Барбара Ърскин
По-силна от времето (15)

13

По пътя към къщи те почти не си говориха. С изопнато лице и стиснати челюсти, Адам караше бързо и опасно, пришпорваше колата, сякаш тя му беше враг. Струваше им се, че са си казали всичко, което имаха да си кажат, в спалнята на тавана, след като тя беше стреляла по котката. Когато откри кръв по тревата, Адам часове наред претърсва овощната градина, а после и околността. Прибра се дълго, след като се стъмни. На другата сутрин излезе отново, веднага щом разсъмна, но не преди между него и Джейн да избухне най-сериозната разправия, откакто бяха женени.

— Съжалявам, Адам — беше извикала тя накрая. — Какво друго да ти кажа? Страхувам се. Мразя я.

Беше изкрещяла последното изречение, преди да се хвърли по очи върху леглото и да зарови лице във възглавницата. И двамата знаеха, че не говорят за котката.

Адам я беше погледнал със застинало лице, после рязко се завъртя и напусна спалнята. Когато се върна, Джейн вече спеше.

Лайза не възрази срещу решението им да се приберат по-рано в Сейнт Олбънс. Отношенията между двамата бяха непоносимо обтегнати, а Адам сякаш беше обезумял.

— Не можеш да я обвиняваш — прошепна му тя, когато останаха само двамата за миг пред кухнята след вечеря. — За бога, Адам, тя беше нападната.

— Можеше да я убие. — Адам ровеше в смачкания пакет за цигара. — Може би е тежко ранена.

— Знаем, че не е, Адам — Лайза успя да запази гласа си спокоен. — Щяхме да намерим нещо — котка или жена — ако беше тежко ранена. Избягала е някъде в горите. Ще се оправи — опита се да смекчи забележката си с усмивка. — Ето и аз като теб започвам да я наричам „тя“. Изобщо не знаем дали е била тя. Може би е просто подивяла котка. Не сме сигурни, че е била Брийд, Адам. Как бихме могли? Как би могло изобщо да се случи. Това е пълен абсурд и ние с теб добре го знаем.

— Наистина ли? — той се обърна и я изгледа с ярост. — Какво изобщо знаем ние?

Те не говориха отново по въпроса и на следващия ден семейство Крейг опаковаха багажа си, оставиха бележка за Кълъм и Джулиет и си тръгнаха.

— Карай внимателно — Лайза се вдигна на пръсти, за да целуне Адам по бузата. — Всичко ще се оправи, ще видиш.

— Така ли? — той лекичко я целуна. — Чудя се дали е така.

Беше вече късно, когато завиха по тяхната улица и спряха пред къщата. Адам изключи мотора и поседя за миг, загледан през стъклото. После се протегна да отвори вратата, схванат след дългото каране.

— Чакай — гласът на Джейн беше дрезгав.

— Какво има? — обърна се той към нея.

— Моля те, нека не продължаваме по този начин. Казах ти, че съжалявам. Къщата ще бъде толкова празна без Кълъм, нека не се караме.

— Нямам намерение да се карам с тебе — Адам се измъкна бавно от колата. — За мен случаят е приключен — той заобиколи колата и отвори багажника. — Помогни ми с куфарите и да влизаме. Този път всеки път ми се струва все по-дълъг.

Взе единия куфар и чантата и пое по пътеката. Джейн го последва с другия куфар, но той изведнъж замръзна на място. Нещо беше помръднало на прозореца на горния етаж.

— В къщата има някой!

— Какво!

Джейн разтревожено се вгледа в сградата. Всичко изглеждаше нормално.

— Имаш предвид крадци?

Сега тя шепнеше. Чувстваше как сърцето й се блъска в ребрата.

Той сви рамене. Остави куфарите и тихичко продължи напред, като търсеше ключовете в джоба си.

— Внимавай, Адам — Джейн изтича след него. — Не трябва ли да извикаме полиция?

Той поклати глава.

— Стой зад мен.

Предната врата беше заключена и прозорците изглеждаха недокоснати. Нямаше признаци, че нещо не е наред, но той чувстваше, че някой ги наблюдава.

