Барбара Ърскин
По-силна от времето (10)

8

През следващата година Адам често се питаше дали не е полудял. Да предложиш брак на жена, която едва познаваш, според него не беше постъпка на нормален човек. Но с течение на времето той и Джейн се сближиха и сприятелиха. Плановете му за бъдещето полека-лека се осъществяваха. Взе изпитите си, а стажът му в Кралската амбулатория завърши по едно и също време с войната.

Перспективата да се сроди със семейство Смит-Нюлънд го притесняваше. Веднага щом двамата с Джейн обявиха годежа си, бъдещите му тъст и тъща ги посетиха. За щастие, бащата на Джейн го хареса и му уреди да се включи като най-млад партньор в добра и перспективна лекарска практика в Хертфордшър. Доходът му беше много по-висок, отколкото се беше надявал, а с работата получи и къща под наем.

Наблюдаваше приготовленията за сватбата в унес, сякаш не го засягаха. Единственото, което имаше значение, беше, че ще напусне Единбърг. Когато Джейн се осмели да възрази срещу плановете на родителите си и да му напомни, че обичат Шотландия и биха искали винаги да живеят тук, той сви рамене и поклати глава.

— Много мило е от тяхна страна да ни помогнат. Никога няма да имам такъв шанс тука, или поне няма да е скоро.

Той не видя как лицето й помръква и не сподели най-важната причина за съгласието си: Брийд никога нямаше да го намери в Англия.

Против разума си миналото лято беше отишъл на сватбата на Лайза с Фил. Докато гледаше как полагат брачния си обет, се почувства ужасно нещастен, а когато заминаха за Уелс, имаше чувството, че душата му е опустошена. На тръгване Лайза се наведе и прошепна на ухото му:

— Появявала ли се е отново Брийд?

Той поклати глава:

— Нито веднъж.

— Чудесно.

Тя нежно го прегърна и се качи във влака след Фил.

 

 

През есента разбра, че майка му е мъртва. Писмото от баща му беше кратко и равнодушно. Изглежда беше умряла при автомобилна катастрофа в Чикаго. Не се споменаваше мъжът, с когото беше напуснала Шотландия, нито къде ще бъде погребана. Адам дълго време се взира в писмото и в душата му отново се пробудиха старите чувства на тъга, гняв, загуба и съжаление. Джейн успя да го успокои, той скъса писмото и замина за Питънрос да види баща си. Томас не знаеше нищо повече за живота и смъртта на Сюзън Крейг в Америка, отколкото му беше писал. Ако страдаше, го прикриваше умело. Двамата мъже си стиснаха ръце и се разделиха. Нямаше да се срещнат отново до сватбата. Адам не се изкачи на хълма при камъка. И не прекара дори една нощ под покрива на баща си.

 

 

Мерин Джоунс живееше в малка, варосана каменна къщичка, сгушена на склона на Черната планина, от която се откриваше панорама към долината на Уай. Тя беше само на миля от Пен-и-Форд, старата семейна къща на Лайза, където тя дойде да живее с Фил, след като майка й се премести при сестра си в Кент.

Лайза се поколеба за миг, преди да почука на вратата. Мерин живееше тук, откакто го помнеше. Славата му на мъдрец и магьосник беше толкова голяма, че когато беше малко момиченце, тя го наричаше Мерлин^[1]. Ако го попитаха, той щеше да признае само, че може да премахва брадавици и да познава времето, като всеки фермер. Но освен това Мерин даваше съвети на жителите от околността как да се справят с необичайни събития. Никой не знаеше с какво се занимава, уединен в самотната си къщичка.

Когато седна край огъня, безпокойството на Лайза изчезна. Добродушната усмивка на Мерин, докато се настаняваше удобно, за да я изслуша, й вдъхна увереност.

До тях пъновете пращяха и пукаха, стаята миришеше на изгорели ябълкови и дъбови дърва.

— Значи искаш да направя амулет, който да предпазва приятеля ти Адам от жената, която го преследва? — попита той най-накрая. — Смяташ, че макар и да не го е безпокоила дълго време, тя не си е отишла.

Лайза кимна.

— Той ще се жени. Мисля, че това няма да й хареса.

Мерин мрачно кимна.

— Съдейки по това, което ми разказа, навярно си права.

— Можеш ли да го направиш заради мен? Моля те!

— Предполагам, че мога — той се усмихна. — Разчитай на мене, скъпа Лайза. Ще намеря нещо подходящо, което да пази него и булката му от това момиче и същевременно да подхожда на елегантния им дом — усмивката му стана дяволита. — И не е нужно нито ти, нито аз да споменаваме, че има нещо свръхестествено в него — той хвана ръката й за миг. — Върни се след една седмица, Лайза. Ще видя какво мога да направя за теб.

След като тя си тръгна, той дълго време стоя загледан в огъня. Намръщи се неспокойно, когато образите се появиха, отначало объркани и странни, а после — по-ясни. Видя момичето с дългата тъмна коса и диви уплашени очи, видя големия камък на хълма. В сенките зад нея беше скрита сила, която оцвети блещукащия пламък в цвета на кръвта и изрева в комина като вихрушка. Той потръпна и се отърси от виденията. Достатъчно му беше да знае, че Адам Крейг и новата му съпруга нямат и представа на каква опасност са изложени.

Мерин стана и отиде до масата в средата на стаята. Между купчината предмети на нея, лежеше малък, блестящ кристал, който беше получил в Ню Йорк, докато изучаваше магията на ирокезите. Беше достатъчно красив, за да радва очите, а защитната му сила беше огромна.

 

 

— Скъпа, толкова си хубава!

Патриша Смит-Нюлънд, коленичила на розовия китайски килим, бухна белите копринени поли на роклята, ушита благодарение на спестените купони и една покривка за легло. Дъщеря й седеше пред огледалото в спалнята си и оправяше воала си.

— Не мога да повярвам!

Изведнъж по бузите на Патриша потекоха сълзи, които образуваха грозни струйки в розовата й пудра за лице.

— Още не е късно да промениш решението си. Баща ти ще те разбере, ако решиш да се откажеш от сватбата.

— Мамо! — Джейн се обърна на тясното столче и погледна майка си. — Моля те, престани! Ще се омъжа за Адам и това е! Обичам го! Той също ме обича! Би трябвало да си щастлива, че намерих такъв почтен човек.

— Щастлива съм, сладката ми. Само че… — жената безпомощно сви рамене, докато тежко се изправяше. — Ама той е шотландец!

Джейн погледна майка си с нещо подобно на презрение.

— Най-добрите лекари са шотландци, мамо. Всеки знае това.

— Ами баща му? Томас! — майка й яростно жестикулираше. — Прилича на Фантома на операта^[2].

И Патриша театрално потръпна.

Обектът на разговора им гостуваше в къщата и в момента оправяше снежнобялата си яка и черното расо, преди да тръгне с колата към черквата. Въпреки неодобрението си, трябваше да присъства на англиканското бракосъчетание на сина си с русокосата английска девойка, която напомняше за онази, пленила сърцето му преди много години.

— Мамо, би ли ме оставила за малко сама? — Джейн се усмихна на майка си, както се надяваше, помирително. — Просто да се настроя, нали знаеш.

Патриша преглътна развълнувано.

— Разбира се, миличка. Ще те чакам долу с шаферките. Да изпратя ли татко ти да те повика след пет минути?

