Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (9)

Девета глава
Приятелят

В страната имаше три наистина изключителни къщи и маа Рамотсве чувстваше известно удовлетворение, че е била канена в две от тях. Най-известна сред тях беше Моколоди — начупена, подобна на замък постройка, разположена насред пустошта на юг от Габороне. Тази къща, на чиито порти имаше птици, изработени от желязо, бе навярно най-голямото имение в страната и определено беше много по-впечатляващо от имението Факади на север, което беше твърде близо до мръсните отходни води, за да се хареса на маа Рамотсве. Това обаче имаше своята компенсация, понеже тинята на отходните канали привличаше много птици и от верандата във факади човек можеше да наблюдава ята фламинго, които се спускаха към тъмната зелена вода. Но това бе невъзможно, ако вятърът духаше в лоша посока, както се случваше често.

За третата къща само можеше да се подозира, че е забележителна, тъй като съвсем малко хора бяха канени в нея и Габороне като цяло трябваше да разчита на това, което се виждаше отвън — а то не беше много, понеже около къщата се издигаше висока бяла ограда, — или на разказите на хората, канени в къщата по някакъв конкретен повод. Тези разкази бяха единодушни по отношение на великолепието на интериора.

— Като в Бъкингамския дворец — казваше една жена, извикана да подреди цветята по някакъв семеен повод. — Само че много по-хубаво. Мисля, че кралицата живее доста по-скромно от онези хора там.

Ставаше дума за семейството на господин Паливалар Синдугар Пател, собственик на осем магазина — пет в Габороне и три във Франсистаун, — на хотел в Орапа и на голяма фабрика за дрехи в Лобатсе. Несъмнено той беше един от най-богатите хора в страната, ако не и най-богатият, но за хората от тсуана това нямаше голямо значение, понеже парите му не отиваха за добитък, а всеки знаеше, че пари, които не бяха вложени в добитък, бяха само дим на вятъра.

Господин Паливалар Пател беше дошъл в Ботсуана през 1967 г., на двайсет и пет години. Тогава той нямаше кой знае какво в джоба си, но баща му — търговец в една отдалечена част на Зулуленд — му зае пари да купи първия си магазин в Африканския търговски център. Това се оказа голям успех; господин Пател купуваше стока направо без пари от търговци, изпаднали в затруднение, и я продаваше с минимална печалба. Търговията процъфтяваше и броят на магазините, управлявани според една и съща търговска философия, растеше. Към петдесетия си рожден ден той спря да разширява империята си и се съсредоточи върху развитието и образоването на семейството си.

Той имаше четири деца — син на име Уолъс, две близначки, Сандри и Пали, и най-малката дъщеря — Нандира. Уолъс беше изпратен в скъп пансион в Зимбабве, за да задоволи амбицията на господин Пател синът му да стане джентълмен. Там се беше научил да играе крикет и да бъде жесток. Приеха го да учи за зъболекар — след щедро дарение от господин Пател, — а след това той се върна в Дърбан, където започна самостоятелна практика в областта на козметичното зъболекарство. По някое време съкрати името си — „за удобство“, както казваше — и стана „господин Уолъс Пате, бакалавър стоматолог, (Натал)^[1]“.

Господин Пател протестира срещу тази промяна.

— И може ли да попитам защо си станал „господин Уолъс Пате, бакалавър стоматолог, (Натал)“? Защо? Да не би да се срамуваш от нещо? Може би мислиш, че аз съм само „господин Паливалар Пател, бакалавър пропаднал“?

Синът се беше опитал да замаже очите на баща си.

— Късите имена са по-лесни, татко. Пате, Пател — това е все едно и също. Защо да има още една буква на края? Модерната идея е да бъдеш кратък. Трябва да бъдем модерни в наше време. Всичко е модерно, дори имената.

Близначките нямаха такива претенции. Те бяха пратени в Натал да си намерят съпрузи, което и направиха по начина, очакван от баща им. И двамата му зетьове бяха включени в бизнеса и доказаха, че умът им сече добре за числата и че чудесно разбират колко е важна твърдата печалба.

Оставаше Нандира, която по това време беше на шестнайсет и учеше в училището „Мару-а-Пула“ в Габороне, най-доброто и най-скъпото училище в страната. Тя беше пълна отличничка, от училището неизменно я хвалеха и очакванията бяха да се омъжи, когато му дойде времето — навярно като стане на двайсет години, което според господин Пател беше най-подходящият момент за задомяване.

Цялото семейство, включително зетьовете, бабите и дядовците и няколко далечни братовчеди, живееше в имението на Пател близо до стария Армейски клуб на Ботсуана. На това място имаше няколко постройки, стари колониални къщи с широки веранди и мрежи против мухи, но господин Пател ги събори и построи новата си къща от нулата. Всъщност тя представляваше няколко свързани сгради, които заедно образуваха фамилното имение.

— Ние индийците обичаме да живеем заедно — обясни господин Пател на архитекта. — Искаме да можем да виждаме какво става в семейството, нали разбирате.

Архитектът, на когото бе дадена пълна свобода, проектира къща, в която си позволи да вложи всяка своя архитектурна прищявка, отхвърляна в течение на времето от по-взискателните му и не толкова богати клиенти. За негово удивление господин Пател прие всичко и построената в резултат сграда много му хареса. Тя беше мебелирана в стил, който може да се нарече само „Делхийско рококо“, с много позлата по мебелите и завесите, а по стените със скъпи картини на индийски светци и планински елени, чиито големи очи следят човек в стаята.

Когато близначките се омъжиха с разточителна церемония в Дърбан, на която бяха поканени над хиляда и петстотин гости, те получиха собствени жилища, като за целта къщата беше значително разширена. Зетьовете получиха по един червен „Мерцедес-Бенц“ с техните инициали на вратата на шофьора. Това наложи да се разшири и гаражът на Пател, понеже в него вече имаше четири мерцедеса: на господин Пател, на госпожа Пател карана от шофьор и на двамата зетьове.