— Джейн — обърна се Адам към нея. — Иди в колата и се заключи вътре.

— Защо? — тя неспокойно се оглеждаше. — Няма да те оставя сам. Ще отида при съседите и ще се обадя в полицията.

— Иди в колата! — той хвана ръката й и я завъртя. — Направи каквото ти казвам.

И тогава Джейн разбра.

— Ти мислиш, че тя е вътре. Мислиш, че е твоята приятелка. Твоето котенце! Тя е влязла в къщата ни, нали? — изведнъж я обзе истерия. — Точно така е. Изпрати Джейн в колата да стои на пътя цяла нощ, за да се чувства Брийд удобно, не, благодаря — тя изтръгна ключовете от къщата от ръцете му и се спусна покрай него. — Не, Адам. Това минава всякакви граници. Няма да стоя пред собствената си къща, докато се грижиш вътре за малката си приятелка и я настаняваш удобно.

Като хлипаше Джейн изтича по пътеката и с трепереща ръка пъхна ключа в ключалката.

На масичката в хола имаше купчина писма. Сара навярно беше идвала да полива цветята, макар Джейн да й беше казала да не се притеснява. Тя спря. В къщата се носеше странен, животински мирис на мускус, от който й прилоша. Обърна се към Адам. Гневът й беше изместен от страх.

— Тя е тук — прошепна му.

Той кимна.

— Исках да останеш в колата, защото е по-безопасно. Моля те, Джейни, излез!

Беше минал пред нея и тихичко прекоси хола към вратата на кабинета.

— Моля те, върви си — изсъска й отново през рамо.

Бутна леко вратата. В къщата цареше тишина.

Джейн не помръдна. Гледаше след него с пресъхнала от страх уста. Зад полуспуснатите завеси в кабинета цареше мрак. Лъхна ги топлина. Слънцето беше напичало прозорците цял ден и едва вечерта, когато беше заобиколило къщата, тази част беше останала в сянка.

Адам открехна още малко вратата и пристъпи вътре.

— Брийд! — гласът му беше нежен. — Тук ли си?

В отговор не се чу нито звук и след малко той влезе в стаята.

— Мили боже!

Разтвори вратата докрай.

Жената, която лежеше на килимчето пред камината, все още стискаше малка месингова лейка. До нея бледорозова циклама лежеше между отломките от саксията си, вече повехнала.

— Сара! — изхлипа Джейн. — О, не! Тя…

— Да — не му беше нужно да се доближава повече, за да разбере, че жената е мъртва от няколко часа. — По-добре се обади в полицията, Джейн.

Той коленичи на килимчето, но не я докосна. Виждаше жестоките рани по лицето и гърлото, кафявите петна под нея, където кръвта беше попила в килимчето.

— А после един от нас ще трябва да съобщи на Робърт.

 

 

Стаята беше празна. Нямаше следа от натрапници, нито от насилена врата или прозорец. Нищо не беше откраднато. Полицията отбеляза, че Джейн е била нападната от някаква котка по време на престоя си в Уелс, но това беше сметнато за съвпадение. Направиха връзка с изчезналата Брийд, която може би преследваше Адам, но това беше всичко. Следите й отдавна бяха изгубени. Престъпникът не беше открит, но два дни, след като съобщението излезе във вестниците, Айвър Фърнес позвъни на Адам.

— Мога ли да намина? Има някои неща, за които трябва да поговорим — беше видял съобщението с името на Адам.

— Тя е била, нали? — каза той спокойно, когато седнаха навън под лъчите на следобедното слънце.

Адам кимна.

— Мисля, че е била тя.

С Джейн бяха мислили дали да не се преместят в друга къща. Отначало им се струваше наложително. Сега вече не бяха толкова сигурни.

— И двамата сме лекари, хора на науката, нормални. Вие също, госпожо Крейг — Айвър топло се усмихна на домакинята, — сте нормална, образована жена от двадесети век. Никой от нас не вярва, че някое човешко същество може да се превърне в котка, нали?

Те кимнаха.

