Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (17)

Седемнадесета глава
Храмът на знанията

Утрото е най-подходящото време, в което да се заловиш с решаването на някакъв проблем. Главата е най-свежа в началните часове на работния ден, когато слънцето още е ниско и въздухът е рязък. Това е най-подходящият момент да си зададеш главните въпроси; време на яснота и трезвост, необременено от тежестта на деня.

— Прочетох твоя доклад — каза маа Рамотсве, когато маа Макутси дойде на работа. — Много е подробен и е чудесно написан. Браво.

Маа Макутси благодари за комплимента.

— Радвам се, че първият ми случай не беше труден. Поне не беше трудно да разбера това, което ме интересуваше. Но въпросите, които съм поставила накрая, са трудната част.

— Да — отвърна маа Рамотсве, като хвърли поглед към листата. — Въпросите за етиката.

— Не знам как да ги реша — каза маа Макутси. — Струва ми се, че един отговор е правилен, но след това виждам, че поражда други трудности. После обмислям друг отговор и стигам до други трудности.

Тя погледна с очакване маа Рамотсве, която се навъси.

— И за мен не е лесно — каза й тя. — Само защото съм малко по-възрастна от теб, не означава, че имам отговор за всяка срещната дилема. Всъщност с възрастта ти виждаш нещата от повече страни. Те стават по-ясно очертани. — Тя направи пауза, а след това добави: — Забележи това: аз нямам и четирийсет. Изобщо не съм толкова възрастна.

— Не сте — потвърди маа Макутси. — Тази възраст е най-подходящата. Но проблемът, който имаме, е много обезпокоителен. Ако кажем на Бадуле за онзи мъж и той сложи край на цялата работа, тогава никой няма да плаща училищните такси на момчето. Ще се сложи край на тази чудесна възможност, която му се дава. Това решение няма да е най-доброто за момчето.

Маа Рамотсве кимна и каза:

— Разбирам това. От друга страна, не можем да излъжем господин Бадуле. Не е етично детективът да лъже своя клиент. Не се прави така.

— Това ми е ясно — каза маа Макутси. — Но сигурно има моменти, когато лъжата е нещо добро. Какво да направиш, ако в къщата ти дойде убиец и те пита къде е даден човек? Нима, ако знаеш къде е този човек, ще бъде лошо да кажеш: „Нищо не знам. Нямам представа къде е“? А това е лъжа, нали?

— Да. Но на убиеца не си длъжна да кажеш истината. Затова можеш да го излъжеш. Ала си длъжна да кажеш истината на своя клиент, на съпруга си или на полицията. Това е съвсем различно.

— Защо? Щом е лошо да се лъже, това важи за всички случаи. Ако на хората бе позволено да лъжат, когато сметнат, че така е правилно, тогава не бихме могли никога да разберем кога лъжат нарочно. — Маа Макутси спря и се замисли за няколко секунди. — Представата на един за това, какво е правилно, може да е съвсем различна от представата на друг. Ако всеки може да измисля свое правило…

Тя сви рамене и не довърши мисълта си до какво би довело това.

— Да — каза маа Рамотсве. — Права си. Тъкмо това е проблемът на света в днешно време. Всички си мислят, че могат сами да решават кое е добро и кое е лошо. Всички си мислят, че могат да забравят стария морал на Ботсуана. Но не могат.

— Но реалният проблем в случая — каза маа Макутси — е дали да му кажем всичко. Какво ще стане, ако му кажем: „Бяхте прав, жена ви ви изневерява“, без да му даваме подробности? Нали ще сме изпълнили дълга си? Не лъжем, нали? Просто не му казваме цялата истина.

Маа Рамотсве гледаше съсредоточено маа Макутси. Тя открай време ценеше размислите на секретарката си, но не бе очаквала, че ще превърне в такава нерешима главоблъсканица, свързана с етиката, един малък проблем — от тези, с които детективите се сблъскваха всеки ден. Тази работа беше мръсна. Помагаш на хората да решат проблемите си; не си длъжен да им сервираш всеобхватно решение. Какво правеха с информацията, си беше тяхна работа. Това беше техния живот и те трябваше да решават.

