използва при предсказания, некромантство, магия, обозначава света и неговото огледално изображение. След това имаше пет украсени въпросителни знака.

— Иска ми се да разбера това. Иска ми се да помогна на дядо!

Бет обърна страницата и се ослуша. Не беше сигурна за какво. За вятъра? За гласове? За звука от призрачни копита в мрака? За Брийд?

Потръпна, после взе решение и отиде до задната врата. Отвори я и се вгледа навън. Вятърът беше леденостуден и сякаш захапа лицето й. Във въздуха миришеше на сняг, но все още не валеше и навън нямаше никого.

Тя се напрегна. В къщата телефонът на Гил звънеше. Обърна се и затича обратно, а вратата се хлопна зад нея. Когато посегна към слушалката, той спря да звъни. Сви рамене. Не й се искаше да говори с никого.

 

 

Брийд чувстваше болката, като че ли беше в собствените й гърди. Напрегна се и я преодоля, без да знае за момент къде се намира. Не можеше да се съсредоточи. Чувстваше се раздвоена. Част от нея беше на хълма, близо до къщата и наблюдаваше как детето на детето на Адам стои в градината с развяна от вятъра коса, а другата част беше с Адам в болницата, невидима за докторите и сестрите, скупчени около леглото.

Правата линия се беше появила на екрана в три следобед, придружена от пронизителен сигнал за тревога. Те трескаво се опитваха да го върнат към живота. Брийд тихичко плачеше в ъгъла. За момент тя забрави за Бет. Къде беше Адам? Защо беше напуснал тялото си? Сигурно не беше рискувал да се върне да я търси на мястото, където Броихан я очакваше край леглото й.

— Мъртъв е — гласът до леглото беше спокоен.

— Още веднъж — докторът вдигна електродите. — Всички да се отдръпнат!

Когато тялото на Адам се изви на леглото и електрокардиогамата улови още веднъж слабия му пулс, той се облегна на дървото на върха на хълма, на което се беше подпрял, за да не падне и притисна ръка към гърдите си, учуден от адската болка, която го беше пронизала.

Затвори очи и се опита да диша спокойно. Сега не беше време да се връща в тялото си. Нещата тъкмо бяха станали интересни. Беше видял Джема да излиза от колибата и да стои до огъня. Беше по-стара, отколкото си я спомняше. Косата й беше побеляла, а лицето — набръчкано и тя говореше на Гартнет бързо и уплашено. Адам се понесе по-наблизо. Извика им, но те изглежда не го чуваха. Гартнет бе облечен по-пищно откогато и да било. Прашната туника и кожените панталони бяха изчезнали. Вместо тях, той носеше бродирано наметало, закопчано със сребърна брошка, кожени ремъци опасваха прасците му, а на кръста му висеше меч, който явно бе често употребяван. Те говореха на собствения си език, но Адам откри, че лесно ги разбира.

— Той има намерение да я принесе в жертва на боговете. Ако не я освободя, тя ще умре, а вероятно и ние. Не разбираш ли, мамо? Трябва да направим нещо.

Брийд! Те говореха за Брийд.

— Той чака до нея ден и нощ. В мига, когато тя се върне в тялото си, ще я хване и тя ще умре до моя камък. Белязах го с нейния символ и така подписах смъртната й присъда със собствената си ръка.

Джема поклати глава.

— Брийд няма да се върне. Не е толкова глупава.

— Тя е отслабнала. Вече не разсъждава разумно, мамо. Съжалявам, но тя не е достатъчно обучена. Постъпи глупаво. Безумна, влюбена глупачка! — той удари с юмрук по дланта си. — Само ако можех да стигна до нея в страната на сънищата, преди да се опита да се върне.

— Недей, Гартнет!

— Какво друго мога да направя? Да стоя и да гледам как Броихан я убива?

— Ако отидеш в другия свят, може да не я намериш. Може и ти да се изгубиш.

Той се обърна и се загледа в огъня.

— Ще се допитам до боговете. Птиците ще ми покажат дали да отлетя с тях след Брийд към залеза или да я изоставя и да се отправя към зората.

— Гартнет — Адам пристъпи напред и се изправи над него на брега.

Гартнет не се обърна.

— Гартнет, аз съм тук, във вашето време. Дойдох да намеря Брийд.

Джема беше тази, която се обърна към него. Лицето й беше напрегнато като на куче, подушило заек.

— Тука има някой!

— Джема? Не ме ли виждаш? — Адам пристъпи напред.

— Кой е? — Гартнет се обърна и погледна към Адам, но погледът му сякаш премина през него. Той се намръщи. — Да не е Броихан?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не вярвам. Пази се, сине! Не сме сами.

— Джема, Гартнет, моля ви! Това съм аз! — Адам пристъпи още по-близо и застана до огъня.

Пламъците избухнаха предупредително и той видя как Джема се загледа в тях с широко разтворени очи, сякаш го чуваше.