По време на сватбеното тържество в Дърбан един по-възрастен негов братовчед му каза:

— Виж, човече, ние индийците трябва да сме предпазливи. Не бива да развяваш парите си насам-натам. Знаеш, че африканците не харесват това и когато им се отвори възможност, ще ни ги вземат всичките. Виж какво стана в Уганда. Слушай какво приказват някои буйни глави в Зимбабве. Представи си какво щяха да направят с нас зулусите, ако имаха възможност. Трябва да бъдем дискретни.

Мистър Пател поклати глава.

— Нищо от това не важи в Ботсуана — каза той. — Там няма опасност, казвам ти. Те са стабилни хора. Трябва да ги видиш, с всичките им диаманти. Диамантите придават стабилност на страната, вярвай ми.

Но братовчедът изглежда пренебрегна думите му.

— Знаеш, че това е Африка — продължи той. — Единия ден всичко върви много добре, направо чудесно, а на другата сутрин се събуждаш и откриваш, че са ти прерязали гърлото. Само гледай.

До известна степен господин Пател взе предупреждението присърце и надстрои оградата около дома си, за да не могат хората да надничат през прозорците и да виждат лукса. Вярно, че той и членовете на семейството му продължаваха да обикалят с големите си коли, но пък в града имаше много такива коли и нямаше причина хората да се зазяпват.

 

 

Маа Рамотсве много се зарадва, когато господин Пател й се обади и я попита дали може да се отбие при него в къщата му през някоя от следващите вечери. Уговориха се за същата вечер и тя се прибра у дома, за да се преоблече в по-официални дрехи, преди да се представи на входа на голямата къща на Пател. Преди да излезе, тя телефонира на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Каза, че трябва да си намеря богат клиент — каза му. — Ето че имам. Господин Пател.

Господин Дж. Л. Б. Матекони едва не хлъцна от изненада.

— Той е много богат човек — каза. — Има четири мерцедеса. Четири. Три от тях са наред, но четвъртият има голям проблем с предавката. Имаше повреда и на съединителя, една от най-тежките повреди, които съм виждал, и изгубих дни, докато му намеря нова кутия…

Човек не можеше просто да отвори портата на къщата на Пател, не можеше също да паркира отвън и да надуе клаксона, както се правеше при другите къщи. В къщата на Пател човек натискаше един звънец на вратата и от малкия високоговорител над главата му прозвучаваше пронизителен глас.

— Да. Домът на Пател. Какво желаете?

— Маа Рамотсве — каза тя. — Частен…

От високоговорителя се чу пукане.

— Частен? Частен какво?

Тя тъкмо щеше да отговори, когато пак се разнесе пукане и вратата бавно започна да се отваря. За да си придаде по-приличен вид, маа Рамотсве беше оставила белия си микробус зад ъгъла и затова влезе пеш. Озова се в двор, преобразен с помощта на сенниците в малка горичка с буйна растителност. В далечния край на двора се намираше входът на самата къща — голяма врата, обрамчена с високи бели колони и дълбоки саксии с различни растения. Господин Пател се появи пред вратата и й махна с бастуна си.

Разбира се, тя вече бе виждала господин Пател и знаеше, че единият му крак е изкуствен. Никога обаче не го бе виждала съвсем отблизо и не предполагаше, че е толкова дребен. Маа Рамотсве не беше висока — бе надарена по-скоро с щедра обиколка, отколкото с височина, — и все пак господин Пател трябваше да гледа нагоре, когато се ръкува с нея и я покани с жест да влезе.

— Идвали ли сте преди в моята къща? — попита той, макар добре да знаеше, че не е идвала. — Били ли сте на някое от моите партита?

Тя знаеше, че това също е лъжа. Господин Пател никога не устройваше партита и тя се чудеше защо му е да се преструва, че го прави.

— Не — отвърна тя просто. — Никога не сте ме канили. — Божичко — каза той, като се подсмихна, — направил съм голяма грешка.

Той я преведе през входното антре — широко помещение с лъскав под от черен и бял мрамор. Наоколо имаше много месинг — скъп, излъскан месинг — и общото впечатление, с което човек оставаше, беше впечатление за блясък.

— Ще отидем в моя кабинет — каза той. — Това е личната ми стая, в която никой от семейството ми не може да влиза. Те знаят, че когато съм там, не бива да ме безпокоят дори ако къщата гори.

Кабинетът беше просторна стая, в която се открояваше едно голямо бюро с три телефона и претенциозна поставка за писалки и мастило. Маа Рамотсве разгледа поставката, представляваща няколко стъклени полици за писалките, крепящи се върху бивните на миниатюрен слон, издялкан от слонова кост.

— Седнете, моля — каза господин Пател, като посочи бяло кожено кресло. — Аз сядам малко по-бавно, защото нямам един крак. Ето, виждате. Постоянно търся по-добър крак. Този е италиански и ми струва куп пари, но мисля, че могат да се намерят и по-добри крака. Може би в Америка.

Маа Рамотсве потъна в креслото и погледна домакина си.

— Ще премина направо на въпроса — каза господин Пател. — Няма смисъл човек да говори със заобикалки и да бълва купища празни приказки, нали така? Няма смисъл.

Той направи пауза, очаквайки маа Рамотсве да потвърди думите му. Тя леко кимна.

— Аз съм семеен човек, маа Рамотсве — каза той. — Имам щастливо семейство, което живее в тази къща, с изключение на сина ми, който е джентълмен — зъболекар в Дърбан. Може би сте чували за него. Хората го наричат Пате напоследък.

— Знам за него — каза маа Рамотсве. — Хората имат високо мнение за него, дори тук.

Лицето на господин Пател светна.

— Е, бога ми, много е приятно да чуеш такова нещо. Но другите ми деца също са много важни за мен. Аз не правя разлика между децата си. Всички те са еднакви. Равни.

— Това е най-добрият начин — каза маа Рамотсве. — Ако фаворизирате едно от тях, това води до голямо огорчение у другите.

