Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дамска детективска агенция №1 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tears of the giraffe, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2016)
Корекция
analda(2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит. Сълзите на жирафа

Превод: Милена Попова

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Румяна Величкова

Компютърна обработка: Румяна Величкова, Емил Трайков

ISBN: 954-321-089-6

Английска. Първо издание

 

Формат 32/84/108

Печатни коли 13,0

Дадена за печат декември 2004 г.

Излязла от печат декември 2004 г.

Издателство „Изток-Запад“

История

  1. —Добавяне

Посвещава се на Ричард Лачам

Първа глава
Къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони

На господин Дж. Л. Б. Матекони, собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, му бе трудно да повярва, че маа Рамотсве, изискана и културна жена, основателка на „Дамска детективска агенция №1“, се съгласи да се омъжи за него. А тя прие, когато й предложи за втори път; първото предложение, за което му трябваше огромна смелост, бе посрещнато с отказ — вярно, мек и изпълнен със съжаление, но все пак отказ. След този отказ той бе останал с впечатлението, че маа Рамотсве никога няма да се омъжи повторно, че нейният кратък неуспешен брак с Ноте Мокоти, тромпетист, запален по джаза, я е убедил, че бракът обещава само мъка и страдания. В края на краищата тя беше независима жена, имаше свой бизнес и собствена уютна къща на „Зебра драйв“. Защо й е на такава жена, питаше се той, да си взема мъж, щом като този мъж можеше да почне да прави каквото си иска, след като си разменят пръстените и се настани в къщата й? Ако беше на мястото на маа Рамотсве, сигурно и той щеше да откаже на предложение за женитба, даже от несъмнено разумен и уважаван човек като него.

Но после, в онази вечер, когато седяха заедно на верандата, след като той цял следобед бе поправял белия й микробус, тя се съгласи. А непринуденият и мил начин, по който прие да се омъжи за него, още повече затвърди убеждението му, че тя е една от най-прекрасните жени в Ботсуана. Същата вечер, когато се прибра в дома си недалеч от стария Армейски клуб, той дълго размишлява за това, какъв късмет е извадил. Ето че той, мъж, прехвърлил четирийсет и пет, който дотогава не бе открил подходяща съпруга, сега получаваше ръката на жената, на която се възхищаваше най-много на тоя свят. Такъв късмет беше почти немислим и той се чудеше дали внезапно няма да се събуди от сладкия сън, в който явно бе потънал.

И все пак всичко това бе истина. На следващата сутрин, когато пусна радиото на нощното си шкафче, за да чуе познатия звън на хлопатари, с който започваше сутрешната програма на „Радио Ботсуана“, той осъзна, че всичко това наистина се беше случило и че, освен ако тя не бе размислила до сутринта, беше вече сгоден.

Погледна часовника си. Бе шест часът и първите слънчеви лъчи огряваха акацията до прозореца на спалнята му. Скоро навред щеше да се разнесе димът на сутрешните огньове, чудесният дим, който изостря апетита, и той щеше да чуе гласовете на хората, минаващи по пътеките, които пресичаха гъсталака недалеч от къщата му — деца, запътили се към училище, мъже, които сънени отиват на работа в града, жените, които се провикват една към друга. Африка, която се събужда и започва деня. Хората ставаха рано, но най-добре беше да изчака час-два, преди да се обади на маа Рамотсве — така тя щеше да има време да стане и да направи сутрешния си чай. Той знаеше, че след това тя обича да поседи половин час на верандата си и да наблюдава птиците, които щъкаха по тревата. Имаше папуняци на черно-бели ивици, които кълвяха насекоми като малки механични играчки, и перчещи се гълъби с изпъстрени шии, улисани в постоянно ухажване. Маа Рамотсве обичаше птиците и, ако поискаше, той можеше да й направи птичарник. Можеха да развъждат гълъби или, както правеха други — дори по-големи птици, мишелови, да речем, макар да не бе ясно какво щяха да правят с отгледаните мишелови. Вярно, те ядяха змии и това щеше да е от полза, но със същия успех змиите от двора би прогонило и едно куче.

