Барбара Ърскин
По-силна от времето (13)

11

Томас Крейг умря шест месеца след посещението на Адам и Джейн в Питънрос. Независим и силен до края, той се грижеше за паството си и служеше в черквата почти до последния си ден. Един турист, влязъл в сградата с пътеводител в ръка, за да види средновековната картина, която висеше на стената до вратата, намери изстиналото му тяло на една от задните пейки в черквата.

Адам, Джейн и Кълъм отпътуваха на север, за да уредят погребението и да решат какво да правят с вещите му. Църковното настоятелство беше вече решило да продаде свещеническия дом, който беше твърде голям, твърде стар и твърде скъп за поддържане.

В деня, преди да замине обратно за Англия, Адам стоеше и гледаше към гроба на баща си в черковния двор, който познаваше от дете. Чувстваше огромна мъка и съжаление. Всичко му се струваше безполезно. Целият живот на баща му беше изпълнен със страдание и борба, с горчива омраза. И за какво беше всичко това? Беше ли намерил най-накрая спокойствието и утехата, които така безкомпромисно беше търсил? Имаше ли следващ живот, в който да те очаква награда или наказание, или неспокойният гневен дух на баща му продължаваше да броди из селото и в къщата, която беше наричал свой дом? При тази мисъл Адам потрепери.

Джейн го хвана за ръката.

— Добре ли си?

Той вдигна рамене.

— Смъртта кара всичко да изглежда безсмислено, нали? Ама че живот.

— Той живееше така, както смяташе за правилно. Това е най-доброто, което може да стори всеки от нас.

— И умря в самота.

— Той имаше своя Бог, Адам.

Жесток Бог, който не признаваше прошката или добротата. Неизказаната мисъл увисна между тях за миг, после Адам потръпна и се отдалечи от гроба.

— Хайде да отидем в хотела и да пийнем по нещо. Слава богу, няма защо повече да се връщам на това ужасно място!

Не се знаеше дали мисли за детството си или за Брийд.

 

 

Щом се върнаха отново в Сейнт Олбънс, животът им пое обичайния си ход. Но нещата се бяха променили. Адам беше по-отчужден, нетърпелив и често твърде уморен, за да се люби с Джейн. Търпението му към Кълъм също беше намаляло и когато синът му съобщи на изненаданите си родители намерението да се ожени за Джулиет, реакцията му беше внезапна и яростна.

— Никога през живота си не съм чувал подобна глупост! — Адам погледна сина си невярващо. — Не ме интересува какво ще кажеш, няма да се ожениш за нея! — Лицето му беше пребледняло. — За бога, момче, предстоят ти изпити! Та ти си още ученик! През следващите десет години не можеш и да си помислиш за женитба. Обясни му, Джейн!

Той се обърна към съпругата си, която стоеше до прозореца на кабинета и гледаше към оголялата градина.

— Казах ти, татко, ще почакаме до следващото лято. Дотогава и двамата ще сме завършили училище.

— Тогава ще бъдеш в университета.

Кълъм си пое дълбоко дъх.

— Ще пропусна една година, татко. Искам да попътувам, да разгледам света. Това искаме и двамата с Джули. Твърде дълго време учихме. Искаме малко да си починем. Лайза няма нищо против.

— За теб тя е леля Лайза, млади човече!

— Тя не ми е истинска леля — отвърна Кълъм. — Пък и мрази да й викам така. Казва, че я карало да се чувства стара. Наричам ги Лайза и Фил. Ако не беше толкова допотопен и ти щеше да разрешиш на Джули да те нарича по име. Лудост е да настоявате на това „леличко“ и „чичо“, като че ли сте стари изкопаеми, а ние сме шестгодишни — бузите му пламтяха. — Все едно, не знам за какво изобщо говорим. Има още толкова време. Не се притеснявайте за скапаните изпити! Ще ги взема.

Той изскочи от стаята и тръшна вратата зад себе си. Джейн и Адам го чуха как тича нагоре по стълбите и тряска вратата на стаята си.

Адам разсеяно поглади челото си.

— Къде сгрешихме?

Джейн преглътна усмивката, която напираше към устните й.

— Не сме сгрешили, Адам — тя пристъпи и го прегърна през раменете. — Не се тревожи. Той няма да се провали на изпитите. Просто е нервен. Цялата врява е, за да не забележим колко много се притеснява. Не се ядосвай. Знаехме за тях двамата с Джули от много време. Писано беше да се влюбят. Те са разумни деца и няма да направят някоя глупост.

Адам се отдръпна от ръката й.

— Иска ли да следва медицина?

— Разбира се, че иска.

Джейн се изправи и леко го целуна по косата, като се опитваше да не обръща внимание на пренебрежението му. Косата му беше буйна и къдрава както винаги, но измежду кестенявите кичури вече се виждаха и сиви. Тя потръпна и отново отиде до прозореца.

— Иска ми се най-после да дойде пролетта. Кокичетата се показаха, но този вятър изобщо не спира.

Докато говореше, нов силен пристъп блъсна в стъклото и го разтърси в рамката му.

— Навън има котка. Горкичката, сигурно е замръзнала.

— Котка ли? — Адам се изправи и се завъртя в стола си. — Къде е?

Тя се усмихна мрачно.

— Не, не е твоята зла приятелка. Тази е черна — тя се обърна към него и се намръщи. — Какво има, Адам?

Ръцете му трепереха, докато си играеше с писалката.

— Нищо ми няма.

— Не ставай глупав! Разбира се, че има нещо. За Кълъм ли се притесняваш? За бога, не бива да се тревожиш толкова много!

Адам затвори очи. Твоята зла приятелка, беше казала тя. Само ако знаеше! Той прехапа устни, като отчаяно се опитваше да се овладее. Спомни си последния път, когато беше видял котката — преди няколко седмици, когато Джейн беше на посещение у майка си в Годалминг.

Онзи ден беше прекарал вкъщи цяла сутрин, за да подреди бележките си и успя да свърши към обяд. След това се протегна и излезе в градината, за да подиша чист въздух и да разведри ума си. Точно в този момент, сякаш знаеше, че е сам, котката скочи от един нисък, покрит със сняг клон и изтича при него, като не спираше да мърка. Той я внесе вътре и й даде чинийка мляко под кухненската маса. Но тя не й обърна никакво внимание, а изтича по стълбите право в спалнята.

— Пис-пис?

Той беше постоял малко в кухнята, почти сигурен къде е отишла. После бавно я беше последвал в хола до подножието на стълбите. С поглед, отправен нагоре, отново я беше повикал:

— Пис-пис?

Гласът му беше прозвучал раздразнено в тишината.

— Пис-пис, къде си?

Тишина. Беше останал дълго време опрян на гладката, боядисана в бяло колона под стълбите. Част от него беше разбрала, че това е моментът на истината. Не можеше да приеме това, което ставаше, дори не го разбираше. Беше си помислил, че ако се качи горе, ще прекрачи отново в странния свят на сънищата си и ще бъде изгубен. Спомняше си как беше погледнал часовника си — един и десет. В три и половина имаше консултация.

Докато изкачваше по стълбите, беше усетил в стомаха си странна, болезнена възбуда. Без да осъзнава какво прави, беше започнал да развързва връзката си. За миг се беше спрял на площадката, за да се ослуша; после беше прекосил плътния сив килим до вратата на спалнята, която от толкова години споделяха с Джейн. Бавно беше влязъл и затворил вратата зад себе си.

Тя беше седнала на леглото му. Зад нея амулетът лежеше на килима, разбит на хиляди парченца.

— Ти, малка вещице!

Беше го казал без злоба, докато машинално се събличаше. Плъзна се под завивките, усещайки студените чаршафи до горещата си кожа, затвори очи и зачака тя да се промъкне до него.

Когато най-накрая беше посегнал да се облече, светлината в небето беше започнала да помръква. Стаята беше празна.

 

 

Доктор Фърнес седеше загледан в леглото й и поглаждаше брадичка с лявата си ръка, докато в дясната държеше дебел куп бележки. Според сестрата тя беше отишла да си легне след обяда, казвайки, че е уморена. Когато се бяха опитали да я събудят в два и половина, защото била закъсняла за лечебния курс по рисуване, не успели. След като я разтърсвали и викали, бяха дошли да извикат Айвър, който седеше в кабинета си пред старата пишеща машина.

