Барбара Ърскин
По-силна от времето (19)

17

Болката от загубата не намаля, а с времето просто стана по-поносима. Никой не се усъмни, че Фил се е подхлъзнал върху леда, а Лайза нямаше, нито някога щеше да има доказателства, че една красива млада жена от отдавна отминало време, беше изскочила на пътя пред него, точно както беше направила с колата, в която пътуваха Джули и Кълъм — безогледно деяние на един налудничав агресивен дух, изгубен в дебрите на времето.

Първите години след смъртта на Фил бяха много натоварени. Трябваше да започне работа почти веднага — никой от тях не беше имал желанието или склонността да спестява. Фил печелеше пари, докато тя се грижеше за Бет. Така се бяха споразумели и тя се беше учудила колко лесно се беше отказала от кариерата си. Учуди се и колко приятно й беше да започне отново да рисува. Помагаше й да забрави загубата си. Поръчките се трупаха с лекота. Беше трудно да се разкъсва между нуждите на жизнерадостното дете и спокойствието, което й беше необходимо, за да рисува, но тя успя да се справи с помощта на доброжелателни съседи и търпеливи детегледачки.

Красотата на малката Бет и лъчезарният й характер помогнаха за това, както и лекотата, с която тя се приспособи към промените в живота им — изумителното спокойствие и тишина на уелската провинция, следвано от луксозните и оживени пътувания из Европа, които им налагаше блестящата вече репутация на Лайза.

И все пак животът им беше самотен. Отначало Лайза не знаеше как ще живее без Фил. Всяко кътче от дома й изглеждаше празно без него; всичко, което правеше, й се струваше безсмислено. Ако не трябваше да се грижи за малкото момиче, тя щеше да изгуби желание за живот. Но Бет беше с нея през цялото време, обгърнала врата й, обсипваща я с целувки. После дойдоха първите произнесени думи, които, както виновно си спомняше Лайза бяха: „Не плачи, бабо Лайза“, докато малките пръстчета изтриваха сълзите й.

Мерин също беше с тях. За първи път той слезе от хълма и един ден тя го завари в кухнята си. Неговата философия беше простичка. Фил не е отишъл никъде. Той е все още тук, грижи се за тях и очаква да види, че могат да се справят сами. Той научи Лайза как да разговаря с Фил, как да му иска съвети и да се вслушва дълбоко в себе си, за да чуе отговорите му. Научи я, че Фил не би искал тя да прекара живота си в плач или да изпълни детството на Бет с нещастни спомени. Научи я как най-накрая да освободи Фил, да му позволи да продължи по-нататък, така че споменът за него вече да не изпълва къщата; как да посещава гроба му върху огрения от слънцето склон с радост, а не със скръб и не всяка седмица, а само когато иска да сподели нещо. Научи я как да защити живота си и този на Бет от Брийд. Във фермата нямаше вече да се появяват нито диви котки, нито отмъстителни, ревниви духове. Когато почувства, че Лайза отново е достатъчно силна, за да остане сама, той започна да идва все по-рядко във фермата и един ден, когато тя се изкачи до колибата, разбра, че е заминал. Коминът беше студен и Лайза почувства, че той отново я е оставил да се оправя сама.

После се появиха и други мъже. Връзките й не бяха нито много, нито сериозни, освен една — с италиански граф, писател, който живееше в древен, полусрутен замък в хълмовете около Фиезоле и чийто портрет беше рисувала през едно сияйно и незабравимо лято. Тя за малко не се бе омъжила за него, но нещо й пречеше да го направи. Причината не беше в това, че чувствата й не бяха достатъчно силни. Без да изпитва нелоялност към Фил, Лайза обожаваше графа и с радост би прекарала остатъка от живота си до него, но някакво вътрешно чувство я накара да се отдръпне. Вече не искаше да принадлежи на никого по начина, по който Микеле би искал. Тя беше личност и изкуството й стоеше на първо място в живота й. Лайза ценеше изключително много свободата си и рисуването, а той не можеше да разбере това. Беше изминало дълго време, откакто беше ходила в красивото имение между маслинените дървета.

От самото начало Бет я придружаваше в пътуванията й, стоеше в хотелските стаи, излежаваше се край басейните, докато Лайза седеше пред статива с последния си известен модел. Ако отсядаха в къщата на модела, както беше в случая с Микеле, беше по-забавно и детето можеше по-свободно да се движи наоколо. От съвсем малка тя беше свикнала да носи собствения си скицник и пастели, а после беше преминала на бои, но никога не правеше портрети. Това беше специалността на Лайза. Вместо това Бет се концентрираше върху пейзажите, изучаваше разликите между местата, които посещаваха — Южна Франция, Италия, Швейцария. Докато годините отминаваха, тя изпълваше блок след блок с ясни, прилежни скици и ги трупаше в малката си спалня във фермата. В училище се съсредоточи върху изкуствата, а после завърши лондонския колеж за изящни изкуства „Сейнт Мартин“. Веднъж или два пъти в годината се срещаше с баба Джейн, която изглеждаше двадесет години постара от Лайза, която фактически също й беше баба. Но тя винаги мислеше за нея само като за Лайза, а понякога, в най-тайните си фантазии — като за своя майка.

