Джаред Даймънд
Пушки, вируси и стомана (11) (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава IX
Зебрите, нещастните бракове и принципът на Ана Каренина

Всички одомашнени животни си приличат, всяко неподдаващо се на одомашняване животно не се поддава посвоему.

Ако си мислите, че вече сте чели нещо подобно, вие сте напълно прави. Нанесете някои промени и ще получите знаменитото първо изречение от един от най-великите романи на Толстой, Ана Каренина: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“^[1] С тези думи авторът явно е искал да каже, че за да бъде щастлив, един брак трябва да постигне успехи в най-различни отношения: сексуалното привличане, съгласието по най-наболелите финансови проблеми, възпитанието на децата, религията, ролята на родителите на съпрузите, както и още ред други жизненоважни неща. Неуспехът в една от тези области спокойно може да съсипе брака, дори да са налице всички останали предпоставки.

Този принцип може да бъде приложен и в ред други житейски сфери, за да ни помогне да опознаем още по-задълбочено случващото се. Общо взето, ние сме склонни да търсим лесни и еднозначни обяснения на успеха. Но ако подходим по същество, може би най-важната предпоставка за успеха е тази — да избягваш многобройните и най-различни причини за евентуалния неуспех. Принципът на Ана Каренина може да обясни и една особеност на доместикацията, която е имала много тежки последици в човешката история, а именно, че много наглед подходящи едри бозайници (например зебрата и американската дива свиня пекари) така и не са били одомашнени, а успешното одомашняване на бозайници е било проведено почти изцяло в Евразия. И тъй като в предишните две глави обсъдихме въпроса защо толкова много подходящи диви растения никога не са били култивирани, сега ще се заемем с аналогичния въпрос за домашните бозайници. И предишният въпрос — „ябълки или индианци“ — сега ще прозвучи така: „Зебри или африканци?“

В Глава IV си припомнихме многобройните начини, по които одомашнените бозайници са изиграли решаваща роля в онези човешки общества, които са разполагали с тях. Преди всичко те са предлагали на стопаните си месо, различни млечни продукти (и торове), транспорт, вълна и кожи, били са неотменна част от техния военен и агрономически арсенал, но също така и вируси, убиващи хората, които дотогава не са имали контакти с тях.

Разбира се, не бива да забравяме и по-малките домашни бозайници, птици и насекоми, които също са били изключително полезни за хората. Много птици са били одомашнени заради месото, яйцата и перушината им — кокошката в Китай, различни видове патици и гъски в различните части на Евразия, пуйката в Мезоамерика, токачката в Африка и мускусната патица в Южна Америка. В Евразия и Северна Америка са били опитомявани и вълци, за да се превърнат след време в днешните кучета, използвани като ловни спътници и стражи, а и просто като домашни любимци (в някои общества — и като хранителен ресурс). Гризачи и някои други малки бозайници също са били одомашнявани, най-вече за храна — заекът в Европа, морското свинче в Андите, един гигантски плъх в Западна Африка, а вероятно и още един гризач, известен като хутия, на Карибските острови. В Европа са опитомявали и порове, за да ловят зайци, а котките са били подложени на същата процедура в Северна Африка и Югозападна Азия, за да се справят с гризачите-вредители по реколтата. Между по-дребните бозайници, одомашнени в по-ново време — през XIX и XX в. — са лисицата, норката и чинчилата, отглеждани във ферми заради кожите им, и хамстерът, който пък се изявява най-вече като домашен любимец. Одомашнени са били дори и някои насекоми — на първо място европейската медоносна пчела и китайската копринена буба, чиито названия показват достатъчно ясно и функциите им.

Тоест повечето от тези симпатични животинки са ни осигурявали храна и облекло, което ще рече и топлина. Има обаче елин очевиден проблем: никоя от тях не може да бъде впрегната в рало или каруца, да бъде яздена, да тегли шейни (с изключение на кучето) или да се превърне в „бойна машина“, а и никоя не е играла толкова важна роля в изхранването ни, колкото едрия домашен добитък. Ето защо в останалата част на тази глава ще се съсредоточим главно върху едрите бозайници.

 

 

Огромното значение на домашните животни всъщност се крепи на един учудващо малък брой едри сухоземни и тревопасни бозайници. (Одомашнените са били само сухоземни бозайници, като причината е повече от очевидна — до появата на съвременните делфинариуми просто не е имало възможност за отглеждането на морски бозайници.) Ако под „едър“ разбираме този бозайник, който тежи поне 45 килограма, то в такъв случай до началото на XX в. са били одомашнени само четиринайсет такива вида (вж. Таблица 9.1). От тези „древни четиринайсет“ девет („младшите девет“ в същата таблица) са играли по-съществена роля само в някои сравнително ограничени участъци на земното кълбо. Това са едногърбата (т.е. „арабската“) и двугърбата (т.е. „бактрийската“) камила, ламата и алпаката (породи, произлезли от един същ див вид), магарето, северният елен, биволът, якът и още две по-екзотични говеда от Азия (бантенг и гаур). Само пет едри бозайника са се разпространили по целия свят и, което е по-важното, навсякъде са играли важна роля. Тази „Старша петорка“ включва кравата, овцата, козата, свинята и коня.

