Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (9)

Девета глава
Вихърът трябва да е дошъл отнякъде

Те излязоха от селото с белия микробус на маа Рамотсве. Прашният път беше изровен, на места изчезваше, заместен от дълбоки дупки, или се спускаше и издигаше като вълнисто море, заради което колата скърцаше и тракаше в знак на протест, фермата беше само на петнайсетина километра от селото, но се придвижваха много бавно и маа Рамотсве беше доволна, че маа Потсане е с нея. Лесно би могла да се изгуби в еднообразната пустош, в която нямаше хълмове, по които да се ориентира, и всички дървета си приличаха. За маа Потсане обаче, макар и размазан заради лошото й зрение, пейзажът бе пълен с асоциации. Със силно присвити очи тя гледаше през прозореца и сочеше ту едно място, където преди години намерили изгубено магаре, ту друго, до една скала, където някаква крава умряла без видима причина. Това бяха скъпите спомени, благодарение на които земята оживяваше — това свързва хората с късче спечена земя, която за тях е толкова скъпа и красива, все едно е покрита със зелена трева.

Маа Потсане се наведе, както седеше.

— Ето я. Виждате ли? Аз виждам по-добре, ако нещата са надалеч. Вече я виждам.

Маа Рамотсве проследи погледа й.

Храсталакът ставаше все по-гъст, имаше много акации, които затулваха, но не скриваха напълно от погледа очертанията на постройките. Някои от тях бяха развалини, характерни за южната част на Африка — избелели стени, които сякаш се бяха порутили и се подаваха само на метър от земята. Други още имаха покриви или поне тяхното скеле, а сламата беше хлътнала, изядена от мравки или отнесена от птици, които с нея си правеха гнезда.

— Това ли е фермата?

— Да. А там… Виждате ли го? Там живеехме ние.

За маа Потсане това беше тъжно завръщане, както бе предупредила маа Рамотсве. Тук тя живяла на спокойствие със съпруга си, след като той дълги години работил далеч от нея, в мините в Южна Африка. Децата им вече били пораснали и те отново се обърнали един към друг и се радвали на безметежния живот.

— Нямахме кой знае колко работа — каза тя. — Мъжът ми ходеше на полето всеки ден. Аз седях с останалите жени и шиех дрехи. Германецът с радост посрещна идеята ние да шием дрехи, които той да продава в Габороне.

Пътят постепенно изчезна и маа Рамотсве спря микробуса под едно дърво. Протягайки крака, тя погледна между дърветата към постройката, която й заприлича на главната сграда. Ако се съдеше по пръснатите развалини, сигурно навремето бе имало десетина-дванайсет къщи. Беше толкова тъжно, помисли си тя — всички тези къщи, вдигнати насред храсталака, цялата надежда, а сега от тях бяха останали само основите от кал и рушащи се стени.

Те отидоха до главната къща. Голяма част от покрива бе оцелял, понеже, за разлика от покривите на останалите къщи, този беше от гофрирана ламарина. Имаше и врати, стари врати с опънат тензух, които висяха от пантите, а на някои прозорци имаше стъкло.

— Тук живееше немецът — каза маа Потсане. — А също американецът, южноафриканката и още няколко души отдалеч. Ние, тсуана, живеехме ей там.

Маа Рамотсве кимна.

— Бих искала да вляза в къщата.

Маа Потсане поклати глава.

— В нея няма нищо — каза тя. — Къщата е празна. Всички си отидоха.

— Знам, но щом сме дошли дотук, ще ми се да видя как изглежда отвътре.

Маа Потсане трепна.

— Не мога да ви пусна сама — промърмори тя. — Ще дойда с вас.

Те бутнаха рамката с опъната на нея мрежа, която затваряше входа. Дървото, проядено от термити, се разпадаше само при допир.

— Мравките ще изядат всичко в тази страна — каза маа Потсане. — Някой ден ще останат само те. Ще са изяли всичко останало.

Те влязоха в къщата, веднага усещайки хладината след жегата навън. Носеше се миризма на прах, парливия смесен мирис от порутения покрив и импрегнираните с креозот греди, недокоснати от мравките.

Маа Потсане обхвана с жест стаята, в която се намираха.

— Виждате, тук няма нищо. Чисто и просто една празна къща. Да си вървим.

Маа Рамотсве не обърна внимание на това предложение. Тя разглеждаше пожълтяло късче хартия, закачено на стената. Беше снимка, изрязана от вестник — на нея няколко души стояха пред една сграда. Личеше си, че бе имало заглавие, но то вече не се четеше. Тя извика със знак маа Потсане.

— Кой е този човек?

Маа Потсане се взря в снимката, като я приближи към очите си.

— Помня го — каза накрая. — И той работеше тук. Той е тсуана, беше приятел на американеца. През цялото време само говореха и говореха като двама старци на кготла^[1].

— Той от селото ли беше? — попита маа Рамотсве.

Маа Потсане се засмя.

— Не, той не беше от нашите. Беше от Франсистаун. Баща му бил директор на училище там, бил много умен човек. Синът му също беше много умен. Знаеше много неща. Затова американецът все говореше с него. Немецът обаче не го харесваше. Те двамата не бяха приятели.