— Защо не ме повикахте веднага? — той скочи и грабна картона й. — Бях наредил да не я будят, когато заспи така.

— И с бомба не можеш да я събудиш — изсъска гневно дежурната сестра Дебора Уилкинс зад гърба му.

Той не й обърна внимание, премина през тежките врати на дългото спално помещение и с бързи стъпки приближи леглото на Брийд.

— И така, скъпа, ти си на другия край на своята сребърна нишка, нали?

Той стоеше загледан в нея, сякаш очакваше да види нишката. Тя лежеше по гръб с кръстосани на гърдите ръце, като алабастрова фигура над саркофаг в катедрала. Докосна с опакото на ръката си бузата й. Беше студена като лед. Зад него сестра Уилкинс гледаше момичето, смръщила грубото си лице. Омразата и неодобрението й я обграждаха като облак. Той се обърна.

— Благодаря ви, сестра Уилкинс. Аз ще се погрижа за нея. Моля ви, вършете си работата.

Изпълненият й с омраза поглед го прониза, но той изобщо не забеляза. Наведе се над Брийд и внимателно потърси пулса й. За миг помисли, че го няма и почувства как го обзема паника, но после го усети — слаб като полъх. Нагласи стетоскопа си и започна да разкопчава синята й рокля.

— Всички системи работят на минимум — промърмори на себе си.

Пъхна стетоскопа в джоба си и се отдръпна, като я гледаше.

— Брийд?

Произнесе името й нежно, макар че Дебора Уилкинс едва ли беше опитала да я събуди така. Както и очакваше, не получи отговор.

— Къде си, Брийд? При твоя доктор Крейг ли?

Той си спомни за посещението си на тихата улица с хубавата самостоятелна къща, където живееше доктор Крейг със своето семейство. Дали той сънуваше понякога тази красива, омагьосана жена? Дали изобщо имаше представа каква роля играе в нейния въображаем живот? Съвсем скоро трябваше да се срещне с доктор Крейг.

Той се стресна, когато усети, че тя го гледа.

— Доктор Фърнес?

— Здравей, Брийд! Къде беше, скъпа?

Автоматично посегна към китката й, но не беше нужно да намира пулса й, за да знае, че е учестен. Виждаше как цветът се завръща по бузите й, усещаше жизнеността й, доволната усмивка на устните й. За свой ужас изпита внезапен прилив на желание и това не остана незабелязано. Тя му се усмихна сънено и стисна ръката му.

— Ходих да видя А-дам.

— И той зарадва ли ти се?

Докторът се овладя.

— О, разбира се. Проклетата му съпруга не беше там.

Тя се изправи на лакът и косата й се спусна върху рамото. Как по дяволите успяваше да изглежда толкова съблазнителна в ужасната си болнична рокля? Той видя, че не е закопчал дрехата й, след като я преслуша и усети как се втренчва в сенчестата бразда между гърдите й.

— Любихме се — гласът й стана гърлен. — Беше чудесно.

Обзалагам се, че е било така. За малко не го каза на глас, но спря навреме.

— Брийд, скъпа, закъсняваш за час. По-добре да станеш, да се срешиш и да идеш във всекидневната — той държеше папката пред себе си като щит. — Трябва да се обадя по телефона.

В дома на Адам Крейг никой не отговаряше, затова позвъни в кабинета му. Суров глас от другата страна му каза, че доктор Крейг преглежда пациент и не бива да бъде безпокоен. Айвър се усмихна. Ако някога се оттеглеше на частна практика, и той щеше да има в кабинета си такава горгона, за да го пази от досадни колеги. Остави името и номера си, затвори телефона и прибра бележките си за Брийд в картотеката.

 

 

Адам седеше в кабинета си и чаят му изстиваше пред него. В съседната стая Джейн гледаше телевизия. Купчината документи, които беше донесъл вкъщи, дразнеше погледа му. До този момент беше успял да ги пренебрегва, но когато се протегна да запали настолната лампа, видя бележката, която новата секретарка Ема Соулс беше прикачила към дневника му. „Моля, обадете се колкото е възможно по-скоро на доктор Фърнес. Спешно е.“ Отдолу имаше телефонен номер в Лондон. Той се намръщи. Глупачката трябваше да му каже, че е спешно. Трябваше да му я покаже след консултацията, не да чака да я намери, когато погледне в дневника си. Фърнес. Името му беше непознато. Той откачи парчето хартия и го разгледа внимателно, после дръпна телефона и избра номера.

— Доктор Фърнес?

Завъртя стола си, така че да гледа към градината.

— Съжалявам, доктор Фърнес си отиде.

Гласът беше безчувствен, отегчен.

Адам се намръщи. Взе един молив и започна да потропва по тефтера до лакътя си.

— Разбирам. Обажда се доктор Адам Крейг. Оставил ми е съобщение да го потърся спешно. Можете ли да ми дадете някакъв номер, на който да го потърся?

Настъпи тишина, докато гласът от другата страна се консултираше с някого, после отново се обади:

— Съжалявам, доктор Крейг. Доктор Фърнес не е оставил телефон за връзка през почивните дни. Бихте ли се обадил отново в понеделник?

Адам остави слушалката. Навън, в светлината на прозореца си, той видя, че плющящият дъжд е започнал да преминава в сняг. Моравата вече беше побеляла. Надяваше се, че котката е на топло и в безопасност.

 

 

Джейн изключи телевизора веднага, щом Адам излезе от стаята. Десет минути по-късно тя все още се взираше в празния екран. Вечерята беше пълен провал. Тримата седяха в пълно мълчание и веднага щом свършиха, Кълъм излетя нагоре по стълбите и тръшна вратата на стаята си, както обикновено. Тя тъжно въздъхна. Да живееш с двама чувствителни мъже не беше така прекрасно, както си беше мислила някога. Изправи се с пъшкане, отиде до вратата и я отвори. В къщата цареше пълна тишина. Липсваше дори обичайният ритъм на попмузика от стаята на Кълъм. Тя отиде в кухнята и с отвращение погледна купчината мръсни чинии на мивката. От понеделник до петък имаше домашна помощница, но в петък, събота и неделя вършеше цялата къщна работа сама. Ако не успееше да хване Кълъм или Адам да й помогнат, миеше и чиниите. Патриша й беше набила в главата никога да не оставя миенето на чиниите за сутринта. Не бивало първото нещо, с което се сблъскваш след ставане, да бъде мръсната кухня. Цели тридесет секунди тя стоя загледана в тенджерите и чиниите, после се обърна и затвори вратата след себе си.

Бавно се изкачи по стълбата и влезе в спалнята си. Дръпна пердетата, запали лампите на тоалетката си и се огледа. Розовите абажури придаваха на стаята приятна топлина и тя изведнъж се почувства уютно отпусната. До леглото й; на малко шкафче имаше купчина нови романи. Седна и ги придърпа към себе си. Айрис Мърдок, Маргарет Драбъл и последния роман на Мери Стюърт, за да се поглези. Това беше нейното малко удоволствие — книгите, с които прекарваше уикенда, докато Адам беше на посещения или играеше голф със семейство Хардинг. Тя свали обувките си и вдигна крака на леглото. Облегна се удобно и намести малките копринени възглавнички, които украсяваха бледорозовата покривка. Леглото на Адам стоеше недокоснато — на половин метър от нейното. Между двете легла имаше нощна масичка, на която стоеше лампата му и книгите, които четеше в момента — някакъв том по естествена история и трилър от Реймънд Чандлър. Тя ги погледна, докато се наместваше и замръзна. Сребърният амулет го нямаше. Огледа се из стаята. Тоалетната масичка, високия скрин на Адам, библиотеката, рамката на прозореца. Нямаше къде другаде да бъде. Къде го беше видяла за последен път? Замисли се намръщена. Госпожа Фрийлинг беше чистила спалнята в сряда. Ако случайно счупеше нещо, което се беше случвало само два пъти, откакто работеше за тях, тя веднага плачливо си признаваше. Може би го беше преместила. Или пък Адам го беше сложил някъде. Толкова беше уморена снощи и предишната нощ, че не би забелязала дори ако леглото й липсва. Е, и къде все пак беше амулетът? За миг тя помисли дали да не слезе долу и да попита Адам, но се отказа. Беше изморена, пък и книгите я чакаха. Щеше да го попита по-късно, когато си легнеше.