Таблица 9.1.
Най-древните четиринайсет вида одомашнени едри сухоземни и тревопасни бозайници

Старшата петорка
1. Овцата. Див прародител — муфлонът от Западна и Централна Азия. Днес разпространена в целия свят.
2. Козата. Див прародител — скалната коза от Западна Азия. Днес разпространена в целия свят.
3. Кравата. Див прародител — днес изчезналият зубър, навремето срещал се из цяла Евразия и Северна Африка. Днес разпространена в целия свят.
4. Свинята. Див прародител — глиганът, разпространен в цяла Евразия и Северна Африка. Днес разпространена в целия свят. Впрочем тя не е точно тревопасна, а по-скоро всеядна (редовно се храни с животински и растителни продукти — за разлика от останалите тринайсет „най-древни“, които са си стриктни вегетарианци).
5. Конят. Див прародител — днес изчезналият див кон от Южна Русия. Съхранили са се и няколко подвида, които още се срещат в диво състояние, например конят на Пржевалски от монголските степи. Днес разпространен в целия свят.
Младшите девет
6. Арабска (едногърба) камила. Див прародител — днес изчезнал, но някога срещал се в Арабския полуостров и съседните области. Все още разпространението й се ограничава в Арабския полуостров и Северна Африка, макар и да е пренесена в Австралия.
7. Бактрийска (двугърба) камила. Див прародител — днес изчезнал, но някога живял в Централна Азия. Разпространена предимно в същия ареал.
8. Лама и алпака. Най-вероятно различни породи на един и същ вид, а не различни видове. Див прародител — гуанако от Андите. Разпространени предимно в същия ареал, макар и да ги развъждат на стада и в Северна Америка.
9. Магаре. Див прародител — африканското диво магаре от Северна Африка и може би някои съседни области на Югозападна Азия. Първоначално разпространението му като домашно животно се е ограничавало в Северна Африка и Западна Евразия, но в по-ново време започва да се използва повсеместно.
10. Северен елен. Прародител — дивият елен от Северна Евразия. Разпространението му като домашно животно и досега се ограничава в този ареал, но вече започват да го използват и в Аляска.
11. Бивол. Дивите му предци живеят и до днес в Югоизточна Азия. Все още се използва като домашно животно главно в този ареал, макар и да е пренесен и на много други места (включително Бразилия), а в Австралия дори се е стигнало до куриозното положение тези животни да бягат от оборите си и да заживяват отново „на свобода“.
12. Як. Прародител — дивият як от Хималаите и Тибетското плато. Разпространението му като домашно животно е ограничено само в този ареал.
13. Балийско говедо. Див предшественик — бантенг (един родственик на зубрите) от Югоизточна Азия. Разпространението му като домашно животно е ограничено само в този ареал.
14. Митхан. Див прародител — т.нар. гаур (друг родственик на зубрите) от Индийския полуостров и Бирма. Разпространението му като домашно животно е ограничено само в тези ареали.

На пръв поглед този списък като че ли страда от някои сериозни пропуски. Къде например са се дянали африканските слонове, с които армията на Ханибал е прекосила Алпите? Ами азиатските им събратя, които и до днес се използват като товарни животни в Югоизточна Азия? Не, не съм ги забравил. Тук е редно да направим и едно важно уточнение. Да, слоновете се опитомяват, но затова пък никога не са били одомашнени. Слоновете на Ханибал, както и тези в Азия, са просто диви животни, които са били уловени и опитомени — от тях не са били създавани породи. Тоест под „домашно животно“ следва да разбираме животно, което е било селективно развъждано в плен и в резултат на това е претърпяло модификационни промени в сравнение с дивите си предци, за да бъде и използвано по определено предназначение от хората, които контролират неговото развъждане и изхранване.

Тоест „одомашняването“ включва и трансформация на дивите животни, за да се превърнат в нещо по-полезно за хората. И наистина одомашнените животни се различават в редица отношения от дивите си предци. Тези различия се дължат на два взаимносвързани процеса: човешкият подбор на определени животни, преценени като по-полезни от останалите представители на същия вид, и автоматичната еволюционна реакция на самите животни към промененото „съотношение на силите“ в естествения подбор след прехода им от естествена в чисто човешка среда. Вече видяхме в Глава VII, че всички тези изисквания важат и за култивацията на растения.

Начините, по които одомашнените животни започват да се отличават от дивите си предци, са следните. Много видове са променили големината си. Кравите, свинете и овцете например са се смалили при култивацията си — за разлика от морските свинчета. Овцата и алпаката са били селектирани заради вълната си (с която хората са компенсирали загубата на окосмяването си), докато кравата е била избрана най-вече заради обилните количества мляко, които може да предложи. Някои видове домашни животни имат по-малки мозъци и по-слабо развити сетива в сравнение с дивите си предци, просто защото вече не се нуждаят от тези атрибути, които обаче са били жизнено необходими на техните прародители.

За да оценим по-добре промените, настъпващи вследствие на одомашняването, нека направим сравнение между вълците (предци на домашното куче) и многобройните породи, създавани от кинолозите. Някои кучета са доста по-едри от вълците (например датският дог), докато други (като пекинеза) са значително по-дребни. Някои са с по-здрава мускулатура и по-издължени крайници, което ги прави и идеални „атлети“ (хрътките), докато други (като дакела) са късокраки и определено не ги бива в спринта. Всички те се различават значително помежду си по окосмяването и разцветките, да не говорим, че някои дори си нямат и козина. Полинезийците и ацтеките са създали някои породи, които са били отглеждани само за да бъдат изяждани. Специално в случая с дакела и вълка човек може дори да се усъмни в роднинската им връзка (независимо какво разправят кинолозите).

 

 

Дивите предци на тези „Древни четиринайсет“ са били разпространени неравномерно по земното кълбо. Южна Америка е разполагала само с един, който е дал кръвта си на ламата и алпаката. Северна Америка, Австралия и Субсахарска Африка си нямат ни един. Особено озадачаваща е липсата на домашни животни в третия ареал, тъй като основната причина туристите да ходят днес в Африка е да видят именно нейното изобилие (и разнообразие) от диви бозайници. За сравнение предците на тринайсет от „Древните четиринайсет“ (в това число и цялата „Старша петорка“) са се срещали само в рамките на Евразия. (Както навсякъде в тази книга, когато употребявам понятието „Евразия“, в някои случаи аз имам предвид и Северна Африка, тъй като в биогеографско отношение, а и в редица аспекти на човешката култура тя е по-тясно свързана с Евразия, отколкото със Субсахарска Африка.)

Разбира се, далеч не всички тези предци са съжителствали в Евразия. Нито един ареал не е разполагал и с тринайсетте, а някои от тях са с твърде локално разпространение — например, дивият як, който се е срещал само в Тибет и съседните планински области. Затова пък в много части на Евразия са се срещали само няколко от тях; достатъчно е да посочим, че седем са живели само в Югозападна Азия.

