Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (13)

Тринадесета глава
Проблем, засягащ философията на морала

Имаше клиенти, които печелеха симпатиите на маа Рамотсве още щом й разкажеха историята си. Други пък не можеха да станат симпатични на никого, защото в основата на постъпките им стояха егоизъм, алчност или явна параноя. Но истинските случаи — случаите, които превръщаха занаята на частния детектив в действително призвание — бяха сърцераздирателни. Маа Рамотсве веднага разбра, че случаят на господин Летсениане Бадуле беше от тях.

Той дойде без предварителна уговорка, в деня, след като маа Рамотсве се върна от пътуването си до Молепололе. Това бе първият ден, в който маа Макутси бе повишена в помощник-детектив и маа Рамотсве тъкмо й бе обяснила, че макар вече да е частен детектив, все още имаше секретарски задължения.

Тя осъзна, че трябва да зачекне този въпрос веднага, за да избегне недоразумения.

— Не мога да взема на работа и секретарка, и помощник-детектив — каза тя. — Това е малка агенция. Не печеля много. Сама го знаеш, нали ти изпращаш сметките.

Лицето на маа Макутси помръкна. Тя бе облякла най-елегантната си рокля и си беше правила прическа, в резултата, на което краищата на косата й стърчаха. Не се беше получило.

— Значи още съм секретарка? — попита тя. — Ще продължавам ли да пиша на машина?

Маа Рамотсве поклати глава.

— Не съм размислила. Ти си помощник частен детектив. Но все някой трябва да пише на машина, нали? Това е задължение на помощник частния детектив. Заедно с други неща.

Изражението на маа Макутси се разведри.

— Значи всичко е наред. Мога да правя нещата, които вършех досега, но ще върша и други неща. Ще имам свои клиенти.

Маа Рамотсве се сепна. Тя не възнамеряваше да поверява клиенти на маа Макутси. Мислеше да й възлага задачи, които тя да извършва под нейно наблюдение. А цялостното разследване щеше да е нейна отговорност. Но тогава тя си спомни. Спомни си как работеше в „Малкия почтен общ търговец“ в Мочуди и колко се вълнуваше, когато за пръв път й позволиха сама да приеме стока. Егоистично беше да пази клиентите само за себе си. Как би могъл човек да навлезе в професията, ако шефовете пазеха само за себе си всички интересни задачи?

— Да — каза тя спокойно, — ще имаш свои клиенти. Но аз ще решавам кои да поемеш. Може това да не са много големи клиенти… поне в началото. Ще започнеш с дребни неща и ще се усъвършенстваш.

— Така е справедливо — каза маа Макутси. — Благодаря ви, маа. Няма да искам лъжица, твърде голяма за устата ми. Така ни казваха в Ботсуанския колеж за секретарки. Научете първо лесните неща, а след това — трудните. Не обратното.

— Това е добра философия — каза маа Рамотсве. — В днешно време много младежи не са научени на нея. Те искат веднага да се хванат с големите неща. Искат да тръгнат от самия връх, да вземат много пари и да карат големи мерцедеси.

— Това е глупаво — каза маа Макутси. — Като си млад, трябва да вършиш малки неща и постепенно да се усъвършенстваш, за да можеш след време да се захванеш с големите.

— Да-а-а — проточи дълбокомислено маа Рамотсве, — тези мерцедеси не са хубаво нещо за Африка. Вярно, хубави коли са, но всички амбициозни африканци искат такава кола, без да са я заслужили. А това създава големи проблеми.

— Колкото повече мерцедеси има в една страна — продължи линията на размишление маа Макутси, — толкова по-лоша е тази страна. Ако има страна без мерцедеси, тя ще е хубаво място. Сигурна съм.

Маа Рамотсве загледа с любопитство помощничката си. Това беше интересна теория, за която си струваше да поговорят по-подробно по-нататък. Но междувременно трябваше да се решат още едно-две неща.

— Освен това ти ще продължаваш да правиш чай — каза тя твърдо. — Винаги се справяш чудесно.

— Това ми доставя удоволствие — каза усмихната маа Макутси. — Няма причина помощник частния детектив да не прави чай, щом той е най-младши в агенцията.

 

 

Това беше неудобен разговор и маа Рамотсве се зарадва, когато най-сетне свърши. Помисли си, че ще бъде най-добре колкото може по-скоро да даде на помощничката си някой случай, за да не се трупа напрежение. Ето защо, когато господин Летсениане Бадуле дойде при тях, тя реши, че този случай ще се поеме от маа Макутси.