Беше чела почти час, когато вдигна очи, раздразнена от бодежите в крака. Остави книгата, протегна се и погледна часовника си. Минаваше девет. Тя се намръщи. В къщата не се чуваше нито звук. Нито попмузика, нито телефонни обаждания, нито стъпки по стълбището. Тя стана, отвори вратата и се ослуша. Стаята на Кълъм беше тиха. Прекоси на пръсти площадката, отиде до вратата му и се ослуша. После почука.

— Кълъм, Кълъм, скъпи, мога ли да вляза?

Никой не й отговори. Навярно спеше. Джейн внимателно завъртя дръжката и отвори. Стаята тънеше в мрак. Още преди да запали лампата, Джейн знаеше, че го няма. Недоверчиво огледа стаята. Книгите му си бяха на бюрото, на леглото беше разтворена папка с лекции по химия. С разтуптяно сърце тя отново се озърна. Раницата му, която винаги стоеше на шкафа, липсваше. Нямаше го и аноракът, който обикновено висеше на вратата.

 

 

— Отишъл е в Уелс — тя стоеше на вратата на кабинета. — Сигурно е тръгнал на стоп.

— Не ставай глупава! Не го е направил.

Адам беше скочил на крака.

— Напротив. Отишъл е да види Джулиет — Джейн потисна желанието си да заплаче. — Нищо няма да му се случи, нали? Той е умно момче.

— Той не знае какво прави.

За миг Адам затвори очи, разочарован. Въздъхна дълбоко.

— Изобщо не съм сигурен, че е отишъл там. Господи, та той е на училище в понеделник. Не може ей така да хукне към Уелс за края на седмицата. Навярно е отишъл при някой приятел. Ако им позвъниш, сигурно ще го откриеш.

— Не обича да се обаждам на приятелите му — тя бавно отиде до най-близкия стол и седна. — Отнесохме се много лошо с него, Адам.

— Имаш предвид мене.

— Не, говоря и за двамата. Трябваше да проявим повече разбиране. Те са толкова млади. Ние също сме били млади, Адам.

Той мрачно се усмихна.

— Не сме подлагали на риск изпитите си.

— Но той не прави това. Той не е глупак. Трябва да му позволим да докаже правотата си.

— По-добре се обади на Лайза и я предупреди, в случай, че е тръгнал натам. Ако е така, най-добре е да го закара направо на гарата и да го качи на влака за вкъщи. Глупаво момче! Знаех, че ще се случи нещо такова. Трябваше повече да внимаваш какво става там.

— Така ли?

Тя вдигна вежди, като се опитваше да овладее гнева, който я обхвана, когато Адам й приписа собствените си грешки.

— Не си спомням някога да си имал нещо против.

— Да оставиш едно впечатлително младо момче в къща, пълна с разпуснати жени? — избухна той.

— В къщата има само две жени, Адам, и Филип изглежда се справя добре с тях.

— Филип е толкова стар, че не вижда по-далече от носа си — каза раздразнено Адам. — Ти трябваше да се досетиш какво ще се случи.

Аз съм виновна. Прехапа устни, за да потисне яростта си. Винаги аз съм виновна.

Уморено се изправи.

— Тогава ще отида да се обадя на Лайза.

Защо той не се обадеше? Телефонът стоеше пред него, като че ли току-що беше звънял на някого. Той не й отговори и тя бавно тръгна към вратата.

— Адам?

Той я погледна.

— Какво е станало с амулета?

— Нищо, защо?

Той отмести поглед и тя беше изненадана от вината и объркването, които се четяха в изражението му, в отпуснатите рамене, в начина, по който избягваше да я погледне, дори във внезапното пламване на лицето му.

— Адам, какво, за бога, му се е случило?

— Счупих го.

— Счупи го?

Той кимна. Докато спеше и сънуваше, че се люби с Брийд, трябва да беше бутнал украшението на пода. Изглеждаше сякаш някой беше стъпил върху него и когато се събуди, той събра малките парченца сребро и кристал, уви ги в една носна кърпичка и ги сложи на дъното на едно от чекмеджетата на скрина. Не му беше дошло наум да каже на Джейн или да го занесе на бижутера, за да провери дали може да бъде поправен. Гледайки сериозното, разтревожено лице на жена си, късата й коса, посивяла на слепоочията, той вече знаеше защо го е направил. Вече не искаше да се предпазва от Брийд. Искаше да сънува за нея. Искаше да се заключва в празната къща, когато Джейн я няма и да мечтае за стегнатото младо тяло на Брийд, за копринената й коса и топлите твърди устни.

Преглътна с мъка и прокара ръка по лицето си.

— Колко глупаво от моя страна! Съвсем забравих. Бутнах го, когато се обличах набързо и навярно съм стъпил върху него. Утре ще го занеса да го поправят.

Тя се усмихна.

— Добре. Липсва ми, когато го няма на масичката — Джейн се взря внимателно в лицето му. — С него се чувствам в безопасност.

— Зная — кимна той енергично. — Зная, Джейн, зная.

Но вътрешно той беше сигурен, че още след първото счупване, талисманът беше загубил много от защитната си сила. Затова Брийд ги беше намерила. Затова беше успяла да сломи съпротивата му. Сега, той беше вече безполезен. Щом Джейн искаше, той щеше да го занесе на бижутера, когато има време, но това нямаше да има значение. Амулетът вече не беше достатъчно силен, за да ги защити. Не и след като Брийд беше успяла да се промъкне в дома му.

 

 

Кълъм стоеше треперещ пред телефонната кабина в Хей. „Броуд Стрийт“ беше пуста. От мястото си виждаше месарницата и тъмната адвокатска кантора на отсрещния тротоар. В далечината ниските хълмове се очертаваха на фона на студеното, просветляващо небе. Погледна с надежда нагоре по улицата към часовниковата кула. Бяха изминали двадесет минути, откакто се беше обадил на Лайза и тя му беше казала, че идва да го вземе. По гласа й беше познал, че е очаквала да се обади. Обви с ръце тялото си и затропа с крака, за да възстанови кръвообращението си. Още беше тъмно и градчето беше съвсем тихо. Постепенно тук-там светнаха прозорци, един камион с мляко изгърмя по улицата и зави зад ъгъла. Миришеше на изгорели дърва, а от далечината се носеше студеният свеж дъх на Черната планина.

Когато старият „Лендроувър“ най-накрая избумтя по улицата и спря до него, той беше полумъртъв от студ и изтощение. Лайза го погледна, сви надолу по хълма и спря в една тясна павирана уличка пред малко кафене. Беше затворено, но вътре светеше. Когато почука, вратата се отвори.

— Елъри, може ли двама изгладнели и премръзнали пътешественици да изпият чаша чай? — попита тя пълничката зачервена жена, която се показа. Заедно с горещия полъх, отвътре ги лъхна неустоимият мирис на прясно изпечен хляб.

— Разбира се, скъпа.

Жената отстъпи и ги покани в кафенето. Вътре беше тъмно. Нямаше посетители. Светлината и ароматът идваха от една отдалечена врата, която водеше към оживената осветена кухня. Жената се протегна и запали светлината.

— Така или иначе ще отварям скоро. Елате близо до радиатора и ще ви донеса закуска.

— Благодаря ти, Лайза — Кълъм мрачно й се усмихна. — Съжалявам, че ти създадох толкова главоболия — той се протегна и сложи ръце на радиатора, като се опитваше да ги съживи. — Трябваше да сменя четири коли, за да стигна дотук.

— Което не е лошо постижение, като се има предвид, че си излязъл от къщи след девет, че си пътувал цяла нощ и че в училище ти предстоят изпити — каза Лайза хапливо.

Усмивката му стана още по-притеснена.

— Разбирам, че мама ти се е обадила.

— Разбира се. Беше полудяла от тревога.

— Тя знае, че мога да се оправям.

— Не знае нищо подобно, Кълъм. Има такива неща като бележки или в това скъпо училище, където те е пратил баща ти, не ви учат да пишете?

— Зная, съжалявам.

Сега той приличаше на шестгодишно момченце.

— Елъри, ти си съкровище!

Лайза вдигна очи, когато върху масата издрънчаха голям глинен чайник, чаши, чинийки, мляко и огромна захарница.

