Барбара Ърскин
По-силна от времето (23)

21

По-рано същия ден Идина Кембъл беше ходила на пазар. Четирите плика на зелени и бели райета лежаха, захвърлени на елегантното канапе в приемната. Беше ги захвърлила там когато се прибра, загубила интерес към покупките си, почти веднага след като ги направи. Влезе нервно в кабинета на Гил и се огледа. Както винаги, подът беше обсипан с книги и карти. Бюрото беше отрупано с море от хартии, засъхнали недопити чаши с кафе, препълнени пепелници и бележки, залепени на телефона, на стената, на картотеката и на компютъра — понякога тя се чудеше как изобщо успява да види екрана. Би се изненадала, ако знаеше, че всяка педя от хаоса и бъркотията в стаята на Гил, му бяха познати. Той можеше да намери всеки документ или писмо за секунди — е, почти винаги — и знаеше къде горе-долу се намира всяка книга в огромната му библиотека. Стига, разбира се, Идина да не докосва нищо.

Тя потрепери. Стаята на съпруга й беше толкова различна от останалата част от къщата, така чужда на всичко, което тя харесваше и към което се стремеше. Понякога се чудеше как може все още да живее с него. Чувстваше истинско облекчение когато го нямаше. Помисли за миг за Деймиън Фицджералд, последното й увлечение, който беше пълна противоположност на Гил. Светски фотограф, който имаше достъп до всички важни места. Творчеството и талантът му бяха грижливо поддържани и организирани. Тя беше видяла кабинета му и лабораторията едва предишния ден. Точно в тъмната стаичка, Деймиън се обърна към нея и нежно, но опитно сложи ръцете си с прекрасен маникюр върху раменете й и я целуна. Целувката му я разтърси така, както Гил не бе успявал да го стори от години.

Тя замислено се огледа. На бюрото на Гил имаше скици на келтски кръст и на замък. Въздъхна. Последната му мания. Книгата, която щеше да прави с Бет Крейг. Идина седна на стола до бюрото му, като вдигна от него купчина списания и хартии и ги хвърли на пода. Тук нямаше нищо, което да го издаде, разбира се. Всички мечти и фантазии на Гил за Бет бяха там, където Идина никога нямаше да може да ги открие — в главата му. Малката кучка го беше хванала в капана си, още първия път, когато го срещна. Тя потръпна и си представи буйната къдрава коса на Бет, бохемските й небрежни дрехи, боята под ноктите и също тъй противната й баба, контесата. Е, стига да поиска, щеше да се справи с тях така лесно, както преди. Тя се усмихна и се върна към изкусителната идея да започне връзка с Деймиън. Деймиън или Гил?

Ако заминеше сега за Шотландия, това щеше да попречи на Гил и неговата хубавица. Щеше да им развали удоволствието. А тя можеше да се върне навреме за забавата у Деймиън. Това щеше да бъде забавно. Идина бавно се изправи. В крайна сметка, човек живее, за да се забавлява.

 

 

Отделението за спешна помощ. Четиринадесет шева. Болкоуспокояващи. Полиция.

Съмваше се, когато Бет уморено паркира поршето на мястото му пред вратите на хотела и излезе. Постоя до колата за миг, като вдъхваше дълбоко студения, чист въздух, после заобиколи, за да помогне на Гил. Той беше пребледнял и скъсаното окървавено яке висеше около раменете му. Лявата му ръка беше здраво бинтована и прикрепена с превръзка през рамото.

Пати ги посрещна на стълбите.

— Господи, какво се е случило?

Тя беше облечена в джинси и дебел пуловер, а косата й беше опъната назад в красив кок. Закуската на енергичните й гости туристи започваше много рано.

— Да не сте разбили колата на Дейв?

Гил успя да се усмихне.

— Не, не сме повредили нищо важно. Само мене.

— О, Гил — тя стисна здравата му ръка. — Знаеш, че нямам това предвид. Какво се е случило? Падна ли?

— Нападна ни някаква дива котка. Близо до къщата на дядо — намеси се Бет. — Прекарахме нощта в болницата и в полицията.

И тя не знаеше защо се бяха опитали да разубедят полицаите да не тръгнат с мощните си пушки след животното.

Бет тръгна към входа, но Пати сложи ръка на рамото й.

— Чуйте ме и двамата — тя снижи глас. — Идина пристигна снощи, след като вие тръгнахте. Мисля, че трябва да знаете. Настоя да я настаня в твоята стая, Гил, и разбира се, искаше да знае къде сте — тя изгледа изненаданите им лица. — Дейв и аз казахме, че Бет е била повикана при болния си дядо, а ти си отишъл да я закараш. Не зная дали постъпихме правилно, но не знаехме, че няма да се върнете цяла нощ! Тя стоя будна до след полунощ, за да ви чака. Беше бясна.

Думата, според Пати, изобщо не даваше точна представа за нещата.

— По дяволите — Гил затвори очи и леко се олюля. — Само това ми липсваше.

Бет пусна ръката му.

— По-добре иди и й обясни — каза тя мрачно.

— Бет…

— Гил, няма смисъл да говорим за това. Просто иди.

Тя последва Пати в кухнята и седна на масата изтощена.

— Не мога да повярвам, че това се случва. След всичко, което преживяхме тази нощ. Защо е дошла? — Всеки момент щеше да се разплаче. Беше се зарекла, че няма да се влюби отново в него. Беше решила да бъде твърда. И почти беше успяла. Почти.

Пати дипломатично сви рамене.

— Мисля, че едно силно кафе и огромна топла закуска ще ти дойдат добре. Как мислиш?

Бет се поколеба, решила, че не би могла да хапне нищо от мъка. После изведнъж осъзна, че умира от глад и че прекрасният аромат от двете чинии, които в този миг внасяха в трапезарията, изпълва устата и със слюнка.

— Може ли да закусвам тук, при тебе?

— Ако не ти пречи това, че ще шетам нагоре-надолу като пощръкляла. Тя няма да се откаже лесно от него.

Пати замълча и погледна към Бет.

За момент Бет се обърка. Как можеше Пати да знае за Брийд? После осъзна, че тя говореше за Идина. Отпусна се на стола и се остави на изтощението и депресията.

— Съжалявам, миличка — Пати сложи кафето пред нея. — Познавам Идина от години. Много е очарователна, но не е тайна, че има силно развито чувство за собственост. Дейв и аз винаги сме се чудели дали наистина обича Гил. Подозирам, че не. Но той е едно от нещата, които й принадлежат и тя ще се бори до смърт, за да го задържи.

— Затова ли е дошла тука? Заради мене?

— Можеш да бъдеш сигурна. Няма сила, която да я измъкне от Челси и да я докара в Шотландия. Никога преди не си е давала труда да дойде тука — Пати чупеше яйца в една купа. — Сега ми разкажи за тази котка. Сигурно е било ужасно. А как е дядо ти?

— Всичко е толкова странно.

Изпита непреодолимо желание да разкаже на Пати всичко, което се беше случило, но нещо я спря. Не искаше да се подиграват повече с Адам, а и имаше нужда от време, за да помисли. Нападението на котката ги беше ужасило. Беше яростно, внезапно и едва ли беше просто съвпадение.

След закуска тя се изкъпа и излезе от банята с измита коса, загърната в кърпа. Мислите й все още бяха объркани и нещастно скачаха от Гил и Идина към дядо й и обратно, когато телефонът иззвъня.

— Бет, аз съм на Хийтроу. Микеле казва, че си се опитвала да се свържеш с мене. Какво има? — гласът на Лайза беше остър. — Нещо се е случило, нали? Какво правиш в Шотландия? Да взема ли самолета за Единбърг и да дойда?

Как беше могла да забрави за интуицията на баба си?

— Миличка, чуваш ли ме? Добре ли си? — продължаваше Лайза. Гласът й се чуваше така ясно, сякаш беше в стаята.

