Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (14) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава XII
Оригинални, прекопирани и заимствани букви

През XIX в. са били склонни да тълкуват историята като постъпателно развитие от диващина към цивилизованост и за най-характерни черти на този преход са смятали създаването и развитието на земеделие, металургия, технология, централизирана власт и писменост. Но традиционно последната е намирала и най-ограничено географско разпространение — достатъчно е да си спомним, че до експанзията на исляма и тази на европейския колониализъм тя е отсъствала от Австралия, тихоокеанските острови, субекваториална Африка и Новия свят като цяло (с изключение на една малка част от Мезоамерика). Затова и хората, гордеещи се с факта, че са „цивилизовани“, винаги са възприемали писмеността като своето най-голямо постижение, отреждащо им несравнимо по-високо място от „варварите“ и „диваците“.

Знанието дава власт. Така и писмеността е овластявала модерните общества, тъй като им е позволявала да си предават с по-голяма точност, а и в по-големи количества и детайли знанията, идващи от далечни земи и времена. Да, имало е и такива като инките, които са управлявали цели империи, без да си служат с писменост, а и „цивилизованите“ народи невинаги са разгромявали „варварите“ — нещо, в което римляните са се убедили на свой гръб, когато са се изправили срещу хуните. Но европейското завладяване на двете Америки, Сибир и Австралия като че ли най-ясно показва какъв е бил обичайният изход от подобни сблъсъци.

Писмеността също е фигурирала в бойния арсенал на европейците — наред с оръжията, микробите и централизираната политическа организация — като едно по-модерно средство за нападение. С нейна помощ са били предавани заповедите на монарсите и търговците, организатори на завоевателните флотилии. Тези флотилии са следвали курса си с помощта на карти и писмени инструкции, изготвяни въз основа на наученото при предишни експедиции. Писмените отчети за отминалите начинания са мотивирали бъдещите, тъй като са описвали богатството и „тучните земи“, очакващи за награда победителите. От тези описания бъдещите завоеватели са разбирали в какви условия ще попаднат и затова са се подготвяли както подобава. Създадените впоследствие империи са били управлявани отново чрез писмеността. Ако в безписмените общества тази информация е можела да бъде предавана и с други средства, то писмеността безкрайно е улеснявала не само предаването на данни, но и го е правела по-детайлно, по-точно и по-убедително.

Защо обаче само някои народи са създали своя писменост, при положение че тя им е давала толкова големи преимущества? Защо например нито една традиционна общност на ловци-събирачи не е измислила или поне възприела от съседите си някаква писменост? Да вземем островните империи — защо писмеността е възникнала в минойски Крит, но не и в полинезийска Тонга? И колко пъти тя е възниквала самостоятелно в човешката история, при какви обстоятелства и най-вече с каква цел? Защо някои народи, успели да я създадат, са го направили много по-рано от другите? И защо се е получило така, че почти всички днешни японци и скандинавци са грамотни, за разлика от повечето иракчани, въпреки че писмеността е възникнала преди четири хилядолетия тъкмо на територията на днешен Ирак?

Разпространението на писмеността от местата на първоначалната й поява също повдига някои важни въпроси. Защо например е стигнала от Плодородния полумесец чак до Етиопия и Арабския полуостров, но пък не е преодоляла разстоянието от Мексико до Андите? Дали писмените системи са се разпространявали чрез прекопиране или просто вече съществуващите са вдъхновявали съседните народи да създадат свои? И ако някой е видял с очите си, че дадена система върши добра работа за даден език, това означава ли, че той безпроблемно ще състави азбука, която би вършила същото и за някой друг? Подобни въпроси възникват винаги, когато се опитваме да разберем произхода и развитието на много други също така важни аспекти на човешката култура — например технологията, религията и производството на храни. Що се касае до писмеността историкът, който би проявил интерес към този въпрос, има поне това предимство, че той много често може да намери и уникално точен отговор — с помощта на самите писмени свидетелства. Затова ще разгледаме развитието на писмеността не само заради нейната вътрешна стойност, но и заради светлината, която тя би хвърлила върху общия развой на културната история.

 

 

Трите основни стратегии, заложени в писмените системи, се различават по обема на съответната речева единица, отбелязвана с отделен писмен знак — дали това ще е основен звук, сричка или цяла дума. Разбира се, типът азбука, която днес използват повечето хора, е фонетичната, тъй като се смята, че тя се е погрижила за всичко и може да предложи готов и уникален знак за абсолютно всички по-основни звуци в даден език (т.нар. фонеми). Всъщност повечето такива системи съдържат едва по 20–30 букви, но в болшинството езици броят на фонемите е по-голям от буквите в техните азбуки. Например английският успява да опише близо 40 фонеми само с 26 букви. Затова и повечето азбучно описвани езици, включително английският, са принудени да обозначават няколко различни фонеми с една и съща буква, а някои фонеми пък — с комбинации от букви, каквито в английския са двубуквените sh и th (за всяка от които в руската и гръцката азбука съответно са предвидени отделни букви).

Втората стратегия използва т.нар. логограми, което ще рече, че отделният писмен знак отговаря на цяла дума. Такава е функцията на повечето знаци в китайската писменост (хандзъ), които се използват и в японската система, но под името канджи. До разпространението на азбучното писмо най-често срещани са били системите от този тип, като в тяхното число са влизали египетските йероглифи, маянските глифи и шумерските клинописи.

Третата стратегия, която вероятно е и най-малко позната на читателите на тази книга, използва знаци за всяка сричка. На практика повечето системи от този тип (наричани, както може би се досещате, сричкови азбуки) предлагат различни знаци само за сричките, съставени от една съгласна и една гласна (като в думата fa-mi-ly), и си служат с най-различни хитроумни трикове, за да опишат и сричките от друг тип с абсолютно същите знаци. Тези слогови азбуки са били нещо обичайно в древността — пример за тях е линейното Б писмо от Микенска Гърция. Някои са се съхранили и до днес, като най-съществена роля сред тях играе системата кана, която японците използват за попълване на бланки за телеграми и банкови преводи, както и в текстовете за незрящи читатели.

