Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (8)

Осма глава
Разговор с господин Дж. Л. Б. Матекони

Счетоводните книги не изглеждаха никак добре. В края на първия месец от съществуването си „Дамска детективска агенция №1“ беше най-недвусмислено на загуба. Трима клиенти бяха платили, а други двама, които бяха дошли за съвет, го получиха и после отказаха да платят. Маа Малатси плати сметката си от двеста и петдесет пули, Хапи Бапетси плати двеста пули за разобличаването на фалшивия баща, а един местен търговец даде сто пули, за да разбере кой използва телефона му, за да провежда без разрешение междуградски разговори с Франсистаун. Сборът от всички тези приходи правеше петстотин и петдесет пули; но само заплатата на маа Макутси беше петстотин и осемдесет пули на месец. Това означаваше загуба от трийсет пули, дори без да се вземат предвид другите разходи, като например цената на бензина за белия микробус и цената на тока за офиса.

Разбира се, на един бизнес обикновено му трябва време, докато се наложи. Маа Рамотсве разбираше това, но колко дълго човек може да кара на загуба? Тя имаше малко пари, останали от имота на баща й, но не можеше да живее с тях вечно. Трябваше да послуша баща си; той искаше тя да купи касапница, която щеше да бъде много по-сигурен бизнес. Как казваха в такива случаи? Инвестиция на сигурно. Но какво вълнуващо имаше в това?

Тя се сети за господин Дж. Л. Б. Матекони, собственика на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Ето това беше бизнес, от който се печели. Нямаше от клиенти, защото всички знаеха какъв чудесен автомонтьор е той. Това беше разликата между тях, помисли си тя; той си разбираше от работата, а тя не.

Маа Рамотсве познаваше господин Дж. Л. Б. Матекони от години. Той беше от Мочуди, а чичо му беше близък приятел на баща й. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше на четирийсет и пет — с десет години по-възрастен от маа Рамотсве, но в очите му двамата бяха връстници и често, като изричаше някое свое житейско наблюдение, той започваше с думите: „За хората на нашата възраст…“

Той беше изгодна партия и тя се чудеше защо никога не се е женил. Не беше хубав, но имаше приветливо, вдъхващо спокойствие лице. Той беше от този вид съпрузи, които всяка жена би искала да има у дома си. Той би поправял всичко и би си стоял вкъщи вечер, а може би дори би помагал за някои от неприятните домашни задължения — нещо, което минаваше през ума на толкова малко мъже.

Но той бе останал ерген и живееше сам в една голяма къща край старото летище. Понякога тя го виждаше да седи на верандата си, когато минаваше оттам с микробуса — господин Дж. Л. Б. Матекони, който сам-самичък седеше на стола и гледаше дърветата, които растяха в неговата градина. За какво ли си мислеше такъв мъж? Дали размишляваше колко хубаво би било да има жена и деца, които тичат из градината, или си мислеше за сервиза и колите, които бе поправил през деня? По нищо не можеше да се разбере.

Тя обичаше да се отбива и да приказва с него в изпоцапания му с машинното масло кабинет, пълен с купчини фактури и поръчки за резервни части. Обичаше да гледа календарите по стената със снимки, които мъжете харесваха. Обичаше да пие чай от някоя от изцапаните с мазни отпечатъци от пръсти чаши, докато двамата му помощници повдигаха колите на крикове, вдигаха врява и чукаха нещо отдолу.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се радваше на тези срещи. Говореха за Мочуди, за политика или пък просто разменяха новините за случилото се през деня. Той й съобщаваше кой си има неприятности с колата и какво не е наред с нея, кой е купил бензин този ден и къде е казал, че отива.

Но въпросния ден говориха за финанси и за проблемите, свързани с ръководенето на бизнес, който да може да се изплаща.

— Заплащането на персонала е най-големият разход каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Виждаш ли онези две момчета под колата? Нямаш представа колко ми струват. Заплатите им, данъците, застраховките, в случай че тази кола падне на главите им. Всичко това се трупа на мен. И накрая на деня за мен са останали една-две пули. Не много повече.

— Но ти поне не си на загуба — каза маа Рамотсве. — Аз съм с трийсет пули назад след първия месец. И съм сигурна, че ще стане още по-лошо.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Персоналът излиза скъпо — каза той. — Тази твоя секретарка, с големите очила… Там отиват парите.

Маа Рамотсве кимна.

— Знам — каза тя. — Но ти трябва секретарка, ако имаш офис. Ако я няма нея, трябва аз да стоя там по цял ден. Нямаше да мога да идвам тук и да си говоря с теб. Нямаше да мога да ходя на пазар.

Господин Дж. Л. Б. Матекони протегна ръка към чашата.

— Тогава трябва да си намериш по-добри клиенти — каза той. — Трябват ти няколко големи случая. Някой богат човек, който да ти възложи някакво разследване.

— Богат ли?

— Да. Някой като… като господин Пател например.

— Че защо му е на него частен детектив?

— Богатите хора си имат техните си проблеми — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Човек никога не знае.

Те замълчаха, гледайки как двамата млади монтьори свалят гумата на колата, по която работеха.

— Глупави момчета — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не е нужно да правят това.

— Мислех си за нещо — каза маа Рамотсве. — Оня ден получих едно писмо. То много ме натъжи и започнах да се чудя дали изобщо искам да бъда детектив.

Тя му разказа за писмото за изчезналото момче и му обясни как се е почувствала безсилна да помогне на бащата.