Бет хвърли кърпата на леглото и седна.

— Слава богу! Лайза, няма да повярваш какво става!

Докато тя разказваше, Лайза не пророни нито дума. Едва, когато Бет млъкна, за да си поеме дъх, тя се обади.

— Всичко това е истина, Бет — далече, в оживената зала за пристигащи на терминал 2, Лайза беше изстинала от ужас. — Ако Адам се опитва да върне Брийд от мъртвите, да я призове или каквото и да е, аз му вярвам. Котката не е била случайност. Не отивай отново при дядо си! Ако се е върнала, тя няма да позволи на никого да се приближи до него. Няма да се поколебае да убие отново. А ти вероятно си следващата й жертва, като единствен член на семейството му. Слушай, ще хвана първия самолет. Говоря сериозно, Бет. Не ходи при него, докато не дойда.

След като затвори, Бет остана няколко минути неподвижна. Опитваше се да проумее това, което беше чула, после се излегна на леглото. Умът й все още препускаше, въпреки изтощението. Адам и Брийд. Гил и Идина. Котката със зловещи нокти и оголени зъби. Тя затвори очи и почувствала как сълзите бавно се затъркаляха по бузите й, нещастно свря лице във възглавницата.

Гил, който се промъкна в стаята й, с пръст на устата, я събуди от неспокойната й дрямка. Беше се изкъпал и преоблякъл, но все още изглеждаше блед и напрегнат.

— Идина излезе на разходка да се успокои — той седна на леглото. — Господи, Бет, какво ще правим?

Тя го погледна, докато наместваше ръката си в превръзката.

— Какво иска тя?

Гил направи гримаса.

— Смята, че имам връзка с теб.

Бет мълчеше. Не знаеше какво да каже.

Обичам те толкова много, че боли.

Иска ми се да имах връзка с теб.

И каква полза от това? Единствената нощ, която той беше прекарал с нея в Шотландия, беше в отделението за спешна помощ в болницата.

Не беше много романтично.

Идина беше негова съпруга и той сигурно все още я обичаше или щеше да се е развел досега.

Тя се надигна на лакът.

— Какво й каза? — гласът й беше дрезгав.

Той сви рамене.

— Искаше да знае как съм се наранил. Но всъщност не говорихме. Беше твърде ядосана.

Бет въздъхна и отметна косата от очите си.

— Току-що ми позвъни Лайза. Намира се на Хийтроу в момента. Казах й какво се случи. Идва направо тук.

Не се приближавай към дядо си!… Тя няма да се поколебае да убие отново.

Думите на баба й внезапно прозвучаха в главата й.

— Каза, че всичко за Брийд е истина.

Настъпи неловко мълчание. Гил уморено поклати глава.

— Предполагам, че не се шегуваш?

— Не — Бет затвори очи. — Не, Гил, не се шегувам. Ще ми се да беше шега — тя го погледна и ръцете й се разтрепериха. — Лайза каза, че Брийд не би се поколебала да ме убие.

— Не може да бъде — Гил потръпна. — Любима, няма да позволя нищо да ти се случи.

— Какво можеш да направиш, когато Идина е тук? — Бет седна и обгърна коленете си с ръце. — По-добре върви и ме остави да се облека — добави тя мрачно. — Лайза скоро ще бъде тук. Тогава двете ще мислим какво да направим за Адам.

— Бет — гласът му прозвуча сурово. — Аз съм тука заради теб.

Той внезапно се наведе, за да я целуне. Тя затвори очи. Трябва да се отдръпне. Трябва да скочи от леглото и да избяга. Не бива да оставя това да продължава.

Целувката им продължи дълго. После той бавно се отдръпна.

— Обичам те.

Бет поклати глава.

— Не можеш да обичаш двама души, Гил. Не и ако искаш те да бъдат щастливи. Трябва да избереш една от нас — тя стана и взе дрехите си. — Ще се видим долу.

Той се поколеба, после стана на крака.

— Идина и аз не се разбираме вече…

— Не го казвай на мене, кажи го на нея. Хайде, Гил — гласът й звучеше спокойно.

Кажи й, че обичаш мен! Освободи се от нея, щом не си щастлив!

Тя се насили да се усмихне.

— Моля те, върви си.

Чак когато вратата се затвори зад него, Бет си позволи да заплаче отново.

 

 

Мерин се намръщи. Нишките, които се опитваше да проследи между пръстите си, се бяха оплели. Ужас, страх и кръв замъгляваха образите и докосването му загуби увереността си. Някой имаше нужда от него. Беше дошло време да прекрати търсенията си по пътищата на времето. Онзи, когото търсеше, чакаше в сенките да се отвори проход, който да му позволи свободно да пътува през столетията. Той трябваше да го спре. Но преди това трябваше да свърши някои неща в своето време: не на тъмния, обвит с мъгли уелски хълм, а в самотната шотландска планина, където беше започнало всичко и където предстоеше битка на живот и смърт.

 

 

Когато Бет най-после влезе в библиотеката, където гостите се събираха да пийнат преди ядене, Гил вече беше там. Изглеждаше изтощен, когато стана и й предложи място на канапето до камината. Никой друг още не се беше появил и стаята беше на тяхно разположение.

Той посегна и докосна ръката й.

— Бет, обичам те. Ще поискам развод от Идина. Веднага. Още тук — той се разхождаше напред-назад по овехтелия персийски килим. — Тя си играе с нас, но ако иска представление, ще го получи.

— Гил…

— Имам нужда от теб. Обичам те, откакто те видях за първи път.

— Не мисля, че говориш сериозно, Гил — каза внимателно Бет. — Казвали сме си всичко това и преди, помниш ли? В Уелс. Ти не можеш да живееш без Идина. И двамата знаем, че в един идеален свят, ти можеше да бъдеш и с двете ни и ние и двете щяхме да бъдем щастливи, но светът не е идеален и в края на краищата всички ще бъдем нещастни.

— Не обичам Идина. Ти си тази, без която не мога да живея.

— Можеш — тя прехапа устни. — И не мисля, че ще можем да работим заедно, съжалявам.

— Бет, какво ти става?

Той ядосано вдигна поглед, когато Дейв се показа на вратата, за да каже на Бет, че я чакат на телефона.

Отново беше Кен Макларън.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза той, когато Бет се обади, — но доктор Крейг е излязъл някъде из хълмовете, а времето се разваля. Не зная дали да се обадя в полицията… Как мислите?

Тя погледна през прозореца. Бледото утринно слънце беше изчезнало и валеше проливен дъжд. Далечните планини вече не се виждаха. Мъгливи облаци се носеха над ливадите пред хотела.

— Защо мислите, че е в беда?

— Вратата беше широко отворена. Чайникът беше изврял. Пощата му лежеше на масата, недочетена. Не е взел палтото или бастуна си.

Бет дълбоко си пое дъх.

— Слушайте, очаквам баба ми да пристигне. — Не отивай при дядо си… — Тръгнала е насам. Направете това, което сметнете за най-добре, а когато пристигне, ние ще дойдем там.

Когато се върна в библиотеката, Идина вече беше там, застанала до Гил. Ръката й собственически беше опряна на рамото му. Носеше яркорозова вълнена рокля и черен чорапогащник. Фигурата й беше фина, прическата — съвършена, гримът — порцеланово гладък.

Тя поздрави Бет с изкуствена усмивка и двойна целувка във въздуха на около пет сантиметра от бузите й.

— Ммм, как си, миличка? Чух, че с Гил ще правите нова книга?

За миг Бет си представи своите пищни извивки, опаковани в обикновени морскосини джинси и дебел пуловер с цвят на сметана. Косата й беше вързана с копринен шал. После бързо отхвърли непоносимото видение и се усмихна храбро.

— Не знам, Идина. Зависи от много неща — погледна към Гил, който се беше вглъбил в питието си. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели. — Как е в Лондон?

— По-добре от тук — Идина погледна към прозореца и потрепери.