Неслучайно нарекох тези подходи „стратегии“, а не „системи“. Всъщност нито една действаща писмена система не прилага само една от тези стратегии. Китайската писменост не е чисто „логографска“, както и английската не е чисто „азбучна“. Подобно на всички азбуки, и английската използва много логограми — например цифри или знаци от типа на $, % и +, т.е. произволни обозначения, които не съдържат фонетични елементи и представляват цели думи. В уж „сричковото“ линейно Б писмо има и не малко логограми, както и типично „логографските“ египетски йероглифи включват и много силабични „писмена“, че даже и пълен комплект знаци (на практика — „азбука“) за всяка съгласна.

 

 

Да сътвориш цяла една писмена система от отделни „черти и резки“ очевидно е несравнимо по-трудно, отколкото да я заимстваш и адаптираш за собствените си цели. Първите писари е трябвало да формулират онези основни принципи, които сега приемаме като даденост — например да измислят как да „разглобят“ живата реч на отделните й съставни единици, независимо дали възприемат тези компоненти като думи, срички или фонеми. Трябвало е също да се научат да разпознават всяка такава „единица“ във всичките й нормални вариации в ежедневната реч, свързани с мощността на звученето, честотата на употребата й, скоростта, ударението, фразирането и индивидуалната специфика на произношението й. И още да решат дали една писмена система трябва да се съобразява с всички тези вариации. А след това е трябвало и да измислят начини да представят звуците чрез символи.

По един или друг начин първите писари са съумели да решат всички тези проблеми, без да разполагат с какъвто и да било нагледен образец. Очевидно тази задача е била изключително трудна, тъй като на пръсти се броят случаите в световната история, когато е била създавана напълно оригинална писменост. Два са безспорно доказаните случаи, в които тя е била създадена самостоятелно — в единия от шумерите в Месопотамия в края на IV хилядолетие пр.Хр., а в другия от мексиканските индианци в края на VII в. пр.Хр. (вж. Фигура 12.1). Същото би могло да се каже и за египетската (3000 г. пр.Хр.) и китайската писменост (ок. 1300 г. пр.Хр.). Най-вероятно всички останали народи, които след това са развили свои писмени системи, са ги заимствали, адаптирали или най-малкото са били вдъхновени от вече съществуващите примери.

Най-старата самостоятелно създадена система, чието развитие можем да проследим и в най-големи детайли, е шумерското клиновидно писмо. Но преди да го измислят, в продължение на хилядолетия жителите на някои земеделски селища в региона са използвали разни глинени „жетони“ с възможно най-прости форми и драскулки върху тях, за да оправят счетоводството си — примерно да си знаят точната бройка на овцете и зърнените запаси. В последните векове преди III хилядолетие развитието на счетоводните технологии, формати и знаци бързо е довело и до появата на първата писменост. Едно такова технологическо нововъведение е въвеждането в практиката на плоски глинени плочки, удобни за писане. За целта в началото са използвали просто по-остри предмети, които обаче постепенно са еволюирали в елегантни тръстикови „писци“, значително улесняващи нанасянето на знаци върху глината. Промяната на формата е включвала и постепенното утвърждаване на някои конвенции, днес повсеместно приети — например че е хубаво самият текст да бъде организиран в редове или колони (шумерите са изписвали редовете хоризонтално като съвременните европейци), че тези редове трябва да се четат в определена последователност (за шумерите — от ляво на дясно, също като при днешните европейци), а също така че е по-удобно, ако изписаните върху глинения „лист“ редове се четат отгоре надолу, а не обратното.

Решаващата стъпка обаче е включвала и решението на един основен проблем, касаещ на практика всички писмени системи — как да бъдат създадени такива общоприемливи и лесно разпознаваеми знаци, които да представят реално произнасяни звуци, а не някакви абстрактни представи или понятия, нямащи нищо общо с начина, по който се изговарят. Най-ранните етапи в този процес могат да бъдат проследени особено детайлно по хилядите глинени плочки, открити от археолозите в руините на шумерския град Урук, издигал се някога на бреговете на Ефрат на около двеста мили югоизточно от днешния Багдад. Първите шумерски „писмена“ представляват лесно разпознаваеми изображения на обозначавания обект (примерно схематична рисунка на риба или птица). Както можем да предположим, тези семпли „картинки“ са представяли главно числителни и съществителни, имащи пряко отношение към обозначените обекти, а получените от сбора им „текстове“ са били най-често счетоводни документи, попълнени в сух телеграфен стил, пропускащ повечето граматически елементи. Постепенно формата на знаците е ставала все по-абстрактна, особено след въвеждането на тръстиковия писец, за което вече стана дума. С комбинирането на стари знаци са се получавали нови, изразяващи други понятия — например знакът за глава е бил съчетан с този за хляб, за да представят в тази съвместна форма действието хранене.

Най-ранната шумерска писменост се е състояла от нефонетични логограми. Тоест тя не се е основавала на специфичните за шумерския език звуци, а самите знаци са можели да бъдат разчитани (и изговаряни) като съвършено различни звуци, за да изразят абсолютно същото понятие, но на някой друг език — също както цифрата 4 може да бъде произнесена (или „озвучена“) съответно като four, четыре, neljä и empat от говорещите английски, руски, фински и индонезийски. Може би най-важната стъпка в цялата история на писмеността е тази, която шумерите са предприели с въвеждането на фонетичната репрезентация — на първо време с изписването на някое по-абстрактно и не особено лесно за рисуване съществително с помощта на знака за друго съществително, което не е създавало такива проблеми, но е било негов омофон, т.е. звучало е по сходен начин, макар и да е имало различно значение. Например не е кой знае какъв проблем е да нарисуваш разпознаваемо изображение на понятието стрела, но ще видиш доста зор, ако се опиташ да представиш по същия начин и понятието живот, но тъй като и двете звучали еднакво на шумерски — ти, нарисуваната стрела започнала да означава и стрела, и живот. Неизбежната в случая амбивалентност е била преодолявана с въвеждането на един „безмълвен“ знак, наречен „ключ“ (или определител), който показвал към коя категория съществителни принадлежи обозначеният обект. Езиковедите наричат това революционно нововъведение, заложено и в основата на днешните „главоблъсканици“ и „шаради“, принцип на ребуса.

