Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (5)

Пета глава
Бижутерия „Второто пришествие“

Маа Потокване се оказа права: точно, както тя предсказа, маа Рамотсве се интересуваше от диаманти.

За това стана дума няколко дни след като господин Дж. Л. Б. Матекони поправи помпата във фермата за сираци.

— Мисля, че хората знаят за годежа ни — каза маа Рамотсве, както с господин Дж. Л. Б. Матекони седяха и пиеха чай в офиса на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. — Прислужницата ми чула да се говори за това в града. Каза, че всички знаели.

— Такъв ни е градът — въздъхна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Постоянно слушам хорските тайни.

Маа Рамотсве кимна. Той беше прав: в Габороне нямаше тайни. Всички знаеха всичко за останалите.

— Ето например — поде господин Дж. Л. Б. Матекони, внасяйки нотка на оживление, — когато маа Сонквена съсипа скоростната кутия на новата кола на сина си, като се опита да мине на задна, карайки с петдесет километра в час, нямаше човек, който да не е чул за това. Аз не казах на никого, но въпреки това всички разбраха.

Маа Рамотсве се засмя. Тя познаваше маа Сонквена, може би най-възрастната жителка на града, която караше кола. Синът й, който имаше доходен магазин в търговския Център „Бродхърст“, се опита да убеди майка си да вземе шофьор или изобщо да се откаже от карането, но бе сразен от нейното непоклатимо чувство за независимост.

— Тъкмо се била запътила към Молепололе — продължи господин Дж. Л. Б. Матекони — и си спомнила, че не е нахранила кокошките. И решила да се върне, като направо премине на задна скорост. Представяш си на какво беше станала скоростната кутия. И изведнъж всички започнаха да говорят за това. Те помислиха, че аз съм казал на хората, но аз нищо не казах. Монтьорът трябва да е като свещеника. Не бива да говори за това, което вижда.

Маа Рамотсве беше на същото мнение. Тя оценяваше значението на конфиденциалността и беше много доволна, че господин Дж. Л. Б. Матекони също го разбира. Наоколо имаше твърде много бъбриви хора. Но това бяха отвлечени размисли, а те трябваше да обсъдят далеч по-належащи въпроси, затова тя върна разговора към въпроса, от който тръгна всичко.

— Та значи, хората говорят за нашия годеж — каза тя. — Някои дори поискаха да видят пръстена, който си ми купил. — Тя замълча за миг и хвърли поглед към господин Дж. Л. Б. Матекони. — Казах им, че още не си го купил, но съм сигурна, че скоро ще го направиш.

Тя затаи дъх. Господин Дж. Л. Б. Матекони гледаше към земята, както винаги, когато се чувстваше несигурен.

— Пръстен ли? — попита накрая напрегнато. — Какъв пръстен?

Маа Рамотсве го наблюдаваше внимателно. Нужна е предпазливост, когато се говори с мъжете по такива въпроси. Разбира се, те нямаха голямо понятие от тях, но трябваше да се внимава, за да не се подплашат. Но това нямаше смисъл. Тя реши да бъде пряма. Господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да забележи увъртанията и това нямаше да помогне.

— Пръстен с диамант — каза тя. — В днешно време сгодените жени носят пръстен с диамант. Това е модерният обичай.

Господин Дж. Л. Б. Матекони продължаваше да гледа мрачно към земята.

— Диамант ли? — каза той нерешително. — Сигурна ли си, че това е най-модерното?

— Да — отговори твърдо маа Рамотсве. — Всички сгодени жени в модерните кръгове получават пръстен с диамант в днешно време. Това е знак, че ги ценят.

Господин Дж. Л. Б. Матекони рязко вдигна глава. Ако това беше вярно — а то съвпадаше с казаното от маа Потокване, — значи той задължително трябваше да купи пръстен с диамант. Не искаше маа Рамотсве да си помисли, че не я цени. Той много я ценеше; изпитваше към нея огромна и смирена благодарност за това, че прие да се омъжи за него, и ако беше нужен диамант, за да обяви това пред цял свят, цената не беше висока. Когато през ума му мина думата „цена“, той се постресна, спомняйки си тревожните суми, които чу, докато пиеше чай във фермата на сираците.

