Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дамска детективска агенция №1 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tears of the giraffe, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2016)
Корекция
analda(2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит. Сълзите на жирафа

Превод: Милена Попова

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Румяна Величкова

Компютърна обработка: Румяна Величкова, Емил Трайков

ISBN: 954-321-089-6

Английска. Първо издание

 

Формат 32/84/108

Печатни коли 13,0

Дадена за печат декември 2004 г.

Излязла от печат декември 2004 г.

Издателство „Изток-Запад“

История

  1. —Добавяне

Шестнадесета глава
Семейството

Господин Дж. Л. Б. Матекони съзнаваше, че стои точно под клона на една акация. Той погледна нагоре и за миг видя с пределна яснота листата на фона на празното небе до най-малките подробности. Свити от жегата, листата приличаха на малки ръчички, сключени за молитва. Една птица, най-обикновена сврачка, беше кацнала по-нататък на същия клон, прашна и незабележима, вкопчила здраво нокти, с шарещи очички. Не друго, а ужасно трудното положение, в което се намираше господин Дж. Л. Б. Матекони, придаваше толкова жив и ярък вид на цялата картина — така, както осъденият на смърт се подава от килията си в последната си утрин и вижда познатия, вече гаснещ свят.

Той сведе глава и видя, че маа Рамотсве още беше там, на два-три метра от него, а по лицето й се четяха изненада и недоумение. Тя знаеше, че помагаше на фермата на сираците, познаваше и умението на маа Потокване да убеждава. Вероятно тя си мислеше, предположи господин Дж. Л. Б. Матекони, че той е взел със себе си на разходка две сирачета и е платил да ги снимат. И през ум не й минаваше, че пред нея беше господин Дж. Л. Б. Матекони с двете си осиновени деца, които скоро щяха да станат и нейни.

Маа Рамотсве наруши мълчанието.

— Каква правиш? — попита го тя лаконично. Това беше напълно основателен въпрос — въпрос, който може да ти зададе всяка приятелка, всъщност годеница. Господин Дж. Л. Б. Матекони сведе очи към децата. Момичето беше прибрало снимката в найлоновия плик, закачен отстрани на количката, а момчето я притискаше към гърдите си, сякаш се боеше да не би маа Рамотсве да му я вземе.

— Това са две деца от фермата на сираците — изрече, запъвайки се господин Дж. Л. Б. Матекони. — Едното е момиче, а другото — момче.

Маа Рамотсве се засмя.

— Виж ти! Значи така. Много полезна информация.

Момичето се усмихна и поздрави учтиво маа Рамотсве.

— Аз се казвам Мотолели — каза то. — Братчето ми се казва Пусо. Тези имена ни дадоха във фермата.

Маа Рамотсве кимна.

— Надявам се, че там се грижат за вас добре. Маа Потокване е много мила жена.

— Така е — потвърди момичето. — Много е мила.

Тя понечи да каже още нещо, но господин Дж. Л. Б. Матекони я прекъсна.

— Тъкмо направихме снимки на децата — обясни той, а след това се обърна към момичето и каза: — Мотолели, покажи ги на маа Рамотсве.

Момичето придвижи напред количката си и подаде своята снимка на маа Рамотсве, която много я хареса.

— Снимката е много хубава. Аз имам само една-две свои снимки от времето, когато бях на твоята възраст. Случи ли се да се почувствам стара, изваждам ги и си мисля, че всъщност изобщо не съм толкова стара.

— Още си млада — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — В днешно време човек остарява чак когато стане на седемдесет, че и на повече. Всичко се промени.

— Така ни се ще да мислим — засмя се маа Рамотсве, като върна снимката на момичето. — А сега какво — дали господин Дж. Л. Б. Матекони ще ви върне, или ще обядвате в града?

— Ние пазарувахме — издума бързо господин Дж. Л. Б. Матекони. — Май ни остават още една-две задачи.

— Скоро ще се приберем в неговата къща — каза момичето. — Вече живеем при господин Дж. Л. Б. Матекони. Живеем в неговата къща.

Господин Дж. Л. Б. Матекони усети как сърцето му заби неистово в гърдите. Сигурно ще получа инфаркт, помисли си. И за миг изпита огромно съжаление, че никога няма да се ожени за маа Рамотсве, че ще го погребат ерген, че децата ще останат сираци за втори път и автосервизът ще бъде закрит. Но сърцето му не спря, а продължи да бие и маа Рамотсве, заедно с целия материален свят си оставаше упорито на мястото.