— Да, това е самата истина — потвърди господин Пател. — Децата забелязват, когато родителите им дават на едното два бонбона, а на другото — само един. Те могат да броят не по-зле от нас.

Маа Рамотсве отново кимна, чудейки се накъде отива този разговор.

— Вижте сега — започна господин Пател. — Големите ми дъщери, близначките, са щастливо омъжени за добри момчета и живеят тук, под този покрив. Всичко това е много хубаво. Остава само едно от децата ми, моята малка Нандира. Тя е на шестнайсет и учи в „Мару-а-Пула“. Справя се добре в училище, но…

Той направи пауза, гледайки маа Рамотсве с присвитите си очи.

— Знаете ги тийнейджърите, нали? Знаете как стоят нещата с тийнейджърите в тези модерни времена.

Маа Рамотсве вдигна рамене.

— Често те носят големи неприятности на родителите си — каза тя. — Виждала съм родители да си изплакват очите заради своите деца в тая възраст.

Внезапно господин Пател вдигна бастуна си и удари изкуствения си крак, за да наблегне на думите си. Кракът издаде учудващо кух и метален звук.

— Тъкмо това ме тревожи — каза той оживено. — Точно това става. Но на мен такива не ми минават. Не и в моето семейство.

— За какво говорите? — попита маа Рамотсве. За подрастващи ли?

— За момчета — каза господин Пател горчиво. — Моята Нандира се среща тайно с някакво момче. Тя отрича, но аз знам, че има момче. А аз не мога да позволя това, каквото и да говорят за града разните модерни хора. Това не е позволено в това семейство, в този дом.

 

 

Докато господин Пател говореше, вратата на неговия кабинет, която той беше затворил на влизане, изведнъж се отвори и в стаята влезе една жена. Това бе местна жена, която учтиво поздрави маа Рамотсве на сетсуана и й предложи на един поднос различни видове плодов сок в стъклени чаши. Маа Рамотсве си избра чаша със сок от гуава и благодари на прислужницата. Господин Пател взе портокалов сок и после нетърпеливо даде знак с бастуна си на прислужницата да излезе от стаята, като я изчака да го направи, преди да продължи.

— Говорих с нея за това — каза той. — Бях съвсем ясен. Казах й, че не ме интересува какво правят другите деца — това е работа на техните родители, не моя. Но й казах съвсем ясно, че тя не може да се шляе из града с разни момчета или да се среща с тях след училище. Това е окончателното ми решение.

Той почука леко изкуствения си крак с бастуна и загледа маа Рамотсве с очакване.

Маа Рамотсве прочисти гърлото си и каза тихо:

— Значи искате от мен да направя нещо по този въпрос? Затова ли ме поканихте тук тази вечер?

Господин Пател кимна.

— Точно затова. Искам да разберете кое е това момче, а след това аз ще говоря с него.

Маа Рамотсве се загледа в господин Пател. Дали той имаше и най-бегла представа, чудеше се тя, за това, как се държат младите хора в наше време, особено в училище като „Мару-а-Пула“, където имаше много деца от чужбина, дори деца от американското посолство и други подобни места? Тя беше чувала, че индийските бащи се опитват да уреждат браковете на дъщерите си, но никога не се беше сблъсквала на практика с такова поведение. И ето ти го господин Пател, който предполагаше, че тя ще се съгласи с него, че ще има съвсем същата гледна точка като неговата.

— Няма ли да е по-добре да говорите с нея? — попита тя меко. — Ако я попитате кой е младежът, тя може и да ви каже.

Господин Пател взе бастуна си и почука по железния си крак.

— Ни най-малко — каза той рязко, като гласа му стана писклив. — Ни най-малко. Питам я вече три седмици, може би четири. А тя не отговаря. Мълчи като няма.

Маа Рамотсве седеше и гледаше в краката си, усещайки върху себе си изпитателния поглед на господин Пател. Тя беше решила един от принципите в професионалния й живот да е този, никога да не отказва помощ, стига да не я карат да върши нещо престъпно. Това правило на пръв поглед работеше добре — вече бе установила, че представите й за моралните правици и кривици на някоя молба за помощ често се променяха, щом опознаеше по-задълбочено всички свързани с положението фактори. Същото можеше да стане и в случая с господин Пател. Но дори да не станеше така, имаше ли достатъчно добри причини да откаже на молбата му? Коя беше тя, че да осъжда един разтревожен индийски баща, след като всъщност знаеше съвсем малко за това, как живеят тези хора? Чувстваше естествена симпатия към момичето, разбира се — каква ужасна съдба бе да имаш баща като този, твърдо решен да те държи в позлатена клетка.

Нейният собствен баща никога не бе заставал на пътя й по какъвто и да било въпрос; той й се доверяваше и тя от своя страна никога не криеше нищо от него — освен истината за Ноте, може би.

Тя вдигна поглед. Господин Пател я наблюдаваше с тъмните си очи, почуквайки почти безшумно по пода с върха на бастуна си.

— Ще проуча нещата — каза тя. — Въпреки че, признавам, тази идея не ми харесва. Не ми харесва идеята да се следи едно дете.

— Но децата трябва да бъдат следени! — възкликна в отговор господин Пател. — Ако родителите не следят децата си изкъсо, какво ще стане? Кажете ми!

— Идва време, когато те трябва да имат свой собствен живот — каза маа Рамотсве. — Няма как, трябва да се примирим с това.

— Това е безсмислица! — извика господин Пател. — Модерна безсмислица. Баща ми ме биеше, докато станах на двайсет и две! Да, биеше ме, ако направех някоя грешка в магазина. И аз си го заслужавах. Оставете тия модерни глупости.

Маа Рамотсве стана.

— Аз съм модерна жена — каза тя. — Тъй че може би имаме различни разбирания. Но това няма нищо общо с въпроса. Съгласна съм да направя това, за което ме помолихте. Сега остава само да ми покажете снимка на момичето, за да знам кого ще следя.

Господин Пател се изправи с мъка, като намести с ръце металния си крак.

— Няма нужда от снимка — каза той. — Ще ви покажа самото момиче. Можете да я видите.

