Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (8) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава VI
Да бъдеш или да не бъдеш… земеделец

Навремето всички народи на Земята са били ловци-събирачи. Защо изобщо им е трябвало да се захващат с производство на храни? Те със сигурност са имали причина, но защо в средиземноморските части на Близкия изток са го направили още през 8500 г. пр.Хр., а в климатично и структурно подобните средиземноморски региони на Югозападна Европа това е станало едва след три хилядолетия, да не говорим, че в подобните крайбрежни части на Калифорния, Югозападна Австралия и Южна Африка въпросното производство никога не се е развило по самостоятелен път? И още нещо: защо дори народите от „Плодородния полумесец“ са чакали до 8500 г. пр.Хр., вместо да се превърнат в производители на храни още през 18 500 или 28 500 г. пр.Хр.?

За нас, съвременните хора, всички тези въпроси на пръв поглед са глупави, защото това да бъдеш ловец и събирач крие очевидни неудобства. Навремето учените обичаха да цитират Томас Хобс, когато искаха да охарактеризират начина на живота на ловеца-събирач — „гаден, скотски и кратък“. И този наш прадед очевидно е трябвало здравата да се труди, за да изкарва насъщния си, често да се сблъсква с призрака на гладната смърт, да се лишава от такива елементарни удобства като мекото ложе или адекватното облекло и… да умира млад.

Ако трябва да бъдем откровени, само за днешните охолни граждани на Първия свят, които всъщност не произвеждат лично своето меню, производството на храни (в някакви по-отдалечени агрокултурни обекти) означава наистина по-малко физически труд и повече удобства, спасение от глада и по-голяма продължителност на живота. Повечето земеделски стопани и скотовъдци, които съставляват и огромното мнозинство от реалните производители на храни в света, не са задължително по-добре от ловците-събирачи. Изследванията върху разпределението на времето им показват, че те май ежедневно отделят за работа повече часове, отколкото самите ловци-събирачи. Археолозите пък доказват нагледно, че първите земеделци в много региони на Земята са били по-дребни на ръст и недохранени, страдали са от много повече сериозни заболявания и са умирали по-рано от ловците-събирачи, които са изместили. И ако тези първи „фермери“ са можели да предвидят дългосрочните последици от производството на храни, те едва ли са щели да се захванат с него. Но макар и без да подозират резултатите, те все пак са направили този избор. Защо?

В интерес на истината историята изобилства с примери за ловци-събирачи, които са виждали с какво се занимават техните съседи — производителите на храни, но въпреки това са се отказали от неговите предполагаеми предимства и са си останали такива, каквито са били. Например аборигените от Североизточна Австралия са търгували в продължение на хилядолетия със земеделците от островите в Торесовия проток (между Австралия и Нова Гвинея). Калифорнийските ловци-събирачи са търгували с други индианци, земеделци от долината на река Колорадо. По същия начин скотовъдците хои, обитавали земите на запад от Фиш ривър в Южна Африка, са търгували със земеделците банту на изток от нея, но самите те никога не са се занимавали със земеделие. Защо?

Затова пък много други ловци-събирачи, влезли в контакт със земеделци, действително са ставали земеделци — но едва след един необичайно дълъг (поне за нас) период на изчакване. Например жителите на най-северните части на днешна Германия са усвоили производството на храни цели 1300 години след като то е било въведено от представителите на линейно-керамичната култура във вътрешността на страната (т.е. само на някакви си 125 мили по̀ на юг). Защо тези крайбрежни жители са чакали толкова дълго? И кое в крайна сметка ги е накарало да променят така радикално бита си?