Бет знаеше, че има и дядо, който е лекар в Сейнт Олбънс, но двете жени никога не говореха за него, когато бяха заедно. Когато попита Лайза за него, тя сви рамене и на лицето й се изписа тъга, която я накара да спре с по-нататъшните въпроси. По някакъв начин Бет разбираше, че става дума за друга жена. Това звучеше много викториански, романтично и доста тъжно и беше причина за бялата коса и сбръчканото, състарено лице на баба Джейн. Лайза никога не говореше и за нея! Това беше странно, защото във всяко друго отношение Лайза беше съвременна и освободена жена, с нея можеше да се говори за всичко. Като се има предвид колко важни неща липсваха в живота на Бет — родителите й, дядо Фил, за когото тя не си спомняше нищо, освен мечешката прегръдка — тя не смяташе, че би могла да си позволи да загуби още един дядо. Беше много заинтригувана.

Последния път трите жени се бяха срещнали на Коледа, когато Лайза беше занесла един портрет в апартамент в Ийтън Терас. Тя и Бет бяха се уговорили с Джейн да се срещнат в „Харви Никълс“ и трите се разположиха на една маса, близо до прозореца в ресторанта. За момент Лайза се загледа в Джейн, неспособна да скрие изненадата си от това колко е остаряла, но не каза нищо, докато Бет не изчезна в тоалетната.

— Защо стоиш там след всичко това?

Джейн сви рамене.

— Някой трябва да се грижи за него. Знаеш ли, че започна да пие.

Ужасена, Лайза се втренчи в нея.

— Адам?

— Че кой друг? Тя го изсмуква. Нищо не е останало от него. Работи един ден в седмицата и то само, защото Робърт не може да измисли как да се отърве от него. Още една грешка и той ще трябва да напусне. Вече си имат друг партньор. Няма да им липсва.

— Божичко, Джейн, каква бъркотия! — очите на Лайза се изпълниха със сълзи. — Като си помисля колко обещаващ беше. И толкова ентусиазиран.

Джейн кимна.

— Знаеш ли, аз спечелих, просто заради това, че останах — усмихна се загадъчно. — Тя не може да понася присъствието ми в къщата. Единствено кръстът е причината да съм все още жива. Онзи ден отново се опита да ме убие.

Лайза я изгледа с ужас.

— Какво се случи? — задъха се тя.

Джейн вдигна рамене с безразличие.

— Винаги съм много внимателна. Познавам я и не я изпускам от поглед. Обикновено не е там, когато Адам излезе. В деня, когато отива в кабинета си, мога да се кача горе. Чистя стаята им. Ужасно е. Стая на старец. Когато слизах надолу с прахосмукачката, тя ме блъсна по стълбите. Видях я с ъгълчето на окото си. Знаеш ли, изобщо не се е променила. Все още носи онази дълга коса, която го подлудява. Но не мога да разбера какво намира тя у него. Той е просто един впиянчен старец. — Джейн говореше с отвращение. — Ако не съм там, той няма да яде, нито да има чисти дрехи. Няма да има кой да му изхвърля бутилките. Не го пускам да отиде в кабинета си, ако е пиян. Веднъж го направи. За малко не го изхвърлиха. Точно тогава Робърт каза, че ще имат нов партньор. Никой вече не работи в един и същ кабинет повече от четиридесет години, всички се местят. Когато Робърт се пенсионира, и Адам ще трябва да го направи — тя посегна към джин-тоника, който си беше поръчала, когато седнаха и изведнъж смени темата. — Бет е станала много хубава.

— Така е — Лайза беше доволна от промяната. Гледаше ръката на Джейн, която трепереше, стиснала чашата с вода. — Не казвай нищо пред нея. Тя е обградила Адам с романтичен ореол — не зная откъде й е дошло на ум.

— От тебе — Джейн я погледна, без да трепне. — Ти винаги си била омагьосана от него. Но когато разбра, че не можеш да спечелиш, прояви достатъчно разум, за да стоиш далече от него.

За миг и двете замълчаха, замислени за Фил. После Джейн се отърси от тъгата си и се усмихна на Бет, която идваше към тях между масите. Тя наистина се беше разхубавила много. Имаше тъмната коса на баща си и деликатните черти на майка си. Може би беше малко закръглена, но привличаше вниманието с жизнеността и чара си.

 

 

През останалата част от обяда Лайза и Бет развличаха Джейн със случки от последното им пътуване до Ню Йорк, където Лайза беше рисувала съпругата на един магнат от „Уол Стрийт“, а после му беше позволила да я убеди да нарисува любимото му куче.

— А сега — продължи Лайза. — Бет има поръчка да илюстрира книга за нашите планини. Така че, когато аз замина за Италия следващия месец, тя ще остане във фермата, за да започне първата си сериозна работа. Чувала ли си за Гил Кембъл, писателя пътешественик?

Джейн се усмихна и поклати глава.

— Скъпи мои, не съм чувала за никого. Разкажете ми — тя погледна към Бет с очакване.

Лайза забеляза, че едва е докоснала храната си и се намръщи, но не каза нищо, а се обърна към Бет.

— Хайде, по-добре е да си признаеш.

Бет се изчерви.

— Добре де. Той много ми харесва! И какво от това? Женен е, но всички знаят, че жена му флиртува с всеки срещнат. Всъщност казват, че е имала няколко извънбрачни връзки. Горкият Гил! Не знам защо се примирява с това. Не слушай Лайза, бабо Джейн. Тя непрекъснато ме занася за него, а това не е честно. В крайна сметка тя ни запозна. Просто ме хвърли в обятията му.

— Глупости — Лайза доволно се усмихна. — Когато „Хибърдс“ издадоха книга за моите портрети, често ходех в лондонската им кантора. Боб Кейси ме запозна с Гил на една забава и си поговорихме, защото той пишеше историята на Черната планина. Какво по-естествено от това да го поканя на гости?

— Тя също го харесва, бабо — намеси се Бет дяволито.