Когато беше малък и живееше в Молепололе, господин Дж. Л. Б. Матекони имаше куче, което си бе спечелило славата на легендарен ловец на змии. То беше слабо животинче, кафяво, с едно-две бели петна и отрязана опашка. Той го намери на края на селото изоставено и умиращо от глад и го прибра у дома, в къщата на баба си. Тя не искаше да хаби храна за животно, ползата, от което не беше ясна, но той я придума и кучето остана при тях. Само за седмица-две то доказа каква полза носи, като уби три змии в техния двор и една в бостана с пъпеши на съседите. Оттам насетне славата му се разнесе и всеки, който имаше неприятности със змиите, молеше господин Дж. Л. Б. Матекони да доведе кучето, за да го отърве от тях.

Кучето притежаваше свръхестествена бързина. Изглежда, още щом го видеха да се задава, змиите разбираха, че ги грози смъртна опасност. Кучето, с настръхнала козина и блеснали от вълнение очи, приближаваше към змията със странна походка, сякаш вървеше на нокти. Щом се озовеше само на няколко крачки от жертвата си, то изръмжаваше басово, така, че змията усещаше как земята под нея трепери. Объркана за миг, тя обикновено се обръщаше в опит да избяга и точно тогава кучето се хвърляше върху нея и здраво я захапваше близо до главата. Това слагаше край на борбата.

Господин Дж. Л. Б. Матекони знаеше, че такива кучета никога не доживяват до старост. Ако успееха да стигнат до седем-осем години, реакциите им започваха да се забавят и змиите имаха все по-голям шанс за победа. Накрая кучето на господин Дж. Л. Б. Матекони стана жертва на кобра и умря няколко минути след като тя го ухапа. Никое куче не би могло да го замени, но сега… Какво пък, ето още една възможност, която се откриваше пред тях. Можеха да си купят куче и заедно да му изберат име. Всъщност той щеше да предложи маа Рамотсве да избере както кучето, така и името му, понеже за нищо на света не искаше тя да си мисли, че той се опитва да взема всички решения. Всъщност би се радвал да взема колкото може по-малко решения. Тя беше много оправна жена и той имаше пълна вяра в способността й да ръководи съвместния им живот, стига да не го въвлича в детективските си дела. Той категорично не ставаше за това. Тя беше детективът; той беше автомонтьор. И тъкмо така трябваше да си останат нещата.

Обади й се малко преди седем. Маа Рамотсве явно се зарадва да го чуе и го попита дали е спал добре — проява на любезност на сетсуана[1].

— Спах много добре — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Цяла нощ сънувах умната и красива жена, която се съгласи да се омъжи за мен.

След тези думи той замълча. Ако тя смяташе да съобщи, че е размислила, това беше моментът, в който би трябвало да го направи.

Маа Рамотсве се засмя.

— Аз никога не си спомням какво съм сънувала — каза тя. — Но ако помнех, сигурно щях да си спомням, че съм сънувала първокласния монтьор, който един ден ще ми стане съпруг.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна с облекчение. Тя не беше променила решението си, продължаваха да са сгодени.

— ​Днес непременно трябва да отидем на обяд в хотел „Президент“ — каза той. — Трябва да отпразнуваме тази важна работа.