Веднъж налучкали този фонетичен принцип, шумерите са започнали да го прилагат много по-често, и то не само за изписването на абстрактни понятия. Използвали са го при изписването на отделни срички и граматически окончания. Например англоговорящият едва ли ще сети как да представи с пиктограма популярната наставка –tion, но спокойно би могъл вместо това да сътвори „картинка“, илюстрираща глагола shun („бягам от нещо си“, „отбягвам“), която, съгласете се, звучи по абсолютно същия начин. Фонетично интерпретирани знаци са били използвани и при изписването на по-дългите думи, за да се получи серия от „картинки“, всяка от които представя звученето на отделна сричка. Горе-долу по същия начин в ребусите представят глагола believe („вярвам“) — с две картинки, като на едната е изобразена пчела (bee), а на другата — лист (leaf). Фонетичните знаци са позволявали на писарите да използват един и същ знак при изписването на различни понятия, между които съществува някаква повече или по-малко пряка връзка — примерно „зъб“, „говор“ и „говорящ“, а също и да преодоляват двусмислеността с помощта на допълнителен фонетично интерпретиран знак (например, за представянето на понятия като „двама“, „всеки“ или „най-голям“).

В един момент шумерската писменост се е превърнала в сложна смес от три типа знаци: логограми, означаващи цели думи или имена, фонетични знаци, използвани за предаването на срички, букви, граматически елементи или част от думи, и определители („ключове“), които не са имали звуков еквивалент, но са решавали проблема с амбивалентността. Все пак тези фонетични знаци са били твърде малко, за да може шумерската писменост да се развие в завършена слогова или азбучна система. Някои срички са били лишени от каквито и да било писмени означения; един и същ знак е можел да бъде произнесен по различни начини или пък да бъде разчитан с еднакво основание като дума, сричка или буква.

Освен с шумерските клинописи, разполагаме и с още един пример от световната история, в който писмеността е възникнала напълно самостоятелно и той идва от коренните мезоамерикански общества (и по-точно от земите, които днес определяме като южно Мексико). Фактът, че мезоамериканската писменост като цяло е възникнала независимо от тази в Стария свят, се смята за безспорен, тъй като (поне досега) не са открити убедителни доказателства за „предвикингски“ контакти между онези американски и евразийски общества, които са познавали писмеността. Освен това формата на мезоамериканските „писмена“ коренно се различава от тази на която и да било евразийска система. Известни са около една дузина мезоамерикански системи, които очевидно имат връзка помежду си, но в по-голямата си част са само частично дешифрирани. Най-ранната (за момента) съхранена писменост е от сапотекския ареал в южно Мексико и датира от VII в. пр.Хр., но далеч по-обстойно проучена е тази на маите от равнините, в която най-ранната фиксирана дата отговаря на 292 г. сл.Хр.

Въпреки самостоятелното си възникване и отличителна форма на знаците, маянската писменост е организирана на принципи, в основата си сходни с тези на шумерската и някои други евразийски системи, вдъхновени от нея. Подобно на шумерите, маите също са използвали едновременно логограми и фонетични знаци. Логорамите за абстрактни понятия често са били съставяни на принципа на ребуса. Тоест абстрактното е било изписвано с помощта на знак за друго понятие със сходно звучене, но различен смисъл, което обаче по-лесно би намерило визуален израз. Подобно на японската кана и сричковото линейно Б писмо от Микена, маянските фонетични знаци най-често са изразявали срички, състоящи се от съгласна плюс гласна (от типа на та–, те–, ти–, то–, ту–). И подобно на буквите от най-ранната семитска азбука, маянските слогови знаци са произлезли от пиктограми за понятия, чиято фонетична форма е започвала със същата сричка (например сричката не– е била представяна със схематично изображение на опашка, тъй като съответната дума в маянския език е нех).

Тези паралели между древните мезоамерикански и западноевразийските писмености свидетелстват за универсалността, присъща по принцип на човешката съзидателност. Шумерският и мезоамериканските езици може и да не имали нищо общо, но са пораждали сходни проблеми, когато е трябвало да бъдат представени в писмен вид. Затова и решенията, открити от шумерите през III хилядолетие пр.Хр., са били преоткрити на свой ред и в срещуположната част на света — от мезоамериканските индианци, но през VII в. пр.Хр.

 

 

С изключение може би само на египетската и китайската писменост, а и тази на Великденския остров (които ще разгледаме по-долу), всички останали системи в света, независимо от времето и мястото на появата им, очевидно са били съставени въз основа на едни и същи модели, т.е. те са били модификации на някоя вече съществуваща система (шумерска или мезоамериканска) или най-малкото са били вдъхновени от нея. Както стана ясно, една от причините, че самостоятелно възникналите са толкова малко, е изключително трудното им съставяне. Друга се свежда до това, че възможността за самостоятелно създаване на писменост най-често е била осуетявана от факта, че вече е имало такава в лицето на шумерската, мезоамериканската или производните им.

Знаем, че създаването и доусъвършенстването на шумерската писменост е отнело стотици, ако не и хиляди години. Както ще видим, предпоставките за едно такова развитие включват някои по-специфични социални особености, които определят дали обществото ще открие полза в самата писменост и дали ще е склонно да поддържа нужното съсловие от специалисти в тази сфера (най-общо казано, „писари“). Много други древни общества, освен шумерското и това на древните мексиканци, са успели да създадат необходимите условия — например в древна Индия, Крит и Етиопия. Но така или иначе шумерите и древните мексиканци са се възползвали първи от тях, съответно в Стария и Новия свят. И след като са го направили, детайлите или по-скоро принципите на техните писмени системи бързо са се разпространили и сред останалите общества, още преди да са успели да отделят необходимите столетия или хилядолетия за същата цел. По този начин са били предотвратени или осуетени и евентуалните им самостоятелни експерименти в тази насока.

Разпространението на писмеността е ставало по един от тези два начина, които, макар и противоположни, намират своите паралели и в историята на технологията и идеите. Да кажем, че някой е изобретил нещо и го е пуснал в употреба. Ако и вие сте сред неговите кандидат-потребители, едва ли ще е нужно да измисляте нещо подобно при положение, че другите вече са го направили и, което е по-важното, то е доказало своята практическа стойност.