— Не е вярно — Лайза се разсмя. — Или поне не е сериозно. Та той е тридесет години по-млад от мене…

— Което го прави идеален за мене! А докато котката я няма, мишките ще се забавляват, ако имат късмет.

— Бъди внимателна, миличка — усмихна й се нежно Джейн, — ако не искаш да разбиеш сърцето си.

— Това няма да стане!

Когато най-накрая станаха да си ходят, Лайза обгърна с ръка слабичките рамене на Джейн.

— Ще дойдеш ли някой ден във фермата да ни видиш? Моля те. Сигурна съм, че Адам може да се справи сам няколко дни.

— Изобщо няма и да забележи, че ме няма — Джейн непоколебимо срещна погледа й. — Не мисля, не трябва да идвам, Лайза. Вие с Бет сте щастливи и в безопасност. Нека оставим нещата така.

 

 

— Какво искаше да каже тя с това, че сме в безопасност? — попита Бет, когато помахаха на Джейн от таксито си към гара Сейнт Панкрас.

Лайза сви рамене.

— Мисля, че искаше да разберем колко е зле Адам. Ужасно е, когато някой се пропие.

— Но той няма да дойде. Той ме мрази.

— Не те мрази, миличка — намръщи се ядосано Лайза. — Не зная откъде ти е дошло наум това. Той е много нещастен човек, това е всичко. Ти му напомняш за Кълъм.

— И за майка ми.

— И за майка ти — кимна тя с лека, тъжна усмивка.

— Значи — Бет си пое дълбоко въздух — той не е агресивен, така ли? Не бие баба Джейн?

— Не, миличка, не прави нищо такова.

Лайза въздъхна. Тя никога не беше споменавала Брийд пред Бет и нямаше намерение да го направи сега. В края на краищата какво можеше да й каже? Че старецът е обсебен? Че това е една приказка за духове отпреди петдесет години? А и не искаше да си спомня за убийството на планинския път през онази далечна зимна нощ.

 

 

Откакто Адам започна да пие, жизнените му сили, изсмуквани от ненаситната Брийд, съвсем намаляха. Той ставаше все по-слаб, а с него — и тя.

— Предупредих го.

Робърт седеше във всекидневната с гръб към огъня и гледаше към Джейн, която беше седнала на канапето. Адам още не се бе прибрал и доколкото тя знаеше, бяха сами. Днес беше един от дните, когато тя се беше качила в гостната, за да смени чаршафите и сложи цветя на малката тоалетка. Отворила беше прозореца, за да пусне вътре студения следобеден въздух и беше направила кръстния знак над леглото.

— Не беше пиян, но дъхът му миришеше на алкохол от два метра. Един господ знае какво са си помислили пациентите му. Съжалявам, Джейн, но това се отразява на практиката ни.

Тя уморено кимна.

— Ще говоря с него, Робърт.

— Трябва, защото няма да му дам друг шанс. Ако това се повтори, ще трябва да го накараме да напусне — той се огледа и сниши гласа си. — Как се справяш, скъпа моя?

Тя се усмихна.

— Когато знам, че си тук, Робърт, е по-лесно. Не мисля, че щях да се оправя сама.

Джейн не беше сигурна какво знае той — не мислеше, че някой, освен Лайза, знае истината. В края на краищата Брийд никога не се беше показвала навън от къщата. За външните хора те навярно бяха обикновена, възрастна двойка със скучен брак. Никой не знаеше, че спят в отделни стаи. Според нея съвсем малко хора подозираха, че Адам пие.

Седеше сама и гледаше новините в шест часа, когато той най-после се прибра. Чу как входната врата се затръшна и почака да чуе стъпките му нагоре по стълбите. Но той не се качи горе. Влезе бавно във всекидневната и се загледа в нея. Лицето му беше посивяло от умора.

— Робърт беше ли тук?

Тя кимна.

— Каза ли ти какво стана?

— Добих някаква представа. Какво те е прихванало да отидеш на работа в това състояние? Ти си глупак, Адам.

В гласа й нямаше злоба. Беше просто констатация.

— Имаш ли някаква представа на какво напрежение съм подложен? — той рязко седна на ръба на стола и вдигна ръце към лицето си, като разтърка небръснатата си брада. — Не знам какво да направя.

Джейн се втренчи в него.

— Ако си уморен, навярно можем да отидем някъде на почивка. Не сме си почивали от години. Знам, че Робърт ще ти даде отпуск.

Дори щеше да се зарадва, предположи тя. Не очакваше Адам да се съгласи. Досега винаги беше отказвал.

— Би било хубаво — той се облегна на възглавничката с въздишка. — Не знам как да се отърва от нея, Джейни — гласът му пресекна. — Толкова съм уморен! Просто искам тя да си отиде!

Джейн невярващо се втренчи в него.

— Откога се чувстваш така? — прошепна тя най-после.

Адам сви рамене.

— Не знам. От месеци, от години. Когато е тука, не мога да мисля. Не мога да ям, не мога да правя нищо. Знам, че много те нараних. Изглежда просто не мога да се държа като нормално човешко същество. Виждах как провалям кариерата си или това, което е останало от нея; как унищожавам репутацията си, дома си, тебе. Толкова много те нараних — очите му бяха пълни със сълзи. — Помогни ми, Джейни.

Джейн се изправи.

— Наистина ли искаш да ти помогна?

Изведнъж тя отново се почувства силна. Наведе се към него и сложи ръце на раменете му. После го целуна по главата и се усмихна.

— Остави това на мен.

— Джейн… — Адам извика тревожно, когато я видя да отива към вратата. — Внимавай! Какво смяташ да правиш?