Преди да отговорим на тези въпроси, трябва да разсеем някои недоразумения относно появата на производството на храни, а след това да преформулираме и самите въпроси. Онова, което действително се е случило, не е било откриването или пък изобретяването на това производство, както може да ни се стори на пръв поглед. Много често дори не е имало съзнателен избор между „производство на храни“ и „лов и събирачество“. И по-точно, във всяка част на земното кълбо, където се е появило това производство, хората, които са го усвоили, очевидно не са били изправени пред такава дилема, нито пък са си поставяли за цел „всестранното развитие на земеделието“, тъй като никога не са били виждали такова нещо с очите си, нито пък са можели да разберат отнякъде в какво всъщност се състои то. Напротив, както ще видим по-нататък, производството на храни е еволюирало като страничен продукт от някои човешки решения, взети, без да се мисли за техните последствия. Тоест въпросът, който трябва да си зададем, би прозвучал така: защо изобщо се е развило производство на храни, защо това развитие е протекло само на някои места и защо е станало по различно време на различните места, а не на някоя по-ранна (или по-късна) дата?

Има още едно недоразумение — че трябва да се прави отчетлива разлика между ловците-събирачи и производителите на храни, защото едните са номади, а другите — уседнали. Колкото и често да правим такива разграничения, истината е по-друга: ловците-събирачи в някои по-продуктивни региони като северозападното тихоокеанско крайбрежие на Северна Америка (и може би Югозападна Австралия) са преминали към уседнал бит, но никога не са ставали производители на храни. Други ловци-събирачи — в Палестина, крайбрежните части на Перу и Япония — са преминали първо към уседнал бит, а после са усвоили и производството на храни, но пък значително по-късно. Уседналите групи вероятно са съставлявали по-голямата част от ловците-събирачи преди петнайсет хилядолетия, когато всички обитаеми земи (включително и по-плодородните) са били населявани единствено от ловци-събирачи — за разлика от днес, когато малцината останали привърженици на този начин на живот са се съхранили само в по-непродуктивните региони, където номадството е и единствената им възможност за оцеляване.

Затова пък има и мобилни групи на производители на храни. Някои съвременни номади от Езерните планини в Нова Гвинея разчистват отделни участъци в джунглата, на които засаждат банани и папая, после се махат оттам, за да заживеят отново като ловци-събирачи, след което се връщат, за да нагледат „нивите“ си и да ги оплевят, после пак се захващат с лов и събирачество, пак отскачат до „нивите“, докато не дойде и време за жътва и за изяждането на онова, което междувременно се е народило на тези сечища. През лятото индианците апачи от Югозападните щати са мигрирали на север, в по-високите участъци, за да се превърнат временно в „уседнали“ земеделци, а през зимата са се връщали в по-ниските участъци на юг, за да бродят и търсят диви храни. Много скотовъдци от Африка и Азия са сменяли редовно биваците си по време на сезонните си миграции, за да разполагат с целогодишна паша за добитъка си. С други думи, преходът от лов и събирачество към производство на храни далеч не винаги е съвпадал с този от номадство към уседналост.

Една друга предполагаема дихотомия, която често се размива в реалността, е разграничението между производителите на храни като активни потребители (т.е. „стопани“) на своите земи и ловците-събирачи, които просто взимат наготово дивите продукти. Истината е, че и някои ловци-събирачи полагат интензивни грижи за своите земи. Например онези новогвинейски народи, които така и не са култивирали палмата саго и планинския пандан, съумяват да увеличат добивите от техните диви предци, като разчистват храстите около тях, поддържат примитивни „вади“ в тресавищата, обрасли със саго, и ускоряват растежа на по-младите дървета, като изсичат по-старите. Австралийските аборигени никога не са успели да култивират ям и други семенни растения, но въпреки това са усвоили някои елементи на същинското земеделие. Те са разчиствали някои участъци, като са подпалвали храстите и дърветата, за да стимулират растежа на някои ядивни видове, покълващи в пепелищата. Когато са събирали див ям, те са изрязвали по-голямата част от грудката, но останалото отново са заравяли в земята, за да покълнат нови грудки. Дори самият факт, че са разравяли земята, за да вадят грудките, е бил достатъчен за разчистването и „проветряването“ на почвата, което също е стимулирало растежа на нови грудки. Строго погледнато единственото, което не ни позволява да ги поставим в категорията на земеделците е това, че те не са отнасяли тези грудки в биваците си и не са ги присаждали там.