— Всички така казват — усмихна се доволно жената. — Какво ще кажете за малко бекон с яйца и всички добавки?

Лайза хвърли поглед към Кълъм.

— Да, моля. Иначе този млад мъж ще умре от глад.

— Виждам, че е така — Елъри добродушно тупна Кълъм по рамото. — Няма да се бавя.

— Тя е чудесна!

Кълъм проследи с поглед как изчезва обратно в кухнята.

— Така е — Лайза посегна към чайника. — Е, ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Заради татко.

— Сега пък какво е направил?

— Не иска и да чуе, че аз и Джули ще се женим.

Лайза сподави една въздишка.

— Защо изобщо сте говорили за това, Кълъм? Казах ти, че и дума не може да става за женитба, докато не пораснете.

— Ама ние ще почакаме да си взема изпитите. Джули е съгласна…

— Джули е съгласна? — Лайза се надвеси към него и го погледна като разярена орлица. — Кълъм Крейг, ти и дъщеря ми няма да се ожените още много години, чуваш ли ме? И двамата сте още твърде млади. Целият живот е пред вас. Няма да ви позволя да го провалите, като прибързате с нещо толкова сериозно, като женитбата, след като дори не сте решили с какво искате да се занимавате.

— Но ние и двамата знаем какво искаме да правим — челюстта на Кълъм се стегна. — Аз ще стана лекар като татко, а Джули иска да рисува.

— И двете неща изискват години труд и упражнения, Кълъм. Години, през които като студенти ще живеете почти без пукната пара. Трудни години! — тя си пое дълбоко въздух и преброи наум до десет. — Повярвай ми, Кълъм, казваме ви тези неща за ваше добро. В края на краищата, кой ако не ние с Адам знае колко е трудно това? Той е лекар, аз съм художничка и ние двамата сме учили и работили много години, за да станем такива, каквито сме.

Кълъм взе чашата и отпи малко чай, за да прочисти гърлото си.

— Но вие сте били заедно. Не сте били сами. Били сте гаджета, даже преди той да срещне мама.

— Може да сме били, а може да не сме били — тя го погледна проницателно. — Това не е важно. Важното е, че ти си само на седемнадесет години, а Джули едва на шестнадесет, и двамата сте още деца.

Лайза бръкна в джоба на палтото си и извади пакет цигари. Съсредоточено го отвори, извади една, очука я в масата, намери кибрит, запали клечка и най-накрая всмукна дълбоко дима. Чак тогава отново го погледна.

— Моля те, Кълъм. Не се опитвам да ви разделя. Знам колко много се обичате. Просто ми повярвай, че ако ти и Джули се ожените твърде рано, това ще е голямо нещастие.

Храната им пристигна и тя угаси цигарата. Докато гледаше как Кълъм унищожава порцията яйца с бекон и пържени филийки, почувства колко много го обича. Прехвърли в чинията му и своята порция и той без проблеми се справи и с нея. Едва когато изяде и последното парченце и отопи мазната чиния с последната хапка, тя проговори отново.

— Можеш да дойдеш до къщата за няколко часа. После трябва да се връщаш. Следобед Фил ще ходи до Кардиф. Ще го накарам да те качи на последния влак за Падингтън, оттам ще се оправиш сам. Става ли?

Той я погледна и колебливо кимна.

— Става.

— Радвам се да го чуя.

Лайза бръкна в джоба си за пари, но не намери. Обърна се към осветената врата и извика:

— Елъри, мога ли да ти платя следващата седмица?

— Разбира се, миличка.

Гласът, който долетя от дълбините на кухнята беше успокоително небрежен.

— Добре, тогава тръгваме — когато Кълъм стана, тя стисна ръката му. — Зная, че всичко изглежда ужасно, миличък. Просто почакай малко. Обещавам ти, че накрая всичко ще се уреди.

 

 

Джули ги чакаше в кухнята. Тя се хвърли към Кълъм и увисна на врата му.

— Идиот такъв! Обичам те!

Лайза поклати глава.

— Имате време до два часа — каза тя заплашително. — И се дръжте прилично.

Обърна се и излезе от стаята, за да каже на Филип, който работеше сам в ателието си, че ще има спътник за Кардиф.

Когато се връщаше, трепереща в якето си, поспря за миг да погледа отражението на облаците върху долината. Тази гледка никога не я изморяваше. Сенките препускаха по зелено-кафявата земя, проникващите слънчеви лъчи осветяваха някое селце, черковна камбанария в далечния край на долината или извивките на река Уай. Облак скри слънцето и тревата около нея веднага потъмня.

Лайза…

Тя поклати глава и напъха ръцете си дълбоко в джобовете. Проклетницата отново я викаше. Търсеше нещо, но какво? Адам толкова рядко идваше тук. Навярно тя вече знаеше къде е той, или може би очакваше Лайза да й помогне да го намери. Внезапно погледна нагоре и дълбоко въздъхна. Тя просто следваше Кълъм. Но защо? Защо се интересуваше от сина на Адам?

Лайза се обърна и влезе отново в къщата.

— Джули? Кълъм? — извика тя.

Огледа кухнята. Беше празна.

— Джули?

Изтича в подножието на стълбите и погледна нагоре. От спалните не се чуваше нито звук, но все пак се качи горе и отвори вратата на Джули. Стаята беше празна, леглото неоправено, подът — отрупан с дрехи. Усмихна се мрачно. Ако Джули знаеше, че любимият й идва насам, щеше да е подредила.

— Джули? Кълъм?

Отново слезе в кухнята и дълго гледа през прозореца. Можеха да са навсякъде, но най-вероятно се разхождаха из замръзналите поля. Налагаше се да почака, докато се върнат, а междувременно щеше да позвъни на Мерин.

 

 

Той я чакаше на вратата на къщата си. Лицето му засия в усмивка, когато я видя.

— Винаги се радвам да те видя, Лайза, но не обичам да си разтревожена. Какво се е случило?

Тя го последва вътре и седна на канапето до пламтящия огън. Протегна с благодарност ръце към топлината.

— Отново старата история. Тя пак влиза в мозъка ми.

— Проблемът е, че тя също се учи.

Той приклекна срещу огъня и се облегна на едно малко столче. Зад него се виждаше масата му, отрупана с купчини документи и книги.

— Щом научим как да те пазим от нея, тя намира начин да заобиколи защитата — той се взря в нея за миг. — Амулетът вече не действа.

— Откъде знаеш?

— Знам — Мерин я погледна сериозно. — Понякога, само понякога, мога да проникна в ума на вашата загадъчна Брийд. Тя е много странна. Понякога изчезва за дълго време — той замълча намръщен. — Сякаш е заспала или е в кома. После се събужда. Енергията й се увеличава и мога да я усетя.

— Как?

Лайза го гледаше втренчено. Ръцете й настръхнаха и тя потръпна.

Той се усмихна.

— Имам си свои начини. Да я проследявам, да виждам къде ходи. Или да видя кой я следва през мрачните равнини, където тя се крие.

— Не можеш ли да я спреш?

Тревогата в гласа й го накара да се намръщи.

— Аз също се уча, Лайза. Има много неща в този случай, които не разбирам. Но не се отчайвай. По свой начин аз съм силен колкото нея. А сега ти се притесняваш за сина на Адам.

Тя кимна. Явно беше по-лесно да разчете нейните мисли, отколкото тези на Брийд.

Той замислено поклати глава.

— Възможно е сега да се е съсредоточила върху него. Тя е ревнива и с чувство за собственост. Може би той й пречи. Единственото, което мога да ти предложа, е да научиш момчето как да се предпазва. Тя не може да те нарани и не може да проникне в главата ти, освен ако не й позволиш. Кажи това същото и на него.

Тя кимна.

— Ще му кажа.

Мерин се приведе, подпрял лакти на коленете си.

— Как е съпругата на Адам? Сега тя е в по-голяма опасност, отколкото ти или докторът, или дори синът му. Ако Брийд реши да премахне противниците си, тя ще бъде главният й обект.

Лайза сви рамене и бавно поклати глава.