Маа Рамотсве още веднъж разгледа снимката, а после внимателно я свали от стената и я сложи в джоба си. Маа Потсане се беше отдалечила и тя отиде при нея, надниквайки в следващата стая. Там, на пода лежеше скелетът на голяма птица, която бе попаднала в капан в тази къща и не бе успяла да се измъкне. Костите, напълно оглозгани от мравките, бележеха лобното й място.

— Тази стая те използваха за канцелария — каза маа Потсане. Тук държаха всички квитанции, а в този ъгъл имаше малка каса. Знаете, хората им пращаха пари. В другите страни имаше хора, които мислеха, че това място е важно. Вярваха, че тук може да се покаже как могат да се променят безводни места като това. Искаха ние да покажем, че хората могат да живеят заедно на такова място и да делят всичко.

Маа Рамотсве кимна. Тя познаваше хора, които обичаха да изпробват всевъзможни теории за начина, по който биха могли да живеят другите. В тази страна явно имаше нещо, което ги привличаше, сякаш в тази огромна безводна страна имаше достатъчно въздух, за да могат да дишат новите идеи. Подобни хора се вълнуваха, когато започна бригадирското движение. Те мислеха, че е много добра идея младежите да отделят от времето си, за да работят за други, и така да помагат за изграждането на страната. Но какво толкова изключително имаше в това? Нима младежите в богатите страни не работеха? Вероятно не — и именно затова тези хора, дошли от такива страни, толкова се вълнуваха от тази идея. Тези хора бяха съвсем нормални — обикновено бяха добри хора, които се отнасяха към местните с уважение. Но понякога може да стане досадно постоянно да ти дават съвети. Винаги се намираше някоя ентусиазирана чуждестранна организация, готова да каже на африканците: вие правите нещата така, а трябва да ги правите еди-как си. Може съветът да беше добър и да вършеше работа навсякъде другаде, но Африка се нуждаеше от свои собствени решения.

Фермата беше поредният пример за един от тази проекти, който се беше провалил. Не може да се отглеждат зеленчуци в Калахари. Това беше положението. На такова място растат много други неща, но на тези растения тук им беше мястото. Те нямаха нищо общо с доматите и марулите. Мястото на доматите и марулите не беше в Ботсуана, или поне не в тази нейна част.

Те излязоха от канцеларията и обиколиха останалите помещения в къщата. Някои стаи нямаха покрив, а подът им беше покрит с листа и съчки. Гущери се стрелкаха в търсене на укритие, шумоляха сред листата, малки розово-бели гущерчета замръзваха по стените, стреснати от нахлуването на съвсем непознати твари. Гущери и прах във въздуха — само това имаше в пустата къща.

С изключение на снимката.

 

 

Щом излязоха, маа Потсане си отдъхна и предложи да покаже на маа Рамотсве мястото, където бяха отглеждали зеленчуците. Земята отново бе завоювала тази територия и единствените следи от проекта бяха очертанията на лъкатушещите се напоителни канали, вече съвсем разрушени.

Тук-там се виждаше къде се бяха издигали дървените колове, на които е била опъната мрежата, хвърляща сянка, но нямаше следа от самото дърво, което беше изядено от мравките като всичко останало.

Маа Рамотсве засенчи очите си с длан.

— Толкова много труд — размишляваше на глас. — И накрая това.

Маа Потсане сви рамене.

— Но винаги става така — каза тя. — Дори в Габороне. Вижте всички онези къщи. Откъде знаем, че Габороне пак ще е там след петдесет години? Дали мравките нямат свои планове и за Габороне?

Маа Рамотсве се усмихна. Добър начин на разсъждение. Всичките ни човешки начинания са такива, помисли тя, и само защото сме твърде невежи, за да го разберем или паметта ни е твърде къса, ние имаме увереността да строим нещо с мисълта, че то ще просъществува дълго. Дали щяха да си спомнят за „Дамска детективска агенция №1“ след двайсет години? Ами за „Тлоквенг роуд спийди моторс“? Вероятно не, но какво значение имаше това?

Меланхолията обаче я накара да се опомни. Тя не бе дошла тук, за да се унася в размисли за археологията, а за да се опита да открие какво се бе случило преди толкова време. Дойде, за да прочете всички следи на мястото, но установи, че няма нищо или почти нищо за четене. Сякаш вятърът бе дошъл и бе изтрил всичко като гума, разбърквайки страниците, засипвайки с пясък следите от стъпки.

Тя се обърна към маа Потсане, която стоеше зад нея безмълвно.

— Откъде е дошъл вихърът, маа Потсане?

Жената докосна бузата си, жест, чието значение маа Рамотсве не разбра. Очите й бяха празни, помисли си маа Рамотсве, едното беше замъглено, с лека бяла пелена; трябваше да отиде в болница.

— Оттам — каза маа Потсане, като посочи към акациите и небето, простряло се към Калахари. — Оттам.

Маа Рамотсве не каза нищо. Усещаше, че съвсем малко й остава, за да разбере какво е станало, но не можеше да го формулира и не разбираше откъде знае това.