След тези наченки на производството на храни, вече усвоени от ловците-събирачи, то е започнало и постепенно да се доразвива. Далеч не всички необходими техники са били създадени в кратки срокове, а и култивацията на дивите растения и животни в даден ареал не е ставала по едно и също време. Дори в регионите, където преходът от лов и събирачество към самостоятелно производство на храни е бил осъществен най-бързо, е трябвало да изтекат хилядолетия, преди пълната зависимост от дивите храни да бъде заменена с диета, в която тези диви храни заемат относително малък дял. На ранните стадии на производството на храни хората едновременно са събирали диви растения и са отглеждали култивирани, като значението на различните типове събирачество постепенно е намалявало в зависимост от увеличаването на добивите от реколтата.

Основната причина за постепенността на този преход е тази, че производството на храни се е появил в резултат от натрупването на много отделни решения, свързани със сроковете и полаганите усилия. Събиращите фураж хора, подобно на събиращите фураж животни, разполагат с ограничено време и енергия, които могат да изразходят по различни начини. Можем да си представим как някой начеващ фермер се събужда някоя сутрин и си задава следните въпроси: „Дали да прекарам днешния ден, като прекопая градината (с идеята, че тя ще ми предостави много зеленчуци, но след няколко месеца) или да отида на реката за раци (с идеята, че колкото и да се мъча, няма да събера кой знае колко храна за един ден, но пък ще си прекарам по-весело)? Или пък да отида в гората? Може да ударя някой елен, ама по-вероятно е да не хвана нищо…“ Събиращите фураж хора и животни непрекъснато определят своите приоритети и взимат решения, дори и само несъзнателни, свързани с усилията, които биха изразходвали. Първо се съсредоточават в предпочитаните си храни или тези, от които биха извлекли най-голяма полза. Ако такива няма, те просто се насочват към все по-малко предпочитани храни.

Тези решения включват много и най-различни съображения. Хората търсят храна, за да утолят глада си и да напълнят стомасите си. Но пък копнеят за някои по-специфични храни — например богати на протеин, мазнини и сол, сладки плодове или просто такива, които са приятни на вкус. Всичко останало върши еднаква работа. Събирайки фураж, хората се стремят да възстановят максимално изразходваните калории и протеин по начин, който би им коствал най-малко време и усилия. Едновременно с това те се опитват да минимализират риска от гладна смърт, затова и предпочитат умерените, но сигурни постъпления пред изобилните, които обаче изискват много време и усилия, като резултатът не е предварително ясен и винаги съществува риск. Така че една от функциите на тези „градини“ от преди близо единайсет хилядолетия е била да предлагат що-годе сигурни хранителни ресурси в случай, че не са намерени „диви“ храни.

Затова пък между съображенията на мъжете-ловци е влизал и престижът: например те биха предпочели да ходят всеки ден на лов за жирафи (макар и да убиват по един на месец), за да си извоюват статуса на „големи ловци“, вместо да осигуряват два пъти по-голямо количество храна на месец, като го дават по-скромно и всеки божи ден събират корени и ядки. Хората се ръководят и от някои наглед произволни културни предпочитания: за едни рибата е деликатес, за други — табу. И накрая техните приоритети доста се влияят от относителната ценност, която приписват на различните начини на живот — нещо, на което сме свидетели и в днешно време. Например през XIX в. в Дивия запад говедарите, овчарите и фермерите взаимно са се презирали. По същия начин през цялата човешка история земеделците са били склонни да презират ловците-събирачи, защото са ги смятали за „примитивни“. На свой ред ловците-събирачи са ги презирали като „невежи“, а скотовъдците пък са презирали и двете категории. Всички тези елементи също играят роля в решенията, взимани от хората относно начина, по който ще се сдобият с храна.

