Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (6) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава IV
Силата на земеделеца

Като тийнейджър прекарах лятото на 1956 г. в Монтана, работейки за един грохнал от старост фермер на име Фред Хърши. Той самият бе роден в Швейцария и също бе дошъл в Югозападна Монтана като тийнейджър, за да създаде след време и една от първите ферми в региона. По време на пристигането му, 90-те години на XIX в., тук още са живеели и много от коренните жители на Америка, препитаващи се като ловци и събирачи.

Повечето работници бяха грубовати бели мъжаги, чиито речеви умения най-често се свеждаха до дълги и доста детайлни псувни. Докато се бъхтеха от зори до мрак на полето, май единствената им утеха бе мисълта, че през почивните дни ще могат да прахосат цялата си седмична надница в най-близката кръчма. Между тях имаше и един индианец от племето на чернокраките, Леви, който се държеше доста по-различно от тези бълващи ругатни изкопчии — беше учтив, кротък, отговорен, трезв и донякъде дори сладкодумен. Това беше и първият индианец, с когото имах възможност да прекарам по-дълго време и аз искрено му се възхитих.

Затова за мен бе горчиво разочарование, когато една неделна утрин той също се дотътри пиян и бълващ псувни след гуляя, продължил през цялата съботна нощ. Едно от ругателствата му се е запечатало особено силно в паметта ми:

— Проклет да си, Фред Хърши, проклет да е и корабът, който те е докарал от Швейцария!

Та по този не особено педагогичен начин разбрах как индианците гледат на онова, което аз, подобно на всички бели ученици, бях свикнал да приемам като някакъв „героичен акт“ — говоря за покоряването на Дивия запад. Близките на Фред Хърши се гордееха с него, защото според тях той бе успял да стане един от първите фермери в Монтана при изключително трудни обстоятелства. Затова пък съплеменниците на Леви, които навремето са били прочути ловци и воини, се бяха разделили със земите си, заграбени от новодошлите бели фермери. Как така някакви си земеделци бяха победили тези потомствени воини?!

През по-голямата част от периода след отделянето на предците на днешните хора от тези на днешните маймуни (започнал преди около седем милиона години) хората на Земята са се прехранвали главно с лов на диви животни и събиране на диви плодове — нещо, което споменатите чернокраки са продължавали да правят и в края на XIX в. Едва през последните единайсет хилядолетия някои хора се насочват към това, което наричаме „производство на храни“, т.е. да култивират диви животни и растения, а след това да се изхранват с развъждания добитък и събираната реколта. Днес повечето хора на Земята консумират храна, която сами са произвели или някой друг го е сторил вместо тях. Ако се запази сегашното темпо на промените, в рамките на следващото десетилетие и последните останали групи на ловци-събирачи ще се откажат от своя поминък, ще се разпаднат или просто ще измрат, което ще сложи край на този продължил милиони години начин на живот.

Различните народи са започвали да произвеждат храни в различни периоди от праисторията. Някои — като австралийските аборигени — така и не са стигнали до този начин на препитание. Някои от достигналите го (например древните китайци) са го направили самостоятелно, докато други (включително и древните египтяни) са го усвоили от своите съседи. Но както ще видим по-нататък, производството на храни е било и косвена предпоставка за появата на пушките, вирусите и стоманата. Затова и географските разлики във времето и пространството, в чиито рамки отделните народи са ставали земеделци и скотовъдци, обясняват до голяма степен и контрастите между техните бъдещи съдби. Но преди да пристъпим към следващите шест глави, в които ще разгледаме въпросните географски различия, нека първо проследим основните насоки, в които се е развивало производството на храни, за да стигнем и до онези преимущества, позволили на Писаро да плени Атауалпа, а на съплеменниците на Хърши — да ограбят тези на Леви (Фиг. 4.1). Първата насока е и най-директна: наличието на повече хранителни калории означава и повече хора. Само една малка част от дивите растения и животни са годни за консумиране от хора или пък си струват да бъдат улавяни и събирани. По една или друга причина повечето видове изобщо не попадат в категорията „човешка храна“, било защото са несмилаеми (като кората на дърветата), било защото са отровни (като пеперудата „монарх“^[1] или мухоморката), било защото са нискокалорични (като някои мекотели), трудни за счупване (като по-малките черупчести плодове) или за събиране (като ларвите на повечето насекоми) или просто са твърде опасен дивеч (като носорозите). В по-голямата си част биомасата, т.е. живата биологична материя на Земята, се състои от дървета и листа, повечето от които не са смилаеми за нашите стомаси.