Едно подобно предаване на изобретенията предполага широк спектър от форми. В единия край попада „прекопирането“ — когато възпроизвеждаш или модифицираш някакъв наличен и вече детайлно разработен „оригинал“. На срещуположния край се озовава дифузията, в случая на идеи — когато имаш основната идея, но се налага да преоткриеш и доизкусуриш детайлите. Фактът, че знаеш, че това е възможно, те стимулира допълнително, но крайният резултат може и да не напомня особено първоначалния вариант.

Да вземем един пример от по-ново време. Историците още спорят по кой от двата начина — чрез прекопиране или идейна дифузия — Русия се е сдобила с атомна бомба. Дали руските конструктори са се ръководили в усилията си най-вече от „оригинала“, т.е. вече създадената американска бомба, която е била открадната и предадена им от шпионите? Или просто разкриването в Хирошима на това оръжие, държано дотогава в тайна, най-после е убедило Сталин, че е възможно да бъде създаден негов аналог, и руските учени са съумели самостоятелно и в съвсем кратки срокове да преоткрият и възпроизведат принципите й, без да се съобразяват чак толкова с малкото, което са знаели за стореното от техните американски колеги? Подобни въпроси възникват пред историците и когато се занимават с изобретяването на колелото, пирамидите или барута. Нека видим сега как тези два начина — „прекопиране“ и „идейна дифузия“ — са спомогнали за разпространението на писмеността.

 

 

Днес някои професионални езиковеди създават такива системи за безписмените общества, прилагайки най-вече метода на прекопирането. В повечето случаи резултатът представлява модификация на вече съществуващи азбуки (понякога и сричкови). Например има мисионери-лингвисти, които подготвят най-различни модификации на латиницата за стотиците новогвинейски или индиански езици. През 1928 г. една такава модификация, дело на специално упълномощени от държавата езиковеди, е одобрена от съответните инстанции в Турция и утвърдена като официална писменост. Аналогичен е и случаят с многобройните модификации на кирилицата, създадени за различните езици, които се говорят на територията на Русия.

В някои случаи знаем по нещичко и за онези, които са създавали подобни системи в по-далечното минало. Например самата кирилица (имам предвид тази, която и сега използват в Русия) е произлязла от една адаптация на гръцката азбука плюс някои еврейски букви, която пък е дело на св. Кирил [или, ако предпочитате, Константин-Кирил Философ], византийски мисионер, изпратен сред славяните през IX в. Най-старите запазени текстове на някой от германските езици (към чието семейство, както знаем, спада и английският) са записани на готската азбука, създадена от епископ Улфилас, който също е бил мисионер и е действал сред визиготите, живели на територията на днешна България през IV в. Подобно на кирилицата, и тази е представлявала пъстра смесица от букви, заимствани от различни източници: в нея фигурират двайсетина гръцки букви, четири-пет латински и още две, за които се предполага, че са взети от руническата писменост или пък са сътворени от самия Улфилас. В повечето случаи обаче не знаем абсолютно нищо за хората, създали някои от най-разпространените в миналото азбуки. Затова пък можем да сравним новопоявилите се в миналото азбуки с тези, които са съществували преди тях, и да открием — примерно по формата на буквите — кои точно са им служили за образци. По този начин можем да установим със сигурност, че линейното Б писмо на Микенска Гърция е било адаптирано около 1400 г. пр.Хр. на базата на линейното А писмо (също сричково), използвано в минойски Крит.

Във всички тези стотици случаи, когато една вече съществуваща писмена система е била използвана като „модел“, за да бъде пригодена за същите цели, но на друг език, са възниквали и проблеми, тъй като на света няма два езика, които да са с идентична фонетика. Някои осветени от традицията букви спокойно са можели да отпаднат, тъй като фонемите, които са представяли, не са се срещали в другия, безписмен дотогава език. Например във финския не се срещат звуците, които в ред други европейски езици се представят с буквите h, c, f, g, w, x и z, затова и финландците не са включили тези иначе съвсем прилични знаци в своята версия на латиницата. Като че ли по-често е възниквал противоположният проблем — налагало се е да се сътворяват „нови писмена“ за някои звуци, специфични за заимстващия език, които обаче не са се прескачали в този, от който са заимствали. Този проблем е бил решаван по най-различни начини — с използването на условни комбинации от два или повече знака (като английското th, на което в гръцката и руническата писменост е отговарял само един знак); с добавянето на по-малък диакритичен знак към вече съществуваща буква (от рода на испанската тилда в ñ или немския умлаут в ö, цели рояци от които танцуват около буквите в полската или турската азбука); с кооптирането на знаци, от които заимстващият език не е изпитвал особена нужда (както чехите са рециклирали латинското c, за да намерят визуален израз на фонемата ц) или просто чрез създаването на нови букви (което нашите средновековни предци са постигнали в лицето на j, u и w).

Латиницата се явява краен продукт на една дълга серия от постъпателни „копирания“ и „прекопирания“. Но самата идея за буквено писмо по всяка вероятност се е родила само веднъж в цялата човешка история — сред семитите, живели през II хилядолетие пр.Хр. в областта между днешна Сирия и Синайския полуостров. Тоест прототипът на всички онези стотици азбуки, с които си служим днес или са ни познати от историята, е точно тази древносемитска азбука. В отделни случаи (както с ирландския огам) това е ставало по пътя на идейната дифузия, но в повечето чрез прекопиране и модифициране на вече утвърдени форми.

Тази еволюция на писмеността в азбука може да бъде проследена още при египетските йероглифи, които са включвали и набор от 24 знака за 24-те египетски съгласни. Египтяните обаче никога не са направили логичната (за нас) следваща стъпка: да разкарат всички тези логограми, ключове и знаци за двойни или тройни съгласни и да преминат изцяло към консонантна азбука. Някъде към 1700 г. пр.Хр. семитите, които са си имали вземане-даване с египтяни и йероглифи, са започнали да експериментират в тази насока.