— Не мога да направя нищо за него — каза тя. — Не съм чудотворец. Но ми стана толкова жал за него. Той мисли, че синът му е пропаднал някъде в гората или го е изяло диво животно. Как би могъл един баща да понесе това?

Господин Дж. Л. Б. Матекони изсумтя.

— Четох за това във вестника — каза той. — Четох за това търсене. Още от самото начало знаех, че е безнадеждно.

— Защо? — попита маа Рамотсве.

Господин Дж. Л. Б. Матекони замълча. Маа Рамотсве го погледна, после погледът й се насочи към акациите, които се виждаха през прозореца. Малките маслиненозелени листа, напомнящи с цвета си трева, се бяха свили в жегата; а зад тях беше пустото небе — толкова бледо, че изглеждаше бяло — и навред се носеше миризмата на прах.

— Защото това момче е мъртво — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като начерта нещо с пръст във въздуха. — Не го е отмъкнало животно, поне не обикновено животно. Може би токолоси^[1]. Точно така.

Маа Рамотсве запази мълчание. Представи си бащата на мъртвото момче и за един кратък миг си спомни онзи ужасен следобед в болницата в Мочуди, когато сестрата дойде при нея, като оправяше униформата си, и тя видя сълзи в очите й. Да загубиш детето си по подобен начин беше нещо, което може да сложи край на твоя свят. Човек никога не може да се върне към това, което е било преди. Звездите угасват. Луната изчезва. Птиците замлъкват.

— Защо казваш, че момчето е мъртво? — попита тя. — Може да се е загубило и после…

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава.

— Не — каза той. — Това момче е било отвлечено за някакви вещерски занимания. И вече е мъртво.

Тя остави празната си чаша на масата. В работилницата работниците изпуснаха предната двойка колела и те иззвънтяха силно.

Тя погледна приятеля си. Това беше нещо, за което човек не говори. Единствената тема, която страх и най-смелото сърце. Това беше голямото табу.

— Откъде знаеш?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Хайде, маа Рамотсве. Ти знаеш не по-зле от мен какво става. Ние не обичаме да говорим за това нали? Това е нещото, от което ние, африканците, най-много се срамуваме. Знаем, че се случва, но се преструваме, че не е така. Ние знаем много добре какво става с децата, които изчезват. Знаем.

Тя вдигна поглед към него. Разбира се, той казваше истината, защото беше искрен, добър човек. И сигурно беше прав — колкото и човек да искаше да се сети за друго, по-невинно обяснение за случилото се с изчезналото момче, най-вероятното беше точно това, което казваше господин Дж. Л. Б. Матекони. Момчето беше отвлечено и убито от някой знахар, за да бъде направено от него лекарство. Тук в Ботсуана, в края на двайсети век, под гордото им знаме, редом с всичко, което беше направило Ботсуана модерна страна, бе станало това ужасно мрачно нещо. Малкото момче беше убито, защото някой могъщ човек беше поръчал на някой знахар да му направи подсилващ лек.

Тя сведе очи.

— Може би си прав — каза тя. — Горкото момче…

— Разбира се, че съм прав — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Според теб защо онзи беден човек ти е написал писмото? Защото полицията няма да направи нищо, за да разбере как и къде се е случило това. Понеже се страхуват. Всичките до един. Страхуват се точно толкова, колкото и аз и онези две момчета там, под колата. Ужасени са, маа Рамотсве. Боят се за живота си. Всички до един, може би дори и ти.

 

 

Тази вечер маа Рамотсве си легна в десет часа, половин час по-късно от обикновено. Понякога тя обичаше да лежи в леглото със светната нощна лампа и да чете списание. Сега обаче беше изморена и списанието се изплъзваше от ръцете й в напразните й опити да остане будна.

Тя угаси лампата и си каза молитвата, като шепнеше думите, въпреки че в къщата нямаше никой, който да я чуе. Казваше винаги една и съща молитва — за душата на нейния баща Обед, за Ботсуана и за дъжд, който ще помогне на реколтата да израсне и на добитъка да се охрани. Молеше се и за своето малко момче, което сега се намираше на сигурно място в обятията на Иисус.

В ранните часове на утрото тя се събуди ужасена, с разтуптяно сърце и пресъхнала уста. Седна в леглото и се пресегна към ключа на лампата, но когато го натисна, тя не светна. Отметна чаршафа си (нямаше нужда от одеяло в това горещо време) и се измъкна от леглото.

Лампата в коридора също не светна, нито тази в кухнята, където луната рисуваше странни форми и сенки по пода. Тя погледна през прозореца навън в нощта. Никъде нищо не светеше; токът беше спрял.

Тя отвори задната врата и излезе боса на двора. Градът тънеше в тъмнина, дърветата тъмнееха — неясни форми, черни силуети.

— Маа Рамотсве!

Тя остана на място, замръзнала от ужас. В градината имаше някой, който я наблюдаваше. Някой беше прошепнал името й.

Тя отвори уста да каже нещо, но не можа да издаде и звук. Пък и без друго би било опасно да се обади. Ето защо започна да отстъпва назад, бавно, сантиметър по сантиметър, към кухненската врата. Щом влезе вътре, тя затръшна вратата и се пресегна към ключалката. Когато завъртя ключа, токът изведнъж дойде и кухнята беше обляна в светлина. Хладилникът забръмча тихичко, лампичката на кухненската печка започна да мига: 3:04, 3:04.