Фигура 4.1. Диаграма на причинно-следствените връзки, задействани от основните фактори (например ориентацията на континенталните оси) и довеждащи до появата на проксимални фактори (от рода на огнестрелните оръжия, конете и заразните болести), които на свой ред са позволили на някои народи да покоряват другите. Например епидемичните заболявания са най-чести в районите с най-много диви растителни и животински видове, подходящи за култивиране — отчасти защото отглежданите животни и посеви са можели да изхранват по-гъсто населените човешки общности (сред които е по-вероятно да избухнат и епидемии) и отчасти защото въпросните епидемични заболявания са еволюирали от вируси, чиито преносители са били самите домашни животни.

Когато е подбирал и култивирал малкото ядивни растителни и животински видове, за да се превърнат те с течение на времето от 0,1 в 90% от наличната биомаса на един акър земя, човекът се е сдобивал и с много повече хранителни калории. В резултат на това същият този акър земя вече е можел да изхранва и много по-голям брой скотовъдци и земеделци (обикновено от 10 до 100 пъти повече), отколкото ловци и събирачи. И тази сила — на брутните бройки — е и първото от многобройните военни преимущества, които са получили племената, произвеждащи храни, за сметка на онези, състоящи се от ловци-събирачи.

В обществата, разполагащи с домашен добитък, е било възможно и изхранването на много по-голям брой хора. Самите животни са спомагали за това по четири основни начина: като са осигурявали месо, мляко и тор (за посевите), а освен това са теглели и плуговете на стопаните си. Първото и най-същественото, което можем да кажем за тях е, че са се превърнали в основен обществен източник на протеин, измествайки дивеча. Днес американците получават основната си доза протеин от кравите, свинете, овцете и кокошките, а дивечовото месо (като еленското) е много рядък деликатес на тяхната трапеза. Наред с това някои от по-едрите опитомени бозайници са служели като източници на мляко и млечни продукти от рода на маслото, сиренето и йогурта. В числото на тези млекодайни животни са влизали кравата, овцата, кобилата, сърната, биволицата, якът, както и едногърбата и двугърбата камила. По този начин тези бозайници са осигурявали, докато са били живи, много повече калории, отколкото ако просто са били заколвани, а месото им — изяждано.

Но тези големи и опитомени бозайници са взаимодействали и с домашните растения, за да нарастват добивите от последните, което пък е ставало по два начина. Първо, както много добре знае всеки градинар и фермер, добивите от реколтата могат да бъдат неимоверно увеличени с използването на животински екскременти като тор. Дори и днес, при наличието на толкова много изкуствени смеси, произвеждани от химическите заводи, основният източник на тор в повечето общества си остава животинската тор — особено от крави, но също така и от якове и овце. А тя е била и много ценен източник на гориво в традиционните общества.

По-едрите опитомени бозайници са спомагали за по-високите добиви от култивирани растения и по още един начин — като са теглели ралата и така са давали възможност на хората да изорават и онези земни участъци, които дотогава са били икономически неизгодни за обработване. В числото на впрегатните животни са влизали кравата, конят, биволът, балийското говедо, както и хибридите между як и крава. Ето и пример за тяхната ценност: първите праисторически „фермери“ от Централна Европа, или представителите на т.нар. линейно-керамична култура, възникнала в началото на V хилядолетие пр.Хр., първоначално са се ограничавали със съвсем меки почви, които са можели да разорават (или по-скоро разравят) и с най-обикновени пръчки. Едва след хилядолетие, с въвеждането на ралото с волски впряг, те са можели вече да усвояват и далеч по-големи орни площи, включително каменисти или пълни с досадни коренища. В северноамериканските прерии също е имало земеделци, които са започнали да отглеждат някои растения в речните долини, само че усвояването на по-трудните терени е трябвало да изчака до XIX в., когато тук са пристигнали европейците със своите волски впрягове.