— Нито пък част от нея, защото говорим за нея, би могла да посещава други места, докато тялото й остава в леглото или някъде другаде — той бавно тъпчеше лулата си с тютюн. — Разбирам, че не сте съобщили на полицията за нашите подозрения?

Адам поклати глава.

— Нямаше нужда. Те сами се сетиха за Брийд, която е избягала от болницата, но няма никакви доказателства. Не намериха други отпечатъци, освен нашите.

— Аз им казах за котката — намеси се остро Джейн. — Казах им, че ме е нападнала.

— И те сметнаха, че това не е от значение, защото се е случило на мили от тук. Точно така — Айвър бавно кимна. — Страхувам се, че винаги ще срещаме такава реакция. Но вие сте сигурни, че това убийство е извършено от Брийд?

Адам бавно кимна и въздъхна.

— Не разбирам защо го е направила. Горката Сара, какво е направила, че да ядоса Брийд? — Той объркано поклати глава. — Робърт е абсолютно съсипан. Тя беше всичко за него. Бяха си само двамата.

Джейн изведнъж се разплака, забравила неприязънта си към Сара, и посегна към ръката на Адам.

Айвър се намръщи. Драсна клечка кибрит и я държа, докато пламъкът се успокои.

— Съжалявам и за двама ви, както и за тази нещастна жена и нейния съпруг. Каква бъркотия! Като обект на вниманието на Брийд вие сте в незавидно положение — клечката угасна и той за момент се вгледа в нея, преди да я хвърли през парапета на терасата в розовата леха. — Брийд не познава социалните задръжки на нормалните хора — той продължи замислено, сякаш говореше на себе си. — Тя е привлекателна жена и несъмнено много чаровна, когато поиска, но има личностни отклонения. Действа импулсивно, без угризения или разкаяние, а в миналото си изглежда е научена на необуздано насилие. Забележително — отново поклати глава и извади още една клечка от кибрита си. — Въпросът е дали е дошла тук лично, или е направила това посещение, докато е била в транс — той ги погледна последователно, преди да запали клечката и да я задържи над чашката на лулата си. — Ако е било в състояние на транс, къде се намира тялото й в този момент? И ако тя може да убива, докато всъщност е на друго място, как бихте могли вие двамата да се опазите от нея в бъдеще?

Настъпи продължителна тишина. Айвър гледаше към градината. Погледът му беше втренчен в любимите рози на Адам, без да ги забелязва.

— Иска ми се да бях успял да я изследвам повече, докато беше в болницата.

— И на мен ми се иска — каза натъртено Адам.

Като видя, че Джейн започна да проумява какво точно има предвид доктор Фърнес, той я хвана за ръката.

Джейн беше пребледняла.

— Тя никога няма да нарани Адам, но иска да убие мен. Смятате ли, че ме е сбъркала със Сара?

Тя прехапа устни, като се опитваше да се овладее.

Айвър вдигна рамене.

— Според мен жена с нейните способности би трябвало да прави разлика между хората. О, скъпа, съжалявам — той изведнъж се изправи и обви раменете й с ръка. — Не те успокоявам много.

При тази неочаквана проява на съчувствие и топлота, тя усети, че очите й отново се изпълват със сълзи.

— Толкова съм уплашена.

— Разбира се, че ще бъдеш.

Айвър погледна към Адам, учуден, че не казва нищо, но той беше потънал в мислите си.

— Доктор Крейг — гласът му беше по-остър, отколкото възнамеряваше. — Обсъждахме каква е била Брийд като момиче. Тогава проявяваше ли непоследователност? Изглеждаше ли агресивна? Безразсъдна?

Адам бавно кимна.

— О, да. Беше много избухлива — внезапно той си я представи как стои пред водопада и голото й тяло се очертава на фона на скалите. — Още като наивен ученик си мислех, че има безразсъдно отношение към живота.

— Но никога не сте подозирал, че тя идва от друго място?

— Искате да кажете друга планета? — Адам сухо се засмя.

— От друго време.