— Не зная. Струва ми се, че Джейн не вярва в това. Разчитах на амулета да я пази, но ако той вече не действа, тя има нужда от помощ. Толкова е странно. Има дълги периоди, в които нищо не се случва. Както казваш, все едно Брийд си е отишла, изгубила е интерес. Чувствам се сигурна и забравям за нея. После изведнъж тя отново се появява в главата ми, коварна както винаги.

Той дълго мълча, загледан замислено в огъня.

— Знаеш ли, може би там, където се намира, тя няма чувство за времето. За нея година или минута са едно и също. Ами Адам? Виждал ли я е?

Лайза помълча за миг.

— Не зная, отдавна не сме говорили за това.

Тя си спомняше последния им разговор, преди месеци, когато той й беше казал рязко да забрави за това. Брийд била само спомен от миналото, при това не от най-добрите. Идеята, че сега или по-рано е представлявала някаква опасност, била напълно налудничава. Затворила телефона с недоумение след този разговор, Лайза беше седяла няколко минути напълно неподвижно, после замислено се беше върнала в ателието си. Адам се беше променил. Гласът му й се беше сторил отбранителен, гневен и гузен.

Всъщност той изобщо се беше държал много странно.

Когато тя си отиде, Мерин дълго време остана взрян в кехлибарените пламъци. Тялото му се отпусна, очите му се замъглиха, той лекичко потърси в ума си не Брийд, а онзи, който я преследваше. Усещаше, че у него има сила, интелигентност, огромно познание. Един или два пъти се беше приближил и беше усетил пронизващия му взор. Беше почувствал силния гняв на мъжа, защото това беше мъж, и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не му се подаде. Имаше представа кой е човекът срещу него и това го ужасяваше и възбуждаше едновременно.

Яркооранжев пламък подскочи от пепелта към комина и той почувства как вниманието му се изостря. Нервите му се опънаха и той си наложи да се отпусне.

— Хайде, приятелю, покажи се. Аз и ти трябва да си поговорим.

Не знаеше дали говори на глас. Нямаше значение. Една пътека се отваряше между равнините на съществуването и някъде там, в сенките, Броихан го очакваше.

 

 

Айвър Фърнес стоеше замислен до прозореца в кабинета си. Радиаторът приятно затопляше бедрата му, докато планираше следващата глава на книгата си за клиничните грижи за душевно болните. Изведнъж видя Брийд на двора. Изви се леко, така че да може да я наблюдава, което беше лесно на фона на навалелия същата сутрин сняг, който упорито отказваше да се стопи. Тя носеше грозна кафява жилетка върху синята си рокля и обичайните сандали, но сякаш не чувстваше студа. Обратно, изглеждаше като че ли му се наслаждаваше. От мястото си той виждаше, че бузите й бяха порозовели, а косата й, развята от вятъра, сякаш беше оживяла. Тя вървеше уверено, с изправени рамене, а не се свиваше в жилетката си, за да се стопли. Вървеше сякаш имаше някаква цел, а не като някой, който няма къде да отиде между заниманията, освен в замръзналата градина, заобиколена от високи стени.

Сега тя се отдалечаваше от него към оголелите дървета пред стената. Изведнъж той се намръщи. Стори му се, че прескочи стената и изчезна от погледа му. Грабна якето си от закачалката до вратата, изскочи в коридора и тръгна към стълбите.

Навън се огледа. Кабинетът му гледаше към градината от западната страна и оттук би трябвало да я вижда. Прекоси тревата, оставяйки зад себе си неравни зелени следи. Когато приближи високата стена от червени тухли, той спря и внимателно се огледа. Тя не се виждаше никъде, нито имаше следи от стъпките й. Озърна се отново и продължи още малко напред. На едно голо черешово клонче до стената беше кацнала червеношийка. Той се вгледа за миг как перата на гърдите й се издуват, докато пее с цяло гърло. Даде си сметка, че е чул песента й, още когато прекосяваше тревата. Ако някой беше прескочил оградата тук, тя щеше да е отлетяла. И наистина, когато приближи още няколко крачки, тя спря да пее, погледна го подозрително с наклонена главичка и след миг отлетя. Айвър се спря и се огледа, почувствал се изведнъж глупаво, макар че главата му беше много по-добре, след като беше излязъл на чист въздух. Къде по дяволите беше тя? И тогава изведнъж я видя да го гледа, само на няколко метра встрани, под една висока зеленика.

— Доктор Фърнес, вие ме следяхте?

Тя леко наклони главата си встрани. Също като червеношийката, помисли си той внезапно.

— Боя се, че е така — усмихна й се. — Страхувах се, че ти е студено без палто.

— Не ми е студено. Обичам снега. Кара ме да се чувствам свободна.

Защо ли винаги го караше да се чувства виновен, за разлика от останалите пациенти?

— Ти май не се разбираш с никоя от другите жени, а, Брийд?

Тя не му отговори, а се обърна с лице към червената тухлена сграда с кулички от времето на крал Едуард.

— Това не е щастлива къща. Бих искала да живея някъде другаде.

— Знам, Брийд, и ти обещавам, че някой ден и това ще стане.

Тя се обърна към него и той беше прикован от среброто на очите й.

— Кога?

— Веднага, щом оздравееш.

— Аз не съм болна.

— Не, разбира се.

— Тогава защо съм тук? Това е затвор.

Той грешеше за другите жени. Тя харесваше част от тях, а някои си говореха с нея. Всички бяха съгласни, че това е затвор и когато ги попита, на драго сърце й обясниха какво е това затвор.

— Брийд, проблемът е, че ти трудно се справяш навън.

— Не, за мен не е така. Аз се справям добре. Това, че заспивам, не значи, че не съм добре. Всички спят. А това, че ходя да видя А-дам също не означава, че не съм добре. В моята страна всички хора, които са учили това, което аз съм учила, могат да го правят.

— Вярвам ти, Брийд и ще ти помогна — той й протегна ръка. — Но сега е студено. Нека влезем вътре.

— Не ми е студено.

Той усети стоманената й сила под красивата външност. Обикновено тя я криеше от него, но пред сестрите, които според него презираше, я беше показвала по-често, отколкото вероятно самата тя подозираше.

— Но на мене ми е — той тръгна бавно към болницата. — Щом искаш, стой навън, но аз се прибирам.

Брийд го гледаше как върви, после се обърна. Когато отново тръгна през тревата, тя се усмихваше.

Бараката се намираше до високата външна стена и вратата й висеше на счупените панти. Някога градинарите на болницата я бяха използвали, за да държат в нея косачките и други градинарски инструменти, но от дълго време тя стоеше празна и забравена, скрита от лавровите храсти. Вътре беше тъмно, но нямаше сняг, нито вятър. Въпреки дупките в стените, където дъските се бяха разковали, беше топло и уютно. Тя беше намерила купчина стари чували и най-различни останки от изоставените градински инструменти, включително чифт ръждясали ножици. Беше ги скрила над вратата за всеки случай. Дюшеците бяха сгънати и натрупани така, че можеше да седи удобно на тях, далеч от вратата, но без да я изпуска от очи. От този ъгъл болничната сграда беше скрита и тя виждаше само затревената алея, няколко оголени дървета и лехи с тъжни храсти. Но това беше чудесно в сравнение със стерилния ужас на отделенията и стаите за отдих в болницата. Не се чуваше нищо друго, освен тихия повей на вятъра в клоните на дърветата и лавровите листа. Тя коленичи и извади една дъска от стената. Зад нея имаше друго парче дърво, на което с помощта на ръждясалите ножици беше издълбала няколко символа — полумесец, счупено копие, огледало и гребен. Те бяха нейната карта и ключ към външния свят. Като го крепеше внимателно пред себе си, тя седна върху купчината чували и затвори очи. Необичайно беше, че от цялата огромна болница, само тук, в тази малка колибка, можеше да почувства силата. Дълбоко под земята течеше вода, не ленивата вода в метални тръби, която я заобикаляше отвсякъде в този странен свят, а истинска жива вода от дълбините на земята. Тя се просмукваше през пясъка, глината и чакъла и най-накрая извираше в някаква подземна кухина дълбоко под краката й. След няколко последователни вдишвания тя затвори очи и си представи водата. Беше студена и жива като водата на планинските потоци у дома и тя почувства как енергията й преминава в нейната кръв.

 

 

Кълъм беше колкото плах, толкова и изтощен, когато най-накрая пристигна у дома в ранните утринни часове на понеделника. Едва вечерта, докато Адам все още беше зает с някаква късна консултация, Джейн го попита какво се беше случило.