Маа Рамотсве вдигна ръце в знак на протест.

— Но тогава тя ще ме познава — каза тя. — А трябва да мога да я наблюдавам незабелязано.

— О! — възкликна господин Пател. — Много добра идея. Вие, детективите, сте много умни мъже.

— И жени — поправи го маа Рамотсве.

Господин Пател я погледна през рамо, но не каза нищо. Той нямаше време за модерните идеи.

Като излизаше от къщата, маа Рамотсве си мислеше: „Той има четири деца; аз нямам нито едно. Не е добър баща този човек, защото обича децата си твърде много — иска да ги притежава. А трябва да ги оставиш на мира. Да ги оставиш на мира.“

И тя си спомни онзи момент, когато, лишена от подкрепата дори на Ноте, който си измисли някакво извинение, тя положи в земята телцето на преждевременно роденото им дете — толкова крехко, толкова леко, погледна нагоре към небето и й се прииска да каже нещо на Бог, но не можа, понеже гърлото й беше свито от ридания, и никакви думи, нищо не можеше да излезе от него.

 

 

Маа Рамотсве мислеше, че този случай ще бъде много лесен. Да наблюдаваш някого винаги можеше да се окаже трудно, понеже трябва да знаеш какво прави през цялото време. Тоест можеше да се наложи да чакаш часове наред пред разни къщи и офиси, само да чакаш някой да се появи. Разбира се, през по-голямата част от деня Нандира беше на училище, което даваше на маа Рамотсве възможност да се занимава с други неща, докато стане три часа и учебният ден наближи към края си. След това тя трябваше да я проследи и да види къде ходи.

Изведнъж на маа Рамотсве й хрумна, че проследяването на дете може всъщност да е проблематично. Едно беше да проследява човек, който кара кола — достатъчно е просто да го следва с белия си микробус. Но ако този, когото следиш, кара велосипед, както правеха много деца на връщане от училище, би изглеждало доста странно белият микробус да го следва, пъплейки по пътя. Ако Нандира се прибираше вкъщи пеша, тогава, разбира се, и самата маа Рамотсве можеше да върви на разумна дистанция зад нея. Можеше дори да вземе едно от ужасните жълти кучета на съседа си и да се преструва, че го разхожда.

В деня след разговора си с господин Пател, маа Рамотсве паркира белия микробус на училищния паркинг малко преди да прозвучи последният звънец за този учебен ден. Децата заизлизаха на групички и едва малко след три и двайсет на училищния вход се появи Нандира, носеща в едната си ръка ученическата си чанта, а в другата — книга. Тя беше сама и маа Рамотсве успя добре да я разгледа от микробуса си. Беше привлекателно момиче, всъщност млада жена; едно от онези шестнайсетгодишни момичета, които могат да минат за деветнайсет или дори за двайсетгодишни.

Тя тръгна по пътя и спря за малко, за да поговори с друго момиче, което чакаше родителите си под едно дърво. Побъбриха няколко минути и после Нандира тръгна към вратата на училищния двор.

Маа Рамотсве изчака няколко секунди и излезе от микробуса. Щом Нандира излезе на пътя, маа Рамотсве я последва бавно. Наоколо имаше няколко души и поради това нямаше причина у Нандира да се събуди подозрение. Приятно бе да се разхожда човек следобед, в края на зимата. Месец по-късно вече щеше да е твърде горещо и тогава тя сигурно щеше да изглежда не на място.

Маа Рамотсве последва момичето зад ъгъла. Стана й ясно, че Нандира не си отива направо у дома, понеже къщата на Пател беше в обратната посока на тази, в която пое Нандира. Тя не отиваше и в града, което значеше, че смята да се види с някого в неговия дом. Маа Рамотсве почувства задоволство. Вероятно й оставаше само да види коя е къщата, а после щеше да е детска игра да разбере кой е собственикът, а оттам и момчето. Може би щеше още тази вечер да успее да отиде при господин Пател и да му каже кое е момчето. Това щеше да го впечатли, а и парите щяха да бъдат лесно изкарани.

Нандира отново зави зад един ъгъл. Маа Рамотсве се забави малко, преди да я последва. Човек лесно може да стане прекалено самоуверен, когато следи едно наивно дете; тя не биваше да забравя правилата на следенето. Наръчникът, на който разчиташе — „Принципите на работата на частния детектив“ от Кловис Андерсън, — подчертаваше, че детективът никога не бива да върви по петите на този, когото проследява. „Стойте на значително разстояние — пишеше господин Андерсън, — дори ако това значи от време на време да изпускате обекта от поглед. Винаги можете да подхванете следата по-късно. Освен това няколко минути, в които не виждате обекта, са за предпочитане пред гневния сблъсък лице в лице.“

Маа Рамотсве прецени, че вече е настъпил моментът да завие зад ъгъла. Така и направи, очаквайки да види Нандира на неколкостотин метра, но щом погледна, пътят беше пуст — невизуалният контакт, както го наричаше Кловис Андерсън, продължаваше. Тя се обърна и погледна в другата посока. В далечината една кола излизаше от алеята пред една къща, но нямаше нищо друго.

Маа Рамотсве се озадачи. Това беше спокоен път, всяка страна имаше не повече от три къщи — поне в посоката, в която бе тръгнала Нандира. Но всички тези къщи имаха дворове с външни порти и алеи за автомобили и като е имаше предвид, че Нандира беше изчезнала от погледа й за не повече от минута, тя не бе имала време да се скрие в някоя от тези къщи. Маа Рамотсве щеше да я види как върви по алеята или как влиза през вратата.

Ако беше влязла в някоя къща, разсъждаваше маа Рамотсве, то това трябваше да е някоя от първите две, понеже категорично не би могла да стигне до къщите по-нататък по пътя. Може би положението не беше толкова лошо, колкото си помисли отначало. Трябваше само да провери първата къща от дясната и първата къща от лявата страна на пътя.