Малката черква в Съри, построена през 12-ти век, беше препълнена с роднините на булката. От страна на младоженеца имаше по-малко хора, но приятелите на Адам се бяха постарали да дойдат. Между тях бяха Лайза и Филип Стивънсън, а Андрю Томсън беше кум. Двамата с младоженеца изглеждаха прекрасно в шотландските си поли, но според Адам, това едва ли щеше да притъпи явната неприязън на бъдещата му тъща към всичко шотландско.

Когато се качи в старото „Бентли“, което през цялата война беше стояло скрито в хамбара до къщата, Джейн се хвана за баща си. Той погали ръката й.

— Добре ли си, миличка?

Тя неспокойно кимна. Ако само можеше да поговори с него насаме, ако беше дошъл на дългата разходка, която колебливо му беше предложила предишната вечер. Искаше просто да бъде с него още веднъж като негова дъщеря, преди да стане съпруга. Тя много обичаше Адам, но и се боеше. Над любовта им сякаш тегнеше някаква сянка. А може би всички имаха подобни съмнения в последния момент? Не знаеше.

Водена от непрестанната си нужда да контролира цялото семейство, майка й, както винаги, провали намеренията й.

— Не ставай глупава, Джейн! Нямаш нужда от разходка. Трябва да си легнеш рано. Пази силите си! Бог ми е свидетел, че ще имаш нужда от тях. Остави горкото дете на мира, Джеймс.

Така възможността беше пропусната. Тя повдигна полите си, за да ги подреди и разсеяно се зачуди къде са шаферките. В този миг Джеймс я обърна с лице към себе си.

— Помни, Джейни, това е за цял живот! Бъди щастлива!

Появиха се и шестте малки момиченца, облечени в розово и бяло, закичени с розови пъпки.

— Адам е добър и почтен момък, Джейни. Мисля, че си направила добър избор. Не вярвай, ако някой ти каже друго.

За него това беше равносилно на бунт — да се противопостави на общоприетото мнение в къщата. После й се усмихна с толкова любов и разбиране, че тя усети как очите й се напълниха със сълзи. Беше разбрал всичко. Видял сълзите й, той я потупа по ръката.

— Хайде, време е да излезем при тези деца. Ходом марш!

За Джейн церемонията премина като щастлив сън. Докато стоеше до облечения си в шотландска носия съпруг и гледаше през старинния писан прозорец, все още облепен с кафява хартия, за да не се счупи при близки експлозии, тя не можеше да повярва на щастието си. Всичките й съмнения бяха изчезнали. Погледна към Адам, който, почувствал погледа й, се усмихна и стисна ръката й.

 

 

Госпожа Адам Крейг. Докато се преобличаше в меко меланжирано сако и с шапка, в спалнята, която от днес не беше вече нейна, Джейн опита как звучи името. Д-р и г-жа Крейг. Адам и Джейн.

Обърна се въпросително, когато на вратата се почука. Беше Лайза.

— Исках да ти дам подаръка насаме. Надявам се, че нямаш нищо против.

Женитбата не беше променила Лайза. Косата й беше все така дълга и непокорна, дрехите й — необичайни и ярки, а държанието — свободно и сърдечно. За миг Джейн се почувства недодялана и наивна, както винаги в нейно присъствие. После си спомни, че и тя е вече омъжена. Тя беше г-жа Адам Крейг и в сърцето си знаеше, че това е нещо, което Лайза някога също беше искала. Тя се усмихна и целуна художничката по бузата.

— Толкова се радвам, че с Филип успяхте да дойдете. Адам ми каза, че бил болен.

— Така беше — настроението на Лайза помръкна за миг. — Но сега вече е добре. Всичко, от което имаше нужда, беше да се махне от университета и да си почине. Работеше прекалено много. Животът на професорите може да бъде изненадващо напрегнат.

Джейн се обърна и седна отново пред огледалото. Посегна към червилото си.

— Нали ще ни дойдете на гости в Сейнт Олбънс, когато се настаним? Имаме чудесна стара къща. Адам е много щастлив, че става партньор в тази практика. Много искаше да се махне от Единбърг. Не можах да разбера защо — Джейн погледна към Лайза в огледалото и видя, че тя внимателно я наблюдава. — Когато завърши практиката си в амбулаторията, му предложиха доходно място, но той не го прие. Каза, че иска да напусне Шотландия — тя очерта устните си в яркочервено и внимателно ги оцвети. — Смешно е, че и двамата искахте да се махнете от Единбърг. Спомням си как се кълняхте, че никога няма да го напуснете.

— Съвпадение.

Лайза неловко се засмя. Значи Адам не беше казал на Джейн за Брийд. Тя седна на леглото и се облегна на лъскавата сатенена завивка.

— Навярно ни е омръзнал. Аз имах нужда от нови идеи. Фил искаше напълно да промени живота си. Сега, когато войната свърши, можем да отидем в чужбина. Много искам да посетя Италия. Семейството на баща ми произхожда от Тоскана. А в Единбърг винаги мога да се върна.

— Струва ми се, че твърде много се оправдаваш — Джейн прибра червилото в чантата си и се обърна към Лайза. — Наред ли е всичко между теб и Фил?

Очите им се срещнаха.

— Да — усмихна се Лайза. — Много сме щастливи. Надявам се, че ти и Адам също ще бъдете. Само не позволявай… — тя внезапно замълча.

— Да не позволявам какво?

Джейн усети как в ума й се надига подозрение. Знаеше, че Лайза се беше качила тук, за да й каже нещо.

— Не му позволявай да бъде твърде сериозен — смехът на Лайза беше лек и естествен. — Видя ли татко Томас?

Джейн се усмихна. Стана и провери дали ръбовете на чорапите й не са се изкривили.

— Адам не прилича на баща си.

— Не! — Лайза внезапно се изправи. — Никога не се връщайте, Джейн.

— Какво?

— Говоря сериозно. Не се връщайте в Единбърг. Не ме питай защо.

— Нищо не разбирам.

Джейн се обърна към вратата, отвлечена от виковете от долния етаж.

— Джейни, хайде! Гостите чакат да ви изпратят. — Беше гласът на баща й.

— Лайза?

Лайза сви рамене.

— Предполагам, че е просто интуиция. Отдай го на суеверното ми уелско възпитание. Просто смятам, че няма да е добре. Заповядай.

Тя протегна ръка. В нея имаше малък пакет, увит в бяла хартия.

— Това е за вас, да ви носи късмет.

Джейн го взе от нея и го заобръща в ръце. Беше удивително тежък.

— Да почакам ли Адам, за да го отворим заедно?

— Както искаш. Само го вземи със себе си.

Внезапно се наведе и прегърна по-нисичката Джейн.

— Моля ви, бъдете щастливи! — прошепна тя. — И двамата.

 

 

Джейн се сети отново за пакетчето още същата вечер, когато се настаниха в хотела в Ню Форест. Извади го от чантата си и го показа на Адам.

— Виж какво ми даде Лайза. Поговорихме си, точно преди да тръгнем.

— Защо не си го отворила?

Адам й се усмихна. Тя беше много красива — неговата млада жена и той много я обичаше. Повече от всичко би искал да я заведе в леглото, но точно сега изглеждаше напълно изтощена. Окончателното сбогуване с майка й беше кошмарно и той едва не загуби легендарното си спокойствие, докато издърпа Джейн към колата със задължителната стара обувка, завързана за бронята^[3]. Патриша остана да хлипа в обятията на съпруга си, заобиколена от обърканите гости и изнурените шаферки.

— Шампанско? — попита тихичко Адам.

