Алегзандър Маккол Смит
Дамска детективска агенция №1 (4)

Четвърта глава
Живот с братовчедката и нейния съпруг

Когато стана на шестнайсет, маа Рамотсве напусна училището. („Най-доброто момиче в това училище“ — каза директорът. — „И едно от най-добрите момичета в Ботсуана.“) Баща й искаше тя да остане, да вземе Кеймбриджкия сертификат и дори да продължи по-нататък, но на маа Рамотсве й бе омръзнало в Мочуди. Беше отегчена и от работата си в „Малкия почтен общ търговец“, където всяка събота приемаше стока и в продължение на часове драскаше кръстчета пред имената на различните стоки в списъците. Искаше да отиде някъде другаде. Искаше да започне своя живот.

— Можеш да идеш при братовчедка ми — каза баща й. — Там е много различно място. Мисля, че в техния дом се случват много неща.

За него беше много болезнено да каже това. Искаше тя да остане и да се грижи за него, но знаеше, че би било егоистично да очаква нейният живот да се върти около неговия. Тя искаше свобода; искаше да чувства, че прави нещо с живота си. И, разбира се, някъде в ума му се таеше мисълта за нейната сватба. Той знаеше, че много скоро ще се появят мъже, които ще искат да се оженят за нея.

Никога не би й отказал това, разбира се. Но какво щеше да стане, ако мъжът, който поискаше да се ожени за нея, беше побойник, пияница или женкар? Всичко това беше възможно, имаше много такива мъже, които чакаха някое привлекателно момиче, в което да се вкопчат и чийто живот да унищожат бавно. Тези мъже бяха като пиявици; те смучеха от добрината на женското сърце, докато то пресъхне и цялата му любов свърши. Той знаеше, че това продължава дълго, защото жените, изглежда, имаха големи запаси доброта в себе си.

Ако някой от тези мъже поискаше Прешъс, какво би направил той, нейният баща? Можеше да я предупреди за риска, но кой се вслушва в подобни предупреждения, когато обича! Беше виждал това много пъти досега; любовта беше един вид слепота, която пречеше да се видят и най-явни недостатъци. Може да обичаш убиец и да не вярваш, че любимият ти може да смачка кърлеж, а камо ли да убие някого. Не би имало смисъл да се мъчи да я разубеждава.

Къщата на братовчедката би била сравнително сигурно място за нея даже да не можеше да я опази от мъжете. Най-малкото братовчедката щеше да я наглежда, а съпругът й можеше да прогони най-неподходящите мъже. Сега той беше богат човек, с повече от пет автобуса, и щеше да има властта, която притежават богатите хора. Можеше да отпрати някои от младежите.

 

 

Братовчедката с радост посрещна Прешъс в дома си. Тя й подреди една стая, в която закачи нови пердета от плътен жълт плат, които беше купила от магазините „ОК“ при едно свое пътуване за покупки до Йоханесбург. Напълни с дрехи един скрин и сложи отгоре снимка на папата в рамка. Застла пода с прости тръстикови рогозки. Стана светла и удобна стая.

Прешъс свикна бързо с новата обстановка. Дадоха й работа в офиса на автобусната компания, където прибираше фактурите и проверяваше числата в шофьорските листове. Справяше се бързо и мъжът на братовчедката забеляза, че тя върши толкова работа, колкото двамата по-възрастни счетоводители, взети заедно. Те седяха зад бюрата си и по цял ден клюкарстваха, като от време на време местеха някоя и друга фактура от една купчина в друга или пък ставаха да кипнат вода за чай.

Прешъс с нейната памет се научи да върши всичко, което изискваше новата й работа. При това работеше безпогрешно. Обичаше също да прави предложения и рядко минаваше и седмица, в която да не направи някое предложение как нещата да вървят по-ефективно.

— Работиш твърде много — каза й един от счетоводителите. — Опитваш се да ни вземеш работата.