Както вече сами сте забелязали, първите земеделци на всеки континент едва ли са избирали съзнателно призванието си, тъй като просто не е имало други земеделци, които да наблюдават. Затова пък винаги, когато в някоя част на този континент е възниквало производство на храни, съседните ловци-събирачи са можели да видят резултата и съответно да взимат съзнателни решения. В някои случаи те са възприемали изцяло системата на съседите си, в други са избирали само отделни елементи, а в трети категорично са я отхвърляли и са си оставали ловци-събирачи.

Например около 6000 г. пр.Хр. ловците-събирачи в някои части на Югоизточна Европа са възприели „в пакет“ близкоизточните житни и бобови култури плюс добитъка. Всички тези елементи бързо са се разпространили и в Централна Европа в столетията преди 5000 г. пр.Хр. Усвояването на производството на храни е протекло по-бързо и цялостно в Югоизточна и Централна Европа може би защото начинът на живот на тамошните ловци-събирачи е бил по-малко продуктивен и не е издържал на конкуренцията със земеделците. Затова пък в Югозападна Европа (Южна Франция, Испания и Италия) то е било възприето частично, като първи са пристигнали овцете, а едва по-късно и житните култури. Усвояването на интензивното производство на храни от азиатския континент е ставало много бавно (и частично) в Япония, вероятно защото тамошните ловци-събирачи (разчитащи главно на морските продукти и местните растения) са преценявали начина си на живот като достатъчно продуктивен.

По същия начин, както ловът и събирачеството могат да бъдат частично заменени с производство на храни, така и различните системи за това производство могат да бъдат частично заменяни една с друга. Например индианците от днешните Източни щати са култивирали някои местни растения около 2500 г. пр.Хр., но са поддържали търговски връзки с мексиканските индианци, които са били развили много по-продуктивна земеделска система, базирана на триадата царевица, тиква и фасул. Впоследствие първите са усвоили мексиканските посеви и са заменили поне донякъде с тях местните — тиквата е била култивирана самостоятелно, а царевицата е пристигнала от Мексико в края на III в. пр.Хр., но се е наложила като основна култура около X в. сл.Хр., а фасулът е пристигнал след още едно-две столетия. Имало е дори случаи, в които производството на храни е било изоставяно в полза на лова и събирачеството. Например около 3000 г. пр.Хр. ловците-събирачи от днешна Южна Швеция са усвоили производството на храни, базирано на близкоизточни земеделски култури, но след три века са се отказали от него и в продължение на 400 години са се препитавали само с лов и събирачество, преди да се върнат пак към земеделието.

Всичко това ни показва достатъчно ясно, че решението да се премине към земеделие не е възниквало в някакво „празно пространство“, сякаш хората не са имали с какво друго да се препитават. Ние просто трябва да приемем лова и събирачеството и производството на храни като две алтернативни стратегии, които взаимно са се конкурирали. Смесените икономики, комбиниращи някои земеделски култури (или домашни животни) с лова и събирачеството, също са се конкурирали с двата типа „чисти“ икономики, както и с онези смесени икономики, в които дялът на производството на храни е бил по-голям или по-малък. Но така или иначе през последните десет хилядолетия доминира тенденцията да се преминава от лов и събирачество към производство на храни. Ето защо трябва да си зададем и въпроса: кои са били факторите, ускорили този преход?

Този въпрос продължава да се обсъжда от археолозите и антрополозите. Едната причина да остава все още неразрешен е тази, че в различните части на света най-вероятно са били различни и решаващите фактори. Другата е в това, че невинаги се прави отчетлива разлика между причина и следствие във възникването на производството на храни. Все пак можем да набележим пет по-важни проксимални фактора, като споровете се въртят главно около тяхното относително значение.