Той пристигна с мерцедес, но от старите, и следователно несвързан с морала — със следи от ръжда по бронята и дълбока вдлъбнатина на вратата откъм шофьора.

— Аз не съм от хората, които обикновено ходят по частни детективи — каза той, като седна нервно на самия край на стола, предназначен за клиентите. Срещу него двете жени му се усмихваха окуражително. Дебеланата, за която знаеше, че е шефката, я беше виждал във вестника, а другата — със странната прическа и модерната рокля — сигурно беше нейна помощничка.

— Няма защо да се смущавате — каза маа Рамотсве. — Всякакви хора прекрачват този праг. Няма нищо срамно да се потърси помощ.

— Всъщност — намеси се маа Макутси — тъкмо силните хора търсят помощ. Слабите прекалено много се срамуват, за да дойдат.

Маа Рамотсве кимна. Изглежда думите на маа Макутси вдъхнаха на клиента по-голяма увереност. Това беше добър знак. Не всички знаеха как да предразположат клиента и фактът, че маа Макутси се бе показала способна да подбере най-подходящите думи, предвещаваше само добро за бъдещите й постижения.

Господин Бадуле, дотогава стиснал здраво периферията на шапката си, се поотпусна и се облегна.

— От известно време много се тревожа — започна той. — Всяка нощ се будя по никое време и не мога да заспя отново. Лежа, въртя се в леглото и не мога да си избия от главата тази мисъл. Тя постоянно ме яде, все за това мисля. Един въпрос, който си задавам до безкрай.

— И на който все не откривате отговора ли? — попита маа Рамотсве. — Нощта е много неподходящо време човек да си задава въпроси без отговор.

Господин Бадуле я погледна.

— Много сте права, сестро. Няма нищо по-лошо от нощните въпроси.

Той замълча и за няколко секунди се възцари тишина. После маа Рамотсве я наруши:

— Защо не ни разкажете за себе си, раа? После, след малко, ще стигнете и до въпроса, който така ви мъчи. Най-напред моята помощничка ще направи чай, който ще изпием заедно.

Господин Бадуле кимна нервно. Той сякаш едва сдържаше сълзите си и маа Рамотсве знаеше, че ритуалът на пиенето на чай, чашата горещ чай, която щеше да хване, щеше да помогне разказът да потече и умът му да се разведри.

 

 

— Аз не съм важен човек — започна господин Бадуле. — Произлизам от Лобатсе. Баща ми беше разсилен във Върховния съд и служи там много години. Работеше за британците и те му дадоха два медала с лика на кралицата. Той ги носеше всеки ден, дори след като се пенсионира. Когато си тръгваше, един съдия му подари мотика, с която да копае земята си. Съдията специално поръчал да направят мотиката в работилницата на затвора и затворниците, както заръчал съдията, пирографирали на дръжката следния надпис:

Разсилен първи клас Бадуле, служил вярно на Нейно Величество и след това на Република Ботсуана в продължение на петдесет години. Браво, верни и предани служителю! От г-н Джъстис Маклейн, младши съдия, Върховен съд на Ботсуана.

Този съдия беше добър човек, който прояви добрина и към мен. Той говори с един от отците от католическото училище и те ме взеха в четвърти клас. Аз много се стараех и учех усърдно, а когато съобщих, че едно от момчетата краде месо от кухнята, ме направиха заместник отговорник на момчетата.

Издържах успешно изпита за сертификат на Кеймбридж и след това си намерих хубава работа в Комисията по месото. И там работех много усърдно и пак докладва, че други служители крадат месо. Не го направих, за да ме повишат, а защото не обичам да виждам непочтеност в каквато и да било форма. Това е нещо, което научих от баща ми. Като разсилен във Върховния съд той видял всякакви лоши хора, включително и убийци. Видял ги как стоят пред съда и лъжат, защото знаели, че е дошло време да отговарят за злодеянията си. Гледал как съдиите ги осъждат на смърт и видял как големи и силни мъже, които били пребивали и намушквали други, заприличвали на ужасени малки момчета, плачели и казвали, че се разкайват за лошите си дела, които преди това изобщо отричали да са извършили.