— Не мога да си представя какво правиш насам — не успя да се въздържи Бет.

— Няма да останем задълго, миличка, уверявам те — Идина ледено се усмихна. — Веднага, щом Гил си свърши работата, ще отидем на гости в Единбърг.

— Вече ти казах, Идина, аз оставам — гласът на Гил беше рязък. — Бет и аз работим върху книгата — той погледна към Бет. — Какво искаше Кен Макларън? Наред ли е всичко?

— Дядо отново е изчезнал. Казах, че ще отидем, веднага щом Лайза пристигне — Бет отиде до бара, за да поръча уиски на Джордж, Стиснала здраво чашата, тя се обърна отново към Идина, като се опитваше да скрие мъката и завистта си, докато гледаше елегантната й фигура. — Той живее близо до Дъркелд.

— Ясно — Идина вдигна вежди. — Но не разбирам защо Гил трябва да идва с вас.

— Не трябва — усмихна се уморено Бет, но отново не успя да се въздържи и добави: — Но може би иска.

 

 

Когато Лайза най-накрая се появи късно следобед, изглеждаше много изморена. Бет, която гледаше от прозореца на библиотеката, изтича надолу по стълбите и здраво я прегърна.

— Всичко е толкова ужасно, Лайза! Така се радвам, че си тук! — тя пусна баба си, за да я разгледа и почувства пристъп на угризение. — Изглеждаш уморена. Съжалявам. Навярно не трябваше да ти казвам.

— Не ставай глупава — каза Лайза рязко. — Имам нужда само от чаша чай. Искам да зная какво точно става тука — тя беше слабичка и младолика както винаги. В косата й с модерна прическа имаше съвсем малко бели коси.

Трябваше й един час, за да очарова Дейв и Пати, да си намери стая, да се преоблече, да изпие чая си и да се приготви за път.

Когато Бет влезе в офиса на Дейв за ключовете от колата, Идина и Гил бяха изчезнали.

— Ще му предадеш ли къде отивам?

— Не се притеснявай — намигна й Дейв. — Ако това те успокоява, те не се забавляват особено. Можеш да ги чуеш как крещят в коридора. Освен всичко останало, Идина мрази шотландския дъжд. Сигурно се страхува, че роклята й ще се намокри — той избухна в смях.

— Дейв! — Бет се престори на изненадана. — Ще ти се обадя, когато разбера какво ще правим, но не се притеснявай, ако не стане тази вечер. Адам няма телефон, а предполагам, че ние ще бъдем у тях. Ще действаме по интуиция!

 

 

— Да разбирам ли, че ти и Гил пак сте заедно?

Лайза се отпусна в дълбоката кожена седалка до шофьора и затвори очи, когато колата излезе от алеята. Беше вече тъмно.

— Не и когато Идина е тук.

— А би ли искала да бъдете?

— Няма смисъл да мисля за това. Ако случайно не си забелязала, той все още е женен. Тя беше жената с розовата рокля.

— Глупачка — Лайза въздъхна. — Миличката ми! Животът и любовта никога не са лесни, нали?

Бет погледна профила й, осветен от лампичките на таблото.

— Как е Микеле?

— С Микеле всичко е наред.

Очите на Лайза все още бяха затворени.

Най-после те спряха пред бунгалото на семейство Макларън и изтичаха по алеята към Кен, който ги чакаше на вратата.

— Влезте и се стоплете за малко, после ще отидем с моята кола на хълма — каза той, след като всички се запознаха.

— Говори ли с полицията? — попита разтревожено Бет.

Той кимна.

— Ходиха до Шилинг Хауз. Казват, че няма следи от животното, което е нападнало приятеля ти, но дъждът беше толкова силен, пък и някоя от колите може да ги е заличила. Доктор Крейг все още го няма — Кен поклати глава. — Притеснявам се. Знам, че той си мисли, че познава хълмовете, но е минало доста време, откакто е живял тука, а и вече не е млад. Пък и времето се разваля.

Те се качиха на старото возило на свещеника и Бет седна до него. Загледана в лъчите на фаровете, които осветяваха калния порой, тя поблагодари на Бога, че не й се налага да кара поршето в тази тъмнина.

Когато най-после пристигнаха, Бет се огледа нервно в тъмнината. Искаше й се Гил да беше с тях. Кен Макларън извади голям фенер и яркият сноп лъчи освети подгизналите храсти и заравнената трева. Тя затаи дъх и се ослуша. Не се чуваше нищо друго, освен вятъра и дъжда.

Те притичаха от задната страна на къщата и Кен отключи задната врата. Блъсна вратата зад тях и потърси електрическия ключ.

— Не е приятно като си помислиш, че онази ужасна котка може да се скита наоколо — каза той спокойно.

Лайза и Бет се спогледаха.

— Изглежда не се е прибирал — каза бавно Бет. — Нищо не се е променило от миналата нощ.

Те влязоха във всекидневната. Бет отиде и дръпна прозорците разтреперана.

— Не мога да престана да се чудя дали някой или нещо не ни наблюдава — каза тя тихо.

Лайза направи гримаса.

— Сигурна съм, че е така. Иди и провери на горния етаж, скъпа. Увери се, че старият негодник не спи в леглото си.

Бет дълбоко въздъхна и тръгна към стълбището. Въпреки че лампите бяха запалени, тя почувства как страхът й се връща. Нервите й бяха опънати, очите й трескаво се оглеждаха, когато стъпи на площадката и погледна към отворената врата на спалнята.

Тук горе беше много тихо. Изведнъж тя спря да чува приглушените гласове на Лайза и Кен, които разглеждаха книгите на Адам.

Студена паника пълзеше по кожата й, когато пристъпи бавно към мрачните сенки пред себе си.

Ти накара моят А-дам да страда…

Гласът внезапно прозвуча в главата й. Бет се вкопчи в перилата. Устата й пресъхна.

Не обичам хората, които карат моя А-дам да страда…

— О, боже!

Шепотът й прозвуча като вик в тишината на стълбите. Тя се обърна и хукна надолу.

— Бет, какво има?

Лайза я погледна над очилата си и видя бледото й лице.

— Нищо, просто почувствах…

— Какво почувства? Видя ли нещо? Той не е тука, нали?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, не погледнах — седна на масата и скри лицето си в ръце.

Кен изгледа и двете.

— Аз ще отида — каза той.

Изкачи се като взимаше по две стъпалата и те чуха стъпките му по площадката и звука от запалването на лампите.

— Чух глас в главата си. Брийд ли беше? — Бет отчаяно погледна Лайза.

Чуха Кен да влиза в банята и в другата спалня. Най-накрая той се появи на стълбите.

— Няма го. Няма и следа от него — той се усмихна на Бет. — Не се учудвам, че се притесняваш, скъпа моя. Онази котка е можела да влезе, когато вратата беше отворена, макар че аз се съмнявам в това. Те са плашливи. Доколкото знам, не е обичайно, дори е невероятно да се задържат около човешко жилище. Полицаите бяха много изненадани. Решиха, че по някакъв начин сте я уплашили и затова ви е нападнала. Съмнявам се, че ще я видим отново.

Лайза погледна към Бет и се намръщи. Изражението й ясно говореше, че не бива да обсъждат случая пред свещеника. Ако Гил първоначално беше намерил разказа на Адам за невероятен, колко ли по-налудничаво щеше да звучи на църковния служител.

— Какво ще правим? Той не може да остане цялата нощ навън в това време? — Бет отчаяно се опитваше да се овладее.

Кен поклати глава.

— Мисля, че най-добре ще бъде да се обадя отново на полицията и да го обсъдя с тях. Не зная дали не трябва да организираме спасителна група? Притеснява ме, че колата му е още тука. Но от друга страна не знаем дали някой не е дошъл да го вземе.

— Никога не би оставил вратата отворена — намеси се Лайза. — Той може да е стар, но паметта му е наред, нали? — тя се обърна към Бет.