Неравномерното разпределение на дивите прародители по континентите се оказва и най-важната причина за това, че не други, а евразийците първи са успели да се сдобият с пушки, вируси и стомана. Добре, но как можем да си обясним тази концентрация на диви прародители в Евразия?

Едната причина е съвсем проста. Евразия има най-голям брой едри сухоземни бозайници, без значение дали те са ставали и прародители на домашни породи. Нека сега определим идеалния „кандидат за одомашняване“ — това ще е всеки по-едър сухоземен бозайник, тревопасен или всеяден (във всеки случай, не предимно месояден), тежащ средно около 45 килограма. От Таблица 9.2 ще разберем, че Евразия е имала и най-много такива кандидати, седемдесет и двама (72), както е разполагала и с най-много представители на много други растителни и животински групи. Това е така, защото Евразия притежава и най-внушителната земна маса в света, при това и доста разнообразна в екологично отношение, тъй като включва обширни тропически джунгли, гори от умерените зони, пустини, степи и също толкова обширни тундри. Субсахарска Африка предлага по-малко кандидати, 51, което важи и за останалите й представители на флората и фауната — просто защото и площта й е по-малка, а екологията — далеч не така разнообразна, както в Евразия. Африка има и по-малки зони на тропически джунгли, но затова пък никакви умерени отвъд 37-ия градус. Както споменах и в Глава I, двете Америки на първо време може и да са имали почти толкова потенциални кандидати, колкото са били и в Африка, но повечето им едри диви бозайници (включително конете, повечето камили и други подобни, подходящи за одомашняване) са изчезнали още преди тринайсет хилядолетия. Австралия, най-малкият и най-изолираният от континентите, винаги е имала много по-малко едри диви бозайници, отколкото Евразия, Африка или двете Америки. Също като в двете Америки, и тук тези малцина кандидати са изчезнали до един (с изключение на червеното кенгуру) още когато е започнала човешката колонизация на континента.

Таблица 9.2
Бозайници, кандидати за одомашняване

	Евразия	Субсахарска Африка	Двете Америки	Австралия
Кандидати	72	51	24	1
Одомашнени видове	13	0	1	0
Процент на одомашнените кандидати	18%	0%	4%	0%

Бел.: Определението за „кандидат“ гласи следното: вид едър сухоземен тревопасен (или всеяден) бозайник, тежащ средно около 45 килограма.

 

С други думи част от обяснението, че Евразия се е оказала основното място за одомашняване на диви бозайници, се изразява в следното: този континент е предлагал и най-много кандидати, с които е можело да се пристъпи към въпросния процес, а и много малко от тях са изчезнали от лицето на Земята през последните 40 000 години. Но цифрите в Таблица 9.2 подсказват, че не бива да бързаме със заключенията. Да, процентът на действително одомашнените кандидати е най-висок в Евразия (18%), но пък е крайно скромен в Субсахарска Африка (чисто и просто 0% от цели 51 кандидати!). Особено учудващ е големият брой африкански и американски бозайници, които никога не са били одомашнени, въпреки че това се е случило с техните евразийски родственици или аналози. Например защо са били одомашнени евразийските коне, но не и африканските зебри? Защо тъкмо евразийската свиня, а не американското пекари или трите аналогични вида в Африка? Защо тъкмо петте вида евразийски диви говеда (зубър, бивол, як, гаур и бантенг), а не африканския бивол или американския бизон? Защо тъкмо азиатския муфлон (прародител на днешната овца), а не северноамериканската дългорога овца?

Дали всички тези хора, живели в Африка, Америка и Австралия, са споделяли — въпреки огромните си различия — и някои общи „недостатъци“ от чисто културологично естество, които са им попречили да одомашнят едрите бозайници, но не са били присъщи на евразийците? Например, дали африканското изобилие от едри диви бозайници, които са били по всяко време на разположение на ловците, не е било достатъчен довод за африканците, да не си направят никога труда да се сдобият и с домашен добитък?

Отговорът на този въпрос е категорично не! Аргументите ни могат да бъдат подредени в пет групи: бързото усвояване на евразийските домашни животни от неевразийските народи; повсеместната човешка склонност към отглеждане на „домашни любимци“; бързото одомашняване на Древните четиринайсет; повторната (и самостоятелна) доместикация на някои от тях; и накрая, ограничените успехи от по-ново време в същата сфера.

Първо, когато „Старшата петорка“ от Евразия е достигнала и Субсахарска Африка, тя е била усвоена от най-различни хора и народи, стига условията да са позволявали това. По този начин африканските скотовъдци са се сдобили с огромно предимство пред събратята си ловци-събирачи и бързо са ги изместили. По-конкретно земеделците банту, сдобили се с крави и овце, бързо са се разпрострели извън границите на своята родина в Западна Африка и в кратки срокове са надвишили по численост — и изтласкали — предишните ловци-събирачи в повечето части на Субсахарска Африка. Дори и без да разполагат със земеделски култури, койсаните, които в началото на нашата ера вече са разполагали с крави и овце, са изместили събратята си ловци-събирачи в повечето части на Южна Африка. А единственият фактор, попречил на конете да се разпространят извън Западна Африка, са били трипанозомните заболявания, пренасяни от мухата цеце.

Същият модел се е повтарял навсякъде по света — хора, които не са разполагали с подходящи за одомашняване бозайници, накрая са получили възможност да го направят, като са се сдобили с евразийски домашни животни. Европейските коне с охота са били усвоени от индианците и в двете Америки, и то само едно поколение след като тези коне са избягали от поселищата на новопристигналите европейци. Например през XIX в. прерийните индианци от Канада и Щатите вече са били пословични като изкусни конни воини и ловци на бизони, но те всъщност са се сдобили с коне едва в края на XVII в. По същия начин овцете, получени от испанците, са преобразили целия бит на индианците навахо — между другото, те пък са прочути с прекрасните вълнени одеяла, които плетат и до днес. Само едно десетилетие след появата на кучетата в Тасмания (отново докарани от европейците) тасманийските аборигени, които дотогава не са зървали подобни твари, са започнали да ги развъждат в огромни количества и са ги използвали главно за лов. Ето че пред тези хиляди и съвършено различни народи от Австралия, двете Америки и Африка не са стояли никакви културологични табута, които биха им попречили да се сдобият с домашни животни.