Прешъс ги погледна неразбиращо. Тя винаги работеше, без да пести сили и просто не разбираше как някой би могъл да мързелува. Как те можеха просто да седят и да зяпат безцелно, когато можеха да събират числа или да проверяват постъпленията на шофьорите?

Тя сама проверяваше сметките, често без това да се изисква от нея, и въпреки че обикновено те излизаха, понякога намираше дребни несъответствия. Според братовчедката те се дължаха на връщането на неточни суми. Лесно било това да се случи в претъпкания автобус и тъй като сумите не бяха значителни, просто не им обръщаха внимание. Но Прешъс откри нещо повече. Тя откри неточност за повече от двеста пули^[1] във фактурите за гориво и каза това на мъжа на братовчедката.

— Сигурна ли си? — попита той. — Как могат да липсват двеста пули?

— Може би са откраднати — каза Прешъс.

Мъжът на братовчедката поклати глава. Той се смяташе за образцов работодател — вярно, патерналист, но нима хората не искат точно това? Той не можеше да повярва, че някой от работниците му го мами. Как биха могли, след като беше толкова добър към тях и правеше за тях толкова много?!

Прешъс му показа как са били откраднати парите и заедно проследиха как са били преместени в друга сметка, а накрая са изчезнали. Само единият от счетоводителите имаше достъп до тези средства, така че трябваше да е той, нямаше друго обяснение. Тя не присъства на скандала, но го чу от другата стая. Счетоводителят възмутено отричаше, крещейки с пълно гърло. След това за миг настъпи тишина, а после се чу трясването на врата.

Това беше първият й случай. Това беше началото на кариерата на маа Рамотсве.

Пристигането на Ноте Мокоти

Тя работи в офиса на автобусната компания четири години. Братовчедката и нейният мъж свикнаха с присъствието й и започнаха да я наричат своя дъщеря. Тя нямаше нищо против. Те бяха нейни роднини и тя ги обичаше. Обичаше братовчедката, въпреки че тя още се отнасяше с нея като с дете и я гълчеше пред хората. Обичаше и мъжа на братовчедката с неговото тъжно, покрито с белези лице и големите му сръчни ръце. Обичаше къщата и своята стая с жълтите завеси. Животът, който си бе устроила, беше хубав.

Всеки уикенд тя пътуваше до Мочуди с един от автобусите на мъжа на братовчедката, за да види баща си. Той я чакаше пред къщата, седнал на своето столче, а тя правеше реверанс пред него като едно време и пляскаше с ръце.

След това обядваха заедно, седнали в сянката под навеса на верандата, която баща й беше построил отстрани на къщата. Тя му разказваше какво се е случило през седмицата в работата, а той поглъщаше жадно всяка подробност, разпитвайки за имената, които после навързваше в сложни генеалогии. Всички бяха свързани по някакъв начин; нямаше никой, който да не може да се смести в разклоненото фамилно родословие.

Същото беше и с добитъка. Говедата също имаха свои семейства и след като тя свършеше да говори, баща й разказваше новините около тях. Въпреки че рядко ходеше до обора, той получаваше съобщения оттам всяка седмица и можеше да ръководи живота на добитъка си чрез краварите. Той имаше точно око за животните, проницателна способност да вижда у телетата черти, които щяха да се разгърнат, когато, те пораснат. Само от един поглед можеше да каже дали някоя юница, която изглеждаше недорасла и затова беше евтина, може да наддаде и да бъде угоена. И, за да докаже правотата си, купуваше такива животни и ги превръщаше в чудесни гойни крави (ако дъждовете бяха обилни).

Той казваше, че хората са като своя добитък. Кльощавите, нещастни животни имат кльощави, нещастни собственици. Апатичните животни, които скитаха безцелно, имаха собственици, чийто живот бе лишен от цел. А нечестните хора, твърдеше той, имат нечестни животни — животни, които ще излъжат другите за храната или ще опитат да се вмъкнат в чужди стада.