Бет кимна.

— На мене ми се видя съвсем в ред — тя въздъхна, — но къде ще го търсим? Може да е навсякъде из хълмовете.

— Едва ли би тръгнал без палтото си. Той е разумен човек — добави Лайза.

Бет вдигна вежди.

— Защо няма телефон тук? Сигурна съм, че може да си го позволи.

— Попитах го — въздъхна Кен. — Страхувам се, че това си беше чист инат. Беше много рязък с мене и ми каза, че няма никого, с когото да иска да говори по телефона и че е абсолютно способен да се грижи за себе си. Питах го какво ще стане, ако получи удар или му се случи нещо подобно, а той ми отвърна, че ако получи удар, това ще си е по негова вина и ще си носи последствията.

Лайза се усмихна.

— Такъв си е Адам.

— Това не ни помага много при тези обстоятелства.

— Не — Лайза се поколеба. — Господин Макларън, искам да ви попитам, забелязвал ли сте Адам да прекалява с пиенето? — тя също беше видяла шишето с уиски.

Според Бет нивото на алкохола в него изглеждаше непроменено.

Кен поклати глава отрицателно.

— Каза ми, че е бил алкохолик, но че го е преодолял. Никога не съм го виждал да пие.

— Лайза!

Бет разглеждаше книгите по масата и изведнъж тя осъзна, че те са разместени, откакто беше тука последния път. Някои бяха разтворени, в други имаше отбелязани с листчета страници, а върху най-горната имаше бележки с червено мастило.

— Виж!

Заглавието беше „Психическа защита“. Тя я побутна по масата.

Лайза я придърпа и сложи очилата си. Няколко минути внимателно я разглежда.

Кен се намръщи.

— Не одобрявам съдържанието на повечето от тези книги.

— По-голямата част от съдържанието им е история — отвърна Лайза. — И философия. В тях има много мъдрост.

Тя продължаваше да чете.

— Те са порочни. Занимават се с черна магия.

— Глупости! — Лайза отново вдигна очилата на главата си. — Слушайте, млади човече, защо не отидете да ни направите кафе, докато аз ги прегледам? Може би ще ми дадат някаква представа къде е отишъл.

Резкият й тон подсказа на Бет, че е силно раздразнена.

Тя вдигна поглед към Кен, който излизаше от стаята.

— Какво има? Какво видя?

— Погледни! — Лайза побутна книгата към нея. — Ти го видя. Чети!

Бет седна на един стол и запрелиства бавно книгата, като четеше само пасажите, които бяха отбелязани и подчертани с червено.

Добре известен факт е, че ако окултистът, който се намира извън тялото си, се сблъска с премеждия на астрално ниво, или ако астралното му тяло бъде видяно и ударено или простреляно, тези следи ще се проявят и върху физическото му тяло.

И по-надолу:

Изкуственият елемент се създава чрез сливане със съзнанието на съществото, което желаем да пресъздадем, одухотворяването му с част от собственото същество и пробуждане в него на природната енергия. Този метод може да бъде използван и за добро, и за зло…

Нима Лайза предполагаше, че по този начин Брийд е създавала котката? Или че действително се е превърнала в котка? Или е влязла по някакъв начин в тялото на истинска котка? Бет погледна към Лайза.

— Ти вярваш в това, нали?

— Да, Бет, вярвам във всичко това. Погледни тук и тук.

Всички книги за магията на келтите бяха подчертавани с червено. Пасажите се отнасяха за преобразяването и пътуването извън тялото.

— Той се е опитвал да го направи. Или е планирал да опита. Всичко е свързано с този камък — тя хвърли снимката пред Бет. — Виждаш ли? Опитвал се е да разгадае какво означават символите.

— Гил ги разбира.

— Съмнявам се — намръщи се Лайза. — Може и да си мисли, че ги разбира, но аз смятам, че Адам е работил по съвсем различна система. Виждаш ли какви бележки си е водил в тази книга?

— Огледало, издълбано в камък. Оградил го е. Тук пише: Знакът на Брийд. Знак на жриците, способни да проникват в друга реалност. Тези камъни са пътни знаци, те посочват пътя през паралелните светове, а не към места в нашия свят.

„Поглежда в огледалото човекът.

И може пред стъклото му да спре.

Но ако силата у него го насочи,

ще се упъти към безкрайното небе.“

Тя се поколеба, докато разчете дребните надраскани думи: В миналото или в бъдещето. Място, където завесата е тънка. Вдигна поглед към Лайза.

— Завесата?

— Между световете — Лайза се усмихна. — Това са езотерични науки. Иска да каже, че така Брийд преминава в нашия свят и обратно в своя.

Бет поклати глава.

— Съжалявам. Просто не мога да го разбера. Не искам да те обиждам, но звучи като фантастика.

— Много пъти зад фантазията се крие истина, Бет — усмихна се Лайза. — Чети Юнг^[1]. Не се тревожи сега. Нека просто приемем, че Адам вярва в това. Дали не е отишъл до входа?

— До онзи камък? Кен Макларън казва, че не е далече от тука. Трябва да прехвърлим склона зад къщата. Той каза, че дядо бил обсебен от този камък — тя млъкна. — Мислиш ли, че е отишъл там? В тъмното?

— Когато е отишъл не е било тъмно.

Те се спогледаха.

— Бет, скъпа, не зная дали си се сетила, но тази нощ е Вси Светии. Това е един от моментите, когато завесата, ако ми позволиш да използвам този израз, е тънка. Винаги се е смятало, че сега е лесно за духовете да прекосят границата между техния и нашия свят. Ами ако той е избрал да опита да премине тази нощ, за да потърси Брийд?

— Но защо ще иска да я търси, ако тя продължава да го преследва? Ако тя е тука като котка? Ако аз я чувам и сега?

Лайза прехапа устни. Поклати глава, сви рамене, после седна и подпря глава на ръцете си.

— Не зная. Просто не мога да спра да си мисля как той стои там на открития склон сред проливния дъжд. Може би му е станало зле, може би е твърде изморен, за да се прибере, може би е ранен или се е изгубил.

— Мислиш, че трябва да отидем и да го потърсим, нали?

— Да.

И двете вдигнаха поглед, когато Кен се появи с поднос кафени чаши. Той го плъзна на масата между книгите и въздъхна. Беше чул последните им думи.

— Аз също смятам, че трябва да го потърсим. Изпийте това, докато се обадя на Мойра. Ще се отбием вкъщи, за да вземем фенерчета, част от оборудването ми за къмпинг и спасителната екипировка.

Бет погледна със съмнение към Лайза. Мисълта да излезе навън в тъмното я ужасяваше.

— Не мислиш ли, че е по-добре да чакаш тука…

— Не! — Лайза я погледна възмутена. — Аз навярно съм в по-добра форма и от трима ви. Всеки ден в Тоскана изминавам мили, а съм живяла из хълмовете през целия си живот. Ако смятате, че малко вятър и дъжд ще ме уплашат, много грешите.

Но мен ме плашат, помисли тъжно Бет. Както и мисълта, че някъде там се разхожда една кръвожадна магьосница на хиляда и четиристотин години и ме дебне, или пък дивата котка чака, за да ми разкъса гърлото. Плаша се, че е Вси Светии. Но тя не каза нищо.

— И двете сме с подходящи обувки и якета — продължи Лайза. — Бет зная какво си мислиш, но предполагам, че тя няма да е там — тя отново погледна към Кен, сякаш го предизвикваше да я попита за кого говорят. — Ако Адам е отишъл в нейното време, тогава тя ще е там с него. Ако е болен или ранен, тя ще иска да го намерим. Повярвай ми, каквото и да прави или да не прави тя, със сигурност го обича.

Бет за щастие не видя как баба й суеверно кръстоса пръсти под масата, докато говореше.

 

 

— Ако тръгнеш след нея, ще поискам развод! — беше изкрещяла Идина след него, докато Гил се качваше в колата.