Маа Рамотсве се съгласи. Тя каза, че до дванайсет часа ще е готова, а след обяда, ако е удобно, може би той ще й позволи да посети дома му и да види какво представлява. Вече щяха да имат две къщи и трябваше да изберат едната. Нейната къща на „Зебра драйв“ имаше много предимства, но беше прекалено близо до града, а това не бе особено хубаво. Неговата къща близо до старото летище имаше по-голям двор и безспорно там бе по-тихо и спокойно, но беше недалеч от затвора. А дали всъщност наблизо нямаше и занемарено, обрасло с трева гробище? Това беше важен фактор; ако й се наложеше да остане сама у дома през нощта, нямаше да се чувства никак добре в съседство с гробище. Не че Маа Рамотсве беше суеверна; вярата й беше като на всички и в нея нямаше много място за духове, бродещи в търсене на покой, и други подобни неща, но все пак, все пак…

Според маа Рамотсве имаше Бог, Модимо, който живееше на небето, общо взето точно над Африка. Бог беше изключително отзивчив, особено към хора като нея, но да нарушиш законите му, както мнозина правеха безочливо, значеше да си навлечеш възмездие. Когато умираха добри хора като бащата на маа Рамотсве — Обед Рамотсве, Бог несъмнено ги посрещаше с отворени обятия. Съдбата на другите не беше ясна, но сигурно ги пращаха на някакво ужасно място — в нейните представи подобно на Нигерия — и щом признаеха греховете си, им се прощаваше.

Бог беше проявил доброта към нея, мислеше си маа Рамотсве. Бе й дал щастливо детство, макар че изгуби майка си още като бебе. За нея се грижеха баща й и неговата добра братовчедка. Те я научиха какво значи да даваш любов — любовта, която тя на свой ред дари през няколкото скъпоценни дни на своето малко бебче. След като детето престана да се бори за живота си, известно време тя се питаше защо Бог й беше сторил това, но след време разбра. Сега той отново проявяваше добротата си към нея, този път в лицето на господин Дж. Л. Б. Матекони, добър и мил човек. Бог й беше изпратил съпруг.

След техния празничен обяд в хотел „Президент“ — обяд, на който господин Дж. Л. Б. Матекони изяде две големи пържоли, а маа Рамотсве, която имаше слабост към сладките неща, погълна доста повече сладолед, отколкото смяташе първоначално — те потеглиха с пикапа на господин Дж. Л. Б. Матекони, за да разгледат къщата му.

— Не е много спретната къща — каза господин Дж. Л. Б. Матекони с известна тревога. — Опитвам се да поддържам ред, но това е трудно за един мъж. От време на време идва една прислужница, но тя май само влошава нещата. Тя е много небрежна жена.

— Можем да задържим жената, която работи при мен — каза маа Рамотсве. — Нея много я бива за всичко. Гладене. Пране. Чистене. Тя е една от най-добрите в Ботсуана, които вършат такава работа. Може да намерим някаква друга работа за твоята прислужница.

— А в някои стаи има части за коли — добави припряно господин Дж. Л. Б. Матекони. — Понякога в сервиза мястото не стига и трябва да ги складирам вкъщи. Това са интересни мотори, които може да ми потрябват някой ден.

Маа Рамотсве не каза нищо. Сега разбра защо господин Дж. Л. Б. Матекони никога не я беше канил в къщата си. Кабинетът му в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ също не беше особено приветлив — оплескан с машинно масло, пълен с календари на доставчиците на части. Според нея тези календари бяха напълно нелепи, на тях имаше кльощави жени, седнали на гуми или облегнати на разни коли. Тези жени не ставаха за нищо. Нямаше да ги бива да раждат деца, а и по нищо не личеше, че някоя от тях е завършила училище, та дори и със среден успех. Те бяха безполезни момичета за развлечение, които само разгорещяваха мъжете и им разбъркваха ума, а това не беше добре за никого. Де да можеха мъжете да видят в какви глупаци ги превръщат тези лоши момичета. Но те не го виждаха и нямаше смисъл да се мъчиш да им отвориш очите.

Те стигнаха до портата, след която вървеше алеята към къщата му, и маа Рамотсве остана в колата, докато господин Дж. Л. Б. Матекони отвори бронзираната порта. Тя забеляза, че кучетата са съборили капака на кофата за боклук и наоколо се валяха парчета хартия и всякакви боклуци. Ако — ако — тя се пренесеше тук, на това бързо щеше да се сложи край. В традиционното ботсуанско общество поддържането на двора в ред беше задължение на жената, а тя в никакъв случай не искаше да я свързват с подобен двор.

