Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (19)

Деветнадесета глава
Какво се беше случило

Маа Рамотсве се страхуваше. Беше изпитвала страх само един-два пъти в работата си като единствената жена частен детектив в Ботсуана (звание, което още заслужаваше, понеже маа Макутси беше помощник частен детектив). Беше се страхувала така, когато отиде да се срещне с Чарли Готсо, богатия бизнесмен, който въпреки това си имаше вземане-даване с шамани. Всъщност по време на тази среща тя се запита дали нейният занаят няма някой ден да я изправи пред истинска опасност. Сега, на път за къщата на д-р Ранта, тя усещаше същото притреперване под лъжичката. Разбира се, нямаше реално основание. Това беше най-обикновена къща на обикновена улица, недалеч от училището „Мару-а-Пула“. В съседната къща щеше да има хора, да се чуват гласовете им, щеше да се разнася кучешки лай, да просветват фаровете на коли. Тя не можеше да си представи, че д-р Ранта би я застрашил по някакъв начин. Може той да беше изпечен прелъстител, манипулатор и подлец, но не беше убиец.

От друга страна обаче, възможно бе най-обикновени хора да са убийци. И ако смъртта ти дойде по този начин, нищо чудно да познаваш убиеца си и да се видиш с него при най-обикновени обстоятелства. Неотдавна тя се абонира за „Списание по криминология“ скъпа грешка, понеже в него нямаше почти нищо, което да я интересува, но сред безсмислените таблици и неразбираеми материали, тя попадна на един поразителен факт: преобладаващо мнозинство жертви са познавали хората, които са ги убили. Убиваха ги не непознати, а приятели, роднини, колеги. Майки убиваха децата си. Мъже убиваха жените си. Жени убиваха мъжете си. Служители убиваха шефовете си. Изглежда, опасността дебнеше от всяка пролука на всекидневието. Възможно ли бе това да е вярно? Не в Йоханесбург, където хората ставаха жертви на тсотси^[1], които обикаляха нощем, на крадци на коли, готови да използват оръжие, а понякога и на объркани младежи, които не знаеха цената на човешкия живот. Но може би такива градове бяха изключение, може би в по-нормални условия убийствата ставаха точно в такава обстановка — при спокоен разговор в най-обикновена къща, докато само на хвърлей оттам хората вършеха обичайните си занимания.

Господин Дж. Л. Б. Матекони усети, че нещо не е наред. Беше дошъл на вечеря, за да й разкаже за посещението си по-рано същата вечер при своята прислужничка, която беше в затвора, и веднага забеляза, че е разсеяна. Отначало не спомена нищо — имаше да й разказва за прислужничката, което може би щеше да отклони вниманието й от мислите, които я бяха обсебили.

— Уговорих се с един адвокат да се срещне с нея — каза той. — В града има един човек, който разбира от подобни дела. Уредих той да я посети в килията и да я защитава пред съда.

Маа Рамотсве сипа на господин Дж. Л. Б. Матекони солидна порция фасул.

— Тя даде ли някакво обяснение? Не й се пише хубаво. Глупава жена.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се намръщи.

— Когато отидох там, изпадна в истерия. Крещеше на пазачите. Много се смутих. А те ми казаха: „Ако обичате, обуздайте жена си и й кажете да си затваря голямата уста.“ Наложи се два пъти да им кажа, че не ми е жена.

— Но защо е крещяла? — попита маа Рамотсве. — Нима не й е ясно, че така няма да излезе на свобода?

— Според мен й е ясно — отвърна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Но крещеше, понеже беше бясна. Викаше, че в затвора трябвало да е друг, не тя. Не знам защо, спомена твоето име.

Маа Рамотсве сипа фасул и на себе си.

— Моето име ли? Какво общо имам аз с това?

— Попитах я — продължи господин Дж. Л. Б. Матекони, — но тя само поклати глава и не каза нищо повече.

— А пистолета? Обясни ли за пистолета?

— Каза, че не бил неин. Бил на някакъв неин приятел, който щял да отиде да си го вземе. Каза, че не знаела какво има в пакета. Мислела, че е месо.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Няма да й повярват. Ако й повярват, значи няма да има кого да осъдят за притежание на незаконно оръжие.

— Точно това ми каза и адвокатът — продължи господин Дж. Л. Б. Матекони. — Каза, че било много трудно да се оправдае човек при такова обвинение. Обикновено съдиите не вярват на обвиняемия, че не е знаел, че това е оръжие. Решават, че лъже, и го пращат в затвора най-малко за една година. А ако има предишни присъди, както става обикновено, може и за много по-дълго.

