Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (15) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава XIII
От кого се учи нуждата?

На 3 юли 1908 г. при разкопки на древния минойски дворец край Фестос, Крит, археолозите се натъкват на един от най-забележителните артефакти в историята на технологията. На пръв поглед видът му е крайно невзрачен — просто някакъв малък и неоцветен диск от изпечена глина с диаметър 15 см. При по-внимателния оглед се оказва, че всяка от страните му е покрита с рисунъчни знаци, строени в колона, която лъкатуши като змия по посока на часовниковата стрелка, навивайки се последователно на пет пръстена от окръжността към центъра на диска. Тези „писмена“ са общо 241 на брой и са събрани в групи по няколко знака, по всяка вероятност думи, които за удобство са разделени с отвесни черти. Този, който ги е изписал, очевидно грижливо е разчел действията си, за да запълни цялото налично пространство, без да нарушава спираловидното подреждане на знаците (вж. илюстрацията на с. 300).

Още с първата си поява на бял свят дискът се превръща в истинска мистерия за историците на писмеността. Броят на знаците (общо 45) говори по-скоро за сричково писмо, отколкото за азбука, но те все още не са дешифрирани, а и по форма не приличат на нито една известна система от древността. От откритието на Фестоския диск са изтекли повече от деветдесет години, но така и не са открити други следи от тази странна писменост. Дори не знаем дали тя е местно критско изобретение или е внесена от чужбина.

За историците на технологията Фестоският диск е още по-озадачаващ — предполагаемата дата на създаването му (1700 г. пр.Хр.) го прави най-старият печатен документ в света. Любопитното в случая е, че вместо да са изписани на ръка като всички текстове на по-късните критски линейни А и Б писма, знаците на диска са отпечатани върху суровата (и впоследствие изпечена) глина с щемпели, напомнящи литерите от съвременния печатарски набор. Тоест този древен печатар е разполагал с поне 45 щемпела, по един за всеки знак, срещащ се на диска. Изработването на самите щемпели очевидно е коствало доста труд, а и те едва ли са били изработени, за да бъде отпечатан само един-единствен документ. Който и да ги е измайсторил, явно е сътворил много такива надписи. Собственикът (или собственичката) на щемпелите е можел да изготвя копия много по-бързо и по-лесно, отколкото ако всеки път е трябвало да изписва отново тези доста сложни писмена.

В този смисъл Фестоският диск предвещава бъдещите усилия в сферата на книгопечатането, в което по аналогичен начин се използват предварително изготвени знаци („щампи“) — с тази разлика, че ги отпечатват с мастило върху хартия, а не върху сурова глина. Проблемът е, че в тази насока започва да се работи чак след 2500 години в Китай и след още 600 в средновековна Европа. Защо тази толкова авангардна за времето си технология не е била усвоена по-масово на остров Крит, а и където и да било другаде в Източното Средиземноморие? И защо самият метод е бил създаден (или поне приложен) около 1700 г. пр.Хр. на Крит, но не и в някой друг момент в Месопотамия, Мексико или някое друго древно средище на писмеността? Защо е трябвало да изминат цели хилядолетия, за да се съчетаят идеите за мастило и преса и в резултат на това да се стигне до създаването на печатарската преса? Ето защо Фестоският диск е и едно огромно предизвикателство към историците. Ако човешките изобретения винаги са случайни и непредсказуеми (както ни внушава този диск), то тогава всеки опит за по-мащабни обобщения в историята на технологията е обречен на неуспех.

Технологията, приела формата на оръжия и транспортни средства, се оказва най-директния начин, по който някои народи са разширявали териториите си за сметка на други и са ги покорявали. Това я прави и основна причина за най-често открояващите се общи исторически модели. Защо обаче не коренните американци и африканци, а евразийците са изобретили огнестрелните оръжия, презокеанските кораби и стоманените уреди? Разликите между тези общества включват и повечето други по-съществени технологически предимства — от печатарската преса до стъклото и парната машина. Защо всички тези изобретения са дело на евразийци? Защо всички новогвинейци и австралийски аборигени в началото на XVIII в. още са използвали каменни сечива, подобни на онези, от които жителите на Евразия и по-голямата част на Африка са се отказали преди хилядолетия, въпреки че в техните земи се намират някои от най-богатите залежи на медна и желязна руда в света? Ако не друго, тези факти като че ли обясняват поне едно — че в представите на повечето хора евразийците несъмнено превъзхождат всички останали по изобретателност и интелигентност…

От друга страна обаче трябва да отчетем и факта, че в човешката невробиология не съществуват чак такива разлики, които биха могли да обяснят и разликите в технологическото развитие на отделните континенти. Къде тогава се крие разковничето на проблема? Има и едно алтернативно мнение, почиващо върху героическата теория за изобретенията. Според него технологическият прогрес по принцип се осъществява диспропорционално, тъй като главна роля в него играят само шепа свръхнадарени личности, „гениите“, които пък винаги са били кът — хората като Йоханес Гутенберг, Джеймс Уат, Томас Едисън или братя Райт. А те всички са европейци или потомци на европейски имигранти в Америка. Такива са били и Архимед, както и всички по-ярки фигури от древността. Възможно ли е било такива гении да се родят в Тасмания или Намибия? И дали историята на технологията наистина зависи от един толкова произволен фактор — като месторождението?

Има и още едно алтернативно мнение, според което нещата не се свеждат до находчивостта на отделната личност, а до това — доколко обществото, в което тя живее, е склонно да приема новото. Някои общества като че ли изглеждат безнадеждно закостенели, погълнати от себе си и подозрително настроени към промените. Или поне такова е мнението на мнозина западняци, които са опитали да помогнат с нещо на Третия свят, но бързо са се обезкуражавали. Взети поотделно, хората там уж разполагат с всички необходими качества — причината явно се крие в самите общества. Как иначе да си обясним защо аборигените от Североизточна Австралия така и не са усвоили лъка и стрелата, независимо че най-близките до тях народи — островитяните от Торесовия проток, с които те са търгували — са си служели с тях? Възможно ли е всички общества на един континент да са били „по природа“ невъзприемчиви и затова технологията се е развивала по-бавно в техните земи? Въпросът, разбира се, е риторичен, но в тази глава най-сетне ще подходим директно към централния въпрос на тази книга: защо технологията се е развивала с толкова различни темпове на различните континенти?

 

 

За отправна точка в нашата дискусия ще използваме едно широко разпространено мнение, намерило израз в поговорката „Нуждата учи човека“^[1]. Или най-общо казано, новото (в лицето на изобретенията) се появява само тогава когато цялото общество изпитва въпиеща нужда от него — примерно когато вече широко се признава факта, че дадена технология е остаряла и спъва общото развитие. Мераклиите-изобратетели, мотивирани от перспективата да се сдобият с пари или слава, се заемат с тази насъщна потребност и се опитват да я удовлетворят. В един момент някой от тях намира и най-доброто решение на проблема. На свой ред обществото намира практическо приложение на това решение, стига то да е съвместимо с неговите ценности, а и с останалите технологии.

Има обаче един проблем: много малко са изобретенията, които действително се вписват в тази широко разпространена представа за нуждата като „учител на човека“. През 1942 г. американското правителство дава зелена светлина на проекта „Манхатън“ с нескритата цел да бъде създадена атомна бомба, преди нацистка Германия да успее да стори същото. След три години проектът е реализиран успешно, което коства на данъкоплатците два милиарда долара (равни на днешни двайсет). Друг такъв пример е маганът, изобретен през 1794 г. от Илай Уитни, за да замени трудоемкото ръчно почистване на памука, отглеждан в Южните щати, както и създадената през 1769 г. от Джеймс Уат парна машина, която пък е трябвало да реши проблема с изпомпването на водата от британските рудници.

Тези добре известни примери ни изкусяват да мислим, че и другите велики открития в сферата на технологията също са се появили в отговор на някоя обществена потребност. Истината е, че много (ако не и повечето) изобретения са създадени от хора, движени просто от любопитство или от любов към самото „откривателство“, без да има каквато и да било належаща нужда от продукта, който те са имали предвид. Винаги, когато е сътворявал нещо, изобретателят е трябвало сам да му търси приложение. И едва след като изобретението му е било използвано по-дълго време, хората са заживявали с чувството, че те наистина са се „нуждаели“ от него. Да не говорим, че е имало и изобретения, създадени с точно определена цел, които по-късно са намирали много по-широко приложение в съвършено друго и неподозирано дотогава поле. Някои може би ще се изненадат, когато научат, че сред изобретенията, които дълго са търсели адекватно приложение, са и повечето по-значими пробиви в областта на технологиите през модерната епоха — като се започне от аероплана и автомобила и се стигне до двигателя с вътрешно горене и електрическата крушка или пък фонографа и транзистора.