— Просто да си поговоря горе. Ти чакай тука. После, скъпи, ти и аз ще излезем да хапнем навън!

Джейн затича нагоре по стълбите, а сърцето й пееше от радост и облекчение. Най-после. Беше чакала толкова дълго този миг. Не можеше да повярва, че той се е вразумил, че се връща при нея. Не се боеше от нищо. Любовта на Адам беше всичко, от което имаше нужда. Спомни си предупрежденията на Лайза и инструкциите й как да се пази. Пък и около врата си носеше малкия кръст, който Лайза бе направила за нея. Не знаеше защо го беше запазила през всички тези години заедно с парчетата от талисмана. Не вярваше Лайза да има ангел хранител някъде на небето, но мисълта за счупените парчета в джоба й даде сили да влезе с трясък в гостната стая, за да се изправи срещу Брийд.

Стаята беше празна.

Тя се огледа, почувствала се излъгана. От Брийд нямаше и следа. Всичко си беше така, както го беше оставила след обяда. Леглото — оправено, прозорецът — лекичко отворен към влажната студена тъмнина, завесите — дръпнати до стената. Беше празно и… свободно.

На вратата се поколеба за миг, все още невярваща, после затвори вратата и изтича надолу по стълбите.

— Няма я.

— Да.

— Ти си знаел? — внезапно тя се ядоса. — Искаш да кажеш, че си е отишла. Затова си решил да се върнеш към реалността.

— Не, но тя не идва, когато ме няма, нали? Иначе какъв е смисълът? Когато се кача по стълбите, ще бъде там.

Джейн го погледна.

— Добре тогава. Хайде, качи се с мен. Извикай я и й кажи, че всичко е свършено.

— Не мога!

— Да, можеш. Ето, вземи го. Това ще ти даде сила.

Тя му подаде малкия дървен кръст, завързан с червен конец. Адам го взе, разгледа го и внезапно избухна в смях.

— Защо имам чувството, че знам кой ти го е дал?

— Да, Лайза беше. Ще те пази.

— Така ли мислиш? — Адам хвърли кръста към огнището. Твърде лек, той падна в краката му. — Нищо не може да ме опази, Джейн. Нищо. Брийд е по-силна и от двама ни. Няма начин да я победим.

— Глупости! — тя се протегна и го улови за ръката. — Хайде, нека да отидем горе и да приключим с това.

— Не, Джейн. Нека просто излезем тази вечер — той я притегли към себе си. — Хайде, мила. Искам да изляза от тази къща.

— Аз също, но не искам да се страхувам да се прибера, Адам — тя го задърпа към вратата. — Хайде, ще ни отнеме само минута. После ще бъдеш свободен.

Джейн спря, пусна ръката му за миг и изтича обратно да си вземе кръста. Тънката златна верижка се беше оплела в него и когато лекичко я дръпна, за да освободи закопчалката, изсъхналият от годините кръст се разпадна в ръцете й. Тя го погледна разтревожена.

— Кръста ми! — малки парченца червена коприна висяха между пръстите й. — Адам, кръста ми!

Той погледна към него и поклати глава.

— Нали не мислиш, че това те е опазило от нея, Джейн? Ако искаше да те нарани, досега щеше да го е направила.

Адам въздъхна.

Тя погледна към малките парченца в ръката си, после колебливо ги остави да паднат на килима и отупа дланите си.

— Хайде да вървим горе!

Той бавно я последва по стълбите. Джейн се спря на площадката. Сигурна беше, че остави отворена вратата на гостната. Отворена, за да влезе студеният влажен въздух в къщата. Сега тя беше затворена и се усещаше горещата животинска миризма, която винаги съпътстваше Брийд, когато беше тука. Видя как Адам се поколеба и стисна ръката му.

— Можеш да го направиш. Просто й кажи, че всичко е свършено. Кажи й да си отиде.

— Тя няма да си отиде, Джейни.

— Ще си отиде, ако си достатъчно силен — тя го целуна по бузата. — Заедно можем да го направим. А после ще излезем и ще празнуваме.

Адам я изгледа неуверено. Беше пуснала ръката му и той почувства хлад на мястото, където пръстите й го бяха докосвали.

— Хайде! — прошепна Джейн.

Без кръста се чувстваше уязвима, но бързо отхвърли тази мисъл. Всичко, което трябваше да направи, беше да подкрепи Адам. Той щеше да се справи с Брийд.

Той колебливо пристъпи и сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Сигурна ли си? — попита я през рамо.

— Да — тя лекичко го побутна. — Върви!

Адам бавно завъртя дръжката и отвори вратата. Брийд стоеше там. Носеше дълга зелена туника и косата й беше прибрана с красива сребърна шнола във формата на подскачаща сьомга. Гледаше точно към него и все пак той имаше чувството, че не го вижда.

А-дам…

Думите й като че ли идваха много отдалече.

А-дам, защо си ми сърдит?

— Време е да си вървиш — гласът на Джейн изведнъж прозвуча неестествено високо в ушите му. — Адам не те иска повече. Искаме да напуснеш къщата ни.

Брийд все още гледаше към Адам и той имаше чувството, че не е чула нито дума. Тя пристъпи напред и Джейн неволно отстъпи.

А-дам, обичам те. Къде си А-дам?

Приближи се още малко и Джейн отново отстъпи. Вече беше на площадката. Трябваше да вземе парченцата от кръста, те щяха да й дадат сили.

— Върви си, Брийд! — гласът й беше още силен. — Адам, кажи нещо! Накарай я да си иде.

— Съжалявам, Брийд — Адам се беше обърнал към съпругата си. Усмихна й се, после отново погледна Брийд. — Трябва да си вървиш. Уморен съм.