С други думи, ако някои местни бозайници са били подходящи за одомашняване, то поне някои австралийски, американски и африкански народи със сигурност са щели да го направят и са щели да възползват от огромните предимства, които те биха им дали — по същия начин, както са извлекли огромна полза от евразийските домашни животни, които са усвоили веднага, щом са получили достъп до тях. Например всички народи в Субсахарска Африка са живеели в естествения периметър на дивите зебри и биволи. Защо поне едно племе на африкански ловци-събирачи не е направило опит да одомашни зебрите и биволите и по този начин да получи огромно предимство пред останалите африканци, а не да чака идването на европейските коне и говеда? Всички тези факти подсказват, че обяснението за липсата на самостоятелно одомашнени бозайници извън границите на Евразия се свежда до наличието на такива бозайници, а не до качествата на местните хора.

 

 

Втората група доказателства, обясняващи липсата на едри домашни животни, идват от… домашните любимци. Да държиш диви животинки край себе си и да се опитваш да ги опитомиш е просто един съвсем ранен стадий на доместикация. Разполагаме с достатъчно данни, за да можем да заявим, че всички традиционни общества в света са имали и домашни любимци. Разнообразието от диви животни, опитомявани по този начин, е много по-голямо от това на тези, които впоследствие действително са били одомашнени, и включва някои видове, които трудно можем да си представим в ролята на домашни любимци.

Например в новогвинейските селища, където аз работя, често попадам на хора, които са успели да опитомят я кенгуру, я опосум, я някоя птица (последните варират от дребните мухолови до орлите рибари). Повечето от тези пленници впоследствие биват изяждани, макар и с някои да се отнасят точно като с домашни любимци. Новогвинейците дори редовно ловят малките на дивото касовари (една голяма бягаща птица, подобна на щраус, за която вече стана дума) и ги отглеждат, за да ги изяждат след време като деликатес — независимо че порасналите касоварита стават изключително опасни (дори и в плен) и от време на време изкормват по някой по-непредпазлив папуас. Някои азиатци опитомяват не само соколи, но и орли, за да ги използват като ловни животни, независимо че тези далеч не безобидни твари са известни и с това, че понякога убиват хората, които се грижат за тях. Древните египтяни и асирийци, както и днешните индуси, са опитомявали за същата цел гепарди. От древноегипетските стенописи знаем, че в долината на Нил са опитомявали и някои чифтокопитни бозайници като газелите и антилопите, птици като жеравите и, по-изненадващото, жирафи (които също могат да бъдат и доста опасни). Лично мен най-много ме смущава фактът, че са опитомявали и… хиени, което действително трудно се поддава на обяснение. В римската епоха са били опитомявани африкански слонове (въпреки факта, че с тях очевидно трябва много да се внимава), а колкото до азиатските, това е практика и до ден-днешен. Може би най-странният „домашен любимец“ е европейската кафява мечка (от същия вид, към който спада и нейната сива американска посестрима, известна като гризли). Айните в Япония най-редовно улавят малки мечета, опитомяват ги и полагат най-трогателни грижи за тях, за да ги изядат накрая в рамките на една много тържествена церемония.

С други думи, много диви видове са стигали до първия стадий в отношенията между хора и животни, чийто краен резултат е одомашняването, но само някои от тях са се изкачили и на най-горното стъпало (и са заживели примерно в… кошари). Още преди век британският учен Франсис Галтън е резюмирал доста находчиво това въпиещо несъответствие: „Най-вероятно всяко диво животно е имало шансове да бъде одомашнено (…) и с някои това действително се е случило, и то отдавна, но оставащото огромно мнозинство, на което понякога не е достигало нещо съвсем малко, явно е обречено да пребивава във вечна дивота.“

 

 

Датите на самата доместикация са третата група доказателства, потвърждаващи и тезата на Галтън, че ранните скотовъдци са съумели доста бързо да одомашнят всички по-едри бозайници, подходящи за тази цел. Всички видове, за чиито дати на доместикация разполагаме със сигурни археологически данни, са преминали тази процедура между 8000 и 2500 г. пр.Хр. — тоест още през първите хилядолетия от историята на уседналите земеделско-скотовъдни общества, появили се след края на последната Ледникова епоха. Както ще стане видно от Таблица 9.3, тази „епоха на великото одомашняване“ е започнала с овцете, козите и свинете, за да завърши с камилите. След 2500 г. пр.Хр. вече няма по-значими попълнения в списъка на домашния добитък.

Таблица 9.3
Приблизителните дати на първите доказани случаи на одомашняване на едри бозайници

Вид	Дата (пр.Хр.)	Ареал
Куче	10 000	Югозападна Азия, Китай, Северна Америка
Овца	8000	Югозападна Азия
Коза	8000	Югозападна Азия
Свиня	8000	Китай, Югозападна Азия
Крава	6000	Югозападна Азия, Индия (?) Северна Африка
Кон	4000	(Днешна) Украйна
Магаре	4000	Египет
Бивол	4000	Китай?
Лама/алпака	3500	Андите (Южна Америка)
Двугърба камила	2500	Централна Азия
Едногърба камила	2500	Арабски полуостров

Бел.: За останалите четири вида одомашнени едри бозайници — северен елен, як, гаур и бантенг — не разполагате с достатъчно данни, за да предложим дори приблизителната дата на тяхната доместикация. Посочените по-горе дати и ареали са просто тези, за които разполагаме с най-ранни сигурни данни, което не изключва възможността самото одомашняване да е започнало по-рано и на някое друго място.

 

Вярно е, разбира се, че някои дребни бозайници са били одомашнени доста след горната дата. Например развъждането на зайци за храна е започнало през Средновековието, това на мишки и плъхове (за лабораторни изследвания) — през XX в., а хамстерите излизат на мода като домашни любимци чак през 30-те години на същото столетие. Тази практика продължава и сега, което не е изненадващо, тъй като има буквално хиляди дребни бозайници, които биха кандидатствали за такава роля, но са представлявали особеност за традиционните общества, за да си направят труда поне да ги опитомят. Затова пък одомашняването на едри бозайници е приключило на практика още преди 4500 години. Оттогава насам всеки от тези общо 148 кандидати е бил подлаган на безбройни тестове, но в крайна сметка само неколцина от тях са ги преминали успешно, а всички останали са останали извън класацията.