Ограничаването на броя на знаците, за да останат единствено тези за отделните съгласни, е било само първата от онези преломни иновации, които отличават азбуките от останалите писмени системи. Второто, което е трябвало да улесни потребителите при наизустяването на азбуката е било разполагането на самите букви в строго определена последователност и даването им на лесно запомнящи се имена (от типа на а, бе, це, де и т.н.). Но семитските са носели и определен смисъл на съответните езици, тъй като това са били думи за добре познати реалии (’алеф = бик, бет = къща, гимел = камила, далет = врата и прочее в същия дух). И тези семитски слова са били свързани „акрофонично“ със семитските съгласни, които са обозначавали. С други думи, първата фонема в името на дадения обект е отговаряла и на буквата, носеща същото име (’а, б, г, д и т.н.). Наред с това най-ранните форми на семитските букви явно са били просто рисунки на въпросните обекти. Всички тези специфични особености са улеснявали неимоверно запаметяването на формите, имената и последователността на знаците в семитското буквено писмо. Повечето съвременни азбуки, включително и нашата, са успели да съхранят — с някои незначителни модификации — първоначалната последователност (а в случая с гръцката — дори и първоначалните имена на буквите: алфа, бета, гама, делта и т.н.) в продължение на повече от три хилядолетия. Една от тези модификации, която читателят би трябвало вече да е забелязал, се състои в това, че на мястото на семитското и гръцкото г е дошло латинското (и английско) c, но римляните са се реванширали, като са сложили едно чисто ново g на сегашната му позиция.

Третото и на практика последно нововъведение, довело и до съвременните азбуки, е било свързано с гласните. Още в зората на семитската писменост са започнали експерименти с методите за изписване на гласните, като са добавяли по-малки допълнителни букви за означаване на избрани гласни или пък точки, линии или ченгелчета, които са изпъстряли пространството около консонантните знаци. През VIII в. пр.Хр. гърците станали първия народ, започнал системно да обозначава всички гласни с букви от същия тип, използван и за съгласните. Елините извлекли формите на буквите за своите гласни α, ε, η, ι и ο от пет букви, използвани във финикийската азбука за означаване на съгласни, които липсвали в гръцкия език.

Една от линиите на прекопиране и еволюционни модификации, тръгнала от тези най-ранни семитски „писмена“, е преминала през първите арабски системи, за да стигне и до съвременната етиопска азбука. Друга и далеч по-важна е еволюирала през арабицата, използвана в официалната документация на Персийската империя, в сегашните арабска, еврейска, индийска и югоизточноазиатска азбуки. Но най-позната на европейския и американския читател е линията, тръгнала от финикийците, за да стигне през VIII в. пр.Хр. до гърците, а след това до етруските (в рамките на същото столетие), а през следващото — и до римляните, чиято азбука с леки модификации е същата, на която е отпечатана и тази книга. Тъй като разполагали с едно огромно преимущество — да съчетават прецизността с простотата — днес азбуките са възприети в повечето части на модерния свят.

 

 

Прекопирането на оригинала и модификацията му може и да са най-прекият начин за предаване на технологии, но тази опция далеч не винаги е била на разположение на потребителя. Оригиналите могат да бъдат и строго секретни или просто неразгадаеми за онези, които не са запознати със самата технология. Думите могат и да загатват за някое изобретение, направено в далечни земи, но детайлите да останат забулени в тайна. Възможно е и да се знае само основната идея: някой е постигнал нещо по някакъв начин. Но дори и тази оскъдна информация е достатъчна да вдъхнови другите да открият свой път до същия резултат.

Един особено впечатляващ пример от историята на писмеността е слоговата (или буквено-сричкова) азбука, създадена в Арканзас около 1820 г. от един индианец от племето чероки, на име Секвоя, и съобразена със спецификата на черокския език. Въпросният Секвоя забелязал, че белите драскат някакви си заврънкулки на хартия и явно имат огромна полза от тях, тъй като те им помагат да запишат, а при нужда и да повторят някоя по-дълга реч. Само че детайлите си оставали мистерия за него, тъй като, подобно на повечето си съплеменници (до 1820 г.), Секвоя бил неграмотен и не можел нито да говори, нито да чете на английски. И тъй като бил ковач взел, че измислил своя счетоводна система, за да си води сметка за борчовете на своите клиенти. За целта правел семпла рисунка на всеки клиент, към която добавял кръгчета и чертички, за да не забравя броя на монетите, които той му дължал.

Някъде към 1810 г. на Секвоя му хрумнало да създаде цяла система за писане на черокски език. Отново започнал с рисунки, но скоро се отказал от тях, защото му се сторили твърде сложни, а и изискващи определени художествени умения, които далеч не всички от съплеменниците му притежавали. Следващата му стъпка била да измисли отделни знаци за всяка дума, но пак не бил удовлетворен от резултата, тъй като създавал хиляди знаци, а те все не стигали.

В един момент човекът си дал сметка, че думите са изградени от разни простички комбинации от звуци, които се повтарят в различните думи — тоест това, което ние бихме нарекли срички. На първо време създал 200 сричкови означения, но постепенно ги свел на 85, в повечето случаи за комбинации от една съгласна и една гласна.

Един от източниците за самите знаци бил английската читанка, връчена му от един учител, от която щедро черпел идеи за формата на буквите. Двайсетина от черокските слогови знаци са заимствани директно от буквите на английската азбука, макар и, разбира се, с напълно променено значение (впрочем Секвоя така и не се научил да чете на английски). Например харесал си английските D, R, h и b, за да представят съответно черокските срички а–, е–, си– и ни–, а за цифрата 4 преценил, че е най-подходяща за се–. Дотук копирал, но измислял и други знаци, като модифицирал формата на английските: например, съответно за сричките йу–, са– и на–. Някои пък били плод на собствената му инвенция — като съответно за хо–, ли– и ну–. Слоговата азбука на Секвоя получила високо признание сред професионалните лингвисти, тъй като се оказала много подходяща за черокския език и лесна за запомняне. Скоро грамотността сред чероките достигнала почти 100%, хората си купили печатарска преса, отлели буквите на Секвоя и започнали да печатат книги и вестници.