Той вдигна рамене уклончиво.

— Лайза се държа много добре. Тя не е такава паникьорка като тебе и татко.

— Вероятно е така. Но това не значи, че не се притеснява. Тя също иска Джули да бъде добре.

— Че аз не й преча.

— Не, докато и двамата сте внимателни.

Макар че беше лекарска съпруга, й беше трудно да говори със сина си за контрацептиви.

— Мамо…

Той си пое дълбоко дъх и млъкна.

— Да?

— Лайза ми разказа нещо много странно.

Той отмести поглед, явно притеснен и тя вътрешно въздъхна от облекчение. Значи Лайза беше говорила с тях. Това беше добре.

— Тя каза, че било свързано с нея и татко, когато били студенти.

Джейн се намръщи.

— За какво говориш?

— За някоя си Брийд.

— Брийд? — повтори тя изненадана. — Че защо ти е говорила за нея?

— Звучеше много неясно, мамо. Каза, че тази жена я преследвала и тя смятала, че се опитва да стигне до татко чрез нея. Че аз трябвало да се науча да се защитавам психически. Казвам ти, беше наистина необичайно.

Сребърното дръвче все още беше счупено и лежеше в чекмеджето на бюрото на Адам. Беше го видяла едва вчера, когато търсеше телефона на патологията в „Св. Томас“. Той явно го беше забравил.

— Знаеш ли за това? — гласът на Кълъм беше остър. — Коя е тя?

Джейн поклати глава. Изведнъж се почувства предадена.

— Била е една циганка, която баща ти познавал като момче — тя млъкна, внезапно припомнила си разпиляната черна коса на възглавницата му. — Той и Лайза са си внушили, че им е направила магия. Минават години, без да чуем нещо за нея, после изведнъж нещо напомня на баща ти или на Лайза за нея и те отново започват да си измислят небивалици за урочасване и какво ли не. Не им обръщай внимание, Кълъм.

Кълъм наблюдаваше майка си с присвити очи и без труд четеше мислите й.

— Ти също се притесняваш от нея.

Тя поклати глава.

— Всъщност не. Никой не вярва в такива глупости. Това са суеверия. Бабини деветини.

— Разбира се, че е така. За бога, мамо, сериозно ли мислиш, че татко вярва в това? Мога да си представя Лайза да се увлича от такива неща, а Джули е щура на тази тема… Вибрации… — той размаха ръце над главата си и ги плесна — но не и татко. Та той е лекар!

Джейн слабо се усмихна:

— А науката знае всичко.

— Ами разбира се. Вече сме цивилизовани. Понякога си мисля, че Джули е малко превъртяла — усмивката противоречеше на думите му. — Но ще се оправи.

Джейн вдигна вежди.

— Не бива да се опитваш да я променяш, Кълъм. Тогава връзката ви ще бъде ужасна. Тя също не бива да се опитва да те променя. Зная, че се обичате, но може да не сте подходящи един за друг.

Кълъм се разсмя.

— Глупости — той я сграбчи и я завъртя, докато тя остана без дъх. — Глупавата ми майчица! Почакай и ще видиш! Ще имаме най-щастливия брак на света!

 

 

Джейн беше при Адам в кабинета му, когато той най-после реши отново да се обади на Айвър Фърнес.

— Не мога да си представя какво е било толкова спешно, щом не се обади пак — той се облегна. — Ще опитам още веднъж и после ще отида на консултация.

Джейн изправи гръб и скъса конеца. Поглади ръкоделието си и известно време му се възхищава, преди да вземе от кошничката си ново памучно кълбо.

— Искаш ли да изляза? Поверително ли е?

Той сви рамене, заслушан в сигнала.

— Нямам представа. Сигурно е за някой пациент.

Млъкна, защото някой вдигна телефона.

— Доктор Фърнес? Тук е Адам Крейг. Разбрах, че се опитвате да се свържете с мен.

Настъпи тишина. Адам не знаеше, че Айвър Фърнес се е изправил и заобиколя бюрото, внимателно издърпвайки шнура на телефона над купчините книги и папки върху него, за да погледне през прозореца. Искаше да се убеди, че Брийд е навън. Но нея я нямаше. Не беше сигурен къде е, но винаги имаше странното усещане, че тя знае какво прави и още по-лошо — че през цялото време знае какво мисли той.

— Исках да поговоря с вас за една от нашите пациентки, доктор Крейг. Името й е Брийд.

Адам замръзна за миг, после бавно седна, облегна се на лакът и инстинктивно скри лицето си от Джейн, когато тя го погледна.

— Жената е постоянен пациент в нашата болница и твърди, че ви познава, всъщност — че познава доктор Адам Крейг. Не зная пълното й име, но е млада — бих казал, около двадесетгодишна — привлекателна, с дълга тъмна коса.

— На двадесетина години ли казахте? — Адам почувства прилив на облекчение. Не беше осъзнал, че е спрял да диша. — Познавах една жена с такова име или подобно — може би не беше чул добре. — Но тя не е на тази възраст. Сега би трябвало да е на около четиридесет, бих казал.

Привлекателна. Дълга тъмна коса. Брийд.

— Значи не я познавате?

Адам бавно поклати глава.

— Боя се, че не.

— Какво искаше да знае? — попита Джейн, когато той затвори.

Въпреки очевидното облекчение, лицето му беше посивяло.

Той сви рамене.

— Опитват се да идентифицират някаква пациентка. Кой знае защо тя знае името ми.

— А ти не я ли познаваш?

— Не. Никога не съм я срещал.

— Навярно има някой друг доктор Крейг.

Той кимна.

— Навярно е така.

За момент Адам се вгледа в нея. Скъпата, сладка и разбираща Джейн, която винаги беше с него, винаги го подкрепяше и винаги оставаше в добро настроение, без значение колко уморен или избухлив беше той. Обичаше я толкова много и все пак… Той прехапа устни, внезапно учуден кога за последен път са се любили. Това е проблемът с отделните легла — не можете да попаднете случайно в обятията си. Не се сгушвате един в друг, за да се успокоите, за да се стоплите или дори само защото вдлъбнатината в средата на леглото, останала от предишните страстни нощи, ви събира. Лягаш си, понякога твърде уморен, доволен, че денят най-сетне е свършил и заспиваш, без да помислиш за човешкото същество от другата страна на нощното шкафче.

Мисълта за нощното шкафче го накара да погледне към чекмеджето на бюрото си. Наистина трябваше да занесе амулета на поправка. Прогони от главата си спомена за тъмната коса на Брийд, за страстните й устни. Когато вдигна поглед и впери очи в отсрещната стена, мозъкът му отново работеше.

Момиче на двадесетина години. Би могла да е дъщерята на Брийд. Но не и негова. В никакъв случай.

Той отново хвърли поглед към Джейн и докато ставаше, откъсна страницата с телефона на доктор Фърнес от бележника и я прибра в джоба си. Приближи се до нея, наведе се и я целуна по косата.

— Тръгвам, скъпа. Тази вечер имам късна консултация, затова не ме чакай за вечеря. Ще изям един сандвич, когато се върна.

 

 

Джейн остана на мястото си няколко минути, след като чу хлопването на входната врата зад гърба му, после остави ръкоделието си и стана. Отиде до бюрото му и погледна тефтера. Инстинктът й крещеше, че нещо не е наред. Беше забелязала внезапното стягане на тялото му, докато говореше с доктор Фърнес; побелелите кокалчета на пръстите му на фона на черната слушалка; отбранителното движение, с което се извърна от нея, сякаш по този начин я гонеше от стаята. Това не беше стандартно питане за пациент. Ставаше дума за нещо, което много го вълнуваше.

 

 

Двадесет и пет. Ако той и Брийд имаха дете, то щеше да е на двадесет и пет. Адам седеше зад бюрото си, вперил поглед в бележките за първия пациент. Чакалнята отвън беше пълна. Чуваше непрекъсната кашлица. Дъщеря? Дъщеря от Брийд? Умът му непрекъснато се връщаше на мисълта за леглото му у дома, за сънищата и фантазиите, в които тя идваше при него и го измъчваше с красотата и страстта си. Посегна към телефона — щеше отново да се обади на доктор Фърнес, да иде и види младата жена — после отново го изблъска до самия край на бюрото. Това би било лудост.