Първият — това е намаляването на наличното количество „диви“ храни. Ловно-събираческият бит е носел все по-малко компенсации през последните тринайсет хилядолетия, тъй като ресурсите, от които е зависел (особено животинските), постепенно са се изчерпвали и дори са изчезвали. Както видяхме в Глава I, повечето едри бозайници са изчезнали в Северна и Южна Америка още в края на Плейстоцена, а някои от тях са изчезнали и в Евразия и Африка, било поради климатичните промени, било поради факта, че ловуващите ги хора са ставали не само по-умели, но и повече на брой. Може да се спори дали тъкмо изчезването на отделни животински видове е подтикнало древните индианци, евразийци и африканци към производството на храни (и то след дълго колебание), но пък разполагаме с красноречиви примери от някои острови в по-ново време. Едва след като избиват всички моа в Нова Зеландия и намаляват многократно местната популация на тюлени, маорите пристъпват към интензивно производство на храни, което се повтаря и на много други полинезийски острови. Например полинезийците, колонизирали Великденския остров около 500 г. сл.Хр., може и да са донесли някои домашни птици, но те са се превърнали в техен основен хранителен ресурс едва след драстичното намаляване на дивите птици и делфините. Вероятно един аналогичен фактор е подтикнал някогашните жители на Близкия изток да опитомяват животни след драстичното намаляване на дивите газели, които дотогава са били техен основен източник на храна.

Вторият фактор се свежда до следното — с намаляването на дивеча ловците-събирачи са установявали и наличието на все повече растителни видове, които са можели да бъдат култивирани, и са стигали до извода, че тяхната култивация би им донесла и повече компенсации. Например след климатичните промени в края на Плейстоцена в Близкия изток значително се е разширил и ареалът на дивата пшеница, която е можела да носи големи добиви в относително кратки срокове. Жъненето на такива диви жита е предшествало култивацията на най-ранните земеделски култури, пшеницата и ечемика в Близкия изток.

Третият фактор, наклонил везните в полза на земеделието, е кумулативното развитие на някои технологии, от които впоследствие е зависело самото производство на храни — имам предвид технологиите за събиране, обработка и съхраняване на „дивите“ храни. В крайна сметка каква полза би имал земеделецът от това, че на нивата му има един тон зърно, ако не знае как да го ожъне, овършее и складира в хамбара? Затова и след единайсетото хилядолетие преди Христа в Плодородния полумесец бързо са се появили необходимите методи и технологични средства, които местните земеделци са изобретили, за да се възползват от небивалото дотогава изобилие от диви жита.

В числото на тези изобретения влизат сърповете с кремъчни остриета и дървени (или костени) дръжки; кошниците, с които са пренасяли ожънатите класове от хълмовете, на които са растели житата; хаваните и чукалата, с които са били стривани семената; запичането на самите семена, за да не пускат кълнове, както и издълбаването на подземни хамбари, някои от които и измазани, за да не пропускат вода. Следите от тези нововъведения рязко нарастват на брой след единайсетото хилядолетие преди Христа. Всички тези техники, макар и създадени с оглед на експлоатирането на дивите жита, са били и предпоставки за бъдещото им култивиране.

Четвъртият фактор е двустранната връзка между увеличаването на човешката популация и развитието на производството на храни. Във всички части на света, за които разполагаме с надеждни свидетелства, археолозите откриват доказателства, че по-голямата гъстота на населението е свързана и с появата на такова производство. Коя обаче е причината и кое — следствието? Това е един дълго обсъждан проблем от рода на онзи за кокошката или яйцето: дали увеличаването на броя им е подтикнало хората да произвеждат храни или самото производство на храни е позволило той да нарасне?

Редно е да предположим, че причинно-следствената връзка действа и в двете посоки. Както вече споменах, производството на храни води и до по-голяма гъстота на населението, защото осигурява много повече хранителни калории (на единица земна площ) от лова и събирачеството. От друга страна, гъстотата на човешката популация е започнала постепенно да нараства още в края на Плейстоцена благодарение на усъвършенстваните технологии за събиране и усвояване на „дивите“ храни. С увеличаването на броя на хората производството на храни е ставало все по-предпочитано занимание, защото само то е можело да задоволи и нарасналите им потребности.