 

 

Има още една, четвърта група доказателства за това, че някои бозайници са по-„подходящи“ в сравнение с другите и това са многократните случаи на самостоятелно одомашняване на един и същ вид. Генетичните данни, базирани на онзи генетичен материал, известен като митохондриална ДНК, наскоро потвърдиха едно отколешно предположение на учените, а именно че гърбатото говедо от Индия (зебу) и неговият по-строен европейски събрат са произлезли от две различни популации на диви предци, които са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия. Тоест древните жители на Индийския полуостров са одомашнили местния подвид на дивите зубри, тези от Югозападна Азия са го направили с тамошния подвид, а северноафриканците по всяка вероятност са се справили напълно самостоятелно със съответните северноафрикански зубри.

По същия начин и вълците са били одомашнени по самостоятелни пътища, за да се превърнат в кучета, както е станало в двете Америки и най-вероятно в няколко съвършено различни части на Евразия, включително Китай и Югозападна Азия. Съвременната свиня се явява резултат от няколко такива процеса на доместикация, протекли самостоятелно в Китай и Западна Евразия, а може би и в още някои ареали. Тези примери отново потвърждават факта, че шепата подходящи бозайници са привличали вниманието на най-различни човешки общества.

Последната група доказателства — това са неуспехите от по-ново време да бъде одомашнен оставащият огромен брой кандидати сред дивите бозайници, което пък подсказва, че и неуспехите в миналото едва ли са били случайни. Те са се дължали на някои „недостатъци“ (или по-скоро „недоимъци“) на самите животни, но не и на древните хора. Днешните европейци са наследници на една от най-старите доместикационни традиции в света, започнала в Югозападна Азия още преди десет хилядолетия. След XV в. същите са се разпрострели по цялото земно кълбо и са попадали на най-различни диви бозайници, които не се срещат в Европа. Европейските заселници — например тези с питомни кенгурата и опосуми, които съм срещал в Нова Гвинея — са опитомявали или гледали като домашни любимци много местни видове, но абсолютно същото са правели и туземните народи. Европейските скотовъдци и земеделци, емигрирали в други континенти, са полагали също така и сериозни усилия да култивират някои местни растения.

През XIX и XX в. поне шест едри бозайника — най-голямата африканска антилопа, благородният елен, лосът, мускусният бик, зебрата и бизонът — са били обект на особено добре организирани опити за одомашняване, проведени от някои представители на модерната наука, най-вече животновъди и генетици. Например най-голямата африканска антилопа (еланд) е била подлагана на селекция, за да дава повече месо и мляко в украинския зоопарк „Аскания-Нова“, както и в Англия, Кения, Зимбабве и Южна Африка. Към научноизследователския институт „Роует“ в Абърдийн, Шотландия е създадена експериментална ферма за развъждане на благородни елени (или red deers според английската терминология, в Щатите ги наричат elks). Подобна ферма, но за лосове, функционира в Печоро-Иличския национален парк в Коми. Всички тези начинания от модерната епоха обаче могат да се похвалят със скромни успехи. Бизонското месо може и да се появява спорадично в някои щатски супермаркети, а лосовете вече да се яздят, доят и дори да теглят шейни (поне в Швеция и Русия), но никой от тези опити не се е увенчал с резултат, който би имал достатъчно голяма икономическа стойност, за да привлече и вниманието на средностатистическия скотовъдец. В този смисъл особено озадачаващ е провалът на днешните опити да бъде одомашнена антилопата еланд в родната й Африка, където нейната резистентност към типично африканските заболявания и отколешната й адаптираност към местния климат биха й дали огромно предимство пред „импортните“ евразийски говеда.

И така, нито туземните скотовъдци с хилядолетен опит, нито съвременните генетици са успели да намерят що-годе полезно приложение на някои други едри бозайници освен „Древните четиринайсет“, одомашнени поне преди 4500 години. Затова пък днешните учени спокойно могат да реализират (стига да желаят) онази част от дефиницията на „одомашняване“, която включва контрола върху разплода и осигуряването на подходяща храна. Например в това отношение последните калифорнийски кондори, оцелели в зоопарковете на Сан Диего и Лос Анджелис, са подложени на много по-стриктни и „драконски“ мерки, отколкото което и да било домашно животно. Всяка птица е генетично идентифицирана и специална компютърна програма определя коя мъжка с коя женска да се чифтоса, за да бъдат постигнати и някои чисто човешки цели (в случая — максимално генетично разнообразие, което би гарантирало и опазването на този застрашен вид). В зоопарковете се провеждат аналогични програми и с много други застрашени видове, включително горилите и носорозите. Но дори и свръхстриктната селекция на калифорнийските кондори не дава индикации, че ще бъде постигнат някакъв икономически изгоден продукт, както и аналогичните усилия спрямо носорозите, независимо че последните предлагат по три тона живо тегло. Както сами ще се уверим по-долу, в лицето на носорозите (а и повечето едри диви бозайници) доместикацията се сблъсква с непреодолими препятствия.

 

 

И така, от общо 148-те вида едри сухоземни тревопасни бозайници, които са били кандидати за одомашняване, само 14 са преминали успешно изпитанията. Защо останалите 134 са се провалили? Какво е искал да каже Франсис Галтън с това, че са обречени на „вечна дивота“?

Отговорът може да бъде извлечен от принципа на Ана Каренина. За да бъде одомашнен, кандидатстващият див вид трябва да притежава определени качества. Липсата на някое от тях може да се окаже фатална за доместикацията — по същия начин, както и за щастливия брак. Ако влезем в ролята на брачни консултанти (не само на зебрите, но и на човешките двойки, както и на всички останали, при които „несъвместимостта на характерите“ е очевидна), това ще ни позволи да различим най-малко шест причини за неуспешната доместикация.