Но като се замисли за това, тя осъзна, че с предишни случаи е правила много повече от това. В няколко от успешно разплетените случаи тя не се задоволи с намирането на информацията. Беше вземала решения за изхода, при това решения, които се оказваха важни. Например в случая с жената, чийто съпруг имаше краден мерцедес, тя уреди колата да бъде върната на собственика. В случая с опита за застрахователна измама на мъжа с „тринайсет“ пръста, тя взе решение да не го предава на полицията. Това бе решение, което промени живота му. Може той да бе заживял честно, след като тя му даде тази възможност, а може и да не беше. Тя не знаеше. Но поне му беше дала възможност, а това можеше да промени всичко. Излизаше, че тя всъщност се бе намесвала в живота на хората, а не само им бе давала информация.

Тя осъзна, че най-важният проблем в този случай беше съдбата на момчето. Възрастните можеха сами да се погрижат за себе си — господин Бадуле можеше да преживее разкритието, че му изневеряват дълбоко в себе си той вече знаеше, че жена му не му е вярна; другият мъж можеше да се върне пълзейки при жена си и да си понесе наказанието може би щеше да се предаде и да отиде да живее в далечното село при съпругата си католичка; а пък елегантната дама можеше да прекарва малко повече време в кланицата, а не да си почива в голямото легло на улица „Ниерере“. Момчето обаче не можеше да бъде оставено на произвола на съдбата. Тя трябваше да се погрижи каквото и да се случи, то да не пострада заради греховете на майка си.

Може би имаше решение, при което момчето можеше да продължи да учи в онова училище. Ако се разгледаше настоящото положение, имаше ли човек, който да е нещастен? Жената, която се контеше, беше много щастлива — имаше си богат любовник и голямо легло, в което да се търкаля. Богатият любовник й купуваше модерни тоалети и други неща, на които се радваха елегантните дами. Богатият любовник беше щастлив, защото имаше шикозна любовница и не беше принуден да прекарва много време с набожната си жена. Набожната жена беше щастлива, защото живееше там, където искаше да живее, и вероятно се занимаваше с това, с което искаше да се занимава, а съпругът й се прибираше у дома редовно, но не толкова често, че да й досади. Момчето беше щастливо, защото имаше двама бащи и получаваше добро образование в скъпо училище.

Значи оставаше само господин Летсениане Бадуле? Беше ли той щастлив? И ако беше нещастен, дали можеше да бъде направен щастлив, без положението да се промени? Ако можеха да намерят някакъв начин да направят това, тогава обстоятелствата около момчето щяха да си останат същите. Но как щеше да се постигне това? Тя не можеше да каже на господин Бадуле, че момчето не е негов син — това би било твърде жестоко, а и вероятно момчето щеше да се разстрои, ако научеше. Нищо чудно момчето да не осъзнаваше кой е истинският му баща — в края на краищата, макар че и двамата имаха големи носове, момчетата не забелязват подобни неща. Маа Рамотсве реши, че няма нужда да се прави нищо по този въпрос; вероятно неведението бе най-добро за момчето. По-нататък, след като всички училищни такси бъдат платени, то можеше да започне да разглежда носовете в семейството и да си прави изводи.

— Решението е в господин Бадуле — изрече маа Рамотсве. — Трябва да го направим щастлив. Трябва да му кажем какво става, но заедно с това да го накараме да го приеме. Ако той го приеме, проблемът отпада.

— Но той ни каза, че се тревожи за това — възрази маа Макутси.

— Тревожи се, защото мисли, че е лошо жена му да се среща с друг мъж — парира възражението маа Рамотсве. — Ние ще го убедим в обратното.

Маа Макутси изглежда се съмняваше, но изпитваше облекчение, че маа Рамотсве пак беше поела командването. Нямаше да се изричат лъжи, а ако все пак се наложеше, нямаше да ги изрича тя. Пък и маа Рамотсве беше невероятно изобретателна. Ако смяташе, че би могла да убеди господин Бадуле да се почувства щастлив, най-вероятно щеше да успее.