За миг той остана загледан в жена си, която стоеше на вратата на хотела, скрита от проливния дъжд. Светкавица освети за част от секундата фасадата на хотела, после всичко отново потъна в мрак, с изключение на малкия правоъгълник светлина от лампите в коридора зад нея. Той поклати глава.

— Изгубих три часа, за да ти обясня, че точно това искам — Гил въздъхна. — Съжалявам, трябва да отида — помълча за секунда. — Впрочем ти не каза ли, че Деймиън те чака, за да те заведе на забава, Идина? — погледна я с пълно презрение. — Бих казал, че това е по-важно, отколкото да почакаш да разбереш дали един старец е загинал в бурята, а ти?

Без повече да поглежда към нея, той даде заден ход с взетата назаем кола — този път от една от келнерките — и я насочи към алеята, като се мръщеше на острата болка в лакътя си. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, видя, че тя все още стои там на дъжда и го гледа как си отива.

Той стигна в Шилинг Хауз, точно когато Лайза и Бет се качваха в колата на свещеника.

— Гил? — Бет се втренчи в него и лицето й се оживи от надежда. — Къде е Идина? Какво се е случило?

— Идина се връща в Лондон — отговори той лаконично. — Завинаги. А аз оставам тука. Където и да кажеш, скъпа.

Той протегна ръцете си и я прегърна здраво. Бет го погледна в очите и се усмихна недоверчиво, но после го целуна по бузата.

— Гил…

— Хайде, вие двамата — Кен отметна мократа коса от очите си и им се усмихна. — Ако ще празнуваме, нека да изчакаме малко.

Когато спряха пред дома на свещеника, Мойра вече ги очакваше с термоси гореща супа, две раници и всичките фенерчета, които беше успяла да намери. Беше със здрави туристически обувки, дебело подплатено яке и шал. Кен притеснено се намръщи.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш?

— Как бих могла да остана? — тя се вдигна на пръсти и го целуна. — Много харесвам стария доктор Крейг. Не се притеснявай. Обадих се и казах на полицията какво ще правим. Ако имаме някакви проблеми, те ще дойдат или ще повикат планинската спасителна служба.

Паркираха колата в разширението на пътя в подножието на хълма, откъдето тръгваше пътеката. Един знак, едва забележим между къпиновите храсти, обясняваше, че пътеката води към древен камък със символи, на два километра нагоре. Някъде вдясно Бет чуваше шума на планинския поток, който се спускаше по склона в скалистото си корито. От двете им страни дърветата, надвиснали над стръмната пътека, бяха украсени с увиснали лишеи. Краката й се хлъзгаха по мокрите камъни, а ревът на вятъра в ушите й заглушаваше всичко, освен шума на водата. Пътеката следваше коритото на потока, изкачваше пролома между дърветата, заобикаляше оголените стени и бързо ставаше все по-стръмна и на места можеха да стъпват само между корените на дърветата, сякаш изкачваха стълба. Шумът на потока, който, придошъл от бурята, се сгромолясваше с пълна сила във водопадите, беше оглушителен. Когато Кен, който водеше, за миг угаси фенера си, те видяха блестящата пяна да се белее в тъмнината и почувстваха как земята трепери под краката им. Светкавица проблесна между дърветата и Бет потръпна. Погледна към гърба на Кен в лъскавия дъждобран и тежката раница, а после — към осветената от фенерчето пътека, където светлината се губеше между стволовете на дърветата.

Преди да тръгнат, той им беше раздал фенерчета, резервни батерии и вълнени шалове, и настоятелно, макар и безуспешно, се беше опитал да убеди Лайза да остане в колата.

С опънати нерви Бет тежко се катереше нагоре и от време на време поглеждаше дали Лайза е още до Мойра. Беше се уверила, че макар и почти на седемдесет, баба й не се шегуваше, когато каза, че е в по-добра форма от всички тях.

Гил се спъна в камъните и побърза да се хване за нея. Тя го погледна и се усмихна. С него се чувстваше в по-голяма безопасност. Зад тях Мойра, в чиято малка раница бяха прибрани кафето и сандвичите, се препъваше по стръмната пътека. Те изчакаха нея и Лайза. Фенерчетата им осветяваха хлъзгавите скали.

— Добре ли сте?

Гил почувства как ревът на водата удави думите му. Мойра вдигна очи, усмихна се и кимна:

— Добре сме.

При един внезапен порив на вятъра, по-силен от предишните, Бет се препъна в един разхлабен камък. Вече излизаха от зоната на дърветата и ставаше по-студено. Кен спря, обърна се и ги изчака.

— Добре ли са всички? Остана още малко, но е още по-стръмно. Да си починем ли?

Той угаси фенерчето, за да пести батериите и те останаха скупчени за момент.

— Какво ще правим, ако е там? — попита Лайза, като се опитваше да надвика писъка на вятъра.

— Ако имаме нужда от помощ, за да го свалим, ще се обадим на полицията.

Тя кимна, олюлявайки се под новия порив на вятъра.

— По-добре да тръгваме! — извика той, за да го чуят. — Времето не ми харесва. Пък и не искаме да замръзнем. Хайде!

Сега те вървяха по-близо един до друг. Фенерчетата им осветяваха едва забележимата пътека, която минаваше през скалите и пирена. Светлината им пречеше да виждат надалеч, а когато Бет погледна нагоре, вятърът и суграшицата я ослепиха. Тя се препъна и за малко не падна. Лайза я хвана за ръката.

— Добре ли си?

Бет поклати глава. Страхът й растеше. Все по-силно чувстваше, че нещо ги наблюдава. Усети погледа на Лайза върху лицето си и я видя да се усмихва окуражително. Искаше да извика, но нямаше глас. Кен вече беше тръгнал напред и всичко, което искаше беше да не изостава.

— Не е далече — изговори Лайза само с устни. — Не спирай!

Бет потръпна в палтото си и се насили да продължи. Гил вървеше плътно до нея. Каквото и да имаше наблизо, то не се приближаваше, а вървеше успоредно с тях.

Следващата, която спря, беше Лайза. Тя се наведе и изохка.

— Съжалявам, кракът ми се схвана. Дори и за мене е доста бързо.

Кен ги чакаше, с очи вперени в тъмнината отвъд малкия кръг от светлина.

Лайза изведнъж се изправи и се огледа.

— Тук има някой.

— Какво? — Кен се огледа. — Къде?

Тя угаси фенерчето си и направи знак на другите да направят същото.

— Чувствам, че някой ни наблюдава.

— Адам?

Лайза поклати глава.

— Ще извикам…

— Не! — тя го сграбчи за ръката. — Недей! Не знаем кой или какво е това — тя бавно се завъртя, загледана в тъмнината. — Каквото и да е, то не иска да знаем, че е там.

— Откъде знаеш? — прошепна й Кен.

Тя сви рамене.

— Женска интуиция, инстинкт. Но не е Адам.

— Брийд ли е?

Бет се сви до тях, почувствала ледени тръпки по гърба си. Гил я беше прегърнал със здравата си ръка.

— Не мисля. Не ме питай защо. Колко има още до камъка?

Кен се огледа.

— По-лесно е да видя къде сме, когато фенерите са угасени. Ето там между облаците, където са звездите, това е върхът Бен Деарг. Мисля, че сме съвсем близо до кръста. Имаме късмет, че вече има пътека нагоре. До неотдавна никой не се качваше тук.

— Освен Адам — обади се тихичко Бет.

Лайза се беше намръщила.

— Ти го нарече кръст — тя дръпна Кен за палтото. — Какъв кръст? Нали търсим камък с пиктски символи?

Той кимна.