С други думи, усвояването на това производство илюстрира един, така да се каже, автокаталитичен процес — или процес, който сам се катализира благодарение на положителната и циклично постъпваща обратна връзка, вследствие на която и непрестанно се ускорява. Постепенното увеличаване на броя им е принуждавало хората да търсят повече храни, а тези, които са правели (макар и несъзнателно) първите си стъпки в производството на храни, са получавали и по-големи компенсации. Със започването на това производство и усядането си тези хора вече са можели да съкратят и интервалите между ражданията, за да се възпроизвеждат по-често, което пък допълнително ги е стимулирало да произвеждат повече храни. Тази двупосочна връзка — между производството на храни и гъстотата на населението — обяснява и тази привидно парадоксална ситуация, в която производителите на храни са увеличавали броя на хранителните калории на единица земна площ, но определено не са яли толкова апетитни храни като техните предшественици, ловците-събирачи. А до този парадокс се е стигнало, защото гъстотата на населението винаги е превишавала, макари с малко, количеството на наличните храни.

Взети заедно, тези четири фактора ни помагат да разберем защо преходът от лов и събирачество към производство на храни в Плодородния полумесец е започнал към 8500 г. пр.Хр., а не десет или петнайсет хилядолетия преди това. В последните два периода ловът и събирачеството са сигурност са носели повече компенсации от производството на храни, защото едрите диви бозайници тогава са били в изобилие, за разлика от дивите жита, а и хората все още не са били създали необходимите средства, за да събират, обработват и съхраняват ефикасно въпросните диви жита, пък и броят им не е бил достатъчно голям, че да им се налага да произвеждат колкото се може повече хранителни калории на единица земна площ^[1].

Последният фактор се е оказал решаващ, когато са се стеснили географските граници между ловците-събирачи и производителите на храни. По-голямата гъстота на населението е позволявала на производителите на храни да изместват или избиват ловците-събирачи, тъй като са ги превъзхождали по численост, да не говорим за другите им предимства, отново свързани с производството на храни като технологията, вирусите и професионалните воини. В областите, където в началото е имало само ловци-събирачи, групите, усвоили и производството на храни, винаги са превишавали по брой тези, които не са се занимавали с такива неща.

В резултат на това в много части на земното кълбо (подходящи за производство на храни) ловците-събирачи са били изправени пред следната дилема: или да бъдат прогонени от съседите си (производители на храни), или сами да възприемат техния бит. На местата, където те вече са били многобройни или където географските условия са забавили имиграцията на производители на храни, местните ловци-събирачи са имали достатъчно време да усвоят земеделието още в праисторическата епоха и да оцелеят именно като земеделци. Вероятно същото се е случило в американския югозапад, западното Средиземноморие, атлантическото крайбрежие на Европа и някои части на Япония. Затова пък в Индонезия, тропическа Югоизточна Азия, по-голямата част от субекваториална Африка и вероятно на места в Европа ловците-събирачи са били изместени от земеделци още в праисторическата епоха, като подобен процес се е случил, но вече в модерните времена, в Австралия и американския Запад.

Само там, където е имало сериозни географски или екологични бариери пред нахлуващите производители на храни или условията са затруднявали разпространението на местни производствени техники, ловците-събирачи са успели да съхранят бита си до модерната епоха, макар и земите им да са били подходящи за производство на храни. Трите най-красноречиви примери в това отношение са индианските ловци-събирачи в Калифорния, разделени с пустини от индианските земеделци в Аризона; койсанските ловци-събирачи в Южна Африка, чийто субтропически климат не е бил подходящ за екваториалните култури на съседните фермери-бантуси; както и ловците-събирачи на австралийския континент, разделени с тесни морета от производителите на храни в Индонезия и Нова Гвинея. Тези няколко народа са останали ловци-събирачи чак до XX в. и са избегнали участта да бъдат изместени от производители на храни, защото са били ограничени в ареали, неподходящи за производство на храни — най-вече пустините и арктическите зони. Но в последните десетилетия дори и те бяха изкусени от прелестите на култивацията и уседналия бит, било под натиска на бюрократите и мисионерите, било под ударите на вирусите.