— Не — той решително поклати глава. — Не, това никога не ми е идвало на ум. Повярвайте ми, тя си беше съвсем истинска. Всичко си имаше тази млада госпожица — той дълбоко въздъхна. — Не мога да повярвам, че водим този разговор. Трябва да има рационално обяснение за това, което е направила Брийд. Струва ми се, че тя ни разиграва. Кара ни да вярваме, че е на две места едновременно и ние с нашата наивност — без да се усети той погледна за миг Джейн — й вярваме. Приемаме свръхестественото и търсим някаква загадка, когато всичко си има логично обяснение. Изглежда тя бързо се придвижва. Може би просто автостопът й върви. Смятате, че е била едновременно в леглото си и някъде другаде. Навярно се е измъкнала, като е оставила възглавници или нещо друго, за да си мислите, че е още там. В крайна сметка било е лесно да избяга, след като сестра Уилкинс е била убита. По съвпадение веднъж или два пъти в същия момент тук е влязла една котка. Котка нападна съпругата ми в Уелс. В нито един случай няма доказателство, че това не е била истинска котка.

Беше ли искрен? За миг той неуверено замълча.

— За мене е недопустимо да правя заключения, че Брийд и котката са едно и също, че тя може да пътува във времето и да се появява на различни места едновременно. Това просто е невъзможно. Единственото, което се чудя, е дали тази личност е моята Брийд или някой, който прилича на нея, например дъщеря й, или например — той внезапно вдигна поглед — двама души, майка и дъщеря, които преследват една и съща цел.

— Да ме убият — каза тихо Джейн.

Тя трепереше въпреки топлината на летния следобед.

Двамата мъже мълчаха.

— Не ми е хрумвало, че може да са двама души — каза най-накрая Айвър. — Майка и дъщеря. Това е възможно.

Облекчението му от новата идея, над която можеше да мисли, беше видимо.

— Майката на Брийд не прилича на нея — продължи Адам. — Тя беше чудесна жена. Много добра.

— А баща й?

— Когато се запознахме, той беше мъртъв. Обаче чичо й е пълен маниак. Това обяснява на кого се е метнала — той се изправи и тръгна по тревата, като разсеяно откъсна главичката на една прецъфтяла роза. — Ще я хванат ли?

— Разбира се — сви рамене Айвър. — Но дотогава трябва да бъдете нащрек — той погледна Джейн. — И двамата.

 

 

Треската изгаряше тялото й, докато лежеше в колибата, но тя се бореше с нея. Веднъж на ден пропълзяваше до потока, за да утоли жаждата си и да измие киселата пот от лицето и шията си. Беше наложила огнестрелните рани над гърдите си с билки и беше избегнала инфекцията, като оряза краищата им с ножа си. Дълго време не разбираше какво е станало. Беше се върнала от овощната градина в дълбок шок. Първо се намери в планината, а после — в къщата на Адам. Докато не извади ножа си, не знаеше, че отново е в човешко тяло. Не знаеше и защо прободе жената, която я намери в кабинета му и я попита дали може да й помогне. Всичко, което си спомняше, беше внезапният гняв, че някой й препречва пътя. Няколко секунди стоя над падналата жена, като я гледаше с недоумение, докато тя издъхна на килима. После изведнъж почувства прилива на енергия и вълнението, които идваха с кръвта и без предупреждение се озова на горния етаж. Видя през прозореца как колата на Адам спря пред къщата и след секунда отново се намираше в долчинката, където вятърът охлади пламналата й плът и развя дрехите й.

За първи път от много време плака. Беше сама и се боеше. Болката под ключицата беше силна. Понякога, докато беше в треска, викаше майка си, Гартнет, а най-често Адам. Но той не дойде. Дните отминаваха и тя бавно отслабваше. Почти напълно беше изгубила силата си, докато веднъж, както лежеше край потока, за да пие от кафеникавата вода, забеляза едно гнездо на дъждосвирец между клонките на пирена. В него имаше две шарени яйца, още топли. Взе ги, счупи ги в устата си и почувства как хранителните жълтъци слизат в гърлото й. Легнала неподвижно, почувства лъчите на слънцето на гърба си и поблагодари на птичката, чиито яйца й бяха дали сила. По-късно изсмука стипчивия сок на няколко боровинки и известно време стоя загледана в блещукащата вода. Когато по здрач отново пропълзя до колибата, за първи път спа без треска и разбра, че скоро ще се оправи. В съня й Адам най-после дойде, сложи ръка на главата й и каза, че треската е отминала. В съня си тя се усмихна и отърка лице в ръката му.

