Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (7)

Седма глава
Маа Макутси се отправя с пощата

Успехът, постигнат в първия случай, окуражи маа Рамотсве. Тя поръча по пощата и получи наръчник на частния детектив, който сега четеше глава след глава, като си водеше подробни бележки. Не беше направила грешки в първия си случай, мислеше тя. Намери нужната й информация, като просто направи списък на възможните източници и ги провери един по един. Това не е кой знае каква работа. Стига човек да е методичен, едва ли имаше някакъв начин да сбърка.

Освен това се вслуша в предчувствието си за крокодила. Наръчникът обявяваше и това за напълно приемлива практика. „Не пренебрегвайте интуицията — съветваше той. — Интуицията е друга форма на знанието.“ Маа Рамотсве хареса тази фраза и я спомена пред маа Макутси. Нейната секретарка я изслуша внимателно, а после напечата тази сентенция на пишещата машина и подаде листа на маа Рамотсве.

Маа Макутси беше приятна компания и пишеше на машина доста добре. Тя напечата доклада, който Маа Рамотсве й продиктува по случая на маа Малатси, напечата и сметката, която й изпратиха. Но като изключим това, маа Рамотсве не бе й възлагала никаква друга задача и вече се чудеше дали работата наистина оправдава наемането на секретарка.

И все пак секретарка трябваше да има. Що за детективска агенция е тази, която няма секретарка? Маа Рамотсве щеше да стане за посмешище без секретарка и клиентите — ако наистина дойдеха други, което беше съмнително — щяха да се изплашат и да избягат.

Разбира се, маа Макутси трябваше да отваря пощата. Но през първите три дни нямаше поща. На четвъртия ден получиха един каталог и уведомление за данък недвижима собственост, а на петия пристигна писмо, но адресирано до предишния собственик.

После, в началото на втората седмица, тя отвори един бял плик, целият в мръсни следи от пръсти, и прочете на глас на маа Рамотсве съдържащото се в него писмо.

„Скъпа маа Рамотсве,

Четох за вас във вестника — за това, че сте открили голяма нова агенция в града. Много се гордея за Ботсуана, задето вече имаме човек като вас в тази страна.

Аз съм учител в едно малко училище в село Катсана на трийсет мили от Габороне, недалеч от селцето, където съм роден. Преди много години постъпих в учителския колеж и го завърших с отличие. С жена ми имаме две дъщери и син на единайсет години. Това момче, за което става дума, изчезна неотдавна и никой не го е виждал от два месеца.

Ходихме в полицията. Те направиха голямо претърсване и задаваха въпроси навсякъде. Но никой не знаеше нищо за нашия син. Аз си взех отпуск от училището и претърсих района около селото. Недалеч от нашето село има няколко хълма със скали и пещери. Влязох във всяка от тези пещери и погледнах зад всеки камък. Но нямаше никаква следа от сина ми.

Той беше момче, което обичаше да скита, защото изпитваше силен интерес към природата. Непрекъснато събираше камъни и други подобни неща. Той знаеше много за гората и никога не би влязъл в опасност от глупост. Вече няма леопарди по тези места, а сме твърде далеч от Калахари, за да идват лъвове.

Ходих навсякъде и виках през цялото време, но синът ми не се обади. Погледнах във всеки кладенец на всеки фермер и във всяко село наоколо, помолих и хората да проверят във водата. Но нямаше и следа от него.

Как е възможно едно момче да изчезне от лицето на земята просто ей така? Ако не бях християнин, щях да кажа, че някой лош дух го е вдигнал във въздуха и го е отнесъл. Но знам, че такива неща не се случват в действителност.

Аз не съм богат човек. Не мога да си позволя услуги на частен детектив, но Ви моля, маа, в името на Иисус Христос, да ми окажете една дребна помощ. Моля, когато правите разследванията си за други неща и говорите с хора, които може да знаят какво става, моля Ви, питайте ги дал са чували нещо за момче на име Тобисо, на единайсет години и четири месеца, син на учителя от село Катсана. Само ги питайте и ако чуете нещо, моля Ви, изпратете писмо долуподписания, на мен, учителя.

В Божието име, Ърнест Молаи Пакотати, дипломиран учител.“

 

 

Маа Макутси свърши да чете и погледна към маа Рамотсве в другия край на стаята. За известно време никоя от тях не промълви и дума. След това маа Рамотсве наруши тишината.

— Знаеш ли нещо за това? — попита тя. — Чувала ли нещо за изчезнало момче?

— Мисля, че да — кимна маа Макутси. — Май пишеше нещо във вестника за търсенето на някакво момче. Доколкото си спомням, смятаха, че момчето е избягало от къщи по някаква причина.

Маа Рамотсве се изправи и взе писмото от секретарката си. Хвана го така, както човек държи доказателство в съда — внимателно, сякаш се боеше да не го повреди. Стори й се, че писмото — най-обикновен лист хартия, толкова лек сам по себе си — тежи от мъка.

— Съмнявам се, че ще мога да направя кой знае какво каза тя тихо. — Разбира се, мога да си държа ушите отворени. Мога да кажа това на горкия баща, но какво друго направя? Той сигурно познава гората около Катсана. Познава хората. Всъщност не мога да направя много за него.