Нищо чудно, че след като видял всичко това, баща ми учеше синовете си да бъдат честни и винаги да казват истината. Затова аз без никакво колебание предадох на правосъдието тези нечестни служители и моите​ шефове бяха много доволни. „Ти попречи на тези лоши хора да крадат месото на Ботсуана — казаха ми те. — Ние не можем да видим какво правят всичките ни служители. Твоите очи ни помогнаха.“

Аз не очаквах възнаграждение, но ме повишиха. А в новата ми работа, вече в централния офис, пак срещнах хора, които крадяха месо, вече по-заобиколно и по-хитро, но все пак си бяха кражби. Затова написах писмо до генералния директор, в което му казах: „Ето как вие губите месо, това става под носа ви, в централния офис.“ А накрая написах по азбучен ред имената на крадците, подписах се и изпратих писмото.

Шефовете останаха много доволни и в резултат на това пак ме повишиха. Но вече всички нечестни служители се страхуваха да не ги уволнят и аз вече нямаше какво да правя в тази насока. Но все пак аз вършех добре работата си и накрая спестих достатъчно пари, за да купя своя кланица. В работата ми много съжаляваха, че напускам, и като компенсация, ми дадоха голяма сума, с която отворих своя кланица на края на града. Сигурно сте я виждали, намира се на пътя за Лобатсе. Кланица „Честна сделка“.

Кланицата ми върви добре, но не мога да спестявам много пари. Причината за това е моята жена. Тя е модерна жена, която обича елегантните дрехи и никак не й харесва да работи. Аз не възразявам да не работи, но не ми е приятно да гледам как харчи толкова пари за сплитане на косата и рокли, шити по поръчка от индийската шивачка. Аз не се обличам модерно, но тя е много модерна жена.

Доста години, след като се оженихме, ние нямахме деца. И после най-неочаквано тя забременя и ни се роди син. Аз изпитах голяма гордост и ми беше мъчно само за това, че баща ми вече не беше жив и не можеше да види прекрасния си внук.

Моят син не беше много умен. Записахме го в началното училище близо до нашата къща, но учителите все казваха, че трябва да се старае повече, че пишел нечетливо и правел много грешки. Жена ми каза, че трябва да го изпратим в частно училище, където имало по-добри учители и щели да го принудят да пише по-прегледно, но аз се тревожех, че няма да можем да си го позволим.

Когато й казах това, тя много се ядоса. „Щом ти не можеш да платиш — каза ми тя, — тогава ще отида в едно благотворително дружество, за което знам, и те ще плащат таксата.“ „Няма такива дружества — рекох й аз. — Ако имаше, щяха да са затрупани с молби. Всички искат детето им да отиде в частно училище. Всички родители в Ботсуана щяха да искат помощ от тях. Не е възможно.“ „Нима? — отговори ми тя. — Утре аз ще говоря с хората от дружеството и ще видиш. Само чакай.“

На следващия ден тя отиде в града, а като се върна, каза, че всичко било уредено. „Дружеството ще плаща всичките му такси в Торнхил“. Ще постъпи там следващия срок.

Аз много се учудих. Както знаете, „Торнхил“ е много добро училище и при мисълта, че моят син ще учи в него, много се развълнувах. Но не проумявах как жена ми е успяла да убеди хората от дружеството да плащат за това, а когато я попитах за подробности, за да им пиша и да им благодаря, тя отговори, че това било тайно дружество.

„Има дружества, които не искат навсякъде да се тръби за благодеянията им — каза тя. — Помолиха ме да не казвам на никога за това. Но ако искаш да им благодариш, напиши писмо и аз ще им го предам.“

Аз написах писмото, но не получих отговор.

„Твърде са заети, за да пишат на всеки родител, на когото помагат — каза жена ми. — Не разбирам защо се оплакваш. Нали плащат таксите? Престани да ги безпокоиш с тези писма.“

Бях писал само едно писмо, но жена ми винаги преувеличава нещата, поне що се отнася до мен. Обвинява ме, че поглъщам, без да спирам, „стотици тикви“, а аз ям по-малко и от нея.

Казва, че като хъркам, вдигам повече шум от самолет, което не е вярно. Казва, че все прахосвам пари за мързеливия си племенник, на когото всяка година съм бил пращал хиляда пули. А всъщност му дадох само сто пули за рождения му ден и още сто за Коледа. Откъде си е наумила, че са били хиляда, не знам. Не знам също откъде взима всичките тези пари, за да води такъв разкошен живот. Тя казва, че спестявала, като ограничавала домакинските разходи, но не виждам как по този начин би събрала много. По-нататък ще ви разкажа за това по-подробно.