Брийд го погледна и като че ли за първи път видя лицето му. Уморен? Говореше на него и Джейн изведнъж осъзна, че думите като че ли идваха някъде отдалече в главата й, а не от устните на самата жена.

Горкичкият А-дам. Брийд ще те накара да се почувстваш по-добре. Тя се приближи към Адам с разперени ръце.

— Не — извика Джейн. — Не го докосвай! Махай се!

Брийд се завъртя и сякаш я видя за първи път. Усмихна се.

— Ти не си добра за него — каза тя почти нежно. — Ти трябва да си отидеш, не аз.

Внезапно очите й се разшириха, когато видя, че кръстът не беше там — малкият кръст, вибриращ от светлина, вече не висеше на шията на Джейн.

Брийд мина покрай Адам и излезе на площадката.

— Адам — гласът на Джейн беше изтънял от уплаха. — Кажи й!

Махни се! А-дам не те иска!

С невероятна бързина Брийд протегна ръка към Джейн и силно я бутна в гърдите. Джейн отстъпи назад в празното пространство и се затъркаля надолу по стълбите. Тя извика, когато полетя надолу, после се чу как тялото й тежко тупна в подножието на стълбите и настъпи тишина.

— Джейн! — изкрещя Адам. — Джейн, добре ли си?

Тя си отиде. Брийд му се усмихна. Хайде, любов моя. Протегна се и го хвана за ръката.

Адам мина покрай нея и застана на площадката.

— Джейн! Джейн! О, боже, Джейн, добре ли си? — хукна надолу, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

И без да я докосва, знаеше, че е мъртва. Вратът й беше изкривен, главата й беше опряна под неестествен ъгъл на стената.

— Джейн! — прошепна Адам.

Той коленичи до нея и потърси пулс зад ухото й. Но знаеше, че няма смисъл. Тя беше мъртва, Джейн беше мъртва.

За миг той остана неподвижен, невярващо втренчен в нея, после усети леко докосване по рамото. Брийд беше го последвала.

А-дам, ела горе. Обичам те, А-дам!

Той се изправи. Целият се тресеше. Обърна се и няколко секунди я гледа, без да може да проговори.

— Разбираш ли какво направи? — каза най-накрая, задушаван от сълзи. — Глупава, жалка крава!

Брийд погледна надолу и сви рамене.

— Ела в леглото, А-дам — каза тя равнодушно. — Не съжалявай за нея. Тя не беше добра за тебе. Ти обичаш мен.

— Вече не те обичам — гласът му беше много тих. — Напусни къщата ми!

— А-дам, аз те обичам. Искам да се любим.

Брийд се приближи към него и отпусна глава на рамото му. Изпълнена с енергията на умиращата жена, тя се чувстваше силна.

— Моля те, А-дам. Сега ще е добре, когато я няма. Цялата къща ще е наша.

Адам яростно се отдръпна от нея.

— Махай се — изсъска той. — Махай се, махай се, махай се! — Започна да крещи. — Кучка! Извратена убийца! Йезавел^[1]! Мегера^[2]! Махай се от тука! Не искам никога повече да те видя!

— А-дам — тя отстъпи от него озадачена. — А-дам, защо се сърдиш?

— Защото ти уби един от малкото хора, които някога съм обичал, затова.

Внезапно ядът му изчезна. По лицето му започнаха да се стичат сълзи. Той падна на колене и притисна главата на Джейн към гърдите си. От ъгълчето на устата й течеше тънка струйка кръв и когато я прегърна, тя изцапа ризата му.

— Джейн — изкрещя той. — Джейн, скъпа моя, съжалявам! Господи, как ще живея сега?

Брийд отстъпи от него, като гледаше озадачено и двамата.

— Ще се върна — каза тя тихо и обидено. — Сега А-дам е сърдит на Брийд.

Той не й обърна внимание. Беше взел една от ръцете на Джейн и я разтриваше отчаяно, сякаш се опитваше да влее топлина в тялото й.

Адам, обичам те!

Думите се чуваха съвсем слабо в главата му. Той дори не погледна към нея.

 

 

Бет намери Лайза да седи до телефона в тъмното.

— Какво има? Какво се е случило? — тя запали лампата. — Лайза, какво е станало? Тук е ужасно студено.

— Какво? — Лайза я погледна втренчено.

— Лайза? — Бет се наведе и я прегърна през раменете. — Ти плачеш. Какво се е случило?

— Баба ти Джейн — Лайза бръкна в джоба на джинсите си, извади кърпичка и изтри очите си. — Мъртва е.

Бет отстъпи назад изненадана.

— Баба Джейн? Но тя не е толкова стара — възрази тя. — Какво се е случило?

Лайза сви рамене.

— Обади се Робърт Хардинг, партньорът на Адам. Изглежда е паднала по стълбите и си е счупила врата.

Тя отново избухна в плач.

— А как е дядо? — Бет не можеше да дойде на себе си.

Лайза сви рамене.

— Не е добре. Пиян е — тя поклати нещастно глава. — Робърт не знае какво да прави. Оправил се е с полицията и всичко останало, но иска и аз да отида.

— Не можеш да отидеш — Бет я хвана за ръката. — Лайза, имам нужда от тебе тук — не знаеше защо, но внезапно се почувства уплашена.

Лайза сви рамене.

— Нямам избор, Бет. Адам си няма никого.

Освен Брийд.

Тя не произнесе гласно думите, но те сякаш увиснаха във въздуха около нея.