— Тези диаманти са много скъпи — дръзна да каже. — Надявам се да ми стигнат парите.

— Естествено, че ще ти — каза маа Рамотсве. — Разбира се, има скъпи, но има и много хубави диаманти, които не струват кой знае колко. Може да отидем да хвърлим един поглед. Например в бижутерия „Второто пришествие“. При тях има богат избор.

Решението беше взето. На другата сутрин, след като маа Рамотсве се погрижеше за кореспонденцията в детективската агенция, щяха да отидат в бижутерия „Второто пришествие“ и да изберат пръстен. Това беше вълнуваща перспектива и дори господин Дж. Л. Б. Матекони, изпитващ огромно облекчение при мисълта, че ще може да намери пръстен на прилична цена, зачака с нетърпение утрешния ден. Сега, след това обмисляне, му се струваше, че диамантите имат някаква притегателна сила, нещо, което дори един мъж можеше да разбере, стига да обмислеше този въпрос задълбочено. Но по-важна за господин Дж. Л. Б. Матекони бе мисълта, че този подарък, може би най-скъпият подарък, който щеше да направи в живота си, беше подарък, изваден от земята на Ботсуана. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше патриот. Той обичаше родината си, знаеше, че и маа Рамотсве я обича. Мисълта, че диамантът на пръстена, който щеше да избере, можеше да идва от някоя от трите ботсуански диамантени мини, правеше подаръка още по-значим. Той даряваше на жената, която обичаше и уважаваше най-много, малко зрънце от същата тази земя, по която ходеха. Разбира се, това беше специално зрънце: късче от скала, достигнало до прекрасен блясък преди много години. После го изровили от земята в Орапа, полирали го, донесли го в Габороне и го сложили в златен обков. И всичко това — само за да може маа Рамотсве да го носи на безименния пръст на лявата си ръка и да обяви пред света, че той, господин Дж. Л. Б. Матекони, собственикът на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, ще стане неин съпруг.

 

 

Бижутерия „Второто пришествие“ се криеше чак в дъното на една прашна улица, редом с книжарница „Спасение“, в която се продаваше Библията и други религиозни произведения, и счетоводна къща „Мотхобани“: „Пратете данъчния да си ходи.“ Магазинът беше доста непривлекателен, с полегат навес, подпрян от две варосани тухлени колони. На табелата, изрисувана от художник любител със скромен талант, се виждаха главата и раменете на обаятелна жена с претенциозно колие и големи висящи обици. Жената се усмихваше на една страна въпреки тежестта на обиците и явното неудобство, което й причиняваше колието.

Господин Дж. Л. Б. Матекони и маа Рамотсве паркираха на отсрещната страна на улицата, под сянката на една акация. Бяха се позабавили и жегата вече настъпваше. До пладне всяко превозно средство, оставено да го пече слънцето, щеше така да се нажежи, че нямаше да може да се пипне, седалките щяха да са прекалено горещи за незащитената кожа, а воланът щеше да е като пламтящ венец. Сянката предпазваше от това и под всяко дърво имаше коли, опрели брони в дънерите, скупчени като прасенца около свиня, за да извлекат колкото може по-голяма закрила от сиво-зеления листак.

Вратата беше заключена, но мигом се отвори с изщракване, когато господин Дж. Л. Б. Матекони натисна звънеца. Зад щанда в магазина стоеше слаб мъж, облечен в зелено. Той имаше тясна глава, а леко полегатите му очи и златистият оттенък на кожата му подсказваха, че във вените му тече кръвта на бушмените от Калахари. Но ако беше така, какво правеше в бижутерски магазин? Разбира се, нямаше причина да не работи тук, но изглеждаше неуместно. Бижутериите привличаха индийците или кенийците, които обичаха подобен тип работа. Базарвите^[1] пък бяха доволни да работят с добитъка — от тях излизаха добри животновъди или гледачи на щрауси.