Джеймс беше заредил две внимателно опаковани бутилки в багажника до кожените им куфари.

Тя кимна и започна да развързва панделката на пакетчето, докато Адам извади корковата тапа и налее в двете чаши, които бяха приготвени на скрина до прозореца. Гората навън вече беше притъмняла. Някой беше запалил в камината огън от ябълкови пънове и стаята беше топла и уютна.

Адам чукна чашата си в нейната.

— Наздраве за нас, любима!

— За нас!

Тя се усмихна, отпи глътка и остави чашата. Зае се отново с панделката. Той погледа с обич как се бори с възела, после се обърна и застана до прозореца, загледан в тъмнината.

— Не е ли чудесно да не мислим повече за затъмнението? Виж как светлината се разлива между дърветата. Фантастично е!

Отговор не последва и той се обърна.

— Е, и какво е?

— Не зная.

Тя внимателно го разглеждаше.

— Тежко е и много красиво — някакво украшение.

Той остави чашата си и отиде при нея.

— Дай да го видя.

— Има и картичка. „Това ще ви пази и двамата «от таласъмчетата и духчетата»^[4]… Нека бъде винаги с вас. С цялата ми любов и благословия. Лайза.“

Адам се намръщи и протегна ръка. Джейн му подаде малкия блестящ планински кристал, обгърнат от клоните на сребърно дръвче.

— Сложи го на нощната масичка. Виж колко е хубаво!

Тя плесна с ръце като дете. Адам потрепери. Той знаеше за какво им е този подарък.

„Трябва да се пазите. Използвайте талисман срещу циганска магия. Противодействайте на силата й!“ Спомни си гласа на г-жа Гардинър през онзи следобед в Морнингсайд, когато заедно с Лайза седяха пред нея и гледаха в кристалното кълбо. Лайза беше помислила, че не е слушал, но не беше така. „Използвайте планински кристал. Шотландците от векове го смятат за щастлив амулет. Използвайте древната сила на калината. Борете се. Покажете й, че няма смисъл да ви тормози. Горкото момиче! Тя не принадлежи към вашия свят. Трябва да й покажете, че можете да се освободите от нея.“

Кристалът проблесна на светлината на нощната лампа. Около него се увиваха сребърните клончета на калината, обсипани тук-там с гроздове дребни червени плодове.

— Навярно е правен по поръчка — поклати глава Адам. — Вероятно някой от техните приятели художници работи със сребро, но дори и така да е, сигурно струва скъпо.

В гърлото му беше заседнала буца. Той отгатна, че Лайза беше накарала да вплетат кристала в екзотично украшение, което да се хареса на Джейн, защото иначе нямаше да го оставят в къщата. Това бяха суеверия. Пълни глупости, както и медальонът.

Той го остави на нощната масичка, отиде до прозореца и дръпна завесите. Отново потрепери. Последният човек, за когото би искал да мисли през сватбената си нощ, беше Брийд.

 

 

Джейн постави украшението върху полицата над камината във всекидневната на новата им къща в Сейнт Олбънс. Беше много красиво, но изглеждаше някак не на място между семплия позлатен часовник на поставка, сватбен подарък от чичо Фредерик, и трите бели препускащи коня, които тя беше донесла от шкафа в бившата си спалня. В библиотеката на съседната стена се намираха някои от книгите й. Джейн обичаше да чете и през първите й месеци в Сейнт Олбънс само книгите я спасяваха от мъката.

Не беше съвсем наясно как си е представяла живота на лекарска съпруга, но със сигурност не беше смятала, че ще е изпълнен с безкрайна скука и самота. Кабинетът имаше много клиенти и собствена секретарка. Помагаше й Сара Хардинг, съпругата на най-възрастния партньор. Сара, неизменно облечена в безупречно скроени поли и кашмирени комплекти от блуза и жилетка или копринени блузи, шити по поръчка, с изряден маникюр и дискретни бижута, беше излязла от същия калъп като Патриша Смит-Нюлънд. Но освен това тя работеше усърдно и се грижеше като квачка за съпруга си. Много отдавна беше забелязала, че очите му шарят и безпощадно отстраняваше всяка заплаха за брака си, била тя истинска или измислена. Тя можеше да направи живота на Джейн чудесен или ужасен. Беше избрала последното. Не я канеше да й помага, не я представяше на никого, не й предлагаше да се включи в женското дружество, съюза на майките, или да помага в практиката. Напротив, усилено я подтикваше да се откаже от всякаква обществена активност.

— Първо трябва да ни опознаете по-добре, скъпа.

Когато Джейн боязливо попита Адам какво да направи, той вдигна рамене и й каза, че трябва да е доволна, защото това й дава възможност да следва собствените си интереси. Той нямаше представа за какво става дума.

На една от срещите между партньорите Робърт Хардинг си поговори с него.

— Добре ще бъде, ако Джейн понякога идва при нас. Разбира се, когато е готова, приятелю. Зная, че за нея е малко необичайно, затова няма да я насилваме. Но така изглежда малко, знаеш ли, сякаш се надува.

Когато й предаде думите на Робърт, той беше потресен от болезнената й реакция.

— Но аз искам да помагам, Адам! Мразя да седя по цял ден в къщи, а Сара непрекъснато ми казва, че няма нужда от мен.

— Тя просто иска да ти даде време да свикнеш с обстановката.

— О, не, Адам. Не е така! — яростта й беше толкова изненадваща, че Адам отстъпи назад. — Тази жена ме мрази. Не знам какво съм й направила, но това е истината. Тя изобщо не иска да работя при вас.

Това, което никой от двамата не знаеше, беше, че още когато Адам представи партньорите си на своята годеница, Робърт Хардинг беше казал на жена си:

— Изключително мила млада жена. И много хубава. Тя ще вдъхне живот на това място. Ще накара вас, по-старите дами, здраво да се напънете!

Не беше забелязал как по лицето на Сара болката се смени с гняв и тя стисна челюсти, преди да промени темата.

Когато откри, че е бременна, Джейн изпита неимоверна радост. От известно време тя подозираше, че е така, но когато накрая каза на Адам, и той я прегледа и потвърди, не можеше да си намери място от радост. Първо трябваше да се обади на майка си.

Както се очакваше, Патриша й обясни, че не би могла да се справи нито с бременността, нито с отглеждането на детето, без майка й да е наблизо. Но баща й, който беше дочул края на разговора, грабна телефонната слушалка и избуча:

— Поздравления, Джейни! Страхотни новини! Толкова се радвам, миличка. Това е чудесно. Кога да очакваме събитието?

С няколко думи той й върна самоувереността, щастието и оптимизма. Една тайна мисъл допринасяше още повече за радостта й: д-р и г-жа Хардинг бяха бездетни.

Кълъм Джеймс Крейг се роди през септември 1946 година. Имаше коса с цвят на мед като майка си, блестящи сини очи и невероятен чар. Адам беше запленен от него.

— Прилича на теб, момчето ми.

Джеймс Смит-Нюлънд погледна към дървената люлка и подаде на бебето кутрето си. Беше необходимо известно време, докато съпругата му бъде убедена да престане да раздава съвети и вместо това да отиде да надзирава кухненските приготовления. Джейн спеше, изморена от многото посетители, които бяха дошли да я видят. Отсъствието на Сара Хардинг беше красноречиво.

Адам погледна с обожание спящата си съпруга и застана до тъста си при люлката.

— Надявах се, че ще прилича на Джейн.

— Но той прилича и на нея. Има същия цвят очи и коса.

