Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (11)

Единадесета глава
Стъкленият похлупак

Маа Макутси, секретарката на „Дамска детективска агенция №1“, завършила с отличие Ботсуанския колеж за секретарки, седеше зад бюрото си и зяпаше през отворената врата. Тя предпочиташе да оставя вратата отворена, когато в агенцията не се случваше нищо — тоест през повечето време, — но това си имаше и лошите страни, понеже от време на време кокошките влизаха вътре и крачеха наперено, все едно си бяха в кокошарника. Тя никак не харесваше тези кокошки, за което разполагаше с няколко много сериозни основания. На първо място, имаше нещо непрофесионално в това, из детективска агенция да щъкат кокошки, и второ, съвсем без връзка с първото, самите кокошки я дразнеха страшно. Винаги пристигаше една и съща групичка: четири кокошки и един унил и, както тя предполагаше, импотентен петел, когото кокошките държаха само от съжаление. Петелът беше куц и загубил голяма част от оперението на едното си крило. Беше съсипан, сякаш отлично съзнаваше, че е изгубил високото си положение, и винаги вървеше на няколко стъпки след кокошките, като принц-консорт, на когото протоколът е отредил вечното второ място.

Кокошките изглеждаха не по-малко раздразнени от присъствието на маа Макутси. Сякаш не те, а тя нахлуваше в чужда територия. Все едно по право тази малка постройка с двете прозорчета и скърцащата врата трябваше да е не детективска агенция, а кокошарник. И може би, ако успееха да я зяпат достатъчно дълго и упорито, тя щеше да се махне и да ги остави на воля да си кацат по столовете и да мътят в чекмеджетата. Точно това искаха кокошките.

— Къш! — извика маа Макутси, като размаха навит на руло вестник. — Тук не е за кокошки! Къш!

Най-едрата кокошка се обърна и я изгледа, а петелът се зазяпа настрани.

— На вас говоря! — извика маа Макутси. — Тук не е птицеферма! Вън!

Кокошките закъткаха възмутено, като явно се колебаеха. Но когато маа Макутси отмести назад стола си и понечи да стане, те се обърнаха и тръгнаха към вратата, този път начело с петела, който куцаше тромаво.

След като се разправи с кокошките, маа Макутси отново се загледа през вратата. Никак не й беше приятно, че се налага да гони кокошки от офиса. Питаше се колко ли отличнички от Ботсуанския колеж за секретарки бяха принудени да вършат това. В града имаше офиси — големи сгради с широки прозорци и климатици, в които секретарките седяха зад полирани бюра с хромирани дръжки. Тя бе видяла тези офиси, когато от колежа ги водеха в тях на практика. Видя секретарките, които седяха в тях, усмихнати, със скъпи обици, очакващи някой състоятелен мъж да влезе и да им предложи женитба. Тогава тя си мислеше, че такава работа ще й хареса, макар лично тя да се интересуваше повече от работата, отколкото от евентуалния съпруг. Всъщност тогава тя приемаше, че ще си намери точно такава работа, но когато завършиха и тръгна по интервюта, никой не й предлагаше нищо. Не можеше да разбере защо става така. Някои от другите момичета, които имаха много по-ниски оценки от нея — понякога дори 51%, с които едва прескачаха бариерата — получаваха добри предложения, докато тя — постигнала почти немислимите 97% — нямаше нито едно. Как беше възможно това?

Обясни й едно друго момиче, което като нея нямаше успех на интервютата.

— Мъжете назначават на работа, нали? — попита я тя.

— Така ми се струва — каза маа Макутси. — Мъжете ръководят всичко. Те избират секретарките.

— И как според теб мъжете избират коя да получи работа и коя да не получи? Да не мислиш, че избират според изкараните оценки? Така ли мислиш?

Маа Макутси не каза нищо. Изобщо не й бе минавало през ума, че подобни решения могат да се вземат на друга основа. Всичко, на което я бяха учили в училище, водеше до извода, че усърдието и прилежанието ти помагат да си намериш добра работа.

— Е — каза приятелката й, като се усмихваше иронично, — личи си, че така мислиш. И грешиш. Мъжете избират на коя жена да дадат работа според това как изглежда. Избират красивите, на тях дават работата. А на другите казват: „Много съжаляваме, но вече няма свободни места. Много съжаляваме. В цял свят има рецесия, а когато има рецесия, се намира работа само за красивите момичета. Така се отразява световната рецесия. Всичко е въпрос на икономика.“

Маа Макутси слушаше с изумление. Но макар да чу горчиви неща, знаеше, че те са истина. Може би знаеше всичко това открай време, на подсъзнателно ниво, но си затваряше очите. Хубавите жени получаваха всичко, което искаха, а жените като нея, не толкова шик като другите, оставаха с празни ръце.