Но не бива да ме разбирате погрешно. Аз не съм като онези съпрузи, които не харесват жените си. Аз съм много доволен от жена си. Всеки ден си мисля какво щастие е, че съм се оженил за такава елегантна жена — жена, след която хората гледат на улицата. Мнозина касапи са женени за жени, които не изглеждат никак представително, но аз не съм сред тях. Аз съм касапин с бляскава съпруга, което ме прави щастлив.

 

 

Гордея се и с моя син. Когато постъпи в „Торнхил“, той изоставаше по всички предмети и аз се тревожех, че ще повтаря годината. Но когато говорих с учителката, тя каза, че няма за какво да се безпокоя, понеже момчето било много будно и скоро щяло да навакса. Тя каза, че умните деца винаги успявали да преодолеят първоначалните трудности, ако се съсредоточели и положели повече старания.

Синът ми хареса училището. Не след дълго започна да получава най-високите оценки по математика, а почеркът му толкова се подобри, че вече не приличаше на неговия. Написа една тема, която запазих: „Причините за почвената ерозия в Ботсуана“, ще ви я покажа някой ден, ако искате. Беше много хубава и аз си мисля, че ако продължава все така, някой ден той ще стане министър на мините или на водните ресурси. Нищо, че е внук на разсилен във Върховния съд и син на най-обикновен касапин.

Сигурно си мислите: От какво толкова се оплаква този човек? Има елегантна жена и умен син. Има собствена кланица. Защо се оплаква? Разбирам защо хората може да помислят така, но това не намалява нещастието ми. Всяка нощ аз се будя и мисля все едно и също. Всеки ден, когато се връщам от работа и виждам, че жена ми още я няма вкъщи, а след това я чакам до десет-единайсет часа, безпокойството гризе стомаха ми като гладен звяр. Защото истината е, че мисля, че жена ми се среща с друг мъж. Знам, че много съпрузи, които казват това, всъщност си въобразяват, и се надявам, че и аз като тях само си въобразявам, но няма да имам мира, докато не разбера дали това, от което се страхувам, е истина.

 

 

След като господин Летсениане Бадуле си тръгна с очукания си мерцедес, маа Рамотсве погледна към маа Макутси и се усмихна.

— Много просто — каза тя. — Мисля, че това е съвсем ясен случай, маа Макутси. Би трябвало без проблеми сама да се справиш с него.

Маа Макутси се върна за бюрото си и приглади елегантната си синя рокля.

— Благодаря, маа Рамотсве. Ще направя всичко възможно. Маа Рамотсве кимна и продължи:

— Да, ясен случай на мъж с отегчена жена. Това е много стара история. Четох в едно списание, че французите обичали да четат истории от този род. Имало една такава история за някаква французойка, която се казвала маа Бовари, много известна история. Тази жена живеела в провинцията и никак не й харесвало да е омъжена за все същия скучен мъж.

— По-добре е съпругът ти да е скучен — каза маа Макутси. Тази маа Бовари е много глупава. Скучните мъже са много добри съпрузи. Те винаги са верни и никога не бягат с други жени. Вие имате късмет, че сте сгодена за…

Тя млъкна. Каза го неволно, но вече беше твърде късно. Всъщност тя не смяташе господин Дж. Л. Б. Матекони за скучен; мислеше, че е човек, на когото можеш да разчиташ, понеже беше монтьор, и че от него щеше да излезе съвсем приличен съпруг. Това имаше предвид — всъщност тя не искаше да каже, че той е скучен.

Маа Рамотсве беше вперила поглед в нея.

— За какъв? Имам късмет, че съм сгодена за какъв?

Маа Макутси сведе поглед към обувките си. Усещаше, че цялата пламти от смущение. Обувките й, най-хубавите й обувки, с трите блестящи копчета отгоре, отвръщаха на погледа й.

Тогава маа Рамотсве се засмя.

— Не се тревожи — каза тя. — Знам какво имаш предвид, маа Макутси. Господин Дж. Л. Б. Матекони може да не е най-шикозният мъж в града, но е един от най-добрите мъже. Можеш да му се има пълно доверие. Той никога не би предал човек. И аз знам, че никога няма да има тайни от мен. Това е много важно.

Благодарна на шефката си за разбирането, маа Макутси побърза да се съгласи.

— Такива мъже са несъмнено най-добри — каза тя. — Надявам се, че ако имам късмета да намеря такъв мъж, той ще ми предложи да се омъжа за него.