Особено красноречив е примерът с фонографа на Томас Едисън — най-оригиналното изобретение на най-великия изобретател на модерните времена. Когато създал своя първи фонограф през 1877 г., Едисън публикувал статия, в която изброил поне десет възможни употреби на своя продукт. Сред тях били съхраняването на последни слова на умиращи, записването на книги за незрящи читатели, обявяването на точния час, че дори и уроците по правоговор. Очевидно възпроизвеждането на музика не е било сред най-важните приоритети на Едисън. Той дори подхвърлил на асистента си, че изобретението му всъщност няма никаква търговска стойност. След някоя и друга година променил мнението си и навлязъл не на шега в бизнеса с фонографите — но ги предлагал само като „диктофони“ за тогавашните канцеларии. Когато други предприемачи стигнали до идеята за джубокса — фонографът да свири популярни музикални творби, ако му се пусне монета, Едисън искрено се възмутил. Това не само „профанирало“ идеята му, но и щяло да попречи на изобретението му да намери дължимото сериозно признание в практиката. Трябвало да минат още двайсет години, за да се съгласи, макар и неохотно, че основното приложение на фонографа е именно това — да записва и възпроизвежда музика.

Двигателят с вътрешно горене е още едно изобретение, чието приложение днес ни изглежда повече от очевидно. Но и той не се е появил, за да откликне на някаква „нужда“. Когато през 1866 г. Николаус Ото е конструирал своя пръв (газов) двигател, обществената потребност от транспорт вече от шест хилядолетия е била удовлетворявана от конете, нищо че през последните няколко десетилетия сходни функции са започнали да изпълняват и локомотивите. Точно в този момент не е имало криза в снабдяването с коне или пък масово недоволство от железниците.

Тъй като изобретената от Ото машина не била мощна, но затова пък тежка и висока седем фута, видът й едва ли е бил особено привлекателен, особено на фона на някой породист жребец. С течение на времето в нея били внесени някои подобрения, които позволили през 1885 г. на Готфрид Даймлер да прикачи един такъв двигател към велосипед и по този начин да създаде първия мотоциклет. Първият камион обаче е трябвало да почака до 1896 г.

До 1905 г. моторните превозни средства са били просто скъпи и не дотам надеждни играчки за богати. Това обаче устройвало напълно обществото и тези нагласи продължили до Първата световна война, когато военните изведнъж установили, че имат нужда от камиони, и то колкото се може повече. След войната започнало интензивно лобиране от страна на производителите и военните, което най-сетне убедило обществото от какво всъщност се нуждае. Едва тогава камионите започнали да изместват конските каруци в индустриализираните страни. Но дори и в най-големите американски градове тази замяна отнела близо половин столетие.

На изобретателите често се налага да упорстват в заниманията си без видима „обществена потребност“, особено ако началните резултати не са от най-обнадеждаващите. Първите фотоапарати, пишещи машини и телевизори едва ли са изглеждали по-привлекателно от двуметровата железария на хер Ото. Изобретателят така или иначе е пристрастен, затова му е трудно да предвиди дали невзрачният прототип, който е сътворил, ще намери приложение и какво всъщност ще е то, да не говорим, че ако се наложи да го усъвършенства, също ще са му нужни време и средства. В Щатите ежегодно се патентоват близо 70 000 нови изобретения, като само някои от тях стигат до етапа на комерсиалното производство. На всяко велико изобретение, намерило с времето широко приложение, се падат безброй други, които така и не успяват да излязат от анонимността. Но и всяко изобретение, откликващо уж на точно определена потребност, може впоследствие да се окаже далеч по-полезно в съвършено друго поле. Джеймс Уат може и да е възнамерявал да изпомпва вода от рудниците, но съвсем скоро изобретената от него парна машина е започнала да захранва с енергия памучните фабрики, а после и локомотивите и корабите (при това с още по-голям ефект).

 

 

В този смисъл популярната престава, която ни послужи за отправна точка, всъщност разменя обичайните места на човешката изобретателност и нуждата. Един вид поставя каруцата пред коня. Тя като че ли доста надценява ролята на „изключителните гении“ като Уат и Едисън. Тази „героична теория на изобретението“, както понякога я наричат, получава солидна подкрепа и от патентното право, тъй като всеки кандидатстващ за патент е длъжен да докаже „новостта“ на изобретението си. Тоест всеки изобретател си има и много осезателен финансов стимул, за да охули или просто да премълчи постигнатото от предшествениците му. От гледна точка на специалиста по патентно право идеално изобретение би било това, което е възникнало „без прецедент“ — подобно на Атина Палада, която изскочила вече напълно оформена и в разцвета на женствеността си от божествения лоб на Зевс.

В действителност обаче нещата стоят по друг начин — дори и при най-прочутите и най-революционни открития в съвременната история зад гръмката фраза „X е откривател на Y“ всъщност се крият безброй премълчавани имена. В училище най-редовно ни набиват в главите, че Джеймс Уат е изобретил парната машина през 1769 г. — според легендата идеята му хрумнала, като наблюдавал парата, струяща от чучура на един чайник. Това може да звучи интригуващо като художествена проза, но горчивата истина е, че Уат бил осенен от идеята си, когато се опитвал да ремонтира една от машините на Томас Нюкомън. Техният прототип е бил изобретен преди 57 години и от него са били произведени поне стотина бройки до момента, в който Джеймс е решил да се пробва като шлосер. Това обаче не изчерпва историята. Творението на Нюкомън на свой ред е следвало стъпките на една друга машина, която англичанинът Томас Сейвъри е патентовал още през 1698 г., а тя пък е следвала модела, измислен (но така и не претворен на дело) от французина Денис Папен около 1680 г., а той също е имал паралели в идеите на някои негови предшественици като холандеца Кристиан Хюйгенс и други. С казаното не искаме да омаловажим постижението на Джеймс Уат — той действително е внесъл много съществени подобрения в машината на Нюкомън (като е прикачил към нея отделен парен кондензатор и двупосочно действащ цилиндър), но на същото основание можем да твърдим, че и Нюкомън е подобрил съществено постижението на Сейвъри.

Подобни истории могат да се разкажат и за всички модерни открития — по простата причина, че те са още по-надлежно документирани. „Героят“, на когото традицията приписва някое изобретение, най-често следва примера на предишни изобретатели, които са имали подобна идея и вече са създали съответния проект, работен модел и дори (както в случая с парната машина на Нюкомън) цели търговски партиди. Със своето знаменито „изобретение“ — електрическа лампа с нажежаема жичка (според официалната версия, създадено през нощта на 21 октомври 1879 г.) — Едисън по-скоро е внесъл съществени подобрения в многото вече създадени такива „крушки“, патентовани от други изобретатели в периода между 1841 и 1878 г. По същия начин и аеропланът на братя Райт, задвижван със „силата на човешкия ум“, е бил предшестван от безмоторните летала на Ото Лилиентал и Самюъл Ленгли; телеграфът на Самюъл Морз — от тези на Джоузеф Хенри, Уилям Кук и Чарлз Уитстоун; а маганът на Илай Уитни, предвиден за почистване на късовлакнест памук, е бил подобрение на онези приспособления, с които от хилядолетия са чистели хубавия дълговлакнест („сийайлъндски“) памук.

Разбира се, приносът на Уат, Едисън, братя Райт, Морз и Уитни е бил повече от решаващ, затова и изобретенията им са пожънали заслужен търговски успех. Но както споменахме, в много случаи формата, под която едно изобретение намира приложение в практиката, се оказва доста по-различна от това, което е предполагал човекът, който се води за негов изобретател. Нас обаче ни интересува повече един друг въпрос: дали общият, или доминиращ исторически модел би се променил съществено, ако гениалният изобретател не се е бил родил на най-подходящото място и в най-подходящия момент? Отговорът е категоричен: такива незаменими личности никога не е имало. Всеки велик изобретател е имал талантливи предшественици (и следовници) и е направил подобренията си в момент, в който и обществото вече е било „узряло“, т.е. можело е да се възползва от неговия продукт. С други думи, трагедията на онзи безименен „герой“, усъвършенствал щемпелите за Фестоския диск, е в това, че е сътворил нещо, на което тогавашното общество не е можело да намери по-широко приложение.