 

1. Диетата. Всеки път, когато едно животно изяде растение или друго животно, конверсията на погълнатата биомаса в тази на консуматора е с много скромна ефикасност — някъде към 10%. Казано по-простичко, ще ти са нужни поне пет тона зърно, за да отгледаш една 500-килограмова крава. А ако предпочиташ това да е някой 500-килограмов хищник, ще ти трябват поне пет тона месо на тревопасни бозайници, което предполага и поне петдесет тона зърно. Но и сред самите тревопасни, включително всеядните, се срещат много видове, например коалите, които са толкова капризни в хранителните си предпочитания, че доста трудно биха се сдобили с каквито и да било препоръки, за да бъдат развъждани във ферми.

Поради тази въпиеща неефективност нито един хищен бозайник не е бил одомашнен заради месото си. (Не че то по принцип е жилаво или безвкусно: ние открай време се храним с разни хищни риби, а аз лично мога да ви препоръчам като деликатес… лъвския бургер.) Своего рода изключение е кучето, което първоначално е било одомашнено, за да ни служи като страж и ловен спътник, но с течение на времето хората са започнали да развъждат някои специални породи заради месото им — например ацтеките в Мексико, полинезийците и древните китайци. Но това „кучеядство“ е било по-скоро резервен вариант за онези древни общества, които са страдали от недостиг на месни продукти — ацтеките не са имали други домашни животни, а полинезийците и древните китайци са разполагали само със свине… и кучета. Обществата, извадили по-голям късмет с домашните животни, едва ли биха си направили труда да опитат кучешко, освен като някакъв „екзотичен деликатес“, както постъпват днес туристите в Югоизточна Азия. А и кучетата не са стриктни месоядци, а по-скоро всеядни. (Ако сте били достатъчно наивни да повярвате, че вашето любимо четириного яде само месо, по-добре прочетете списъка с хранителните съставки, отпечатан върху кутията с кучешка храна.) Та и въпросните кучета, които ацтеките и полинезийците са отглеждали, за да ги включват при нужда в менюто си, са били специално угоявани със зеленчуци и огризки от трапезата на стопаните им.

 

2. Темпото на растеж. Домашното животно трябва и да расте бързо, иначе не си струва да бъде отглеждано. Това изискване автоматично елиминира горилите и слоновете, макар и да са пословично непретенциозни към храната (при това са и стриктни вегетарианци!) и да предлагат много месо. Така де, кой фермер би чакал цели петнайсет години, за да достигнат неговите питомци оптималните си размери?! За съвременните азиатци, нуждаещи се от товарни животни, е икономически по-изгодно да не развъждат слоновете, а просто да ги улавят в горите и после да ги опитомяват.

 

3. Проблемите с размножаването на уловените животни. Както е известно, огромното мнозинство хора не обичат да правят секс, когато ги наблюдават. Същото важи и за някои потенциално полезни животински видове. Това обяснява и неуспеха да бъдат одомашнени гепардите, които са най-бързите сухоземни животни, независимо от силната мотивация на хората, опитващи се да го сторят от няколко хилядолетия насам.

Вече споменах, че опитомените гепарди са били високо ценени от древните египтяни и асирийци (както и от индусите от по-ново време), тъй като в определени отношения безкрайно превъзхождат ловните кучета. Един от великите монголи^[2] на Индия е държал в кучкарниците си и глутница от хиляда гепарда. Но въпреки огромните инвестиции, които само тези приказно богати владетели са можели да си позволят, всичките им гепарди са били уловени и опитомени. Опитите да бъдат одомашнени гепардите са се провалили до един — едва през 60-те години на XX в. биолозите успяха да се поздравят с това, че една двойка гепарди са си родили малки гепардчета в зоопарка. В дивата природа обикновено няколко братя гепарди преследват женската в продължение на дни и това доста агресивно ухажване (свързано и с преодоляването на значителни разстояния) явно е задължително условие, за да овулира женската или поне да се настрои на сексуална вълна. Ето защо гепардите най-често отказват да изпълнят този ритуал в клетка.

Подобен проблем е осуетил и плановете да бъде одомашнена викунята, една дива „камила“ от Андите, чиято вълна се смята за най-фината и най-леката от тази на всички лами. Древните инки са се сдобивали с нея, като са вкарвали викуните в специални ограждения („корали“), остригвали са ги и после са ги пускали по живо, по здраво. Съвременните търгаши, мераклии за викунска вълна, са изправени пред следния избор — или да полагат същите усилия като инките, или просто да отстрелват дивите викуни. Въпреки силната мотивация, свързана с пари и социален престиж, всички опити на вълнопроизводителите да развъждат викуни в плен са се провалили, като причините включват и сложния и доста продължителен ритуал, който тези преживни изпълняват преди самото чифтосване — но никога в плен. Между другото, мъжките викуни са абсолютно нетърпими към представителите на собствения си пол и им е необходима обширна територия, на която могат да намират паша през цялата година, плюс още една паралелна, на която биха могли да спят необезпокоявани (също през цялата година).

 

4. Гадните навици. В интерес на истината, почти всички бозайници, стига да са достатъчно едри, са способни да убият човек. Хора са били убивани от своите свине, коне, камили или рогат добитък. Само че някои по-едри животни имат и още по-гадни навици, което ги прави и доста по-опасни от останалите (и за съжаление, тази им черта е непоправима). Именно склонността към човекоубийство е дисквалифицирала много иначе идеални кандидати за одомашняване.

Красноречив пример в това отношение са мечките гризли. Мечото месо е един доста скъп деликатес, а гризлитата стигат до 850 кг, изявяват се предимно като вегетарианци (макар и да са изкусни ловци); зеленчуковата диета, която гризкат, е доста широка, което пък ги кара най-редовно да се ровят из боклуците на хората (и да създават сума ти проблеми в националните паркове Йелоустоун и Гласиър), а и растат сравнително бързо. Ако се държаха прилично в плен, тези мечоци щяха да се превърнат в основен фактор в бизнеса с дивечово месо. Айните в Япония са направили един експеримент в тази насока, като са започнали рутинно да отглеждат малки (сиви) мечета като част от един свой ритуал. Кой знае защо обаче тези айни смятат за по-благоразумно да убиват и изяждат мечетата, щом станат на годинка. Да държиш сива мечка в дома си за по-дълго време би било равносилно на самоубийство; аз поне не съм чувал някой зрял мечок да е бил опитомен и, по-важното, да се е държал хрисимо.