Маа Рамотсве поднесе към устата си чашата с чай. Тя обичаше да пие чай по време на хранене и имаше специална чаша за тази цел. Смяташе да потърси подобна и за господин Дж. Л. Б. Матекони, но сигурно щеше да й е трудно, понеже идваше от Англия и беше много различна.

Господин Дж. Л. Б. Матекони гледаше отстрани маа Рамотсве. Тя явно мислеше за нещо. В брака, помисли си той, е важно да не криеш нищо от половинката си, и спокойно можеха да започнат да прилагат тази политика още сега. Вярно, той беше замълчал за двете осиновени деца — съвсем не маловажен въпрос, — но това вече беше в миналото и можеше да сложат началото на новата политика.

— Маа Рамотсве, виждаш ми се неспокойна тази вечер — осмели се да каже той. — Нещо, което ти казах, ли е причината?

Тя остави чашата си и погледна часовника си.

— Няма нищо общо с теб. Тази вечер трябва да отида при един човек да поговорим. Заради сина на маа Къртин. Тази среща ме безпокои.

След това тя му разказа за страховете си. Каза му, че не бе голяма вероятността един икономист от Ботсуанския университет да прибегне до насилие, но понеже това бе един наистина лош човек, тя чувстваше тревога.

— Има си специална дума за такива хора — обясни му тя. — Четох за тях. Казват им психопати. Той е човек без морал.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я слушаше мълчаливо, свъсил тревожно вежди. А накрая, след като тя свърши, й каза:

— Не бива да ходиш. Не мога да позволя бъдещата ми жена да се излага на такава опасност.

Тя го погледна.

— Много съм щастлива да видя, че се тревожиш за мен. Но си имам професия — аз съм частен детектив. Ако ще се страхувам, значи трябва да си намеря друга работа.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не изглеждаше особено доволен.

— Ти не познаваш този човек. Не можеш да отидеш в дома му ей така. А ако все пак настояваш, тогава и аз ще дойда. Не е нужно той да знае, че чакам отвън.

Маа Рамотсве се замисли. Тя не искаше господин Дж. Л. Б. Матекони да се терзае и, ако присъствието му пред къщата би намалило тревогата му, нямаше защо да не отиде с нея.

— Добре — каза тя, — ще ме чакаш отвън. Ще вземем моя микробус. Ти ще седиш в него, докато аз разговарям с онзи.

— А ако стане нещо, ще извикаш — каза той. — Аз ще те чуя.

Двамата довършиха вечерята вече много по-спокойни. Децата бяха вечеряли по-рано и Мотолели четеше нещо на братчето си в неговата стая. След като се нахраниха, господин Дж. Л. Б. Матекони занесе съдовете в кухнята, а маа Рамотсве отиде в стаята на момчето, където намери сестра му полузаспала, с книгата на коленете. Пусо беше още буден, но явно му се спеше; лежеше, скръстил едната ръка на гърдите си, а другата висеше край леглото. Тя я прибра до тялото му и той й се усмихна сънено.

— Време е и ти да си лягаш — каза тя на момичето. — Господин Дж. Л. Б. Матекони ми каза, че днес в сервиза сте свършили много работа.

Тя закара Мотолели до нейната стая и й помогна да се премести от количката в леглото. Харесваше й стремежът на момичето да бъде независимо, затова го остави само да се съблече и да си сложи новата нощница, купена от господин Дж. Л. Б. Матекони по време на голямото пазаруване. Цветът не беше подходящ, помисли си маа Рамотсве, но все пак я беше избирал мъж, а не може да се очаква мъж да разбира от тези неща.

— Щастлива ли си тук, Мотолели? — попита я тя.

— Много съм щастлива. И с всеки ден ставам все по-щастлива.

Маа Рамотсве подпъхна завивката около нея и я целуна по бузата. После угаси лампата и излезе. С всеки ден ставам все по-щастлива. Маа Рамотсве се запита дали светът, който щяха да наследят това момиче и братчето му, щеше да е по-хубав от света, в който бяха израснали те двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони. Те бяха раснали по-щастливи, мислеше си тя, защото видяха как Африка става независима и поема по свой път. Но какво метежно юношество преживя този континент, с тщеславните диктатори и корумпираните бюрократи. А през цялото време африканците само се опитваха да живеят почтено сред цялата тази бъркотия и разочарование. Дали хората, които вземаха всички решения в този свят, хората с власт в градове като Вашингтон и Лондон, знаеха за хората като Мотолели и Пусо? Дали ги беше грижа за тях? Тя беше сигурна, че ако знаеха, би ги било грижа. Понякога си мислеше, че хората на далечните континенти нямат в сърцата си място за Африка, защото никой не им беше казал, че африканците са същите като тях. Те чисто и просто не знаеха за нейния татко, Обед Рамотсве, който стоеше гордо пременен с хубавия си костюм, на снимката в нейната дневна. Ти нямаше внуци, каза тя на снимката, но вече имаш. Двама. В тази къща.