Адам много се беше променил за няколкото месеца, през които Джеймс не го беше виждал. Беше понапълнял, но му отиваше — придаваше му тежест, което беше полезно за един млад лекар. Пациентите му го обичаха, или поне така казваше Джейни, и те живееха, ако не в разкош, то не и в бедност.

— По мой адрес ли си шушукате?

Джейн отвори очи и замаяно ги погледна.

Адам се усмихна. Отиде при нея и я целуна по челото.

— Откъде ти хрумна това, любов моя?

— Защото сте двама стари клюкари.

— Ние сме просто гордият татко и преданият дядо! — Джеймс седна на ръба на леглото й. — И е ужасно да ни обиждаш така, млада госпожо! Долу чака гостенка, твоята приятелка Лайза от Уелс. Да я изпратя ли да се качи, докато Адам и аз потърсим малко шери, за да успокоим майка ти?

— Лайза? — Джейн погледна Адам. — Знаеше ли, че ще идва?

Адам сви рамене.

— Каза, че може да се отбие тук на път за Лондон. Имаш ли нещо против? Съжалявам, трябваше да те предупредя.

— Да, трябваше.

За миг Джейн се намръщи, после се отпусна. Вече нямаше причини да ревнува от Лайза. Кимна и се усмихна.

— Радвам се, че е тук.

— Добре, ще й кажа да се качи, за да види наследника — Джеймс се изправи и потупа ръката й. — Не я оставяй да те измори, любов моя.

Лайза взе Кълъм от люлката и приседна на леглото на Джейн.

— Той е разкошен. О, Джейн, кълнях се, че не искам деца, но мисля, че ще променя решението си! — тя целуна мъничката бузка и го притисна по-силно, после се наведе и го сложи в прегръдките на майка му. — Хайде, как можеш да го оставяш в онова самотно малко легълце! Той иска да бъде при мама.

Джейн го прегърна и се намръщи.

— Майка ми каза, че трябва да свиква да бъде сам. Храня го на четири часа и не го взимам между храненията.

Лайза се втренчи в нея.

— Ами ако е гладен? Та той е толкова мъничък! О, Джейн, не можеш да постъпваш така. Не й обръщай внимание. Попитай Адам и ще видиш, че съм права.

Джейн потърка носа си в лицето на бебето, то проплака и затърси гръдта й.

— Не трябва да го храня сега.

Беше напрегната и несигурна.

— Никога през живота си не съм чувала подобни глупости. — Лайза скочи от леглото и заключи вратата. — На твое място бих отпратила майка си.

 

 

— Ти много помагаш на Джейн.

Адам и Лайза се разхождаха из дългата, обградена със стени градина зад къщата. Въздухът беше сгрят от топлото есенно слънце.

— Тя не може да се налага. Майка й е унищожила всичките й съпротивителни сили. Мисля, че на това се дължи и проблемът й със Сара. Тя толкова й напомня за Патриша, че вместо да й се противопостави, Джейн се свива, само като я погледне. Сега разбирам, защо беше дошла да учи чак в Единбърг. Било е, за да се отдалечи колкото се може повече от къщи.

— Проявила е огромна смелост, като е казала на родителите си, че иска да отиде в университета.

— Джеймс е бил на нейна страна. Той е арабия.

Лайза се усмихна.

— Виждам, че вече говориш като истински англичанин. Е, харесват ли ти околностите на Лондон?

Адам се поколеба.

— Да си призная, не съм сигурен. Липсват ми хълмовете и разходките на открито. Тази градина е всичко, което напоследък виждам от майката природа. Понякога ходя извън града да видя някой пациент, но през повечето време работя тук. Робърт и Джон, другият ни партньор, пазят за себе си по-заможните пациенти. За мене остават недотам платежоспособните.

— Това е ужасно!

— Трябваше да започна отнякъде. Не забравяй, че Джеймс ми помогна да се включа в тази практика. Не бих могъл да се справя сам. Ако зависеше от мен, щях да се установя на милион мили от Патриша. Слава богу, Сейнт Олбънс е поне на известно разстояние. Както знаеш, Джейн искаше да останем в Единбърг, преди майка й да започне да се разпорежда с живота ни — той стоеше с ръце в джобовете, загледан в една бледорозова роза. — Известно ти е защо не можех да остана там. Въпреки че не я чувах, нито виждах повече, усещах, че тя беше там.

И двамата знаеха за кого става дума.

— Боях се, че ще се нахвърли върху Джейн. Тя те преследваше, само защото те посещавах. Представи си какво щеше да направи, когато разбере, че ще се женя.

— Но не си казал на Джейн?

Той поклати глава.

— Защо да я тревожа?

— Виждал ли си Брийд, откакто сте в Англия?

— Не. Навярно твоят магически талисман действа.

Той знаеше, че Лайза го е забелязала. Видяла го беше и Патриша:

— Защо не махнете този ужасен боклук? — беше казала тя. — Джейн, скъпа, той разваля стила на цялата стая. Зная, че е от твоята приятелка художничка, но наистина…

— А ти как си, Лайза? — той внезапно откъсна розата и й я подаде. — По едно време си мислех дали не те е последвала в Уелс.

Тя поклати глава.

— Смятам, че отдавна е изгубила интерес към мене. В края на краищата, аз съм омъжена за друг. Почти не те виждам. Каква причина би имала да ме мрази все още?

И двамата мълчаливо се загледаха в нежните розови листенца на цветето, което тя държеше.

— Никаква — най-сетне отвърна той.

 

 

Един-два пъти Брийд видя Адам в езерото на хълма. Изглеждаше по-възрастен, по-едър и по-солиден. Видя с него и една жена. Не Лайза, а друга — слаба и красива жена, с коси с цвят на мед и сини очи. Жена, която не беше подходяща за него. Последния път, когато я видя, тя имаше огромен корем. Скоро щеше да ражда. Очите на Брийд се присвиха от гняв. Детето на А-дам.

Веднъж беше отишла до студиото на Лайза. Изкачи се по стълбите и видя на вратата катинар. Усети, че вътре няма никого. Значи, жената Лайза също беше заминала. Беше огледала внимателно тясното стълбище. В една цепнатина се беше заклещил гребен от костенурка. Някои от зъбите му бяха счупени и между тях стърчаха няколко дълги червени косъма. Тя се наведе, взе го и се усмихна. Беше виждала такива гребени и преди — жената Лайза винаги ги носеше. Уви го внимателно в шала си и го прибра в торбата.

На Еньовден Брийд се върна в стаята до Грасмаркет, където се бяха настанили с Маги и я намери на пода в безсъзнание. За миг остана неподвижна, изненадана и ядосана, че това се е случило точно, когато Маги й беше необходима. После си спомни, че е лечителка. Беше й нужно Маги да оздравее и тя щеше да направи за това всичко, което зависеше от нея. Тя се грижи внимателно и спокойно за старата жена в продължение на четири дни, докато намери в мръсните й дрехи парче хартия с адреса на дъщеря й, за която тя много говореше, но с която не се виждаше. Тъй като дъщерята можеше да й помогне да излекува Маги, Брийд я потърси.