Обед Рамотсве беше строг съдия — и на хората, и на животните — и тя усети, че си мисли: какво ли би казал той, когато разбере за Ноте Мокоти?

 

 

Запозна се с Ноте Мокоти в автобуса на връщане от Мочуди. Той пътуваше от Франсистаун и седеше отпред, а калъфът на тромпета му беше на седалката до него. Тя не можеше да не го забележи — с червената риза и ленените светли раирани панталони, не можеше и да не види високите скули и извитите вежди. Това беше гордо лице, лице на мъж, който е свикнал да го гледат и харесват, и тя веднага отмести поглед. Не искаше той да си мисли, че тя го гледа, въпреки че продължаваше да му хвърля погледи от мястото си. Кой беше този мъж? Дали бе музикант, с този калъф до него, или пък учен човек от университета…

Автобусът спря в Габороне, преди да потегли на юг към Лобатсе. Тя остана на мястото си и го видя да става. Той се изправи, изглади ръба на панталона си, а после се обърна и погледна към дъното на автобуса. Тя усети, че сърцето й подскочи — той я беше погледнал. Не, всъщност не беше, гледаше навън през прозореца.

Внезапно, без да мисли, тя стана и взе чантата си от поставката. Щеше да слезе, не защото имаше работа в Габороне, а защото искаше да види какво прави той. Той вече беше слязъл от автобуса и тя се забърза, като припряно смотолеви някакво обяснение пред шофьора, който работеше за мъжа на братовчедката. Навън, сред тълпата, под късното следобедно слънце, сред миризмата на прах и пот, тя се огледа и го видя застанал недалеч. Беше си купил печена царевица от един уличен търговец и глозгаше кочана. Тя пак усети онова безпокойство и спря на място, сякаш беше чужденка, която не знае накъде да тръгне.

Той я гледаше и тя се обърна настрани развълнувана. Дали беше забелязал, че го гледа? Може би. Тя отново погледна бързо в неговата посока и този път той й се усмихна и повдигна вежди. След това изхвърли царевичния кочан, взе калъфа с тромпета и тръгна към нея. Тя замръзна на място, неспособна да си тръгне, хипнотизирана като жертвата под погледа на змията.

— Видях те в автобуса — каза той. — Стори ми се, че съм те виждал преди. Но не съм.

Тя сведе поглед.

— Аз никога не съм те виждала — каза. — Никога.

Той се усмихна. Тя си помисли, че той не е толкова страшен, и сковаността донякъде я напусна.

— Човек среща повечето хора в тази страна един-два пъти — каза той. — Тук няма чужденци.

— Вярно е — кимна тя.

Настъпи мълчание. Той посочи към калъфа в краката си.

— Това е тромпет — каза. — Аз съм музикант.

Тя погледна калъфа. На него имаше лепенка — рисунка на човек, който свири на китара.

— Обичаш ли музиката? — попита той. — Джаз? Куела?

Тя вдигна поглед и видя, че той продължава да й се усмихва.

— Да — отвърна тя, — обичам музиката.

— Аз свиря в една група — каза той. — Свирим в бара на хотел „Президент“. Можеш да дойдеш да ни послушаш. Сега отивам там.

Отидоха до бара, който беше на десетина минути пеш от автобусната спирка. Той й взе нещо за пиене и я настани на една маса в дъното, където имаше само един стол, за да не сяда никой друг. После той свири, а тя слушаше, завладяна от протяжната, неуловима музика и горда, че познава този мъж, че е негова гостенка. Питието беше странно и горчиво; тя не харесваше вкуса на алкохола, но в баровете се пие, а тя беше малко притеснена, че може да изглежда някак не на място или твърде млада и хората ще я забележат.

След това, когато групата си взе почивка, той дойде при нея и тя видя как блести потта, избила по челото му при свиренето.