— Внимавай много! — тя сложи ръка на рамото на Гартнет. — Броихан е наблизо, а той има шпиони навсякъде. Тръгвай бързо!

Гартнет я погледна, сякаш се опитваше да прочете нещо в очите й, после кимна.

— Тръгвам, мамо. Благослови ме!

Той скочи на брега, където преди малко стоеше Адам и се затича към камъка.

— Джема, ти ме виждаш, нали? — Адам се приближи още към нея. — Моля те! — беше отчаян.

Както беше тръгнала да влиза в колибата, Джема се спря и още веднъж се огледа, после поклати глава, сякаш се опитваше да се отърве от звука на гласа му в главата си. После отново спря.

— А-дам, ти ли си? Не мога да те видя, момчето ми, нито мога да ти помогна. Върни се при твоите хора, А-дам. Брийд се изгуби. Тя вече не е при нас. Тя те последва в твоето време и Броихан я прокле. Ние я изгубихме, А-дам, изгубихме я.

Джема остана още миг неподвижна, сякаш се ослушваше за отговора му, после се обърна и влезе в колибата.

Адам остана загледан в нея, после погледна към тялото си. Тя го беше нарекла момче, а той се виждаше така, както беше седнал в подножието на камъка в своя век — старец в овехтяло дебело яке, под което имаше два дебели вълнени пуловера и риза; старец с уморена, набръчкана кожа, тънки ръце и буйна побеляла коса.

Той се обърна, изкатери се от долчинката и забърза след Гартнет. Трябваше да стигне до камъка преди него. Трябваше да му се обади по някакъв начин. Трябваше да отпътува обратно с него, после можеха заедно да потърсят Брийд.

Камъкът беше обвит в мъгла. Задъхан, той се смъкна в дерето и се изкачи по отсрещния склон. Пред себе си виждаше една забързана в тъмнината фигура.

— Гартнет! — извика той. — Почакай!

Фигурата не се поколеба, а продължи бързо напред, като заобиколи една разкаляна част от терена и скочи на скалите.

— Гартнет!

Адам почувства как гърдите му се напрягат. Беше почнал да се задъхва. Трябваше да спре за миг, превит на две, и да си поеме дъх. Когато се изправи, фигурата едва се различаваше в далечината. Той забърза след нея и когато стигна до върха на последната скала преди боровата горичка, отново спря. Сега виждаше Гартнет. Мечът му проблясваше на светлината, която нахлуваше между ниските облаци. Скоро щеше да се здрачи.

Адам замръзна. Отдясно, на обрасналата с пирен поляна нещо се раздвижи. Някой друг също преследваше Гартнет към камъка. Адам изстина. Падна на едно коляно, за да се прикрие и протегна шия, като се опитваше отново да долови движението. Може би беше елен или лисица. Не, беше човек. Сега той ясно го видя. Явно преследваше Гартнет. Приведен, за да не го видят, той притичваше от дърво до дърво и непрестанно се приближаваше до своята жертва.

— Гартнет!

Предупреждението на Адам прозвуча като шепот. Какво можеше да направи? Легна на земята и запълзя към камъка колкото можеше по-бързо и тихо.

Гартнет стигна малкото плато, на което беше изправен камъкът. Докосна го нежно, проследи с любов издяланите фигури, които явно помнеше наизуст, след тежката работа на открито, продължила месеци наред. Наведе се и Адам го видя да докосва огледалото — знака на Брийд, знака на жрица, която има силата да преминава в другите равнини на съществуване. После се изправи отново и вдигна ръце над главата си. Адам изведнъж осъзна, че погледът му е насочен към ято птици, които прелитаха ниско над хълма към залязващото слънце и изучава полета им. Това беше знакът. Птиците му бяха казали да последва сестра си към светлината.

За момент той остана неподвижен. Адам внимателно го наблюдаваше. Гартнет изглеждаше замислен. Очите му бяха затворени, лицето — спокойно. Той опря дланите си на камъка и изведнъж изчезна. Адам ахна. Там, където беше стоял, сега имаше друг мъж — висок мъж, с буйна коса и дълга черна роба, която се развяваше на вятъра — Броихан. След миг той също изчезна.

— Боже мой!

Адам седна на земята и притисна с ръка устата си. Огледа се, за да се убеди, че с Броихан не е имало никой друг. Доколкото виждаше, на хълма нямаше никого. Погледна зад гърба си. Ако само можеше да поговори с Джема и да й каже какво се беше случило. Но нямаше смисъл. Тя не можеше да го чуе. Имаше само една възможност. Трябваше да се опита да се върне. Трябваше отново да влезе в тялото си, което лежеше до камъка, но в друго време и да се опита да намери Гартнет там. Той предпазливо се изправи и тръгна през тревата към мястото, където камъкът се изправяше като огромен пръст, насочен към небето.

Когато сложи ръце на повърхността му, както беше видял да прави Гартнет, той не можеше да знае, че тялото му, съсъдът на неговия мечтателен, търсещ ум, беше изчезнало.