 

 

Но имаше и други неща, на които трябваше да се обърне внимание. Бе пристигнало писмо от госпожа Къртин, в което тя питаше дали маа Рамотсве е изровила нещо.

„Знам, че е рано да ви питам — пишеше тя, — но откакто говорих с вас, имам чувството, че ще откриете нещо. Не се опитвам да ви лаская, маа, но изпитах чувство, че вие сте от хората, които знаят. Не е необходимо да отговаряте на това писмо; знам, че не би трябвало да пиша на този етап, но трябва все нещо да правя. Вие ще ме разберете, маа Рамотсве, знам, че ще ме разберете.“

Писмото трогна маа Рамотсве — както и всички молби, които получаваше от разтревожени хора. Тя се запита какъв напредък бе постигнала до момента. Беше видяла мястото и бе усетила, че именно там е свършил животът на онзи младеж. В някакъв смисъл беше стигнала до заключението още в самото начало. Сега трябваше да тръгне отзад напред и да разбере защо той лежеше там — а тя знаеше, че е така, — в сухата земя, в периферията на великата пустиня Калахари. Гробът му беше самотен, толкова далеч от рода му, а той беше толкова млад. Как се беше стигнало до това? В някакъв момент някой беше сторил нещо лошо и ако искаше да разбере какво е било то, тя трябваше да намери хората, които бяха способни да го извършат. Например господин Освалд Ранта.

 

 

Белият микробус премина енергично над „гърбиците“ по улицата, целящи да попречат на преподавателите да карат бързо и неразумно. Маа Рамотсве беше внимателен шофьор и се срамуваше от бясното шофиране, което правеше улиците толкова опасни. Разбира се, Ботсуана беше много по-безопасна от другите страни в тази част на Африка. В Южна Африка положението беше много лошо; там имаше агресивни шофьори, които можеха да гръмнат човек, ако ги ядосаше, а освен това караха пияни, особено след като си вземеха заплатата. А ако денят за заплата се окажеше петък, да излезеш на улицата в същата вечер беше безразсъдна смелост. В Суазиленд беше още по-зле. Там обичаха скоростта и виещият се път между Манзини и Мбабане, по който тя веднъж пътува кошмарен половин час, имаше лошата слава на лобно място на много шофьори. Тя си спомняше как един ден попадна на една мъчителна статия в стар брой на „Суазиленд Таймс“, в която имаше снимка на дребен и безличен като мишка човек, под която пишеше само: Покойният господин Ричард Мавусо (46). Господин Мавусо, който имаше малка глава и грижливо подрязани мустаци, изобщо не би бил забелязан от повечето кралици на красотата, и все пак, за жалост, както разкриваше статията във вестника, бил прегазен точно от такова момиче.

Този материал въздейства на маа Рамотсве по особен начин.

„Местният жител господин Ричард Мавусо (на снимката) беше прегазен в петък вечерта от подгласничката на Мис Суазиленд. Известната Кралица на красотата, госпожица Гладис Лапелала от Манзини, блъснала господин Мавусо, когато той се опитал да пресече пътя в Мбабане, където работел като чиновник в Отдела за обществените служби.“

Това беше целият материал и маа Рамотсве се питаше защо й бе оказал такова въздействие. Постоянно умираха прегазени хора и никой не вдигаше кой знае колко шум. Имаше ли значение, че някой е бил блъснат от кралица на красотата? Дали беше тъжно, понеже господин Мавусо беше толкова дребен и незначителен човечец, а кралицата на красотата — толкова важна и значима? Може би такава една такава случка беше впечатляваща метафора за неправдите в живота — влиятелните, блестящите, известните често можеха безнаказано да избутат настрани незначителните, плахите.