Черокската азбука си остава и до днес един от най-известните примери за писменост, възникнала чрез идейна дифузия. Факт е, че Секвоя е взел „наготово“ хартията и другите материали за писане плюс самата идея за писменост, съставена от отделни знаци, както и формата на няколко десетки от тях. Но тъй като не е можел да чете и пише на английски, той не е навлязъл в повече детайли и дори не се е интересувал особено от принципите, на които са били създадени вече съществуващите азбуки в света, който го е заобикалял. Изправен пред всичките тези непонятни за него „писмена“, той е предпочел нещо друго — да (пре)сътвори напълно самостоятелно слоговата азбука, без дори да подозира, че критяните са направили това още преди 3500 години.

 

 

Примерът със Секвоя може да ни послужи като модел за начина, по който идейната дифузия е довела до появата на много писмени системи в древността. Азбуката хангюл, създадена по заповед на корейския владетел Сей Джонг през 1446 г. н.е. за нуждите на родния му език, очевидно е била вдъхновена от графичната форма на китайските йероглифи, но и от азбучния принцип, заложен в монголската или тибетската будистка писменост. Затова пък Сей Джонг е лично отговорен^[1] за облика на хангюлските „писмена“, както и за някои по-специфични особености на въпросната азбука, включително групирането на звуците по срички във въображаеми квадратчета и особено графичната форма на консонантните знаци, показваща в каква позиция трябва да бъде поставен езикът или устните, за да бъде произнесена и съответната съгласна. Системата огам, използвана в Ирландия и отделни части на келтска Британия след IV в. н.е., също се е базирала на фонетичния принцип (заимстван от наличните европейски азбуки), но и в този случай са налице някои уникални форми на знаците, най-вероятно извлечени от петопръстната друидска система за жестови сигнали^[2].

В случая с хангюл и огам можем да говорим по-скоро за идейна дифузия, отколкото за самостоятелно откритие, изолирано от околния свят, тъй като знаем, че и двете общества, които са ги използвали, са били в контакт с други, вече разполагащи с писменост, и несъмнено са били вдъхновени от тези „чуждоземни писмена“. Съвсем различен е случаят с шумерските клинописи и най-ранните мезоамерикански писмености — тук вече спокойно можем да говорим за самостоятелно откритие, тъй и като и в двете полукълба по онова време не е имало други писмени системи, които биха могли да послужат като източник на вдъхновение. Засега все още не е разрешен окончателно въпросът за произхода на писмеността от Великденския остров, както и на китайските и египетските йероглифи.

Полинезийците, живеещи на Великденския остров в Тихия океан, са имали уникална писменост, чиито най-ранни запазени образци обаче датират едва от 1851 г., т.е. доста след първото идване на европейците през 1722 г. Напълно възможно е тази писменост да е възникнала самостоятелно преди появата на европейците, но за съжаление не са запазени никакви доказателства за това. Може би и в този случай е най-добре да се придържаме към сигурните факти и да приемем, че местните хора са се убедили особено нагледно в предимствата на писмеността, когато през 1770 г. една испанска експедиция им връчва прокламация, обявяваща анексирането на техния остров…

Колкото до китайската писменост, чиито най-ранни свидетелства датират от 1300 г. пр.Хр., макар и това да не изключва възможността да се е появила по-рано, тя също се отличава с уникални местни особености, което важи и за основните й принципи, затова повечето учени са склонни да смятат, че се е развила самостоятелно. Писмеността е била създадена още преди 3000 г. пр.Хр. в Шумер, на 4000 мили западно от най-старите китайски градски средища, а към 2200 г. пр.Хр. се е появила и в долината на Инд, която пък отстои на 2600 мили западно от тях, но не са известни други древни системи, които да са били използвани в обширната област между споменатата част на Индия и Китай. Тоест няма данни за каквато и да е друга система, която би могла да е вдъхновила първите китайски „писмотворци“.

За египетските йероглифи, които са може би най-широко коментираната писменост от древността, също се приема, че са плод на самостоятелно развитие, но алтернативната интерпретация за идейна дифузия като че ли тук звучи по-убедително, отколкото в случая с китайските знаци. Това йероглифно писмо се появява някак ненадейно, и то в завършен вид, около 3000 г. пр.Хр. Египет се намира само на 800 мили западно от Шумер, с който е поддържал и търговски връзки. Фактът, че до нас не са достигнали никакви данни за постепенно развитие на йероглифната система, ми се струва подозрителен, още повече че местният сух климат е особено подходяща среда, в която биха могли да се съхранят първите експерименти в сферата на писмеността. Климатът в Месопотамия не е много по-различен, но пък разполагаме с изобилие от данни за шумерските клинописи, чието развитие е протекло поне няколко века преди споменатата 3000 г. пр.Хр. Не по-малки подозрения ми вдъхват и някои други, на пръв поглед самостоятелно създадени писмености в Иран, Крит и Турция (наричани съответно еламитско, критско пиктографско и хетско йероглифно писмо), които са се появили след шумерската и египетската. Макар и всяка от тях да е използвала специфичен набор от знаци, които очевидно не са заимствани от Египет или Шумер, хората, ангажирани със създаването им, едва ли не са имали никаква представа за аналогичните системи, използвани от техните търговски партньори.

Би било твърде странно съвпадение, ако след милионите години на безписмено съществуване всички тези средиземноморски и близкоизточни народи са стигнали просто така, без никакво чуждо влияние, до идеята за писменост, и то само с няколко века разлика помежду си. Затова и най-логичното обяснение, поне според мен, е идейната дифузия (както в случая със Секвоя). Тоест египтяните и останалите народи вероятно са усвоили от шумерите самата идея за писменост, както и някои основни принципи, след което са създали и свои, както и специфични форми за самите знаци.

 

 

А сега нека се върнем на основния въпрос, с който започнахме тази глава: защо писмеността е възникнала и се е разпространила само в някои общества, но не и в останалите? Като че ли най-подходящи за начало на дискусията са ограничените възможности, приложения, а и потребители на най-ранните системи.