Тя остана неподвижна за момент и след това взе решение. Като крачеше колкото може по-бързо, тя се върна при белия микробус и мина с него по пътя, по който току-що беше следила Нандира. След това паркира микробуса пред първата къща отдясно и тръгна пеш по алеята към входа.

Когато почука на вратата, вътре някакво куче започна да лае силно. Маа Рамотсве почука отново и тогава се чу глас, който казваше на кучето да млъкне. „Тихо, Бизон, мълчи, чух те.“ След това вратата се отвори и се появи една жена. Маа Рамотсве веднага разбра, че тя не е тсуана. Беше от Западна Африка, може би от Гана, доколкото можеше да се съди по цвета на кожата и по облеклото й. Ганайци бяха любимият народ на маа Рамотсве; те имаха прекрасно чувство за хумор и почти винаги бяха в добро настроение.

— Здравейте, маа — каза маа Рамотсве. — Съжалявам, че ви обезпокоих, но търся Сифо.

Жената се намръщи.

— Сифо ли? Тук няма никакъв Сифо.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Сигурна съм, че беше тази къща — каза тя. — Вижте, аз съм учителка от прогимназията и трябва да предам едно съобщение на едно от четирите момчета в класа. Мисля, че това е неговата къща.

Жената се усмихна.

— Аз имам две дъщери — каза тя. — Нямам син. Можете ли да ми намерите син, как мислите?

— О, скъпа — каза маа Рамотсве притеснена. — Дали тогава не е къщата отсреща?

Жената поклати глава.

— Там живее едно семейство от Уганда — каза тя. — Те имат момче, но то май е само на шест-седем години.

Маа Рамотсве се извини и се върна по алеята. Беше изгубила Нандира още първия ден и се чудеше дали девойката не й се е изплъзнала преднамерено. Възможно ли беше да е разбрала, че я следят? Това изглеждаше твърде невероятно, което значеше, че маа Рамотсве я е изпуснала просто в резултат на лош късмет. Утре ще бъде по-внимателна. Веднъж ще пренебрегне Кловис Андерсън и ще се движи по-близо до обекта.

Същата вечер в осем часа по телефона й се обади господин Пател.

— Имате ли вече да ми съобщите нещо? — попита той. — Някаква информация?

Маа Рамотсве отвърна, че за съжаление не е могла да разбере къде ходи Нандира след училище, но се надява да постигне по-голям успех на следващия ден.

— Това не е много добре — каза господин Пател. — Не е много добре. Е, аз поне имам нещо да ви съобщя. Тя се прибра у дома три часа след края на часовете — три часа! — и ми каза, че е била на гости. Попитах при кого, а тя отговори, че била при една приятелка. Приятелка. След това жена ми намери на масата една бележка, която нашата Нандира сигурно беше изпуснала. На нея пишеше: „Ще се видим утре. Джак“. И кой е този Джак? Кой е този човек? Нима това е женско име, питам аз?

— Не — каза маа Рамотсве. — Звучи като мъжко име.

— Именно! — каза господин Пател, с тона на човек, който току-що е намерил убягващия му отговор на някакъв въпрос. — Според мен това е въпросното момче. Това е този, когото трябва да намерим. Джак чий? Къде живее? И всичко останало — вие трябва да го разберете.

Маа Рамотсве си направи чаша ройбос и си легна рано. Изминалият ден беше незадоволителен и заради други неща, а телефонното обаждане на господин Пател просто прибави последния щрих. Тъй че тя си легна, след като остави чашата чай на нощното шкафче, и почете вестника, докато очите й започнаха да се затварят и потъна в сън.

 

 

На следващия следобед тя малко закъсня, докато стигне до паркинга на училището. Вече беше започнала да се чуди дали отново не е изпуснала Нандира, когато я видя да излиза от училището заедно с едно друго момиче. Маа Рамотсве ги наблюдаваше как преминаха по алеята и спряха на вратата на училищния двор. Изглеждаха погълнати от разговора си, по начина, по който тийнейджърите говорят с приятелите си, напълно изолирайки външния свят, и маа Рамотсве беше сигурна, че ако можеше да чуе за какво говорят, щеше да разбере отговорите на не един въпрос. Момичетата говорят за приятелите си непринудено и същевременно заговорнически и тя беше сигурна, че именно това е темата на разговора между Нандира и нейната приятелка.

Внезапно към двете момичета се приближи една синя кола. Маа Рамотсве със затаен дъх видя как шофьорът се пресегна през предната седалка и отвори вратата до нея. Нандира влезе и се настани там, а приятелката й седна отзад. Маа Рамотсве запали мотора на белия микробус и се измъкна от училищния паркинг точно когато синята кола потегли. Тя ги следваше на безопасно разстояние, но бе готова да се приближи, ако възникнеше опасност да ги изгуби. Нямаше да повтори вчерашната грешка и да остави Нандира да се изпари във въздуха.

Синята кола се движеше бавно и за маа Рамотсве не беше трудно да я следва. Минаха покрай хотел „Сън“ и се насочиха към пътния ринг около стадиона. Оттам свиха към града и продължиха покрай болницата и англиканската катедрала към Търговския център. Към магазините, помисли си маа Рамотсве. Просто отиват на пазар. А може би не? Беше виждала тийнейджъри да си правят срещи на места, като Ботсуанския книжен център. Май наричаха това „размотаване“. Спираха се тук-там, бъбреха и си разменяха шеги, изобщо правеха какво ли не, освен да пазаруват. Може би Нандира отиваше да се размотава с този Джак.

Синята кола свърна в един паркинг близо до хотел „Президент“. Маа Рамотсве паркира през няколко коли и видя как двете момичета излязоха от синята кола заедно с една възрастна жена, може би майката на другото момиче. Тя каза нещо на дъщеря си, която кимна, а после се раздели с момичетата и тръгна към универсалния магазин.

Нандира и приятелката й минаха по стълбите край хотел „Президент“ и тръгнаха към пощата. Маа Рамотсве ги последва небрежно, като спря да разгледа блузите с щамповани африкански мотиви, които една жена излагаше на сергия на площада.