Снимката оставаше безмълвна. Сигурно той много щеше да се радва на децата, помисли си тя. Щеше да е чудесен дядо, да им разказва за стария морал на Ботсуана и да им разкрие как да живеят почтено. Сега това беше нейно задължение, нейно и на господин Дж. Л. Б. Матекони. Мислеше в някой от следващите дни да отиде с колата до фермата на сираците и да благодари на маа Солвия Потокване, че им даде децата. Щеше да й благодари и за всичко, което тя правеше за сираците, защото вероятно никой досега не й беше благодарил за това. Може и да беше деспотична, но все пак тя беше ръководителката на фермата, работата й го изискваше, както работата на детектива изискваше любопитство, а работата на монтьора… Всъщност какви трябваше да бъдат монтьорите? Оплескани с машинно масло? Не, това не беше добро определение. Щеше да се наложи още да помисли над това.

 

 

— Аз ще бъда в готовност — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като сниши глас, макар че нямаше нужда. — Ще знаеш, че съм тук. Точно тук, пред къщата. Ако извикаш, аз ще те чуя.

Те разглеждаха къщата под мъждивата светлина на уличната лампа — с нищо незабележима постройка със стандартен керемиден покрив и занемарен двор.

— Явно няма градинар — отбеляза маа Рамотсве. — Виж колко е запустяло.

Ако човек имаше чиновническа служба с добра заплата, като д-р Ранта, беше егоистично да няма градинар. Въпрос на обществен дълг беше да наеме прислуга — за тази работа имаше много кандидати. Заплащането беше ниско — безсъвестно ниско според маа Рамотсве, — но по този начин системата поне създаваше работни места. Ако всеки с чиновническа работа наемеше прислужничка, покрай него имаше препитание и за нея и децата й. Ако всички си вършеха сами къщната работа и сами се грижеха за градините си, какво щяха да правят прислужничките и градинарите?

Като не обработваше градината си, д-р Ранта се показваше като егоист, което ни най-малко не учуди маа Рамотсве.

— Голям егоист е — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Тъкмо това си мислех и аз — каза маа Рамотсве.

Тя отвори вратата на микробуса и се измъкна от него. Тази кола беше малко тясна за жена като нея, с традиционно телосложение, но тя беше привързана към нея и се ужасяваше от деня, в който господин Дж. Л. Б. Матекони вече нямаше да успее да я поправи. Никой модерен микробус, с всичките му джаджи и удобства, не можеше да заеме мястото на нейното бяло микробусче. Тъй като го беше купила преди цели единайсет години, с него бе направила всичките си пътешествия и то понасяше и октомврийската жега, и ситния прах, който в определено време от годината долиташе от Калахари и покриваше всичко като червеникавокафяво одеяло. Прахът беше враг на двигателите, обясняваше й неведнъж господин Дж. Л. Б. Матекони, враг на двигателите, но приятел на гладните монтьори.

Господин Дж. Л. Б. Матекони гледаше как маа Рамотсве се приближи до входната врата и почука. Сигурно д-р Ранта вече я чакаше, защото тя бързо влезе вътре и вратата се затвори зад нея.

— Сама ли сте, маа? — попита я д-р Ранта. — Вашият приятел, който е отвън, няма ли да влезе?

— Не, отвърна тя. — Ще ме почака отвън.

Д-р Ранта се засмя.

— Охрана, а? Значи така се чувствате в безопасност?

Вместо да отговори на този въпрос тя отбеляза:

— Имате много хубава къща. Вие сте човек с късмет.

Той я покани с жест във всекидневната. Прикани я да седне и сам се настани в едно кресло.

— Не искам да си губя времето в приказки с вас — каза й. — Ще говоря само защото ме заплашихте и не искам да си имам неприятности с разни лъжкини. Това е единствената причина, поради която говоря с вас.

Гордостта му беше накърнена, осъзна тя. Беше притиснат в ъгъла — и то от жена; това беше болезнено унижение за един женкар. Тя си помисли, че няма нужда от предисловия, и започна направо:

— Как умря Майкъл Къртин?

Той стоеше в креслото срещу нея, свил устни.