 

 

Както често беше правила през годините, Лайза постоя в колата си пред къщата, загледана в прозорците на първия етаж, преди да влезе. Потръпна. Къщата изглеждаше странно пуста, като че ли сърцето й беше спряло да бие. Предната градина беше занемарена. Някой беше хвърлил през оградата кутия от кока-кола и никой не се беше погрижил да я изхвърли. Тя вече ръждясваше, захвърлена насред пътеката. Лайза въздъхна, отиде до предната врата и натисна звънеца. Никой не се показа.

Когато най-накрая заобиколи отзад и надникна през прозорците, видя Адам да седи на бюрото си. Беше скрил главата си в ръце и сякаш спеше. Тя почука на прозореца.

— Адам!

Той не помръдна.

— Адам! Отвори ми!

Вратата на кухнята не беше заключена. Вътре Лайза спря да се огледа и влезе в кабинета му.

— Адам!

Той хъркаше.

— Адам, за бога, събуди се!

Лайза здраво го разтърси. Той простена, освободи се от нея и отново захърка.

Докато Адам спеше, тя изхвърли празните бутилки. Изглежда отново се беше преместил в спалнята, която беше споделял с Джейн и беше спал в нейното легло предишната нощ. Сбърчила нос, Лайза извади малката плоска бутилка от уиски изпод възглавницата, захвърли я в ъгъла при останалите и смъкна чаршафите. Поне когато се събудеше, щеше да намери стаята чиста и подредена, а останалата част от къщата — изчистена и свежа, както Джейн би я оставила. Тя застана пред стаята за гости, която Адам беше споделял доскоро с Брийд. Пое дълбоко дъх, отвори вратата рязко и погледна вътре. В стаята цареше бъркотия. Чаршафите и завесите бяха разкъсани, тапетите висяха на ивици от стените, а едното от стъклата на прозореца беше счупено. Тя се огледа и поклати отчаяно глава.

— Какво мислиш?

Събудил се най-после, Адам беше се изкачил по стълбите след нея и гледаше през рамото й. Миришеше на немито и застояло.

— Не знам какво да мисля — тя се обърна и го погледна. — Освен, че имаш нужда от баня и преобличане, а след това — от сериозно похапване. Пиенето не помага в тези случаи, Адам, мисля, че знаеш това.

— Не искаш ли да знаеш какво се случи?

Очите му бяха червени и подути.

— Ако искаш да ми кажеш.

Той мина покрай нея и застана на вратата, като се оглеждаше.

— Казах й да се маха.

— На Брийд?

— Че на кого другиго?

— И тя отиде ли си?

Той сви рамене.

— Предполагам.

— След като е опустошила стаята?

— Нали виждаш — той отиде и седна на леглото със стон. — Тя я уби.

По лицето му се стичаха сълзи, но той не направи опит да ги скрие.

Лайза се приближи и седна до него.

— Брийд уби Джейн?

Адам кимна.

— Исках да приключа с нея. Исках да дам на Джейни най-после малко щастие. Тя го заслужаваше. Тя все още ме обичаше. Подкрепяше ме.

Той млъкна. Лайза го изчака да продължи. Известно време той търсеше думите, после въздъхна дълбоко и продължи:

— Тя не искаше да ме чуе. Тя… тя… бутна Джейн по стълбите — той изтри носа си с ръкава на пуловера. — Стана толкова внезапно. Знаех, че не може да е жива, но й говорех. Молех я да остане с мен. Молех я… — той сграбчи разкъсаната възглавница и скри сълзите си в нея. — Кръста. Малкият кръст, който си й дала. Той я беше опазил. Тя ми го даде, за да ме защитава, а аз го унищожих.

Лайза стисна рамото му.

Адам подсмръкна.

— Казах на Брийд да се връща там, откъдето е дошла. Тя е луда. Тя няма чувства. Тя е звяр!

— Какво каза на полицията?

— Какво можех да им кажа? Че спя с жена, която е избягала от лудницата и ръга с нож всеки, който влезе тук? Че съм й позволил да убие съпругата ми? — внезапно той захвърли възглавницата на другия край на стаята. — Какво можех да кажа? Че бях луд като нея? Че ме беше омагьосала така, че не можех да се освободя? Че все още изглежда като осемнадесетгодишна, въпреки че я познавам почти цял живот? Че всеки път, когато я погледнех, я пожелавах?

Адам се обърна и погледна Лайза с мътните си очи.

— Джейн беше с мен през цялото време. Като си помисля колко мъка й причиних! Като си помисля само какво направих с нея! Не мога да живея повече, Лайза!

— Трябва да го направиш, Адам — гласът на Лайза беше много нежен. — Боя се, че това ще бъде твоето чистилище — тя въздъхна, после повтори въпроса си. — Какво каза на полицията?

— Че е паднала. Беше истина. Робърт се погрижи за всичко.

— Брийд завинаги ли си отиде?

Той сви рамене.

Тя замислено прехапа устни.

— Хайде, Адам. Моля те, иди да се изкъпеш. Ще се почувстваш по-добре. Аз ще приготвя нещо за вечеря. Когато имаме какво да хапнем, ще решим какво да правим — тя отново сложи ръка на рамото му. — Какво направи за погребението? — попита го тихичко.

Той сви рамене.

— Изглежда ще има следствие. Робърт се занимава с всичко.

— Робърт?

— Нямам никого другиго, Лайза — Обърна се с гръб към нея и излезе от стаята. — Нямам семейство, нямам приятели. А сега нямам и съпруга.

Адам се изкъпа и облече чисти дрехи, докато тя затопли малко супа от фризера. После той слезе в кухнята и си направи нескафе, докато тя режеше хляба. Погледна я нерешително.

