Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (8)

Осма глава
Историята на децата

Трябва да разбереш — каза маа Потокване, — че макар ние с охота да критикуваме нравите на базарвите, не бива да го правим така лекомислено. Като помислим как живеят насред Калахари, без домашни животни и къщи, в които да се подслонят, като помислим за това и се запитаме колко дълго ти, аз и който и да е тсуана би могъл да води такъв живот, тогава разбираме, че тези бушмени са необикновени хора.

Група хора от това племе скитали край солниците Макадикади, близо до пътя за Окаванго. Аз не познавам добре тази част от страната, но съм ходила там един-два пъти. Помня първия път, когато я видях — широка бяла равнина под бяло небе, с няколко високи палми и трева, която сякаш никнеше от нищото. Пейзажът беше толкова странен, че си помислих, че съм напуснала Ботсуана и се намирам в някаква чужда земя. Но съвсем наблизо тя отново се превръща в Ботсуана и ти пак се чувстваш у дома.

Там имало една група базарви, които дошли от Калахари на лов за щрауси. Вероятно намерили вода в солниците, а след това продължили към едно от селата край пътя за Маун. Хората в тази край понякога са подозрителни към базарвите, понеже твърдят, че им крадат козите и доят кравите им нощем, ако не ги пазят.

Тази група си направила бивак на четири-пет километра от селцето. Разбира се, не си построили подслон — спели под храстите, както обикновено. Имали предостатъчно месо — тъкмо били убили няколко щрауса — и решили да останат там, докато нещо не ги принуди да се преместят.

В групата имало няколко деца, а една жена имала малко бебе, момченце. Тя спяла на известно разстояние от другите, като бебето било от едната й страна. Имала и дъщеря, която спяла от другата й страна. Както предположихме по-късно, вероятно майката се събудила и се размърдала, за да се настани по-удобно. За нещастие, до крака й имало змия и тя отпуснала пета върху главата й. Змията мигом я ухапала. Така се случват повечето ухапвания. Хората си спят на рогозките и змиите се примъкват до тях, на топло. После хората се обръщат на другата страна, върху змиите, и влечугите се защитават.

Другите дали на жената някакви билки. Те имат обичая да изравят разни корени и да белят кората на дърветата, но нищо не помага при ухапване на леболоболо^[1] каквато най-вероятно била змията. Според дъщерята майка й умряла преди бебето да се събуди. Разбира се, останалите не се помайвали и се приготвили да погребат майката на сутринта. Но както ти вероятно знаеш, господин Дж. Л. Б. Матекони, когато умре жена базарва, която още кърми бебе, погребват с нея и бебето. Няма достатъчно храна, за да се гледа бебе без майка. Така стоят нещата.

Момиченцето се скрило в храстите и гледало как отнасят майка й и малкото й братче. Земята там била песъчлива и успели да изкопаят плитък гроб, в който положили майка й, а през това време жените виели, а мъжете пеели нещо. Момиченцето гледало как слагат в гроба и малкото му братче, увито в животинска кожа. След това ги зарили с пясък и се върнали в бивака.

В мига, в който се скрили, детето допълзяло и започнало бързо да разравя пясъка. Не след дълго тя държала в ръце своето братче. В носа на бебето имало пясък, но то още дишало. Тя си плюла на петите и хукнала през храсталака към пътя, който не бил далеч оттам. Съвсем скоро след това минал камион, държавен камион на Службата за пътищата. Шофьорът намалил, а след това спрял. Сигурно много се изненадал да види малко момиченце базарва с дете на ръце. Разбира се, не можел да я остави, макар да не разбирал какво се мъчела да му каже. Той се връщал във Франсистаун и я оставил в болницата „Ниангабве“, където я поверил на един санитар на входа.

Лекарите прегледали бебето, което било слабичко и имало гъбички. А момиченцето било болно от туберкулоза, което изобщо не е необичайно, затова го настанили в отделението за туберкулозни за няколко месеца, като му давали лекарства. Бебето останало в родилното отделение, докато момичето се пооправи. След това ги изписали. Леглата в отделението за туберкулозни били нужни на други болни хора, а и не било работа на болницата да се грижи за някакво момиче базарва с бебе. Вероятно мислели, че тя ще се върне при племето си, както ставало обикновено.