Същата вечер тя се погледна в огледалото. Беше се мъчила да направи нещо с косата си, но безуспешно. Беше я изправяла, дърпала и скубала, но тя все се опъваше. Кожата й също се противеше на кремовете, с които я мажеше, като накрая само стана по-тъмна от кожата на повечето момичета в колежа. Тя усети прилив на негодувание срещу съдбата си. Беше безнадеждно. Дори големите кръгли очила, които си беше купила на безбожна цена, не можеха да скрият факта, че беше тъмнокожо момиче в свят, в който по-светлокожите момичета, наплескани с червило, получаваха всичко. Това беше голямата неотменима истина, която никакви мечтания, никакви скъпи кремове и лосиони нямаше да променят. Забавленията в този живот, хубавата работа, богатите съпрузи нямаха нищо общо с достойнствата и упорития труд, а бяха въпрос на жестока и неизменна биология.

Маа Макутси стоеше пред огледалото и плачеше. Тя се беше трудила усърдно и без почивка, за да постигне онези 97% в колежа, но се оказваше, че спокойно е можела да си губи времето със забавления и момчета, защото трудът не й беше донесъл нищо добро. Дали изобщо щеше да си намери работа, или щеше да остане у дома и да помага на майка си да пере и глади панталоните на по-малките й братя?

Този въпрос намери своя отговор на следващия ден, когато тя кандидатства и беше назначена за секретарка на маа Рамотсве. Значи такова беше решението. Щом мъжете не искаха да назначават по достойнство, иди да работиш за жена. Може офисът да не беше лъскав, но несъмнено беше вълнуващо. Да бъдеш секретарка на частен детектив беше далеч по-престижно, отколкото да си секретарка в банка или в адвокатска кантора.

Значи може би в края на краищата имаше някаква справедливост.

Но въпреки това проблемът с кокошките си оставаше.

 

— И така, маа Макутси — каза маа Рамотсве, като се настани на стола си, предвкусвайки чашата ройбос, който секретарката й запарваше, — и така, аз отидох до Молепололе и намерих мястото, където са живели тези хора. Видях къщата и парцела, където са се опитвали да отглеждат зеленчуци. Говорих с една жена, която живяла там по онова време. Видях всичко, което можеше да се види.

— А открихте ли нещо? — попита маа Макутси, докато наливаше гореща вода в стария емайлиран чайник и разбъркваше чаените листенца.

— Открих едно усещане — каза маа Рамотсве. — Усетих, че знам нещо.

Маа Макутси слушаше внимателно своята шефка. Какво искаше да каже с това, че почувствала, че знае нещо? Или знаеш нещо, или не го знаеш. Не може да мислиш, че май знаеш нещо, ако всъщност не знаеш какво е това, което би трябвало да знаеш.

— Не съм сигурна… — поде тя.

Маа Рамотсве се засмя.

— Нарича се интуиция. Пише за нея в книгата на господин Андерсън. Той говори за интуицията. Тя ни разкрива неща, които знаем вътре в себе си, но не можем да намерим думите, с които да ги изразим.

— И тази интуиция, която сте усетили там — започна нерешително маа Макутси, — тя какво ви каза? Къде е горкият американски младеж?

— Там — каза спокойно маа Рамотсве. — Младежът е там.

За миг и двете запазиха мълчание. Маа Макутси остави чайника на масата, която имаше топлоустойчиво покритие, и го захлупи с капака.

— Значи живее там? Все още?

— Не — отвърна маа Рамотсве, — мъртъв е. Но е там. Нали знаеш за какво говоря?

Маа Макутси кимна. Тя знаеше. Всеки африканец, надарен с усет, знаеше за какво говореше маа Рамотсве. Когато умрем, ние не напускаме мястото, което сме обитавали, когато сме били живи. В известен смисъл още сме там — духът ни е там. Той никога не си отива. Това е нещо, което белите хора не можеха да разберат. Наричаха го суеверие и казваха, че било проява на невежество да се вярва в такива неща. Но те бяха невежите. Ако не можеха да разберат по какъв начин ние сме част от природния свят, който ни заобикаля, значи те си затваряха очите, а не ние.

