Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (18)

Осемнадесета глава
В „Тлоквенг роуд спийди моторс“

През същия следобед, докато маа Рамотсве изпитваше удоволствието от изнудването — защото макар каузата да беше добра, си беше изнудване и в това се криеше още един проблем с етиката, над който маа Макутси би могла да поразсъждава, — господин Дж. Л. Б. Матекони, официален автомонтьор на Негово превъзходителство, върховния комисар на Великобритания в Ботсуана, заведе в сервиза двете си осиновени деца. Момичето, Мотолели, много го молеше за това, за да може да го види как работи. Освен това не беше зле момчето да попадне там още сега, за да може от малко да развие интерес към техниката. Усетът за колите и двигателите трябва да се развива от най-ранна възраст, после вече е късно. Разбира се, човек може да стане монтьор независимо на колко години е, но не всеки може да има този усет към моторите. Той се придобиваше чрез осмоза, бавно, с течение на годините.

Той паркира пред вратата на офиса си, за да може Мотолели да стои с количката на сянка. Момчето веднага се спусна да разглежда един кран отстрани на сградата и трябваше да го повика обратно.

— Това място е опасно — предупреди го господин Дж. Л. Б. Матекони. — Стой далеч от онези младежи.

Той повика по-младия чирак, онзи, който постоянно го потупваше по рамото с омаслените си ръце и му съсипваше чистия гащеризон.

— Налага се да прекъснеш работа — каза му той. — Наглеждай тези деца, докато аз работя. Пази ги да не пострадат.

Чиракът явно се зарадва на новите си задължения и се усмихна широко на децата. Много го мързи, помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони. По-подходящ е за бавачка, отколкото за монтьор.

В сервиза имаше много работа. Бяха докарали за ремонт микробуса на един футболен отбор и работата по него щеше да е трудна. Двигателят беше износен от постоянното претоварване, но това се случваше с почти всеки микробус в страната. Всички те биваха претоварвани, тъй като собствениците ги тъпчеха до краен предел, за да спечелят колкото може повече. Въпросният двигател, който се нуждаеше от нови бутални пръстени, до такава степен бълваше черен задушлив дим, че играчите се оплакваха, че не могат да дишат.

След като махна трансмисията, господин Дж. Л. Б. Матекони с помощта на другия чирак започна да измъква двигателя от колата. Мотолели, която не отместваше очи от него, посочи нещо на братчето си. То хвърли за кратко поглед към двигателя, но след това пак отмести очи. Рисуваше нещо в праха в краката си, където имаше петно от машинно масло.

Под ръцете на господин Дж. Л. Б. Матекони се показаха пръстените и цилиндрите. Тогава той спря и погледна към децата.

— А сега какво следва? — попита момичето. — Ще смениш ли тези пръстени? Те каква работа вършат? Важни ли са?

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна момчето.

— Виждаш ли, Пусо? Виждаш ли какво правя?

Момчето се усмихна леко.

— Той рисува нещо — каза чиракът. — Рисува къща.

Но момичето се обади:

— Може ли да се приближа? Няма да преча.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна и след като тя докара по-близо количката си, й посочи къде се криеше проблемът.

— Подръж това, ето.

Тя хвана винтовия ключ и го задържа здраво.

— Браво — каза той. — А сега завърти тук. Виждаш ли? Не много. Точно така.

Той взе ключа и го върна на мястото му. След това се обърна и я погледна. Тя цялата се беше навела към двигателя, очите й блестяха от любопитство. Той познаваше този поглед — погледа на човек, който обича моторите. Той не може да се имитира; по-младият чирак например нямаше този поглед и затова от него щеше да излезе посредствен монтьор. Но това момиче, това странно сериозно дете, което се появи в неговия живот, имаше заложби за монтьор. Имаше вродена дарба. Никога дотогава не бе срещал подобно нещо у момиче, но тя го притежаваше. Но защо пък не? Маа Рамотсве го бе научила, че няма причина жените да не се занимават с това, с което искат. Несъмнено тя беше права. Хората приемаха, че частните детективи трябва да бъдат мъже, но я колко добре се справяше маа Рамотсве! Тя използваше женската наблюдателност и интуиция, за да открива неща, които убягваха на мъжете. Затова, щом едно момиче е поискало да стане детектив, защо друго да не поиска да влезе в предимно мъжкия свят на колите и моторите?

Мотолели вдигна очи и срещна погледа му, но все така с уважение.

— Нали не ми се сърдиш? Нали не смяташ, че досаждам? — попита го тя.

Той нежно сложи ръка на рамото й.

— Разбира се, че не се сърдя. Напротив, гордея се. Гордея се, че вече имам дъщеря, която ще стане велик монтьор. Нали това искаш? Прав ли съм?

Тя кимна сдържано.

— Винаги съм обичала моторите. Отдавна обичам да ги гледам. Много исках да работя с отвертки и ключове. Но досега все нямах възможност.

— Но сега това ще се промени — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Можеш в събота да идваш с мен да ми помагаш. Искаш ли? Ще ти направим специален тезгях — по-нисък, според височината на количката ти.

— Това е много мило.

До края на деня тя стоеше до него, наблюдаваше всяка операция, от време на време му задаваше въпроси и гледаше да не се пречка. Той неуморно човъркаше и бърникаше, докато накрая двигателят на микробуса, съживен отново, беше върнат на място и, щом го изпробваха, черният задушлив дим го нямаше.

— Сама виждаш — каза гордо господин Дж. Л. Б. Матекони, като посочи чистата струя от ауспуха. — Маслото не изгаря по този начин, ако си стои на мястото. Здрави уплътнения. Хубави бутални пръстени. Всичко на мястото си.

Мотолели плясна с ръце.

— Сега микробусът е по-щастлив.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Точно така, сега е по-щастлив.

Той вече знаеше, напълно беше сигурен, че тя притежава дарбата. Само онези, които действително разбираха от техника, биха се замислили за щастието на една кола. Това проникновение липсваше на хората без усет за техниката. Момичето можеше да вижда всичко това, а по-младият чирак не можеше. Вместо да говори с двигателя, той го риташе; господин Дж. Л. Б. Матекони често го виждаше да насилва метала. Не бива да го правиш, повтаряше му непрекъснато. Ако насилваш метала, той ще ти се съпротивлява. Запомни това, дори да не запомниш нищо друго, на което те уча. Но чиракът все така повреждаше резбата на болтовете, като ги навиваше в обратна посока, и огъваше фланците, които според него не искаха да си влязат на мястото. Никаква машина не търпеше да се отнасят така с нея.

Това момиче беше различно. То разбираше чувствата на двигателите и някой ден щеше да стане велик монтьор — това беше съвсем ясно.

Той я погледна с гордост, докато си бършеше ръцете. Бъдещето на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ изглеждаше осигурено.