Тя пак хвърли поглед към обувките си и те й отвърнаха. Обувките са реалисти, помисли си тя, те сякаш й казваха: Никакъв шанс. Съжаляваме, но нямаш никакъв шанс.

— Е — каза маа Рамотсве, — да оставим мъжете изобщо и да се върнем към господин Бадуле. Ти как мислиш? В книгата на господин Андерсън пише, че трябва да имаш работна хипотеза. Трябва да се захванеш да търсиш потвърждение или опровержение за нещо. Приехме, че маа Бадуле явно е отегчена, но дали има и нещо повече?

Маа Макутси се намръщи.

— Според мен става нещо. Тя взема пари отнякъде, което значи, че й ги дава някакъв мъж. Тя сама плаща таксите за училището с парите, които е спестила.

Маа Рамотсве се съгласи.

— Значи остава само да я проследиш и да видиш къде отива. Тя би трябвало да те отведе право при онзи мъж. След това ще видиш колко време ще остане там и ще говориш с прислужничката. Дай й сто пули, и тя ще ти разкаже всичко. Прислужничките обичат да разказват какво става в дома, в който работят. Често хората си мислят, че прислужничките са глухи или слепи. Те не им обръщат внимание. Но един ден осъзнават, че всъщност прислужничката е чувала и виждала всичко, и е готова да го изпее на първия срещнат. Прислужничката ще ти каже всичко. Ще видиш. И след това ти ще го кажеш на господин Бадуле.

— Тази част няма да ми хареса — каза маа Макутси. — Нямам нищо против останалото, но да кажа на горкия човек колко е лоша жена му, няма да е лесно.

— Не се безпокой — успокои я маа Рамотсве. — Почти винаги, когато трябва да кажем нещо такова на клиента, той вече го знае. Ние само му даваме доказателствата, които иска. Хората винаги знаят. Не им съобщаваме нищо ново.

— Дори и така да е — каза маа Макутси. — Горкият. Горкият човек.

— Може би — добави маа Рамотсве. — Но помни, че на всяка невярна съпруга в Ботсуана има петстотин и петдесет неверни съпрузи.

Маа Макутси свирна.

— Изумителна цифра. Откъде я научихте?

— Отникъде — подсмихна се маа Рамотсве — Измислих я. Но това не значи, че не е вярна.

 

 

За маа Макутси бе прекрасен мигът, когато се залови за първия си случай. Понеже нямаше шофьорска книжка, тя помоли чичо си, пенсиониран шофьор на камион, да я кара по време на разследването със стария остин, който хората наемаха, заедно с него като шофьор, за сватби и погребения. Чичото много се развълнува, че ще участва в такава мисия, и за случая се издокара с тъмни очила.

Рано сутринта те отидоха при къщата до кланицата дето живееха господин Бадуле и съпругата му. Тя беше леко занемарена постройка, обградена от папаи, със сребрист ламаринен покрив, който трябваше да се постегне. Дворът беше съвсем празен, ако не се брояха папаите и леха спаружени зеленчуци пред къщата. Зад нея, наредени покрай телената ограда, която бележеше края на имота, бяха помещенията на прислугата и една барака, използвана за гараж.

Трудно беше да се намери подходящо място за чакане, но накрая маа Макутси стигна до извода, че ако паркират точно зад ъгъла, полускрити от една малка сергия, на която се продаваха закуски, резени оплюто от мухи сушено месо и — за онези, които търсеха истинска наслада — вкусни червеи мопани^[1]. Кола, паркирана там, нямаше да направи впечатление; това беше подходящо място, където да се срещнат влюбени или да очакваш роднина от село да пристигне с някой от разнебитените автобуси, които идваха с бясна скорост откъм „Франсистаун роуд“.

Чичо й се вълнуваше и запали цигара.

— Гледал съм много такива филми — каза той. — Не съм и сънувал, че ще върша същото, при това тук, в Габороне.

— Работата на частния детектив невинаги е привлекателна — каза племенницата му. — Трябва да бъдем търпеливи. Голяма част от работата ни е просто да стоим и да чакаме.

— Знам — отговори чичо й. — И това съм го виждал във филмите. Виждал съм как детективите си седят в колите и ядат сандвичи, докато чакат. После изведнъж някой започва да стреля.

Маа Макутси доби изненадан вид.

— В Ботсуана никой не стреля. Ние сме цивилизована страна.