Маа Макутси наля чая и подаде на маа Рамотсве нейната чаша.

— Ще кажете ли това на американката? — попита тя. — Тя сигурно ще попита: „Къде е тялото му? Покажете ми мястото, където е моят син.“ Знаете как мислят тези хора. Тя няма да ви разбере, ако кажете, че той е някъде там, но не й покажете точното място.

Маа Рамотсве вдигна чашата към устните си, като наблюдаваше секретарката си, докато тя говореше. Много проницателна жена, помисли си тя. Чудесно разбираше какво щеше да си помисли американката и знаеше колко трудно би проумял тези прости истини човек, който мислеше, че светът може напълно да се обясни от науката. Американците бяха много умни, те пращаха ракети в космоса и измисляха машини, които мислеха по-бързо от всеки човек, но целият този ум също така ги заслепяваше. Те не разбираха другите хора. Те мислеха, че всички гледат на нещата по същия начин като тях, но грешаха. Науката бе само част от истината. Имаше още безчет други неща, които правеха света такъв, какъвто беше, но често американците не забелязваха тези неща, макар те през цялото време да бяха под носа им.

Маа Рамотсве остави чашата и бръкна в джоба на роклята си.

— Открих и това — каза тя, като извади сгънатата изрезка от вестника и я подаде на секретарката си. Маа Макутси разгъна листа и го приглади върху бюрото. Взря се в снимката за няколко секунди, вдигна очи към маа Рамотсве и каза:

— Много е стара. На пода ли беше?

— Не, закачена на стената. Бяха останали някакви хартии по стената. Мравките ги бяха пропуснали.

Маа Макутси отново погледна изрезката.

— Написани са имена — каза тя — Цефас Калумани. Освалд Ранта. Маа Солои. Кои са тези хора?

— Живели са там — отвърна маа Рамотсве. — Сигурно навремето са живели там.

Маа Макутси сви рамене.

— Но дори да успеем да намерим тези хора и да говорим с тях, какво ще постигнем? Тогава полицаите със сигурност са ги разпитвали. Може би дори маа Къртин е говорила с тях, когато се е върнала първия път.

Маа Рамотсве кимна в знак на съгласие и рече:

— Права си. Но тази снимка ми казва нещо. Виж лицата им.

Маа Макутси разгледа внимателно пожълтялата снимка. На преден план имаше двама мъже и една жена. Зад тях стояха още един мъж, чиито черти не се виждаха, и една жена, полуобърната настрани. Имената под снимката се отнасяха за тримата най-отпред. Цефас Калумани беше висок, с дълги крайници, човек, който би изглеждал неловко и неудобно на всяка снимка. Маа Солои, която стоеше до него, сияеше от доволство. Тя беше олицетворение на спокойствието — типичната отрудена жена тсуана, от онези, които гледаха голямо семейство и целият им живот се състоеше в безкрайно безропотно пране и чистене: двора, къщата, дрехите на децата. Това беше снимка на една героиня, вярно непризната, но все пак героиня.

Третата фигура, Освалд Ранта, беше съвсем друго нещо. Той беше спретнато и елегантно облечен. Имаше бяла риза и вратовръзка и като маа Солои се усмихваше срещу обектива. Но неговата усмивка беше друга.

— Погледни този човек — каза маа Рамотсве. — Погледни Ранта.

— Не ми харесва — отсече маа Макутси. — Изобщо не ми харесва как изглежда.

— Точно така — каза маа Рамотсве. Това е лош човек.

Маа Макутси не каза нищо и минута-две те седяха в пълно мълчание, като маа Макутси не откъсваше поглед от снимката, а маа Рамотсве гледаше към чашата с чай. Накрая маа Рамотсве се обади:

— Мисля, че ако там е извършено нещо лошо, направил го е този мъж. Как мислиш, права ли съм?

— Да — отвърна маа Макутси, — права сте. — Тя замълча за миг. — Смятате ли да го откриете?

— Това е следващата ми задача — каза маа Рамотсве. — Ще поразпитам, ще потърся някой, който го познава. Но междувременно ни чакат няколко писма. Имаме и други случаи, за които трябва да се погрижим. Онзи мъж от пивоварната, който се тревожеше за брат си. Вече открих нещо и можем да му пишем. Но първо трябва да напишем писмо за онзи счетоводител.