Това бяха преките начини, по които култивирането на растения и животни е спомогнало за увеличаването на човешките популации, тъй като е осигурявало много повече храна от лова и събирачеството. По един по-косвен начин е влияел и уседналият бит, също наложен от производството на храни. Повечето ловно-събирачески общности често са се местели, за да търсят храна, но земеделците е трябвало да остават близо до своите ниви и овощни градини. Което пък също е спомагало за по-голямата гъстота на населението, тъй като е позволявало да се намалят и интервалите между отделните раждания. Съгласете се, че майката в една номадска общност, която често мести лагера си, е в състояние да носи само едно дете наред с оскъдните си притежания. Тя просто не може да си позволи лукса да роди второ дете, преди да проходи първото, и то достатъчно бързо, за да не изостава от племето и да не се налага да го носят на ръце. На практика в номадските общества децата се раждат през четири години, като този процес се регулира с помощта на лактационната аменорея, сексуалното въздържание, убиването на (нежеланите) бебета и помятанията. За разлика от тях уседналите общности, пред които не стои проблемът с транспортирането на малките деца, имат възможността да раждат и отглеждат толкова деца, колкото могат да изхранват. Интервалът между ражданията в земеделските общества е около две години, т.е. два пъти по-малък от този при ловците-събирачи. Тази по-висока раждаемост при производителите на храни, заедно с тяхната способност да изхранват повече хора на единица земна площ, е причина и за по-голямата гъстота на населението в тези общества в сравнение с ловците-събирачи.

Друго следствие от уседналия бит е това, че той позволява на хората да трупат и хранителни запаси, което би било безсмислено, ако те не могат да останат на същите места, за да наглеждат и складовете си. Ако от време на време някои номади са се сдобивали с повече храна, отколкото са можели да изконсумират за няколко дни, това внезапно изобилие едва ли им е било от полза, тъй като е нямало как да го опазят. Но такива запаси са били изключително важни за изхранването на онези „по-тесни специалисти“, които не са участвали пряко в производството на храни и със сигурност са стимулирали появата на първите градове. Ето защо номадските общества по принцип разполагат с много малко или никакви „тесни специалисти“ (примерно занаятчии) и затова те се появяват най-напред сред уседналите общества.

Два типа такива „специалисти“ са царете и администраторите. Ловно-събираческите общества са повече или по-малко егалитарни, без постоянни администратори и потомствени вождове и със семпла политическа организация (на ниво орда или племе). Това е така, защото всички пълноправни, т.е. достигнали физическа зрялост членове на общността са принудени да отделят по-голямата част от времето си на търсенето на храна. Но щом храната вече може да се складира, се създават и условия за появата на политически елит, който пък може да установява контрол върху храните, произвеждани от останалите членове на общността, и да си присвоява правото да налага данъци, с което си спестява необходимостта да се грижи за собствената си прехрана и съответно да се посвети изцяло на онова, което днес бихме нарекли политическа дейност. Затова и по-рядко населените земеделски общности най-често са били организирани под властта на вождове, докато царствата се появяват сред тези с по-голямо население. На свой ред по-комплексните политически формации са били и по-способни да водят продължителни завоевателни войни в сравнение с ловците-събирачи. Някои от последните, разполагащи с по-богати природни ресурси, например тези по тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка или Еквадор, с течение на времето също са създали уседнали общества, трупащи хранителни запаси и управлявани от потомствени вождове, но така и не са продължили по същия път, за да се превърнат в царства.

Складирането на хранителните излишъци, събирани с данъци, е дало възможност и за появата на други тесни специалисти, освен царете и администраторите. От много съществено значение за бъдещите завоевания е бил фактът, че тези запаси са можели вече да изхранват и професионални воини. Всъщност това е и решаващият фактор за победата на британските войски над добре въоръжените маори в Нова Зеландия. Маорите са постигнали и някои блестящи победи, но само временно, тъй като не са били в състояние да поддържат постоянна армия и накрая са били пометени от осемнайсетте хиляди професионални британски войници. Със складираните хранителни продукти е ставало възможно и поддържането на специално жреческо съсловие, което пък е осигурявало нужната религиозна мотивация за завоевателните войни. Наред с жреците са се появили и занаятчии, специализирани в обработката на метали, които са изработвали мечове, а след време огнестрелни оръжия и други технологични средства, както и писари, които пък са съхранявали много по-акуратно и в по-големи количества информацията, която дотогава е трябвало да се запаметява.

До този момент изтъкнах прякото и косвено значение на посевите и добитъка като хранителни ресурси. Но те имат и други приложения — например да ни осигуряват топлина и най-различни ценни материали. Както знаем, посевите и домашните животни предлагат естествени суровини за изработването на облекла, завивки, мрежи и въжета. По-важните земеделски средища са отглеждали не само хранителни, но и влакнодайни култури (най-вече памук, лен и коноп). Някои домашни животни също са изпълнявали подобна функция — тук особено важна роля е играла въ̀лната, стригана от овцете, козите, ламите и алпаките, както и коприната, изплитана от копринените буби. Животинските кости също са били важна суровина, особено за художниците от неолита, които още не са владеели металургията. Прясно одраните кравешки кожи са били подлагани на допълнителна обработка, за да се превърнат в някои по-сложни продукти. Едно от най-рано култивираните растения в двете Америки никога не е било отглеждано с кулинарна цел — това е кратуната, която най-често е служела като контейнер за течности.