Маа Рамотсве го гледаше въпросително.

— Значи живеят в твоята къща? — попита тя. — Това е нещо ново. Току-що ли дойдоха?

Той кимна тъжно.

— Вчера.

Маа Рамотсве погледна децата, а после отново господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Мисля, че трябва да си поговорим — каза тя. — Деца, вие стойте тук за малко. Ние с господин Дж. Л. Б. Матекони ще отидем до пощата.

Нямаше къде да избяга. Увесил нос, като виновен ученик, той тръгна след маа Рамотсве към пощата на ъгъла, където пред редиците пощенски кутии се изправи пред съда и присъдата, която според него беше неизбежна. Тя щеше да се разведе с него — ако това беше правилният израз за разваляне на годеж. Беше я изгубил заради своята нечестност и глупост и за всичко беше виновна маа Потокване. Жените като нея все се бъркаха в живота на другите, караха ги да вършат разни неща; а след това всичко отиваше по дяволите и животът на хората биваше съсипан.

Маа Рамотсве остави на земята кошницата с писмата.

— Защо не ми каза за тези деца? — попита го тя. — Какво си направил?

Той не смееше да я погледне в очите.

— Щях да ти кажа. Вчера ходих до фермата на сираците. Помпата им въртеше номера. Прекалено е стара. И микробусът се нуждае от нови спирачки. Помъчих се да поправя тези, но те постоянно създават проблеми. Ще трябва да потърся нови части, казах им го, но…

— Да, добре — прекъсна го нетърпеливо маа Рамотсве. — Вече ми каза за тези спирачки. Сега ми кажи за децата.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Маа Потокване е много силна жена. Тя ми каза, че трябва да си осиновя деца. Не исках да го правя, без да говоря с теб, но тя не пожела да ме чуе. Доведе децата и нямах никакъв избор. Беше ми много тежко.

Той спря. Някакъв мъж мина покрай тях, запътен към пощенската си кутия, като си ровеше в джоба и си мърмореше нещо. Маа Рамотсве му хвърли бърз поглед и след това пак погледна към господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Значи — каза тя — си се съгласил да вземеш тези деца. И сега те мислят, че ще останат.

— Май така стана — смънка той.

— И колко време? — попита маа Рамотсве.

Господин Дж. Л. Б. Матекони пое дълбоко дъх.

— Докато се нуждаят от дом. Да, предложих им точно това. Неочаквано той се изпълни с нова увереност. Не беше направил нищо лошо. Не беше откраднал, не беше убил, не беше изневерил. Само беше предложил да промени живота на две клети дечица, които си нямаха нищо и никого, а сега щяха да ги обичат и да се грижат за тях. И дори маа Рамотсве да не харесваше това, той вече нищо не можеше да направи. Беше действал необмислено, но за добра кауза.

Ненадейно маа Рамотсве се засмя.

— Е, господин Дж. Л. Б. Матекони, никой не би отрекъл, че си добър човек. Според мен ти си най-добрият човек в Ботсуана. Кой друг би сторил това? Не познавам такъв човек, нито един. Никой друг не би направил това. Никой.

Той не сваляше очи от нея.

— Значи не ми се сърдиш?

— Сърдех ти се — отвърна тя. — Но за съвсем кратко. Може би една минута. А после си помислих: искам ли да се омъжа за най-добрия човек в страната? Искам. Мога ли да бъда майка на децата? Мога. Това си помислих, господин Дж. Л. Б. Матекони.

Той я гледаше с недоверие.

— Ти самата си много добра жена. Много си добра с мен.

— Няма какво да стоим тук и да си приказваме за доброта — каза тя. — Две деца ни чакат. Да ги заведем на „Зебра драйв“ и да им покажем къде ще живеят. После мога да дойда следобед, за да ги взема от твоята и да ги заведа в моята къща. Моята е по…

Тя се прекъсна, но той явно беше съгласен с нея.

— Знам, че къщата на „Зебра драйв“ е по-удобна — каза той. — А и за тях ще е по-добре ти да се грижиш за тях.

Те се върнаха при децата — заедно, като добри приятели.

— Аз ще се оженя за тази дама — обяви господин Дж. Л. Б. Матекони. — Скоро тя ще стане ваша майка.

Момчето се постресна, но момичето сведе поглед в знак на уважение.

— Благодаря, маа — каза тя. — Ние ще се опитаме да ви бъдем добри деца.

— Това е хубаво — отговори маа Рамотсве. — Ще бъдем много щастливо семейство. Още отсега е ясно.