Спряха пред верандата на входа, под импровизирания навес, който господин Дж. Л. Б. Матекони беше измайсторил от брезент. Според сегашните разбирания това бе голяма къща, издигната във време, когато строителите не са били притеснени от липсата на пространство. По онова време цяла Африка беше тяхна, като по-голямата част от нея стоеше неизползвана, и никой не си даваше труда да пести място. Сега беше различно и хората вече се тревожеха за това, че градовете поглъщат околната растителност. Тази къща — ниска и мрачна едноетажна постройка с покрив от гофрирана ламарина беше построена за един колониален чиновник от времето на протектората. Отвън стените бяха измазани с гипс и варосани, а подовете бяха покрити с полирани плочи от червен цимент. Такива подове винаги държаха хладно през горещите месеци, но по отношение на истинското удобство нищо не можеше да се мери с традиционните подове от утъпкана кал и животински тор.

Маа Рамотсве се огледа. Намираха се в дневната, в която се влизаше направо от входната врата. Тук имаше комплект масивни мебели, някога скъпи, но вече силно захабени. Столовете с широки дървени подлакътници, тапицирани в червено, бяха наредени около маса, боядисана в черно, върху която имаше празна чаша и пепелник. На стената имаше картина на планина, нарисувана върху черно кадифе, дървена глава на антилопа и малка снимка на Нелсън Мандела. Като цяло обстановката бе приятна, помисли си маа Рамотсве, въпреки че несъмнено имаше запуснатия вид, типичен за ергенските жилища.

— Много хубава стая — отбеляза маа Рамотсве.

Господин Дж. Л. Б. Матекони засия от удоволствие.

— ​Опитвам се да я поддържам подредена — каза той. — Важно е да имаш специална стая за важни гости.

— ​Тук идват ли важни гости? — попита маа Рамотсве.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се смути.

— ​Досега не са идвали — каза той. — Но нищо не е изключено.

— ​Така е — потвърди маа Рамотсве. — Никога не се знае.

Тя погледна през рамо към една врата, която водеше към останалата част от къщата.

— ​Другите стаи натам ли са? — попита тя любезно.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Това е не толкова подредената част на къщата — каза той. — Какво ще кажеш да я разгледаме някой друг път?

Маа Рамотсве поклати глава и господин Дж. Л. Б. Матекони осъзна, че няма измъкване. Явно това бе неотменна част от брака — не може да има тайни, всичко трябва да е на показ.

— ​Насам — каза той нерешително, като отвори вратата. — Наистина трябва да си намеря по-добра прислужница. Тази изобщо не си върши работата както трябва.

Маа Рамотсве тръгна след него по коридора. Първата врата, до която стигнаха, беше открехната, тя спря на прага и надникна вътре. Подът на стаята, явно някогашна спалня, беше застлан с вестници, напластени като килим. По средата стоеше двигател, чиито цилиндри се виждаха, а около него бяха разпилени извадените от него чаркове.

— Това е много специален двигател — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като я гледаше неспокойно. — Няма друг като него в Ботсуана. Някой ден ще завърша с поправката му.

Продължиха нататък. Следващото помещение беше баня — сравнително чиста, помисли си маа Рамотсве, макар да беше почти празна и занемарена. На ръба на ваната върху стара бяла кърпа за лице имаше голям калъп карболов сапун. Освен това нямаше нищо друго.

— ​Карболовият сапун е много здравословен — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Открай време го използвам.

Маа Рамотсве кимна. Тя предпочиташе сапун с палмово масло, който действаше добре на кожата, но разбираше, че мъжете харесват по-ободряващи средства. Банята беше почти празна, но поне беше чиста.

