Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (14)

Четиринадесета глава
Пътуване до града

В същата сутрин, в която маа Макутси проведе невероятно успешното си и въпреки това водещо до главоблъсканица разследване по случая на господин Летсениане Бадуле, господин Дж. Л. Б. Матекони, собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и безспорно един от най-добрите монтьори в Ботсуана, реши да заведе приемните си деца, с които тъкмо се беше сдобил, в града, на пазар. Тяхното пристигане в къщата беше разстроило сприхавата му прислужница маа Флорънс Пеко, а него беше хвърлило в състояние на колебание и тревога, което на моменти граничеше с паника. Не всеки ден човек отива да поправи дизелова помпа и се прибира с две деца, едното, от които в инвалидна количка, след като се е нагърбил с моралното задължение да се грижи за тях, докато пораснат, а всъщност, що се отнасяше до момичето в инвалидната количка — до края на живота й. Как маа Силвия Потокване, кипящата от жизненост ръководителка на фермата на сираците, успя да го убеди да вземе децата, той не можеше да проумее. Знаеше, че бяха говорили известно време, след което той се съгласи да ги вземе, но как така той се беше нагърбил с това точно там и в този момент? Маа Потокване приличаше на хитра адвокатка, която разпитва свидетел: първо получава съгласието му по някакъв безобиден въпрос, а след това, докато не се е опомнил, го кара да се съгласи със съвсем друго нещо.

Но децата вече бяха дошли и беше късно, за да се променят нещата. Докато седеше в офиса си в сервиза и съзерцаваше купчината книжа, които го чакаха, той стигна до две решения. Едното беше да си вземе секретарка — макар още като го взе, да знаеше, че така и няма да го изпълни, — а второто — да спре да се терзае за това, как бяха дошли децата, и да се съсредоточи върху това, какво трябваше да се прави. В края на краищата, ако разгледаше положението спокойно и трезво, щеше да види, че си има и хубавите страни. Децата бяха много добри — стигаше човек да чуе колко е било смело момичето, за да го разбере — и животът им рязко се промени в положителна посока. Вчера бяха две от сто и петдесетте деца във фермата на сираците. А днес вече живееха в свой дом, имаха свои стаи и баща — да, той вече беше баща!, — който имаше автосервиз. Парите щяха да им стигат, понеже без да е подозрително богат, господин Дж. Л. Б. Матекони беше състоятелен. Нямаше никакви дългове заради сервиза, къщата беше напълно изплатена, а трите сметки в ботсуанския клон на „Барклис банк“ бяха пълни с пули. Господин Дж. Л. Б. Матекони можеше да погледне в очите всеки член на Търговската камара в Габороне и да му каже: „Никога не съм дължал и пени. Дори и едно.“ Колцина днешни бизнесмени можеха да кажат това? Повечето съществуваха на кредит, раболепничеха пред онзи самодоволен господин Тимон Мотоколи, който отговаряше за бизнес кредитите в банката. Той беше чувал, че по пътя от дома си на улица „Каунда“ до банката господин Мотоколи минавал покрай портите на поне петима души, които треперели при мисълта за него. А господин Дж. Л. Б. Матекони можеше, ако пожелае, изобщо да не поздрави господин Мотоколи, в случай че го срещнеше в търговския център — макар че никога не би постъпил така, разбира се.

А щом имам толкова пари, помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони, защо да не похарча малко за децата? Разбира се, щеше да ги запише в училище, а защо не дори в частно училище. Там щяха да имат добри учители, учители, които знаеха всичко за Шекспир и геометрията. Така щяха да научат всичко, необходимо, за да си намерят добра работа. Може би момчето… Не, прекалено беше да се надява на това, но тази мисъл беше толкова сладка. Може би момчето щеше да покаже склонност към техниката и накрая да поеме „Тлоквенг роуд спийди моторс“. За няколко секунди господин Дж. Л. Б. Матекони се остави на насладата от тази мисъл: неговият син, неговият син стои пред сервиза и бърше ръцете си с омаслен парцал, след като се е справил чудесно със сложна скоростна кутия. А на заден план, седнали в офиса, той самият и маа Рамотсве, вече много по-стари, с посивели коси, пият ройбос.