— Купете си една, маа — подкани я жената. — Много хубави блузи. Изобщо не се късат. Вижте тази, която нося — прана е десет-двайсет пъти и пак не се е износила. Погледнете!

Маа Рамотсве погледна блузата на жената — наистина цветовете не бяха избледнели. Същевременно, с периферното си зрение следеше двете момичета. В момента те разглеждаха витрината на един магазин за обувки; накъдето и да бяха тръгнали, изобщо не бързаха.

— Няма да имате моя размер — каза маа Рамотсве. — На мен ми трябва много голяма блуза.

Продавачката прегледа сергията си и после отново погледна маа Рамотсве.

— Права сте — каза. — Вие сте твърде едра за тези блузи. Много, много едра.

— Но блузите ви са много хубави, маа — усмихна се маа Рамотсве, — и аз се надявам да ги продадете на някоя мила слаба женица.

Тя продължи нататък. Момичетата бяха свършили с магазина за обувки и, без да бързат, вървяха към Книжния център. Маа Рамотсве се беше оказала права; явно смятаха да се размотават.

 

 

В Ботсуанския книжен център имаше много малко хора. Трима-четирима души прелистваха списания в секцията за периодика, още един-двама разглеждаха книгите. Продавачите се бяха облегнали на рафтовете и лениво разменяха клюки, дори мухите изглеждаха някак летаргични.

Маа Рамотсве забеляза, че двете момичета са в далечния край на книжарницата, разглеждаха рафтовете с книги на сетсуана. Какво всъщност правеха тук? Нандира сигурно учеше сетсуана в училище, но надали би си купила някой от учебниците или религиозните книги, които преобладаваха в тази секция. Не, сигурно чакаха някого.

Маа Рамотсве тръгна целенасочено към африканската секция и се пресегна за една книга. Чудесно илюстрирано издание на „Змиите в Южна Африка“. Тя се загледа в снимката на малка кафява змия и се запита дали е виждала такава. Преди доста години, когато бяха още деца, подобна змия ухапа братовчед й, но не му стана нищо. Такава ли беше змията? Погледна текста под снимката и се зачете. Нищо чудно да е била тази змия, понеже пишеше, че не е отровна и агресивна. Но все пак беше нападнала братовчед й; или може би братовчед й я беше нападнал? Момчетата често нападаха змиите. Хвърляха камъни по тях, явно просто не можеха да ги оставят на мира. Но тя не знаеше дали Путоке е направил така; това стана толкова отдавна, че вече не помнеше подробностите.

Тя погледна към момичетата. Те стояха там и отново говореха, а едната се смееше. Сигурно приказват за момчета, помисли си маа Рамотсве. Е, нека да се смеят, много скоро ще разберат, че темата за мъжете всъщност не е особено забавна. След няколко години вече ще има сълзи, а не смях, помисли си тъжно маа Рамотсве.

Тя се върна към „Змиите в Южна Африка“. Ето това вече беше лоша змия. Ето я. Само й вижте главата! Леле! И тези зли очи! Маа Рамотсве потръпна и прочете:

„Горната снимка е на възрастна мъжка черна мамба, дълга 1,87 метра. Както е показано на картата за разпространението на видовете, тази змия се среща из целия регион, въпреки че има подчертано предпочитание към откритите равнини. Тя се различава от зелената мамба както по разпространението си, своя хабитат, така и по силата на отровата си. Тази змия е една от най-опасните, които се срещат в Африка, превъзхождана в това отношение само от габонската отровница — рядка, обитаваща горите змия, която се среща в някои части на западните райони на Зимбабве.

Разказите за нападения на черни мамби често са преувеличени и с почти пълна сигурност може да се твърди, че историите за змии, които настигат и нападат хора на галопиращи коне, са недостоверни. Мамбата може да развие значителна скорост на кратко разстояние, но не може да се състезава с кон. Не са стопроцентово верни и разказите за мигновена смърт след ухапване от мамба, въпреки че действието на отровата може да бъде ускорено, ако жертвата се уплаши, което разбира се често става, когато разбере, че е ухапана от мамба.

Според достоверно регистриран случай двадесет и шест годишен мъж оцелял, след като бил ухапан по десния глезен от мамба, която по невнимание настъпил. Пострадалият нямал под ръка серум, но навярно успял да изстиска част от отровата, като направил дълбоки разрези на мястото на ухапването този начин на действие днес не се смята за удачен. След това изминал през гората шест-седем километра в търсене на помощ и бил приет в болница след два часа. Там му инжектирали противоотрова и той оцелял без поражения. Разбира се, ако това беше ухапване на шумяща пепелянка, за това време щеше да има значителни некротични увреждания и той можеше дори да загуби крака си…“

Маа Рамотсве спря за миг. Крака си. Щеше да му се наложи да си сложи изкуствен крак. Господин Пател. Нандира. Тя стреснато се огледа. Книгата за змиите така я беше погълнала, че тя бе престанала да внимава за момичетата и сега… Къде бяха? Нямаше ги.

Тя бутна „Змиите в Южна Африка“ обратно на рафта и изтича на площада. Наоколо вече имаше повече хора, понеже мнозина пазаруваха в късния следобед, за да избегнат горещината. Тя се огледа. Имаше няколко тийнейджъри малко встрани, но те бяха момчета. Не, имаше и момиче. Но дали беше Нандира? Не. Маа Рамотсве погледна в другата посока. Някакъв мъж оставяше колелото си под едно дърво и тя забеляза, че на колелото има автомобилна антена. Защо ли?

Тя тръгна към хотел „Президент“. Може би момичетата просто се бяха върнали при колата, за да се срещнат отново с майката. Тогава всичко щеше да е наред. Но кога стигна до паркинга, тя видя синята кола, в която бе само майката, да излиза от другия край. Значи момичетата още бяха наоколо, някъде на площада.