Тези най-ранни писмености са били или несъвършени, или амбивалентни, или прекалено сложни — или пък всичко това заедно. Например най-старите шумерски клинописи не са били подходящи за предаване на нормална проза, а само за кратки „телеграфни“ съобщения, чийто речников запас се е свеждал до имена, числителни, мерки за тегло, думи за визираните обекти и някое и друго прилагателно. Все едно някой съвременен американски съд да излезе със следното решение — „Джон — 27 тлъсти овце“ — вместо да го формулира по всички граматически правила: „Съдът постанови Джон да заплати глоба в полза на държавата в размер на двадесет и седем угоени овце.“ Впоследствие шумерските клинописи са били способни да предават и доста по-изискана проза, но едва след въвеждането на онази смесена система, за която споменах — чрез комбинации от логограми, фонетични знаци и „ключове“, с което отделните знаци са станали стотици на брой. В това отношение линейното Б писмо от Микенска Гърция е било по-опростено, тъй като е съдържало „само“ около 90 сричкови знака (плюс логограмите), но пък също е страдало от излишна многозначност. Имало е лошия навик да изяжда всички съгласни в края на думите и за капак е използвало един и същ знак за няколко учленявани по сроден начин съгласни (достатъчно е да споменем, че по еднакъв начин са били означавани л и р, п, в и ф, а също и г, к и х). Знаем в какви неловки ситуации изпадаме, когато някой кореняк японец се опитва да ни заговори на английски, без да прави разлика между фонеми като l и r. Представяте ли си каква каша щеше да стане, ако английската азбука бе склонна към същата „хомогенизация“ и нямаше да можем да разберем за какво всъщност се говори в текста — за lab, lap или laugh?!…

Друг недостатък на тези първи системи е оскъдният брой хора, които са можели да си служат с тях. Писаното слово е било достояние само на професионалните писари, наети от местния владетел или храм. Например нямаме никакви доказателства, че линейното Б писмо е било разбираемо и за други микенци, освен дворцовите бюрократи. Тъй като по съхранените документи от дворцовите архиви в Кносос и Пилос лесно се различава индивидуалния почерк на съставялите ги писари, можем спокойно да заявим, че общият им брой е варирал между 40 и 75.

Приложението на тези лапидарни, нескопосни и твърде многозначни „писмена“ е било също така ограничено, както и броят на пишещите ги. Ако някой се надява да разбере какви мисли и чувства са вълнували шумерите от III хилядолетие преди Христа, ще бъде горчиво разочарован, защото най-старите им текстове представляват сухи, лишени от емоционалност отчети, в които проличава единствено манталитетът на дворцовата и храмова бюрокрация. Близо 90% от глинените плочки на най-старите известни шумерски архиви (от Урук) са чисто и просто сметки — какви стоки са купувани, колко е платено за тях, какви надници са получавали земеделските работници и каква реколта са събирали. Едва по-късно, след прехода от логограми към фонетична писменост, те са започнали да създават и прозаични повествования, свързани с дворцовата пропаганда или митологията.

Затова пък микенските гърци дори не са успели да достигнат стадия на мита и пропагандата. За сведение една трета от плочките, открити в Кносос, са отново отчети за броя на овцете и количеството въ̀лна, добито от тях, докато в тези от Пилос непропорционално голям дял получава ленът. Явно и линейното Б писмо е било твърде амбивалентно и е позволявало различни интерпретации, затова употребата му се е ограничавала в сферата на дворцовото счетоводство, чийто строго определен контекст и оскъден речников запас е улеснявал разчитането му. Впрочем Илиадата и Одисеята са били съставени и предавани на безписмената им аудитория от също такива безписмени бардове и са били записани едва след няколко столетия, когато е била създадена и гръцката писменост.

Същата ограничена употреба е характерна и за египетската, мезоамериканската и китайската писменост. С най-старите египетски йероглифи са били попълвани документи с религиозен или пропаганден характер, както и чиновнически отчети. По същия начин и съхранените писмени свидетелства на древните маи обслужват предимно пропагандни цели, тъй като описват генеалогиите и победите на техните владетели, наред с данни от астрономическите наблюдения на жреците. Най-старите съхранени китайски писмени паметници (от края на династия Шан) съдържат ритуални гадателски формули, свързани с дворцовите дела, и са изписани върху костенуркови коруби. Ето и типичен образец: „Владетелят, разчитайки пукнатината [върху корубата, разпукнала се при нагорещяване], каза: «Ако детето се роди на еди-кой си ден, очаква го изключително благоприятна съдба.»“

Днес би ни била по-интересна следната тема: защо обществата с рано възникнали писмености са приемали тази „амбивалентност“, която неминуемо им е отреждала ограничен брой функции, както и потребители? Дори само това е достатъчно, че един такъв въпрос би разкрил огромната разлика между гледната точка на древните и нашите собствени очаквания, свързани с масовото ограмотяване. Ограничената употреба на древните писмена е била напълно преднамерена и точно този фактор е възпрепятствал създаването на по-комуникативни и не толкова амбивалентни системи. По думите на Клод Леви-Строс основната функция на всяка древна писменост се е състояла в това — „да улеснява поробването на други човешки същества“. Личната употреба на писането от страна на „непрофесионалисти“ е станала възможна едва на един доста по-късен етап, когато самите системи са били опростени и така са станали много по-експресивни.

Например с рухването на микенската цивилизация изчезва и линейното Б писмо, а Елада се завръща в предписмената епоха. И когато писмената отново се завръщат през VIII в. пр.Хр., самата система, както и нейните потребители и употреби вече са доста по-различни. Писмеността вече не е енигматичен сричков ребус, или „силабарий“, смесен с логограми, а типичен „алфабет“, заимстван от финикийската консонантна азбука, но допълнен с едно чисто гръцко изобретение — гласните. Вместо да бълва списъци на овце, разбираеми единствено за писари и четени само в дворците, тази гръцка азбука още от мига на появата си се превръща в изразно средство и „носител“ на поезия и хумор, които всеки би могъл да чете в собствения си дом. Например най-ранният запазен паметник на древногръцката азбука (между другото, надраскан върху един атински кърчаг) датира от 740 г. пр.Хр., а изписаният стих гласи: „Танцьорът, що най-чевръсто скача, ще спечели този съд за награда.“ Тоест става дума за състезание по танци. Друг подобен пример са трите стиха (в дактиличен хекзаметър), този път изписани върху бокал: „Аз съм чашата на Нестор, от която тъй сладко се пие. Всеки, който пие от мен, бива тутакси обземан от страстта на златокъдрата Афродита.“ Най-ранните съхранени образци на етруската и латинската писменост също са надписи върху чаши и съдове за вино. Едва по-късно това лесно усвоимо средство за междуличностна комуникация е започнало да обслужва и някои обществени, както и чисто бюрократични цели. С други думи, последователността в развитието на азбучното писмо е тъкмо обратната в сравнение с по-ранните логограмни и сричкови системи.