— Ти си прекалено добра към мен, Лайза. Не го заслужавам.

— Разбира се, че го заслужаваш. Не помниш ли, че сме стари приятели? — тя сложи чинията на масата и когато минаваше покрай него го прегърна. Той миришеше доста по-приятно. — Малко супа ще те накара да се чувстваш по-добре, а после ще решим какво да правим. Мисля, че след погребението можеш да дойдеш за малко с мене в Уелс. Ти имаш семейство, Адам. Бет и аз сме твоето семейство.

По пътя към къщата беше спряла и купила букетче фрезии от малкото магазинче на ъгъла. Сложи ги в една чаша и я постави в средата на масата. Миризмата им сякаш изпълни кухнята.

— Можеш да се справиш с това, Адам — каза тя, докато бъркаше супата. — Ще имаш нужда от смелост, но ти си смел човек.

— Така ли? — той седна, хванал чашата кафе с две ръце.

— И двамата знаем, че е така.

— Не искам да идвам в Уелс — Адам внезапно вдигна очи към нея. — Не искам да се запознавам с Бет. Тя ще се чувства по-добре, ако не присъствам в живота й. Ти също.

— Не ставай глупав, Адам.

— Не, Лайза, мислил съм за това, когато не се чувствах толкова луд — той се опита да се усмихне. — Много бих искал да останеш за погребението, а после да се върнеш в Уелс и да забравиш, че някога съм съществувал. Брийд е отмъстителен, кръвожаден паразит. Тя не си е отишла, просто изчаква. Имам чувството, че където и да отида, тя ще ме преследва до края на дните ми. Ще се боря с нея, докато имам сили, но не искам да мисля, че съм я довел със себе си да преследва теб или детето. Остави ме да направя поне това за тебе, Лайза. Да не рискувам живота на Бет. Забрави ме.

— Никога няма да те забравя, Адам.

Той тъжно се усмихна.

— Навярно няма, но ти можеш да надживееш спомените — той отново вдигна очи. — Брийд ли уби Фил?

За първи път й задаваше този въпрос след злополуката.

Тя се поколеба.

— Никога няма да знам със сигурност. Колата му се преобърна на един планински път.

Настъпи продължително мълчание.

— Не излагай и Бет на риск, Лайза. Знаеш на какво е способна кучката.

Лайза въздъхна.

— Ще видим. Може би тя никога няма да се върне.

— Може би.

Той хапна още малко супа и парче хляб, после се върна в кабинета си. Когато по-късно Лайза надникна вътре, Адам седеше, вперил поглед в стената.

На два пъти през нощта тя ставаше да го нагледа в леглото на Джейн. Той спеше спокойно, макар че тя се чудеше, дали в сънищата си не се намира далече в шотландските планини.

 

 

Лайза помоли Адам да разреши Джейн да бъде погребана в Уелс до Кълъм, Джули и Фил, но той беше непоколебим. Нямаше да има погребение. Нямаше да има гроб. И Бет не трябваше да идва. Погребението беше ужасно. Макар че много хора присъстваха на службата, само Робърт Хардинг, Адам и Лайза придружиха ковчега до крематориума. Патриша, която се намираше в старчески дом в Съри, беше твърде крехка и объркана, за да разбере какво се беше случило. Тя изпрати цветя и само след няколко дни се обади и поиска да говори с Джейн.

Щом ковчегът изчезна безвъзвратно зад завесата на параклиса към крематориума, Адам се обърна и решително излезе навън. За миг постоя на дъжда, вперил поглед в небето с изопнато лице, после се отправи към колата. Бяха пътували заедно във волвото на Робърт Хардинг и той спря до него. Лицето му не изразяваше нищо; той не се огледа и другите двама, след като размениха погледи, побързаха да го последват.

— Надявам се, че ще дойдете у дома на чай — каза Робърт твърдо. — Зная, че не искате официално събиране. Всички уважиха това и си тръгнаха, но не можете да се върнете в тази празна къща сами. Искам да дойдете с Лайза поне за малко.

Адам не отговори. Сякаш беше потънал в някакъв друг свят, откакто беше седнал до Робърт на предната седалка. Яката му беше вдигната до ушите, студеният дъжд все още се стичаше по косата му.

— Благодаря ти — отговори Лайза от негово име. — Много ще ни бъде приятно.

Тя погледна към профила на Адам и се почувства несигурна. Изражението му беше блуждаещо.

Тази нощ той изпи цяла бутилка уиски и изпадна в забрава на канапето пред празния телевизионен екран. Лайза го покри с одеяло, изхвърли празната бутилка, паднала от ръката му върху килима и угаси светлината. Бавно и с натежало сърце тя се изкачи по стълбите.

Преследваше я мисълта, че трябва да остане поне още няколко дни.

Преди вечеря се беше обадила на Бет. Разговорът с нея беше като освежителен полъх. Представяше си я как седи в разхвърляната кухня в къщата. Навярно наоколо миришеше на пресен хляб — последното лудо увлечение на Бет — и дърва от огъня във всекидневната. Още едно от старите ябълкови дървета беше повалено от зимните бури и те бавно го изгаряха, клонче по клонче, заради прекрасния аромат, който се разнасяше от огнището.

— Самотна ли се чувстваш, миличка? — беше я попитала Лайза.

— Не, разбира се. Работя върху скиците си.

Бет гореше от ентусиазъм. Когато получи поръчката да илюстрира книгата на Рил, се беше нанесла в ателието на Фил и тактично, но без угризения, го беше променила така, че Лайза едва го позна. Стана й приятно. Не беше необходимо да пази ателието като мавзолей на Фил, за да го задържи в сърцето си. Той винаги щеше да си остане там.