Маа Рамотсве се изкачи на стъпалата пред хотел „Президент“ и огледа площада. Местеше погледа си систематично — както препоръчваше Кловис Андерсън, — оглеждайки всички, взирайки се внимателно във всяка групичка купувачи пред всяка витрина. Нямаше и следа от момичетата. Погледът й се спря върху жената със сергията с блузи. Тя държеше някакъв пакет и измъкваше от него нещо, което приличаше на голям червей мопани.

— Червеи мопани? — попита маа Рамотсве.

Жената се обърна и я погледна.

— Да.

Тя протегна пакета към маа Рамотсве, която взе един от изсушените дървесни червеи и го сложи в устата си. Това беше деликатес, на който просто не можеше да устои.

— Вие сигурно виждате всичко, което става тук, маа каза тя, след като глътна червея. — Щом си стоите все тук.

— Виждам всички — засмя се жената. — Всички.

— А видяхте ли две момичета да излизат от Книжния център? — попита маа Рамотсве. — Едно индийско и едно африканско момиче. Индийката е горе-долу толкова висока.

Търговката извади още един червей от пакета и го сложи в уста.

— Видях ги — каза тя. — Отидоха до киното. Оттам тръгнаха нанякъде. Не забелязах точно накъде.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Би трябвало да станете детектив — рече тя.

— Като вас — каза просто жената.

Това изненада маа Рамотсве. Тя беше доста известя, но не очакваше една улична продавачка да знае коя е. Маа Рамотсве бръкна в чантата си, извади оттам една банкнота от десет пули, сложи я в ръката на жената и каза:

— Благодаря ви. Това е възнаграждение от мен. И се надявам, че пак ще ми помогнете някой път.

Жената изглеждаше поласкана.

— Мога да ви кажа всичко — каза тя. — Аз съм очите и ушите на това място. Искате ли например да знаете кой с кого говореше ей там тази сутрин? А? Ще се учудите, ако ви кажа.

— Някой друг път — каза маа Рамотсве. — Ще поддържаме връзка.

Нямаше смисъл да се мъчи да разбере къде се намира сега Нандира, но имаше смисъл да използва информацията, с която вече разполагаше. Ето защо маа Рамотсве отиде до киното и попита от колко часа ще е вечерната прожекция, на която смяташе, че ще дойдат двете момичета. След това се върна при белия микробус и се прибра вкъщи, за да вечеря по-рано и да се облече за киното. Тя видя името на филма — не че би го гледала на всяка цена, но бе изминала поне година, откакто за последен път ходи на кино, и сега усети, че с нетърпение очаква тази възможност.

Господин Пател са обади тъкмо преди тя да излезе.

— Дъщеря ми каза, че излиза, за да се види с една приятелка и да й помогне за някакво домашно — каза той раздразнено. — Отново ме лъже.

— Да — каза маа Рамотсве. — Опасявам се, че е така. Но аз знам къде отива и също ще бъда там, не се тревожете.

— Дали не отива да се види с този Джак? — извика господин Пател. — Дали няма да се срещне с това момче?

— Възможно е — каза маа Рамотсве. — Но няма смисъл да се разстройвате. Утре ще ви докладвам.

— И, моля ви, по-раничко — каза господин Пател. — Аз винаги ставам в шест часа.

 

 

В киното имаше съвсем малко хора, когато пристигна маа Рамотсве. Тя си избра място на предпоследния ред, в края. Оттам имаше добър изглед към вратата, през която трябваше да мине всеки, който влизаше в киносалона, и дори ако Нандира и Джак дойдеха след угасянето на лампите, маа Рамотсве пак щеше да ги види.

Тя разпозна някои от посетителите. Месарят, при когото пазаруваше, пристигна малко след нея и двамата с жена му й махнаха приятелски. След това влязоха една от учителките в училището и жената, която ръководеше групата по аеробика в хотел „Президент“. Накрая дойде католическият епископ, който пристигна сам и започна шумно да яде пуканки на първия ред.

Нандира пристигна пет минути, преди да започне кинопрегледа. Тя беше сама и застана за момент на вратата, като се оглеждаше. Маа Рамотсве усети, че очите на момичето паднаха върху нея, и бързо погледна надолу, сякаш търсеше нещо на пода. След една-две секунди вдигна поглед и видя, че момичето още я гледа. Маа Рамотсве отново погледна към пода и видя един скъсан билет, който вдигна.

Нандира тръгна през киносалона право към реда на маа Рамотсве и спря пред мястото до нея.

— Добър вечер, маа — каза тя любезно. — Заето ли е това място?

Маа Рамотсве вдигна очи и имитира изненада.

— Никой не седи на него — отвърна тя. Мястото е свободно. Нандира седна.

— Очаквам с нетърпение този филм — каза тя радостно. — Отдавна исках да го гледам.

— Чудесно — каза маа Рамотсве. — Чудесно е да видиш филм, който винаги си искал да гледаш.

След това настъпи мълчание. Момичето я гледаше и маа Рамотсве се почувства доста неудобно. Как би постъпил Кловис Андерсън в подобни обстоятелства? Тя беше сигурна, че някъде в книжката той пишеше за подобни случаи, но не можеше да си спомни какво точно. Ставаше дума за случаи, когато обектът ти ходи по петите, вместо ти по неговите.

— Видях ви този следобед — каза Нандира. — Видях ви в „Мару-а-Пула“.

— А, да — каза маа Рамотсве. — Чаках един човек.

— След това ви видях в Книжния център — продължи Нандира. — Разглеждахте една книга.

— Така е — каза маа Рамотсве. — Мислех да си купя една книга.

— След това питахте маа Бапитсе за мен — каза Нандира тихо. — Това е онази продавачка. Тя ми каза, че сте питали за мен.

Маа Рамотсве си отбеляза наум да внимава с маа Бапитсе в бъдеще.

— Е, защо ме следите? — попита Нандира, като се обърна, както седеше, за да погледне маа Рамотсве право в лицето.

Маа Рамотсве разсъди бързо. Нямаше смисъл да отрича и можеше поне да се опита да извлече най-доброто от тази трудна ситуация. Ето защо тя разказа на Нандира за тревогите на баща й и за това, как се е обърнал към нея.