Тя спря белия микробус на паркинга зад административната сграда и се огледа. Минаваше покрай университета всеки ден и познаваше белите сгради, пръснати на неколкостотинте акра близо до старото летище. Но въпреки това никога дотогава не бе имала случай да ги посещава и сега, изправена пред объркваща колекция от блокове, всеки с различно чуждестранно име, тя усещаше леко страхопочитание. Тя не беше необразована, но не беше бакалавър на изкуствата. А на това място всеки срещнат беше или бакалавър на изкуствата, или бакалавър на науките, или още по-голямо нещо. Тук имаше невъобразимо ерудирани хора, учени като проф. Тлоу, който беше написал история на Ботсуана и биография на Серетсе Кхама. Или пък д-р Бойоси Отлогиле, написал книга за Върховния съд на Ботсуана, която тя си беше купила, но още не я беше прочела. Тук човек можеше да срещне подобни хора зад ъгъла на всяка сграда и те изглеждаха като всички останали. Но в главите им имаше много повече, отколкото в главата на обикновения човек, в която през повечето време нямаше кой знае какво.

Тя разгледа едно табло, на което пишеше, че е карта на университета, факултетът по физика — натам; факултетът по теология — в другата посока; Институтът за съвременни изследвания — първата сграда вдясно. Имаше и „Информация“, която би й била по-полезна. Тя последва стрелката, упътваща към „Информация“, и стигна до скромна постройка, закътана зад теологията и пред африканските езици. Почука на вратата и влезе.

Вътре зад едно бюро седеше съсухрена жена, която се мъчеше да отвинти капачката на химикалката си.

— Търся господин Ранта — каза маа Рамотсве. — Доколкото знам, работи тук.

Жената имаше отегчен вид.

— Доктор Ранта. Той не е някакъв обикновен господин Ранта. Той е доктор Ранта.

— Съжалявам — каза маа Рамотсве. — Не исках да го обидя. Бихте ли ми казали къде да го намеря?

— Търсят го тук, търсят го там — отговори жената. — Сега е тук, а после го няма никъде. Такъв е доктор Ранта.

— А дали ще е тук сега? После не ме интересува.

Жената вдигна вежда.

— Проверете в кабинета му. Той има кабинет. Но повечето си време прекарва в спалнята.

— Така ли? — рече маа Рамотсве. — Значи си пада по жените този доктор Ранта?

— Може и така да се каже — отговори жената. — Някой ден университетският съвет ще го хване и ще го накаже. Но дотогава никой не смее да го пипне.

Маа Рамотсве бе заинтригувана. Много често се случваше някой друг да ти свърши работата, както правеше в момента тази жена.

— Защо не могат да го пипнат? — попита маа Рамотсве. — Момичетата са прекалено уплашени, за да говорят. А пък колегите му също имат кирливи ризи. Знаете как е на такива места.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Аз не съм бакалавър на изкуствата. Не знам.

— Тогава ще ви кажа. Тук има много хора като доктор Ранта. Сама ще се убедите. Аз мога да говоря за това, защото утре напускам. Отивам на по-хубава работа.

След като бе инструктирана как да намери кабинета на доктор Ранта, маа Рамотсве се сбогува с услужливата служителка. От страна на университета не беше много умно да слагат тази жена в служба „Информация“. Ако на всяко запитване за преподавател тя отговаряше с клюка, възможно бе посетителят да добие грешно впечатление. Но може би тя говореше така само защото напускаше на следващия ден — в такъв случай имаше една възможност.

— Само още нещо, маа — каза тя, вече от вратата. — Може би е трудно човек да се справи с доктор Ранта, защото той не е направил нищо нередно. Дори да не е хубаво да се забърква със студентки, това може да не дава основание да го уволнят, особено в днешно време. Така че вероятно няма какво да се направи.

Тя веднага разбра, че думите й ще подействат, подозрението й, че самата служителка е била жертва на доктор Ранта, се оказа вярно.

— Напротив, той извърши нещо нередно — отговори служителката, като внезапно се оживи. — Показал е изпитни материали на една студентка, за да се съгласи тя да бъде с него. Точно така! Само аз знам. Студентката е дъщеря на братовчедка ми. Тя казала на майка си, без да подава официална жалба. Но майка й ми каза.

— Обаче нямате доказателства, нали? — каза спокойно маа Рамотсве. — Там е бедата, така ли?