— Днес не свиря много добре — каза той. — Има дни, в които можеш, и дни, в които не можеш.

— На мен ми се стори много добър. Свири добре.

— Не беше така. Мога да свиря и по-добре. Има дни, в които тромпетът направо ми говори. Тогава не се налага да правя каквито и да е усилия.

Тя видя, че хората ги гледат, а една-две жени я зяпаха критично. Искаха да бъдат на нейно място, досещаше се тя. Искаха да бъдат с Ноте.

След като си тръгнаха от бара, той я изпрати с късния автобус и й махаше с ръка, докато рейсът потегли. Тя му махна в отговор и затвори очи. Вече си имаше приятел, джаз музикант, с когото пак щеше да се види (по негова молба) следващия петък вечер, когато щяха да свирят на барбекю в двора на клуб „Габороне“. Той каза, че колегите му винаги вземали своите приятелки и там тя ще се запознае с някои интересни хора от класа, които иначе не би срещнала.

И тъкмо там Ноте Мокоти направи предложение на Прешъс Рамотсве и тя го прие, доста странно — без да каже нищо. Това стана, след като групата беше свършила и те седяха в мрака, настрани от гълчавата на бара.

— Искам да се оженя скоро и да се оженя за теб — каза той. — Ти си чудесно момиче, от което ще излезе много добра жена.

Прешъс не каза нищо, защото се колебаеше, но мълчанието й беше взето за съгласие.

— Ще говоря за това с баща ти — каза Ноте. — Надявам се, че той не е старомоден човек, който ще иска в замяна много животни.

Всъщност баща й наистина беше старомоден, но тя не го каза. Мислеше си, че още не се е съгласила, но може би вече бе твърде късно.

После Ноте каза:

— След като ще бъдеш моя жена, трябва да те науча за какво са жените.

Тя не каза нищо. Ето, значи, как ставало. Такива били мъжете, точно както й казваха приятелките в училище — разбира се, онези, които ходеха с момчета.

Той я прегърна и я свали на меката трева. Бяха в сенките и наблизо нямаше никой, чуваха се само виковете и смеховете на хората на бара. Той взе ръката й и я постави на стомаха си, а тя не знаеше какво да прави. После той започна да я целува — по врата, по бузите, по устните, — а тя чуваше само биенето на сърцето си и учестеното си дишане.

— Момичетата трябва да научат тези неща — каза той. — Никой ли не ти е показал?

Тя поклати глава. Не беше се научила, а сега явно бе много късно. Не знаеше какво да прави.

— Радвам се — каза той. — Веднага разбрах, че си девствена, мъжете много държат на това. Но сега нещата ще се променят. Веднага. Тази нощ.

Тя почувства болка. Помоли го да спре, но той натисна главата й назад и я удари по бузата. Но после веднага я целуна по удареното място и каза, че го е направил, без да иска. През цялото време той я натискаше и я дереше по целия гръб с ноктите си. След това той я обърна и отново я заболя, защото я удряше по гърба с колана си.

Тя седна и събра разхвърляните си дрехи. Тревожеше се, за разлика от него, че някой може да дойде и да ги види.

Тя се облече и докато си слагаше блузата, заплака тихо, защото си помисли за баща си, когото щеше да види утре на верандата, и той щеше да й разкаже новините за животните, без и през ум да му мине какво й се е случило тази нощ.

Три седмици по-късно Ноте Мокоти посети баща й и поиска ръката на Прешъс. Обед каза, че ще говори с дъщеря си, както и стори следващия път, когато тя дойде да го види. Той седеше на стола си, вдигна поглед към нея и й каза, че в никакъв случай не трябва да се омъжва за някой, за когото не иска да се омъжи. Това време отдавна беше отминало. Не беше нужно и да си мисли, че непременно трябва да се омъжи; в днешно време една жена можеше да живее и сама — срещаха се все повече такива жени.