Катриона отдавна беше изчерпала търпението си спрямо Маги и нейното пиене, но с въздишка й даде пари за мляко, хляб и електрически крушки. Брийд беше тази, която намери топли одеяла и като ястреб бдеше над старицата, докато тя не се почувства по-добре, отколкото през последните няколко години. Брийд посети отново Катриона, за да вземе дрехи и за двете; книги и плочи за стария грамофон, който Маги беше намерила в една празна стая на високата сграда, в която живееха. Старата жена с часове слушаше ноктюрните на Шопен и се люлееше на стола със сълзи на очи. После молеше Брийд да й даде пари да си купи една бутилка, но девойката беше неумолима. Затова, когато се върна една вечер от хълма, където беше събирала билки, и намери Маги мъртва, тя не можа да повярва на очите си. Докосна лицето й, хвана ръката й и напразно се опита да върне горката уморена душа в студената, износена плът, а после седна и зарида.

В деня след погребението Катриона се прибра от банката и намери Брийд на стълбището, изпаднала в транс, от който не можа да я пробуди. Повика собствения си лекар и след няколко часа Брийд беше приета в болницата „Крейгхауз“ в Морнингсайд.

В междинния свят, където се беше оттеглила, тя прелиташе между сенките и усещаше как Броихан я дебне при камъка. Силата му беше нараснала. Можеше да почувства пипалата на енергията му, които се протягаха, докосваха душата й и я дърпаха назад. Уплашена, тя отново се отпускаше в мрака. Наблизо имаше и друга мъжка сянка, неуверена и търсеща, която не й беше позната. Силата на този мъж не беше още достатъчно голяма, но съществуваше и беше насочена срещу Броихан. Почувства го да прониква в мозъка й, внимателно да опипва съзнанието й. Уплашена, забули мислите си и избяга в тишината. Виждаше, сякаш отстрани, как тялото й лежи в малката болнична стая. Изглеждаше изоставено и безжизнено. От време на време някоя сестра влизаше и правеше някакви неща с него, през останалото време я оставяха повече или по-малко сама. Катриона я посещаваше веднъж на седмица, но тя не знаеше, че се обажда да пита за състоянието й всеки ден. Брийд отново се беше изгубила между световете, защото жизнената й енергия беше пресъхнала при шока от предателството на Маги.

 

 

Дъщерята на Лайза, Джулиет, се роди на 31 октомври 1947 година, на празника Вси светии. Адам и Джейн дойдоха в Хей-он-Уай за кръщенето в „Св. Мери“ и й станаха кръстници, докато Кълъм щастливо гукаше в задната част на черквата.

Пен-и-Форд, старата фермерска къща, разположена високо в Черната планина, където се събраха по-късно, за да полеят кръщенето, имаше дебели каменни стени и малки квадратни прозорци, които пропускаха изненадващо количество светлина в белосаните стаи. Зад къщата имаше два големи стари хамбара, които Филип и Лайза използваха за ателиета. Фил се беше оттеглил от университета и се беше отдал на това, за което отдавна мечтаеше — рисуваше пейзажи. Картините му имаха голям успех, а портретите си Лайза вече рисуваше изключително в цял ръст и дори по-големи, и цените им, според гордия й съпруг, напълно съответстваха на размера.

— Не живеем тук по принуда — призна той на Джейн. — Можем да си купим по-голяма къща, но много обичаме планините. А и тук Лайза се чувства спокойно. Брийд никога няма да може да я намери, дори да иска.

— Брийд? — Джейн се извърна от количката на Кълъм и го изгледа. — Коя е Брийд?

Устата му увисна от учудване.

— Нима не знаеш?

Джейн поклати глава:

— Би ли трябвало да знам?

Той сви рамене.

— По-добре питай Лайза.

Джейн така и направи няколко минути по-късно в кухнята, прегърнала Кълъм.

Лайза вдигна глава от мивката, където миеше чашите от кафето, погледна я за миг, после сви рамене. Взе кърпата.

— Не мога да повярвам, че Адам не ти е казал.

Джейн слушаше мълчаливо, с очи вперени в лицето на Лайза. Когато най-накрая историята свърши, поклати глава.

— Я стига! — каза тя твърдо. — Сериозно ли очакваш да повярвам на всичко това? Прекаляваш, Лайза. Защо си измисляш? Защо искаш да ме изплашиш? Заради това, че се омъжих за Адам ли? Нима ревнуваш?

Джейн притисна бебето по-плътно към себе си.

Лайза присви устни и рязко и обърна гръб.

— Попитай Адам, щом не ми вярваш. Освен това, Джейн, не те ревнувам изобщо. Имам всичко, за което някога съм мечтала.

Настъпи кратка неловка пауза, после Джейн протегна ръка и докосна рамото на Лайза.

— Съжалявам, не исках да кажа това. Зная, че не ревнуваш.

— Няма нищо — Лайза се върна до мивката, пусна водата докрай и се загледа как пяната изтича в канала. — Ако не желаеш, не ми вярвай за Брийд. Надявам се само да не се изненадаш неприятно, когато откриеш, че тя все пак съществува.

 

 

Катриона внимателно се взираше в лицето на Брийд. То се беше раздвижило. За миг очите й се бяха взряли в нейните, сигурна беше. Блуждаещото изражение почти беше изчезнало. Д-р Фриймантъл, психиатърът, я беше посетил няколко пъти. Беше си спомнил, че е лежала в амбулаторията и с интерес изслуша как Катриона я описва като жива, интелигентна млада жена.

— Навярно има умствено разстройство. Може би като дете се е наранила и при стрес изпада в това състояние.

Енергията прииждаше обратно на вълни, малки поточета протичаха през вените й като светли пътеки в мъглата, която я отделяше от хората наоколо. Постепенно тя успя да се върне в тялото си.

Катриона я отведе у дома си две седмици, след като за първи път видя очите й да се движат и Брийд разбра, че може да остане в апартамента й, докато се възстанови напълно.

Лайза рисуваше в своя хамбар. Застанала пред триножника, тя оглеждаше портрета, върху който работеше в момента за една галерия в Кардиф. Тя много се гордееше с тази поръчка, която беше признание за бързо разрастващата й се слава на портретистка. Въпреки детето, което вече беше почти на година, тя успяваше да поработи няколко часа на ден и продуктивността й непрекъснато растеше.

Както винаги, когато беше рисувала продължително време, се чувстваше изтощена и съзнанието й, концентрирано в работата, се отпусна, когато се отдръпна от платното, за да си почине ръката й. Някакво движение край вратата привлече погледа й и тя се обърна да погледне.

— Фил, ти ли си?

Видя я само за миг, но тънката фигура, дългата тъмна коса и присъствието бяха несъмнено на Брийд. Сърцето й заби от страх, тя изтича до вратата, отвори я с трясък и погледна навън. Пътеката през овощната градина към къщата беше празна. Нямаше и следа от човек. Една червеношийка пееше на клончето на старата, покрита с лишеи ябълка до нея. Ако някой беше преминал наблизо, тя със сигурност щеше да отлети.

Не каза нищо на Филип и след известно време забрави случката. До следващия път. Този ден си играеше с Джулиет на леглото в дългата ниска спалня на таванския етаж на къщата, в която спяха с Филип. Навън валеше проливен дъжд и след като нахрани дъщеря си в кухнята, тя я качи горе, за да я преоблече. Постоя малко с нея, като й пееше приспивни песни, защото не й се искаше да я остави в креватчето в малката й собствена стая. Спалнята беше топла и уютна, както винаги. Леглото беше покрито със същата копринена покривка, която използваше в ателието си в Дийн Вилидж. Както пееше, тя изведнъж замлъкна. Ослуша се внимателно, усетила нечие присъствие в съседната стая. Косата й настръхна, стана й студено. Джулиет спря да се взира в нея с ясните си тъмносини очи и се втренчи в нещо, което се намираше току зад майка й. Лайза усети как устата й пресъхна. Затаи дъх и бавно се обърна.