— Да — отговори служителката. — Няма доказателства. Той ще излъже и ще се измъкне.

— Ами това момиче, Маргарет, тя какво направила?

— Маргарет ли? Каква Маргарет?

— Дъщерята на вашата братовчедка — каза маа Рамотсве.

— Тя не се казва Маргарет. Казва се Ейнджъл. Нищо не направи и той се отърва. Мъжете се отървават, не е ли така? Винаги.

Маа Рамотсве усети желание да каже: Не, невинаги, но бързаше и затова се сбогува повторно и се отправи към факултета по икономика.

 

 

Вратата беше отворена. Преди да почука, маа Рамотсве разгледа табелката:

Д-р Освалд Ранта, бакалавър на науките (икон. Университет на Ботсуана, доктор на науките („Дюк“).

Ако ме няма, оставете съобщение при секретарката на факултета. Студентите, които искат да получат писмените си работи, да се обърнат към своя преподавател или да отидат в канцеларията на факултета.

Тя се ослуша за гласове, идващи от стаята, но чу само потракването на клавиатура. Д-р Ранта беше в кабинета си.

Той рязко вдигна глава, когато тя почука и отвори докрай вратата.

— Да, маа, какво обичате?

Маа Рамотсве премина от английски на сетсуана.

— Бих искала да говоря с вас, раа. Дали имате малко време?

Той хвърли поглед към часовника си.

— Да, имам — отвърна почти любезно. — Но не е много. Вие моя студентка ли сте?

Маа Рамотсве махна с ръка, изразявайки своята незначителност, докато сядаше на посочения от него стол.

— Не — отвърна тя, — аз не съм толкова учена. Взех си изпитите за сертификата на Кеймбридж, но нищо повече. Трябваше да работя в автобусната компания на мъжа на братовчедка ми. Не можех да продължа образованието си.

— Никога не е твърде късно, маа — каза той. — Можете да учите. Тук имаме няколко доста възрастни студенти. Разбира се, не искам да кажа, че вие сте възрастна, казвам само, че всеки може да учи.

— Може би — отвърна тя. — Може би някой ден.

— Тук можете да учите всичко — продължи той. — Освен медицина. Все още не обучаваме лекари.

— Нито детективи.

Той се изненада.

— Детективи ли? За това не се учи в университет.

На свой ред и тя се учуди.

— Но аз четох, че в американските университети имало курсове за частни детективи. Имам една книга от…

Той я прекъсна:

— Такава била работата! Да, в американските колежи може да се запише курс по всичко. Ако щете и по плуване. Но само в някои от тях. В добрите университети, тези от Бръшляновата лига, такива дивотии не минават. Трябва да се учат истински предмети.

— Като логика ли?

— Логика? Да. Тя се учи за диплома по философия. Разбира се, в „Дюк“ преподават логика. Или поне преподаваха, когато аз бях там.

Явно той очакваше тя да се впечатли, затова маа Рамотсве се опита да му угоди, като закачи на лицето си възхитен поглед. Този мъж, помисли си тя, има нужда постоянно да му се вдъхва увереност — това обясняваше и поведението му с момичетата.

— Но детективската работа е точно това — логика и малко психология. Ако владеете логиката, знаете как би трябвало да вървят нещата; ако владеете психологията, знаете как постъпват хората.

Той се усмихна, като скръсти ръце пред гърдите, сякаш се готвеше да изнася лекция. Същевременно очите му обходиха фигурата на маа Рамотсве, тя го усещаше. Тя също го огледа — скръстените му ръце и вратовръзката му.

— Е, маа — каза той накрая, — с удоволствие още дълго бих говорил с вас за философия. Но скоро имам събрание и ще ви помоля да ми кажете по какъв въпрос ме търсите. Да не е заради философията?

Тя се засмя.

— Не бих ви губила времето, раа. Вие сте умен човек, а аз съм най-обикновена детективка…

Вида го как се напряга. Отпусна ръце и ги сложи на облегалките на креслото.

— Вие сте детективка? — попита, вече по-хладно.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Имам съвсем малка агенция. „Дамска детективска агенция №1.“ Намира се при възвишението Кгале. Може да сте я виждали.