Те замълчаха за миг и се загледаха как хората се залавяха с утринните си дела. В седем часа вратата на дома на Бадуле се отвори и оттам излезе едно момче, облечено с отличителната униформа на училище „Торнхил“. То спря за миг пред къщата, нагласи презрамките на училищната си чанта и после продължи по пътеката, която водеше към предната врата. След като излезе, зави наляво и закрачи към пътя.

— Това е синът — каза маа Макутси, като снижи глас, макар че момчето изобщо не би могло да я чуе. — Той има стипендия за училище „Торнхил“. Умно момче с много красив почерк.

Чичото явно се заинтригува.

— Да запиша ли това? — попита той. — Мога да водя записки за всичко, което се случва.

Маа Макутси понечи да му обясни, че това няма да е необходимо, но размисли. По този начин той щеше да си има занимание, а и това нямаше да навреди на никого. Затова чичото написа на късче хартия, което извади от джоба си:

„Момчето на Бадуле излиза къща в 7 ч. и тръгва училище пеш.“

Той й показа написаното и тя кимна.

— От теб би излязъл много добър детектив, чичо — каза му и после добави: — Жалко, че си прекалено стар.

Двайсет минути по-късно господин Бадуле излезе от къщата и отиде до кланицата. Отключи я и влезе вътре заедно с двамата помощници, които го чакаха под едно дърво. Няколко минути след това единият помощник, вече облякъл престилка, цялата оплескана с кръв, излезе с голяма метална тава, която изми под една чешмичка отстрани на сградата. След това се появиха двама клиенти — единият дойде пеш, а другият слезе от микробус, който паркира до сергията.

„Клиенти влизат магазина — написа чичото. — После излизат, носят пакети. Вероятно месо.“

Той пак показа написаното на племенницата си, която кимна одобрително.

— Много добре. Много полезно. Но ние се интересуваме от жената — каза тя. — Скоро ще дойде време и тя да направи нещо.

Чакаха още четири часа. После, малко преди дванайсет, когато в колата, напечена от слънцето, стана непоносимо задушно и горещо и малко преди маа Макутси да се вбеси от постоянното протоколиране на чичо си, те видяха как маа Бадуле се появява зад къщата и отива към гаража. След това тя се качи в очукания мерцедес и излезе през портата на заден ход. Това беше знак за чичото да запали колата и да последва на прилично разстояние мерцедеса, който се отправи към града.

Маа Бадуле караше бързо и чичото с мъка успяваше да не изостане със стария си остин, но все пак не я изпуснаха и още бяха след нея, когато тя влезе в алеята пред една къща на улица „Ниерере“. Те минаха бавно покрай къщата и я видяха как излиза от колата и се отправя към сенчестата веранда. После великолепната градинска растителност, неимоверно по-буйна от жалките папаи в къщата до кланицата, я скри от погледите им.

Но това беше достатъчно. Те завиха зад ъгъла и чичото паркира колата под едно дърво от другата страна на улицата.

— А сега какво? — попита той. — Ще чакаме ли, докато тя си тръгне?

Маа Макутси се колебаеше.

— Няма особен смисъл да стоим тук. Това, което ни интересува, е какво става в къщата.

Тя си спомни съвета на маа Рамотсве. Несъмнено най-добрият източник на информация бяха прислужничките, ако можеха да бъдат убедени да говорят. Вече беше обедно време и прислужничките сигурно се суетяха в кухнята. Но след час-два щяха да си починат, за да хапнат те самите, и щяха да се приберат в помещенията за прислугата. А до тях се стигаше съвсем лесно по тясната хигиенна алея, която вървеше зад къщите. Това щеше да е най-добрият момент да поговори с тях и да им предложи хрускавите нови банкноти от петдесет пули, които маа Рамотсве й даде предната вечер.

Чичото искаше да я придружи и маа Макутси с труд го разубеди.

— Може да е опасно — каза той. — Може да ти трябва охрана.

Тя категорично отхвърли възраженията му.

— Опасно ли? Че откога стана опасно да говориш с две прислужнички в центъра на Габороне посред бял ден?

На това той нямаше какво да възрази, но все пак изглеждаше неспокоен, когато тя излезе от колата и тръгна към задната порта. Видя я да се помайва зад малката варосана постройка, която представляваше помещението за прислугата, а след това я заобиколи и той я изгуби от поглед. Той извади молива си, погледна колко е часът и написа:

„Маа Макутси влиза помещенията прислугата в 2.10 ч.“

 

Както предполагаше, прислужничките бяха две. Едната беше по-възрастна, с бръчици покрай очите. Тя беше пълна жена, облечена със зелена униформена рокля и обута с бели обувки, подобни на чехли, като онези, които носеха медицинските сестри. По-младата жена, вероятно около двайсет и пет годишна, възрастта, на която беше маа Макутси, беше облечена с червена престилка и имаше сладострастното изражение на развалена жена. С други дрехи и грим щеше да прилича досущ на момиче от баровете. А може би беше тъкмо такава, помисли си маа Макутси.