 

 

Приведох примери главно от историята на модерните технологии, защото те са и най-добре документирани. Двата ми основни извода се свеждат до следното: технологията се развива по-скоро кумулативно, отколкото под формата на изолирани „героически“ дела, а също и че изобретенията обикновено намират по-широко приложение едва след като са били създадени, като това приложение невинаги има връзка с предварителната нагласа, с която са ги създавали. И тези изводи важат с още по-голяма сила за недокументираната история на древната технология. Ловците-събирачи от Ледниковата епоха със сигурност са забелязвали какви причудливи форми приема обгореният пясък и варовик в техните огнища, но условията, в които са живеели са били такива, че е нямало как да предвидят онази дълга поредица от случайни и нямащи връзка помежду си открития, която е щяла да доведе до първите римски остъклени прозорци (от I в.), но преди това е минала през първите глазирани накити (ок. 4000 г. пр.Хр.), първите стъклени изделия в Египет и Месопотамия (ок. 2500 г. пр.Хр.) и първите стъклени съдове (ок. 1500 г. пр.Хр.).

Не знаем нищо за обстоятелствата, при които са се появили тези първи „стъкларии“. Но затова пък можем да разгадаем методиката на праисторическите изобретатели, ако наблюдаваме по-внимателно днешните „примитивни“ народи — например новогвинейците, с които аз работя. Вече споменах, че те познават стотици местни растителни и животински видове, което включва и тяхната хранителна и медицинска стойност плюс ред други употреби. Тези хора демонстрират същата осведоменост и по отношение на десетки минерали, срещащи се в тяхната околна среда — колко са твърди, как реагират на удар, къртене и т.н. и дали изобщо стават за „нещо“. Цялата тази информация е натрупана по пътя на наблюдението и експеримента. Всеки път, когато съм взимал със себе си някой новогвинеец, за да работим в област, отдалечена от родния му дом, съм ставал свидетел и на най-различни „открития“ и „творчески инвенции“. В нова обстановка те непрекъснато се натъкват на непознати неща, оглеждат ги, „бърникат“ ги и ако преценят, че могат да им свършат някаква работа, си ги носят вкъщи. Същия процес съм наблюдавал и когато съм напускал поредния си бивак в джунглата. Тогава пък пристигат местните и старателно претършуват всичко, което съм оставил по една или друга причина там. Играят си с вещите, изхвърлени от мен като непотребни, и се опитват да разберат дали те няма да се окажат потребни в някакъв техен, новогвинейски „контекст“. Празните консервени кутии са най-лесно приложими: моментално се превръщат в контейнери. Останалите вещи се подлагат на серия от тестове, за да намерят приложение, което най-често няма нищо общо с онова, за което са предназначени. Иначе как баналният жълт молив 2B би се превърнал в украшение, втъкнато в пробитото ухо (или хрущял на носа)? Ами това парче от счупена чаша? Дали пък не може да се използва като… нож? Може. Значи еврика!

„Суровините“, с които са разполагали древните, са били само естествени материали: камъни, дървета, кости, кожи, влакна, глина, пясък, варовик и минерали. Постепенно те са се научили да изработват сечива от камък, дърво и кост. Превръщали са определени видове глина в грънци и тухли. По този начин са се научили да превръщат и някои смеси от пясък, варовик и други „боклуци“ в стъкло, както и да обработват наличните меки метали (главно мед и злато), а след това да извличат метал от руда, а накрая и да обработват твърдите метали като бронз и желязо.

Типични примери за открития, осъществени по пътя на налучкването, са барутът и бензинът. Леснозапалимите естествени продукти неизбежно се набиват на очи (особено ако някой смолист дънер изригне в рой искри сред лагерния огън). През II хилядолетие пр.Хр. в Месопотамия вече извличали тонове земно масло, като нагрявали черната минерална смола, наречена асфалт. Древните гърци намерили приложение на най-различни комбинации от земно масло, катран, смола, сяра и негасена вар във военното дело — от тях изготвяли запалителни смеси, които изстрелвали с катапулти и лъкове, включително и от кораби. Алхимиците в ислямския свят, които били особено умели в сферата на дестилацията и произвеждали алкохолни напитки и парфюми, успели да разложат земното масло на фракции, някои от които се оказали още по-ефикасни запалителни средства. Превърнати в „гранати“, „ракети“ и „торпеда“, те изиграли ключова роля в ислямската победа над кръстоносците. Междувременно китайците открили (от горчив опит), че една по-специфична смес от сяра, дървени въглища и селитра, станала впоследствие известна като барут, е и особено взривоопасна. Ако в един ислямски химически трактат, съставен около 1100 г., са описани седем рецепти за приготвяне на барут, то в един по-късен, от 1280 г., вече са включени над седемдесет, и то с широк спектър на приложение — от увеселителни ракети до оръдейни заряди.

Колкото до дестилацията на петрол след Средновековието, химиците от XIX в. откриват междинната му фракция, която се оказва особено полезна като гориво за газените лампи. Същите химици обаче преценяват най-летливата му фракция (бензинът) като ненужен остатъчен продукт — до момента, в който установяват, че той е идеален за двигателите с вътрешно горене. Днес обаче едва ли някой си спомня, че бензинът, тази отличителна черта на съвременната цивилизация, също е започнал своя път като изобретение, което тепърва е трябвало да намери приложение.

 

 

Щом едно откритие намери приложение като нова технология, следващата стъпка е да бъде убедено обществото, че има нужда от него. Това, че предлагаш някакво по-голямо, по-бързо и по-мощно средство за извършване на дадена дейност, още не е гаранция, че то ще бъде прието с отворени обятия. Безброй такива технологии не са били приети изобщо или това е станало след дълга съпротива. Особено конфузни са някои случаи от по-ново време — когато през 1971 г. американският конгрес отхвърли предложението да бъде създаден фонд за конструирането на свръхзвукови самолети, нежеланието в световен мащаб да бъде приета нова и по-ефикасна клавиатура за писане или пък неохотата, с която британците смениха газовото с електрическо осветление. Тогава възниква следният въпрос: кое всъщност кара обществото да приеме някое откритие?

Да започнем с това — доколко приемливи са нововъведенията в рамките на едно общество. Оказва се, че има поне четири фактора, влияещи върху приемането на новото.

Първият и най-очевиден фактор — това е съотношението между икономическото развитие и наличната технология. Колелото може и да е от огромна полза за модерните индустриални общества, но не и за някои други. Древните мексиканци са майсторели малки „колесари“ за забавление, без да им минава мисълта, че биха могли да ги използват и като превозни средства. Това днес звучи абсурдно, но е достатъчно да си припомним, че тези хора не са разполагали с домашни животни, че да ги впрягат в каруци, затова и последните не са можели да бъдат алтернатива на мексиканските хамали.

Второто, което трябва да отчитаме, е социалният статус и свързаният с него престиж, които биха могли да компенсират евентуалните икономически разходи. И днес милиони хора предпочитат „дизайнерските“ джинси, двойно по-скъпи от също така здравите, но по-скромни марки, защото смятат, че етикетът на „престижната“ марка е и свидетелство за определен социален статус, за което си струва да се изръсят. Горе-долу на същото основание в Япония продължават и до днес да използват изключително увъртяната система канджи, независимо че си имат много по-лесна и по-ефикасна в лицето на сричковата азбука кана. Познаването на йероглифите говори за ерудираност, а да си ерудит е престижно. Малцина биха устояли на такова изкушение…

Друг важен фактор е съвместимостта на изобретението с т.нар. запазени интереси. Тази книга (както впрочем и повечето, които са ви попадали) е написана на клавиатура QWERTY, наречена на шестте букви отляво на най-горния ред. Колкото и странно да звучи, това подреждане е било направено още през 1873 г., противно на всякакви правила за удобство. Нещо повече, в случая са приложени и някои доста мръсни трикове, чиято единствена цел е да бъде затруднен максимално пишещият. Например, най-често употребяваните букви са пръснати по цялата клавиатура, а немалка част от тях са съсредоточени в лявата й част (където десничарите, т.е. мнозинството хора, са принудени да си служат с по-слабата си ръка). Причината за тази въпиеща непродуктивност е в това, че пишещите машини от 1873 г. блокирали, ако клавишите се натискат прекалено бързо, затова производителите решили да забавят максимално самия процес на писане. Когато подобренията, внесени в пишещите машини, елиминирали проблема с блокирането, експериментите, проведени през 1932 г. с една по-ефикасно подредена клавиатура, показали, че тя може да увеличи два пъти скоростта ни на писане и да намали с цели 95% усилията, които влагаме в тази дейност. В отговор QWERTY се окопала още по-солидно. Вече 70 години и нещо „запазените интереси“ на стотици милиони хора — тези, които са свикнали с QWERTY, както и тези, които организират курсове по машинопис (с клавиатура QWERTY) плюс всички производители и продавачи на компютри и пишещи машини — осуетяват всеки наш опит да минем на по-удобни и ефикасни клавиатури.