Маа Макутси сложи един лист в пишещата машина и зачака маа Рамотсве да започне да й диктува. Писмото не беше интересно — в него ставаше дума за проследяването на счетоводителя на една фирма, който продал повечето активи на фирмата и изчезнал. От полицията вече не го търсеха, но фирмата си искаше парите.

Маа Макутси пишеше машинално. Не мислеше за това, което вършеше, но дългата практика й даваше възможност да пише без грешка дори когато умът й беше зает с нещо друго. В момента тя мислеше за Освалд Ранта, чудеше се как можеха да го намерят. Името му се пишеше по необичаен начин и най-просто щеше да е да го намери в телефонния указател. Освалд Ранта беше шикозно облечен мъж, който сигурно имаше телефон. Тя трябваше само да го намери и да препише адреса. После можеше да извърши свое разследване и да предаде информацията на маа Рамотсве.

След като свърши писмото, тя го подаде за подпис на маа Рамотсве и адресира плика. След това, докато маа Рамотсве пишеше нещо в досието, тя отвори чекмеджето и извади телефонния указател на Ботсуана. Както предполагаше, в него имаше само един Освалд Ранта.

— Трябва да звънна за кратко — каза тя на маа Рамотсве. — Няма да трае дълго.

Маа Рамотсве изсумтя в знак на съгласие. Тя знаеше, че на маа Макутси може да се има доверие с телефона, тя не беше като повечето секретарки, които звъняха от телефона на шефа си на своите приятели чак в Маун или Орапа.

Маа Макутси заговори тихо, така че маа Рамотсве да не я чува.

— Ако обичате, там ли е раа Ранта?

— Не, маа, той е на работа. Аз съм прислужничката.

— Извинете, че ви безпокоя, маа. Трябва да му се обадя в работата. Бихте ли ми казали къде работи?

— В университета. Ходи там всеки ден.

— Разбирам. А кой е телефонът му там?

Тя записа номера на един лист, благодари на прислужницата и остави слушалката. След това набра номера и моливът й пак запрепуска по листа.

— Маа Рамотсве — обади се накрая спокойно, — сдобих се с информацията, която ви трябваше.

Маа Рамотсве рязко вдигна глава.

— За какво?

— За Освалд Ранта. Той живее тук, в Габороне. Преподава във факултета по икономика на земеделието в университета. Секретарката каза, че винаги отивал там в осем сутринта и всеки, който иска да се види с него, можел да си определи среща. Няма какво повече да търсите.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Ти си много умна — каза тя. — Как разбра всичко това?

— Погледнах в телефонния указател — отговори маа Макутси. — След това се обадих и открих останалото.

— Ясно — каза маа Рамотсве все още усмихната. — Свършила си добра детективска работа.

Маа Макутси засия от тази похвала. Детективска работа. Беше свършила работата на детектив, макар да беше най-обикновена секретарка.

— Радвам се, че сте доволна от моята работа — каза тя след малко. — Отдавна искам да съм детективка. Доволна съм от работата като секретарка, но не е същото като да бъдеш детективка.

Маа Рамотсве се навъси.

— Значи това искаш, така ли?

— Непрекъснато — отговори маа Макутси. — Непрекъснато искам това.

Маа Рамотсве се замисли за секретарката си. Тя беше добра служителка, интелигентна, и ако това значеше за нея толкова много, защо да не я повиши? Можеше да й помага в разследванията, така щеше да оползотворява времето си много по-добре, отколкото ако само си седеше зад бюрото и чакаше някой да звънне. Можеше да купят телефонен секретар, който да поема обажданията, докато тя се занимава с разследвания. Защо да не й даде тази възможност и да не я направи щастлива?

— Ще получиш това, което искаш — каза маа Рамотсве. — Ще бъдеш повишена в помощник-детектив. Още от утре.

Маа Макутси се изправи. Зина, за да каже нещо, но от вълнение гърлото й се беше свило. И пак си седна.

— Радвам се, че си доволна — каза маа Рамотсве. — Ти строши стъкления похлупак, който пречи на секретарките да разгърнат напълно своите възможности.

Маа Макутси погледна нагоре, сякаш в търсене на стъкления похлупак, който бе счупила. Над нея бяха само познатите дъски, оплюти от мухите, изкривени от жегата. Но в този миг дори таванът на Сикстинската капела не би изглеждал по-величествен в нейните очи, не би й донесъл повече надежда и радост.