— Аз работех там — поде, като се направи, че не обръща внимание на въпроса й. — Занимавах се с икономика на земеделието, а те имаха субсидия от фондация „Форд“, за да платят на човек, който изследва икономиката на такива дребномащабни земеделски предприятия. Моята работа беше точно такава. Но знаех, че всичко това няма смисъл. Още от началото. Тези хора бяха идеалисти. Мислеха, че можеха да променят начина, по който нещата се развиваха от незапомнени времена. Знаех, че нищо няма да излезе.

— Но приехте парите — отбеляза маа Рамотсве.

Той я изгледа презрително.

— Това беше просто работа. Аз съм икономист по професия. Изследвам неща, които работят, и неща, които не работят. Може би не разбирате това.

— Разбирам го.

— И така — продължи той, — ние, ръководството, така да се каже, живеехме в една голяма къща. Начело на всичко беше един немец, който идваше от Намибия. Буркхарт Фишер. Той имаше жена, Марша. Останалите трима бяха една жена от Южна Африка, американецът и аз.

Всички се разбирахме добре, ако не се брои фактът, че Буркхарт не ме харесваше. Скоро след като пристигнах там, той се опита да се отърве от мен, но договорът ми беше с фондацията и те отказаха. Беше им наприказвал лъжи за мен, но те не му повярваха.

Американецът беше много любезен. Говореше сносно сетсуана и хората го харесваха. Жената от Южна Африка се сближи с него и заживяха в една стая. Тя вършеше всичко — готвеше му, переше дрехите му, изобщо много се суетеше. После започна да проявява интерес към мен. Аз не я насърчавах, но тя започна връзка с мен, без да къса с онова момче. Каза ми, че смятала да му съобщи, но не искала да нарани чувствата му. Затова се срещахме тайно, което там беше трудно, но ние успявахме.

Буркхарт обаче заподозря какво става, извика ме в канцеларията и ме заплаши, че ще каже на американеца, ако не престана да спя с Карла. Аз му отговорих, че не е негова работа и той се ядоса. Каза, че пак щял да пише на фондацията и да им каже, че смущавам работата на колектива. Затова аз му обещах, че ще престана да се срещам с Карла.

Но не престанах. Защо да преставам? Срещахме се вечер. Тя твърдеше, че й харесвало да се разхожда в тъмното, а той оставаше в къщата, защото на него не му харесваше. Предупреждаваше я да не се отдалечава много и да се пази от диви животни и змии.

Имахме едно място, където се усамотявахме. Една колиба зад насажданията. В нея държаха мотики, връв и други подобни неща. Но беше подходяща и за любовни срещи.

В онази вечер двамата с нея бяхме в колибата. Беше пълнолуние и навън беше доста светло. Изведнъж аз осъзнах, че пред колибата има някой и станах. Отидох тихо до вратата и я отворих съвсем бавно. Отвън беше американецът. Носеше само едни шорти и обувките си от чортова кожа. Нощта беше много топла.

„Какво правиш тук?“ — попита ме той. Аз нищо не му казах и тогава той внезапно ме блъсна настрана и погледна в колибата. Видя Карла и, разбира се, веднага я позна.

Отначало не каза нищо. Само гледаше ту нея, ту мен. После побягна надалеч от колибата. Но не тичаше към къщата, а в обратна посока, към пустошта.

Карла ми викна да тръгна след него и аз хукнах. Той бягаше доста бързо, но аз успях да го настигна и го хванах за рамото. Той ме отблъсна и пак побягна. Пак го последвах, макар че трънаците деряха краката и ръцете ми. Като нищо можеше някой трън да се забие в очите ми, но ми се размина. Беше много опасно.

Пак го хванах и този път той нямаше сили да се бори. Сграбчих го с две ръце, за да го укротя и да го върна в къщата, но той ме отблъсна и се препъна.

Намирахме се на ръба на дълбок ров, донга, който минаваше през пустошта на това място. Беше дълбок около два метра и когато се спъна, той падна в рова. Погледнах вътре и го видях да лежи на земята. Изобщо не помръдвате, не издаваше и звук.

Слязох долу и го огледах. Беше съвсем неподвижен и когато понечих да разгледам главата му, за да видя дали е Ранен, тя се люшна на една страна. Разбрах, че при падането той си беше счупил врата и вече не дишаше.

Върнах се бързо при Карла и й разказах какво се случи. Тя дойде с мен при рова и пак огледахме момчето. Уверихме се, че е мъртъв, и тя започна да ридае.