Тази история може да мине и за забавна, но в много такива случаи се е стигало до значително по-тежки икономически последствия. Защо например Япония доминира на днешния световен пазар на електронни продукти, и то до такава степен, че това се отразява отрицателно на щатския баланс на плащанията с нея, независимо че транзисторите са изобретени и патентовани именно в САЩ? Защото „Сони“ откупи лиценза за производството им от „Уестърн Илектрик“ в момент, когато американската електронна промишленост бълваше на поразия модели с електронни лампи и не желаеше да има конкуренция между собствените й продукти. Защо в британските градове са използвали газени лампи в уличното осветление чак до 20-те години на XX в., макар и щатските и немските отдавна вече да са били електрифицирани? Защото тамошните градски власти са инвестирали щедро в газоснабдяването и редовно са създавали пречки пред конкуренцията в лицето на електрическите компании.

Последният фактор е свързан с една друга социална особеност — доколко бързо могат да бъдат оценени предимствата на новото. През 1340 г., когато огнестрелните оръжия още са били непознати в по-голямата част на Европа, двама английски благородници — графовете на Дарби и Солсбъри — случайно присъствали на битката при Тарифа, в която маврите обстрелвали с оръдия испанците. Впечатлени от видяното, графовете въвели топовете и в английската армия, където ги приели с възторг и само след шест години ги използвали (за огромно неудоволствие на французите) в битката при Креси.

 

 

Ето как колелото, марковите дънки и клавиатурата QWERTY могат да ни послужат като примери, за да разберем причините, поради които дадено общество не приема еднакво радушно всички нови изобретения. Но и положителното отношение към дадена новост варира значително в съвременните общества. Всеки от нас е чувал онази популярна констатация, според която земеделските общества от Третия свят възприемат нововъведенията много по-неохотно от тези, които вече са индустриализирани по западен образец. Но дори и в самия индустриализиран свят някои общества се оказват по-възприемчиви от останалите. Ако се окаже, че са възникнали на континентална основа, тези различия биха обяснили защо на някои континенти технологията се е развила по-бързо, отколкото на другите. Например ако по някакви свои съображения обществата на австралийските аборигени са се противопоставяли упорито на всяка промяна в бита си, то това би обяснило защо са продължили да си служат с каменни сечива, след като на всички други континенти вече са били минали на метални. Защо наистина се стига до тези различни степени на възприемчивост?

За целта историците на технологията са изготвили цял списък, включващ поне четиринайсет фактора, които биха могли да обяснят тези различия. Един от тях е средната продължителност на живота — ако е по-голяма, тя би осигурила на бъдещия изобретател достатъчно време, за да натрупа необходимите технологически познания, а и би му вдъхнала нужното търпение и сигурност, за да се заеме с някой по-дългосрочен проект, без да разчита на незабавен успех. В този смисъл по-голямата средна продължителност на живота, за която трябва да благодарим на модерната медицина, би могла да обясни и стремително нарастващия брой на новите изобретения в съвременния свят.

Следващите пет фактора са свързани с икономическата организация на обществото:

1) Смята се, че наличието на евтина работна (т.е. робска) ръка в класическата епоха не е стимулирало изобретателността на тогавашните хора, докато днешните високи надници сами по себе си са достатъчно основание за търсенето на по-ефикасни технологически решения. Например опасенията, че новата имиграционна политика ще отреже достъпа на нископлатените мексикански сезонни работници до калифорнийските ферми бяха солиден довод за създаването на нови сортове домати, които могат да се берат и с комбайни.

2) Патентното дело и законите за авторското право възнаграждават щедро авторите на нововъведения в модерния Запад, докато липсата на подобни законови гаранции не насърчава особено новаторството в днешен Китай.

3) Съвременните индустриални общества предлагат и отлични условия за техническа подготовка — нещо, което не може да се каже за средновековния ислямски свят или днешния Заир.

4) Модерният капитализъм — за разлика от древноримската икономика — е организиран по начин, който насърчава инвестициите в технологическото развитие.

5) Подчертаният индивидуализъм на американското общество позволява на по-находчивите изобретатели да се облагодетелстват лично от изобретенията си, докато силните семейни връзки в Нова Гвинея са гаранция, че ако някой започне да изкарва добри пари, в дома му ще се нанесат поне десетина негови роднини, които ще очакват той да ги храни и облича.

Следващите четири обяснения са по-скоро от идеологически, отколкото от икономически или организационен характер:

1) Склонността да се поемат рискове (като неотменна част от усилията за създаване на нещо ново) в някои общества е по-широко разпространена, отколкото в други.

2) Една уникална черта на европейското общество след епохата на Ренесанса е научният светоглед, който изключително много е допринесъл за днешните водещи позиции на Европа в областта на технологиите.

3) Толерантността към чуждото и неортодоксално мнение също стимулира новаторския дух — за разлика от традиционно консервативната нагласа на някои общества (например китайското, чийто еталон е била собствената му класическа древност).

4) Религиите също се различават в отношението си към технологическите нововъведения: смята се, че някои разклонения на юдаизма и християнството са настроени по-благоприятно към тях, докато някои разклонения на исляма, индуизма и брахманизма категорично ги отхвърлят.

И десетте хипотези звучат правдоподобно. Има обаче един проблем: никоя от тях не взема каквото и да било отношение към географията. Ако законите за авторското право, капитализмът и (донякъде) религията действително насърчават новаторството, кое тогава е станало причина за появата на тези фактори в ренесансова Европа, но не и в съвременна Индия или Китай?

Ако не друго, знаем поне насоката, в която тези десет фактора са влияли върху технологията. Действието на останалите четири хипотетични фактора — войната, централизираното управление, климатът и изобилието от естествени ресурси — явно е непостоянно: понякога те със сигурност поощряват развитието на технологията, но нерядко го възпрепятстват.

1) През цялата човешка история войната е била основен стимул за технологическите нововъведения. Например огромните инвестиции в ядрените технологии, направени през Втората световна война, както и в самолетостроенето и автомобилната промишленост през Първата разкриват нови хоризонти пред технологическата мисъл. Но войните по принцип са нещо деструктивно, затова и много често се оказват непреодолима пречка пред технологическия прогрес.

2) Силната централна власт може и да е насърчавала стремителното развитие на технологиите в Германия и Япония в края на XIX в., но през XVI в. е постигнала катастрофални резултати в Китай.

3) Много северноевропейци са на мнение, че суровият климат стимулира технологическото развитие, защото оцеляването в такива условия е невъзможно без наличието на технологии, докато по-мекият климат, при който „дрехите са ненужни, а бананите сами си падат от дърветата“ се отразява пагубно на прогреса. Има обаче и един диаметрално противоположен възглед, според който мекият климат спестява на хората необходимостта да се борят ежедневно за оцеляването си и им позволява да развиват творческите си заложби.

4) Спорно е и това дали изобилието от естествени ресурси стимулира технологическия прогрес. Да, богатите водни ресурси са стимулирали появата на воденици в дъждовната и пълна с реки Северна Европа, но защо такива технологии не са се развили и в още по-влажната Нова Гвинея? Изсичането на британските гори е сочено за една от причините, поради които Британия отрано е заела водещо място във въгледобивната промишленост, но защо обезлесяването не е постигнало същия ефект и в Китай?

Разбира се, тази дискусия не изчерпва абсолютно всички фактори, които биха обяснили защо отделните общества се различават във възприемчивостта си към новото. По-лошото е, че всички тези приблизителни или проксимални обяснения подминават въпроса за далеч по-важните и основни фактори. Това не ни помага особено в опита ни да разберем хода на световната история, тъй като технологията несъмнено е една от главните й движещи сили. Затова сега ще се опитам да докажа, че цялото това пъстро разнообразие от независими фактори, криещи се зад технологическите нововъведения, не е никаква пречка — напротив, то ни улеснява да разберем общите исторически модели.

 

 

С оглед на целите, които си поставяме в тази книга, най-важният въпрос, който горният списък буди у нас, би прозвучал така: дали всички тези фактори системно са се различавали на отделните континенти и дали именно те са способствали за различното им технологическо развитие? Повечето нормални читатели (а и немалко историци) биха дали положителен отговор, макар и с известни нюанси в самата формулировка. Например широко разпространено е убеждението, че австралийските аборигени като цяло са споделяли еднакви идеологически характеристики, което обяснява и изоставането им в сферата на технологиите. Смята се, че те открай време са с консервативен дух и живеят не в текущото емпирическо време, а в това на съновиденията (т.нар. dream time) — митическата епоха на светосътворението, затова и не са склонни да си поставят чисто практически цели, за да направят по-добър живота си в настоящето. Един от най-изтъкнатите историци на Африка пък определя своите земляци като хора интровертни и лишени от европейската „експанзивност“.