Един друг иначе много подходящ кандидат сам се е дисквалифицирал по също толкова очебийни причини и това е дивият африкански бивол. Расте бързо, за да стигне и до тон, и живее на стада със стриктно изградена йерархия — една особеност, на която ще се спрем по-долу. Но същият този бивол се смята за най-опасния и най-непредсказуем едър бозайник в Африка. Всеки, който е проявил неблагоразумието да го опитомява, или е загивал, или е бил принуден да убие добичето, преди да е станало прекалено голямо и… вироглаво. По същия начин и хипопотамите — иначе доста привлекателни с четирите си тона жива маса — може би щяха да преживят в оборите по целия свят, ако не бяха толкова опасни. Между другото, те ежегодно убиват повече хора от всички други африкански бозайници, дори и от лъвовете!

Предполагам, че малцина биха се изненадали от дисквалификацията на тези кандидати, станали пословични с избухливостта си. Но има и кандидати, рисковете с които не са толкова известни. Например осемте вида диви еднокопитни (конете и разни техни родственици) доста се различават по нрав, въпреки че са толкова близки в генетично отношение, че най-редовно се кръстосват помежду си и създават здраво (макар и обикновено стерилно) потомство. Два от тях, конят и северноафриканският осел (предтеча на магарето) са били успешно одомашнени. Близък роднина на северноафриканския осел е азиатският му събрат, известен и като онагър. Тъй като родината му включва и Плодородния полумесец — люлката на човешката цивилизация и одомашняването на животни — древните му обитатели би трябвало често да са си имали работа с онагри. От шумерските клинописи и изображения знаем, че те най-редовно са влизали в ролята на ловен дивеч, но също така са били улавяни и кръстосвани с магарета и коне. Най-вероятно някои от по-странните същества на тези изображения, яздени от хора или теглещи каруци, са именно онагри. Само че всички автори, които са писали за тях — от римляните до днешните зоолози — изтъкват необуздания им нрав, както и отвратителния им навик да хапят хора. Така че няма защо да се чудим, че онагрите, колкото и да са близки в някои отношения до магаретата, никога не са били одомашнени.

Още по-фрапиращ е случаят с четирите подвида африкански зебри. Опитите за доместикация са се ограничили със запрягането им в каруци — през XIX в. са били изпробвани като впрегатни животни, дори ексцентричният лорд Уолтър Ротшилд се е разхождал по лондонските улици в каляска с впряг от зебри. Уви, зебрите стават непоносимо нагли, когато поостареят. (Не че това не важи и за много породисти коне, но при зебрите и онагрите е общо правило.) Зебрите имат още един особено неприятен навик — захапят ли някого, не пускат. Броят на служителите в американските зоопаркове, които всяка година си патят от зебри, е много по-голям от този на пострадалите от тигри! Да не говорим, че на практика е невъзможно да ги уловиш с ласо — тук са се дънили дори каубои, шампиони на родео — тези четириноги не изпускат от поглед летящия към тях клуп и винаги се изхлузват в последния миг.

Тъй като шансът да обяздиш зебра е изключително рядък (ако не и нищожен), ентусиазмът на южноафриканските кандидат-доместикатори бързо се е изпарил. Непредсказуемото агресивно поведение от страна на едрия и потенциално опасен бозайник обяснява донякъде и това — защо първоначално обнадеждаващите опити за одомашняване на благородни елени, лосове и антилопи също не се увенчаха с кой знае какви успехи.

 

5. Податливостта на паника. Едрите тревопасни бозайници реагират на опасността от хищници (включително и хора) по различни начини. Някои видове са нервозни, бързи и програмирани моментално да офейкват, щом усетят заплаха. Други са по-мудни и не толкова импулсивни, затова търсят закрила в стадото, готови са да бранят териториите си и бягат само в краен случай. Повечето елени и антилопи (като изключим северния елен) са от първия тип, докато овцете и козите спадат към втория.

Естествено, нервните животни са и по-трудни за отглеждане в плен. В клетка те лесно се паникьосват, при което или умират от шока, или се пребиват до смърт, блъскайки се в решетките при опитите си да избягат. Това важи например за газелите, които в продължение на хилядолетия са били предпочитан дивеч за хората в Плодородния полумесец. Едва ли там е имало друг бозайник, който да е предлагал повече възможности за одомашняване. Само че това никога не се е случило. Я ми кажете как ще изведете на паша стадо от такива твари, които хвърлят яростни къчове, блъскат се като мухи в стените, правят скокове по седем-осем метра и могат да развият скорост от петдесет мили в час?!…

 

6. Социалната структура. Почти всички одомашнени едри бозайници попадат в числото на тези, чиито диви предци са споделяли три общи социални характеристики — живеят на стада, в които поддържат стриктна йерархия и цялото стадо търси паша на една и съща територия, а не на взаимно изключващи се „парцели“. Например табунът диви коне се състои от един жребец, до половин дузина кобили плюс техните малки. Кобила А доминира над посестримите си Б, В, Г и Д, кобила Б е подчинена на А, но доминира над В, Г и Д, на свой ред В е подчинена на А и Б, но доминира над Г и Д, и така нататък. Когато стадото се мести, членовете му се движат в следния ред: най-отзад е жребецът, а най-отпред — най-високопоставената кобила, следвана от жребчетата си (подредени според възрастта си, като първо е най-малкото), в средата са останалите кобили, също спазващи йерархичния ред, всяка от които е следвана от своите малки. По този начин в стадото могат да съжителстват много възрастни, без да им се налага постоянно да се бият помежду си — стига, разбира се, да си знаят мястото в йерархията.