— Така е. От предната му страна има келтски кръст, а от задната — символи — той ободряващо й се усмихна. — Обещавам ти, че не след дълго сама ще го видиш — Кен бързо се обърна, когато светкавица проряза хоризонта. — Надявам се, че това не са езичниците пикти в действие. Когато свети Колумба дошъл в Нърнес да покръсти крал Бруд, неговият друид предизвикал буря, за да го пропъди. Или поне се опитал да го направи. Струва ми се, че не е успял, защото силата на Христос била много по-голяма.

— Това е бил Броихан — каза бавно Бет. Тя триеше дъждовната вода от очите си.

— Точно така! Броихан — Кен изненадано я погледна. — Виждам, че и ти четеш книгите на баба си.

Той се обърна и ги поведе нагоре. След като се спогледаха в тъмнината, Лайза и Бет запалиха фенерчетата си и го последваха.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова повече се засилваше бурята. Светкавици проблясваха около планинските върхове в далечината, после започнаха бавно да се приближават към тях и накрая те чуваха гръмотевиците съвсем наблизо между хълмовете. Бет сподави страха си и си наложи да продължи да се катери. Беше сигурна, че каквото и да ги наблюдава, то беше още там. Убеди се като видя как до нея Лайза бързо поглежда през рамо, защото знаеше, че баба й също го усеща.

Лайза се протегна и я хвана за ръката.

— Още малко, миличка. Той е там. Чувствам го.

Кен отново спря и освети с фенерчето си склона пред себе си.

— Пътеката изчезна. Не мога да я видя. Тази проклета суграшица скрива всичко.

Пред тях във всички посоки се простираха пирен и трева, докъдето стигаше лъчът на фенерчето. Отвъд него цареше мрак.

Бет потрепери и този път Кен я забеляза.

— Ще я намерим, не се притеснявай.

— Ами ако не я намерим? — тя се оглеждаше, насочила своя фенер към далечината. — Ами ако дядо също се е изгубил? Става все по-студено. Ами ако всички сме се загубили?

— Не сме се изгубили, Бет — гласът на Лайза беше още силен. — Не се притеснявай, вече сме съвсем близо.

Кен направи няколко крачки напред и отново спря. Насочи фенерчето си в дъжда и триумфално извика:

— Виждам го! Ето там!

Огромният камък, потъмнял от дъжда, се издигаше пред тях като огромен крив зъб, осветяван от проблясващите светкавици. Дори оттам, където се намираха, веднага забелязаха, че някой или нещо се беше сгушило в основата му.

 

 

Самичка в мрака, Брийд се огледа. Не знаеше къде се намира. Чувстваше вятъра, чуваше дъжда по листата на дърветата, чуваше гръмотевиците, но се беше изгубила. Проблесна светкавица и тя за миг почувства прилив на енергия, но когато светлината угасна, отново остана сама в дългата тъмна нощ.

Адам беше някъде там. Беше го чула да я вика. Отчаяно се опитваше да го намери, но не можеше.

Чувстваше, че и Броихан е наблизо. Той я преследваше с далеч по-голямата си сила и умения. Когато я хванеше, щеше да убие и нея, и Адам.

Имаше още някой — чужденецът от Уелс, който преследваше Броихан през пластовете на времето. Той също се приближаваше.

Брийд бавно се обърна и почувства как вятърът развява косата й в мрака. Ако бурята се приближеше, щеше да се чувства по-силна. Тялото й, което лежеше в леглото като затворник на Броихан, все повече отслабваше.

Той не искаше да убие тялото й без душата. Затова я поддържаше жива с помощта на най-добрите си лечители, които я миеха, даваха й мляко и вино, докато душата й се върне от търсенето през вековете. Когато се върнеше в онова легло, щеше да умре от ръката на Броихан.

Умът й беше замъглен и не можеше да мисли ясно. Там не съществуваше нищо, освен необходимостта да намери Адам и да се слее с него. А сега той отново беше изчезнал. Нямаше го в къщата му, нито в колата, никъде, където можеше да го намери. Някъде наблизо и други хора го търсеха. Хора, които щяха да й го отнемат, точно когато той се беше научил да се връща при нея.

Брийд почака нова светкавица и вдъхна енергията, която връщаше силата й. Адам беше наблизо. Ако успееше да се добере до него, щеше да го вземе със себе си в сенките и тогава те щяха да останат завинаги заедно, без телата да им пречат.

Тя се усмихна. Разбира се, имаше и друг източник на енергия. Той щеше напълно и веднага да й върне силите. Проливането на жива кръв не изискваше умения. Нямаше нужда от посвещения, нито от специално обучение при друидите. Сама беше открила, че когато убива, енергията, освободена от жертвата, се влива в нея. А близо до камъка бяха хората, които искаха да й отнемат Адам. Когато ножът се появи в ръката й, тя най-после разбра кои са те — двете жени, които отдавна стояха между нея и Адам. Жената Лайза и детето на детето на Адам — Бет.

Беше справедливо те да умрат, за да дадат живот на нея и на Адам.

 

 

— Жив ли е?

Петте фигури, скупчени над него, осветиха с фенерчетата си Адам и видяха пребледнялото му лице, подгизналите дрехи и затворените му очи. Беше премръзнал. Кен потърси зад ухото на стареца някакъв пулс, после вдигна очи, като ги триеше от дъжда.

— Жив е, но едва се държи.

Той искаше да съблече якето си, но Лайза сложи ръка на рамото му.

— Няма нужда и ти да умреш от студ, Кен. Имаш нужда от дреха.

Кен я погледна и кимна. Свали раницата си на земята и я отвори.

— Помогнете ми да го увием. Ето, Бет — той трескаво ровеше в джоба си с мокри пръсти, — вземи телефона и се обади в полицията. Ще ни трябва помощ, за да го измъкнем оттук.

В светлината на двете фенерчета, които Лайза държеше, Кен извади от раницата химически загряващи компреси и ги натика под ризата и якето на Адам, под мишницата и при слабините, после го увиха в измамно тънкото спасително одеяло. С хлъзгащи се от студения дъжд пръсти, те го омотаха като пашкул и го закопчаха с лепенките. Най-накрая Кен посегна към светлооранжевия спасителен чувал.

Докато бързаха да го затоплят, Бет, обърната с гръб към вятъра, се мъчеше с малките бутони. Измръзналите й пръсти се плъзгаха, когато се опитваше да избере номера.

— Няма никакъв сигнал — уплашена тя опита отново, като се отдалечи още от тях. — Кен, не мога да се свържа.

Обърна се и направи още няколко крачки встрани, като се чудеше дали камъкът не пречи на връзката.

Заети с Адам в малкия кръг ярка светлина, останалите не я чуха. Вятърът се опитваше да изтръгне чувала от ръцете им, а Адам лежеше като мъртвец с отметната безпомощно назад глава и все още затворени очи.

Брийд ги наблюдаваше иззад дърветата, здраво стиснала ножа. Адам беше болен. Тя се насочи към него в мрака.

А-дам, какво има? А-дам, ела при мен!

Отговор нямаше. Не беше достатъчно силна. Тя присви очи. Бет се приближаваше към дърветата.

— Ало? — Бет беше успяла да се свърже и се опитваше да чуе през шума на вятъра дали има сигнал. — Ало? Моля ви, помогнете ни! Намерихме го при кръста. Той е в безсъзнание. Много е зле. Ало, чува ли ме някой?

Зад нея Кен и Гил най-накрая успяха да пъхнат краката на Адам в спалния чувал. Бавно и мъчително те напъхаха вътре студеното му тяло. Лайза разтриваше ръцете му и се опитваше да ги затопли, преди да ги напъха в сребърното фолио. Внимателно го подпряха с гръб на камъка, който го заслоняваше от суграшицата и вятъра.

Най-после Гил вдигна очи.

— Бет, свърза ли се? — той се взря в дъжда. — Бет, къде си? — гласът му рязко се извиси.

Кен го погледна.

— Какво има?

— Къде е тя? Не я виждам.

Свещеникът се изправи на крака и насочи фенерчето си към дърветата. Лайза и Мойра все още държаха Адам през раменете.