Всички тези твърдения обаче са чисто спекулативни. Досега никой не си е дал труда да изследва по-системно многобройните общества, живеещи при сходни социоикономически условия на различни континенти, както и системно проявяващите се идеологически различия между тях. Вместо това стандартните обяснения се движат в затворен кръг — щом съществуват технологически различия, значи съществуват и идеологически, и обратното.

В действителност нещата стоят по съвършено друг начин. В Нова Гвинея най-редовно съм се убеждавал, че многобройните местни общности значително се различават помежду си, що се отнася до светогледа. Подобно на индустриална Европа и Америка, „робуващата на традициите“ Нова Гвинея също има своите консервативни общества, упорито държащи на старите изпитани методи, които обаче живеят редом с други, които са по-новаторски настроени и селективно усвояват новите. И какво се получава? След пристигането на западните технологии днешните по-предприемчиви новогвинейци гледат максимално да се възползват от тях, за да доминират над по-консервативните си съседи.

Например, когато през 30-те години на миналия век навлизат за първи път в планините на Източна Нова Гвинея, европейците „откриват“ там десетки неизвестни племена, живеещи още в Каменната ера. Сред тях са и чимбу, които се оказват особено агресивни… в усвояването на западните технологии. Когато въпросните чимбу виждат, че белите заселници засаждат кафе, те също започват да го отглеждат като една бързо „осребряваща“ се земеделска култура. През 1961 г. се запознах с един 50-годишен чимбу, който не можеше да чете и носеше нещо като сламена „пола“, но макар и израснал сред хора, използващи каменни сечива, бе успял да забогатее от кафеените си насаждения, а приходите от тях бе вложил в малка дъскорезница (за която бе платил $ 100 000 в брой) и цял куп камионетки, с които извозваше кафеените зърна и нарязаните трупи до пазара. Затова пък едно от съседните племена, дариби, с което работих близо осем години, бе подчертано консервативно и не проявяваше никакъв интерес към новите технологии. Когато в земите им кацна първият хеликоптер, те му хвърлиха само един бегъл поглед и се върнаха към обичайните си занимания — ако бяха чимбу, щяха поне да попитат за цената му. В резултат на всичко това днес чимбу навлизат все по-дълбоко в дарибските земи и ги превръщат в кафеени плантации, а на самите дариби отреждат недотам престижната роля на черноработници.

Същото явление може да се види и на всеки друг континент. Навсякъде има общества, които са по-възприемчиви от останалите, усвояват селективно чуждите методи и технологии и ги вграждат успешно в собствения си бит. Например, ако говорим за предприемчивост, нигерийският еквивалент на чимбу е ибо. Днес най-многобройното индианско племе в Съединените щати са навахо, които при идването на европейците са били просто една от стотиците такива общности. Но тези навахи са демонстрирали особена гъвкавост и умение да подхождат селективно към новото. Успели са да интегрират западните бои и оцветители в своето традиционно тъкачество, научили са се да обработват сребро и да отглеждат добитък и днес карат пикапи и камиони, независимо че продължават да живеят в традиционните си общности.

Сред уж консервативните австралийски аборигени също са се срещали и по-възприемчиви, наред с по-„закостенелите“. В единия край на спектъра са били тасманийците, които са продължавали да си служат с каменни сечива, вече изоставени в по-голямата част на континентална Австралия. В другия са попадали някои рибарски селища в Югоизточна Австралия, чиито жители са били създали и такива сложни технологии като изкуствените канали, бентовете и таляните.

Тоест развитието и възприемчивостта към новите технологии варират значително сред отделните общества на един и същ континент. Но те варират с времето и в рамките на едно и също общество. Днешните ислямски общества в Близкия изток са сравнително консервативни и, така да се каже, не са в челните редици на технологическия прогрес. Но техните средновековни предци са били доста напреднали в технологическо отношение и открити към новото. Процентът на грамотните е бил значително по-висок в сравнение с тогавашна Европа. Тези хора са успели също така да усвоят наследството на класическата елинска цивилизация, и то до такава степен, че много класически гръцки творби са стигнали до нас благодарение на арабските им преписи. Изобретявали са и са усъвършенствали вятърни мелници и воденици, развивали са тригонометрията, механиката и приложната химия, създавали са нови иригационни методи. Да не говорим, че от Китай са усвоили хартията и барута и именно те са ги предали на европейците. Тоест през Средновековието потокът от нови технологии е течал от ислямския свят към Европа, а не в обратната посока, както е днес. И този курс е бил променен със 180° едва в началото на XVI в.

Новаторството в Китай също е варирало значително във времето. Някъде до 1450 г. Китай е бил технологически много по-иновационен и по-напреднал от Европа, а дори и от средновековния ислямски свят. Дългият списък на китайските изобретения включва шлюзовете на напоителните канали, чугуна, дълбоката оран, сбруята, барута, хвърчилата, магнитния компас, печатарския набор, хартията, книгопечатането (ако не броим изолирания случай с Фестоския диск), корабния рул тип „ахтерщевен“ и… ръчната количка. След това новаторският порив като че ли секва, а причините ще обсъдим в епилога на тази книга. Днес сме склонни да мислим, че западноевропейските и произлезлите от тях северноамерикански общества са водещите сили в технологическия прогрес, но не бива да забравяме, че до края на Средновековието технологията в Западна Европа е била по-слабо развита от всяка друга „цивилизована“ част на Стария свят.

Тоест не е вярно това, че обществата на някои континенти по принцип са по-склонни да приемат новото, а тези на другите са по-консервативни. На всеки континент и по всяко време наред с иновационните е имало и консервативни общества. Освен това дори в рамките на един и същ регион възприемчивостта е варирала с времето.

Ако поразмислим ще видим, че тези заключения не биха и могли да бъдат други при положение, че иновативността на едно общество се определя от многобройни независими фактори. Ако и учените не ги познават обстойно, тази иновативност се оказва абсолютно непредсказуема. Затова много социолози продължават и сега да спорят за конкретните причини, поради които отношението към нововъведенията така радикално се е променяло с хода на времето в ислямския свят, Китай и Европа, или пък защо чимбу, ибо и навахо са се оказали далеч по-възприемчиви (и предприемчиви) от своите съседи. Но за този, който изследва общите исторически модели, няма особено значение кои са конкретните причини за отделните казуси. По един парадоксален начин многобройните фактори, влияещи върху иновативността, на практика улесняват задачата на историка, тъй като различните реакции към новото, демонстрирани от отделните общества, се оказват повече или по-малко променливи величини. Което пък означава, че в рамките на всеки отделен ареал (стига да е достатъчно голям — примерно континент) и във всеки отделен исторически момент някои общества ще проявяват по-голяма охота за нововъведения в сравнение с останалите.

 

 

Откъде всъщност идват самите нововъведения? Ако изключим шепата на брой общества, които в миналото са живели в пълна изолация, за останалите важи правилото, че много (ако не и повечето) техни нови технологии не са били създадени на местна почва, а са били заимствани от други общества. Съотношението между местен почин и заимстване зависи главно от два фактора: доколко условията позволяват развитието на дадена технология и… кои са най-близките ти съседи.

Някои открития са пряко следствие от работата с естествени суровини. Световната история е пълна със случаи, в които до такива открития се е стигало напълно самостоятелно на различни места и по различно време. Такъв пример, на който вече се спряхме обстойно, е одомашняването на растенията — в поне девет от случаите можем да говорим за самостоятелно възникнало земеделие. Друг пример е грънчарството, в чието развитие най-вероятно са намерили практическо приложение наблюденията на начините, по които глината (един от най-широко разпространените естествени материали) реагира на външни въздействия. В Япония то се появило преди около четиринайсет хилядолетия, в Плодородния полумесец и Китай — преди десет, а след това и в Амазония, Сахел, американския Югозапад и Мексико.

Пример за едно далеч по-трудно откритие е писмеността, която едва ли е плод на дългогодишни наблюдения върху естествената среда. Както видяхме в Глава XII, само в няколко случая тя е възникнала самостоятелно, а буквеното писмо (азбуката) най-вероятно се е родило само веднъж в световната история. Също така трудно се е стигнало и до такива открития като водното колело, ръчната мелница, зъбната протеза, компаса, вятърната мелница и камера обскура. Откривали са ги (и са ги преоткривали) в Стария свят, но никога в Новия.