Когато тя млъкна, седнахме до рова и започнахме да се чудим какво да правим. Сигурен бях, че ако кажехме на останалите какво беше станало, никой нямаше да повярва, че е паднал случайно. Всички щяха да кажат, че двамата с него сме се сбили, когато е разбрал, че спя с приятелката му. А също бях съвсем наясно, че Буркхарт щеше да каже на полицаите лоши неща за мен, щеше да им каже, че вероятно аз съм убил момчето. Положението ми никак нямаше да е добро.

Затова решихме да заровим тялото и да кажем, че не знаем нищо. Знаех, че недалеч има мравуняци; там беше пълно с тях, а те бяха добро място, за да се отървеш от някой труп. Лесно открих един и извадих късмет. Явно мравояд беше направил голяма дупка отстрани на мравуняка, аз я разширих малко и пъхнах тялото вътре. После затрупах отвора с камъни и пръст и заметох следите с един клон. Изглежда бях заличил всички следи, защото следотърсачът, който докараха, не забеляза нищо. А освен това на другия ден валя дъжд, който също ми помогна.

През следващите няколко дни полицаите непрекъснато ни разпитваха, идваха и други хора. Казах им, че не съм видял нищо в онази вечер; Карла твърдеше същото. Тя беше изпаднала в шок и стана много мълчалива. Вече не искаше да се виждаме и през повечето време плачеше.

След това Карла си отиде. Разменихме няколко думи на тръгване и тя ми каза, че съжалява, задето се е забъркала с мен. Освен това каза, че е бременна, но детето не е от мен, понеже вече го е носела, когато започнахме да се срещаме.

И така тя си отиде, а един месец след това си тръгнах и аз. Получих стипендия от университета „Дюк“. Тя беше напуснала страната. Не искаше да се връща в Южна Африка, там не й харесваше. Чух, че заминала за Зимбабве, за Булавайо, където станала управителка на малък хотел. Неотдавна чух, че още била там. Един мой познат беше в Булавайо и каза, че я зърнал отдалече.

Той млъкна за малко, погледна маа Рамотсве и каза:

— Това е истината, маа. Не го убих аз. Казах ви истината.

Маа Рамотсве кимна.

— Да, виждам. Усещам, че не ме излъгахте. — Тя направи пауза. — Няма да съобщя нищо на полицията. Обещах ви го и няма да отстъпя от думата си. Но ще разкажа на майка му какво се е случило, при условие че тя ми обещае същото — да не разказва нищо на полицията. Мисля, че тя ще се съгласи. Не виждам никакъв смисъл да се подновява разследването.

Беше видно, че д-р Ранта изпита облекчение. Враждебното изражение си беше отишло, но той имаше нужда от още гаранции.

— Ами момичетата? Нали те няма да ми създават проблеми?

Маа Рамотсве поклати глава.

— Никакви проблеми. Няма за какво да се тревожите.

— А показанията? — продължи той. — Ще унищожите ли показанията на другото момиче?

Маа Рамотсве се изправи и тръгна към вратата.

— Показанията ли?

— Да, показанията на онова момиче, което е излъгало.

Маа Рамотсве отвори входната врата и погледна навън Господин Дж. Л. Б. Матекони все така седеше в колата вдигна глава, когато вратата се отвори.

Тя излезе на пътеката.

— Е, доктор Ранта — поде спокойно, — според мен вие сте човек, който е лъгал много хора, и особено жени. А сега се случи нещо, което може би преживявате за пръв път. Една жена ви излъга и вие се хванахте без никакво съмнение Това няма да ви хареса, но със сигурност ще ви научи как се чувства човек, когато го манипулират. Това момиче не съществува.

Тя се отдалечи по пътеката и излезе на улицата. Той стоеше на входа и я наблюдаваше, но тя знаеше, че няма да посмее да й стори нищо. Когато гневът му преминеше, щеше да разсъди, че се е отървал леко, и ако имаше поне капка съвест, може би дори щеше да изпита благодарност към нея, че слага ред в събитията отпреди десет години. Но по въпроса за съвестта тя хранеше известни съмнения и последното бе малко вероятно.

А що се отнася до нейната съвест — беше прибягнала до лъжа и изнудване. Стори го, защото беше единственият начин да се сдобие с определена информация. Но пак на преден план изникна въпросът за целите и средствата. Добре ли беше да направи нещо лошо, за да постигне нещо добро? Така би трябвало. Имаше войни, които бяха просто войни. А Африка беше принудена да се бие, за да се освободи, и никой не каза, че е лошо да се използва сила, за да се постигне тази цел. Животът беше мръсна работа и понякога нямаше друг начин. Тя игра с д-р Ранта собствената му игра и го победи, по същия начин, по който победи с измама онази зла шаманка в един предишен случай. Това беше нередно, но и необходимо в един свят, който изобщо не беше съвършен.