Изминаха два лунни месеца, преди да укрепне достатъчно, за да отиде при камъка и да потърси входа за времето на Адам. Енергията й все още беше малко, а концентрацията — неустойчива, но когато нощите станаха по-дълги, а въздухът — хладен и влажен, откри, че все повече копнее да бъде с него. Той никога повече не беше дошъл при нея, освен през онази първа нощ и в сърцето си тя знаеше, че това е било само сън.

Постоя малко до камъка, като галеше лекичко рисунките, които брат й беше издълбал толкова старателно. Тънък слой от лишеи покриваше някои от по-дълбоките следи в гранита и тя я изстърга с нокът. Нямаше значение, това не намаляваше силата, която идваше изпод земята и се надигаше като прилив в древните скали под краката й. С идването на новата луна, тъничко сърпче в небето, усети как приливът се надига. Силата му щеше да я отнесе във времето на Адам.

Когато слънцето залезе зад планините и сянката й се удължи, тя се обърна на изток и вдигна ръце над главата си. Очите й бяха затворени, когато усети как силата й нараства и премина отвъд.

Адам седеше на бюрото в кабинета си — за миг не я забеляза, докато тя се оглеждаше задъхана и тържествуваща. Той беше сам. Стаята беше празна. Наблюдава го известно време. Любовта й се струеше към него и тя протегна ръце.

А-дам!

Когато той се стресна и вдигна очи, тя усети как въздухът в стаята се сгъстява и разделя около нея. Изведнъж стана много студено.

— Брийд!

Гласът му отекваше зад нея, когато отново се намери на хълма, коленичила до камъка, с обляно в сълзи лице.

Опита отново следващата нощ. Този път той беше в градината. Тя го гледаше, скрита зад старата круша и сърцето я болеше от копнеж, когато видя как се разхожда из цветната леха, а после тръгва към къщи.

— Адам!

Гласът на жената от прозореца на кабинета му проряза тишината като с нож и Брийд се разтрепери. За момент тя успя да се задържи, вкопчена с нокти в покрития с мъх ствол, после отново се намери на хълма, където вече беше тъмно и луната беше скрита от облак. Обратно в колибата, обгърна коленете си и нещастно се залюля напред-назад. Какво ставаше? Защо не можеше да остане с Адам? Защо не можеше да се концентрира? Имаше нужда от любовта му, за да я задържи, а присъствието на онази жена не му позволяваше да я обича.

Знаеше, че може би е още твърде слаба. Направи си ловджийски нож и примки, започна да убива зайци и птици за храна. Търсеше билки, киснеше ги в дъждовна вода, сушеше ги на слънце, за да увеличат силата й. После опита отново.

Този път Адам беше в Шотландия. Тя усети как сърцето й подскача от вълнение, когато разпозна планините и усети, че той е съвсем наблизо. Тогава той се обърна с лице към нея и с вик на ужас тя видя, че е стар. Лицето му беше набръчкано и загрубяло, а косата му, още буйна и къдрава, беше бяла като снега по високите върхове зиме. Това не беше подходящото време.

Не!

Викът й го стресна. Той се взря в нея и тя разбра, че я е познал, но вече се отдалечаваше. Силният порив на студения вятър и камъкът под отчаяните й ръце още веднъж й показаха, че го е загубила.

Трябва да изуча времето! Трябва да го намеря, когато е млад! С треперещи ръце се върна в колибата, намери огнивото и подпалките, които беше оставила на сухо и запали огън. Протегна ръце към топлината, дишаше бавно и дълбоко и се опитваше да се концентрира. Спомни си обучението си — когато се върнеш от пътуване трябва да ядеш, за да възстановиш силата си и възстановиш връзката със земята. Намери месото от глухар, което преди беше провесила от гредите на покрива да се суши на дима на огъня и задъвка. Наум определяше разположението на звездите и луната.