Обикновено хората са се сдобивали с такива по-сложни изобретения по пътя на заимстването, защото те са се разпространявали много бързо, което подсказва, че едва ли са били създавани самостоятелно на различни места. Красноречив пример е колелото, чиято най-ранна поява е датирана около 3400 г. пр.Хр., в зоната на Черноморието, но през следващите няколко века се е разпространило и в повечето части на Европа и Азия. Всички тези най-стари колела в Стария свят са били с една и съща форма — не онзи обръч, укрепен със спици, който познаваме днес, а плътен дървен кръг, сглобен от три талпи. Затова пък единствените колела, познати в Новия свят (за които знаем от изображенията по мексиканските керамични съдове) са се състояли само от една плоскост, което подсказва, че колелото там е възникнало напълно самостоятелно (нищо, че това се е случило за втори път в световната история), а най-сериозният довод в подкрепа на това твърдение е изолираността на Централна Америка от цивилизациите в Стария свят.

Едва ли някой би повярвал, че в рамките само на няколко века въпросното дървено колело, сглобено от три сегмента, се появявало многократно и съвършено случайно на най-различни и отдалечени едно от друго места в Стария свят при положение, че през предишните седем милиони години човечеството се е справяло някак си и без колела. Очевидно не друго, а практическата му стойност е причината то да се разпространи толкова бързо от мястото, където е било създадено за първи път. Сред другите примери за по-сложни технологии, възникнали на точно определено място в Западна Азия и плъзнали по целия древен Стар свят, са бравите, скрипците, ръчните (и вятърни) мелници и, разбира се, азбуката. Аналогичен пример за такава технологическа дифузия в Новия свят е металообработването, възникнало за първи път в Андите, но стигнало през Панамския провлак и до Мезоамерика.

Когато дадено изобретение с по-широко приложение се появи в рамките на едно общество, то обикновено се разпространява по следните два начина. В първия случай съседните общества виждат или чуват, че някой е открил нещо интересно, харесват го и също се сдобиват с него. Вторият начин е доста по-неприятен — когато обществото, не разполагащо с дадена технология, се убеждава в предимствата й едва при пряк сблъсък с тези, които я владеят, и вследствие на това бива покорено или прогонено от родните си места. Един прост пример е разпространението на мускетите сред новозеландските маори. Някъде към 1818 г. едно от племената, нгапухи, се сдобива с мускети от европейските търговци. През следващите петнайсет години Нова Зеландия е разтърсена от т.нар. „Мускетни войни“, а племената, не разполагащи с огнестрелни оръжия, са изправени пред следната деликатна дилема — или да си купят пушки, или да се покорят на онези, които вече са успели да го сторят. В крайна сметка новата технология се разпространява из цяла Нова Зеландия и към 1833 г. с мускети вече разполагат всички племена — имам предвид оцелелите…^[2]

Когато обществото усвоява новата технология от създателите й, тази дифузия може да протече в най-различен контекст. Това включва мирна търговия (както през 1954 г., когато транзисторите стигат от Съединените щати до Япония), шпионаж (например открадването на копринените буби от Югоизточна Азия и пренасянето им в Близкия изток през 552 г.), емиграция (френските стъкларски и тъкачни техники започват да се разпространяват из Европа, когато през 1685 г. от Франция са прогонени 200 000 хугеноти), както и война. Особено красноречив е случаят с пренасянето на китайските технологии за производство на хартия в ислямския свят, което става възможно едва след като арабите разгромяват китайците в битката при река Талас през 751 г. Сред пленниците се оказват и такива, които са запознати с тези технологии. Победителите ги отвеждат в Самарканд и там те полагат основите на местното производство на хартия.

В предишната глава видяхме, че дифузията на културни нововъведения може да става чрез „прекопиране“ и на най-дребните детайли, но и чрез заимстване на основната идея, от която впоследствие се извеждат и всички детайли. Тези два алтернативни начина важат и за технологиите. Ако в горния параграф ставаше дума по-често за „прекопиране“, то появата на китайските технологии за производство на порцелан в Европа е по-скоро пример за „идейна дифузия“. Порцеланът, един изключително фин керамичен продукт, е създаден в Китай около VII в. Когато през XIV в. той започва да се появява и в Европа (пренасян по Пътя на коприната, но без никаква информация за начините на производството му), пожънва огромен успех и предизвиква лавина от безуспешни опити за създаване на негови имитации. Едва през 1707 г. немският алхимик Йохан Бьотгер, след продължителни експерименти с най-различни минерали и глини, стига до решението на загадката и полага основите на световноизвестния днес майсенски завод за порцелан. В резултат на по-късните и относително самостоятелни експерименти във Франция и Англия се появяват и други подобни продукти: севърският, уеджуудският и споудският порцелан. Тоест на европейските „грънчари“ се е наложило да открият повторно китайските методи, но поне са знаели какво искат да постигнат, защото са разполагали с нагледен образец.

 

 

В зависимост от географското си местоположение обществата се различават в още едно много важно отношение — доколко естествените условия им позволяват да усвояват технологии от други общества. Най-изолирани в по-новата история са се оказали тасманийците, които са обитавали, без да се отличават с кой знае какви мореплавателски умения, един самотен остров, отстоящ на 100 мили от Австралия, която пък (ако трябва да бъдем откровени) е най-изолираният континент на Земята. Тасманийците не са имали никакви контакти с други общества в продължение на десет хилядолетия, затова не са се сдобили и с други технологии освен тези, които сами са създали. До австралийците и новогвинейците, чиято пък единствена връзка с азиатския материк е индонезийската островна верига, са стигнали само някои от нещата, открити в Азия. С много повече възможности за усвояване на технологии по пътя на дифузията са разполагали обществата, живеещи на по-големите континенти. При тях технологическият прогрес е протичал и най-бързо, защото са акумулирали не само своите открития, но и тези на съседите си. Например средновековният ислямски свят, разположен в централната част на Евразия, е получил редица технологии от Индия и Китай, но е наследил и постиженията на древногръцката наука.

Огромното значение на такива фактори като технологическата дифузия и подходящото за нея географско разположение проличава особено ярко в някои привидно необясними случаи, когато цели общества са се отказвали от изключително ефикасни технологии. Ние сме свикнали с мисълта, че щом една полезна технология е намерила практическо приложение, тя така или иначе ще се използва, докато не бъде заменена с още по-добра. В реалността обаче нещата стоят по по-различен начин — не е достатъчно само да усвоиш една технология, а трябва и да я поддържаш, което също зависи от куп непредвидими фактори. Всяко общество понякога изпада в странни настроения (да ги наречем „капризи“), по време на които безполезни неща се сдобиват с икономическа стойност, а полезните пък временно се обезценяват. Днес, когато почти всички общества на Земята са свързани помежду си, ни е трудно да си представим, че някое от тях би могло да се окаже толкова капризно, че да се откаже от наистина важна технология. Но дори и да се получи нещо подобно, това общество все някога ще види, че съседите му използват успешно спорния продукт и ще има възможност отново да го придобие (което би било пример за дифузия), защото в противен случай то просто ще бъде покорено от същите тези съседи. Тоест подобни капризи биха намерили почва само сред някои по-изолирани общества.

Класически пример за това е отказът на Япония да развива модерна оръжейна промишленост. Огнестрелните оръжия са достигнали бреговете й още през 1543 г. с китайска джонка, на която имало и двама португалски авантюристи, въоръжени с аркебузи (едни доста примитивни пушки). Японците били толкова впечатлени от новото оръжие, че веднага започнали местното му производство, внесли значителни подобрения в наличната технология и само след половин век, към 1600 г., вече разполагали с много повече, а и много по-добри пушки от всяка друга страна в света.

Действали обаче и някои други фактори, които възпрепятствали налагането на огнестрелните оръжия в Япония. Страната си имала и доста многочислено воинско съсловие, самураите, за които мечовете били не само произведения на изкуството, но и нагледен символ на техния социален статус (както и практическо средство да държат изкъсо низшите съсловия). Дотогава японските бойни изкуства намирали най-висш израз в дуелите между самураи, които заставали на някое открито пространство, произнасяли ритуални речи, а после кръстосвали мечовете си по възможно най-изискания и грациозен начин. На всичкото отгоре пушките били някаква чуждоземска „измишльотина“ и заслужавали единствено презрение — както впрочем и всички други вносни артикули след споменатата 1600 г. За начало контролираното от самураи правителство ограничило производството на пушки само в няколко града. После наложило изискването оръжейниците да имат официално разрешение от властите, за да упражняват занаята си. Следващата му стъпка била да започне да издава такива лицензи само на онези майстори, които ще изпълняват държавни поръчки. После пък започнало да намалява тези поръчки и в крайна сметка Япония отново се оказала без функционални огнестрелни оръжия.