Но това беше далеч в бъдещето, а оставаше много да се свърши, за да се стигне до този щастлив завършек. Най-напред щеше да ги заведе в града и да им купи нови дрехи. Както обикновено, от фермата много щедро им дадоха на сбогуване почти нови дрехи, но това не беше същото като това, да имат свои дрехи, купени от магазина. Той предполагаше, че тези деца никога не се бяха радвали на такъв разкош. Никога не бяха разопаковали чисто нови дрехи и не ги бяха обличали, усещайки онази особена, неповторима миризма на новия плат. Щеше да ги закара в града веднага, още същата сутрин, и щеше да им купи всички необходими дрехи. След това щеше да ги заведе в аптеката, за да може момичето да си вземе кремове, шампоани и други неща, от които имат нужда момичетата. Вкъщи имаше само карболов сапун, а тя заслужаваше нещо по-хубаво.

 

 

Господин Дж. Л. Б. Матекони докара от сервиза старата зелена камионетка, в която имаше достатъчно място за количката. Когато се прибра, децата седяха на верандата; момчето беше намерило някаква пръчка, която незнайно защо връзваше с връв, а момичето плетеше покривало за каната за мляко. Във фермата ги учеха да плетат и някои дори печелеха награди с творенията си. Тя е надарено дете, помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони; това момиче щеше да се справи с всичко, стига да й се дадеше възможност.

Децата го поздравиха възпитано и кимнаха, когато ги попита дали прислужничката им е дала закуска. Той я беше помолил да дойде рано, за да се погрижи за тях, докато той отиде до сервиза, и сега малко се изненада, че тя наистина го е направила. Но за присъствието й свидетелстваха и долитащите откъм кухнята трополене и стържене — обичайния шум, който тя вдигаше, когато беше в лошо настроение.

Под погледа на прислужничката, която с кисела физиономия проследи колата чак до стария Армейски клуб на Ботсуана, господин Дж. Л. Б. Матекони и двете деца тръгнаха към града със старата камионетка. Амортисьорите й бяха сдали багажа и не можеше да се сменят, понеже заводът, който я беше произвел, вече не съществуваше, но моторът още работеше и друсането по изровения път беше истинско приключение за децата. За учудване на господин Дж. Л. Б. Матекони не момчето, а момичето прояви интерес към колата, попита го на колко години е и дали харчи много масло.

— Чувала съм, че старите мотори се нуждаят от много масло — каза тя. — Вярно ли е това, раа?

Господин Дж. Л. Б. Матекони й обясни всичко за износените части на двигателя и онова, което изискват, а тя го слушаше внимателно. Момчето — напротив — сякаш изобщо не се интересуваше от това. Нищо, имаше време. Щеше да го заведе в сервиза и да накара чираците да му покажат как се свалят гайките на колелетата. Тази задача можеше да я свърши и малко момче. Най-добре беше отрано да започне да се учи за монтьор. В идеалния случай това беше занаят, който човек учеше от баща си. Нима самият Господ не се е учил на дърводелство в работилницата на баща си? — помисли си господин Дж. Л. Б. Матекони. Ако Иисус дойдеше днес, сигурно щеше да е монтьор. Това щеше да е голяма чест за всички монтьори по света. Освен това нямаше съмнение, че щеше да избере Африка — в днешно време в Израел беше твърде опасно. Всъщност, колкото повече размишляваше за това, толкова повече се убеждаваше, че той би избрал Ботсуана, и по-конкретно — Габороне. Е, това вече щеше да е огромна чест за народа на Ботсуана — но нямаше да се случи и нямаше смисъл повече да мисли за това. Господ нямаше да се върне; ние вече бяхме получили своята възможност и, за съжаление, не бяхме се възползвали от нея кой знае колко добре.

Той паркира колата недалеч от британската Висша комисия, като забеляза, че белият рейнджровър на Негово превъзходителство стоеше отпред. Повечето дипломатически коли ходеха в големите сервизи, които имаха най-модерното диагностично оборудване и сметките им бяха баснословни, но Негово превъзходителство особено държеше на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Виждаш ли онази кола? — каза на момчето господин Дж. Л. Б. Матекони. — Това е много важна кола. Познавам я много добре.