Двете жени впериха погледи в нея, по-младата — със сърдито изражение.

— Ко, ко — каза любезно маа Макутси, като използва поздрава, който заместваше почукване, когато нямаше врата. Това беше необходимо, понеже, макар че жените не бяха в къщата, те не бяха и извън нея, седнали на две столчета на откритата веранда пред къщата.

По-възрастната огледа внимателно гостенката, като скри с длан очите си от прежурящото следобедно слънце.

— Думела^[2], маа. Как сте?

След като бяха разменени официалните поздрави, настъпи мълчание. По-младата почукваше с пръчка по техния малък осажден чайник.

— Бих искала да говоря с вас, сестри мои — каза маа Макутси. — Искам да разбера нещо за онази жена, която дойде в къщата, жената, която кара мерцедес. Познавате ли я?

По-младата прислужничка пусна пръчката. По-възрастната кимна:

— Да, познаваме я.

— Коя е тя?

По-младата пак взе пръчката и погледна маа Макутси.

— Тя е много важна дама! Идва в къщата, разполага се и пие чай. Ето коя е.

Другата се подсмихна и каза:

— Но освен това е и много изморена. Горкичката жена, толкова много работи, че се налага да отиде да си легне в спалнята, при това за доста време, за да си възстанови силите.

По-младата избухна в смях.

— Точно така! Голяма почивка пада в тази спалня. Той й помага, помага на бедните й крачета да отпочинат. Горката жена.

Маа Макутси се присъедини към смеха им. Тя веднага разбра, че щеше да бъде много по-лесно, отколкото си беше мислила. Както обикновено маа Рамотсве беше права — хората обичаха да говорят и особено охотно говореха за онези, които по една или друга причина ги дразнеха. Човек само трябваше да открие кое събужда яда им и после този яд свършваше цялата работа. Тя бръкна в джоба си, за да провери дали банкнотите още са там; може би накрая дори нямаше да й потрябват. Ако станеше така, можеше да помоли маа Рамотсве да ги даде на чичо й.

— Кой е мъжът, който живее в тази къща? — попита тя. — Има ли си съпруга?

При тези думи и двете се закискаха.

— Има си жена, и още как — каза по-възрастната. — Тя живее в тяхното село, недалеч от Махалапие. Той ходи там през почивните дни. А тази жена е градската му съпруга.

— А селската съпруга знае ли за градската?

— Не — отвърна другата прислужничка, — това не би й харесало. Тя е католичка и е много богата. Баща й имаше четири магазина и й купи голяма ферма. А после изкопаха в тази ферма голяма мина и платиха на тази жена много пари. Така тя купи на мъжа си голямата къща. Но тя не харесва Габороне.

— Тя е от хората, които не обичат да напускат селото — намеси се по-младата. — Има такива хора. Тя оставя мъжа си да живее тук и да ръководи някакво нейно тукашно предприятие. Но той е принуден да се връща всеки петък, като ученик, който се прибира вкъщи за почивните дни.

Маа Макутси погледна към чайника. Беше страшна жега и тя се чудеше дали нямаше да й предложат чаша чай. За щастие, по-възрастната прислужничка проследи погледа й и го стори.

— Ще ви кажа и друго — каза по-младата прислужничка, докато палеше котлончето под чайника. — Ако не се страхувах, че може да си изгубя работата, щях да напиша едно писмо до жена му и да й кажа за другата жена.

— Той ни каза — намеси се по-възрастната, — че ако кажем на жена му, веднага ще ни уволни. А пък ни плаща добре. Повече отколкото във всяка друга къща на тази улица. Затова не бива да губим тази работа. И си затваряме устата…

Тя се сепна, след което двете се спогледаха ужасени.

— Олеле! — извика по-младата. — Какво направихме? Защо така се разприказвахме? Ти да не си от Махалапие? Жена му ли те праща? Свършено е с нас! Олеле, колко сме глупави!

— Не — побърза да ги успокои маа Макутси. — Не познавам жена му. Дори не съм чувала за нея. Този, който ме прати, е мъжът на другата жена. Той иска да разбере какво прави тя. Това е всичко.