Въпросната структура е идеална с оглед на одомашняването, защото хората на свой ред също са се адаптирали към тази йерархия и са намерили най-подходящото си място в нея. Ето защо одомашнените коне следват човека-водач по същия начин, както при нормални обстоятелства биха следвали най-високопоставената кобила. Стадата овце, кози и крави, както и глутниците на кучешките прародители (вълците) спазват подобна йерархия. Докато растат в подобно стриктно структурирано стадо, малките запечатват в паметта си животните, които най-често виждат около себе си. В дивата природа това са представителите на собствения им вид, но родените в плен виждат около себе си и хора и също ги запечатват в паметта си.

Такива „обществени животни“ лесно се поддават на отглеждане на стада. Стига да са толерантни едно към друго, те лесно могат да се размножат. И тъй като инстинктивно следват изявения лидер и бързо запечатват в паметта си и човека като такъв, могат да бъдат отвеждани на паша от пастир (или овчарско куче). Стадните животни се чувстват добре, когато са сред много себеподобни, защото са свикнали да живеят нагъсто и в дивата природа.

Затова пък повечето животни, свикнали да живеят сами на териториите си, не могат да бъдат отглеждани на стада. Те не са толерантни едни към други, не запечатват в паметта си хората (като неизменни лидери) и не се подчиняват инстинктивно. Случайно да сте виждали котки да следват в индийска нишка някой човек (който и да е той)? А представяте ли си стадо котки да следва безропотно своя „коткар“? Всеки, който си е имал вземане-даване с котки знае отлично, че те не се подчиняват на човека по същия инстинктивен начин, по който го правят кучетата. Котките и поровете са единствените „териториални“ бозайници, които са били одомашнени, защото и нашият мотив да постъпим така не е бил да ги развъждаме „на стада“, че да се храним с тях, а просто да си ги държим вкъщи като самотни ловци или домашни любимци.

Тази може и да е основната причина да не бъдат одомашнени повечето „саможивци“ в дивата природа, но далеч не обяснява защо това не се е случило и с повечето стадни животни. А те не се поддават на доместикация по някоя от следните причини.

Първо, повечето стадни животни не са склонни да обитават една и съща обща територия, а предпочитат да живеят на свои, в които не допускат други стада от същия вид. И не е препоръчително да събереш две стада на едно място, както не е препоръчително и да събереш два самеца от един и същ „саможив“ вид.

Второ, много видове, живеещи на стада през по-голямата част от годината, се разпределят по територии през размножителния период, когато започват да се бият и хич не са толерантни едни към други. Горното важи за повечето видове елени (отново с изключение на северния) и е основният фактор, поради който одомашняването на иначе много социалните антилопи, с които Африка отколе е прочута, така и не се е състояло. Първата ни асоциация за африкански антилопи може и да е „огромно множество, изпълващо саваната до хоризонта“, но истината е, че техните самци си заплюват строго определени територии и яростно ги защитават, когато започне размножителният период. Ето защо няма как да държиш антилопи в тесни и затворени пространства, както би постъпил с овце, кози или крави. Една сходна „териториална“ нагласа, съчетана с избухлив нрав, е дисквалифицирала и носорозите при опитите да бъдат вкарани в обори.

И накрая, повечето стадни животни, най-вече елените и антилопите, нямат стриктно изградена йерархия и не са инстинктивно подготвени да запечатват в паметта си изявените лидери (което се отнася и за хората, които биха отделяли време за тях). Вследствие на това, макар и много елени и антилопи да са били опитомявани (само си спомнете всички реално случили се в живота истории за Бамбита), все още никой не е успял да зърне стадо кошути, поведени на паша като овце. Същият проблем е осуетил одомашняването на северноамериканската голяморога овца, която споделя същите гени със средноазиатския муфлон, прародителя на нашата домашна овца. Иначе дивият бигхорн си е много подходящ за нас и в редица отношения се доближава до муфлона, освен в най-важното — липсва им неговото стереотипно поведение, при което някои индивиди се подчиняват безпрекословно на други, стига веднъж да са признали техните властови позиции.

 

 

Нека сега се върнем на проблема, който набелязах в началото на тази глава. Една от най-озадачаващите (поне на пръв поглед) особености на ранната доместикация е привидната произволност, с която някои видове са били одомашнени за разлика от много техни близки родственици. Оказва се, че с изключение на „малцината избрани“ всички те са били елиминирани по силата на едно съвсем просто правило — същото, което нарекохме „принцип на Ана Каренина“. Хората и повечето животински видове сключват нещо като „нещастен брак“ по една или друга причина: диетата на въпросното животно, темпото му на растеж, навиците за чифтосване, нравът, податливостта на паника и някои особености на социалната му организация. Затова и много малък процент диви бозайници могат да се похвалят, че са сключили „щастлив брак“ с хората, тъй като характерите им са се оказали съвместими по всички тези показатели.

Случило се е така, че евразийците са наследили много повече одомашнени едри тревопасни бозайници в сравнение с хората на другите континенти. Този резултат, дарил за момента с несъмнени предимства евразийските общества, се дължи на три основни факта, свързани с географското разположение, историята и биологията на самите бозайници. Първо, Евразия — с цялата й огромна площ и разнообразна екология — е стартирала и с най-голям брой кандидати за доместикация. Второ, не Евразия или Африка, а тъкмо Австралия и двете Америки са изгубили най-много такива „кандидати“ по време на серийното им изтребление в края на Плейстоцена — вероятно защото бозайниците на тези три континента са имали нещастието да се сблъскат за първи път с хора без никакви предизвестия и сравнително късно в еволюционната ни история, когато ловните умения на нашия вид вече са били неимоверно усъвършенствани. И накрая, един висок процент от „кандидатите“ в Евразия се е оказал по-подходящ за одомашняване в сравнение с другите континенти. Ако прегледаме списъка на „кандидатите“, които никога не са били одомашнени, например африканските едри стадни бозайници, ще видим, че за дисквалификацията на всеки от тях си е имало конкретна причина. Ето защо Толстой най-вероятно би одобрил горещо думите на един по-древен автор (макар и казани в друг контекст). Имам предвид евангелиста Матей и формулата „Мнозина са звани, а малцина избрани.“^[3]