Бижутерът им се усмихна.

— Видях ви отвън. Паркирахте под дървото отсреща.

Господин Дж. Л. Б. Матекони разбра, че е бил прав. Мъжът говореше правилно сетсуана, но акцентът му потвърждаваше външните белези. Зад гласните се дочуваха цъкания и подсвирквания, които се мъчеха да излязат наяве. Това беше особен език, език, който приличаше повече на птичите песни, отколкото на човешка реч.

Той се представи, както изискваше вежливостта, и се обърна към маа Рамотсве.

— Тази дама е моя годеница — каза той. — Името й е маа Рамотсве и аз искам да й купя годежен пръстен. — Той направи кратка пауза. — Пръстен с диамант.

Бижутерът се втренчи в него, след което погледна косо маа Рамотсве. Тя отвърна на погледа му и си помисли: Тук има интелект. Това е умен човек, на когото не може да се има доверие.

— Значи сте много щастлив мъж — каза бижутерът. — Не всеки мъж може да си намери толкова весела и дебела булка. В днешно време има безброй кльощави и деспотични жени. А тази ще ви направи щастлив.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се съгласи с комплимента:

— Да, наистина имам късмет.

— А сега трябва да й купите много голям пръстен — продължи бижутерът. — Дебелата жена не може да носи малко пръстенче.

Господин Дж. Л. Б. Матекони сведе поглед.

— Мислех за пръстен със средна големина — каза той. — Аз не съм богат.

— Знам кой сте — рече бижутерът. — Вие сте собственикът на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Можете да си позволите хубав пръстен.

Маа Рамотсве реши да се намеси.

— Аз не искам голям пръстен — каза тя твърдо. — Не съм жена, която носи голям пръстен. Надявах се да получа малък.

Бижутерът й хвърли поглед. Изглеждаше едва ли не раздразнен от нейното присъствие, сякаш това беше сделка само между мъже, подобна на сделките с добитък, а тя се месеше.

— Нека ви покажа няколко пръстена — каза той, като се наведе и измъкна едно чекмедже под щанда. — Ето няколко хубави пръстена с диамант.

Той постави чекмеджето върху щанда и посочи редица пръстени в кадифени прорези. Господин Дж. Л. Б. Матекони затаи дъх. Пръстените бяха с розетки от диаманти — голям в средата, а около него цял куп по-малки. На няколко пръстена имаше и други камъни — смарагди и рубини, — а под всеки имаше малко етикетче.

— Не обръщайте внимание на написаното — каза бижутерът, снижавайки глас. — Мога да ви предложа големи отстъпки.

Маа Рамотсве хвърли само един поглед върху подложката. След това вдигна очи, поклати глава и каза:

— Прекалено са големи. Казах ви, че искам по-малък пръстен. Може би се налага да отидем в друг магазин.

Бижутерът въздъхна.

— Имам и други. Имам и по-малки пръстени.

Той върна чекмеджето на мястото му и измъкна друго. Пръстените в него бяха доста по-малки. Маа Рамотсве посочи към един в средата.

— Харесва ми този — тя. — Искам да го видя.

— Не е много голям — рече бижутерът. Подобен диамант може лесно да се отмине. Хората може да не го забележат.

— Не ме интересува — отговори маа Рамотсве. — Този диамант ще бъде за мен. Той няма нищо общо с другите.

Господин Дж. Л. Б. Матекони усети прилив на гордост, докато тя говореше. Тъкмо на тази жена се възхищаваше, жената, която вярваше в старите ценности на Ботсуана и нямаше време за показност.

— И на мен ми харесва този — каза той. — Моля те, маа Рамотсве, сложи си го.