— Стойте тук и не мърдайте — нареди им той. Огледа се, присвил очи срещу дъжда, треперещ. Описа широк кръг с фенерчето, проклинайки факта, че батериите отслабват. Трябваше да отиде до раницата и да ги смени, но не искаше да го прави, преди да ги е използвал докрай. — Бет, къде си?

На склона растяха шотландски борове. Намръщен, той погледна към Гил. Защо не виждаха фенерчето? Беше ли угаснало?

— Бет! — извика Гил с всички сили, но вятърът грабна думата от устните му и я разкъса, дълго преди някой да я чуе. Обърна се към Лайза. Тя беше прегърнала Адам с две ръце, люлееше го лекичко и се опитваше да стопли премръзналото му мокро тяло. Гил отново се огледа тревожно и се приближи към дърветата. — Бет!

Кен го последва. Сега, когато отново се беше изправил и чувстваше силата на вятъра, той внезапно се почувства много уморен. Спря. Не трябваше да им позволява да идват тук. Трябваше да остави това на професионалистите. Но винаги, когато беше идвал тука преди, времето беше меко, а пътеката — ясна. Не беше осъзнавал колко е стръмна пътеката или колко релефна е местността. Бет можеше да се е спънала и паднала, да се е изгубила сред дърветата. Можеше да се е подхлъзнала в лепкавата киша или да е паднала от някоя скала.

— Бет! — гласът му беше пресипнал. Чувстваше как студът го пронизва до кости.

И тогава видя малкото кръгче светлина от фенерчето й, скрито от дърветата. Беше вдигнала ръка до ухото си и се опитваше да надвика бесния вятър в слушалката на мобилния телефон.

— Бет!

Той насочи към нея фенерчето си и най-после освети бледозеленото й яке и скритото от косата бяло лице. Гил се спусна към нея. Почти я беше достигнал, когато чуха ръмженето откъм дърветата.

Тя свали телефона от ухото си и погледна по посока на звука.

— Чу ли това?

— Ела, бавно — той й протегна ръка и освети с фенерчето боровете. — Не може да е същата! Не може!

— Тя е. Това е Брийд. Дошла е за Адам — Бет дишаше тежко, стиснала в ръка слушалката. — О, господи, къде е? Не мога да я видя.

Гил се протегна и я хвана за лакътя.

— От тук. Отдалечи се от дърветата. Не тичай.

Светлината на фенерчето отслабваше. Той погледна назад. Кен ги очакваше, насочил своя фенер към тях. Зад него, при камъка, Лайза и Мойра все още се занимаваха с Адам, без да разбират какво става. Нямаше с какво да се защитят, освен с тежкия фенер в гумената му обвивка.

— Кен! — извика тихичко Бет. — Помогни ни!

Докато с Гил предпазливо се придвижваха към него, тя отново чу ръмженето и видя Кен да се оглежда. Той също го беше чул.

— Внимавай, Кен. Това не е истинска котка — очите й шареха между дърветата. — Ако знаеш някакви молитви за защита, мисля, че е добре да ги кажеш — гласът й силно трепереше.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е истинска котка? — вятърът връщаше думите му обратно.

Бавно и уверено Гил я отдалечаваше от дърветата.

— Искам да кажа, че е жена. Някаква зла магьосница. Моля те, повярвай ми. Просто използвай силата, която имаш като свещеник, за да я отпратиш — гласът на Бет истерично се повиши. — Тя ще ни нападне. Правила го е и преди. Иска да ме убие.

Ръката на Гил се стегна около нея.

— Хайде, нека бързо да отидем при другите. Няма да й позволя да те докосне.

Ръмженето се чу отново, по-наблизо, въпреки че не можеше нищо да се види в слабия лъч на фенера.

— Хайде, в чантата има още батерии. Бързо!

Той се затича, като я дърпаше сред себе си, подскачайки от камък на камък през пирена, следван плътно от Кен.

Зад тях котката скочи иззад дърветата.

Бет изкрещя.

Гил се извъртя, бутна я зад себе си и се обърна към животното, което летеше към тях. С бързо движение се освободи от превръзката и с две ръце удари муцуната с фенерчето. Чу се звук от счупена кост, последван от болезнен рев.

Котката изчезна.

Разтреперан, с ръце, хлъзгави от дъжда и кръвта, Гил се огледа в тъмнината, фенерчето беше угаснало и той чакаше, дишайки тежко, като се ослушваше с цялата концентрация, на която беше способен. Къде беше тя? Беше ли я убил?

Внезапно отляво се появи светлина.

— Гил? — гласът на Бет трепереше. — Добре ли си?

Тя насочи светлината към него, а после — към дърветата. За част от секундата и двамата видяха пред боровете фигурата на жена, която държеше ръце пред лицето си. Когато я осветиха, тя погледна към тях и когато отмести ръцете си, видяха, че по челото й, под дългата коса се стича кръв. Очите й бяха уплашени и изпълнени с болка, а устата отворена в агония. После фенерчето на Бет примигна и угасна.

— Исусе Христе! — Кен гледаше към мястото, където я бяха видели. — О, Боже, какво направи?

— Спаси ни живота. Може би — Бет хвана ръката на Гил и за момент я стисна здраво. — Хайде, бързо. Не се бави. Да се върнем при другите.

— Но жената… — Кен гледаше назад.

— Остави я — Бет отново беше на ръба на истерията. — Моля те, ела при Лайза!

Изведнъж, докато вървяха към камъка, Кен се олюля назад.

— Какво има? Добре ли си? — Гил тревожно го погледна.

— Няма нищо, просто схващане.

Кен усети как челото му се изпотява. Почувства страхотна болка в гърдите и лявата ръка.

— Кен? — Бет се наведе към него. — Хайде, какво става? Можеш ли да вървиш обратно до камъка?

За секунда проблесналата светкавица освети бялото му лице и тя видя болката в очите му.

— Добре съм. Нека си почина малко.

Болката в гърдите му ставаше все по-силна. Не можеше да си поеме дъх.

— Почти стигнахме, приятелю — ръката на Гил го обгърна. — Още няколко крачки.

Той погледна назад към тъмнината, но не видя никакво движение.

Напредваше стъпка по стъпка, като наполовина носеше Кен, наполовина го буташе. Бет вървеше плътно зад тях, като непрекъснато се обръщаше с ужас назад.

Кен затвори очи.

— Съжалявам, не знам какво ми става.

Той се опита да се усмихне. Не му беше убягнала иронията, че Лайза беше поне с двадесет и пет години по-възрастна от него. Стискаше зъби, за да приглуши болката. Затвори очи, за да я прикрие.

— Ти беше фантастичен — Бет стисна ръката му. — Просто дишай бавно и ритмично. Ще се оправиш — очите й отново се вгледаха в тъмните сенки между дърветата зад тях. — Най-лошото мина. Щом стигнем, ще решим какво да правим.

Най-после те стигнаха залитайки до камъка и Гил внимателно подпря Кен до Адам.

— Какво има? — гласът на Мойра беше дрезгав.

— Нищо — Кен се насили да се усмихне. — Просто се схванах, това е всичко. След малко ще се оправя. Гил, в раницата има нови батерии.

Гил го погледна разтревожено, после коленичи до Лайза и започна да рови из раницата с треперещи ръце.

— Нападна ни дива котка — той погледна към нея, за да срещне погледа й, после се обърна към Адам. — Той държи ли се?

— Едва-едва — Лайза гледаше с ужас. — Добре ли сте и двамата? — тя го освети с фенерчето си и видя кръвта. — О, божичко. Ранила те е.

— Само драскотина. Повечето кръв е нейна. Ударих я доста зле — Гил намери батериите и започна да разкъсва опаковката им. — Наблюдавай я — той изтри очите си. — Нападна ни котка, но после видях жена. Брийд ли беше?