 

 

Ограничените употреби и потребители на тези най-ранни системи подсказват и отговора на въпроса защо писмеността се е появила толкова късно в хода на човешката еволюция. Случаите, в която тя е възникнала самостоятелно или почти без чужди влияния, например Шумер, Мексико и Египет, както и тези, в които новооткритите системи са били бързо усвоени и адаптирани — съответно в Крит, Иран, Турция, долината на Инд и земите на маите — са винаги свързани със социално стратифицирани общества с комплексни и централизирани политически институции, на свой ред регулиращи производството на храни, което отношение ще разгледаме в една от следващите глави. В своя най-ранен вид писмеността е обслужвала целите на тези институции (под формата на стопански отчети и пропагандни материали), а потребителите й са били професионални бюрократи, разчитащи на зърнените запаси, трупани от селските производители. Споменахме, че нито една култура на ловци-събирачи не е създала и дори не е адаптирала някоя писменост за собствените си цели, защото не е предлагала и подобно „институционално“ приложение на писмените знаци — повече от ясно е, че социалните и чисто земеделски механизми, задвижващи производството на храни, изискват и професионално съсловие от писари.

От всичко това можем да направим извода, че производството на храни и неговото хилядолетно развитие са били най-съществените фактори в еволюцията на писмеността, както и в тази на микробите, причиняващи човешките епидемични заболявания. Писмеността е възникнала самостоятелно само в Плодородния полумесец, Мексико и (вероятно) Китай не заради друго, а защото това са били и местата, където производството на храни се е появило за първи път в съответните полукълба. И едва след като е била създадена от тези общества, тя се е разпространила — с помощта на търговията, завоевателните войни и религията — и сред другите, които са имали сходна икономическа и политическа организация.

Производството на храни може и да е било задължително условие за развитието или ранното усвояване на писмеността, но само по себе си не е било достатъчно. В началото на тази глава споменах, че има и не малко общества, които са развили производство на храни и са разполагали с комплексна политическа организация, но не са успели до най-ново време да се сдобият с писменост. Тези примери, толкова озадачаващи за съвременните изследователи, за които писмеността е неизменна съставка на всяко по-сложно структурирано общество, включват и една от най-големите империи, познати ни от световната история — тази на инките в Южна Америка. Към тях можем да добавим и протоимперията, възникнала на архипелага Тонга, хавайската, появила се в края на XVIII в., всички онези племенни „държави“ в субекваториална и субсахарска Западна Африка от периода преди ислямската инвазия, както и най-големите индиански общества в Северна Америка — тези от долината на Мисисипи плюс околните им „васали“. Защо те не са успели да се сдобият с писменост, въпреки че са притежавали всички необходими качества?

Тук би следвало да си припомним, че огромното мнозинство от обществата, познаващи писмеността, не са я създали самостоятелно, а са я получили наготово или са заимствали принципите й от свои съседи, или пък са били вдъхновени от техния пример. Безписмените общества, които току-що изброих, са стартирали и доста по-късно в производството на храни в сравнение с Шумер, Мексико и Китай. (Още не знаем със сигурност кога точно се е появило то в Андите, където впоследствие е била създадена и империята на инките.) При по-добро стечение на обстоятелствата (и най-вече ако са разполагали с повече време) може би и тези безписмени общества също са щели да създадат свои писмености. Може би, ако са живеели по-близо до Шумер, Мексико или Китай, те също са щели да се сдобият с писменост или поне с идеята за нея от своите съседи — по същия начин, както са постъпили древните индуси, маи и още много други. Но, уви, те са живеели твърде далеч от тези първи средища на писаното слово и са се убедили в неговите предимства едва през модерната епоха.

Значението на фактора изолираност проличава най-ярко в случая с Хаваите и Тонга, отдалечени на 4000 мили в океана от най-близките писмени общества. Що се отнася до останалите, тук за пореден път се убеждаваме, че разстоянието, което би могла да прелети една врана, не е най-надеждният критерий, по който бихме могли да определим изолираността на едно човешко общество. Например Андите, западноафриканските царства и устието на Мисисипи са се намирали съответно „само“ на 1200, 1500 и 700 мили от най-близките писмени общества (разбирай Мексико, Северна Африка и… отново Мексико). Тези разстояния са значително по-малки от онези, които азбуката е трябвало да измине от своята родина в Източното Средиземноморие, за да стигне за някакви си две хилядолетия и до Ирландия, Етиопия и Югоизточна Азия. Но това е печалната истина — хората често биват спирани от разни екологични и водни бариери, над които враните могат просто да прелетят. Например между познаващите писмеността държави в Северна Африка и безписмените в Западна Африка се е простирала Сахарската пустиня, която не е била особено благоприятна среда за развитието на земеделие и появата на градове. По същия начин и пустините в Северно Мексико са се оказали непреодолима бариера между градските средища на юг от тях и племенните общества в долината на Мисисипи. Комуникацията между Мексико и Андите е можела да бъде осъществена единствено по море или по един крайно дълъг и труден маршрут, минаващ през джунглите на Панамския провлак. Затова и Андите, Западна Африка и долината на Мисисипи са останали изолирани от вече ограмотените си съвременници.

Разбира се, това не означава, че те се живели в пълна изолация. Например с течение на времето Западна Африка се е сдобила с домашните животни от Плодородния полумесец въпреки сахарската бариера, а по-късно е изпитала и влиянието на исляма. Царевицата е стигнала от Мексико до Андите и (макар и доста по-бавно) до долината на Мисисипи. Но както видяхме в Глава X, ориентацията на континенталните оси и екологичните бариери в Африка и двете Америки са забавили доста осезателно разпространението на житно-зърнените култури и домашния добитък. Историята на писмеността е и нагледен пример за начина, по който географските и екологични фактори се отразяват на човешката изобретателност, както и на разпространението на самите открития.