Нямаше никого.

Стана, грабна бебето и го притисна към гърдите си. Сърцето й биеше толкова силно, че Джулиет навярно го чуваше, докато Лайза тичаше навън от стаята. Долу в кухнята, тя започна да се смее. Колко беше глупава! Брийд нямаше как да я намери. Едва по-късно забеляза, че гребенът от костенурка лежи на килима близо до тоалетната й масичка, макар да помнеше, че го беше прибрала.

По-късно същия ден тя се изкачи до къщата на Мерин, но вратата беше заключена. С гримаса на разочарование Лайза пое обратния път.

 

 

Нощта беше тъмна, вятърът свиреше между дърветата. В краката му водата се стичаше по камъните във водовъртежа от сухи листа и зелени водорасли. Тя беше там и чакаше. Адам спря и погледна надолу. Сърцето му биеше в гърлото. Знаеше, че някъде дълбоко под скалите лежи медальонът, пазен от вещицата с малкия остър нож. Чувстваше как мокрите камъни се плъзгат под пръстите му, усещаше странния озонов дъх на водата, която го обливаше. Нямаше изход. Течението неумолимо го носеше към водовъртежа. Вече чувстваше как се дави, как студените силни пръсти на жената, която го очакваше там, го стискат за гърлото.

— Брийд, недей!

Викът му беше толкова силен, че той се събуди и остана загледан в тавана, треперещ в просмуканите с пот завивки.

До него Джейн плътно стисна очи. Беше ужасена. За трети път през последните седмици той я събуждаше, викайки името на Брийд. Когато преди няколко месеца, го попита коя е Брийд, той й обясни, че е бивша приятелка, която се явява в кошмарите му.

Адам не знаеше кога точно започна да се страхува. Беше се случило след кръщенето на Джулиет. Сякаш самото споменаване на Брийд я беше призовало. Когато се върна в къщи, той внезапно изпита чувството, че тя е там и го чака. Ужасът му беше пълен. За миг остана напълно парализиран, не можеше дори да си поеме дъх. После разумът му се върна. Усещането го напусна така бързо, както се беше появило. Той влезе във всекидневната и хвърли ключовете си на масата с въздишка на облекчение.

Едва тогава си позволи да отиде до кристала на Лайза и да го докосне само за секунда с върха на пръстите си. Същия ден го премести в спалнята и разказа всичко на Джейн.

 

 

Лайза покани гостенката си да седне и постави пред нея чаша мляко с какао, докато Кълъм, доволен, че пътуването е завършило и са го изнесли от колата, спокойно спеше. Джейн се огледа. Белосаните стени, ниският таван от греди и големите железни тенджери, окачени на куки по гредите, бяха почти скрити от дузини картини и колажи, както и от прекрасни, ръчно изработени глинени съдове върху откритите лавици. На голямата чиста маса няколко ранни нарциса, набрани сутринта, отваряха пъпки в чаша от сметана със счупена дръжка.

— И защо Адам не дойде с вас?

Джейн се усмихна.

— Заради работата, разбира се. В кабинета сякаш непрекъснато имат нужда от него. Не знам дали изобщо някога ще му дадат почивка.

— Трябва да настояваш — Лайза я погледна. — Наред ли е всичко между вас, Джейни?

Настъпи неловка пауза. Не се бяха виждали почти година, а последния път почти се бяха скарали заради Брийд. Междувременно се бяха случили толкова много неща.

Преди три месеца, за свое огромно отчаяние, Джейн беше изгубила бебето, което очакваше, в четвъртия месец на бременността си. Адам беше съкрушен и не можа да сдържи риданията си, когато се обади да каже на Лайза.

— Всичко е наред. Просто той се изморява много, а на мен вече ми омръзна да го гледам все такъв. Пък и нищо не се е променило. Онази крава все още прави живота ми черен.

След спонтанния аборт откритата неприязън на Сара Хардинг беше заместена от непресекващ поток съчувствие. Тя непрекъснато предлагаше да помогне с Кълъм, почти всеки ден наминаваше през къщата или телефонираше със съвети. Намесата й надминаваше всичко, което Патриша някога си беше позволявала и докарваше Джейн до лудост.

— Адам би трябвало да направи нещо.

— Или аз самата — Джейн въздъхна. — Проблемът е, че не искам да му създавам неприятности. Мисля, че един от останалите партньори смята да продължи образованието си, което може да доведе до повишение за Адам. Той не би искал да пропусне тази възможност. Пък и има нещо друго — тя взе лъжичката от чинията си, завъртя я за миг в ръка, после вдигна очи. — Помниш ли когато на кръщенето ми разказа за Брийд? Тогава не ти повярвах и се държах много грубо — отмести поглед, притеснена от спомена. — Тя непрекъснато се явява в кошмарите му. Донесе амулета, който ти ни подари в спалнята.

— Мислиш ли, че я е виждал? — Лайза изведнъж усети как косата й настръхва. — Как може да го е намерила?

Че как беше намерила нея?

— Не зная, но навярно има много начини, по които би могла да го открие. В крайна сметка той е лекар. Би могла да го потърси чрез медицинското училище. Те знаят къде се намира. Би могла да намери частен детектив или нещо подобно.

— Джейн…

Лайза прехапа устни. За малко да каже „Тя не би постъпила така, защото не е истинска.“ Но това не беше вярно. Брийд беше напълно реална.

Джейн вдигна очи и на лицето й се изписа открито отчаяние.

— Много ли я е обичал, Лайза?

Лайза я погледна смаяно.

— Не! Каквото и да е изпитвал Адам някога към нея, това е било много преди да те срещне. Преди да срещне и мен. Тя е последният човек на света, когото той би искал да види. Кълна ти се!

Тя потрепери. Значи това беше причината, поради която Джейн беше дошла с колата до Уелс, въпреки студените мартенски ветрове. Лайза стана, заобиколи масата и я прегърна през раменете.

— Адам би предпочел по-скоро да срещне дявола, отколкото Брийд — усмихна се мрачно. — Всъщност, от някои неща, които ми е казвал, имам чувството, че той я смята за дъщеря на дявола. Не беше напълно сигурен откъде е тя, но се боеше от нея. Аз също се боях.

Тя млъкна. Беше толкова сигурна, че са в безопасност. Така уверена… Но сега…

— Сигурна съм, че не може да намери, когото и да било от нас. Навярно ни търси — търсила ни е, но безуспешно. А сега ще сложа масата за обяд, ще повикаме Филип от студиото му и ще видим дали Джулиет все още е будна. Стига сме мислили за Брийд.

Тя се обърна да отвори чекмеджето на шкафа и започна да вади вилици и ножове под изучаващия поглед на Джейн.

Надяваше се, че притеснението не й личи.

 

 

Адам беше приключил с посещенията по домовете на обяд и точно влизаше през входната врата, когато телефонът иззвъня. Въздъхна. Беше си мечтал за чаша уиски преди студения обяд, който го чакаше в кухнята. Вдигна слушалката и погледна през прозореца.

— Доктор Крейг слуша.

Навън най-сетне беше престанало да вали, но ужасният източен вятър продължаваше да духа. Половината му пациенти се оплакваха от болки в гърдите заради него, а другата половина се измъчваха от ревматизъм.

— Адам? Джейн е. Реших да чуя как си.

Лицето му се смекчи в усмивка.

— Добре съм. Как сте вие с Кълъм? Ами Лайза и Фил?