Маа Макутси изглеждаше облекчена.

— Не — каза тя. — Не можем да помогнем на горкия човек. Маа Рамотсве продиктува писмо, което маа Макутси грижливо напечата на пишещата машина. След това го сложиха в плик, залепиха му марка и го сложиха в новата червена табла за изходна поща, която маа Рамотсве беше купила от Ботсуанския книжен център. Това беше второто писмо, което напускаше „Дамска детективска агенция №1“; първото беше сметката на маа Малатси за двеста и петдесет пули, най-отгоре, на която маа Макутси написа: „Вашият покоен съпруг — за разрешаването на загадката около неговата смърт.“

 

 

Същата вечер в къщата си на „Зебра Драйв“ маа Рамотсве си сготви яхния и тиква. Тя обичаше да стои в кухнята, да разбърква яденето в тенджерата, докато обмисля случилото се през деня и да посръбва ройбос от една голяма чаша, която оставяше на ръба на готварската печка. През този ден, освен пристигането на писмото станаха още няколко неща. Дойде един мъж с въпрос за някакъв заем и тя с нежелание се съгласи да му помогне да си върне парите. Не беше сигурна дали това беше нещо, което един частен детектив би трябвало да прави — в наръчника не пишеше нищо по този въпрос, — но мъжът настояваше и на нея й беше трудно да откаже. След това дойде една жена, загрижена за мъжа си.

— Прибира се вкъщи, миришещ на парфюм — каза тя — и много усмихнат. Защо един мъж ще се връща у дома миришещ на парфюм и усмихнат?

— Може би се среща с друга жена — предположи маа Рамотсве.

Жената я погледна слисана.

— Мислите ли, че го прави? Моят съпруг?

Те обсъдиха ситуацията и се разбраха жената да попритисне мъжа си по този въпрос.

— Възможно е да има и друго обяснение — каза маа Рамотсве успокоително.

— Например?

— Ами…

— Много мъже се пръскат с парфюм напоследък — предположи маа Макутси. — Мислят, че така ще замиришат на хубаво. Знаете как миришат мъжете. Клиентката се обърна и погледна маа Макутси.

— Моят мъж не мирише — каза тя. — Той е много чист човек.

Маа Рамотсве хвърли на маа Макутси предупредителен поглед. Трябваше да си поговори с нея да не се бърка, когато има клиенти.

Но въпреки всичко останало, случило се през този ден, мислите й продължаваха да се връщат към писмото на учителя и историята с изчезналото момче. Колко ли се е измъчил бедният човек, а и майката също. Той не споменаваше нищо за майката, но момчето сигурно имаше майка, или поне баба. Какво ли са си мислели през всеки следващ час, през който момчето го няма, през цялото време, през което то може да е в опасност, паднало в стара минна шахта например; твърде изтощено, за да вика, докато спасителите вървят отгоре. Или може би откраднато, отвлечено от някого в нощта. Що за жестоко сърце трябва да има някой, за да постъпи така с едно невинно дете?! Как може някой да устои на плача на момчето, когато моли да го върнат у дома?! Това, че такива неща могат да се случват тук, в Ботсуана, я караше да потръпва от ужас.

Тя се зачуди дали в края на краищата това беше подходяща работа за нея. Чудесна бе мисълта, че можеш да помогнеш на хората да разрешат трудностите си, но същите тези проблеми можеха да ти разбият сърцето. Случаят „Малатси“ беше странен случай. Тя очакваше маа Малатси едва ли не да обезумее, когато й покаже доказателството, че съпругът й е бил изяден от крокодил, но всъщност тя не изглеждаше никак обезпокоена. Какво беше казала? „Имам да върша много неща.“ Какво необикновено безчувствено изказване за жена, която току-що е изгубила съпруга си. Нима го ценеше толкова малко?

Маа Рамотсве спря за миг, лъжицата й потъна до средата в яхнията. Когато хората се показваха толкова безразлични, маа Кристи очакваше читателят да се изпълни с подозрение. Какво би си помислила маа Кристи, ако беше видяла хладната реакция на маа Малатси, нейното неподправено безразличие? Тя би си помислила, че тази жена е убила съпруга си! Ето защо изобщо не се трогна от новината за неговата смърт. През цялото време е знаела, че е мъртъв!

Но какво да кажем тогава за крокодила, за кръщението и за другите грешници? Не, тя трябва да е невинна. Може би е искала той да умре и крокодилът е бил пратен в отговор на молитвите й. Ставаш ли убиец в Божиите очи, ако стане нещо подобно? Бог със сигурност знае, че си искал някой да умре, защото няма тайни, които можеш да опазиш от Бог. Всеки знае това.

Тя отново спря. Време беше да извади тиквата от тенджерата и да я изяде. В крайна сметка това именно решаваше големите проблеми в живота. Можеш много да мислиш и да не стигнеш доникъде, но все пак трябва да изядеш своята тиква. Това те сваля на земята. Това ти дава причина да продължаваш. Тиквата.