— Разбира се, че беше Брийд — Бет коленичи до тях. Взираше се в далечината, стиснала безполезния фенер пред себе си като жезъл. — Тя е вещица. Магьосница. Лайза беше права. Тя е и убийца.

Гил зареди фенера си с новите батерии и с треперещи ръце и го запали. Наведе се към Адам и бръкна в спалния чувал, за да провери отново пулса му.

— Все още е много слаб. Бет, успя ли да се свържеш по телефона?

Тя уплашено се огледа.

— Къде е той? О, не, трябва да съм го изпуснала, когато котката ни нападна. Божичко, съжалявам. Какво ще правим сега? — тя трескаво се оглеждаше.

Той твърдо стисна устни.

— Няма значение, ако си се свързала.

— Не знам дали успях. Като че ли нямаше сигнал и нещо пращеше, но вятърът и дъждът бяха толкова силни, че не можах да чуя дали някой ми отговаря. Съжалявам, Гил. Ще отида да го потърся.

— В никакъв случай — Лайза беше категорична. — Не можеш да се върнеш там, щом онова създание все още броди наоколо. А и телефонът сигурно се е развалил, ако е лежал на дъжда. Няма смисъл да го търсиш.

Гил се изправи.

— Страхувам се, че това е единствената надежда за Адам — той погледна към тъмнината. — Аз ще отида. Вие стойте тук.

— Никога няма да го намериш, Гил. Не и в този мокър пирен и калта — опита се да го спре Лайза. — Не ставай глупав!

— Трябва да опитам — той мрачно й се усмихна. — Не се притеснявай, ще бъда нащрек. Този път фенерът ми е добър. Ще го намеря.

Трите жени наблюдаваха как Гил се връща по пътя, по който бяха дошли, като осветява с фенерчето наоколо си и от време на време го насочва към дърветата. До тях Кен се беше облегнал в скута на Мойра, стиснал зъби от болка.

— Каква глупачка съм! — Бет се свлече на колене до Лайза. — Господи, това е ужасно — тя погледна през рамо. — Няма да я видим, ако се промъква в мрака, нали?

— Не — Лайза беше прегърнала Адам. — Не, няма да я видим.

— Вината е моя. Ако не бях изпуснала слушалката…

— Бет, не си го направила нарочно. Никой не те обвинява. — Лайза изключи своето фенерче разтреперана. — По-добре да пестим батериите и да позволим на очите си да свикнат с тъмнината. Така има по-голяма вероятност да я забележим.

Тя си беше спомнила за Мерин, мислеше за неговата сила и в ума си обграждаше всички с непробиваема стена от светлина.

Сгушени накуп, от време на време те виждаха фенерчето на Гил да проблясва в далечината, докато методично претърсваше земята все по-близо до боровете. От време на време той го вдигаше нагоре и осветяваше около себе си, сякаш да се убеди, че там няма никого.

— Ще ни нападне ли пак? — Бет се сгуши още по-наблизо.

Лайза поклати глава.

— Не знам — тя нежно сложи ръка на челото на Адам. — Къде ли е той, Бет? Ако е отишъл в нейното време, защо тя не е там с него? Защо още стои тук?

Бет се взря в лицето на стареца. Очите му бяха затворени, кожата бледа и мокра от суграшицата. Нямаше признаци на вътрешна борба. Изражението му беше спокойно.

— Мислиш, че се е прехвърлил в друго време? — прошепна тя тихичко, така че Кен и Мойра да не могат да я чуят.

Лайза кимна.

— Мисля, че се е опитал, но може да не е успял. Може би е попаднал на погрешно място или в погрешно време. О, Бет, как да разберем? — тя се загледа натам, където фенерчето на Гил беше изчезнало. — Брийд би могла да ни каже, ако не беше решила твърдо да ни убие.

— Не мога да го видя — Бет също търсеше с очи далечния лъч на фенерчето. В гласа й прозвуча паника. — Лайза, не мога да го видя.

Лайза напрегнато се оглеждаше.

А-дам. Къде е А-дам?

Чуваше думите някъде в дъното на главата си.

— Не мога да го видя! — Бет се беше изправила на колене.

— Чакай! — Лайза сложи ръка на рамото й. — Слушай!

— Какво има?

— Чух глас. Нейният глас.

— На Брийд? — прошепна Бет. Двете жени се ослушваха сред шума на вятъра и дъжда.

А-дам!

— Ето — Лайза отново стисна рамото на Бет. — Чу ли я?

Фигурата едва се открояваше на границата на полезрението й. Тя разтърси глава, като се опитваше да се скрие от дъжда и отново се взря натам. Да, на ръба на мрака, стоеше фигура, малко по-тъмна, малко по-плътна от сянка, с дълга коса и наметало, които сякаш бяха част от самия дъжд. Лайза преглътна.

— Брийд! — усети как Бет замръзна от ужас. — Брийд, ние също изгубихме Адам. Помогни ни да го намерим — тя затаи дъх. Приближаваше ли се сянката? — Моля те. Той се е изгубил. Ние всички го обичаме. Помогни ни да го намерим!

Сега фигурата определено беше по-близо. Ужасените им очи различаваха наметалото и сребърната брошка, която го закопчаваше косата й под качулката, бледото й лице с правилни бледи черти; яркият кървав белег над носа й; безизразните очи и стиснатите устни. Тя сякаш не гледаше нито към тях, нито към Адам, а към земята между тях.

А-дам!

Устните й не помръдваха.

А-дам, обичам те!

Сега Брийд стоеше на около десет метра от тях и очите й бяха втренчени в лицето на Бет.

— Ние всички го обичаме, Брийд — Лайза се опитваше да говори спокойно. Затаи дъх, когато фигурата приближи още.

И тогава, без предупреждение, тя се хвърли към тях и двете едновременно видяха ножа с дълго острие в ръката й. Бет изпищя, дръпна Лайза от пътя на Брийд и се намери само на сантиметри от пламтящия от ярост поглед. Отчаяно вдигна ръка, за да се защити. Успя да отклони ножа, когато чу глас зад себе си.

— В името на Христа, махни се! — Кен седеше и с трепереща ръка рисуваше във въздуха кръстния знак.

Брийд се поколеба. Стиснала здраво ножа, тя спря насред крачка.

— Всичко е наред. Тук съм!

Гил беше видял всичко. Той претича последните метри към тях и задъхан се хвърли към Брийд.

— Остави ги на мира, проклета вещице!

Опита се да й вземе ножа. Фенерчето излетя във въздуха и падна на земята в преплетения мокър пирен. Настъпи мрак.

А-дам!

Жаловитият й писък се вряза в главите им.

А-дам, спаси ме! Обичам те!

Той почувства остро убождане върху дланта си и изруга, като отчаяно се опитваше да достигне дръжката. Вече беше много изтощен. Не можеше да си поеме дъх.

А-дам!

Бет се беше изправила на крака. Тя намери фенерчето и го насочи по посока на битката.

— В името на Христа, отивай си! — Кен хлипаше от болка.

Гил и Брийд обикаляха в кръг. Краката им се хлъзгаха по мократа земя. В светлината на фенерчето и непрекъснатите светкавици Бет виждаше проблясването на острието. Зад нея Лайза също се изправи на колене, все още притиснала Адам към гърдите си.

— Недей, Бет!

— Трябва да му помогна.

Бет се промъкна по-близо до дебнещата се двойка, вдигнала тежкия фенер във въздуха, готова да го стовари по главата на Брийд, ако успее да я приближи достатъчно. Чуваше трескавото задъхано дишане на Гил, виждаше ножа, само на сантиметри от лицето му. Почти беше стигнала до тях, когато иззад билото на хълма се появи един хеликоптер и се приземи на стотина метра над камъка, като освети цялата околност.

Брийд извика, изпусна ножа и погледна нагоре. Косата и наметката й се развяваха от вятъра.

Когато Гил и Бет отново погледнаха към нея, тя беше изчезнала.