— Всички сме добре. Тука е прекрасно. О, Адам, не можеш ли да дойдеш поне за края на седмицата? Моля те.

Адам въздъхна. Тя много му липсваше. Без нея и малкото момче къщата беше пуста и въпреки че вече не се безпокоеше за безопасността им, изведнъж се разтревожи, че са толкова далече.

— Адам, чуваш ли ме?

Гласът на Джейн по телефона го изпълваше с копнеж.

Внезапно той взе решение. Можеше да отсъства ден-два от работа. Имаше да ползва достатъчно почивни дни. Щеше някак да го уреди.

— Ще видя дали мога да дойда, скъпа. Ще се опитам, обещавам. — Гласът му беше жизнерадостен. — Кажи на Лайза да приготви от онова прекрасно говеждо задушено, което ядохме на кръщенето миналата година. Тук умирам от глад без жена си. Обещавам, че ще дойда в събота.

Така и направи. Тръгна рано сутринта и пристигна във фермата за закуска.

Кълъм се хвърли върху баща си с възбуден писък.

— Татко, ела да видиш агънцата!

— Мислех, че в тази ферма само рисувате.

Адам целуна Джейн, после — Лайза и стисна ръката на Фил, докато му подаваше бутилка малцово уиски.

— Откъде имате овце?

— Има на съседната ливада. Радват се на слънцето — усмихна се Филип. — Иди с него, Адам. Той с нетърпение те очакваше цяла седмица.

Адам залюля сина си в ръце.

— Е, млади момко, накъде?

Джейн ги последва навън.

— Как успя да се справиш с „великите сили“?

— Припомних им, че не съм почивал изобщо, откакто работя за тях.

— И това им направи впечатление?

— Съмнявам се — сви рамене Адам. — Да забравим за тях. Как са Лайза и Фил?

— Чудесно.

Едва на следващия ден Адам имаше възможността да говори с Лайза насаме. Той се измъкна от къщата и я последва в хамбара й. Затвори плътно вратата зад себе си.

— Какво става? Разбирате ли се с Джейн? Виждам, че си притеснена до смърт. Какво се е случило?

— Тя отново е тук. В главата ми — Лайза захвърли четката и се обърна към него. — А от това, което ми каза Джейн, разбрах, че ти също я виждаш в кошмарни сънища. Не знам какво да правя.

Адам я погледна ужасен. Нямаше нужда да му казва за кого говори.

— Мили боже! — той се свлече на стария плетен стол до масата. — Кажи ми какво е станало.

Тя му разказа за случаите, когато й се беше сторило, че вижда Брийд, а после за гребена.

— Беше много хубав. Всъщност беше комплект от два гребена. Загубих другия — вдигна рамене. — Отначало нищо не забелязах. Но той започна да се мести из стаята. Бях го сложила в чекмеджето на тоалетката — Лайза разсеяно приглади назад дългата си коса. — Но сутринта той беше на нощната ми масичка. Помислих, че съм го извадила. После се случи отново. На следващия ден, докато го държах, започна да пари — бавно поклати глава. — Не можех да повярвам. Изпуснах го. Когато го вдигнах, беше съвсем студен, разбира се. Затова го прибрах в едно чекмедже… — той чак сега забеляза, че е привързала косата си с панделка. — А тази сутрин го намерих под възглавницата си — тя дълбоко и треперливо въздъхна. — Видях и нея, Адам. Първо тук, а после — пред кухненската врата. Не беше истинска. Приличаше на призрак, на сянка. После изчезна, но това ми беше достатъчно. Тя ме е намерила и ме наблюдава. Не зная защо. Ние с теб не сме заедно, защо тогава ме преследва?

Адам прехапа устни. Лицето му беше пребледняло.

— Искаш ли да ти изпратя обратно кристала?

Лайза поклати глава отрицателно.

— Имаме един съсед — Мерин Джоунс. Той разбира от тези неща. Местните хора го смятат за магьосник. Той направи кристалното дърво за вас. Казва, че тя ме преследва, защото съм медиум. Лесно й е да влезе в главата ми. Аз съм единственият начин да се свърже с тебе…

— И ти позволи на Джейн и Кълъм да дойдат тук?

Адам рязко се изправи. Изведнъж почувства ужасен гняв.

— Знаеше, че е открила къде живееш и покани Джейн и Кълъм под твоя покрив?

— Не съм ги канила, Адам! Джейн се самопокани. Тя дойде, защото също беше притеснена за Брийд. Какво трябваше да направя? — Лайза се обърна към него. — Нима тази жена ще ме преследва цял живот, само защото някога съм била влюбена в теб?

Настъпи продължително мълчание. Тя сви рамене.

— Съжалявам, не трябваше да казвам това. Извини ме. Но все пак, ние и двамата сме щастливо задомени. Само дето Брийд сякаш не разбира, че нещата са се променили — продължи по-тихо. — Тя не би трябвало да заплашва мене, Адам. Нито Фил. Или дори Джейн, ако става въпрос.

— Исусе Христе! — Адам седна отново и обхвана с ръце главата си. — Какво казва твоят приятел Мерин?

— Нямаше го дълго време. Върна се едва снощи. Обадих се и му обясних. Утре ти и аз ще трябва отидем при него.

— Ами Джейн?

— Все още не. Нека се опитаме да се справим сами.

На другата сутрин те поеха с колата нагоре в планината към тесния скат, където глогът образуваше тъмен тунел, изпъстрен с малки зелени листенца и дребни цветчета. По покрива на колата се сипеше златист прашец от лесковите реси.

Пред къщата на Мерин Адам спря за миг и се загледа през горите и полята към далечните планини.

— Сега разбираш колко много ти липсва Шотландия, нали?

Трепереща от студения вятър, Лайза го хвана за ръката.

Той кимна:

— Хълмовете са в кръвта ми.

— Някой ден ще се върнеш там.

Той я последва към ниската врата, която беше вече отворена. Човекът, който стоеше на прага, не изглеждаше, както Адам си го беше представял. Беше висок, тъмнокос, около четиридесет годишен. Слабото му лице беше набръчкано от живота на открито, а не от старост. Вместо загадъчни и мистични, очите му бяха пронизващо сини и изключително проницателни. Той им направи път и те се озоваха в единствената стая, едновременно кухня и всекидневна, която заемаше целия първи етаж на къщичката. Адам се огледа, обзет от лека неприязън. От тавана висяха снопчета билки и изпълваха стаята със силния си натрапчив аромат, който нямаше нищо общо с кухненските подправки. На лавиците до прозореца видя купчини камъни и кристали. Имаше няколко шкафа, препълнени с книги и списания. На една тъмна полица в кухненската част забеляза череп на овца, пъхнат зад някакви кафяви стъклени буркани. Атмосферата беше странно спокойна, сякаш времето беше спряло.

За негова изненада Лайза прегърна домакина и го целуна по двете бузи.

— Мерин, това е моят приятел Адам.

Мерин се обърна към него и мрачно му подаде ръка.

— Доктор Крейг, приятно ми е.

В очите му за миг проблесна пламъче. Адам имаше чувството, че господин Джоунс го е преценил за секунди и изведнъж си представи какво впечатление му е направил. Резервиран и прилежен лекар презвитерианец, скептично настроен към уелските суеверия и ясновидството. Чудеше се как ли го е описала Лайза. Сякаш прочела мислите му, тя се обърна отново към него и хвана ръката му.

— Адам, казах на Мерин всичко за теб и Брийд, когато го помолих да направи амулета. Той знае, че не ти харесват такива неща.