Когато отново направи скок във времето, Адам беше млад, но държеше съпругата си в прегръдките си и Брийд разбра, че трябва да го освободи от тези хора, които го обграждаха, откъсваха го от нея и му пречеха да я докосне, когато се появеше до него. Следващия път, когато застана до камъка, тя носеше нож в колана си и амулет на шията. Този път нямаше да се провали.

По звездите отгатна, че е попаднала в правилното време. Мястото също беше наред, макар че прозорците на къщата бяха боядисани, а вратата — затворена. Тя се промъкна през градината и надникна в кабинета му от цветната леха. Отначало помисли, че стаята е празна, но после видя, че Адам стои до вратата. Срещу него стоеше синът му, а зад младия мъж имаше една жена. Брийд замръзна, потресена. В ръцете си жената държеше бебе.

— Не можете да изведете детето от страната. Това е абсолютна лудост! — сега Адам крещеше. — Мили боже, Кълъм, нямаш ли никакъв разум? Моля те, помисли. Та тя е само на няколко месеца! Знаеш ли какви болести има по онези места? Знаеш ли колко възрастни умират по пътищата на хипитата? Знаеш ли какви последствия може да има хепатитът? Ами тифът? Ами холерата? — Той се обърна и отиде до прозореца, като удряше с юмрук по дланта си. Лицето му беше почервеняло от гняв и мъка. — А какво ще стане с кариерата ти? — той се обърна, без да погледне навън. — Не искаш ли вече да следваш?

— Спокойно, татко. — Кълъм прегърна Джули. — Ще изплашиш бебето. Виж, знаеш, че го планирахме. Разбира се, че ще отида в университета, когато се върна. За къде да бързам? Имам много време, нали? А колкото до болестите на Бет, това са глупости. Сложиха й всички ваксини и всичко ще бъде наред. Много бебета пътуват със своите родители, много бебета се раждат на пътя. Това е естествено.

— Тя ще бъде добре, чичо Адам — гласът на Джули беше съвсем тих. — Не бъди толкова упорит! Пък и не можеш да ни спреш.

— Не! — Адам се хвърли на стола зад бюрото си. — Не, никога не успях да спра Кълъм да направи нещо, откакто ти влезе в живота му! Имаш ли представа колко беди му причини? Изпитите му, амбициите му, бъдещето му — той прекара пръсти през косата си. — А сега вземате това невинно дете…

— Достатъчно, татко — гласът на Кълъм отекна в стаята. — Нямаш право да говориш така на Джули.

— Имам — лицето на Адам беше побеляло от гняв. — Не е ли достатъчно, че майката на внучката ми пуши марихуана…

— Не съм и докосвала…

— Така ли? Мислиш, че не знам как мирише?

— Джули, смятам, че трябва да тръгваме — Кълъм посегна към дръжката на вратата. — Наистина съжалявам, татко. Мислех, че някой ден ти и аз ще започнем да се разбираме, но сега се съмнявам, че това някога ще се случи. Така че не смятам за необходимо да продължаваме този разговор, нито да започваме друг. Кажи на мама, че съжалявам и че ни липсва. Ще й се обадим, когато се върнем от Непал.

— Кълъм…

— Не, татко, стига. И мисля, че е добре да забравиш за медицинската ми кариера. Прав си. Нямам необходимите качества. Не съм сигурен, че изобщо ще се напъна да направя нещо. Защо просто не се държа като профан, за какъвто явно ме смяташ? — Кълъм избута Джули пред себе си в хола. — Няма нужда да ни изпращаш.

Той погледна още веднъж яростно баща си и тръшна вратата.

— Няма! — изрева Адам след него. — И не си правете труда да се връщате! Не искам повече да видя никого от вас!