Лудост.

Защо изобщо момичето беше в клиника за душевно болни?

Защото беше дете на един различен свят, извън времето и пространството? Защо се казваше Брийд?

Той бавно поклати глава и започна да вади купчината бележки от плика. Сега не беше време да мисли за нея.

 

 

— Мисля, че Джули ще се провали на изпитите си, мамо.

В кухнята Кълъм дояждаше последното парче пай от чинията, докато тя разтребваше масата.

— Кълъм, това беше за баща ти!

— Той нямаше да го изяде. Знаеш, че нямаше. Винаги се прибира много уморен. Сериозно говоря, мамо. Тя казва, че няма нужда да завършиш училище, за да бъдеш художничка.

Джейн въздъхна. Върна се обратно на мястото си срещу него.

— Лайза знае ли за това?

Кълъм сви рамене.

— Не мисля. Джули не иска и да знае. Тя ще пътува по света. Ще рисува, ще плува и ще го опознава година-две, преди да се установи.

— Разбирам.

Тя знаеше какво ще последва.

— Мисля, че това е чудесна идея. В крайна сметка човек може и след това да отиде в университета. Много хора си почиват една година, преди да продължат образованието си.

— Само при положение, че имат блестящи резултати на изпитите.

— Разбира се, това е ясно.

— Така ли, Кълъм?

Тя го погледна така остро, че той отвърна очи.

— Не й позволявай да те разсейва твърде много, Кълъм. Зная, че я обичаш и съм сигурна, че ще се разбирате чудесно, но тя е много буйна. За разлика от тебе, Джули не знае какво е да имаш призвание.

— Аз имам ли?

— Да, Кълъм, имаш — къде беше Адам, когато имаше нужда от него? — Просто вземи изпитите си, а после може да попътуваш.

Оставаха само три месеца до тях. Моля те, господи, помогни му да ги вземе!

Тя изми чиниите и ги подсуши. Това беше нейният принос към усилията му. Той изчезна нагоре по стълбите, за да пусне с пълна сила радиото или някой плоча и по неговите думи, да преговаря. Понякога наминаваше някой приятел и те работеха заедно. Друг път той отиваше в къщата на Роджър, на Пол или на Марк. Всяка вечер след училище, преди да седне да преговаря, Джули му се обаждаше и те шепнешком разговаряха в продължение на часове. Джейн се научи да поднася вечерята по-рано. Така прекъсваше водопада от думи, заглушаваше безкрайната обмяна на преживявания и планове.

Джейн свали гумените си ръкавици, окачи ги до мивката и въздъхна. Още няколко месеца и той ще напусне къщата. Ще замине на пътешествие, ще отиде в университета, ще започне новия си живот на зрял човек. Какво щеше да прави тя тогава? Беше мислила много за това. Съдбата й беше да готви и да поддържа къщата на Адам през остатъка от живота си, като от време на време пие сутрин кафе със Сара Хардинг. Дори ако това беше единственото й разнообразие, не мислеше, че ще може да понесе доброжелателната й намеса. Беше потискащо. Същото чувстваше, когато седнеше пред огледалото и се загледаше в отражението си. Виждаше новите бръчки, отпуснатата си брадичка, пораженческия израз на изтощеното си лице. Лицето на майка й надничаше под нейните черти и това не й харесваше. Майка й беше красива жена със силен характер, вечно заета и непоколебимо властна. Тя си спомняше как когато беше малка, баща й все по-често намираше спасение на игрището на голф. Сега и Адам правеше това. Нима тя и майка й споделяха една и съща съдба, изпълнена единствено със задължения и жертви, а в нейния случай и с доживотна скука?

Угаси светлината и се заизкачва нагоре. Шумът от стаята на Кълъм не беше толкова силен, колкото обикновено. Докато отваряше вратата на спалнята си, тъжните тонове от някаква балада на Боб Дилън отекнаха мрачно по стълбите.

Седна пред тоалетката си и погледна в огледалото. Една жена седеше на леглото и я наблюдаваше — млада жена в синя рокля, която не й беше по мярка. Имаше прекрасна дълга коса и сребристосиви очи. Джейн извика и се обърна:

— Откъде се взехте? Коя по дяволите сте вие?

Сърцето й биеше шумно в гърдите и тя с мъка задуши вика, който напираше в гърлото й.

Младата жена не помръдна.

— Дойдох да видя А-дам.

Имаше странен акцент и произнасяше името му, сякаш беше чуждо и екзотично.

— Дошла сте да видите моя съпруг — Джейн собственически подчерта думата — и го чакате на леглото му?

— Разбира се — момичето предизвикателно присви очи. — Ти нямаш никакво значение за А-дам. Той обича мен. И винаги ме е обичал.

Брийд! Ти си Брийд!

Не беше сигурна дали произнесе на глас думите. Това беше сън. Сигурно сънуваше. Ако преброеше до десет, щеше да се събуди. Преглътна и стисна по-здраво четката за коса.

— Вижте, млада госпожице, не знам защо искате да видите Адам, но можете да дойдете през деня, когато си е в къщи. Сега искам да си тръгнете.

Младата жена се усмихна.

— Често идвам при А-дам в леглото му. Когато се любим, той стене от удоволствие — тя съблазнително поглади бедрото си. — А-дам не те обича вече — тя облиза устни. — Защо го открадна от Лайза? Той я обичаше.

— Той обичаше мене! — изкрещя Джейн яростно. — Достатъчно, изчезвай, малка уличнице! Чуваш ли ме? Вън! Не зная коя си и какво правиш тук, но сега трябва да си вървиш! Веднага!

Младата жена се изправи с котешка грация, която накара Джейн да замръзне. Това е сън! Знам, че е сън. Защо тогава не мога да се събудя?

— Вън!

Брийд поклати глава.

— Не, няма да си тръгна. Ти си излишната.

Тя пристъпи към Джейн и бръкна в бродираната торба, която носеше през рамо. Докато Джейн ужасена я наблюдаваше, тя извади от нея малък сребърен нож.

— Не!

Джейн изпусна четката и хвана първото нещо, което намери на тоалетната си масичка — металната пила за нокти. С ъгълчето на окото си видя, че Брийд се приближава с вдигнат нож. Обзета от паника тя се обърна и се хвърли върху нея. Острието на пилата прониза рамото на младата жена.

Брийд изпищя зловещо. Изфуча, стрелна се покрай Джейн и изскочи през вратата.

— Мамо? — Кълъм беше отворил вратата си и приближаваше през площадката. — Мамо, какво става, за бога? Откъде дойде тази котка? Божичко, та тя те е одраскала.

Той стоеше на вратата, а очите му бяха разширени от ужас. Докато сменяше плочата, беше чул шума и писъка от стаята й.

Джейн тежко се отпусна на столчето пред тоалетката. Трепереше като листо. Кръв се стичаше от дългата тясна драскотина на ръката й.

— Ще взема аптечката. — Кълъм изтича в стаята си и бързо се върна. — Не е опасно. — Намаза драскотината с малко мехлем. — Чакай да намеря бинт.

Като бъдещ лекар, той имаше всички необходими принадлежности за превръзка, спретнато подредени в един шкаф. Джейн се съмняваше, че някъде другаде в къщата има аптечка — обикновено лекарските семейства бяха доста небрежни в това отношение. Като се опитваше да се овладее тя отново погледна към леглото. Там, където беше седяла жената, покривката не беше измачкана. Единствената следа от присъствието й, беше дългата дълбока драскотина на ръката й.

— Видя ли котката?

Тя неуверено се усмихна на Кълъм.

— Разбира се, че я видях.

— Истинска ли беше?

— Мамо? — той сложи ръка на челото й с професионален жест. — Мисля, че си в шок.

Тя слабо се усмихна и поклати глава.

— Не, просто съм малко разстроена, това е всичко. Не видя ли някаква жена тук?

— Жена ли?

Сега той наистина помисли, че се е побъркала.

— Не, разбира се, не. Съжалявам, скъпи. Просто бях заспала и сънувах, когато тази проклета котка влезе и ме изплаши.

Тя с мъка се овладя.