Пръстенът премина в ръцете на маа Рамотсве, която го наниза на пръста си и вдигна длан пред погледа на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Стои ти чудесно — каза той.

Тя се усмихна:

— Ако това е пръстенът, който искаш да ми купиш, ще бъда много щастлива.

Бижутерът взе етикетчето с цената и го подаде на господин Дж. Л. Б. Матекони с думите:

— Цената не може да се свали повече. И така е много ниска.

Господин Дж. Л. Б. Матекони бе приятно изненадан от сумата.

Тъкмо беше сменил климатичната система в микробуса на един клиент и пръстенът струваше точно колкото поправката, до последната пула. Не беше скъп. Той бръкна в джоба си, извади пачката банкноти, която беше изтеглил от банката същата сутрин, и плати на бижутера.

— Трябва да ви питам само едно нещо — каза господин Дж. Л. Б. Матекони на бижутера. — Този диамант от Ботсуана ли е?

Бижутерът го погледна учуден.

— Защо се интересувате от това? — попита той. — Диамантът си е диамант независимо откъде идва.

— Знам — отговори господин Дж. Л. Б. Матекони, — но ми е приятна мисълта, че жена ми ще носи един от нашите камъни.

Бижутерът се усмихна:

— В такъв случай — да, наш е. Всички тези диаманти идват от нашите мини.

— Благодаря — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Радвам се да чуя това.

 

 

След като излязоха, те се качиха в колата и тръгнаха по пътя към Англиканската катедрала и болницата „Принцеса Марина“. Когато минаваха покрай катедралата, маа Рамотсве каза:

— Според мен добре би било да се оженим тук. Може самият епископ Макхулу да ни венчае.

— Бих се радвал — отговори господин Дж. Л. Б. Матекони. — Епископът е добър човек.

— И тогава един добър човек ще венчае друг добър човек — каза маа Рамотсве. — Ти си много мил човек, господин Дж. Л. Б. Матекони.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Трудно се отговаря на комплимент, особено ако ти се струва, че той е незаслужен. Той не се смяташе за кой знае колко добър човек. Мислеше, че в характера му има много недостатъци, а ако някой беше добър, това беше маа Рамотсве. Тя беше далеч по-добра от него. Той беше само един монтьор, който се мъчеше да даде най-доброто от себе си; а тя беше далеч повече.

Колата зави по „Зебра драйв“ и влезе двора пред къщата на маа Рамотсве, като накрая спря под опънатия навес до верандата. Роуз, прислужницата на маа Рамотсве, погледна през кухненския прозорец и им махна. Тъкмо беше изпрала и простираше прането, снежнобяло на фона на червеникавокафявата земя и синьото небе.

Господин Дж. Л. Б. Матекони взе ръката на маа Рамотсве, докосвайки за миг блещукащия пръстен. Погледна я и видя, че в очите й имаше сълзи.

— Съжалявам — каза тя. — Не би трябвало да плача, но не мога да се сдържа.

— Защо си тъжна? — попита я той. — Не бива да си тъжна.

Тя изтри една сълза и поклати глава.

— Не съм тъжна. Просто никога досега не съм получавала подарък като този пръстен. Когато се омъжих за Ноте, той не ми подари нищо. Аз се надявах, че ще ми даде пръстен, но той не го направи. А сега имам пръстен.

— Ще се опитам да компенсирам стореното от Ноте — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ще се опитам да ти бъда добър съпруг.

Маа Рамотсве кимна.

— Не се съмнявам, че ще бъдеш — каза тя. — А аз ще се опитам да ти бъда добра жена.

Те поседяха известно време, без да говорят, като всеки от тях мислеше за това, което изискваше моментът. После господин Дж. Л. Б. Матекони излезе от колата, заобиколи я отпред и кавалерски й отвори вратата. Смятаха да влязат да изпият по една чаша ройбос и тя щеше да покаже на Роуз пръстена, който изпълваше сърцето й едновременно с такова щастие и такава тъга.