Между тогавашните европейски управници също са се срещали и такива, които са презирали огнестрелните оръжия и се опитвали да ограничат разпространението им. Но в Европа тези мерки никога не са стигали до крайности по простата причина, че всяка страна, която би се отказала от огнестрелните оръжия, е рискувала начаса да бъде завладяна от съседите си. Япония е можела да си позволи лукса да се откаже от една толкова перспективна нова технология, тъй като страната е била гъсто населена и разположена на няколко изолирани от материка острова. Илюзията за безопасност обаче се е разсеяла през 1853 г., при „визитата“ на комодор Пери, чиято флотилия е била въоръжена с най-модерната за момента артилерия и това е било достатъчно убедителен довод за японците да възобновят колкото се може по-бързо оръжейната си промишленост.

Отказът на японците от пушки, както и упоритото нежелание на Китай да се сдобие с презокеански кораби (наред с механичните часовници и хидравличните тъкачни станове) са само някои от по-известните примери за технологически регрес в изолирани или полуизолирани общества. Но такива случаи е имало и в праисторическата епоха. Най-фрапантен е този с тасманийците, които са се отказали дори от костените сечива и риболова, за да се превърнат в обществото с най-примитивна технология в модерния свят (на което ще се спрем по-подробно в Глава XV). Нещо подобно се е случило и с австралийските аборигени — по всяка вероятност те също са познавали лъка и стрелата, но впоследствие са се отказали от тях. Жителите на Торесовите острови, както и тези от Гауа, пък са се отказали от канутата, но след време последните отново са се върнали към тях. Цяла Полинезия обаче се е отказала от грънчарството. Повечето полинезийци и меланезийци са се отказали да използват лъка и стрелата като военно средство. По същия начин полярните ескимоси са се отказали от лъка, стрелите и каяка, а събратята им от Дорсет — и от свредела, завъртан с помощта на тетивата, както и от кучешкия впряг.

Колкото и абсурдни да изглеждат, тези примери показват много ясно ролята на географията, както и на дифузията в историята на технологията. Казано най-общо, когато няма условия за дифузия се появяват и по-малко технологии, а с хода на времето се изоставят и много от наличните.

 

 

Технологиите по принцип пораждат нови технологии, затова и възможността за разпространение на едно изобретение винаги е по-важна от самото него. Историята на технологията е типичен пример за онова, което бихме нарекли автокаталитичен процес — тоест процес, който непрекъснато ускорява ход, тъй като в ролята на катализатори влизат собствените му продукти. Днес ни впечатлява технологическия „бум“ след Индустриалната революция, но не по-малко впечатляващ е бил и аналогичният процес през Средновековието — много по-мащабен в сравнение с Бронзовата епоха, която на свой ред радикално е превъзхождала в това отношение Горния палеолит.

А защо технологическият процес сам ускорява своя ход? Една от причините е, че самият напредък зависи от предишните решения, касаещи някои по-прости проблеми. Например земеделците от Каменната епоха не са започнали директно да извличат желязо от земните недра и да го обработват, защото за целта са им били необходими пещи, развиващи високи температури. До този тип металургия се е стигнало едва след хилядолетия, а през междинния период хората са се задоволявали със „слитъците“ от чисти метали, които са откривали в природата (мед или злато), защото са били достатъчно меки, за да им се придава желаната форма с най-обикновен чук, без да се налага да ги нагряват. Трябвало е да изминат хилядолетия до появата на първите най-прости грънчарски пещи, в които са изпичали съдове, а след това някои са се сетили да топят в тях и руда, за да извличат мед и някои нейни примеси (като бронз), за които не са били нужни чак такива високи температури като за желязото. И в Плодородния полумесец, и в Китай железните предмети са се наложили едва след две хилядолетия, а дотогава основният металургичен материал е бил бронзът. Обществата от Новия свят тъкмо са правели първите си стъпки в обработката на бронз и още не са и помисляли за желязото, когато тук са дошли европейците и са променили радикално траекторията на тяхното историческо развитие.

Другата по-основна причина за автокатализата е, че новите технологии и материали позволяват генерирането на още по-нови технологии по пътя на рекомбинирането. Например още щом Гутенберг отпечатва Библията през 1455 г., книгопечатането се разпространява мълниеносно из цяла Европа. Защо обаче това не се е случило и през 1700 г. пр.Хр., когато онзи незнаен печатар е удрял щемпелите си на Фестоския диск? Част от обяснението се крие в това, че средновековните печатари са можели вече да комбинират цели шест продукта на технологическия прогрес, повечето от които не са били достъпни за майстора от Фестос. Говорим за хартията, подвижния печатарски набор, металургията, пресите, мастилата и, разбира се, буквените знаци. Две от тях, хартията и самата идея за подвижен набор, са дошли в Европа от Китай. За да реши деликатния проблем с различния размер на знаците, Гутенберг въвежда печатането с метални щанци. За целта е разчитал на многобройните постижения на тогавашната металургия — можел е да използва стомана за матриците, месингови или бронзови примеси (по-късно изместени от стоманата) за щанците, олово за калъпите и различни сплави от калай, цинк и олово за самите букви. Идеята за печатарска преса е заимствал от изстисквачките за грозде и маслини, използвани във винарството и производството на зехтин, а печатарското му мастило е било модификация (на базата на земно масло) на тогавашните тушове. Буквеното писмо — продукт на трихилядолетно развитие, който средновековна Европа е наследила от античността — е улеснявало използването на подвижния набор, защото е било достатъчно да се отлеят само две-три дузини знаци, за разлика от хилядите, използвани в китайската писменост.

На свой ред безименният създател на Фестоския диск е имал достъп до много по-малко технологии, които би могъл да съчетае в цялостна система. Основното му пособие е била глината, която, съгласете се, е доста по-обемиста и по-тежка от хартията. Металургичните умения, мастила и преси на Крит от 1700 г. пр.Хр. са били доста по-примитивни от тези на Германия през 1455 г., затова се е наложило Фестоският диск да бъде „отпечатан“ на ръка. Още е било твърде рано, за да узрее идеята за подвижен набор, който се подрежда и застопорява в метална рамка, после се намазва с мастило и се притиска върху хартията с механична преса. Освен това самите писмени знаци са били сричкови, т.е. много повече на брой и с по-сложна форма от тези на латиницата, с която си е служел Гутенберг. Поради всичко това печатарската технология, използвана при Фестоския диск, е била една доста неудобна и не особено привлекателна алтернатива на писането на ръка (за разлика от Гутенберговата преса). Но да оставим тези чисто технологически недостатъци. Дискът е бил „щампован“ по време, когато писмеността е била достъпна само за шепа придворни или храмови писари, затова и търсенето на този иначе великолепен продукт е било повече от скромно. А това пък обяснява защо никой не е изгарял от желание да влага усилия и средства в производството на ръчни печати. За разлика от минойски Крит, в средновековна Европа очевидно е имало пазар за печатни произведения и това е било напълно достатъчно основание за тогавашните инвеститори да се втурнат да наливат пари в начинанието на Гутенберг.

 

 

Човешките технологии са изминали дълъг път на развитие — от първите каменни сечива от преди два и половина милиона години до лазерния принтер от 1996 г., с който замених моя вече остарял лазерен принтер от 1992 г. и на който разпечатах и ръкописа на тази книга. В началото това развитие е било не просто бавно, а и неуловимо — минавали са стотици хилядолетия, без да има видими промени в каменните сечива на нашите предци, а и без да се съхранят каквито и било артефакти, изработени от друг материал. Днес технологиите напредват толкова бързо, че се налага да отразяваме промените им в ежедневниците.

В тази дълга история на самоускоряващо се развитие можем да откроим два особено осезателни „скока“. Първият, случил се в отрязъка между стохилядната и петдесетхилядната година преди нашето време, най-вероятно е предизвикан от генетичните промени в нашите тела, т.е. съответната анатомична еволюция, позволяваща появата на речеви умения или на мозъчни функции (или и двете заедно). Този скок е довел и до появата на сечива, изработени както от кост, така и от камък, но вече с конкретно предназначение, а и на по-сложни приспособления от няколко компонента. Вторият е следствие от преминаването ни към уседнал начин на живот, ставало на няколко пъти и в различни части на света, в едни — преди 13 000 години, но в други това едва сега започва. В повечето случаи този преход е свързан и с появата на производство на храни, което е изисквало от нашите предци да се навъртат по-често около своите ниви, градини и скривалища, в които са складирали излишъците от храна.