— Той иска да разбере дали се срещаш с момчета — продължи тя. — Тревожи се по този въпрос.

Нандира изглеждаше доволна.

— Е, даже да се тревожи, трябва да обвинява само себе си, ако излизам с момчета.

— А излизаш ли? — попита маа Рамотсве. — Излизаш ли с много момчета?

Нандира се поколеба. После каза тихо:

— Не. Истината е, че не излизам.

— Ами онзи Джак? — попита маа Рамотсве. — Кой е той?

За миг й се стори, че Нандира няма да отговори. Ето още един възрастен, който си пъхаше носа в нейния личен живот, и все пак в маа Рамотсве имаше нещо, което караше Нандира да изпитва доверие към нея. Може би тя щеше да й бъде полезна; може би…

— Джак не съществува — каза тя тихо. — Аз го измислих.

— Защо?

Нандира вдигна рамене.

— Искам те, моето семейство, да си мислят, че имам приятел — каза тя. — Искам да мислят, че има някой, който аз съм избрала, а не някой, който те смятат подходящ за мен. — Тя направи пауза. — Разбирате ли?

Маа Рамотсве се замисли за момент. Тя почувства съжаление към това бедно, прекалено закриляно момиче и си представи как точно в такива обстоятелства то може да поиска да се преструва, че има приятел.

— Да — каза тя, като сложи ръка на рамото на Нандира. — Разбирам.

Нандира си играеше с каишката на часовника си.

— Ще му кажете ли? — попита тя.

— А имам ли голям избор? — попита маа Рамотсве. — Едва ли мога да кажа, че съм те виждала с момче на име Джак, при положение че той всъщност не съществува.

Нандира въздъхна.

— Е, предполагам, че си го търсех. Това беше глупава игра.

— Тя направи пауза и после продължи: — Но, как мислите — дали щом разбере, че няма нищо такова, баща ми ще ми даде малко повече свобода? Дали ще ме остави да живея свой живот поне за малко, без да трябва да му давам обяснения как прекарвам всяка минута?

— Мога да се опитам да го убедя — каза маа Рамотсве. — Не знам дали ще ме послуша. Но мога да опитам.

— Моля ви, направете го — каза Нандира. — Моля опитайте. Гледаха заедно филма, който се хареса и на двете. След това маа Рамотсве откара Нандира до дома с белия си микробус, като по пътя запази един вид съчувствено мълчание, и я остави пред портата в голямата бяла стена. Момичето остана за миг да погледа как белият микробус се отдалечава, а после се обърна и натисна звънеца.

— Домът на Пател. Какво желаете?

— Свобода — прошепна тя, а после каза по-силно: — Аз съм, татко. Прибрах се.

 

 

Маа Рамотсве телефонира на господин Пател рано на следващата сутрин, както беше обещала. Каза му, че ще е по-добре да говорят в дома му, вместо да му обяснява по телефона какво е станало.

— Имате лоши новини за мен — каза той и гласът му потрепери. — Явно ще ми кажете нещо наистина лошо. О, Боже мой! За какво става дума?

Маа Рамотсве го успокои, че новините не са лоши, но когато половин час по-късно я въведоха в кабинета му, той все още изглеждаше неспокоен.

— Много съм разтревожен — каза той. — Вие едва ли разбирате тревогите на един баща. При майките е различно. Бащата се тревожи по особен начин.

Маа Рамотсве се усмихна успокоително.

— Новините са добри — каза тя. — Няма приятел.

— А онази бележка? — попита той. — Онзи Джак? Само въображение ли е всичко това?

— Да — каза просто маа Рамотсве. Точно така.

Господин Пател явно бе озадачен. Той вдигна бастуна си и чукна няколко пъти с него изкуствения си крак. След това отвори уста да каже нещо, но не можа.

— Виждате ли — започна маа Рамотсве, — Нандира си измисля свой социален живот. Измислила си е този приятел, само за да спечели малко повече… малко повече свобода в своя живот. Най-доброто, което можете да направите, е просто да не обръщате внимание. Дайте й малко повече време да живее своя собствен живот. Не я карайте да ви казва постоянно как е прекарала времето си. Няма приятел и може би още известно време няма да има.

Господин Пател опря бастуна си на пода. След това затвори очи и изглежда дълбоко се замисли.

— Защо да го правя? — каза след малко. — Защо да отстъпвам пред тези модерни идеи?

Маа Рамотсве беше готова с отговора си:

— Защото ако не го направите, въображаемият приятел може да се превърне в истински. Ето защо.

Маа Рамотсве виждаше как той се бори със съвета й. Накрая той се изправи без предупреждение, залитна за момент, но бързо възстанови равновесието си и после се обърна към нея.

— Вие сте много умна жена — каза. — И аз ще приема съвета ви. Ще я оставя да води свой собствен живот, но съм сигурен, че след две-три години тя ще се съгласи с нас и ще ми позволи да уре… да й помогна да намери подходящ мъж, за когото да се омъжи.

— Много е възможно — каза маа Рамотсве, като въздъхна с облекчение.

— Да — каза топло господин Пател. — И ще трябва да благодаря на вас за това!

 

 

Маа Рамотсве често мислеше за Нандира, когато минаваше с колата си покрай двора на Пател с високата бяла ограда. Тя очакваше, че ще я вижда от време на време, особено сега, след като знаеше как изглежда, но това стана чак година по-късно. Както пиеше съботното си сутрешно кафе на верандата на хотел „Президент“, тя усети как някой я потупа по рамото. Тя се обърна и видя Нандира, придружена от един младеж. Той беше на около осемнайсет години и имаше приятно, открито изражение.

— Маа Рамотсве — каза приятелски Нандира, — така си и мислех, че сте вие.

Маа Рамотсве се ръкува с Нандира. Младежът й се усмихна.

— Това е моят приятел — каза Нандира. — Предполагам, че не го познавате.

Младежът пристъпи напред и протегна ръка.

— Джак — каза той.