— Не ходя натам — отговори той. — Не съм чувал за вас.

— Не бих го и очаквала. Аз не съм известна, за разлика от вас.

Дясната му ръка докосна неспокойно възела на вратовръзката.

— Защо искате да говорите с мен? Да не би някой да ви праща?

— Не, няма такова нещо.

Тя забеляза как след този отговор той се поуспокои и надменността му се върна.

— В такъв случай какво искате? — попита той.

— Дойдох, за да поговоря с вас за нещо, което е станало преди много време. Преди десет години.

Той я гледаше втренчено. В погледа му вече се четеше подозрение и тя усети как от него се разнася несъмнената остра миризма на страх.

— Десет години са доста време. Хората забравят.

— Вярно е — призна тя. — Хората забравят, но има неща, които не се забравят лесно. Майката например не може да забрави сина си.

Докато тя говореше, поведението му пак се промени. Той стана, като се усмихваше.

— Ясно, сега разбирам. Онази американка, която не спря да задава въпроси, ви е платила отново да се ровите в миналото. Няма ли най-после да се откаже? Няма ли да разбере?

— Какво да разбере? — попита маа Рамотсве.

Той стоеше до прозореца и гледаше група студенти на пътеката под него.

— Да разбере, че няма нищо за разбиране. Онзи младеж е мъртъв. Сигурно е тръгнал да скита в Калахари и се е изгубил. Тръгнал е на разходка и не се е върнал повече. Знаете, че става лесно. Акациите много си приличат, няма хълмове, по които да се ориентираш. И се губиш. Особено пък ако си бял. Вие какво очаквате?

— Но аз не вярвам, че той се е изгубил и е умрял — каза маа Рамотсве. — Според мен с него се е случило нещо друго.

Той се обърна, за да я погледне.

— Какво например? — попита грубо.

Тя сви рамене.

— Не знам точно какво. Но и откъде да знам? Нали не съм била там. — Тя направи пауза и след това додаде почти шепнешком: — За разлика от вас.

Тя чу тежкото му дишане, когато той отново седна в креслото си. Под прозореца един от студентите извика нещо за някакво сако и останалите се засмяха.

— Казвате, че аз съм бил там. Какво имате предвид?

Тя не отмести поглед от очите му.

— Това, че сте живели там по същото време. Били сте от хората, които са се виждали с него всеки ден. Видели сте го в деня, в който е умрял. Трябва да имате някаква представа.

— Още тогава казах на полицаите, казах и на американката, която дойде да ни разпитва всичките. Видях го веднъж същата сутрин, а след това още веднъж на обяд. Казах им какво обядвахме. Описах дрехите, с които беше облечен. Казах им всичко.

Докато той говореше, маа Рамотсве стигна до един извод. Той лъжеше. Ако й беше казал истината, тя щеше да си тръгне, но сега вече знаеше, че първоначалната й интуиция е била правилна. Той несъмнено лъжеше. Познаваше се лесно. Всъщност маа Рамотсве не проумяваше как бе възможно хората да не познават, че човекът насреща лъже. В нейните очи това бе толкова очевидно. В случая на врата на д-р Ранта спокойно можеше да бъде окачена табела, на която да пише:

„Лъжец.“

— Не ви вярвам, раа — каза тя. — Вие ме лъжете.

Той леко отвори уста и след това я затвори. После пак скръсти ръце пред гърдите си и се облегна.

— Разговорът ни приключи, маа. Съжалявам, че не мога да ви помогна. Предлагам ви да се приберете и да наблегнете на логиката. Тя ще ви каже, че когато някой казва, че не може да ви помогне, няма да получите помощ. В края на краищата, това е логично.

Той говореше с насмешка, доволен от елегантните си фрази.

— Много добре, раа — каза маа Рамотсве. — Вие можете да ми помогнете — или всъщност да помогнете на горката американка. Тя е майка. И вие сте имали майка. Бих могла да ви кажа: „Помислете за чувствата на тази майка“, но знам, че за човек като вас това няма значение. Вас не ви е грижа за тази жена. Не само защото е бяла и идва отдалеч. Нямаше да ви интересува дори да беше от собственото ви село, нали?