Уседналият бит е изиграл ключова роля в историята на технологиите, тъй като е позволявал на хората да увеличават постепенно броя на своите недвижими или по-трудно преносими притежания. Скитащите ловци-събирачи са били принудени да ограничават броя на технологическите си придобивки. Съгласете се, че когато постоянно се местиш, няма как да разнасяш нещо повече от бебета, оръжия и необходимия минимум от вещи, достатъчно малки, за да не създават проблеми с транспортирането си. Едва ли някой би се съгласил да мъкне на гръб грънци и печатарски преси при положение, че няма установен адрес. Вероятно тези чисто практически спънки обясняват защо след изкусително ранната поява на някои технологии е настъпвал и дълъг период на застой в тяхното развитие. Например най-рано засвидетелстваните образци на керамично изкуство са фигурките от изпечена глина, направени в днешна Чехия преди около 27 000 години — доста преди първите глинени съдове в японските земи (датиращи отпреди четиринайсет хилядолетия). На тези места са открити и най-старите следи от плетива, създадени по същото време, т.е. много по-рано от първите известни ни плетени кошници (отпреди тринайсет хилядолетия) и плетени дрехи (отпреди девет). Въпреки това обнадеждаващо начало грънчарството и плетачеството не са мръднали от изходното си положение, докато хората не са преминали към уседнал бит и не са разрешили по този начин проблема с разнасянето на грънци, хурки и панери.

Освен че е стимулирало прехода към уседнал бит, а с него и трупането на различни притежания, производството на храни е изиграло решаваща роля в историята на технологиите по още една причина. Така за първи път в човешката еволюция е станало възможно изграждането на икономически специализирани общества — със специалисти в определени дейности, нямащи пряко отношение към производството на храни, които се изхранват от труда на самите земеделски производители. Но както видяхме в Част II, производството на храни е възниквало по различно време на различните континенти. Освен това във всеки ареал появата на технологии и поддръжката им зависи не само от изобретателността на неговите жители, но и от технологическата дифузия, т.е. от контактите им с жителите на други ареали. По всяка вероятност именно затова технологията се развива най-бързо на континенти, на които няма много географски или екологични бариери пред дифузията, включително и при прехвърлянето й на други континенти. И накрая, всяко общество на даден континент по различен начин създава (или усвоява) своите технологии, тъй като по ред причини самите общества доста се различават помежду си в отношението си към новото. А това означава, че те могат да бъдат еднакви в много отношения, но в технологическо се развиват най-бързо в по-големи и по-плодородни региони, където има и по-големи човешки популации, тъй като всички тези условия предполагат множество от потенциални изобретатели и конкурентни общества.

 

 

Нека сега се опитаме да обобщим начините, по които различните вариации на тези три основни фактора — моментът, в който възниква производството на храни, естествените бариери пред дифузията и броят на населението — са довели и до различното технологическо развитие на отделните континенти.

Евразия (към която гравитира и Северна Африка) е най-голямата земна маса в света, което ще рече и с най-голям брой конкурентни общества. На тази земна маса са и двете средища, където най-рано е възникнало производството на храни: Плодородният полумесец и Китай. Ориентацията на основната континентална ос (изток-запад) е позволявала на изобретенията, реализирани в една част на Евразия, да преодоляват относително бързо огромни разстояния и да се разпространяват сред други общества, живеещи на същата (или близка) географска ширина и в подобни климатични условия. Ширината на вертикалата север-юг контрастира рязко с тесния Панамски провлак в Америка. Тук отсъстват труднопреодолимите екологически бариери, пресичащи съответните оси на двете Америки и Африка. Всичко това подсказва, че Евразия е издигала и по-малки бариери пред технологическата дифузия в сравнение с другите континенти. Ето защо тя е континентът, на който и технологическият прогрес е започнал най-рано (със споменатия „скок“ след Плейстоцена), в резултат на което е съумяла да натрупа в очертанията си и най-голям брой налични технологии.

В науката е прието Северна и Южна Америка да се разглеждат като отделни континенти, но те са свързани вече от няколко милиона години и са се сблъсквали със сходни исторически проблеми, затова спокойно могат да вървят и в комплект, поне когато ги съпоставяме с Евразия. Двете Америки формират втората по големина земна маса в света, която обаче е значително по-малка от Евразия. Освен това те са и по-фрагментарни в географско и екологическо отношение: Панамският провлак, широк само 40 мили, им служи като географска граница, а труднопроходимите мезоамерикански джунгли и северномексиканските пустини изпълняват функциите на екологически бариери. Въпросните пустини са разделяли развитите мезоамерикански общества от тези в Северна Америка, а джунглите по Панамския провлак пък са възпрепятствали контактите им със съответните обществени структури в района на Андите и Амазония. Наред с това основната континентална ос е ориентирана в посока север-юг, което често е карало дифузията да се насочва към доста по-различни географски ширини и климатични зони, за разлика от Евразия. Например в Мезоамерика са открили колелото, а в централните Анди са опитомили ламите още през III хилядолетие пр.Хр., но в продължение на пет хилядолетия двете открития така и не успяват да се срещнат и съвместят, макар и разстоянието между земите на маите и северната граница на Инкската империя да е било само 1200 мили, т.е. доста по-малко от онези 6000 мили, разделящи Франция от Китай, които обаче не са им попречили да се възползват своевременно от предимствата на конския впряг и каруците. Според мен именно тези фактори обясняват най-добре защо двете Америки са се оказали технологически по-изостанали от Евразия.

Субсахарска Африка е третата по големина земна маса в света, която на свой ред е значително по-малка от двете Америки. През по-голямата част от човешката история тя е била много по-достъпна за евразийците в сравнение с двете Америки, но Сахара и досега си остава една много сериозна екологическа бариера, разделяща земите под нея не само от Евразия, но и от Северна Африка. Африканската континентална ос (север-юг) е още едно препятствие пред технологическата дифузия между Евразия и субсахарска Африка, както и в рамките на последната. За илюстрация ще приведа само един пример: грънчарството и железарството са възникнали или са били пренесени в зоната Сахел (малко по̀ на север от екватора) вероятно по същото време, когато са достигнали и Западна Европа, но първото се е появило в най-южните краища на Африка едва в зората на нашата ера, а второто — още по-късно, чак с европейските кораби.

Ето че идва ред и на най-малкия континент, Австралия. Оскъдните валежи и не особено високата продуктивност на повечето й почви намаляват още повече възможностите й да изхранва по-големи човешки популации. Освен това тя е най-изолираният континент. За капак производството на храни тук никога не е възниквало на местна основа. В резултат на всичко това металните изделия са останали непознати в Австралия чак до модерните времена.

Таблица 13.1 представя всички тези фактори с езика на цифрите, за да съпоставим по-лесно площта на отделните континенти и броя на сегашното им население. За съжаление числеността на отделните човешки популации отпреди десет хилядолетия, т.е. в зората на производството на храни не ни е известна, но най-вероятно се е намирала в същото съотношение, тъй като повечето ареали, произвеждащи най-много храни днес, очевидно са предлагали по-благоприятни условия и за някогашните ловци-събирачи. Демографските разлики са повече от красноречиви: населението на Евразия (включително и Северна Африка) е близо шест пъти по-голямо от това на двете Америки, осем пъти от това на (субсахарска) Африка и цели 230 пъти от австралийското. По-големи популации ще рече и по-голям брой изобретатели и конкурентни общества. В този смисъл таблицата ни подсказва и доста неща за появата на пушките и стоманата в Евразия.

Таблица 13.1
Човешките популации на отделните континенти

Континент	Население (1990 г.)	Площ (кв.мили)
Евразия и Северна Африка	4 120 000 000	24 200 000
(Евразия)	(4 000 000 000)	(21 500 000)
(Северна Африка)	(120 000 000)	(2 700 000)
Северна и Южна Америка	736 000 000	16 400 000
Субсахарска Африка	535 000 000	9 100 000
Австралия	18 000 000	3 000 000

Всички тези фактори — географските и демографските разлики между отделните континенти, бариерите пред дифузията и етапите, достигнати в производството на храни — влияят и върху развитието на технологиите, което пък е автокаталитичен процес. Затова и първоначалното значително предимство на Евразия е преминало в истинска хегемония след 1492 г., но това се дължи най-вече на географската й специфика, а не толкова на интелектуалните достойнства на нейните обитатели. Познавам сума ти новогвинейци и мога да ви уверя, че сред тях има колкото щете потенциални Едисъновци. Тях обаче ги вълнуват съвършено други проблеми, свързани с оцеляването в новогвинейската джунгла (при това без никакви „импортни артикули“) и именно те поглъщат цялата им интелектуална енергия — а не примерно изобретяването на фотографията…