Момчето сведе очи и нищо не каза.

— Това е много красива бяла кола — обади се отзад момичето. — Прилича на облак с колела.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна и се обърна към момчето.

— Е, как мислиш, колко цилиндъра има двигателят на тази кола?

— Един ли? — каза тихо момчето, без да вдига очи.

— Да бе, един! — намеси се подигравателно сестра му. — Това да не ти е двутактов!

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна изненадан.

— Двутактов ли? Откъде знаеш за двутактовите?

Момичето сви рамене.

— Отдавна знам за тях. Те вдигат много шум и маслото се смесва с бензина. Слагат ги най-вече на мотори. Никой не харесва двутактовите двигатели.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Така е, двутактовите двигатели често създават проблеми. — Той направи пауза. — Но няма какво да стоим тук и да си говорим за двигатели. Трябва да отидем в магазина и да ви купим дрехи и други неща, които са ви нужни.

 

 

Продавачките бяха много мили с момичето и влизаха с нея в пробната, помагаха й да облича роклите, които си избираше. Тя беше скромна и все избираше най-евтините дрехи, но казваше, че точно такива й трябвали. Момченцето прояви по-голям интерес; то избираше възможно най-ярките ризи и се влюби в чифт бели обувки, които сестра му категорично отхвърли като непрактични.

— Не можем да му вземем тези обувки, раа — каза тя на господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ще се изцапат за нула време и след това ще ги захвърли. Това момче е много суетно.

— Разбирам — каза замислено господин Дж. Л. Б. Матекони. Момчето беше възпитано и се държеше прилично, но онзи лелеян образ на неговия син пред „Тлоквенг роуд спийди моторс“, сякаш угасна. Появи се друг образ, на момче с елегантна бяла риза и костюм… Но това не беше съвсем хубаво.

Те приключиха с пазаруването и тъкмо се връщаха през широкия площад пред пощата, когато един фотограф ги извика.

— Мога да ви снимам — каза им. — Тук, на място. Застанете под това дърво и аз ще ви снимам. Моментална снимка. Едно хубаво семейство.

— Искате ли — попита ги господин Дж. Л. Б. Матекони. — Тази снимка ще ни напомня за пазаруването.

Децата го погледнаха сияещи.

— О, да, моля те — каза момичето и добави: — Никога не са ме снимали.

Господин Дж. Л. Б. Матекони застина. Това момиче, вече почти девойка, никога не беше имало своя снимка. Тя нямаше никакви спомени от детството, нищо, което да й напомни каква е била. Нямаше нищо, никакъв образ, за който да каже: „Това съм аз.“ А това означаваше, че никога никой не бе искал да има нейна снимка; дотогава тя не бе имала значение за никого.

Гърлото му се сви и за миг той усети огромна жалост към двете деца; жалост, примесена с обич. Той щеше да им даде всичко това. Щеше да им даде всичко, отнето дотогава. Щяха да имат всичко, което получаваха другите деца, нещата, които другите деца приемаха като даденост; той щеше да им върне цялата тази обич, годините изгубена обич, малко по малко, докато везните се уравновесят.

Той закара количката пред дървото, където фотографът беше настанил студиото си на открито. След това фотографът се наведе зад фотоапарата си, закрепен върху паянтов триножник, и махна, за да привлече вниманието на модела. Чу се щракване, след него бръмчене и с вида на фокусник, който изпълнява номер, фотографът отлюспи защитния лист и размаха снимката, за да може да изсъхне.

Момичето я погледна и се усмихна. След това фотографът настани момчето, което застана широко усмихнато с хванати зад гърба си ръце — и се повтори представлението с проявяването и щастието върху детското лице.

— Готово — каза накрая господин Дж. Л. Б. Матекони. — Сега можете да си ги сложите в стаите. А някой ден ще си направим още снимки.

Той се обърна и понечи да хване количката, но застина на място и ръцете му паднаха безполезни и безжизнени.

Пред него, хванала в дясната си ръка кошница, пълна с писма, стоеше маа Рамотсве. Тя тъкмо беше тръгнала към пощата, когато го видя и се спря. Какво ставаше? Какво правеше господин Дж. Л. Б. Матекони и какви бяха тези деца?