Той остана неподвижен на мястото си. Трепереше целият. Дълго време гледа бележника на бюрото си, после бавно взе носната кърпичка и си издуха носа. Когато стана и отново отиде до прозореца, за да потърси както обикновено утеха в розите си, очите му бяха пълни със сълзи.

Брийд мълчаливо го наблюдаваше през прозореца. Искаше да го докосне, но стъклото ги разделяше. Тя пристъпи напред, сложи ръцете си на прозореца до лицето му и се опита да го докосне, но той не я виждаше. За миг Адам остана където беше, после се обърна. Отиде бавно до вратата и я отвори.

Входната врата беше отворена. На стъпалото между мъртвите есенни листа по корем лежеше едно мече. Той спря, вдигна го, после тихо затвори вратата и се върна в кабинета си.

 

 

В колата малката Бет плачеше. Джули я прегърна и се опита да я приспи.

— Тихо, тихо, моля те. Успокой се. Карай по-бавно, Кълъм, няма нужда да бързаш толкова. Кълъм, моля те!

— Той е толкова глупав — Кълъм смени скоростите и пое по шосе А-1. — Толкова дяволски упорит и толкова старомоден. Да те обвинява, че пушиш марихуана.

— Направих го веднъж — Джули зарови лице в косата на бебето. — Веднъж, когато бяхме тук и ти закъсня. Чувствах се толкова самотна и нежелана, а баща ти се държеше така надменно, че отидох в банята и изпуших една цигара…

— Какво си направила? — Кълъм се обърна и я загледа изненадан. — Джули!

— Знам, съжалявам. За бога, Кълъм, гледай пътя.

Тя затвори очи и въздъхна с облекчение, когато Кълъм овладя колата, като на косъм се размина с един бял микробус, който изскочи в тъмното от страничния път с надут клаксон. От двете страни на пътя растяха високи тополи, като черни стражи в тъмнината. Те профучаха край тях, когато Кълъм увеличи скоростта. Отново започна да вали и стъклото на старата „Мини“ се зацапа под чистачките.

— Кълъм, нека да забравим за баща ти. До гуша ми дойде да ме наблюдава и критикува. Хайде просто да тръгнем! Утре можем да бъдем във Франция. Нека да тръгнем към слънцето и никога да не се връщаме!

Кълъм се обърна към нея и се усмихна.

— Права си. Животът трябва да се живее. Ще се приберем, ще си съберем багажа и ще кажем на Макс, че искаме микробуса, който ни предлага. Ще се измъкнем от тази бъркотия — той сграбчи ръката й и я стисна. — Бет, миличка, ти ще имаш невероятно детство!

 

 

От градината Брийд наблюдаваше с отчаяние как Адам седи зад бюрото си и плаче. Тя отново притисна ръце до прозореца, после почука по стъклото. Той сякаш не я чуваше. Ръцете й не издаваха никакъв шум върху стъклото и тя започна да удря по-силно.

А-дам! А-дам!

Вятърът отнесе вика й и той отново не я чу.

А-дам, пусни ме вътре!

Какво ставаше? Защо той не я чуваше? Хлипаща от разочарование тя се дръпна от прозореца. Виновен беше синът му и онова глупаво недорасло дете, за което се беше оженил. Те причиняваха мъка на А-дам. Той напразно хабеше любовта и чувствата си за тях, когато можеше да е с нея. Отчаянието и гневът й внезапно се съсредоточиха върху тях, двамата млади хора с тяхното бебе в глупавата малка синя кола, които си тръгнаха със смях и оставиха нейния Адам да плаче самотен.

Когато се намери на пътя в дъжда, за миг не разбра какво става. Една кола профуча покрай нея с надут клаксон и тя отскочи от пътя й. После разбра къде се намира и се усмихна. Минито вървеше по-бавно и тя застана пред него с вдигнати ръце, за да ги прокълне. За миг й се мярнаха лицата им, подобни на размити, разкривени петна в мрака, после колата се завъртя и се преобърна четири пъти, преди да изхвръкне в канавката, където остана с колела във въздуха. Единственият звук, който се чуваше, беше свистенето на парата и пронизителният бебешки плач.