Маа Рамотсве отиде да докара белия си микробус, като взе момчето със себе си. Господин Дж. Л. Б. Матекони откара количката на момичето до старата камионетка и двамата отидоха на „Зебра драйв“, където маа Рамотсве и Пусо вече ги чакаха. Момчето беше развълнувано и се втурна да посрещне сестра си.

— Тази къща е много хубава — извика то. — Виж, има дървета и пъпеши. Аз имам своя стая отзад.

Господин Дж. Л. Б. Матекони остана настрани, докато маа Рамотсве развеждаше децата из къщата. Всичко, което дотогава бе мислил за нея, сега се потвърждаваше най-недвусмислено. Баща й Обед Рамотсве, който я бе отгледал след смъртта на майка й, се беше справил чудесно. Той бе дал на Ботсуана една от най-прекрасните жени. Той беше герой, вероятно без дори да подозира.

Докато маа Рамотсве приготвяше обяд за децата, господин Дж. Л. Б. Матекони се обади в сервиза, за да провери дали чираците се справят със задачите, които им беше оставил. Телефонът вдигна по-младият и господин Дж. Л. Б. Матекони веднага разбра по тона на гласа му, че има сериозен проблем. Гласът на младежа беше неестествено висок и развълнуван.

— Радвам се, че се обадихте, раа — каза той. — Дойдоха полицаи. Искаха да говорят с вас за вашата прислужничка. Арестували я и я затворили. Тя имала пистолет в чантата си. Изглеждаха много сърдити.

Чиракът не можа да му каже нищо друго и господин Дж. Л. Б. Матекони затвори. Прислужничката му била въоръжена! Той я подозираше в много неща — в непочтеност, че дори и в по-лоши неща, — но не и че има оръжие. С какво се занимаваше тя през свободното си време? С въоръжени грабежи ли? Или пък с убийства?

Той отиде в кухнята, където маа Рамотсве вареше нарязана тиква в голяма емайлирана тенджера.

— Арестували прислужничката ми и я завели в затвора — каза той. — Имала пистолет в чантата си.

Маа Рамотсве остави черпака. Тиквата вреше и скоро щеше да омекне.

— Не се учудвам — каза тя. — Тя беше много непочтена жена. Полицаите най-накрая са я спипали. Не беше достатъчно хитра, за да им се изплъзне.

Този следобед господин Дж. Л. Б. Матекони и маа Рамотсве решиха, че и за двама им животът ставаше твърде заплетен и не беше зле да посветят остатъка от деня на прости неща, най-вече свързани с децата. За тази цел господин Дж. Л. Б. Матекони се обади на чираците си и им каза да затворят сервиза до следващата сутрин.

— Имах намерение да ви дам време да учите — каза той. — Е, този следобед имате време за това. Сложете една бележка, че ще отворим в осем часа утре сутрин.

А на маа Рамотсве той каза:

— Изобщо няма да учат. Ще хукнат след момичета. Нищо няма в главите на тези момчета. Нищичко.

— Много младежи са като тях — каза тя. — Мислят само за танци, дрехи и силна музика. Това е животът им. И ние сме били като тях, не помниш ли?

А когато тя се обади в „Дамска детективска агенция №1“ телефона вдигна уверената маа Макутси, която й съобщи, че е приключила разследването по случая Бадуле и остава само да се реши какво ще правят с информацията, събрана от нея. Маа Рамотсве й обеща, че ще поговорят за това. От самото начало тя се опасяваше, че разследването ще им донесе истина, която ще е далеч по-проста от етичните усложнения, свързани с нея. Имаше случаи, когато неведението носеше много по-голямо спокойствие от знанието.

Но тиквата вече беше готова и дойде време всички да седнат около масата, за пръв път като едно семейство.

Маа Рамотсве каза молитва.

— Благодарим за тази тиква и за месото. Има братя и сестри, които нямат хубава храна на трапезата си, и ние мислим за тях и им пожелаваме в бъдеще и те да имат тиква и месо. И благодарим на Бога, че доведе тези деца в живота ни, за да бъдем ние щастливи, а те да имат дом заедно с нас. Освен това мислим колко е щастлив днешният ден за покойната майка и покойния татко на тези деца, които гледат всичко това отгоре.

Господин Дж. Л. Б. Матекони нямаше какво да прибави към тази молитва, която според него беше съвършена във всяко отношение. Тя напълно изразяваше неговите собствени чувства и сърцето му беше тъй препълнено с тях, че той не можеше да продума. Затова замълча.