От останалите стаи само една беше обитаема — трапезарията, в чийто център имаше маса с един-единствен стол до нея. Подът обаче беше мръсен, под мебелите и в ъглите се беше събрала прах. Явно жената, която трябваше да я чисти, не си беше вършила работата от месеци. Какво изобщо правеше? Дали не висеше на портата и не бърбореше с приятелките си, както обикновено правеха прислужниците, ако никой не ги следи изкъсо? За маа Рамотсве беше ясно, че прислужницата безсрамно се възползваше от господин Дж. Л. Б. Матекони и разчиташе на добрината му, за да не си изгуби работата.

Макар в останалите стаи да имаше легла, те бяха претъпкани с кашони, в които имаше автомобилни свещи, чистачки за предното стъкло и други странни чаркове. А кухнята, макар и чиста, също бе почти празна, в нея имаше само две тенджери, няколко бели емайлирани чинии и малък поднос с прибори.

— Би трябвало прислужницата да ми готви — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Вярно, тя готви всеки ден, но винаги едно и също. Ям все царевица и яхния. Понякога готви тиква, но не много често. Обаче непрекъснато иска куп пари, за да пазарува.

— Тя е много мързелива жена — каза маа Рамотсве. — Би трябвало да се засрами. Ако всички жени в Ботсуана бяха като нея, мъжете ни отдавна да са измрели.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна. Неговата прислужница го държеше в робство от години, а той все не събираше смелост да й се опълчи. Но сега, с появата на маа Рамотсве, като че ли си беше намерила майстора и скоро щеше да търси друг, когото да баламосва, че работи.

— ​Къде е тази жена? — попита маа Рамотсве. — Искам да говоря с нея.

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна часовника си.

— ​Скоро трябва да дойде — каза той. — Всеки следобед идва горе — долу по това време.

Те седяха в дневната, когато прислужницата дойде, оповестявайки появата си, като затръшна кухненската врата.

— ​Това е тя — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Винаги тръшка вратите. През всичките години, в които работи тук, нито веднъж не е затворила вратата леко. Все блъска и тряска.

— ​Да отидем да я видим — каза маа Рамотсве. — Интересно ми е да се запозная с жената, която толкова добре се грижи за теб.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я поведе към кухнята. Едра, около трийсет и пет годишна жена стоеше пред мивката и пълнеше един чайник с вода. Беше доста по-висока и от господин Дж. Л. Б. Матекони, и от маа Рамотсве; макар да беше много по-слаба от Маа Рамотсве, изглеждаше по-яка, с налети мускули и здрави бедра. На главата й беше нахлупена широка посмачкана червена шапка, а около кръста си, върху роклята, бе препасала престилка. Обувките й бяха от странна лъскава кожа, подобна на лачената, от която се правеха обувки за танци.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се изкашля, за да й покаже, че не е сама, и прислужницата бавно се обърна.

— ​Заета съм… — започна тя, но спря, като видя маа Рамотсве.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я поздрави любезно, както се очаква според традицията. След това представи гостенката си.

— Това е маа Рамотсве — каза той.

Прислужницата погледна маа Рамотсве и кимна отсечено.

— Радвам се, че можах да се запозная с вас, маа — каза маа Рамотсве. — Господин Дж. Л. Б. Матекони ми е разказвал за вас.

Прислужницата хвърли кратък поглед към своя работодател.

— Наистина ли ви е разказвал? Радвам се, че говори за мен. Хубаво е, че поне някой говори за мен.

— Да — каза маа Рамотсве. — По-добре е да говорят за теб, отколкото да не говорят. Е, има и изключения.

Прислужницата се навъси. Чайникът вече беше пълен и тя го махна от крана.

— ​Много съм заета — каза с тон, който целеше да ги прогони. — В тази къща има много за вършене.

— Да — каза маа Рамотсве. — Няма съмнение, че има много за вършене. Толкова мръсна къща иска много работа, за да се почисти.

Едрата прислужница застина.

— ​Защо приказвате, че къщата е мръсна? — сопна се тя. — Коя сте вие, та да говорите, че тази къща е мръсна?