Той се ухили.

— Казах ви. Приключихме с разговора.

— Но хората, които не се интересуват от другите, могат понякога да бъдат принудени да се заинтересуват — каза тя.

Той изсумтя.

— Ей сега ще се обадя в администрацията и ще им съобщя, че в кабинета ми има нарушителка. Мога да им кажа, че съм ви сварил да крадете. Знаете, че мога. Всъщност точно така ще направя. Неотдавна си имахме неприятности с едни крадци и веднага ще пратят охраната. Може да се затрудните да им обясните всичко това, госпожо Логичка.

— На ваше място не бих го правила, раа — каза тя. — Работата е там, че знам за Ейнджъл.

Ефектът беше мигновен. Тялото му се стегна и тя пак усети острата миризма, този път по-силна.

— Да, знам за Ейнджъл и за изпитните въпроси. Показанията се намират в агенцията. Мога още сега да издърпам стола, на който седите. Какво ще правите в Габороне, като останете без работа? Ще се върнете на село ли? За да пасете пак говедата?

Тя забеляза, че думите й му въздействаха като тежки удари. Изнудване, помисли си тя. Значи това чувства изнудвачът, когато жертвата се търкаля в краката му. Абсолютна власт.

— Не можете да го направите… Аз ще отрека… Нищо не доказва…

— Имам всички необходими доказателства — каза тя. — Ейнджъл и още едно момиче, което е готово да излъже, ще кажат, че сте им дали въпросите за изпита. Това момиче също ви се сърди и ще излъже. Думите й няма да се истина, но вече ще има две момичета, които ще твърдят едно и също. Ние, детективите, наричаме това потвърждение на фактите. В съда много обичат потвърждението. Наричат го сходни фактологически свидетелства. Вашите колеги от правния факултет могат да ви разкажат всичко за тези свидетелства. Идете да поговорите с тях. Те ще ви обяснят закона.

Той облиза устните си. Тя забеляза това; забеляза и потта под мишниците му. Освен това връзката на едната му обувка беше развързана, а на вратовръзката му имаше леке от кафе или чай.

— Не ми харесва да правя това — продължи тя. — Но такава ми е работата. Понякога се налага да съм сурова и да върша неща, които не ми харесват. Но това, което ще направя сега, трябва да се направи, защото една американка, която много тъжи, иска единствено да се сбогува със сина си. Знам, че вие пет пари не давате за нея, но аз държа на нея и смятам, че нейните чувства са по-важни от вашите. Затова ще ви предложа сделка. Вие ще ми разкажете какво се е случило и аз ще ви обещая — а моята дума си тежи на мястото раа, — че повече няма да чуете за Ейнджъл и нейната приятелка.

Дишането му беше неравно, насечено, сякаш имаше запушване на дихателните пътища и въздухът едва му стигаше.

— Не го убих аз — каза той. — Не го убих аз.

— Сега вече казвате истината — рече маа Рамотсве. — Личи си. Но трябва да ми кажете какво е станало и къде е тялото му. Това искам да знам.

— Смятате ли да съобщите на полицията, че съм укривал информация? Ако е така, по-добре да се разбере за изпитните въпроси.

— Не, няма да отида в полицията. За това ще разбере само майка му. Никой друг.

Той затвори очи.

— Не мога да говоря тук. Елате в дома ми.

— Ще дойда довечера.

— Не, утре.

— Ще дойда довечера — повтори маа Рамотсве. — Жената е чакала десет години. Не бива да чака повече.

— Добре. Ще ви напиша адреса. Елате в девет часа.

— Ще дойда в осем. Трябва да разберете, че не всички жени правят каквото им нареждате.

Тя си тръгна и, докато вървеше към белия си микробус, слушаше своето дишане и усети бясното туптене на сърцето си. Нямаше представа откъде беше намерила тази смелост, но тя беше в нея, като водата на дъното на изоставена каменоломна — неизмеримо дълбоко.