Тя махна с ръка към стаята и нейното съдържание, като включи, волно или неволно и техния домакин.

Объркан, Адам леко се изчерви.

— Съжалявам, ако не приемате скептицизма ми. Постепенно започвам да свиквам с тези неща — той направи пауза. — Знам, че в момента Лайза е в по-голяма опасност, но аз също напоследък сънувах кошмари — потръпна и погледна Мерин, който мълчаливо го наблюдаваше. — Безпокоя се за Лайза, за съпругата и сина си. Не зная защо този ужас продължава.

Мерин мълчеше и продължаваше да го гледа с нетрепващи очи.

Адам пъхна ръцете си дълбоко в джобовете на панталона. Мълчанието на мъжа все повече го притесняваше.

— Тя сякаш е призрак, но как може да виждаш призрака на жив човек?

— Седнете, доктор Крейг — каза най-сетне Мерин, като че ли не беше чул нищо от онова, което Адам беше казал.

Той застана пред прозореца, докато Адам сядаше на старото канапе до Лайза. Хвърли бърз поглед към нея, но тя се беше втренчила право пред себе си. Той погледна към обувките си и направи гримаса. Чувстваше се като малко момче, извикано в кабинета на училищния директор.

Мерин се обърна и погледна по склона към далечната долина Уай.

— Момичето е използвало някаква вещ на Лайза, за да установи контакт — гласът на уелсеца беше мек и звучен. — Лайза смята, че това може да е гребенът, който е изгубила в Единбърг, преди да се премести тук. Другият гребен от чифта се движи от само себе си, навярно под някакво спиритично влияние. Това е напълно възможно. Всъщност не толкова гребенът, колкото косите, които може би са останали в него, са от значение за осъществяване на контакта. Това е елементарна техника, използвана от всички адепти по света.

Адам почувства, че устата му е пресъхнала.

— Фактът, че това момиче е успяло да установи връзка по този начин, означава, че проблемите на Лайза ще продължават, освен ако не успеем да прекъснем връзката. Вие, доктор Крейг — той се обърна и още веднъж прониза с поглед Адам, — смятате ли, че тя притежава някаква ваша вещ? — изчака само миг и отговори вместо Адам, без да му дава време да помисли. — Навярно няма, щом не е успяла да се свърже с вас.

— И все пак, съдейки по кошмарите, които сънувам, смятам, че се е свързала с мен.

Гласът на Адам беше дрезгав. Той шумно прочисти гърлото си, като се опитваше да разпръсне напрегнатата тишина, която обгръщаше стаята като покров.

— Вижте, аз никога не съм вярвал в медиумите, както ги наричате. Аз съм учен — той се усмихна извинително. — От самото начало тя успяваше да говори само с Лайза. Не зная как го прави. Брийд е лечителка като вас — отново се усмихна, като се надяваше, че не звучи твърде покровителствено. — Знам, че такива хора имат подобни способности.

— Ние всички имаме такива способности, доктор Крейг — отвърна рязко Мерин. — Дори вие, макар и да не го осъзнавате — той пристъпи към празното огнище и застана с гръб към него, като гледаше Адам съсредоточено. — Лайза ми каза, че сте използвали амулета, че сте го сложили в спалнята си. Защо го направихте? Почувствахте ли, че той наистина дава на вас и съпругата ви защита или просто се поддадохте на суеверието, за което съжалявате и все пак не искате да пренебрегнете? — очите му не изпускаха погледа на Адам и най-накрая той се усмихна. — Виждам, че е било второто. Няма значение. Амулетът действа и без да вярвате в него, а дори това усещане, което изпитвате, е някакво начало. Но не бих могъл да ви помогна, ако не сте готов да следвате съветите ми.

— Той ще го направи — най-после се обади Лайза. — Аз ще се погрижа за това.

Мерин поклати глава.

— Това не е достатъчно, моето момиче. Той трябва да бъде силен и да вярва.

— А ако не мога? — обади се Адам.

— В такъв случай не мисля, че мога да ви помогна.

Адам преглътна с мъка. Неволно усети студени тръпки по гърба си.

— Не разбирам защо всички ние толкова се боим от нея.

— Защото тя се опита да ме убие — Лайза стана и възбудено започна да се разхожда напред-назад. — Защото ти се боиш, че тя ще се опита да убие Джейн. А причината да мислиш така е, че не си сигурен дали не е убивала преди. Винаги съм смятала, че тя е убила икономката на баща ти. За бога, та тя е циганка. Те са темпераментни хора. Вярват в кръвното отмъщение. Могат да омагьосват хората.

Адам прехапа устни. Опитваше се да мисли разумно.

— Слушай, аз вярвам, че тя има способността да прониква в умовете ни. Тя владее телепатията. Това ме плаши и ме притеснява. Мога да повярвам, че ти имаш също такива способности като нея. А също и, че господин Джоунс може да ми помогне. Така че, стига, Лайза! Остави ме да отговарям за себе си.

Лайза вдигна очи към тавана, сякаш призоваваше небесата за помощ.

— Така да бъде!

Мерин се усмихна невесело:

— Ако достатъчно гневно се карате, тя ще го усети. И навярно ще остави Лайза на мира.

— Съжалявам, не се караме — Лайза седна отново до Адам. — Мисля, че съм малко изнервена от всичко това.

— Добре. Точно това е първото правило — не бъди! Трябва да се учиш да запазваш спокойствие, да не изпадаш в паника. Да контролираш мислите си и да бъдеш господар на ума си. Трябва да се научиш да изключваш външните влияния. Да се предпазваш сама. Ти знаеш всичко това, Лайза. Наследила си способностите на майка си. Сигурно те е научила на нещо, когато си била малка, защото тя знаеше как да се обгражда със защитен кръг.

— Опитах се — Лайза прехапа устни. — Но с Брийд като че ли не се получава.

— Това е, защото за първи път се сблъскваш с подобно нещо. Паникьосваш се. Запази спокойствие. Това е всичко, което трябва да направиш. Обгради се със стена от светлина и всичко ще бъде наред. Брийд е създание на тъмнината.

Той често я беше виждал в своите медитации — Брийд и мъжът, който я преследваше.

— Веднъж тя ми каза, че е от хората, които живеят отвъд северния вятър — каза бавно Адам. — Такава беше тя — дива, свободна, необуздана.

Мерин се втренчи в него.

— Това говори ли ти нещо? — бързо попита Лайза.

Мерин бавно поклати глава.

— Може би не — каза той замислено. — Може би е просто съвпадение. Сега, доктор Крейг, нека се опитаме да решим вашия проблем. Трябва да се научите да използвате въображението си; да успеете да си представяте така ясно някои неща, че те да станат истина. Трябва да правите това и за съпругата, и за сина си. Ще се научите да издигате стени около вас и семейството ви, за да спрете това момиче. Трябва да ги направите толкова здрави, че каквото и да направи тя, да не може да проникне през вашата защита.

 

 

След като Адам и Лайза си тръгнаха, Мерин отиде до библиотеката си и запрехвърля томовете. Между тях имаше старо издание на Херодотовата история, с откъснати страници, избледняло от годините. Той го взе с обич и го прелисти, за да намери търсения пасаж. Хората на северния вятър. Беше сигурен, че някъде тук имаше написано нещо за тях.

Малко по-късно той седна пред огъня и се приготви да медитира. Трябваше да си спомни много неща и трябваше да научи други, преди да се изправи срещу Брийд и призрачната фигура, която я следваше.