В този момент тя можеше да каже „не“, явно баща й искаше точно това. Но тя не го искаше. Тя живееше заради срещите си с Ноте Мокоти. Искаше да се омъжи за него. Знаеше, че той не е добър човек, но се надяваше да го промени. И, като оставим всичко друго настрана, оставаха тъмните моменти на сливане, удоволствието, което той си вземаше насила и към което човек можеше да се пристрасти. Тя харесваше това. Срамуваше се дори да мисли за него, но й харесваше това, което той правеше с нея — унижението, неговата настойчивост. Тя искаше да бъде с него, искаше той да я притежава. Това беше като горчиво питие, което те кара отново и отново да се връщаш към него. Освен това, разбира се, тя усещаше, че е бременна. Твърде рано беше да се каже, но тя чувстваше, че вече носи детето на Ноте Мокоти — малка, пърхаща птичка дълбоко в нея.

 

 

Ожениха се една събота следобед в три часа в църквата в Мочуди. Отвън добитъкът се криеше под дърветата, защото беше краят на октомври и жегата беше в своя апогей. Земята беше суха през тази година, понеже предния сезон рядко бе валяло. Всичко беше изсъхнало и повяхнало; беше останала съвсем малко трева и животните бяха кожа и кости. Безжизнено време.

Венча ги свещеникът от реформистката църква, който едва дишаше в черните си църковни одежди и триеше потта от челото си с голяма червена кърпа.

— Сега вие се венчавате пред очите на Бога — каза той. — Бог ви налага определени задължения. Той се грижи за нас и ни пази в този жесток свят. Бог обича Своите деца, но ние трябва да помним тези задължения, които изисква от нас. Вие, млади хора, разбирате ли какво казвам?

— Разбирам — усмихна се Ноте.

После свещеникът се обърна към Прешъс и я попита:

— А ти разбираш ли?

Тя вдигна поглед към лицето на свещеника — лицето на един от приятелите на баща й. Знаеше, че баща й е говорил с него за този брак, казал му е колко нещастен се чувства заради него, но свещеникът беше казал, че не може да се намеси. Сега тонът му беше мек и той леко стисна ръката й, когато я взе и я постави в ръката на Ноте. В този миг детето помръдна в нея и тя трепна, защото движението му беше внезапно и силно.

 

 

След два дни в Мочуди, където останаха в къщата на една братовчедка на Ноте, те опаковаха вещите си, качиха ги в един камион и заминаха за Габороне. Ноте беше намерил къде да се настанят — две стаи и кухня в къща под наем близо до Тлоквенг. Беше същински лукс да имаш две стаи — едната беше тяхната спалня, мебелирана с двойно легло и стар гардероб, а другата, с маса, два стола и бюфет, им служеше за хол и трапезария. Жълтите пердета, които преди бяха в стаята й в дома на бащината й братовчедка, направиха стаята ярка и весела.

Ноте държеше в тази стая тромпета си и колекцията си от записи. Упражняваше се по двайсет минути без прекъсване, а след това, докато даваше почивка на устните си, слушаше някой запис и дрънкаше по слух на китарата. Той знаеше всичко за градската музика — какви са корените й, кой какво пее, кой какво свири и с кого. Беше слушал великите Хю Масекела на тромпета, Долар Бранд на пианото, вокала на Споукс Макобане; беше ги слушал на живо в Йоханесбург и познаваше всички техни плочи.

Тя го гледаше как вади тромпета от калъфа и нагласява мундщука. Гледаше го как вдига тромпета към устните си и после, така внезапно, от металната фуния, допряна до тялото му, звукът изригваше като величествен, блестящ нож, който разрязва въздуха. Малката стая закънтяваше и мухите, събудени от съня си, започваха да бръмчат наоколо, сякаш яздеха виещите се звуци.