Двете прислужнички се поуспокоиха, но по-възрастната още изглеждаше разтревожена.

— Но ако ти му кажеш какво става, той ще подбере жена си, а може и да каже на истинската с, че мъжът й има друга жена. И така пак ще сме свършени. Все едно е.

— Не — каза маа Макутси, — не съм длъжна да му казвам какво става. Мога да му кажа, че се среща с някакъв мъж, но аз не знам кой е той. Какво значение има за него? Той иска само да знае дали тя се среща с друг. Няма значение кой е този мъж.

По-младата прислужничка прошепна нещо на по-възрастната, която се навъси.

— Какво има, маа? — попита маа Макутси.

По-възрастната я погледна право в очите​.

— Сестра ми се чудеше какво ще стане с момчето. Нали разбирате, онази жена има момче. Нея може да не харесваме, но харесваме момчето. А пък това момче е син на този мъж, не на другия. И двамата имат много големи носове. Няма съмнение. Само като ги видиш, и сама ще разбереш. Този е баща на момчето, нищо че то живее с другия.

То идва тук всеки следобед след училище. Неговата майка му е забранила да казва на другия си баща, че идва тук, и затова момчето пази това в тайна. Това е лошо. Децата не бива да се учат да лъжат. Какво ще стане с Ботсуана, ако учим децата да постъпват така? Накъде ще тръгне Ботсуана, ако има толкова много нечестни момчета? Бог ще ни накаже, сигурна съм. Не мислиш ли така?

 

 

Когато се върна при остина, паркиран на сянка, маа Макутси изглеждаше замислена. Чичо й беше задрямал и от единия край на устата му течеше лига. Тя го докосна леко по ръката и той се събуди стреснат.

— А! Ти си добре! Радвам се, че се върна.

— Вече можем да тръгваме — каза маа Макутси. — Разбрах всичко, което ми трябваше.

Те отидоха право в „Дамска детективска агенция №1“. Маа Рамотсве я нямаше и затова маа Макутси на своя глава плати на чичо си с една от банкнотите от петдесет пули и седна зад бюрото си, за да напечата своя доклад.

„Опасенията на клиента бяха потвърдени — започна тя. — Неговата съпруга се среща с един мъж от много години. Той е женен за богата жена, която е и католичка. Богатата жена не знае за всичко това. Момчето е син на този мъж, а не на клиента. Не знам какво да направя, но мисля, че имаме следните възможности:

а) Да кажем на клиента всичко, което сме открили. Той поиска от нас точно това. Ако не му го кажем, може да се каже, че го подвеждаме. Нима, като поехме този случай, не обещахме да му кажем всичко? Ако е така, значи трябва да го сторим, защото трябва да държим на думата си. Ако не държим на думата си, няма да има никаква разлика между Ботсуана и Нигерия една друга страна в Африка, която не искам да назовавам, но която вие знаете много добре.

б) Да кажем на клиента, че има друг мъж, но ние не знаем кой е той. В буквалния смисъл това е вярно, тъй като аз не разбрах името на онзи мъж, въпреки че знам в коя къща живее. Не ми се иска да лъжа, тъй като вярвам в Бога. Но понякога Бог очаква от нас да мислим какви ще са последиците, ако кажем нещо на някого. Ако кажем на клиента, че момчето не е негов син, той много ще се наскърби. Все едно да изгуби сина си. Нима така ще стане по-щастлив? Дали Бог иска той да е нещастен?

След като кажем това на клиента и избухне голям скандал, може би бащата вече няма да може да плаща училищните такси, както досега. Може богата му жена да му попречи да го прави и момчето да пострада. Ще се наложи то да напусне училище. Поради тези причини аз не знам как да постъпя.“

Тя подписа доклада си и го сложи на бюрото на маа Рамотсве. После се изправи и погледна през прозореца, над акациите, към просторното пресъхнало небе. Хубаво беше да завършиш Ботсуанския колеж за секретарки, при това с резултат от изпитите 97. Но там не преподаваха философия на морала и тя нямаше никаква​ представа как да реши дилемата, до която я бе довело успешното й разследване. Щеше да остави това на маа Рамотсве. Тя беше мъдра жена, с много по-голям опит и щеше да знае какво да направи.

Маа Макутси си запари чаша ройбос и се протегна, както седеше на стола си. Погледна към обувките си с трите блестящи копчета. Дали те знаеха отговора? Вероятно го знаеха.