Едва когато Кълъм се върна към учебниците си по математика, тя отново слезе долу. Претърси къщата и провери всички врати и прозорци. Както и очакваше, по това време на нощта всички бяха заключени. Тогава отиде в кабинета на Адам и отвори най-долното чекмедже на бюрото му. Извади счупеното сребърно дръвче, все още увито в хартия, и занесе парченцата горе. Счупено или не, то щеше отново да стои на масата между леглата им.

 

 

Беше вечер, когато сестра Уилкинс се обади на Айвър Фърнес и му каза, че Брийд отново е изпаднала в кома. Ако беше така, тя навярно пътуваше.

— Случи се, когато проверявах дали спи, докторе. Очите й бяха отворени и тя се усмихваше — Дебора Уилкинс се обърна и го последва към отделението, за да му отключи вратата. — Сега си е в леглото и като че ли е заспала, но все още не мога да я събудя.

Брийд наистина беше в леглото си. Виждаше извивката на рамото й под чаршафа, разпиляната й коса върху възглавницата.

Поколеба се. Ами ако още не се е върнала в тялото си? После поклати глава. За бога, държеше се като наивен глупак. Докато изучаваше тази странна и загадъчна жена, не биваше в никакъв случай да й позволява да го убеди с невероятните обяснения за необичайните си пътешествия.

— Брийд!

Леко разтърси рамото й. Зад него Дебора Уилкинс мрачно стисна устни.

— Брийд, събуди се! — той почти шепнеше.

За миг помисли, че няма да му отговори, после тя отвори очи и го погледна. Изминаха няколко секунди, преди да го познае, после тя се усмихна.

— Доктор Фърнес!

— Здравей, Брийд — той се обърна. — Благодаря ви, сестро. Свободна сте.

Сестра Уилкинс го погледна за миг и той видя омразата в погледа й, преди да тръгне към отделението, където повечето други пациенти вече спяха. Доктор Фърнес почака, докато затвори вратата зад себе си, после се обърна към Брийд.

— Помниш ли, щяхме да говорим за посещенията ти при доктор Крейг?

Тя кимна. Той видя лукавите пламъчета в очите й, когато се обърна по гръб и го погледна. После примигна от болка.

— Какво има, Брийд? Ранена ли си?

За миг помисли, че ще отрече, но тя леко кимна.

— Рамото ме боли.

— Мога ли да видя?

Той я изчака да кимне в знак на съгласие, после внимателно дръпна чаршафа. Тя беше напълно облечена и роклята й беше пропита с кръв.

— Брийд, порязала си се! — нави дрехата й и се загледа в дълбоката прободна рана с чувство за нереалност. — Трябва да почистим раната, изглежда дълбока — погледна я в очите. — Как се случи това?

Очакваше да му отговори уклончиво, затова се учуди, когато тя каза, без да се колебае:

— Беше Джейн, съпругата на Адам. Намушка ме с малкото ножче, което стоеше на масата й — Брийд изпръхтя с насмешка. — Някакво оръжие като детска играчка. Но успя да ме спре. Иначе щях да я убия. Тя изобщо не е подходяща за А-дам. Той има нужда от мене.

Айвър Фърнес дълбоко си пое дъх. Жената се намираше в заключено болнично отделение. Не беше възможно да е ходила никъде, камо ли на мили разстояние в Сейнт Олбънс.

Щом я остави под не особено нежните грижи на Дебора Уилкинз, той отиде в кабинета си и запали лампата. После затвори вратата, седна на бюрото си и притегли телефона. Когато свърши разговора с Джейн Крейг, поседя известно време, загледан в празния бележник пред себе си, като се опитваше да осъзнае току-що чутото. Всяка частица от разума му отхвърляше това, което беше видял със собствените си очи. Не беше възможно. При никакви обстоятелства не беше възможно Джейн Крейг да е промушила Брийд с пилата си за нокти. Нито Брийд да се е превърнала в котка. Намръщи се. Не беше я попитал за това. Поколеба се за миг, после се изправи.

Отделението беше отново тъмно, но тя беше будна и лежеше с разпиляна на възглавницата коса и превръзка на рамото, взряна в тавана.

— Как е рамото ти?

— По-добре. Но сестра Уилкинс не е добър лечител. Твърде груба е.

Айвър кимна. Потисна внезапната мисъл, че ако беше на мястото на Дебора, не би се отнасял така с Брийд. Протегна се и дръпна завесата на леглото й, после седна до нея.

— Искам да те питам още нещо за твоите пътешествия — каза той тихичко. — Изморена ли си или можем малко да поговорим?

Беше ободрително, че тя обичаше да говори с него и не криеше мислите си, а даже се гордееше с тях.

Брийд се усмихна и се подпря на лакът.

— Добре съм. Когато се върна от пътуване, винаги съм пълна с живот. Как го нарича сестра Уилкинс? С енергия — тя загадъчно се усмихна. — Искаш да знаеш как го правя?

Той тихичко се засмя.

— Разбира се, че искам. От моя гледна точка това си е истинско чудо.

Обзета от доволство, тя така заприлича на котка, че сякаш замърка. Той потръпна. Това му напомни за какво искаше да я пита.

— Брийд, преструвала ли си се някога на котка?

Очите й проблеснаха:

— Разбира се. Но това не е преструвка. Аз се превръщам в котка, за да се движа бързо. Котките са свещени за моето семейство. Ние използваме силата и знанията им. Това беше първото нещо, което научих от Броихан, още когато бях малка. Вярваш ли, че мога да се преобразявам?

В очите й блестяха шеговити искрици, които го държаха нащрек.

— Не знам какво да мисля, Брийд.

Тя кимна.

— Срещнах много хора, откак дойдох във вашия свят — продължи тя, внезапно станала много сериозна. — Вие вече не знаете как да правите тези неща. Не вярвате в тях. Това се нарича преобразяване, влизане в чуждо тяло. Така се възползваш от силата, познанията и спомените му. Можеш да се скриеш, да пътуваш и да наблюдаваш незабелязано. В моята страна хората смятат, че жреците, които наричаме друиди умеят да се преобразяват, а аз съм учила за поет и за жрица.

— Друидска жрица! — тя самата го беше казала. — Ти си друидска жрица?

— Разбира се.

Тя с въздишка се отпусна на възглавницата.

Скрил усмивката си, той устоя на желанието да се протегне и отметне косата от лицето й.

— Брийд, би ли ми казала на колко години си?

Беше я питал и преди често за това, но тя не му беше отговаряла. Както и преди, тя вдигна рамене.

— Не си спомням.

Струваше му се, че паметта й е безкрайно избирателна. Реши да бъде настоятелен.

— Доктор Крейг смята, че трябва да си на около четиридесет години.

— Доктор Крейг? — очите й блеснаха. — Говорил си с А-дам.

Сега беше негов ред да свие рамене.

— Не зная дали това е същият човек. Каза ми, че някога е познавал момиче на име Брийд, но според него тя трябва да е вече на около четиридесет години, а ти не си толкова стара, нали?

Той я погледна. За негово учудване Брийд не се обиди. Значението на това, което й казваше, не я разтърси. Вместо това, тя продължи да го разпитва за Адам Крейг.

— Това е същият А-дам. Познава ме. Той ще дойде да ме види, щом знае къде се намирам.

Айвър поклати глава.

— Не зная, Брийд.

Всичко изглеждаше безсмислено. Някак не съвпадаше. Изправи се с въздишка.

— Съвсем скоро трябва да ми покажеш как пътуваш, Брийд. Но не сега. Сега си изморена и трябва да поспиш. Ще поговорим отново утре.

Зачака да му възрази.

Тя просто се усмихна и му обърна гръб.

Той постоя още малко и се отдалечи на пръсти.

 

 

По-късно същата вечер позвъни Адам Крейг. Двамата мъже разговаряха в продължение на двадесет минути. Когато най-сетне свършиха, бяха се съгласили да се видят колкото се може по-скоро. Междувременно Айвър Фърнес смяташе още следващата седмица да отиде до централен Лондон и да си купи всички книги, които намери за окултизма и друидите.

На следващата сутрин, докато стоеше на гарата с книга в джоба и чакаше влака за северните предградия, той хвърли поглед на „Ивнинг Нюз“. Заглавието на втора страница беше кратко: „Медицинска сестра намерена убита. Душевноболна пациентка избягала.“

Той затвори очи. Моля те, господи, нека не е вярно!