— Тя… — започна господин Дж. Л. Б. Матекони, но замлъкна само след един поглед на прислужницата.

— Казвам това, защото го видях с очите си — отвърна маа Рамотсве. — Видях валмата прах в столовата и купищата боклук в двора. Господин Дж. Л. Б. Матекони е мъж. Не може да се очаква от него да поддържа къщата си чиста.

Широко отворила очи, прислужницата се беше втренчила в маа Рамотсве със зле прикрита злоба. Ноздрите й се бяха разширили от гняв, а начупените й устни целяха да покажат колко е засегната.

— ​Работя за този мъж от много години — изсъска тя. — Трудех се без почивка всеки ден. Готвех му вкусна храна и лъсках пода. Грижех се за него много добре.

— ​Аз не мисля така, маа — каза спокойно маа Рамотсве. — Щом сте го хранили толкова добре, защо е толкова слаб? Мъж, за когото се грижат добре, напълнява. Мъжете са досущ като добитъка. Това всички го знаят.

Прислужницата премести погледа си от маа Рамотсве към своя работодател.

— Коя е тази жена? — попита тя. — Защо идва в моята кухня и ми говори такива неща? Ако обичате, пратете я обратно в бара, където сте я намерили.

Господин Дж. Л. Б. Матекони преглътна със затруднение.

— Помолих я да се омъжи за мен избъбри той. Тя ще стане моя съпруга.

Като чу това, прислужницата сякаш рухна.

— Ай! — извика тя. — Леле! Не можете да се ожените за нея! Тя ще ви убие! По-лошо от това не може да направите.

Господин Дж. Л. Б. Матекони пристъпи към нея и сложи ръка на рамото й в опит да я утеши.

— ​Не се тревожи, Флорънс — каза той. — Тя е добра жена, а аз ще се погрижа да си намериш друга работа. Един мой братовчед е собственик на хотела до автогарата. На него му трябват прислужнички и ако го помоля да те вземе на работа, той ще го направи.

Това обаче не накара прислужницата да се укроти.

— Не искам да работя в хотел, където с прислужниците се отнасят като с роби — каза тя. — Аз не съм прислужница, която може да се разкарва насам-натам. Аз съм прислужница от висока класа, подходяща за частни домове. Олеле! С мен е свършено. И с вас е свършено, ако се ожените за тая дебелана. Тя ще ви строши леглото. Ще си отидете за нула време. Това ще ви довърши.

С поглед господин Дж. Л. Б. Матекони даде на маа Рамотсве знак, че е най-добре да излязат от кухнята. Най-добре да оставят прислужницата насаме, за да дойде на себе си, помисли си той. Той не си въобразяваше, че тя ще посрещне новината с радост, но изобщо не предполагаше, че ще наприказва такива ужасяващи пророчества. Колкото по-скоро говореше с братовчед си и уредеше прехвърлянето й на другата работа, толкова по-добре.

Те се върнаха в дневната, като плътно затвориха вратата след себе си.

— ​Твоята прислужница е опака жена — каза маа Рамотсве.

— ​Не е лесно с нея — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Но май нямаме избор. Тя трябва да отиде да работи другаде.

Маа Рамотсве кимна. Той беше прав. Прислужницата трябваше да си тръгне, но и те нямаше да останат тук. Не можеха да живеят в тази къща, помисли си тя, нищо, че имаше по-голям двор. Щяха да пуснат наематели и да се преместят на „Зебра драйв“. Нейната прислужница беше несравнимо по-добра и щеше чудесно да се грижи и за двама им. За нула време господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да започне да пълнее и щеше повече да заприлича на преуспяващ собственик на автосервиз. Тя огледа стаята. Дали изобщо тук имаше нещо, което трябва да пренесат в нейната къща? Вероятно не. Господин Дж. Л. Б. Матекони трябваше да вземе със себе си само един куфар с дрехите си и калъпа карболов сапун. И толкова.

Бележки

[1] Езикът на народността тсуана. — Бел.прев.