— И как върви?

— Добре — в гласа й се усети известно колебание. — Всъщност Гил ще дойде за няколко дни. Решихме, че ще е по-лесно, ако заедно посетим местата и обсъдим всичко.

— Разбирам — Лайза си пое дълбоко дъх. — Съпругата му ще дойде ли?

— Не — отговори твърде бързо Бет. — Знаеш, че тя е градско момиче. Според Гил е твърде много заета със собствените си дела — от другия край се чу сподавен смях. — Пък и тя мрази планините. Той казва, че тя ще умре, ако се мръдне на повече от триста метра от Челси.

— И тя няма нищо против съпруга й да прекара известно време в планината с такава привлекателна млада дама като тебе?

Последва нов кикот.

— Всъщност, тя била много по-притеснена, че привлекателната ми и сексапилна баба ще бъде тук. Зарадвала се, като разбрала, че те няма. Не, това не е вярно. Не мисля, че те се разбират. Наистина, Лайза — тя внезапно замълча. — Божичко, колко е ужасно да се смея така. Какво става там? Тъжно ли беше? Как се справя бедният дядо?

— Той е добре — Лайза продължи лаконично. — Мисля, че ще трябва да остана още малко, просто за да съм сигурна, че ще си стъпи на краката. Ще се оправиш ли сама? Мога ли да ти имам доверие, когато останеш сама с хубавия Гил?

Бет изпръхтя презрително:

— Между нас има само делови отношения, това е всичко. И, повярвай ми, няма да направя нищо, което може да ги развали.

 

 

По-късно в спалнята, която някога беше на Кълъм, Лайза с въздишка съблече полата си. За миг остана загледана в отражението си в огледалото. Привлекателна, сексапилна баба, а? Трябваше да признае, че описанието й харесваше. Приглади комбинезона върху плоския си корем и стегнатите бедра и се усмихна.

Звукът зад гърба й беше толкова тих, че тя едва го чу. Изтръпна и се обърна, впила поглед в затворената врата. Ето го отново — тихо драскане по дървото. Намръщи се. Звучеше като мишка. Облече халата си, завърза колана, приближи се на пръсти до вратата и сложи ръка на дръжката. После рязко отвори и надникна навън.

Нямаше никого. Площадката беше тъмна, а къщата — тиха. Лайза се ослуша за секунда, после бавно затвори вратата. За миг остана неподвижна и намръщена, после се обърна и продължи да се облича.

Когато на следващата сутрин слезе по стълбите, тя намери канапето празно. Френските прозорци бяха отворени и стаята беше изпълнена с мириса на мокра градина. Отиде до тях и погледна навън. Адам стоеше в средата на моравата под дъжда, подгизнал до кости. Той я видя и вдигна ръка за поздрав. Лицето му беше бледо и изпито и имаше вид на стогодишен. Тя го съжали от все сърце.

— Помислих, че дъждът може да излекува махмурлука ми.

Той се приближи до нея и тя забеляза, че беше ходил бос по тревата.

Усмихна му се:

— Така ли стана?

— Чувствам се много по-добре. Сега ще ида да се изкъпя и избръсна, после ще се почувствам по-добре. Съжалявам за уискито.

Той приличаше на засрамено малко момченце.

— Аз също — Лайза се наведе и го целуна по бузата. — Отивай, после се облечи, а аз ще направя малко кафе.

По време на обиколките си из Сейнт Олбънс тя беше открила прекрасен магазин за кафе в центъра на градчето и беше накарала да й приготвят специална смес. Мирисът й изпълни къщата и тя се надяваше, че това я прави малко по-уютна. Това и цветята бяха всичко, което можеше да направи. Джейн беше оставила зад себе си твърде много празнота.

— Лайза! — Адам стоеше на вратата. Лицето му беше посивяло, а в ръката му имаше някакъв малък предмет. — Ти ли остави това на леглото ми?

Още преди да види какво държи, тя почувства как сърцето й се сви.

— Не, Адам. Нищо не съм слагала на леглото ти — каза му нежно, докато вземаше предмета от него.

Беше малка, изящно издялана фигурка на гола жена.

— Слонова кост ли е? — Лайза я завъртя в ръцете си. Беше студена като лед.

Той кимна.

— Предполагам.

Адам отиде до прозореца и погледна към градината. На тухления парапет, ограждащ малката тераса, седеше червеношийка.

— Знам какво бих направила с нея — каза тя.

— Ще я изгоря — той беше категоричен. — Това ли щеше да направиш и ти?

— Щях да ти кажа да я заровиш — отговори Лайза и му се усмихна. — Но навярно това не е достатъчно. Ти си прав, изгори я. Това ще й покаже какво мислиш.

Очите им се срещнаха.

— Ти винаги си мислила, че тя е вещица, нали?

Адам взе фигурката от ръцете й и се запъти към задната врата. Тя го последва.

— Нещо такова.

Наблюдаваше го как събира клонки и листа, навети от вятъра в гаража, където бяха останали сухи. Успя да ги подпали със запалката си. Известно време гледаха как пукат и пръскат искри, а когато огънят се разпали, той сложи малката фигура върху него. За миг Лайза помисли, че няма да изгори, но накрая статуетката почерня и изчезна.

Тя вдигна очи към лицето му, изопнато от болка.

— Чудех се дали ще изпищи.

Той кимна.

— Не мисля, че това е последното съобщение, което ще получа.

— Къде мислиш, че е тя сега?

Адам вдигна рамене:

— Кой знае? И кого го е грижа, стига да си стои там и никога вече да не се приближава до тази къща?