Една от сестрите в болницата обаче се тревожела. Тя видяла, че момиченцето седи до входа на болницата, и помислила, че няма къде да отиде. Затова го завела в дома си и му позволила да се настани в двора й, в една барака, която дотогава използвали като склад, но я изпразнили. Сестрата и нейният мъж хранели децата, но не можели да ги приемат в семейството си, понеже имали две свои деца, а нямали много пари.

Момиченцето учело сетсуана много бързо. Тя открила как да печели по малко пари, като събирала празни бутилки, изхвърлени край пътя, и ги връщала. Носела бебето вързано на гърба си и не го изпускала от очи. Когато говорихме, сестрата ми каза, че макар тогава да била още дете, тя се грижела за момченцето като добра майка. Правела му дрешки от непотребни парцали, къпела го под чешмата в двора на сестрата. Понякога ходела да проси на гарата, и според мен хората ги съжалявали и им давали пари, но тя предпочитала да си ги изкарва с труд, ако може.

Това продължило четири години. После, съвсем неочаквано, тя се разболяла. Като я закарали в болницата, открили, че туберкулозата сериозно увредила костите й. Някои от тях се трошели и тя не можела да върви. Лекарите направили всичко възможно, но не могли да й помогнат да ходи отново. Сестрата успяла да й издейства инвалидната количка от един католически свещеник. След това тя вече се грижела за братчето си от инвалидната си количка, а то вършело дребни неща вместо сестра си.

Медицинската сестра и нейният съпруг трябвало да се преместят. Мъжът работел във фирма за консервиране на месо и от работата му искали да го преместят в Лобатсе. Сестрата чула за фермата на сираците и ми писа. Аз й съобщих, че мога да ги подслоня и преди няколко месеца отидох до Франсистаун да ги взема. Така те се озоваха при нас.

Това е тяхната история, господин Дж. Л. Б. Матекони. Така те дойдоха при нас.

 

 

Господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Той погледна маа Потокване, която отвърна на погледа му. Тя работеше във фермата на сираците почти двайсет години — беше тук от самото основаване — и беше свикнала с трагедиите, или поне така смяташе. Но историята, която разказа току-що, беше я трогнала до дъното на душата й, когато за пръв път я чу от сестрата във Франсистаун. Сега тя оказваше същото въздействие и върху господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Ще дойдат всеки момент — каза тя. — Искаш ли да им кажа, че може и да ги вземеш?

Господин Дж. Л. Б. Матекони затвори очи. Не беше говорил за това с маа Рамотсве и му се струваше нередно да й натресе такова нещо, без да я попита. Така ли се започваше един брак? Да вземаш решения в такива моменти, без да се посъветваш със съпругата си? Категорично не.

Но децата вече бяха тук. Момичето в инвалидния стол, което му се усмихваше, и момченцето, което стоеше със сериозно изражение, свело очи в знак на уважение.

Той пое дълбоко въздух. Има моменти в живота, когато трябва да се действа, и според него това беше един от тези моменти.

— Е, деца, искате ли да дойдете да живеете при мен? — попита той. — Само за известно време, а? После ще видим Как Ще потръгнат нещата.

Момичето погледна маа Потокване, сякаш търсеше потвърждение.

— Раа Матекони ще се грижи добре за вас — каза тя. — Ще бъдете щастливи там.

Момичето се обърна към братчето си и му каза нещо, което възрастните не чуха. Момчето помисли малко и кимна.

— Много сте мил, раа — каза момичето. — С радост ще дойдем при вас.

Маа Потокване плясна с ръце.

— Хайде, деца, вървете да си стегнете багажа. Кажете на майката на къщата да ви даде чисти дрехи.

Момичето завъртя количката си и излезе от стаята, придружено от братчето си.

— Какво направих? — промърмори господин Дж. Л. Б. Матекони под сурдинка.

Маа Потокване му отговори.

— Нещо много добро.