Тя ходеше с него в баровете и той се държеше с нея мило, но явно бе в плен на собствения си кръг и тя усещаше, че всъщност той не иска тя да е там. Там имаше хора, които не мислеха за нищо друго, освен за музика; те говореха безкрайно за музика и само за музика. Но колко може да се каже за музиката? Тези хора също не я искаха там, мислеше си тя, и затова престана да ходи в баровете и си стоеше у дома.

Той се прибираше вкъщи късно и миришеше на бира. Миризмата беше кисела, като прокиснало мляко, и тя извръщаше глава встрани, когато той я буташе на леглото и дърпаше дрехите й.

— Пил си много бира. Добре си си прекарал.

Той я поглеждаше с леко нефокусиран поглед.

— Мога да пия, ако искам. Ти да не си от ония жени, които стоят вкъщи и постоянно се оплакват? Такава ли си?

— Не съм. Казах само, че си си прекарал добре.

Но тези думи не уталожваха раздразнението му и той казваше:

— Караш ме да те наказвам, жено. Направо си го искаш.

Тя викаше и се опитваше да се бори с него, да го отблъсне, но той беше твърде силен.

— Внимавай да не нараниш бебето.

— Бебето?! Защо говориш за това бебе? То не е мое. Аз не съм баща на никакво бебе.

 

 

Отново мъжки ръце, но този път в тънки гумени ръкавици, от които ръцете изглеждаха бледни и някак незавършени, като ръце на бял човек.

— Чувствате ли някаква болка тук? Не? А тук?

Тя поклати глава.

— Мисля, че бебето е добре. А тук, където са тези белези? Външна ли е болката, или е по-дълбока?

— Само отвън.

— Разбирам. Ще се наложи да направя няколко шева. По цялата повърхност, защото кожата е много лошо разкъсана. Ще ви напръскам с нещо, за да не ви боли, но по-добре да не ме гледате, докато шия. Казват, че мъжете не можели Да шият, но нас, лекарите, общо взето ни бива.

Тя затвори очи и чу съскане. Почувства студен спрей върху кожата си, а после тялото й на това място сякаш се вцепени, докато докторът обработваше раната.

— Направил го е мъжът ви, нали? Прав ли съм?

Тя отвори очи. Докторът беше зашил раната и подаде нещо на сестрата. После я погледна, докато сваляше ръкавиците си.

— Колко пъти се е случвало досега? — отново я попита той. — Има ли кой да се погрижи за вас?

— Не знам. Не знам.

— Предполагам, че ще се върнете при него, нали? — Тя отвори уста да каже нещо, но той я прекъсна: — Разбира се. Винаги се повтаря все същото. Жената се връща за още. — Той въздъхна. — Сигурно ще ви видя пак. Но се надявам да не стане така. Пазете се.

Тя се прибра вкъщи на следващия ден, с омотан около лицето шал, за да не се виждат белезите и синините. Боляха я ръцете и стомаха, чувстваше и остра болка в зашитата рана. В болницата й бяха дали обезболяващи хапчета и тя беше взела едно малко преди да се качи на автобуса. То, изглежда, намали болката и по пътя тя взе още едно.

Вратата беше отворена. Тя влезе с разтуптяно сърце и видя какво се беше случило. Стаята беше празна, ако не се смятаха мебелите. Той беше взел записите си, новия им метален сандък и жълтите завеси. Когато влезе в спалнята, тя видя, че той е нарязал матрака с нож, а наоколо беше разпилян пух от пълнежа му и стаята приличаше на място, където са стригали овце.

Тя седна на леглото и дълго остана там, загледана в пода, докато влезе един съсед и каза, че ще дойде един човек, който ще я откара с камион до Мочуди, при Обед, нейния баща.

И така, тя заживя с баща си и се грижеше за него през следващите четиринайсет години. Той умря скоро след трийсет и четвъртия й рожден ден и това беше моментът, в който Прешъс Рамотсве, вече сираче, ветеранка от един кошмарен брак и майка за пет кратки и прекрасни дни, стана първата жена — частен детектив в Ботсуана.