Едрите опитомени бозайници по-нататък предизвикват истинска революция в човешкото общество, тъй като се превръщат в негово основно превозно средство чак до появата на влаковете през XIX в. Дотогава полезният товар, който хората са пренасяли по суша, е падал върху собствените им плещи. С едрия добитък положението се променя: за първи път в човешката история става възможно да се пренасят бързо и на големи разстояния тежки товари в по-големи количества, а не на последно място и хора. Като ездитни животни са били използвани конят, магарето, якът, еленът и камилата (едногърба и двугърба). С тези пет вида, към които следва да добавим и ламата, са били пренасяни и товари. Кравите и конете са били впрягани в каруци, а в Арктика елените и кучетата са влачели шейни. В по-голямата част на Евразия конят се превръща в основно превозно средство, особено при по-големи разстояния. Трите вида опитомени камили (едногърбата, двугърбата и ламата) са изпълнявали сходна роля съответно в Северна Африка, Арабския полуостров, Централна Азия и Андите.

Едно от по-сериозните последствия от култивирането на растения и животни, имащо и пряко отношение към завоевателните войни — това, разбира се, са евразийските коне, изпълнявали функциите на днешните бронирани джипове и танкове „Шърман“ във военните конфликти на този континент. Както споменах в Глава III, именно те са позволили на Кортес и Писаро да разгромят, начело на шепа авантюристи, две могъщи империи ацтекската и инкската. Но и в много по-ранни времена (около 1000 г. пр.Хр.), когато още не са били измислени седлата, конете са били най-съществената предпоставка за военната експанзия на запад, осъществена от говорещите индоевропейски езици народи, живели в днешна Украйна. С течение на времето техните езици са изместили всички по-ранни западноевропейски езици с изключение на баския. Когато по-късно започнали да впрягат и конете, конните колесници (създадени около 1800 г. пр.Хр.) са предизвикали още една революция във военното дело в района на Близкия изток, Средиземноморието и Китай. Например през 1674 г. пр.Хр. конете са позволили на един чуждоземен народ, хиксосите, да завладеят тогава неразполагалия с коне Египет и дори да установят своя фараонска династия.

Още по-късно, вече през новата ера, конете, особено след изобретяването на седлото и стремето, са позволили на хуните и някои други народи от азиатските степи да тероризират Римската империя и наследилите я държави, като този процес достига кулминацията си с монголските завоевания на огромни части от Азия и днешна Русия през XIII и XIV в. Едва през Първата световна война, с въвеждането на камионите и танковете, конете са престанали да бъдат основното бойно и транспортно средство по време на война. Арабските (едногърби) и бактрийските (двугърби) камили са изиграли сходна роля в своите ареали. Във всички тези случаи хората с опитомени коне (или владеещи по-съвършени начини за използването им) са имали огромно военно преимущество пред останалите.

Но също толкова решаваща роля в завоевателните войни са играли и вирусите, еволюирали в човешките общества, разполагащи с домашни животни. Заразните болести от рода на едрата, дребната шарка и грипа са се появили като типично човешки вируси, породени при мутациите на доста подобните им правируси, които пък са поразявали животните (виж Глава XI). Именно хората, отглеждащи животни, са били и първите жертви на тези еволюирали вируси, но впоследствие са успели да си изградят и някакъв имунитет срещу новите болести. Когато тези частично имунизирани хора са влизали в контакт с други, които дотогава не са били изложени на „техните“ вируси, са избухвали и епидемии, убивали понякога и до 95% от „неимунизираните“ популации. В този смисъл вирусите, предавани от домашните животни, са изиграли и решаваща роля при европейските завоевания в Америка, Австралия, Южна Африка и тихоокеанските острови.

Най-грубо казано, култивирането на растения и животни е означавало повече храна, което ще рече и по-гъсти човешки популации. Постигнатите с течение на времето по-високи добиви от реколтата и използването (в някои региони) на животни за превозване на хранителните излишъци са били на свой ред предпоставки за създаването на уседнали, политически централизирани, социално стратифицирани, икономически комплексни и технологически развити общества. Тоест наличието на култивирани растения и животни в крайна сметка обяснява и защо империите, грамотността и стоманените оръжия са се появили първо в Евразия и едва след това на други континенти (и то не на всички). Военното приложение на конете и камилите, от една страна, и от друга — убийствената мощ на предаваните от тях вируси — завършват и списъка на основните връзки между производството на храни и завоеванията, които сега ще разгледаме.